Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (7)

7.

Човек трябваше много да се взира, за да разпознае в Томас индианеца сенека. Индианците от източните брегове нямаха тези подчертано азиатски линии, като при апачите. Техните лица напомняха по-скоро за прадедите им, които преди столетия бяха дошли от Европа през океана. Това били викингите, както много учени предполагат.

Сенеката Томас бе подстригал косата си късо и се обличаше като каубой. Наистина трябваше старателно да го огледа човек, за да разбере, че е индианец. Беше заминал на югозапад. Нямаше определена цел. Само искаше да бъде възможно по-далеч от хората, които според него го бяха оскърбили.

Разкъсваше го омраза. В него гореше жаждата за мъст. Някога щеше да се върне и да постави всички на място.

Тогава бялата жена щеше да бъде негова, а той да стане сачем, на когото всички да се подчиняват.

Томас все още не знаеше как да действува. В главата му кръжаха само неясни планове.

Беше късна вечер, когато пристигна в Бетуинг — едно покварено свърталище, северно от границата на Мексико. Имаше не повече от двадесет къщи, но кръчмите бяха пет, а не липсваше и публичен дом.

Томас заведе в обора под наем своя петнист кон, който отдавна бе пуснал на свобода. Произхождаше от техните расови коне и биеше на очи. С него би могъл да направи голямо впечатление. Всеки, който разбира от коне, от пръв поглед щеше да познае, че конят е от индианска порода. И тогава би се вгледал по-добре и в ездача.

Сега Томас притежаваше един обикновен, сив каубойски кон. Купи го, както си му беше реда, а също и дрехите, и револвера, който носеше на кръста си.

По нищо не се отличаваше от който и да е бял каубой. Впрочем, имаше и каубои-индианци, и негри. А той разполагаше с пари, за да може да плаща навсякъде.

Беше ги откраднал.

Уби един човек, когото срещна на пътя си. Той го бе впечатлил със скъпото си облекло и коня от благородна порода. Трябваше да разполага с пари и Томас не се поколеба нито за миг.

От това мародерство в ръцете му попаднаха пет хиляди долара, а благородния кон застреля и блъсна в една клисура, както направи и с непознатия ездач.

Щеше да мине доста време докато ги открият. Дотогава следите на убиеца щяха да бъдат заличени от вятъра.

Томас не изпитваше никакви угризения на съвестта. Отдавна бе преодолял бариерата на задръжките. Затова за него нищо не би означавало и убийството на брат му Масаро.

Той влезе в първата попаднала му кръчма. Отвън, върху една табела беше написано, че днес има бобена чорба с овнешко.

Томас си поръча една порция, пи бира, а накрая взе и едно уиски, въпреки че това нещо въобще не му харесваше. Но не искаше да се отличава от белите.

Едно русо момиче се присламчи до него. То примамливо се усмихна преди да седне.

— Може ли?

Разбира се, че можеше. Вярно, че той вече се канеше да си тръгва, но русокосата събуди у него силно желание.

Тя му напомняше бялата жена, която не успя да получи.

А никога не бе имал бяла жена. Дали не беше по-различно, много по-вълнуващо от това, което бе изпитал с момичетата от племето?

— Мога ли да пийна нещо? — попита тя учтиво.

— А какво искаш?

— Най-много обичам вино.

— Тогава ще поръчам една бутилка за двама ни.

— Струва двадесет долара — боязливо каза тя. Беше малка развратница, но добре знаеше как да подлуди един мъж.

Той се засмя и махна презрително с ръка.

— Няма абсолютно никакво значение — рече надуто и й показа пачка долари. Това беше само малка част от плячката — около триста долара, но на русата щяха да й изскочат очите. Рядко се случваше някой обикновен каубой да разполага с толкова много пари.

Сигурно загорелият от слънцето момък с орлов нос беше свързан с нещо по-особено.

Нощта щеше да се окаже доходна.

Тя махна на едно от момичетата, които обслужваха бара. Необходимо бе само да вдигне пръст. Веднага донесоха бутилка вино.

— Аз съм Лило — представи се тя и премести стола си съвсем близо до Томас. — А теб как да те наричам?

— Джим — каза той без да се колебае. — Джим Стоун.

Беше си избрал това име по пътя. С виното вървеше и разговора.

— Човек направо би си помислил, че си индианец — кискаше се тя.

