Джек Слейд
Неговата страхотна любима (1)

1.

— Вие ли сте мъжът, който преследва Фикс Касиди?

Гласът беше приятен. Мина доста време, преди Ласитър да разбере, че въпросът е отправен към него. В огледалото, което висеше на стената зад бара, видя образа на добре облечен мъж. С изключение на подутите устни и разплескания нос — отличителни знаци на някогашен боксьор, той изглеждаше изискан.

Ласитър остави чашата си на бара и се обърна към мъжа:

— Фикс Касиди? Как така питате мен?

Мъжът се усмихна подкупващо. Беше висок и широкоплещест.

— Защото съм против това някой да го преследва.

Гостите на бара бяха замлъкнали и гледаха към тях. Дори и хората от най-далечните маси се обърнаха. Явно мъжът беше познат на всички.

— Да! — отговори Ласитър. — Аз преследвам Фикс Касиди.

В бара стана тихо. Хората на бар-плота побързаха да се отдръпнат. Дори красивото и нахакано момиче зад тезгяха се оттегли на безопасно разстояние. Имаше великолепна гръдна обиколка. Бялата й блузка беше дълбоко изрязана и откриваше голяма част от бюста й. Всеки път, когато го обслужваше, тя се навеждаше толкова близо до него, че той едва се сдържаше да не посегне към нея, пък и имаше чувството, че и на нея това ще й бъде приятно. Симпатичният омбре, който го беше заговорил, сви вежди.

— Ето че се появи един, на когото му се ядат череши! — възвести високо той. — И то точно с мене!

Ласитър поклати глава.

— Заблуждавате се! Аз изобщо не обичам череши.

Мъжът носеше тежък револвер на дясното си бедро. Но явно като бивш професионален боксьор беше свикнал да разчита повече на юмруците си. Обаче твърде отдавна беше излязъл от занаята. Това личеше от неугледната стойка, която зае, готов за борба. С тия номера днес вече не можеше да се покаже на ринга. А пред Ласитър пък — още по-малко.

На него въобще не му се искаше да се боксира пред очите на цялото заведение с този мизерен професионалист. Затова светкавично посегна към револвера си и го натика под носа на мъжа, така че той спря по средата на замаха си.

Чу се шепот, но скоро замря.

— Сега ще те почерпя едно уиски — проговори спокойно Ласитър. — После ще отидеш при онзи, на когото служиш, и ще го пратиш тук. Ще поседя още известно време.

И той направи знак с лявата си ръка:

— Дай още едно уиски на този човек, хубавице!

Прозвънна стъкло, уискито забълбука от бутилката. В този миг боксьорът се завъртя на пети и се втурна навън от салона. Свечеряваше се и той бързо се скри в настъпващия здрач.

Ласитър скри револвера обратно в кобура и се обърна към бара. Хубавицата го изгледа със сериозен поглед и му подаде чашата. Той я пое от ръката й.

— За съжаление него вече го няма. Е, нищо, ще си го изпия сам. Наздраве! — Ласитър вдигна чашата и отпи.

— Ако сте сам, по-добре е да се махнете от салона — каза тя.

Той се усмихна.

— Наистина съм сам.

— Тогава напуснете не само бара, ами по-добре и града! — намеси се един брадат мъж, хвърли монета на бара и бързо се отправи към вратата.

Посетителите също започнаха да си тръгват. Дребните монети потракваха по бара и по масите, а отместването на столовете още дълго се чуваше. Отпред си предаваха дръжката на вратата от ръка на ръка, докато най-сетне последният я затвори след себе си. Ласитър се огледа. Беше единственият клиент в салона.

— Четири чаши уиски! Моля, платете си!

Зад бара вече стоеше не къдрокосата и гърдеста хубавица, а костелив възрастен мъж. Ласитър бръкна в джоба си и отброи парите на масата.

— Който се захваща с Джери Грей, трябва да даде парите си, докато още може да плаща — поясни човекът.

— Нима това беше Джери Грей? — стъписа се Ласитър.

— Само лявата му ръка. Надали ще ви се удаде да се запознаете лично с него. Но скоро тук ще довтаса Фентън Труман. А той е много по-лош от него. С него дори не може да се говори.

— Я ми дайте още едно уиски! — каза Ласитър и сложи няколко цента на бара. — Съжалявам, че попречих на работата ви, но по-добре по-малко клиенти, отколкото никакви.

Старецът наля уиски, прибра парите и махна с ръка.

