Аманда Куик
Любов по неволя (11)

10

Кожената подвързия беше напукана и овъглена от пламъците. Повечето страници бяха изгорели. Ала в пепелта бяха останали достатъчно парчета, за да убедят Тобиас, че пред него се намират остатъците от търсения дневник. Това беше извън всяко съмнение.

— Проклятие.

Тобиас разрови пепелта с голямата маша. Огнището беше изстинало. Който и да бе изгорил дневника, беше изчакал и последните искри да угаснат, преди да изпрати посланието.

Тобиас огледа внимателно малката стая. Очевидно никой не живееше тук за постоянно, но имаше достатъчно боклуци, за да предположи, че помещението се ползва от хора, живеещи на улицата. Неволно се запита дали пък книгата не е била изгорена другаде и след това донесена в тази мръсна стая.

Не знаеше кой му бе изпратил вестта. Съмняваше се, че е един от обичайните му информатори, защото никой не дойде да си поиска възнаграждението, обещано за такава информация.

Но едно беше ясно: човекът, изпратил записката, искаше той да намери изгорения дневник.

За щастие, когато пристигна съобщението, беше в клуба си. Тръгна веднага, благодарен, че лошото време и късният час са добър претекст да не уведоми Лавиния. Много добре знаеше, че тя ще побеснее от гняв, когато я събуди, за да й разкаже какво е намерил, но накрая ще се примири и ще приеме, че времето е било най-важният фактор.

Огледа се отново с надеждата да забележи нещо, в което да увие жалките остатъци от изгорелия дневник, и откри старо празно чувалче в един ъгъл на помещението.

Не мина много време и бе събрал всички що-годе прилични парчета от опасната малка книжка. Когато свърши, Тобиас угаси свещта, намерена в стаята, вдигна чувалчето и отиде до прозореца. Нямаше причина да очаква трудности. Някой си беше направил труда да подготви всичко, за да е сигурен, че той ще намери дневника тази вечер. Но като знаеше, че и други хора търсят изобличаващи доказателства, той реши да вземе известни мерки.

Дъждът, който валеше цял ден, беше превърнал тясната уличка в кален поток. От прозореца на отсрещната къща се процеждаше слаба светлина, но тя не беше в състояние да прогони черния мрак.

Тобиас остана още малко до прозореца, за да огледа сенките по улицата. Може би някоя от тях щеше да се раздвижи. След известно време се увери, че никой не наблюдава входа, през който беше влязъл.

Свали палтото, върза чувалчето и го метна на рамото си. После отново облече палтото, доволен, че товарът му ще остане сух, и напусна малката стая. На стълбището нямаше никого. Мина по ниския коридор, излезе през външната врата и стъпи на каменната стълба пред къщата.

Изчака още малко в сянката, но нищо не се раздвижи. Стисна зъби и стъпи в плитката, мръсна вода, която се стичаше по улицата. Паважът беше ужасно хлъзгав. При такива обстоятелства не можеше да вярва на левия си крак. Трябваше да се опира на стената, за да не падне.

Мазна вода потече по ботушите, които Уитби с големи усилия беше излъскал до блясък. Верният иконом не за първи път спасяваше обувки, към които Тобиас се бе отнесъл безмилостно.

Предпазливо измина пътя до края на уличката. Надяваше се наемната карета, която го бе докарала дотук, да го чака, защото в такава нощ надали щеше да намери скоро друга.

На половината път до целта усети присъствието на друг човек на улицата. Направи още една крачка, опря се с лявата ръка на стената и изведнъж се обърна.

Силуетът на мъж в тежко палто и шапка изпъкна на фона на слабата светлина. Гледката му се стори позната. Бързо си спомни, че тази вечер бе видял същото палто и шапка пред своя клуб.

Мъжът с палтото видя как човекът, когото преследваше, спря, и замръзна на мястото си. Само след секунда обаче се обърна и побягна в противоположната посока. Под краката му запръска вода и шумът отекна по цялата улица.

— Проклятие!

Тобиас се отблъсна от стената и се втурна да преследва непознатия. В крака му запари болка, но той стисна зъби и се постара да я пренебрегне. Само си губя времето, помисли си той, докато се опитваше да пази равновесие. С ранения си крак нямаше никакъв шанс да настигне бягащия мъж. Дано само не падне по лице в мръсната вода.

Ботушите му се плъзгаха по влажния паваж, но някак си успя да се задържи на крака. На два пъти успя да се опре на стената в последния момент.

