Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (4)

4.

Ласитър се промъкваше напред безкрайно бавно. Движеше се като змия — сантиметър след сантиметър. Лицето и ръцете си беше начернил с пепел, а освен това бе увил и главата си с една черна кърпа, която му даде Луа. Той беше една от многото сенки в тази лунна нощ.

Противникът трябваше продължително и много съсредоточено да се взира на едно и също място, за да може да установи промяната.

Луа Мак Брайд старателно се грижеше те да не забележат нищо. С уинчестъра на Ласитър тя напосоки изстрелваше по някой куршум и тримата, намиращи се в засада, всеки път се хващаха на въдицата и отвръщаха на стрелбата.

Така Ласитър не само успя да мине през помещението, но и да се насочи към определен човек.

Той откри стрелеца, който беше на пост зад стръмния склон. Този склон хвърляше плътна сянка, до която Ласитър най-сетне се добра.

Времето течеше бавно. Беше изминал едва час. Играта на търпение късаше нервите. Пътят бе много опасен, но Ласитър успя да премине през най-трудния участък. Сега вече се придвижваше по-бързо.

В това време Луа стреля отново и глупаците пак отвърнаха на огъня.

После, както всеки път, от три страни проехтяваше подигравателен смях. Чуваха се и груби подмятания.

— Откажи се, Ласитър! Без друго това няма да ти помогне.

— Скоро ще получим подкрепление, човече! Хванат си в капан като мишка!

И отново същият смях.

Ласитър се подсмихваше. Тримата стрелци нямаха представа, какво става в действителност. Смятаха Луа за мъртва. Мислеха, че Ласитър в отчаянието си се беше заел да изстреля всичките си муниции.

Безпокойствието и гневът подтикваха Ласитър напред. Безумно дръзкото промъкване му беше отнело много време. Сега трябваше да го навакса.

Луа още веднъж откри огън и негодните отговориха. И пак последваха обичайните подигравки.

Ласитър се намираше вече на една и съща височина със стрелеца на хълма и сега стана много по-трудно.

Тук имаше всякакви камънаци, които и при най-леко докосване се търкаляха и можеха с трясък да се срутят в пропастта.

Той беше на около пет метра от човека, към когото се бе насочил.

Негодникът се намираше върху едно издадено напред плато, което призрачно се открояваше в тъмнината.

Ласитър продължи да се промъква. Веднъж се набоде на един трънлив храст, но стисна зъби и забрави болката.

След това се преметна през ръба на гладката скала, която стърчеше от склона като амвон.

Точно в този момент се случи това, от което Ласитър се страхуваше през цялото време.

Изпод десния му ботуш се изтърколи един малък камък.

Шумът не беше особено силен, но човекът отпред дебнеше, напрегнал слух. Моментално се обърна и откри хвърлящия се напред враг.

Ласитър видя проблясването на цевта и вече беше сигурен, че духът му отлита при неговите прадеди.

Действително, бе улучен някъде в горната част на тялото. Главата му се замая. Имаше чувството, че пада в пропаст, но мобилизира всичките си сили и се прехвърли през ръба на стърчащата скала.

Тогава хвърли ножа, който беше държал между зъбите си през цялото време, докато се промъкваше.

Той запрати тежкото острие слепешката. Направи това просто от отчаяние.

Не знаеше дали е улучил. Беше почувствал здравата скала под тялото си и на два метра пред себе си видя как, в огряната от лунната светлина ивица, се появява една фигура.

Трябва да е осъзнал всичко само за част от секундата. После фигурата се строполи.

Ласитър усети силно парене в дясното си рамо. Забеляза, че по кожата му тече кръв.

Нямаше време да се занимава с това.

Промъкваше се пълзешком.

Чуха се гласове.

— Хей, Джим! Какво става?

— Какво става, Джим?

Долу, от „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“ уинчестърът пак бясно затрещя. Луа, добрата Луа, беше разбрала!

Момент на отдих за Ласитър.

Другите двама пак обстрелваха фермата.

Ласитър стигна до Джим. От гърдите на мъжа стърчеше дървената дръжка на ножа, който слепешката бе запратил към него.

До тялото лежеше оръжието му — беше уинчестър.

Ласитър го придърпа към себе си и започна да стреля по посока на фермата.

След това отново настъпи тишина. Единият от двамата постови извика:

— Какво стана преди малко, Джим? Защо стреля?