— Пак ще дойдат! Вие, мистър, едва ще сте стигнали моргата, когато тук отново ще е пълно с хора.

Ласитър изкриви лице.

— Имаме такава прекрасна погребална зала — продължи замечтано старецът. — Съвсем нова! Цялата от гранит и базалт. Три ковчега стоят един до друг вътре — подарък на общината от Джери Грей!

— Аха! — и Ласитър отново отпи от чашата си. Старецът впи очи във вратата и бавно заотстъпва назад. Ласитър чу стъпки, които се приближаваха. Четирима мъже! С маршова стъпка. Спряха се един до друг и изгледаха презрително Ласитър. Русият, който приличаше на хунски вожд, посочи към него:

— Вие ли сте човекът, който преследва Фикс Касиди?

Ласитър се усмихна.

— Вече ме питаха за това.

— Това не е отговор — изръмжа русият великан.

— А нима трябва? Да отговоря, искам да кажа.

Мъжът сведе очи, придружителите му се изправиха застрашително.

— Ти май се подиграваш с мен, а? — попита гневно той.

— Аз търся Фикс Касиди, защото проклетото копеле ми дължи пари! — отговори Ласитър. — Ако го хвана и той не си плати всичко с лихвите и лихвите на лихвите, ще му строша ребрата. И вие няма да успеете да ми попречите. Никой няма да успее.

Петимата объркано го изгледаха. Русият не знаеше дали да се изсмее, или да го изругае.

— Колко ви дължи?

— Трийсет долара — отговори с важен вид Ласитър.

Петимата не знаеха какво да му отговорят.

— За трийсет долара някои хора по цял месец превиват гръб — упрекна ги Ласитър.

— За трийсет долара? — поклати глава великанът, отвори портмонето си и отиде при него. — Ето ви трийсетте долара! Фикс Касиди отдавна вече не е тук. Не вярвам, че някога ще го видите пак!

Ласитър подложи ръка, а мъжът преброи 30 долара.

— Ами лихвите? — извика Ласитър. — И лихвите на лихвите! Три години оттогава!

Мъжът прибра портмонето си и извади дребни пари от джоба. Отброи още 3 долара и 30 цента.

— За всяка година по 10%. Смятам, че е достатъчно — каза той.

— Но това не решава проблема — не се успокояваше Ласитър.

— Кой проблем? — попита недоверчиво русият.

— Сега Фикс Касиди дължи парите на вас!

Мъжът го изгледа втренчено и каза:

— Вие не се грижете за това!

— Но това не е справедливо! Той роднина ли ви е?

— Нали получихте парите си! — озъби се великанът. — А сега изчезвайте по-скоро!

После хвърли зъл поглед към бара, обърна се и с бързи крачки излезе от салона. Другите мъже безмълвно го последваха.

Ласитър погледна парите, прибра ги в джоба и се усмихна доволно. Постигна това, което искаше. Без да искат, мъжете бяха признали, че Фикс Касиди е някъде наблизо. Сега трябваше да открие къде точно се е укрил негодникът.

Но как така този дангалак му даде толкова пари?

Всъщност не ставаше въпрос за 33 долара и 30 цента, а за много повече, Фикс Касиди беше известен крадец и убиец, осъден на смърт. Беше ограбил банката в Нешвил, щата Тенеси, и при това беше застрелял касиера и една чистачка. Явно беше сметнал метлата й за пушка, насочена срещу него — поне така твърдеше по време на съдебния процес. При тази взломна кражба беше успял да измъкне повече от сто хиляди долара. След четири седмици го хванаха, но от парите у него не се намери нито цент. Той не призна за нея дори и пред съдията, въпреки че го предупреждаваха и го заплашиха да го пратят на бесилката, ако не върне парите на банката в Нешвил. Тъй като въпреки всичко той упорито мълчеше, съдията нямаше какво да стори, освен да го осъди на смърт чрез обесване.

Три дни преди изпълнението на смъртната присъда в Нешвил той изчезна от затвора. Бяха го освободили хората, които междувременно бяха прибрали стоте хиляди долара. Поне така се говореше.

Седма бригада беше започнала едно от обичайните си разследвания, тъй като имаше и други подобни случаи.