— Такъв съм, но наполовина — отвърна Томас. — Това смущава ли те?

— О, не! Никак даже. Особено много обичам мъжете мелези.

Тя се притисна до него и усети, че е възбуден. А той, тъкмо обратното, нямаше никаква представа за подлостта на тези жени.

Не му направиха впечатление и петимата мъже в отсрещния ъгъл, които отвреме навреме крадешком поглеждаха към него и Лило.

Томас беше човек, израснал в лишено от коварство обкръжение. За да може да се справя в света, в който сега бе попаднал, трябваше да учи още много.

Така и не забеляза, че постепенно се напи. Не знаеше колко опасно би могло да стане, ако загуби контрол над сетивата си.

Особено опасно бе това, когато попаднеш сред стадо изгладнели вълци.

Лило вече бе сигнализирала, че е открила доходна жертва.

Донесоха втора бутилка и той с готовност плати.

— Не би ли искал да останеш насаме с мен, Джим? — попита Лило и примамливо плъзна ръка по дясното му бедро.

Тя отдавна знаеше, че го е разкиснала. Само се чудеше, че е толкова стеснителен. Той се държеше като фермерски син, който за първи път вдишва въздуха на големия свят и естествено беше свенлив.

Мъжете тайно я насърчаваха със знаци. Хилеха се подло, защото междувременно им бе станало ясно, че имат работа с истински гринго.

Те бяха негодници от класа. Главатарят им се казваше Джон Сагуро и се представяше за тексасец. В действителност беше мексиканец.

Това не бе никой друг, а Рио — дясната ръка на дявола Яго Манаскуа. Дошъл бе в това порочно гнездо, защото се надяваше тук да открие някоя следа.

Веднага бе разбрал, че този човек е индианец и то един от тези, чиято родина бе далеч на изток.

Рио беше човек с опит. А от своя шеф знаеше, че онези живеещи усамотено индианци не са апачи, команчи или кайови, а са от другата раса и то точно от тези високите, с обикновено ъгловати черти на лицето и смело изпъкнали орлови носове.

Разбира се, Рио не бе съвсем сигурен, но въпреки това беше поставил на русото момиче задачата да го поразпита.

Мъжът имаше и пари и то немалко. Пачката долари, която показа на Лило, едва ли беше цялото му състояние.

Но Лило скоро щеше да разкрие и тази тайна. Нямаше да трае дълго, най-много час-два.

Тя го хвана под ръка и тръгна с него нагоре по стълбата, която се намираше в края на помещението и водеше към горния етаж.

Това, че едно момиче отмъкваше някой от посетителите бе напълно нормално. Бетуинг беше просто едно свърталище на порока. В това гнездо нямаше нито съдия-изпълнител, нито шериф. Нямаше и нито един жител, който да не преживява от тъмни афери.

Лило изчезна с нейния кандидат в една от стаите.

Петимата мъже избухнаха в гръмогласен смях.

Но Томас, наричан сега Джим Стоун, не чу това. Стаята се намираше в самия край на коридора, а вратите и стените бяха изработени доста стабилно.

Ето че бяха сами, а Лило се чудеше какво да прави по-нататък. Недодялания мелез стоеше насред стаята с увиснали ръце и изглежда не знаеше какво да предприеме.

Тя беше свикнала клиентите й направо да пристъпват към действие. Това се отнасяше за всички.

Тя самата не мислеше за нищо. Тези мъже едва дочакваха момента, в който щяха да се хвърлят заедно с нея в леглото й.

Отначало реши да бъде по-груба с него, но после си спомни, че има важна задача, която щеше да й донесе голяма печалба.

Не биваше да забравя, че истинското име на работодателя й е Рио и че с него шега не бива.

Затова тя пусна в ход способностите си на прелъстителка.

С гукане и смях танцуваше около Томас и бавно разкопчаваше едно по едно копчетата на роклята си. Под нея не носеше нищо друго освен леко, съблазнително черно бельо, украсено с дантела.

Той се ококори и му стана още по-горещо.

— Е, какво? — примамваше го тя. — Какво чакаш, Джими?

И Джим най-сетне се опомни. Беше тук, за да изживее нещо. Той бързо се съблече и се приближи до нея.

Това, което веднага й направи впечатление въпреки слабата светлина на лампата беше, че абсолютно цялото му тяло е кафяво, без нито една светла ивица по него.

