Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (6)

6.

Луа отвори раната на Ласитър и я изми с чиста вода от извора. Отвреме навреме той пийваше по глътка от бутилката с уиски. Не му убягваше, че червенокожите правеха неодобрителни забележки по този повод.

Подобно нещо се случваше на Ласитър за първи път. Обикновено на индианците им се услаждаха уискито и другите напитки. Само при тези воини явно не беше така.

Учудваше го и обстоятелството, че ги оставиха с Луа да се движат свободно. Смяташе, че отдавна трябваше да са вързани.

Що за тайнствено племе беше това?

— Имаш ли представа що за хора са? — попита той Луа тихо.

Тя поклати глава.

— Такива още не съм виждал. Те са по-високи и от апачите, и от команчите. По-стройни са. Лицата им са ъгловати.

Тя взе бутилката от ръцете на Ласитър и искаше да сипе малко уиски в раната му. Това беше обичайното универсално лечебно средство.

В това време един от индианците извика нещо и бавно се приближи към нея. В лявата си ръка държеше дървено гърне. Той коленичи до Ласитър.

— Това е по-добро лекарство — каза, усмихвайки се, на безупречен английски без акцент. — Стойте спокойно, мистър!

— Много мило от ваша страна, че ми помагате — каза Ласитър. — Мога ли да узная с кого имам честта? Името ми е Ласитър. Моята спътница се казва Луа Мак Брайд.

— Аз съм Чарлз — каза индианецът с достойнство и намаза мехлема върху раната. — Можете ли да седнете, мистър? Трябва да намажа дупката и от другата страна.

Ласитър седна и тихо изохка. Вече чувстваше, че мехлемът разпръсква приятна хладина и същевременно остър, подобен на мента мирис, който освежаваше дихателните му пътища.

— Това действа добре, Чарлз — каза той одобрително. — Струва ми се, че разбирате доста от лечение на рани.

— Да, малко — отвърна Чарлз скромно. — В нашето племе има хора, които разбират много повече от тези неща.

Той извади листа от една ленена торба и ги сложи върху раната. Чак тогава дойде ред на превръзката, която Луа през цялото време държеше.

Междувременно Ласитър кимна към бутилката с уиски.

— Лошо лекарство — каза индианецът.

— Аз повече го обичам — засмя се Ласитър. — А какво ще стане по-нататък? Трябва ли да се считаме за ваши пленници?

— Вождът ще реши какво да прави с вас.

— Ние не сме ваши врагове — рече Ласитър.

— Но не сте и наши приятели — усмихна се Чарлз. — Кой е стрелял по вас, мистър Ласитър?

— Тълпата стрелци на Кийнсбърг, ако това име ви е познато.

— Кийнсбърг?

Чарлз хвърли особен поглед към събратята си. Техните лица издаваха напрежение.

— Нашият вожд ще реши — каза той. — Ще изтърпите дотогава.

После се оттегли.

Ласитър се разположи удобно, като използуваше за облегалка седлото си.

Вече се чувствуваше значително по-добре. Ароматът на този мехлем действаше учудващо ободряващо на сетивата му. Болките също затихваха. Вече бе сигурен, че скоро ще се възстанови.

Индианците запалиха огън и опекоха в един тиган месо. Безмълвно донесоха две порции и на пленниците. Имаше и царевичен хляб, който наистина беше много вкусен.

По-късно, на смрачаване дойде вождът. Във всеки случай Ласитър предполагаше, че той е главният тук.

Внимателно слушаше какво му съобщават воините. Говореха тихо на племенния си език, който бе непознат за Ласитър.

Не успя да разбере нищо от разговора им.

Предводителят погледна мрачно към тях. Това не предвещаваше нищо добро.

Накрая той се приближи до Ласитър и Луа и безизразно ги погледна. Мина известно време докато проговори.

— Наистина ли вие сте Ласитър? — попита той. — И сте имали престрелка с хората на Кийнсбърг?

Ласитър спокойно кимна.

— Така е, вожде. Негодниците на Кийнсбърг искаха да ме убият по някаква причина, която не ми е известна. Аз се защитавах и бях ранен.

— Не съм вожд — каза индианецът. — Името ми е Масаро. Аз съм воин като всички останали тук. Имаме само един вожд и го наричаме сачем. Той ще реши как да постъпим с вас, мистър Ласитър.

След това Масаро изпитателно погледна Луа.

— Вие ли сте Луа Мак Брайд?

— Защо питате, Масаро? Или трябва да ви наричам мистър Масаро?

Индианецът леко се усмихна.

— Масаро е достатъчно. И така, вие ли сте наистина?