Някой си Джери Грей, хотелиер в Грийн Ривър, Юта, уж бил укрил Фикс Касиди в отдалеченото си ранчо, където той живеел като изискан гост. Срещу това получил цялата плячка от банковия обир. В това ранчо пребивавали и други подобни гости. Между тях и търсеният почти във всички щати известен убиец и бандит Рой Джордж, комуто се приписваха повече убийства на невинни хора, отколкото на известния Втори вирджински стрелкови полк през цялата Гражданска война между Северните и Южните щати. Срещу 100 000 долара в ранчото на Джери Грей и той най-после намерил спокойствие. Подслон, изискана храна, пиене и преди всичко сигурност и защита от всички неприятели обещавал на своите гости и пансионери Джери Грей в своето ранчо. Дотам стигали грижите му за специалните гости, че им пращал отбрани момичета от улицата за удоволствие. Отвеждали ги в ранчото със завързани очи, за да не може никоя после да издаде къде е била.

Костеливият старец се появи отново в салона. Върна се и къдрокосата хубавица, а скоро след нея влязоха и останалите клиенти. Всички оглеждаха Ласитър като някое чудновато животно. Най-страшният бандит на Джери Грей беше влязъл в бара с още четирима мъже до себе си, без да се чуе нито един изстрел. Шайката се беше оттеглила набързо, а този чужденец все още стоеше на бара, пиеше уиски, като че нищо не се е случило, и продължаваше да зяпа бюста на Линда…

В Грийн Ривър никога досега не беше се случвало подобно нещо!

Ласитър чуваше за какво си говорят хората, но спокойно изпи още едно уиски и си тръгна. В града имаше два хотела: една стара колиба, пълна с дървеници, и един истински феодален замък, чиято атракция беше игралният салон. Притежателят му беше Джери Грей.

Ласитър беше отседнал в бедняшкия хотел. Един намръщен старец го посрещна при пристигането му, показа му стаята и се погрижи за коня му.

Когато се върна от бара, на рецепцията стоеше висока и стройна русокоса жена.

— Хелоу! — каза Ласитър приятно изненадан.

— Вие ли сте Ласитър?

Какво ли си мислеше за него? Разочарова ли се от вида му? Поне така му се стори за момент. Докато посягаше към ключа, тя открито го разгледа от горе до долу с пренебрежение.

— Възхищавам се не на вашата смелост или на нахалството ви, а от факта, че сте се откупили с историята за трийсетте долара. Убедили сте не само Фентън Труман, но и самия Джери Грей.

Ласитър беше шашнат.

— Откъде знаете всичко това?

— Иначе вече нямаше да сте жив!

— Искам да кажа, вие не бяхте в салона. Във всеки случай не ви забелязах.

— Вие май си нямате и понятие колко бързо се разпространяват такива неща в нашия град — отговори тя и махна с ръка.

Той се ухили.

— Но до мен все още не е стигнало коя сте вие!

Тя изглежда се замисли дали да не го накара да отгатне. Най-после каза:

— Аз притежавам тая барака. Името ми е написано отвън.

— Просто съм го пропуснал — засмя се Ласитър.

— Въобще смятам, че трябва повече да напрягате очите си.

Ласитър впи очи в нея. Беше дръзка и го привличаше. Ако беше облечена по-елегантно, щеше да изглежда дори изискана. Но пък това не би подхождало на мизерния хотел. Още сутринта смяташе да посъветва сърдития старец да повика ловеца на дървеници. Сега обаче го интересуваше нещо съвсем друго.

— А как така е оставил жива вас? — попита я той.

Тя веднага разбра.

— Опитайте се да отгатнете или при случай попитайте самия Джери Грей!

Значи предполагаше, че ще остане по-дълго тук.

— Ще отгатна!

— Моля!

— Той ви харесва — много е просто!

Тя се усмихна дръзко.

— Ако искате да тръгнете утре рано, време е да си лягате.

Ласитър поклати глава.

— Няма да си тръгна. Още по-малко пък утре сутринта.

— Тогава ония ще станат страшно недоверчиви — отбеляза предупреждаващо тя.

Той я погледна право в очите.

— Търся ранчото!

Тя спокойно издържа погледа му.

— Вече достатъчно ясно го казахте пред всички.

— Искам да кажа, че преследвам не само Фикс Касиди.

— Вече го разбрах — каза тя. — Но колкото по-дълго останете тук, толкова по-скоро ония ще се усетят, че сте им разказали приказка за 30 долара.

— Май забравихте лихвите и горницата!

Тя отново се засмя.

— Не знам защо, но имам чувството, че вие можете да ми помогнете — промълви Ласитър.

Тя едва забележимо поклати глава.

— Значи вашето чувство ви е излъгало.

— Не съм съвсем сигурен — продължи Ласитър.