А това можеше да означава само, че той често се пече на слънце съвсем гол.

— Сега изглеждаш като истински индианец — усмихна се тя. — Наистина ли не си мелез?

Той хлътна веднага. Виното, а преди това уискито и бирата доста допринесоха за това.

— Нали няма да кажеш на никого? — попита той.

— Честна дума! — заяви Лило и тържествено сложи дясната ръка на гърдите си, там където тупаше сърцето й. — Никой няма да чуе от мен дори и една думичка. Значи си индианец?

Той я прегърна и смъкна черното й дантелено бельо. Тя се отдръпна.

— Първо трябва да отговориш на въпроса ми, Джими!

— Да — изпъшка той нетърпеливо и тръгна към нея. — Аз съм сенека.

После той я хвана и я хвърли в леглото. В следващия момент вече беше отгоре й и така стремително влезе в нея, че почти й се зави свят.

— О, човече! — простена тя. — Ама че темперамент имаш!

После затвори очи и продължи тихо да стене. Искаше истински да се насити на насладата. Обикновено за нея това не беше нищо повече от обикновена сделка, при която само симулираше страст. Този път беше нещо съвсем различно.

И колко неуморим беше този Джими! Такова любовно преживяване Лило още не бе имала.

Той съвсем не беше наивно, неопитно селско момче. Дори и Лило имаше какво да научи от него.

Беше ненаситен и дълго време не прояви признаци на умора. Постепенно започна да я обзема страх.

— Това ще ти струва доста скъпо — каза тя задъхано. — Сигурно знаеш.

Той се смееше радостно.

— Колко искаш да ти платя?

— За по-малко от триста долара не можеш да си позволиш подобно нещо.

— Ще ги имащ красавице.

Най-сетне направи все пак почивка. Лило беше доста изтощена. Никога досега не я бяха любили така лудо.

Джим посегна към панталоните си „Левис“ и извади пачка. Бяха истински стотачки. С престорено презрителен жест той отброи пет банкноти и ги сложи на голия й корем.

— Господи, колко си щедър! — засмя се тя.

— За мен това е нищо. Имам още много от тях.

Лило стана и прибра парите в един пришит към роклята й джоб. Не беше необходимо някой да знае какъв страхотен удар бе направила тази вечер.

Въпреки всичко, тя постепенно започна да се концентрира върху истинската си задача.

— И какъв си ти? Сенека?

— Да. Нещо странно ли има в това?

— Досега нищо не съм чувала за това племе.

— Ние идваме от изток. От Илинойс. Племето ни се е преселило на запад преди повече от сто години.

— И къде живее това племе?

Тя вътрешно трепереше от напрежение. Точно това искаше да знае Рио. Той търсеше някакво тайнствено индианско племе. Може би точно това беше племето, което имаше предвид.

Тя не знаеше какво иска Рио от тях. А пък й беше и безразлично. В случай, че донесе добра новина, Рио й бе обещал двеста долара.

Вече я имаше.

— Къде живеете? — повтори тя въпроса си, отивайки с кокетно полюляваща се походка към малката масичка, върху която имаше всякакви бутилки. Наля уиски. Почувствува как индианецът отново я поглъща с жаден поглед.

— В планината Аламо Уеко — каза той. — Знаеш ли, ще ми трябват няколко свестни мъже. Бойци. Имам нещо наум.

Това беше добре дошло. Ето я новината, за която Рио със сигурност щеше да даде още няколко банкноти допълнително.

Изведнъж индианецът застана зад нея и я хвана през талията. Вдигна я високо, сякаш беше лека като перце и влезе в нея, както стоеше прав. Това й бе напълно непознато.

Тези индианци! Подобно нещо тя дори не би могла и да сънува. Те разбираха много повече от любовни удоволствия, отколкото белите.

Почти й дожаля, че трябва да го предаде.

Но връщане назад нямаше.

Рио щеше да й пререже гърлото, ако разбере, че го е измамила.

Тя изви тялото си и обгърна с ръце тила му, за да има по-добра опора, защото краката й висяха във въздуха.

Наистина беше неземно чувство.

Пламенните й стонове издаваха истинското удоволствие, което изпитваше.

За съжаление и това свърши. Тя с радост още дълго би се отдавала на тази наслада. Но явно, че и за такъв мъж като него, всичко бе свързано с известно усилие.