— Да, аз съм Луа Мак Брайд.

— И защо дойдохте с Ласитър в тези планини?

— Защото бягаме — отвърна тя. — Чуйте, Масаро, това е една много заплетена история и не вярвам, че особено ще ви заинтересува. Трябваше да предам Ласитър на убийците на Кийнсбърг. Но размислих и му казах цялата истина. Последва разгорещена битка и Ласитър изби стрелците. Сега, разбира се, останалите ни преследват. Ако ни хванат, с нас е свършено. Те не се церемонят много.

Масаро ги погледна доста сериозно и съсредоточено. Мислеше върху казаното от Мария. Изхождайки от това, трябваше да гледа на Ласитър като на бесен кръвожаден вълк.

Масаро имаше друго впечатление след разговора с него и Луа. Но трябваше да бъде предпазлив. Възможно бе този господинчо да лъже.

— Оставате наши пленници — каза той. — Не се опитвайте да бягате, защото е безсмислено. Никога не бихте могли да се оправите в лабиринта от каньони.

Той се обърна и се отдалечи заедно с другите.

Те се събраха на около тридесет крачки от тях. Говореха толкова тихо, че Ласитър не успя да долови нито дума.

— Какво би могло да означава това? — попита Луа страхливо. — Що за странни индианци са те, Ласитър?

— Не вярвам да са от тези, дето скалпират — успокои я Ласитър и се засмя. — Тук има някаква тайна.

— Но каква?

— Може би ще я открием. А може би не.

— Ти си дяволски спокоен, Ласитър. Това ме изнервя.

— Без друго нищо не можем да променим.

Погледнаха към индианците, които бяха насядали в кръг на земята.

Ласитър беше изправен пред загадка. Тук имаше тайнствени взаимовръзки, за които иначе привидно всезнаещите босове на бригада №7 нямаха ни най-малка представа.

Масаро каза тихо на останалите:

— Мария ми разказа, че Ласитър бил убиец. Научила го е от баща си. Кийнсбърг е заплашен от един могъщ мексикански дявол. Трябва да си отваряме очите в планините. Тя е обещала, че ще осигурим помощ на баща й.

— Това ли ще дължим в замяна? — попита Чарлз.

— Всеки договор си има условия — каза Масаро. — А този, който е сключила Мария, е чудесен. Ще получим онази част от планинските земи, които искахме. В замяна тя е обещала на баща си нашата подкрепа срещу този дявол.

— Кой е този така наречен дявол? — поиска да знае някой.

— Казва се Яго Манаскуа.

Името му не говореше нищо на никого.

Всички мълчаха и размишляваха. Това бяха пестеливи на думи хора. Не беше в стила им да говорят един пред друг и да правят прибързани заключения. Предпочитаха да изчакат и да помислят.

Техният предводител им разказа още веднъж всичко, което знаеше от Мария.

Той приключи с думите:

— Тя има доверие в баща си. Вече е сигурна, че той все още я обича.

— А и тя също го обича — каза Чарлз. — Възможно е обичта й да я заслепява.

Масаро сериозно кимна.

— Да, възможно е.

— Какво ще правим, Масаро?

— Трябва да изчакаме докато дойде Мария.

— Кога се връща тя?

— Ще тръгне тази нощ. Утре преди изгрев слънце, или малко по-късно ще бъде тук.

Те отново седяха мълчаливо и размишляваха. Луната беше изгряла. В тишината на нощта прокънтя тропот на копита. Беше неподкован кон.

Воините се разбираха само с погледи. Някои от по-пъргавите се шмугнаха в сянката на скалите и храстите.

Докато конникът се появи, изминаха няколко минути.

Веднага се спуснаха към него. Бяха го разпознали на лунната светлина.

— Виктор, какво те води тук?

Беше висок, слаб млад мъж с орлов нос, като всички останали. Още преди да слезе от седлото каза:

— Томас е изчезнал.

Воините се спогледаха поразени. Изглежда, това беше много лоша новина. Томас е изчезнал!

Това можеше само да означава, че той е избягал избягал от затвора, в който е бил поставен от своите събратя.

— Сачемът каза, че е много сериозно — продължи пратеникът. — Веднага ме изпрати тук. Препусках бързо, но ми бяха необходими двадесет часа.

Виктор се смъкна от седлото. Беше прекарал върху гърба на коня много часове, така че краката неволно се огъваха под тежестта на тялото му.

Масаро се съвзе първи.

— Виктор, накъде е тръгнал Томас?

— Изглежда, целта му е Мексико.

