Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (9)

9.

Джес Кенеди и неговите обесници бързо свикаха съвет. Преди минута дъщерята на шефа бе помолила за отсрочка. Отново стана тихо.

— Сигурно замислят някоя нова свинщина — отбеляза Пийт Снейки, дребен, приличащ на плъх човек. — Искат да ни отвлекат вниманието.

— Не вярвам, че ще успеят — каза Кенеди и извика високо:

— Хей, Джек, там всичко наред ли е?

Джек Мъри беше водачът на четиримата ездачи, дошли от другата страна, за да заклещят жертвите си. Общо бяха осем души и естествено можеха да се чувстват спокойни.

— Всичко е о кей, Джес — проехтя отсреща. — Тук и мишка не може да се промъкне незабелязано.

— Изпрати някой горе на скалите! Избери място, от което да може да наблюдава целия терен!

— Ще бъде направено, Джес!

Чувстваха се съвсем сигурни.

— Да почакаме ли още час или? — рече Кенеди тихо.

— Дотогава тя може и да го убеди, че е по-добре да се предаде.

— Ами ако просто я вземе за заложница? — попита Пийт Снейки.

Кенеди се удари по челото.

— Само на теб може да ти мине през главата такава мисъл. Само на един коварен койот може да му хрумне подобно нещо.

— Я не обиждай — изсъска Пийт Снейки. — Трябва само да се радвате, че често ми хрумват такива идеи. За тази работа с дъщерята на Кийнсбърг имам дяволски гадно предчувствие. Дано всичко мине добре.

Той направи гримаса, която отразяваше целия му скептицизъм. Беше против рафинирания план на Кенеди, но другите разсеяха съмненията му.

— Можеш да се махаш! — изръмжа Кенеди. — Тъкмо ще оберем каймака сами. Ще се оправим и без теб.

Да се маха? Снейки знаеше твърде добре какво означава това. Който искаше да се отдели от тази банда съзаклятници, сам подписваше смъртната си присъда.

— Може и да ти изнася така, Джес — изхили се той. — По дяволите! Тъй беше и замислено. Планът ти е много добър. И тази глупава патица сигурно ще влезе в капана. Но най-напред трябва да приключим с темата Ласитър. Всеки знае как вилня той в „Даст Вали“.

— Не бързай да пълниш гащите, Пийт. Ще му пуснем няколко куршума и всичко ще приключи. Тогава двамата червенокожи повече няма да ни създават грижи. Но внимавай да не пострада Луа. С нея ни предстоят още удоволствия.

Те заедно се изсмяха.

Планът, който замисляше Кенеди, бе ужасен.

Той и неговите негодници изобщо не действуваха по разпореждане на големия шеф Кийнсбърг.

Това тук те вършеха на своя глава.

Искаха да направят големия удар в живота си. Сигурни бяха, че ще грабнат най-добрата плячка, която изобщо може да се получи.

Ласитър и двамата индианци трябваше да бъдат убити.

Тогава Кенеди щеше да отиде при Кийнсбърг с послание от Ласитър. Послание, което същевременно да бъде и искане на откуп. Всичко щеше да изглежда така, сякаш Ласитър е успял с коварен трик да вземе за заложница дъщерята на Кийнсбърг.

И бащата щеше да плати. Щеше да даде цял милион, в това Кенеди беше сигурен.

Но първо Ласитър трябва да умре. И тогава Мария ще е в техни ръце.

— Мисля, че тя ще го придума сега — изръмжа Кенеди. — С нетърпение чакам пак да се обади.

И като по поръчка в тишината прозвуча гласът й:

— Кенеди, чуваш ли?

— Да, мис.

— Ласитър и моите индиански приятели решиха да се бият. Но не искам животът ми да бъде изложен на опасност. Идвам при вас.

После тя се появи между скалите с уинчестър в ръка, нож и томахавка в колана.

С гъвкава походка се приближаваше до позициите на негодниците.

Малко по-късно вече стоеше пред тях.

— Какво стана с Луа? — попита Кенеди. — Тя също би могла да се скрие тук на сигурно място.

— Не искаше — каза Мария. — Прекалено много се страхува от вас. И вие знаете защо.

— Готови сме да й простим — изхили се той и тя разбра какви коварни мисли се въртяха в главата му.

— Може би ще се опитате още веднъж да я убедите.

— Глупости! — изръмжа червенокосият Кърли, за когото казваха, че не е съвсем наред с главата. — Защо, по дяволите, не свършваме по-бързо с тях? Има и други жени освен Луа. Ние…

— Затваряй си устата, Кърли! — сряза го Кенеди. — Кога най-сетне ще проумееш, че можеш да дрънкаш глупости, само ако те питат?

— Не може ли човек да каже мнението си? — нацупи се Кърли. — Хей, кукло, ти изглежда не си разбрала какво смятаме да правим с те…

Тогава Снейки го удари по главата с приклада. Водачът им тайно му бе дал знак да направи това.