Ала и бягащият мъж срещаше същите затруднения. По едно време се подхлъзна опасно и отчаяно размаха ръце. Опита се да се задържи на крака и палтото му се развя. Нещо, което беше държал в ръка, падна на улицата и се строши. Чу се звън на стъкло. Незапален фенер, разбра Тобиас.

Бягащият мъж падна на паважа и удари главата си в камъните. Тобиас почти го бе настигнал. Хвърли се напред и успя да го хване за крака. Опря се на него и се надигна, за да го удари с юмрук. Ударът не подейства веднага. Мъжът се отбраняваше отчаяно.

— Не мърдайте, защото ще извадя ножа — изсъска гневно Тобиас. В действителност нямаше оръжие, но нападнатият не можеше да знае това.

Чу се стон и мъжът се отпусна в студената дъждовна вода.

— Направих само онова, което ми наредиха, сър. Кълна се в честта на майка си. Изпълнявах заповед.

— Чия заповед?

— На работодателя си.

— А кой е работодателят ти?

— Мисис Доув.

 

 

— Получих съобщение. — Джоан Доув вдигна крехката порцеланова кана. — И изпратих Хърбърт да провери за какво става дума. Очевидно е пристигнал малко след вас, мистър Марч, и е видял как напускате сградата. Не ви е познал в мрака и е решил да ви последва. Вие сте го открили и сте успели да го заловите.

Лавиния беше толкова ядосана, че едва можеше да говори. Въпреки това изчака Джоан да налее чая. Домакинята се движеше грациозно, както можеше да се очаква от богата, изискана дама, която обслужва следобедните си гости. Но сега не беше три следобед, а три часът сутринта. Тобиас и тя не бяха дошли тук, за да поклюкарстват за най-новите събития във висшето общество. Бяха в този дом, за да поискат сметка от мисис Доув.

Досега говореше само домакинята. Тобиас седеше в креслото пред огъня, взираше се право пред себе си и мълчеше. Лавиния беше много загрижена за него. Добре, че поне бе намерил време да си отбие вкъщи и да се преоблече, преди да почука на вратата й е остатъците от дневника. Тя беше сигурна, че спокойствието му е само външно. Тази нощ беше преживял много. Знаеше, че кракът му причинява силни болки.

— Какво пишеше в съобщението? — попита тихо Тобиас.

Джоан се поколеба едва забележимо, преди да остави каната.

— Не беше писмено. Появи се улично хлапе, което ми заяви, че онова, което търся, се намира на Тартл Лейн номер седемнадесет. Веднага изпратих Хърбърт.

— Достатъчно, мисис Доув. — Гневът на Лавиния преля. — Ако не искате да ни кажете истината, поне го признайте.

Джоан стисна устни.

— Защо се съмнявате в мен, мисис Лейк?

— Защото не сте получили никакво съобщение. Изпратили сте Хърбърт да следи мистър Марч. Не е ли така?

Джоан я погледна студено.

— Защо бих направила това?

— Защото сте се надявали мистър Марч да намери дневника и когато се стигне дотам, Хърбърт да го открадне. Това е истината.

— Прекалявате, мисис Лейк. Не съм свикнала да ми говорят по този начин.

— Наистина ли? — Лавиния се усмихна студено. — Колко странно. Мистър Марч е убеден, че ни лъжете още от самото начало. За разлика от него аз бях готова да повярвам в историята ви, поне в по-голямата част от нея. Ала вече знам, че сте се опитали да ни измамите. Това е недопустимо.

— Не разбирам защо сте толкова гневна. — В гласа на Джоан прозвуча лек укор. — Мистър Марч не е пострадал. Всичко е наред.

— Ние не сме шахматни фигури, които можете да местите по свое усмотрение, мисис Доув. Ние сме професионалисти.

— Да, естествено.

— Като отиде в онзи квартал и в онази къща, мистър Марч рискува живота си. Направи го по ваше поръчение. Освен това съм убедена, че вашият човек, Хърбърт, щеше да се опита да му отнеме дневника със сила, след като се убеди, че мистър Марч го е намерил.

— Уверявам ви, не исках да се случи нещо лошо с мистър Марч, нито с когото и да било другиго. — Гласът на Джоан издаваше вълнението й. — Казах на Хърбърт да го държи под око. Нищо повече.

— Знаех си! Наистина сте изпратили онзи човек да следи мистър Марч.

Джоан се поколеба.

— Сметнах, че е необходимо.

