Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (8)

8.

Ласитър и Луа все по-добре се разбираха с двамата си индиански пазачи. Те разказаха много неща за племето си, а също и за дъщерята на Манаскуа, Мария, която един ден по волята на съдбата попаднала при тях и сега я почитали като светица. Така заповядал старият сачем и мъдър лечител.

Междувременно бяха изминали един ден и една нощ, откакто Масаро и спътниците му тръгнаха да търсят Томас.

Раната на Ласитър вече бе съвсем заздравяла. Тези индиански мехлеми и билки действуваха чудотворно.

Ласитър бе любопитен да види Мария. Днес тя трябваше да се върне. Най-късно днес, така бе казал Масаро.

Около девет часа сутринта тя внезапно се появи.

Учудено погледна към Ласитър и Луа, а после и към двамата сенеки, които заедно с „пленниците“ трябваше да я чакат.

Събитията толкова бързо се бяха развили, че не бе възможно да я уведомят.

Робърт й обясни всичко с няколко изречения.

Мария запази самообладание. Тя се обърна към Ласитър.

— Разказаха ми, че си отвлякъл Луа Мак Брайд като заложница в планините. Ти си Ласитър, нали?

— Същият — отвърна той. — А за отвличане и дума не може да става. По-скоро беше обратното. Попитайте Луа. Без нейната помощ вероятно нямаше да мога да се измъкна от стрелците на баща ви. А имахме щастието да срещнем и вашите приятели, сенеките.

— Така беше, мис Кийнсбърг — рече Луа.

Лицето на Мария бе станало каменно, а погледът — твърд.

Тя слезе от мустанга си.

— Остави формалностите, Луа — каза тя. — Ти също, Ласитър. Наричайте ме просто Мария. Това е достатъчно.

Тя напълни чаша с кафе от окачения над огъня котел. С другата ръка взе парче царевичен хляб и малко студено печено месо, което бе върху един камък.

— Разкажи ми за себе си, Ласитър! — подкани го после. — Искам да чуя историята ти. Какво търсиш в тези планини? Защо си отишъл в кръчмата на Луа?

— Минавах оттам по пътя си на юг — каза Ласитър. — Към Мексико. Но имах преследвачи. Исках да ги заблудя, за да се отърва от тях. По-късно случайно попаднах на тази ферма и се запознах с Луа. Вечерта се появиха мъжете, които искаха главата ми. Бяха платени убийци на Патрик Кийнсбърг. Защитавах се. Това е всичко. Накрая с голяма мъка успях да се измъкна, благодарение помощта на Луа. Това е цялата история. Сега сме тук.

Мария седна на един камък. Пиеше кафе и отвреме навреме отхапваше от хляба и месото. Тя напрегнато размишляваше.

— Моят баща смята, че си един от платените убийци на Манаскуа — рече тя замислено. — Ласитър, знаеш ли кой е Манаскуа?

— Чух за него.

— Но не го познаваш?

— Още не съм имал това съмнително удоволствие.

— Яго Манаскуа е дявол в човешки образ — каза Мария сериозно. — Той търси удобен случай да убие баща ми.

— Защо?

— Лична вражда, която не ме засяга — отвърна тя. — Това и без друго не те интересува, Ласитър. Забъркал си се случайно в тази история. Сега какво смяташ да правиш?

Забележката по повод случайността бе дяволски иронична. Той не я отмина с мълчание.

— Мисля, че хората на Кийнсбърг все още имат намерение да ме пратят на оня свят. А това важи и за Луа, ако бъде заловена. Затова известно време ще трябва да се крием. Но може би ще успееш да убедиш баща си, че нямам лоши намерения спрямо него.

Тя го погледна изпитателно.

— Ще поговоря с Кийнсбърг — каза след кратко размишление. — Но това е семеен въпрос. Най-напред вие двамата трябва да дойдете в селото. Ако искате, разбира се. Свободни сте да постъпите, както пожелаете.

— Приемаме предложението ти — отвърна Ласитър без да се колебае. — Съгласна ли си, Луа?

През цялото време Луа гледаше мрачно пред себе си.

— Аз мразя баща ти, Мария! — избухна тя изведнъж. — Ако можех, бих го убила.

— Защото мъжът ти е загинал по време на престрелката ли? — попита недоумяващо дъщерята на Кийнсбърг. — Трябвало е да го предвиди. В тази страна обикновено бесят крадците на коне.