Изпиха уискито, което тя бе наляла, преди да я вдигне. Изпитваше жажда и изсипа парещото питие в гърлото си, като че ли беше вода. После поиска още.

Сега вече Томас изпадна в подходящо за целта й настроение. Беше му все едно какво става. С уискито изчезнаха и последните му скрупули.

— Търся хора, които искат да спечелят по нещо — каза той.

— Вероятно бих могла да ти намеря — подхвърли Лило. — Но първо трябва да ми кажеш за каква работа.

Той пак напълни чашата си. Междувременно очите му запламтяха трескаво.

— Искам отмъщение! — изсъска той. — Има няколко души в повече на този свят.

— Ах, разбирам! Искаш да си разчистиш сметките с твоето племе.

— Да, по дяволите! Искам да стана сачем! Вожд.

Тя отново се хвърли върху леглото. Беше пила доста, трябваше да внимава, да не изпуска от контрол сетивата си. Той спокойно можеше да продължи да се налива. Колкото повече, толкова по-добре.

Наблюдаваше я, но в погледа му вече не се четеше жажда за секс.

И Лило много се радваше на това, защото наистина се чувстваше изтощена. Стигаше й толкова.

А индианецът мислеше вече само за своето отмъщение.

— Значи, искаш да станеш вожд? — попита тя. — И за целта първо трябва да премахнеш от пътя си някои съперници. Имаш нужда от няколко добри бойци, които да ти помогнат. Това обаче ще ти струва някой и друг долар.

— Имам пари — каза той надменно.

— И сигурно разполагаш с доста от тях. За по-малко от хиляда долара трудно ще намериш що-годе добър стрелец. Ако опасността е по-голяма от очакваната, съответно ще струва много повече. Колко би могъл да платиш, скъпи?

— В нашето село има злато. Бих могъл да ви дам част от него. Ще бъда щедър.

Сърцето й започна да бие учестено. Мислите й се блъскаха в главата. Този идиот!

Този проклет, жалък предател. Напълно си заслужаваше и той да бъде предаден. Не знаеше ли в каква долна авантюра се впуска този глупак!

Естествено, Рио и хората му щяха да му помогнат. За бандити като тях това е добре дошло. А и за Лило щеше да остане нещо. От това трябваше да се възползува още сега.

— О кей, ще ти намеря хора — каза тя. — Но трябва да ми дадеш предплата. Такса за посредничество.

— Колко искаш?

— Е, не е лесно да бъдат придумани такива мъже. Да кажем хиляда долара. Това би било напълно достатъчно.

Той пак запрехвърля плячкосаните долари и веднага щедро й даде петстотин повече отколкото му бе поискала.

Отново пусна отвисоко банкнотите върху голото й тяло. Доставяше му удоволствие да играе ролята на Крез.

Все още имаше почти три хиляди долара. За него това бе огромна, едва ли не неизчерпаема сума.

И ако се свършеха, просто щеше да заграби други.

— Трябва да ми обещаеш едно нещо — хилеше се той, пиейки.

— Всичко, каквото пожелаеш, Джими!

Лило бе така щедра на обещания, понеже и без друго по-късно той нямаше да може да й ги припомня, защото щеше да е мъртъв.

— Бих искал, когато всичко свърши, да живееш с мен, Лило — каза той.

— Това сериозно ли е? — извика тя ликуващо. — Наистина ли го мислиш сериозно, Джими?

— Ще ти направя много деца — обеща той. — Ти ще бъдеш родоначалницата на голямо племе мелези. Харесва ли ти това?

— О, Джими! — смееше се тя през сълзи. — Ще ме направиш най-щастливата жена на света.

Тя скочи и се хвърли на врата му, но без да възбужда плътските му страсти отново. Моментът не беше подходящ за това. А пък и Джими беше прекалено пиян и погълнат от сериозната тема бъдеще.

Той мислеше върху това, как щеше да направи другата, тази проклета светица, своя втора жена и да я унижава на всяка крачка.

Смяташе да я държи като робиня. Тя ще бъде принудена да слугува на господарката, а ако не се подчинява, ще бъде бита.

Омразата, която дълго бе разяждала Томас, сега все повече се надигаше.

Лило се освободи от него.

— Най-добре би било да тръгна веднага — предложи тя. — Можеш да ме чакаш тук. Съгласен ли си?

Той кимна и се вгледа в бутилката от уиски, в която вече нямаше нищо. Лило разбра.