— За бога! — Лавиния изпъна рамене. — Мистър Марч е прав. От самото начало сте ни лъгали. Но сега край. Търпението ми свърши. Ние изпълнихме поставената задача, мадам. Ето ви дневника. Както виждате, малко е нечетлив, но поне вече не може да причинява вреди.

Джоан смръщи чело и се обърна към жалките остатъци от злокобния дневник, наредени върху сребърна табла.

— Не бива да спирате разследванията си — възрази тя. — Който и да е изгорил дневника, сигурно първо го е прочел.

— Може би — кимна замислено Лавиния. — Но за мистър Марч и мен е ясно, че някой иска да ни каже: ето, дневникът е унищожен и историята е приключена. Предполагаме, че този човек също е една от жертвите на изнудвачите. Може би именно той е убиецът на Холтън Феликс.

Тобиас хвърли поглед към овъглените страници.

— Смятам, че тайнственият извършител е искал да ни съобщи и още нещо. Не само, че вече няма да има опити за изнудване.

— Какво имате предвид? — попита бързо Джоан.

Замисленият поглед на мъжа все още почиваше върху овъглените остатъци.

— Според мен искат да ни накарат да спрем разследванията си.

— А какво ще кажете за заплахата с убийство, която ми изпратиха? — попита отново Джоан.

— Това е вече ваш проблем — намеси се Лавиния. — Може би ще намерите друг човек, който да проведе необходимите разследвания.

— О, Лавиния — пошепна Тобиас, но тя го пренебрегна.

— При тези обстоятелства не мога да допусна мистър Марч да продължи да се излага на рискове заради вас, мисис Доув. Сигурна съм, че разбирате.

Джоан се вцепени.

— Вие се интересувахте единствено от този дневник, защото съдържаше и вашите тайни. Сега дневникът е намерен, вие вземате парите ми и забравяте по-нататъшните разследвания.

Лавиния скочи вбесено.

— Можете да си задържите проклетите пари!

Тя видя с ъгълчето на окото си как Тобиас трепна, но това не я възпря. Застана зад дивана и обхвана облегалката с две ръце.

— Тази вечер мистър Марч се изложи на голям риск заради вас — заяви твърдо. — Не помислихте ли, че може би са му заложили капан? В стаята можеше да го чака убиец. Няма да допусна партньорът ми да върши толкова опасна работа за клиент, който ни лъже.

— Как смеете! Не съм ви излъгала.

— Но не ни казахте и цялата истина, нали?

Лицето на Джоан се разкриви от гняв. Ала се овладя много бързо.

— Казах ви всичко, което според мен трябваше да знаете.

— А после изпратихте подире ни шпионин. Използвахте мистър Марч. Това е недопустимо. — Лавиния се обърна към креслото и заключи: — Време е да вървим, сър.

Тобиас се надигна послушно. И по-тромаво отпреди.

— Вече е доста късно, нали? — изрече спокойно той.

— Прав сте, много е късно.

Лавиния излезе с твърда крачка от салона и се запъти по коридора към входната врата. Грамадният иконом я пропусна да излезе в студената и влажна нощ.

Като видя, че наемната карета, с която бяха дошли дотук, си е заминала, Лавиния спря. На нейно място чакаше блестящ кафяв екипаж.

— Мадам нареди да отпратя наемната карета, защото желае да се приберете вкъщи с нейния екипаж — обясни икономът с неподвижно лице.

Лавиния си припомни неприятния разговор, който беше водила с домакинята, и поклати глава. Съмняваше се, че Джоан Доув все още държи на дадената заповед.

— Мисля, че не е редно да приемем такава…

— Разбира се, че е редно. — Тобиас стисна ръката й. — Мисля, че тази вечер говорихте достатъчно, мисис Лейк. Може би вие предпочитате да стоите под дъжда и да чакате да мине някоя наемна карета, но аз се надявам, че ще ми направите услуга и ще ме придружите. Предпочитам да се прибера вкъщи с удобната карета на мисис Доув и се надявам да дойдете с мен. Вечерта беше дълга и уморителна.

При мисълта какво беше преживял той Лавиния веднага бе обзета от разкаяние.

— Да, разбира се — отговори тя и бързо слезе по стълбата. По-добре да побързат и да се настанят в каретата, преди Джоан да е отменила щедрата си покана.

Едрият лакей помогна на Лавиния да се качи в елегантната карета. Запаленият фенер разкриваше меки възглавници от кафяво кадифе и дебели одеяла, за да пазят от студа. Веднага щом се настани на седалката, Лавиния посегна към едно одеяло и установи, че е затоплено с термофор.

