Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (5)

5.

Кийнсбърг имаше среднощно посещение. Една фигура безшумно влезе в кабинета му, където той седеше на бюрото си и пишеше писма до някои приятели, които искаше да помоли за помощ в борбата срещу страшния мексикански дявол дон Яго.

Фигурата се приближи до него като сянка. Той все още не бе забелязал, че вече не е сам.

Кийнсбърг неволно трепна, когато усети върху рамото си нечия ръка.

В първия момент той инстинктивно посегна към револвера, който лежеше пред него върху бюрото му. Винаги имаше под ръка готово за стрелба оръжие, дори и когато лягаше да спи. Той беше човек, който винаги трябваше да очаква някой коварен атентат.

Но един глас го възпря.

Щом го чу, той вече знаеше, че не го заплашва никаква опасност.

— Не се бой — каза гласът. — Никога и през ум не ми е минавало да те нападам.

Кийнсбърг бавно се изправи. Обърна се колебливо.

— В името на всички светии! — като въздишка на облекчение се отрони от устните му. — Това е най-хубавата изненада, която някога си ми правила.

За миг той изглеждаше така, като че ли иска да отиде до стройната фигура и да я прегърне. Но отпусна ръце и отстъпи назад, докато се допря до ръба на бюрото.

Посетителят му беше жена. Тя стоеше изправена, висока и стройна, облечена в костюм от мека кожа на сърна, украсен на места с пъстри индиански шевици.

Дългата червеникаворуса коса беше прибрана от украсена с перли препаска. В колана й бяха затъкнати револвер 44, нож и томахавка.

Патрик Кийнсбърг я гледаше втренчено като призрак.

— Мария — промълви той с пресипнал глас. — Няма да ми повярваш колко много се радвам.

После се обърна и отвори писалищната маса до стената. Извади бутилка и две чаши.

— Трябва да пия едно след тази уплаха — опита да се пошегува. — Нали ще пиеш с мен, Мария?

Тя поклати глава:

— По-добре да не пия. Отдавна съм отвикнала от пиенето, татко. Още след първата чашка ще ми се завърти главата. А това би било лошо за моята мисия.

Все пак той напълни двете чаши с уиски „Тенеси“ и най-напред изпи едната, а после взе и другата в леко треперещата си ръка.

— Станала си още по-хубава, Мария — каза развълнувано. — Трябва да се гордея с теб, но не мога. Не и след всички грижи, които ми създаде. Все още ли не си даваш сметка, колко страдам от това, Мария?

— Да, татко, знам. Но вече не мога да се върна назад. Твърде много неща се случиха междувременно.

Той се отпусна в креслото до писалището. Дъщеря му седна в едно кожено кресло срещу него.

— Защо дойде? — попита той дрезгаво. — Почти две години не си се появявала. Къде беше през цялото това време?

Тя се усмихна неопределено. Тайно все още изпитваше обич към него, защото винаги е бил добър баща.

Но когато вече не беше малко, неопитно момиче, постепенно започна да разбира, че Патрик Кийнсбърг не е станал толкова могъщ човек само благодарение на труда и способностите си.

За свой ужас тя разбра, че зад това благополучие се крият редица престъпления. Най-малкото, престъпленията са му помогнали да положи основата на богатството си.

— Тогава ти не се върна от една езда в планините — продължи той, понеже тя не му отговори. — Изпратих групи да те търсят. Дадох много пари, за да наема най-добрите мъже. Но всичко беше напразно…

После млъкна, поклащайки глава. Все още не можеше да разбере, как така изведнъж тя наистина пак седи срещу него.

— Аз ти изпратих известия, да не се безпокоиш за мен — каза му с плътния си мек глас. — Поне това ти дължах.

— И къде беше през цялото време? При червенокожите ли? Облеклото ти и другите неща, като препаската на главата ти и томахавката, ме навеждат на такива изводи. Или това е твой нов каприз? Ти винаги си имала свои собствени възгледи.

Той изпи уискито и веднага си наля пак. Постепенно усмивката му вече бе станала по-малко напрегната.