От удара Кърли се смъкна на земята, загубил съзнание. Лежеше неподвижно — като мъртъв.

Мария бързо отстъпи назад.

Тя държеше уинчестъра на хълбока си.

— Какво означава това? — попита сурово. — Защо не оставихте Кърли да се изкаже докрай?

— Хей, мис — подвикна Кенеди, — защо се целите в нас? Нямате намерение да стреляте, нали?

— Имам чувството, че сте намислили някаква гадост — изсъска тя. — По-добре би било сега да вдигнете лапите си.

— Но, мис — каза Джес с упрек в гласа и направи крачка встрани, там където лежеше Кърли. Даваше си вид, че иска да се погрижи за него. Но това бе само изтъркан трик.

Така Мария не можеше да държи под око едновременно и тримата негодници. Бяха прекалено далече един от друг.

Тя насочи оръжието си към Кенеди.

— Върни се обратно при останалите! — заповяда му. — Или…

Но не успя да довърши.

Всичко стана страшно бързо.

Пийт Снейки като сянка се хвърли отстрани върху нея и ботушът му изби оръжието от ръцете й.

Чу се изстрел. Но това бе всичко, което успя да направи Мария.

Тримата негодници я притиснаха към земята.

Сега вече свалиха маските. Изпълнени от омраза бяха вперили алчни погледи в победената жена.

— Вие вършите всичко това на своя глава!

— Позна, бейби — изсмя се Кенеди. — Теб искахме да имаме, нищо повече. Естествено, останалите няма да ни се изплъзнат. Това е въпрос на няколко часа.

— Проклети кучета! — извика тя озлобена. — И после ще изнудвате баща ми за откуп, нали?

— И то от името на Ласитър — продължаваше да се хили Джес. — Но първо трябва да го превърнем в храна на лешоядите. И докато получим мангизите, ще се позабавляваме с теб, кукличке. Ще трябва да имаш малко търпение. Хайде, вържете я! По-здраво.

Той се изправи, като се смееше сатанински и то толкова високо, че каньона проехтя. После извика към групата от другата страна:

— Джек, хей, Джек! Пипнахме куклата! Можете вече да започнете с преградния огън. Давай!

Джек не отговори. Стана тихо.

Кенеди пак изкрещя към помощника си, като го приканваше да се обади.

Беше все така тихо. Ужасно тихо.

Кърли се съвзе. Изправи се на крака и усмихвайки се глупаво, погледна към завързаната Мария.

— Ама че забавление ще бъде — отбеляза той с хриптящия си глас. — Но най-сетне ще издърпаме ушите на ония копелета отсреща. Какво чакаме още?

От другата страна на каньона изведнъж се чу зловещ, проточен вик.

Всички гледаха сковано в посоката, от която дойде. Видяха как от скалата се отлепи една фигура и придружена от същия вик полетя към пропастта.

Ехото още не бе заглъхнало, когато зад тях се обади един неумолимо суров глас:

— Мисля, че беше прекалено рано да се радвате, копелета.

Четиримата негодници се обърнаха бързо.

Там стоеше Ласитър с уинчестъра в ръка. Изстрелите му следваха с такова бясно темпо, сякаш тракаше картечница. Малко по-тихо, но също толкова смъртоносно.

Убийците бяха нападали в безпорядък като обрулени от буря клони.

И четиримата лежаха без да помръднат.

Ласитър преряза въжетата на Мария. После, притискайки я към себе си, я целуна.

Беше вече късен следобед.

— Трябва да продължим възможно най-бързо — каза Мария. — Това тук ни отне ценно време.

Тя стана и обви ръце около врата на Ласитър. В този момент между скалите се появи Луа. Видя ги и се усмихна.

Искаше бързо да се скрие, но двамата я бяха забелязали.

— Съжалявам — каза тя, — не исках да преча.

— Няма значение, Луа.

Появиха се и двама индианци.

— Те бяха много непредпазливи — рече Виктор. — Нямахме особени затруднения. Човекът горе на скалите гледаше само това, което ставаше тук. После метна пушката си на рамо. Вероятно тогава те бе видял, Ласитър. Свалихме го от гнездото му със стрелите си.

— Добре свършена работа — похвали ги Мария. — Сега трябва да продължим пътя си.

Бяха я обвзели мрачни предчувствия. Затова настояваше да бързат.

Но докато намерят конете си, които панически се бяха разбягали, измина още час.

Свечеряваше се, когато най-сетне отново бяха върху седлата.

Но вече не можеха да напредват толкова бързо. Животните отдавна бяха уморени.

Спряха за почивка.

— Колко още има до селото? — попита Ласитър.

— Най-малко десет часа езда — отвърна Мария. — Ако няма повече инциденти.

В това време съдбата подготвяше нов удар. Имаше причина за мрачните й предчувствия.