— Той иска да ни предаде! — извика Чарлз. — Масаро, ти знаеш как се заканваше, че ще ни предаде!

— Да, Чарлз, спомням си.

— Трябва да се опитате да му пресечете пътя — каза пратеникът. — Но сега не мога да дойда с вас. Конят ми е много слаб.

Масаро сложи ръка на рамото му.

— Ти изпълни задачата си, Виктор. Почини си. Остани тук при тези двамата. Мъжът се казва Ласитър. Ранен е, затова не е опасен. Поне засега. Робърт ще остане при теб. Трябва да чакате докато дойде сачемата.

Сачемата беше Мария. Тази дума означаваше толкова много, колкото и кралица или светица. Тя беше светицата на сенеките — тази малка, смела част от един някога голям народ.

Виктор се отпусна на земята. Краката му вече не го държаха. Той се протегна и така отпускаше схваналите се мускули.

— Кога ще дойде сачемата? — попита той.

— Утре сутринта.

— Не можете да чакате дотогава, побързайте!

— Достатъчни ли са двама, за да охраняват тези тук? — извика някой.

— Ласитър е ранен — каза Масаро, който изведнъж бе станал много нервен. — Мисля, че сачемата се заблуждава. Не вярвам да е убиец.

Той отиде при него.

— Давате ли ми думата си, Ласитър?

— Кълна се в честта си!

— Доверявам ви се, Ласитър.

Той се обърна и изтича след другите към мустангите, които пасяха малко по-нататък.

Луа и Ласитър останаха сами с двама индианци — Виктор и Робърт. Виктор беше толкова изтощен, че веднага заспа.

Луа се беше сгушила до Ласитър и плътно се притискаше до него.

Скоро тропотът на отдалечаващите се мустанги съвсем заглъхна.

— Робърт! — тихо извика Ласитър. — Искаш ли да си поговорим?

Той се приближи. Имаше симпатична усмивка, както и всички от племето.

— Мистър Ласитър?

— Забрави това „мистър“, приятелю. Само Ласитър, съгласен ли си?

— Искаш да ме поразпиташ ли?

— Ти чу какво каза Масаро. Той ми се доверява. Не искаш ли и ти да ми се довериш?

Робърт импулсивно му протегна ръка.

— Вярвам ти, Ласитър!

— Кое е вашето племе?

Витаеше особено настроение, в което се промъкваше и страх. Вероятно тази беше причината Робърт да развърже езика си. Затова той разкри сърцето си пред Ласитър.

— Преди повече от сто и петдесет години шестте големи племена от изток се обединили. Към тях принадлежи и това на сенеките…

Ласитър отдавна не бе слушал с такова увлечение. Народът на сенеките бил обречен на гибел. Тогава няколко семейства решили да потърсят щастието си на запад.

Дошли някога в тези планини, дълги години те били много щастливи.

— Но сега сте неспокойни — каза Ласитър. — Какво се е случило?

Робърт не можеше да намери думи. Луа се присламчи тихо до Ласитър.

— Остави го, мили! Той не знае. Никой не знае нищо определено.

— А как е станало това с Томас? — попита Ласитър и отново вдигна поглед към Робърт. — Какво се е случило?

Робърт се обърна, но Ласитър забеляза, че иска да говори.

Това беше последната преграда. После нещо в него се отприщи.

Историята беше следната:

Хубавата бяла жена била доведена в селото от Масаро, който я спасил и й показал пътя към новата, скрита родина на последните сенеки.

Всичко било чудесно.

Изглеждало сигурно, че Масаро ще се ожени за нея: тази избрана бяла жена трябвало да остане завинаги спътница в живота на Масаро. Такъв бил заветът на боговете. Старият сачем го разчел по вътрешностите на принесения в жертва вълк.

Томас бил по-големият брат на Масаро. Затова смятал, че той е в правото си да се ожени за нея.

Изгубил разсъдъка си и искал да убие брат си.

Но не му се удало.

Тогава затворили Томас. Искали само той да се опомни. И вече изглеждало, като че ли се е оправил.

Всички започнали да вярват, че пак е станал миролюбив.

Пък и затворът не бил истински, а само подслон от клони.

Повярвали, че Томас се е опомнил, а ето че сега е избягал на юг.

Какво ли възнамерява да прави?

Сенеките предчувствували нещо лошо. Дали пък не иска да ги предаде и да разкаже на чужди хора, какъв рай са си създали сред уединеността на планините?

Това би могло да има лоши последици. От горчив опит индианците знаеха, колко безскрупулни могат да бъдат белите в ламтежа си за земя.

Те не предполагаха, че техният народ е заплашен от нещо много по-лошо.