— Живея при индианците, татко — каза тя. — И до днес все още ми се вижда чудно това, че попаднах при тях. Беше преживяване като в приказките. Седях си до един извор, но бях нападната от една гладна женска пума. Възможно е тя да е смятала, че животът на малките й е в опасност. Както се оказа по-късно, недалеч от този извор се е намирала нейната бърлога. Несъмнено с мен щеше да е свършено, но тогава изведнъж се появи един индианец, който се хвърли срещу пумата с нож и самият той беше доста тежко ранен в двубоя. След това ми каза къде да го заведа. Като следвах неговите наставления, направих носилка, която завързах за коня си. Той ми обясни също къде е пещерата на пумите и че там има няколко малки — доста гладни. Отидох и ги донесох. Бяха две дундести котета, с които човек добре би могъл да се позабавлява. Индианецът ги взе при себе си на носилката. Следвайки указанията му го заведох вътре в планината. Той самият беше тръгнал без кон. Това е особен вид лов, какъвто всеки ловец от това племе трябва да предприеме веднъж в годината, за да принесе улова си в жертва на боговете.

— Това са дяволски предразсъдъци! — изръмжа Кийнсбърг невъздържано, щом дъщеря му направи пауза. — Тези езичници…

Мария го погледна състрадателно.

— Ти сигурно никога няма да разбереш, татко — каза тя. — Може би никога няма да проумееш и защо се разделих с теб. Бях го решила отдавна. Случайността ме отведе при тези индианци.

Той гледаше мрачно.

— И сега живееш заедно с тях?

— Да, така е.

— С една примитивна тълпа въшлясали диваци? — процеди презрително.

— Даже се омъжих за този примитивен дивак, който ми спаси живота — каза тя гордо. — Станах една от тях, татко. И ще остана такава до края на живота си!

Кийнсбърг скочи и посегна към револвера върху писалището. Но дъщеря му вече беше реагирала. Мария бе бърза като светкавица. Томахавката й го улучи под лакътя. Кийнсбърг издаде глухо стенание и остави оръжието.

— Не можеш да се държиш с мен като с малко дете, татко — усмихна се тя, като че ли нищо не се беше случило. — Ще трябва постепенно да свикнеш с това. Обрекла съм се на друг живот, различен от този, който ти си предвидил за мен. Няма да се омъжа за никого от богатите синове, които отдавна издирваш за мен. Няма да даря наследник на тази ферма. Напразно си натрупал всичко това, татко Патрик. Наистина напразно.

Той седна обратно в креслото. С трепереща ръка отново напълни чашата си и отпи.

— Защо въобще се върна, Мария? Какво искаш? — попита раздразнено. Беше му ясно, че изцяло е в ръцете на собствената си дъщеря. Практически той беше в нейна власт, въпреки че Мария нямаше намерение да посяга на живота му.

— Искам да сключа с теб споразумение — каза тя. — И да поискам полагащата ми се част от наследството.

— Ти и без друго ще получиш всичко. След моята смърт всичко това ще принадлежи на теб. Не е необходимо да искаш нищо.

— Бих желала още сега да се поставят някакви граници — отвърна тя хладно. — Моето племе има нужда от повече земя. Искаме да се разширим към планината Аламо Уеко. Необходимо е да ни гарантираш това писмено. Тогава ще имаме общи граници. Трябва да обещаеш, че ще ни оставиш на спокойствие. Нека живеем в мир един до друг. По този начин и отношенията между нас двамата пак биха могли да се нормализират при условие, че си готов да изкупиш част от старата си вина.

— Ти си луда!

— Премислила съм всичко много добре, татко.

— И как си го представяш?

— Имам списък на фермите и притежателите на малки ранчо, чийто имот е бил отнет насила. Бих искала тези хора да бъдат обезщетени, както подобава. Междувременно те са се заселили някъде другаде, но имат финансови затруднения. Една парична инжекция добре ще им се отрази, а пък и по право им се полага.

— Те са ми продавали законно.

— Това беше изнудване — каза тя твърдо. — Ти поставяше натясно тези хора. Те нямаха друг избор, освен да продават на смешни цени.

Той гледаше втренчено пред себе си с празен поглед.

Лицето му помръкна. Отново си наля уиски.

— Знам, че искаш да ме спечелиш отново, татко — каза Мария настоятелно. — Няма защо да ме баламосваш. Познавам те добре. Вярно, че си известен като твърд, непримирим човек, но ти имаш уязвимо място. И то се нарича Мария Кийнсбърг. Татко, с какво ще се накърни достойнството ти, ако се помирим? С нищо. Само трябва да приемеш условията ми.

— Това е изнудване. Ти действуваш по по-различен начин от този, по който аз постъпих някога с тези фермери.

— Аз настоявам само за част от законното ми наследство. Искам помирение и мир. Бихме могли да живеем чудесно един до друг. Аз с моя сенека, а ти с твоето ранчо, твоите каубои и с твоята метреса.