— Ще кажа да ти донесат друга, Джими. Всъщност не, по-добре аз самата да ти я донеса. Иначе може да ме измамиш преди да свършим.

Тя облече роклята си, но бельото остави там където си беше. Нахлузи само украсените със сребро обувки с високи токчета и в този вид излезе от стаята.

Хората на Рио вече я очакваха с нетърпение.

Тя им махна, че веднага ще отиде при тях и изтича до тезгяха, за да поръча бутилка уиски.

Веднага беше наобиколена от останалите любопитни момичета.

— Как беше?

— Като див козел ли е?

— Аз малко подслушвах — оповести червенокосата Лизи. — А през ключалката видях, как те оправяше прав. И то отзад! Хи-хи-хи…

Всички се кискаха и превиваха в пристъп на истеричен смях.

Рио, или както още се наричаше Джон Сагуро, си проби път през кудкудякащите жени. Лило вече бе обърнала гръб на колежките си с презрение:

— Вие нямате абсолютно никакво понятие от всичко това — каза тя ледено.

— Защото те е страх, че можем да ти го отнемем! — изджавка една лейди отзад и всички се скупчиха около Лило.

Сред дамите от занаята често ставаха забавни сбивания по такива поводи, а сега като че ли нагряваше нещо такова.

Но Рио вече бе при Лило и галантно й подаде ръка. Той изтика останалите дами настрана.

Те страхливо се отдръпнаха. Всички знаеха, че с този Джон Сагуро шега не бива. Беше известен с бруталността си, която не сдържаше и пред жените.

Той отиде с Лило до стълбата.

— Веднага се връщам — каза тя припряно. — Услади му се. — Лило му посочи бутилката. — Като си пийне още малко, ще спи до сутринта.

— А ти какво изкопчи? — изръмжа той враждебно. Тя го гледаше сияеща.

— Цял куп неща, скъпи. Най-добре първо да ти разкажа всичко на четири очи. Съгласен ли си? Тогава сам ще можеш да прецениш какво трябва да правят хората ти и какво не.

— Чак такава сензация ли е? — изсмя се той.

— Още по-голяма, отколкото можеш да си представиш. Той е точно този, когото търсиш, Джон! Но сега най-напред трябва да му занеса бутилката. По-добре ще е, ако през следващите няколко часа спи. Тогава ще можеш спокойно да свършиш с приготовленията си.

— Побързай, бейби!

Остана да я чака долу до стълбата. Другите се бяха скупчили отсреща до тезгяха. Най-напред се чу хихикане, а после кръчмата се разтърси от пронизителен смях.

— Завистлива паплач! — изръмжа Рио презрително. Единствената, която му харесваше беше Лило.

Тя бе омайваща любовница и не му се нравеше много, че отиде с индианеца.

Но тук трябваше да отстъпи, за да успее планът му. Яго Манаскуа разчиташе на него и той не искаше да го разочарова.

Нямаше търпение да чуе какво ще му разкаже Лило.

Стори му се, че тя се бави прекалено дълго.

Запали си цигара.

Най-сетне Лило се върна. Беше минал четвърт час. Косата й бе разрошена, а роклята — изпомачкана.

Изглеждаше съвсем спокойна. У Рио закипя ревност.

Да не би да е хлътнала по този индианец? Е, ако е така, тогава ще види тя!

Те отидоха в малката задна стаичка на кръчмата. Тук можеха да говорят, необезпокоявани от никого.

Лило обясняваше с най-големи подробности. Доставяше й удоволствие да го държи в напрегнато очакване.

Когато му разказа всичко, той въодушевено я прегърна и я притегли на коленете си.

Но не изпита никакво желание. Непрекъснато го глождеше мисълта, че преди това е била с индианеца.

— Трябва да му повярваш, нали му принадлежах — каза тя. — Иначе би могъл да направи какви ли не щуротии. Той иска да стане вожд и да ме вземе за жена. Разбира се, че се съгласих. Не ми се сърди, Рио!

Тук, където бяха насаме, тя можеше да го нарича Рио. Но в кръчмата и за нея, както и за всички останали, той бе Джон Сагуро.

— Ти си неоценима, скъпа — каза той. — Прави с него каквото искаш. Няма да преча.

— Не ми е приятно да го правя — уверяваше го тя. — Повярвай ми! Но за съжаление няма друг начин.