— Той също беше обесен! — каза тъжно Луа.

— Вярно ли е това?

Мария бе още по-смаяна от преди, когато разбра, че Ласитър въобще не е вземал Луа за заложница.

А ето, че вече налице беше и втората голяма лъжа на баща й.

Въобще, искаше ли той да се промени? Не бяха ли това само благочестиви приказки от негова страна?

Беше й казал, че мъжът на Луа е убит по време на престрелка и че той — Кийнсбърг, е дал шанс на младия човек.

— Твоят баща сигурно ти е представил нещата по-различно — каза Луа. — Мина ми през ума. Освен това ставаше дума за едно свободно скитащо се стадо коне, които никога не са били жигосвани. Но Кийнсбърг не знае какво е милост! И знаеш ли защо? Ще ти го кажа, Мария. Той искаше да има мен и ме получи. Ако се бях възпротивила, лошо ми се пишеше. Поиска да му отстъпя и Даст Вали. На всичко отгоре ме превърна в проститутка. Нямах друг избор, освен да бъда на разположение на убийците му. А сега трябва да узнаеш това, което Ласитър премълча. Трябваше да го разпитам и да го залъгвам, че е в безопасност. След това щяха да го убият, както много други преди него.

Трепереше цялата и очите й горяха. Мария стоеше като вкаменена.

— Да, сигурно си права — прошепна тя. — Вярвам ти, Луа. И… съжалявам!

Стана бавно от камъка, отиде до Луа и обгърна раменете й с ръце.

— Да, това е истината — каза тъжно Мария. — А аз повярвах на баща си. Съжалявам, Луа! Честна дума!

— Не е необходимо да го казваш, Мария — промълви Луа. — Знам, че ти нямаш вина.

Тя отвърна на прегръдката. Двете жени стояха така няколко секунди, а сетне Мария се отдръпна.

— Трябва да тръгваме — каза тя енергично. — Моля те да останеш засега с нас. Мисля, че ще сме ти необходими. Чух как си се бил. Имало е много жертви. Беше ми описан като кръвожадно чудовище. Сега знам, че ти просто си бранил живота си. Ще останеш ли на моя страна, Ласитър?

— Да потегляме — каза той. — Не бива да губим повече време в приказки.

Няколко минути по-късно конете бяха оседлани. Те излязоха от скритата котловина.

— Имам лоши предчувствия — рече Мария тихо.

— Заради Томас ли?

— Той изгаря от омраза.

— Масаро сигурно вече го е настигнал — опита се да я успокои Ласитър.

Измина около час. Но не разговаряха много.

Пак се движеха по един от онези каньони, чието дъно бе затрупано от нападали в безпорядък огромни скални късове.

Изведнъж зад един такъв скален отломък, Ласитър забеляза проблясване на метал. Нададе остър предупредителен вик и обърна коня си.

В същия момент проехтя изстрел и той усети как куршумът профуча край него.

Но Ласитър вече бе изчезнал зад най-близката скала. Извади мълниеносно уинчестъра от кобура и веднага скочи от коня.

Другите също реагираха светкавично.

Друг изстрел не последва.

Първият беше насочен към Ласитър и вероятно човекът, който ги преследваше, бе сам.

Искаше да го убие. Това, че се целеха в него, беше повече от сигурно.

Отпред някой крещеше.

— Насам! Елате насам! Пречуках го.

В каньона проехтя тропот на копита. Ездачите вероятно не бяха много. По преценката на Ласитър бяха вероятно четирима със стрелеца в засада.

Само докато го помисли, и долови приближаването на коне и от посоката, от която те бяха дошли.

Изведнъж Мария застана до него. Не беше я усетил как се промъкнала.

— Познах гласа — промълви тя. — Това е Джес Кенеди — един от главатарите на Кийнсбърг. Това означава, че тайно са ме проследили.

— По заповед на баща ти?

— Не искам да чувам повече тази дума! — изсъска тя. — Вече не ми е баща. Той ме предаде. От днес за мен е чужд човек.

— Възможно е да са действали на своя глава — отбеляза Ласитър. — Те преследват само мен. В техните очи аз съм най-опасният им враг.

— Кенеди е видял, че яздя с теб като с приятел. Ласитър, те искат да те ликвидират. Искат да си отмъстят, че са претърпели поражение.