Той я погледна учудено.

— Откъде знаеш това?

— Знам почти всичко, което се е случило напоследък в ранчото.

— Имаш ли нещо против, че живея с тази жена?

— О, не, татко! — Тя тихо се засмя. — Това е съвсем естествено. Ти си здрав, жизнен, силен мъж. Не е срамно да имаш спътница в живота. Надявам се при случай да ме представиш. Много е хубава тази Мануела Кордобес.

Той се усмихна щастливо.

— Ти наистина си отлично информирана. Тя сега спи. Да я събудя ли?

— Не, едва ли е най-подходящото време. Бих искала най-напред да се споразумеем, татко.

Кийнсбърг подпря главата си с две ръце и дълго се взира пред себе си.

Размишляваше.

— Разкажи ми малко повече за твоето племе! — каза накрая. — Всъщност как ги нарече ти?

— Сенеки — обясни Мария. — Това е едно от някогашните големи ирокезки племена от изток. Малка част от тях се е преселила преди повече от сто години на запад. В тези планини са намерили новата си родина. Досега са живели в своите скрити долини напълно необезпокоявани. Но скоро това вече няма да е възможно. Все повече преселници прииждат насам. Някой ден моето племе вече няма да може да живее в изолация, затова трябва да притежаваме земя, която ни принадлежи по документ. Разбери това най-сетне, татко! Ще бъде нещо грандиозно! Нещо неповторимо!

В гласа й се появи въодушевление. Очите й горяха мисионерски плам.

Изведнъж Кийнсбърг се засмя.

— Ти си като майка си — каза той замислено. — Сега изглеждаш точно както изглеждаше майка ти, Мария. Тя винаги искаше да прави само добро. Ти тъкмо беше навършила две години, когато се случи това. Тази страшна злополука…

Той се вторачи пред себе си и замислено изтри очи с опакото на ръката си.

Мария вече знаеше, че го е спечелила.

— Разкажи ми още нещо — промърмори той. — Бих искал да знам повече за сенеките. За твоето племе.

— При тях е чудесно — започна мечтателно тя. — В началото всичко ми изглеждаше като в приказките. Слушай…

И тя въодушевено заразказва как е откарала ранения индианец при племето му. Колко любезно била посрещната от жителите.

Обясняваше му, че там наричали вожда не „шеф“, а „сачем“ и, че този сачем същевременно трябвало да бъде и най-добрият и мъдър лечител на своя малък народ, който вече наброявал почти триста души.

Сачемът — името му било Арикана, искал съвет от боговете, когато при тях дошла Мария. Той разчел отговора им по вътрешностите на един заклан вълк. Отговорът гласял, че Мария е изпратена от боговете, за да донесе на племето сенека щастие и мир.

От този момент нататък на нея гледали като на светица и съответно била почитана като такава. Скоро щяла да стане жена на Масаро, воинът, който я спасил от пумата.

Масаро бил внук на стария сачем и Мария го обичала. Тя разказа и това на баща си, който се бе превърнал в ням, но внимателен слушател, поклащащ отвреме навреме недоверчиво глава.

— Сачемът имаше право — завърши разказа си Мария. — Защото изглежда предсказанието му ще се сбъдне, ако ти сключиш този договор с мен.

Кийнсбърг мислеше за смъртния си враг Яго Манаскуа. Тази мисъл изведнъж проблесна в главата му.

Като последица договорът би могъл да има за него само добри страни. Ако спечели тези сенека за съюзници, би могъл да ги използува за защита срещу мексиканските нашественици.

Патрик Кийнсбърг винаги мислеше практично. Дъщеря му бе споменала триста индианци. От тях най-малко петдесет-шестдесет сигурно бяха добри воини. А те най-добре познаваха планините, които все още не са достатъчно изследвани от нито един бял човек.

Кийнсбърг се изправи и протегна двете си ръце към дъщеря си.

— Ти ме убеди, Мария — каза той нежно и този път вече не се поколеба да я прегърне.

Мария отвърна на прегръдката. Тя целуна стария мъж по лицето, от което сърцето му преля от радост.

Помирение ли беше това?!

Дори и в най-смелите си мечти той не можеше да си представи нещо по-хубаво.

Кийнсбърг извади една голяма географска карта и я разгъна върху бюрото си.

С дебел, червен молив Мария чертаеше точките и линиите, които беше предвидила като граници.

Баща й се съгласяваше с всичко.