Лило лъжеше така, че чак стените се изчервяваха от срам, но изглежда той не забелязваше.

— Мислиш ли, че би могло да се разговаря с него сега? — попита той.

Тя поклати глава.

— Няма никакъв смисъл. Страшно фиркан е.

— Все пак заведи ме при него.

Няколко минути по-късно бяха в стаята. Томас, или по-точно Джим, лежеше на леглото и пиеше от бутилката. Беше гол, но изглежда това нямаше значение за него.

— Това е Джон — представи Лило своя придружител. — Той би могъл да ти помогне за разрешаването на твоя проблем.

Томас гледаше с размазан поглед, но гласът му все още беше ясен.

— Здрасти, Джон — каза той и седна. След това се сви на леглото с подвити под себе си крака. — Каза ли ти Лило, че си струва?

— Убеден съм в това, Джим.

— Имам още един проблем, Джон.

— Слушам те.

— Възможно е да ме преследват. Моите хора ме намразиха.

— А какво си направил?

— Исках да сменя сачема.

— Това вождът ли е?

— Да, ние така го наричаме. Сега те сигурно си дават сметка, че ще си отмъстя. Вероятно ще се опитат да ме настигнат. Може би ще дойдат и в този град.

Той говореше все по-бавно. Отново се отпусна върху леглото и отвреме навреме започна да похърква. Рио безсърдечно погледна към него.

— Добре направи, че ми каза, Джим.

Но индианецът вече не го чуваше. Намираше се в царството на съня.

— Не го оставяй повече сам, Лило. И се погрижи утре сутринта веднага да пийне малко уиски. Много е важно да свикне с него. Като се събуди, главата сигурно ще му тежи. Ти трябва да го убедиш, че уискито е най-доброто лекарство за това. Но не бива да пие прекалено много. Дай му само няколко глътки.

— Не се безпокой, Рио, ще се оправя.

Той пъклено се ухили.

— Колко е хубаво, че те имам, бейби.

После излезе. Беше развеселен. Щом се върна в кръчмата, си потърси момиче. Избра червенокосата Лизи. Беше известна с горещия си темперамент.

— Искаш ли да празнуваш с мен, Лизи?

— Какво има за празнуване?

— Не казвам.

— И без друго няма значение, Джон.

Той я прегърна и вече се канеше да изчезне с нея, когато долови някакъв шум отвън. Изведнъж спря и се ослуша. Останалите в кръчмата също надаваха ухо.

Чуваше се конски тропот. Приближаваха около дузина коне, а върху тези коне сигурно имаше и ездачи.

— Не са подковани — каза сдържано Джек Мъри — един от подбраните спътници на Рио. — Червени…

— Те ще питат за нашия човек — каза Рио. — Тук, естествено, никой не го е виждал. Ясно ли е?

Той хвърли заплашителен поглед наоколо и всички кимнаха. Никой нямаше да го издаде, никой нямаше и думичка да каже, щом този човек е забранил.

Ездачите навън спряха. Веднага след това летящата врата се отвори с трясък и през прага прекрачиха четирима сенеки.

Предвождаше ги Масаро, братът на Томас, на предателя.

Напразно го търсеха с поглед.

— Какво има? — извика кръчмарят от тезгяха. Косите им бяха дълги до раменете и носеха препаски на челата. Панталоните им от еленова кожа бяха украсени с шарени ресни.

— Търсим един от нашите братя — каза Масаро. — В обора под наем чухме, че е отседнал в тази кръчма.

Рио вече тайно бе дал знак с ръка на двама от своите хора и те се бяха измъкнали навън, преди сенеките да влязат в кръчмата.

— Не сме го виждали — рече кръчмарят. — Тук не е идвал индианец. А сега, изчезвайте…

— Той не изглеждаше като индианец — каза Масаро. — Облечен е като бял и е с късо подстригана коса.

Междувременно на вероломния Рио му бе хрумнала друга мисъл.

Той излезе крачка напред и привидно случайно намести колана си с двата 45 милиметрови револвера.

Не беше от самохвалковците, а един от онези стрелци, които наистина можеха да стрелят едновременно с двете ръце.

Умееше да борави с пистолетите като магьосник. Улучваше всяка цел и с двете ръце, дори когато трябваше да стреля едновременно.

Рио любезно се усмихна.