Тя отново го измери с поглед.

— Искате ли чаша уиски? — запита изведнъж тя.

— С удоволствие — отговори той и свали шапка.

— Моля, заповядайте, мистър Ласитър! — каза жената и тръгна пред него. Зад рецепцията имаше малка дневна. Там тя го помоли да седне, докато извади от шкафа бутилка и чаши.

Около малка масичка бяха разположени кресла от козя кожа. На прозореца имаше цветя. Стените бяха тапицирани. По тях висяха картини в тежки позлатени рамки.

— Приятно е тук — каза Ласитър, като седна.

— Радвам се, че ви харесва — отговори тя и му подаде чашата. — Сдобих се с тази барака само преди година. Похарчих цялото си състояние, за да убедя притежателя й да ми я продаде, вместо да продължи да седи тук, докато всичко се срути над главата му. Така или иначе вече нямаше никакви клиенти, защото хотелът на Джери Грей привлича добрата клиентела както светлината — пеперудите!

Двамата вдигнаха чаши и отпиха.

— Ранчото е някъде наблизо — продължи тя. — Само че не знам къде. Но предполагам, че е някъде в Касъл Вели или в Блек Бът.

— Не е ли по реката?

Тя поклати глава.

— Тук бреговете са твърде стръмни и недостъпни. Вече бях там през лятото. Не! За малко щях да загина. Ранчото е някъде другаде, не е по Грийн Ривър.

Ласитър не се изненада, че тя също се интересува от Джери Грей. Беше убеден, че ще чуе още полезни неща.

Тя отпи глътка уиски и седна срещу него.

— Мъжът ми беше шериф в малък град в Тексас. Арестува един престъпник, търсен с обявления. Имаше премия от 1500 долара за главата му. Той избяга от затвора и при това уби мъжа ми. След две седмици Рой Джордж го предаде на съдията в Далас и получи повече от 2000 долара за него. Половин година по-късно узнах, че Рой Джордж е освободил престъпника и е застрелял съпруга ми.

— Много съжалявам за мъжа ви!

— Сега вече знаете защо купих тази барака.

Ласитър кимна.

— А каква е вашата история? — попита тя. — Май това с трийсетте долара не е всичко.

Ласитър се поколеба.

— Изпраща ме Вашингтон — каза накрая той.

Тя вдигна вежди.

— Вие сте полицай? Маршал на Съединените щати?

Ласитър се усмихна.

— Нещо подобно — обясни уклончиво той. Дори при такива случаи не биваше да споменава за съществуването на Бригада Седем и че той принадлежи към нея. Тя изпи уискито в чашата си.

— Двамата бихме могли да бъдем добър впряг: вдовицата на шерифа и маршалът на САЩ! Но това за съжаление е всичко, което знам.

— Но аз казах вече твърде много!

— Още едно уиски?

Ласитър сложи ръка на чашата си.

— Тия типове са опасни — каза жената. — Ако само предположат какво смятаме да правим, свършено е с нас.

— Вижте какво…

— Наричайте ме просто Пат!

— Патриша?

Тя кимна.

— Хубаво звучи. И ви подхожда.

— Вие сте симпатичен, Ласитър, харесвате ми. Но не започвайте сега да ми правите комплименти.

— Извинете! — Ласитър се почувствува неприятно засегнат. — Не исках да ви обидя.

— Въобще не ме обидихте! — Тя се усмихна помирително. — Не преувеличавайте.

Ласитър стана и остави празната чаша на масата.

— Лека нощ, Пат! Вече е късно. Не искам да ви задържам повече. Утре сутринта ще отида към Блек Бът да се поогледам. Но няма да тръгна много рано.

Пат също се надигна.

— Мъж като канара, а пък толкова лесно се засяга!

— О, не! Наистина е вече късно.

Тя го погледна право в очите.

— Хайде, прегърни ме! През цялото време знаех, че го искаш. Сега вече го искам и аз.

Двамата тръгнаха един към друг. Тя го гледаше в очакване. Затвори очи едва когато той я обгърна с ръце и я целуна. Мина доста време, преди да отговори на целувките му. Двамата стояха в средата на стаята, плътно притиснати един до друг, и се целуваха, докато устните им пламнаха в огън.

До стената имаше диван. Ласитър вдигна Пат на ръце и я отнесе внимателно дотам. Любиха се дълго, без да се съблекат. Той не свали дори ботушите си. Обзе ги пламтяща страст, която погълна всичко.