Съставиха договор, който и двамата подписаха.

В него фигурираше и споразумение, че воините на сенеките ще се бият за Кийнсбърг, ако го заплашва опасност.

— От някой определен враг ли се страхуваш? — попита Мария.

Кийнсбърг мрачно кимна.

— Казва се дон Яго Манаскуа — рече той. — Не вярвам да си чувала някога това име.

— Разкажи ми!

— Той е един много богат човек, с когото преди съм правил някои сделки — каза Кийнсбърг. — Но това е вече минало. Преди двайсетина години или малко повече. Тогава обичахме една и съща жена. Беше твоята майка, Мария, от която имаш името си. От двама ни тя избра мен. Оттогава Манаскуа е мой смъртен враг.

— Защото майка ми го е пренебрегнала? — попита тя сбръчквайки чело. — Но ти не си виновен.

— Имаше и още нещо — призна той. — Манаскуа смята, че тогава съм го издал на властите.

— Беше ли го направил?

Той се напрегна.

— Да, по дяволите! По този начин исках веднъж завинаги да го премахна от пътя си. Но за това му друснаха само петнадесет години затвор. След пет години го пуснаха. Разбира се, тогава той носеше друго име. Едва наскоро разбрах, че този Яго Манаскуа е моят някогашен съперник. Чрез тъмни сделки отново се беше сдобил с богатство. Сега се чувствува доста силен, за да може най-сетне да ми отмъсти. Той е същински дявол! Не, не същински дявол. Той е самият дявол! Изпратил е убийци по петите ми. Този път в моите земи се появи един особено опасен тип. Моите хора го бяха издебнали миналата нощ в Даст Вали. В гнездото на Мак Брайд. Сигурно си спомняш още тази съмнителна кръчма.

— Разбира се — каза тя. — Луа и Мартин Мак Брайд. Понякога съм се отбивала при тях. Симпатични хора, доколкото си спомням.

— Да, симпатични хора — измърмори той. — Освен факта, че ми бяха откраднали известен брой първокласни расови коне.

— И? — попита тя изпълнена с лоши предчувствия.

— Когато моите хора го издебнаха, се стигна до бой — отвърна Кийнсбърг, но не каза цялата истина. — При престрелката го улучи куршум.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— И Луа сама ли живее там?

— Проявих милост към нея — промърмори той. — Тя не ми пречи.

— Значи вече не си толкова жесток, колкото те помня — каза Мария с облекчение и отново го целуна по бузата.

— Вече не — усмихна се Кийнсбърг скромно. В дъното на сърцето му все още се спотайваше старият вълк.

— Какво стана с този убиец, когото сте издебнали в Даст Вали? — попита тя.

— Успя да избяга. Удаде му се, защото взе Луа Мак Брайд за заложница. Избягал е с нея в планините. На юг. Сигурно ще се появи в твоя район. В такъв случай ти би могла веднага да ми помогнеш.

— Ще видя какво може да се направи.

— Ако не го ликвидирате, ще бъда изложен на най-голяма опасност — отбеляза той. — Но ти ще останеш поне един ден, нали?

— Не. Не искам да губя време.

— Един ден не решава въпроса. — Той гледаше меланхолично. — Имаме да си разкажем още толкова много неща, Мария.

Тя се замисли за момент.

— Е, добре — каза след това. — Ще уведомя Масаро, който чака на една миля от ранчото. Тогава той ще се върне при другите. Те са в планините. На десет мили южно от Даст Вали. Ще се върна скоро.

Той гледаше след нея доволен. Тя изчезна така безшумно, както бе дошла.

След половин час се върна. Този път съвсем открито яздеше на петнист кафявобял мустанг. Кийнсбърг чу как вън, от поста й извикаха. Някой даде предупредителен изстрел във въздуха.

— Идиоти! — изръмжа Кийнсбърг на себе си. — Глупаци! Сънльовци! Намерихте си майстора.

Беше горд с дъщеря си, а също и с необикновеното й приключение. Значи, беше станала светица при тези диваци. В това имаше добри изгледи за бъдещето.

Мария лесно би могла да ги върти на пръста си. И тогава Кийнсбърг успешно можеше да затвърди влиянието си.

В най-скоро време цялото племе щеше да бъде под негова власт, това беше съвсем ясно.

Но най-напред трябваше да се справи с онзи дявол Яго Манаскуа. Предстоеше му много трудна работа, но с новите неочаквани съюзници всичко щеше да изглежда по-различно.

Кийнсбърг излезе на верандата.