Беше измислил нова стратегия. Ако това, което бе запланувано преди няколко секунди успее, вече ще е направил голяма крачка напред.

Тук имаше четирима индианци. Говорителят им бе същевременно и техен водач. Той доста приличаше на онзи горе в стаята. Очевидно бяха братя.

— Почакайте, мистър — каза Рио любезно, хвърляйки предупредителен поглед към тезгяха, така че отсега нататък кръчмарят щеше да постъпи най-разумно, ако си държеше устата затворена. — Възможно е кръчмарят да греши — продължи той. — Но мисля, че каза истината. Тук не е имало човек, който да изглежда като индианец. Но вечерта пристигна един чужденец. Наричаше се Джим Стоун.

Рио умееше да бъде дяволски любезен. С този си маниер вече беше примамил в клопката много хора.

Всички те сега бяха в сребърните мини на дон Яго Манаскуа в средно Мексико, или бяха мъртви.

Рио трябваше да набави нови работници за дон Яго. Тези индианци бяха високи и силни. Изглеждаха и жилави. Бяха точно такива, каквито търсеха ловците на хора.

Идваше му да се пръсне от смях.

— Как изглеждаше този Джим Стоун? — попита Масаро. — Видяхте ли го, мистър?

— Да — усмихвайки се, Рио се приближи още една крачка към високия индианец. — Видях го. И, ако добре си спомням, приликата му с вас е фрапираща. Направо би могъл да ви бъде брат.

— Той ми е брат — извика Масаро възбудено. — Знаете ли къде е сега, сър? Спомена ли накъде отива? Сигурно е още в града, защото конят му е в обора под наем.

Масаро усещаше, че е близо до целта.

— Да, още е тук — смееше се Рио. — Искате ли да ви заведа при него? Само че, ако не се лъжа е доста пиян. Има и едно момиче при него. Купи си го, мистър.

— В коя стая е? — ядосано избухна Масаро. — Можете ли да ми я покажете, сър?

Момичетата и повечето от посетителите гледаха недоумяващо. Само спътниците на Рио се досещаха какво е намислил.

Той кимна на Масаро.

— С удоволствие бих ви помогнал, но не знам дали е удобно да го безпокоим сега.

— Трябва да говоря с него — каза Масаро като се мъчеше да се овладее. — Много е важно за него, а и за всички нас.

Масаро дори не би могъл да предполага, какво се е случило междувременно. Той не подозираше нищо и за опасността, която грозеше него и неговите приятели. Изпълнен беше единствено и само от мисълта за Томас. Сега искаше да говори с него, искаше да го убеди, че ще постъпи най-разумно, ако се върне при племето си. Че всичко друго ще му бъде простено.

— Е, добре — каза Рио, усмихвайки се. — Бихме могли да почукаме на вратата. Собственикът на тази къща сигурно няма да има нищо против?

Той хвърли един поглед към кръчмаря зад тезгяха и дебелият мъж кимна съглашателски.

— Моля, мистър Сагуро. Но вие носите отговорността.

— Разбира се, — отговори Рио и махна на Масаро. — Бихте ли ме последвали? Естествено приятелите ви също могат да дойдат, ако искат.

Масаро кимна на придружителите си.

После Рио поведе четиримата мъже към горния етаж.

Той тайно бе дал знак на хората си. Отвън, според него, имаше още петима или шестима индианци. Трябваше да хванат всички. Светкавично бързо и без стрелба.

С четиримата тук Рио щеше да се справи сам.

Беше предупредил другите за това.

Пред стаята, в която бе Томас се спря и прошепна.

— Трябва да почукаме. О кей!

Той вече чукаше. Вратата веднага се отвори и Лило подаде навън русата си глава.

Щом видя индианците, веднага разбра какво става. Освен това правилно изтълкува настоятелния поглед на Рио.

— Джентълмените искат да видят твоя приятел, Лило — каза той. — Съгласна ли си? Няма нищо лошо в това. Искат само да поговорят с него.

— Но, той спи — отвърна Лило. — И то доста дълбоко. Много е пиян.

Масаро плъзна поглед покрай нея. Тя беше отворила вратата точно толкова, колкото да може да се покаже навън.

Вълнение обхвана Масаро, когато видя Томас изтегнат на леглото. Наистина беше пил алкохол. Но това не бе най-страшното. Те щяха да го върнат в родната среда и все някога той сам ще проумее, че не е постъпил правилно. И те щяха да му простят. Хората тук изглежда не знаеха, какво е извършил Томас. Явно той все още нищо не е издал, иначе те биха се държали по друг начин.