— Но, сигурно си дават сметка, че ти ще говориш с твоя… — Той спря и се поправи веднага. — Ще говориш с Кийнсбърг. Срещу теб не могат да стрелят, без да са получили съгласието на шефа си за това. Не би ли искала да провериш своето влияние?

Мария кимна.

— Да, бих могла да опитам — каза тя тихо и в следващия момент излезе от прикритието си, скачайки върху един скален блок.

Стоеше изправена, огряна от слънчевата светлина. Наближаваше пладне. Всичко се виждаше много ясно.

— Джес Кенеди! — извика тя рязко. — Познах гласа ти. Какво означава всичко това? Шефът не ви ли даде точни указания, как трябва да се отнасяте с мен?

— Да, мис Кийнсбърг — извика главатарят. — Но той нареди и Ласитър да бъде застрелян като куче, където и да го срещнем.

— Тази заповед вече е невалидна, Кенеди — каза тя. — Положението напълно се промени. Ласитър е наш съюзник. Направили сте съдбоносна грешка. А сега, идете и кажете това на Кийнсбърг!

— Ние трябва да имаме този убиец, мис! — проехтя в отговор.

— Ще го получите само през трупа ми!

— Бъдете разумна, мис! Той е убил много хора. Петима от нашите стрелци са загинали от неговата ръка, а други трима са ранени и изпитват страшни болки. Защо вярвате на това копеле? Правите опасна грешка!

— Предупреждавам те, Кенеди! — извика Мария. — Това, което казвам, има същата сила, както ако ви беше заповядано от вашия господар. Вървете при него!

— Ние искаме само Ласитър и предателката — отвърна Кенеди. — Тогава вие и вашите индианци ще можете свободно да се изтеглите, мис.

— Вече казах — само през трупа ми! — изкрещя тя и с един скок слезе от скалата.

Отново застана до Ласитър.

— Сигурна съм, че Кийнсбърг им е дал тази заповед. Тайно е пратил шпиони след мен. Иначе ни биха могли да намерят скривалището ни в скалистата котловина, тъй като яздих по околни пътища. Но те са знаели в кой район съм изчезнала и са ни издебнали на излизане от скривалището. Трябва да се бием, Ласитър! Поеми командването!

— Можем да им поставим клопка, но рискът, който трябва да поемеш, е много голям.

— Слушам те.

— Извикай му, че си размислила — каза Ласитър. — После ще отидеш при тях и ще отклониш вниманието им. Междувременно аз ще се опитам да заема изгодна позиция.

Мария хитро се усмихна.

Изведнъж лицето й се оказа съвсем близо до него и тя го целуна.

— Ти си чудесен, Ласитър.

Тя излъчваше нещо, което бе усетил още в първия момент. Нещо като електричество — сякаш го докосваше мълния. То проникваше чак до върха на косите.

Той я притегли към себе си. Въпреки опасността искаше още да се наслаждава на това чувство и да го подсили дори.

Мария беше очарователна.

— Би ли се решила да измениш за малко на твоя Масаро? — попита я с усмивка.

Тя го погледна учудено.

— Измама ли? Какво е това? При нас такова нещо няма. Ние се любим напълно свободно, ако разбираш какво имам предвид. Разбира се, не кой където свари. Но ако двама души толкова силно се желаят, че не могат повече да издържат, никой не ги осъжда. Щом нещо трябва да се случи, не бива да му се пречи. Обичам те, Ласитър! Веднага, още в първия миг пожелах да легна някога в прегръдките ти.

— Само че най-напред трябва да излезем от тук — каза той. — Ще рискуваш ли да отидеш при тях? Извикай им да ти дадат време да помислиш.

— И ти ще се промъкнеш към тях?

— Трябва да опитам.

— О кей! Да опитаме тогава.

Тя отново се покачи върху камъка и сви ръце като фуния пред устата си.

— Чуй ме, Кенеди!

— Какво има? — изненадано прозвуча гласът му.

— Ние размислихме още веднъж — извика тя. — Но какво ще стане с Ласитър, ако той се предаде?

— После ще видим — отговори Кенеди. — Ако попадне жив в ръцете ни, трябва да го заведем при шефа. Тогава той ще реши.

— Хм! Това не звучи лошо.

Докато Мария водеше преговорите, Ласитър вече се промъкваше през каменистата пустош като пума.