Тобиас се настани до нея. Движенията му бяха толкова сковани, че тя се разтревожи. Веднага дръпна одеялото от коленете си и го загърна.

— Благодаря — отговори глухо той.

Лавиния смръщи чело.

— Забелязахте ли, че персоналът на мисис Доув се състои изключително от грамадни мъже?

— Забелязах — кимна с лека усмивка Тобиас. — Почти като малка армия.

— Да. Питам се защо ги наема такива… — Като забеляза, че той мушна ръка под одеялото и започна да разтрива крака си, Лавиния спря. — Наранили сте се, когато сте посегнали да хванете Хърбърт, нали?

— Не се притеснявайте за мен, мисис Лейк.

— Нямате основания да ме обвинявате, че съм разтревожена за вас. Не и при тези обстоятелства.

— Вие имате свои грижи, мадам. — Тобиас кимна многозначително. — При тези обстоятелства.

Тя се сгуши под топлото одеяло и се облегна на кадифените възглавници. Едва сега започваше да осъзнава какво е направила.

— Май трябва да се съглася с вас. — Обзе я потиснатост.

Тобиас не отговори.

— Доколкото разбирам, преди малко отблъснах най-важната клиентка, която съм имала досега.

— Права сте. И не само това. Вие отклонихте предложението й да ви плати за извършената услуга.

— Все пак има някакво значение, че клиентката е решила да ни отведе до вкъщи в този красив и комфортен екипаж, нали?

— Права сте. — Тобиас продължаваше да масажира крака си. В каретата се възцари тишина.

— Е — заговори след малко Лавиния, — по всичко личи, че засега не се откриват нови възможности. Със сигурност не можем да работим за клиент, който ни лишава от ценна информация и изпраща подире ни шпиони.

— Не разбирам защо да не можем — възрази Тобиас.

— Какво казахте? — Лавиния изправи гръбнак. — Да не сте полудели? Като нищо можеха да ви наранят и дори нещо по-лошо! Убедена съм, че онзи Хърбърт е имал задачата да ви отнеме дневника със сила.

— Не се съмнявам, че мисис Доув е наредила на Хърбърт да ми отнеме дневника, в случай, че го намеря, разбира се. Най-голямото желание на тази дама е да запази тайните си.

Лавиния се замисли над думите му.

— Очевидно в този дневник има нещо, което никой не бива да знае. Дори ние. Нещо, което е много по-опасно от подробностите около една афера, станала преди двадесет години.

— Предупредих ви, Лавиния. Всички клиенти лъжат.

Тя се сгуши отново под одеялото и известно време мисли над този факт.

— Според мен мисис Доув не е единствената, която тази вечер не беше съвсем честна — каза тя след малко.

— Какво имате предвид?

Лавиния му хвърли зъл поглед.

— Защо не ме уведомихте веднага след като получихте известието в клуба си? Трябваше да ви придружа в търсенето на дневника. Нямате право да разследвате сам.

— Нямах никакво време. Не бива да се чувствате пренебрегната, Лавиния. Толкова бързах, че не се обадих дори на Антъни.

— Защо на Антъни?

— Обикновено той ми помага в подобни търсения. Но тази вечер е на театър и си казах, че съобщението ми няма да го намери.

— И тръгнахте сам.

— Според мен ситуацията изискваше незабавно действие.

— Глупости.

— Знаех си, че ще реагирате така — усмихна се Тобиас.

— Отишли сте сам, защото не сте свикнали да работите с партньор.

— По дяволите, Лавиния, отидох само защото не биваше да губя време. Постъпих така, както смятах за правилно, това е всичко.

Лавиния не си направи труда да му отговори. Отново се възцари мълчание.

След известно време Лавиния забеляза, че Тобиас продължава да разтрива крака си.

— Предполагам, че сте го навехнали, докато сте тичали след лакея на мисис Доув.

— Вероятно.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Със сигурност нямам намерение да ви позволя да ме доведете до хипнотичен транс, мисис Лейк.

— Е, добре, сър, щом толкова държите да проявите неучтивост.

— Да, държа. Знаете, че имам богат опит в подобно поведение.