Не само вълнение, но и радост обвзе Масаро. Радост от това, че всичко пак щеше да се оправи.

Дължеше го на този мил, любезен човек, който му каза истината и го доведе тук.

— Може ли все пак да вляза, мадам? — попита той. — Аз ще го събудя.

— Щом така смятате, мистър — тихо каза Лило. Не й беше убягнало едва забележимото кимване на Рио. Тя отвори широко вратата.

— Моля, можете да си приберете блудния син, но той ми дължи определена сума. Можете ли да го откупите?

Масаро извади от джоба си къс самородно злато и го показа в отворената си длан.

— Това достатъчно ли е?

Грубо пресметнато, малкото парче злато струваше поне триста долара.

Лило успя да прикрие изненадата си с едно равнодушно кимване.

— Да, всичко е наред — каза тя. — Ако желаете, можете веднага да вземете Джим.

Тя прибра парчето злато и направи подканващ жест.

— Моля, влезте!

И Масаро влезе в стаята. Тримата му спътници го последваха. Той се наведе над брат си и раздруса рамото му.

И четиримата бяха обърнали гръб на Рио, без да подозират нищо.

Той бързо извади двата револвера. Първите изстрели отекнаха кратко, попадайки в целта. Първите двама още не бяха се строполили, а Рио бе готов за другите.

Шумът от изстрелите ги накара да се обърнат. И двамата бяха много бързи, но не достатъчно за сатаната Рио.

Той отново стреля — с двата револвера едновременно. Масаро и придружителят му се смъкнаха долу, без да издадат нито звук.

Рио извади от широките джобове на коженото си яке белезници. Винаги носеше в себе си по няколко чифта. Всъщност, те бяха част от инструментите му, с които работеше. Беше ги взел от подкупени мексиканци. Хората му също винаги мъкнеха със себе си белезници.

Изгубилите съзнание индианци бързо бяха завързани. После запушиха и устата им.

— Чакай тук и внимавай — заповяда Рио. — Също и за твоя Джими. Възможно е като види своите да почувства угризения на съвестта.

Той напусна стаята и минута по-късно бе вече пред кръчмата.

Там до мустангите стояха още шестима индианци.

Гледаха недоверчиво, сякаш надушваха опасността.

Рио приключи набързо и с тях. Не им остави време даже да се замислят. Извади револверите със светкавична бързина.

Като по команда от тъмнината зад индианците се появиха фигури. Бяха хората на Рио.

Един от индианците нададе остър вик и насочи оръжието.

Проехтяха два изстрела и индианецът изкрещя от болка. Той въобще не бе улучен от куршум, а само ударът с дръжката на 45 милиметровото оръжие бе предизвикал болката в тялото му.

— Хвърли оръжието — хладно заповяда Рио. — Следващият ще получи парче олово в глупавия си череп.

Индианците се подчиниха. Виждаше се, че нямат никакви шансове.

— Какво искате от нас? — попита един от тях. — Какво направихте с Масаро и другите?

— Скоро ще дойдат да ви правят компания — хилеше се Рио. — А сега застанете там, до стената.

Сенеките гледаха съвсем объркани и изплашени. Не бяха подготвени за нападение.

Успокояваше ги мисълта, че не бива да се страхуват, тъй като не бяха престъпили нито един закон на белите. Просто питаха за Томас. Нима това беше престъпление?

Ловците им сложиха белезници.

Пленниците вярваха, че това са хора на закона. Иначе откъде можеха да имат белезниците?

Вероятно всичко това не бе чак толкова сериозно.

Сигурно беше станала някаква грешка.

Разбраха истината, едва когато, обградени от петимата си пазители, тръгнаха на юг.

Границата не беше далече. Щом я прекосиха, ги предадоха на друга охрана.

— И внимавайте дяволски добре! — строго им заповяда Рио. — Ще им махнете белезниците едва, когато стигнете до целта. Това не са някакви нищожни индианци, които почти не се съпротивляват. Отваряйте си очите на четири!

После той и придружаващите го се отправиха на север, назад към града, където Томас — предателя, бе великолепно забавляван от русата Лило, за да не му хрумват глупави мисли.

За Масаро и спътниците му започваха страданията на пленническия живот.