Мария беше обкръжена от половин дузина въоръжени мъже. Момчетата не я познаваха. Не бяха достатъчно отдавна тук и само старите верни негови хора бяха посветени. Но на тях Кийнсбърг бе заповядал да мълчат.

Мария бе ескортирана до голямата каменна къща. Оръжията непрекъснато бяха насочени към нея.

— Хей, Мария! — извика големият шеф и се направи на изненадан. — Колко се радвам да те видя отново!

Последва господарски жест към въоръжените мъже.

— А вие изчезвайте! Вървете на постовете си! Дръжте си очите и ушите отворени!

Мария гъвкаво скочи от коня. Един коняр притича и пое мустанга. Тя тръгна към баща си и го поздрави така, сякаш наистина току-що бе дошла.

Кийнсбърг влезе с нея в къщата.

— Тези мързеливци! — ругаеше той. — Как успя да минеш през тази плътна верига от постове?

Тя нежно се усмихна.

— Не беше лесно, татко. Но междувременно научих много неща. Новите ми приятели са добри учители.

— Сигурно си се промъкнала като змия — каза той и одобрително я потупа по рамото. — А сега трябва да направим едно малко тържество, не мислиш ли?

— О, да — засмя се тя. — Сега с удоволствие бих пийнала чашка вино. От най-доброто, което имаш.

Отидоха в голямата дневна, а през другата врата тъкмо влизаше една млада, червенокоса жена. Беше приблизително на същата възраст като Мария.

— Мануела! — извика Кийнсбърг радостно. — Това е дъщеря ми Мария, за която вече много съм ти разказвал.

Двете млади жени пристъпиха една към друга и си подадоха ръце. После, след кратко колебание се прегърнаха и целунаха по бузите.

— Мисля, че ще се разбирате — каза Кийнсбърг. Седнаха около масата и Кийнсбърг извика със звънчето на масата прислужника, който трябваше да донесе вино и други напитки, както и разбира се всякакви неща за ядене.

— Не ти ли се яде нещо по-специално, Мария? — попита Мануела.

— Не, благодаря. За последен път ядох едва преди седем часа.

— Аз вече бих умряла от глад — каза весело Мануела.

Смяха се и пиха превъзходно калифорнийско вино.

— Искаш ли да й разкажеш, Мария? — попита Кийнсбърг след това. — Не се тревожи. Мануела мълчи като гроб.

— А хората ти? За тях ще остане ли тайна?

— Ще посветя само по-старшите — каза Кийнсбърг. — Отначало това не бива да се разгласява. Иначе Манаскуа ще бъде предупреден преждевременно. Като разбере, че съм спечелил нови съюзници, сигурно ще измисли нови пъклени планове. — Той направи една пауза и погледна Мария въпросително. — Нали мога да разчитам на вашата подкрепа в тази борба? Какво каза Масаро?

— Обеща да си отваря очите.

— Той трябва да ликвидира този Ласитър.

— Ласитър ли се казва?

— Да. Не ти ли казах?

— Не мога да си спомня. Ласитър… Мисля, че съм чувала вече някъде името му.

— По какъв повод?

Тя сбърчи чело. След това поклати глава.

— Съжалявам, но и при най-добро желание не мога да си спомня. Във всеки случай беше някаква много луда история, струва ми се. Много луда…

— Не съм и очаквал друго — изръмжа Кийнсбърг. — Надявам се, че твоите хора веднага ще го изпратят на оня свят, щом го видят.

— Не ми се вярва, че ще го направят.

— Защо?

— Защото моите хора не са убийци, татко.

— Но нали са диваци?

— Ще се учудиш като се запознаеш с тях.

— Много ми е интересно. Ти усили любопитството ми, Мария. — Той пак си наля уиски. Виното не беше достатъчно силно, за да успокои нервите му.

Проклятие! Дано хората му хванат този пратеник на дявола преди да го срещнат червенокожите. Само тогава би могъл да бъде сигурен, че всичко ще свърши по късата процедура. Разбира се, и с Луа — тази проклета жена. След това всичко би могло да се представи за досаден нещастен случай.

Изпълнен с нетърпение, Кийнсбърг очакваше най-новите съобщения. Трудно му беше да участвува в разговора на двете жени. Постоянно и напрегнато се ослушваше за конски тропот, но не се случи нищо.

Името на Ласитър непрестанно се мяркаше из главата му. Едно име, което вече толкова често проклинаше.

Дано скоро да го прибере дяволът!