Лавиния млъкна примирено й затвори очи. Пътуването очевидно щеше да трае дълго. Каретата напредваше бавно. Не само защото дъждът се бе усилил, а и защото по това време улиците бяха препълнени. Блестящите балове и соарета на изисканото общество приключваха и гостите се прибираха по домовете си. Млади светски лъвове, порядъчно пияни, излизаха от игралните салони, бордеите и клубовете и се оглеждаха нетърпеливо за наемни карети, които да ги закарат вкъщи.

Немалко джентълмени се отправяха към Ковънт Гардън. Там намираха проститутки, които за няколко монети се качваха в каретата и ги даряваха с бегли удоволствия. На другата сутрин каретите миришеха ужасно.

При тази мисъл Лавиния смръщи носле. Наистина имаха късмет, че клиентката им бе наредила да ги откарат у дома със собствения й елегантен екипаж.

Тобиас се раздвижи леко на седалката до нея и облегна глава на възглавниците. Здравият му крак се притисна до бедрото й. Лавиния не се съмняваше, че краткото докосване е било случайно, но то я наелектризира. В паметта й веднага нахлуха спомени за страстната прегръдка в кабинета й.

Каква лудост…

Неволно се запита дали и Тобиас има навика да се отбива до Ковънт Гардън на път за вкъщи. Странно защо, но не й се вярваше. Той е много по-претенциозен, реши тя. Не се задоволява с какви да е жени.

Тази мисъл я доведе до следващия, много по-тревожен въпрос: Какви жени предпочита Тобиас Марч?

Въпреки целувките в кабинета й тя беше сигурна, че не е от жените, които са предпочитаният му тип. Бяха ги събрали обстоятелствата. Нищо повече. Той не беше привлечен от зашеметяващата й външност, нито от блестящия й ум. Не я беше забелязал в препълнена бална зала и поразяващата й красота не го беше улучила като светкавица.

За да бъде съвсем точна, изглеждаше повече от невероятно мъж като него изобщо да я забележи в препълнена бална зала.

— Вие се отказахте от клиентката заради мен, прав ли съм? — попита в този миг Тобиас. Забележката му наруши дългото мълчание и я изтръгна от мечтанията. Мина известно време, докато се овладее.

— Въпросът е принципен. — Отговорът й не прозвуча много убедително и той го усети.

— Не ви вярвам. Отказахте на клиентката заради мен.

— Не е нужно постоянно да се повтаряте. Това е крайно неприятен навик.

— Сигурен съм, че имам предостатъчно навици, които ви нервират. Но сега не става въпрос за това.

— А за какво?

Той сложи ръка на тила й и се наведе към нея, докато устните му се приближиха на сантиметър от нейните.

— Отново и отново се питам как ще се чувствате на сутринта, когато проумеете, че заради мен сте отхвърлили щедрото възнаграждение, което щеше да ви плати мисис Доув.

На сутринта няма да мисля за загубените пари, каза си сърдито Лавиния. Мислите ми ще бъдат заети с края на несигурното партньорство с теб. Дневникът ги бе събрал отново, а той вече не съществуваше.

Едва сега осъзна истинското значение на случилото се тази нощ. Може би никога вече нямаше да види Тобиас.

Чувството за предстояща загуба, което я обзе, беше болезнено. Какво ставаше с нея? Би трябвало да бъде благодарна, че той ще изчезне от живота й толкова скоро. Заради него беше загубила заслуженото възнаграждение за две седмици работа.

Ала незнайно по каква причина не изпитваше нищо друго освен съжаление.

Нададе тих вик, отметна одеялото и го прегърна.

— Тобиас!

Устните му завладяха нейните.

Първата им целувка бе разпалила искрите. При докосването на устните му те се възпламениха и се разгоряха в парещ, заслепяващ огън. Никога не беше преживявала прегръдката на мъж по такъв начин. Преживяното с Джон по време на краткия им брак беше като сладък сонет от изискани, безпредметни чувства, твърде извисени за този свят. Докато онова, което преживяваше с Тобиас, я изпълваше с неописуемо желание и възбуда.

Тобиас отдели устни от нейните и покри лицето и шията й с нежни целувки. Тя се отпусна на възглавниците и наметката й се разтвори. Усети ръката му върху крака си и се запита как се е промъкнал под полата й, без да го усети.

— Но ние почти не се познаваме — пошепна задъхано.

— Напротив, напротив. — Топлите му пръсти се плъзгаха по вътрешната страна на бедрата й. — Обзалагам се, че през дните в Рим научих за теб много повече, отколкото много съпрузи знаят за жените си.

— Безкрайно ми е трудно да го повярвам.

— Ще ти го докажа.

Лавиния го зацелува с нарастваща страст.

— И как ще го докажеш?

— Я да видим откъде да започна… — Той се зае да развързва шнуровете на корсажа й. — Знам, че обичаш да правиш дълги разходки. Вървял съм с мили след теб.

— Това е здравословно. Дългите разходки са отлични за здравето, сър.

— Знам също, че обичаш поезията.

— Защото онази вечер видя книгите в библиотеката ми.

Той помилва сребърната верижка, която висеше на шията й, и целуна зърното на гърдата й, което веднага щръкна.

— Знам, че не си позволила на Помфри да те направи своя любовница.

Последните думи я обляха като леден душ. Тя се вцепени. Пръстите й се вкопчиха в раменете му. В погледа й светна ужас.

— Знаеш за Помфри?

— Всички в Рим познават Помфри. Прелъстил е почти всички вдовици в града и цял куп съпруга в добавка. — Тобиас целуваше долчинката между гърдите й. — Но ти отхвърли категорично предложението му.

— Лорд Помфри си има жена. — Божичко, какъв добродетелен аргумент! Прозвуча прекалено суховато даже в собствените и уши.

Тобиас вдигна глава и очите му просветнаха под слабата светлина на фенера.

— Обаче е много богат и винаги щедър с любовниците си. Щеше да направи живота ти много приятен.

Лавиния потрепери от отвращение.

— Не мога да си представя нищо по-неприятно от прегръдките на Помфри. Той е любител на чашката и когато се напие, не може да владее прищевките си. Веднъж видях как преби един жалък човечец, който му се подигра, че е пиян.

— А пък аз бях наблизо, когато те срещна на пазара. Чух как се опита да те убеди да приемеш красивото малко жилище, което бил готов да наеме за теб.

Лавиния беше ужасена.

— Наистина ли си чул този неприятен разговор?

— Не беше трудно да чуя какво отговори на предложението му. — Тобиас се засмя развеселено. — Ако си спомням добре, малко повиши глас.

— Бях бясна. — Тя го погледна въпросително. — Къде беше?

— Във входа на едно магазинче. — Ръката му се плъзна отново по бедрото й. — И ядях портокал.

— Как помниш такива подробности?

— Помня всеки детайл от онзи следобед. След като Помфри се оттегли, бушуващ от гняв, реших, че портокалът, който ядях, е най-вкусният и най-сочният в живота ми. Никога след това не съм ял толкова хубав портокал.

Той мушна пръсти в горещото, влажно място между бедрата й.

Лавиния усети непоносима горещина, долната част на тялото й запулсира. По задоволството в очите на Тобиас си личеше, че знае много добре какво й причинява. Беше крайно време да го вразуми.

— Е, сега и аз знам нещо за теб, сър. — Вкопчи се по-здраво в раменете му и продължи — Знам, че обичаш портокали.

— Разбира се, че ги обичам. Но в Италия казват, че няма друг плод, който да може да се мери със зрялата смокиня — обясни той, като продължаваше да я милва. — Мисля, че съм съгласен с италианците.

Лавиния едва не се задуши от гняв и смях едновременно. Беше живяла достатъчно дълго в домакинството на мисис Андърууд, за да знае, че в Италия зрелите смокини са символ на женския полов орган. Той притисна отново устни в нейните, за да я накара да замълчи. Движенията на ръката му събуждаха в сърцето и тялото й никога неизпитвани усещания. Когато се разтрепери в ръцете му и простена, за да поиска повече, той отвори панталона си.

Изведнъж се озова между бедрата й, плъзна се по нея, проникна в тялото й и го изпълни докрай. Без предупреждение напрежението в утробата й експлодира. Освобождаването беше толкова силно, че никой поет не би могъл да го опише.

— Тобиас? — Ноктите й се забиха в гърба му. — Проклятие. Тобиас, Тобиас!

Отговори й мек, дрезгав смях, повече стон, отколкото дума. Тя го прегърна здраво, повтаряйки името му. Той се възползва от това, за да проникне още по-дълбоко в нея.

Под ръцете и мускулите на гърба му се стегнаха и станаха корави като камък. Тя осъзна, че той е малко преди своето освобождаване, и импулсивно се опита да го притисне още по-силно до себе си.

— Недей — прошепна той.

Лавиния се учуди безкрайно, когато Тобиас отдели устни от нейните и бързо се изтегли от нея. Простена задавено и цялото му тяло се напрегна. Лавиния притисна главата му до рамото си, докато той се изпразни в гънките на наметката й.