Ласитър не отговори. За момент му мина през ум мисълта, да подражава гласа му, но опитът можеше да се окаже несполучлив и щеше да им направи впечатление.

Вместо това, той изстреля няколко патрона към фермата.

Преследваше точно определена цел.

Това беше послание за Луа и тя го разбра.

Чудесно момиче!

Отново започна да стреля с бясно темпо. Последните двама противници отговориха на стрелбата.

Ласитър се целеше по посока на огнените езичета.

Прозвучаха два пронизителни вика. После всичко утихна.

Ласитър се претърколи до мъжа на име Джим и извади ножа от изцапаните му с кръв гърди. Като че ли бе мъртъв.

Почака няколко минути и извика:

— Луа.

— Ласитър?

— Мисля, че победихме!

Той се изправи. Стоеше на стърчащата скала, олюлявайки се, като всеки момент очакваше да стрелят отнякъде.

Но не се случи нищо. Продължаваше да бъде все така тихо.

Ласитър взе уинчестъра на мъртвия Джон и тръгна надолу. Беше като в ада, но той се справи.

За няколко минути стигна до фермата, която същевременно беше и кръчма.

Луа Мак Брайд изтича, ликуваща срещу него.

— Ласитър!

Тя го прегърна. В това окаяно състояние, чувството, което изпитваше Ласитър беше чудесно.

Най-много се възхищаваше от начина, по който се държеше тази жена.

— Луа, ти…

Причерня му пред очите и той не разбра как падна в ръцете й.

Но Луа беше необикновено силна за жена. Държеше го здраво и нежно го положи на земята.

Тя действуваше без паника. Изтича в къщата и донесе превръзки и уиски. Работеше с бясно темпо. Сипваше уиски ту в гърлото му, ту в раната. Това изглеждаше някак си брутално, но знаеше, че е единственият начин да го върне към действителността.

След няколко минути това й се удаде. Погледът му се проясни. Искаше да стане, но тя го натисна обратно.

— Лежи спокойно! — заповяда Луа енергично. Смъкна ризата от рамото му и сложи нова превръзка. Гореше като адски огън, но беше добре така. Държеше го буден.

— Все още не си прескочил съвсем трапа — каза тя. — Изгубил си дяволски много кръв. Остани да лежиш тук! Ще оседлая конете.

Той й се усмихна.

— Благодаря, Луа!

Колко й се възхищаваше. Беше жена на място. Струваше му се, че е срещнал ангел-спасител.

Чуваше се как тя оседлава конете. Това винаги беше свързано с едни и същи шумове, които не можеха да бъдат сбъркани с други.

Достатъчно си починах — мислеше той. Изправи се и седна. Пред очите му отново всичко се завъртя, но успя да се задържи. Господи, така ли ще продължава! Силни болки непрекъснато пронизваха тялото му.

Луа отново стоеше пред него.

— Хайде сега, на седлото! — каза тя енергично. — Мисля, че ще се справим.

Хвана го под мишниците и му помогна да се изправи на крака. Ласитър не бе предполагал, че в тази жена може да има толкова голяма сила. Това бе огромна мощ.

Най-сетне той седна върху коня си.

— Трябва да рискуваме, Ласитър — чу я да казва. Конете тръгнаха.

Утрото наближаваше.

В далечината тътнеше грохот от копита, като от приближаваща се буря.

— Не можеш ли по-бързо, Ласитър? — извика му Луа. Той конвулсивно стисна юздите. Пред очите му всичко се въртеше. Ласитър се бореше със слабостта. Опита се да мобилизира всички останали му сили.

Тя бе хванала светложълтия му кон за юлара. Теглеше го след себе си, а грамадният мъж се люшкаше несигурно върху седлото.

В съзнанието му непрекъснато отекваше гласът й:

— Трябва да се справиш, Ласитър! Двамата заедно ще успеем. Заради теб бих отишла и в ада. Сега и ти трябва да ми останеш верен…

Те навлизаха все по-навътре в планината. Слънцето се издигаше нагоре. Луа неумолимо продължаваше да язди напред. „Вероятно постъпих правилно.“ — постоянно звучаха думите й в главата му. „Заложих на теб, Ласитър. Ти сигурно няма да ме разочароваш…“

В далечината конете на преследвачите вдигаха облаци прах, които се открояваха на хоризонта като воал от мъгла.

Тя разбра, че ги настигат. С ранения Ласитър не можеше дълго да задържи тази преднина.

И въобще — накъде да тръгне? Къде биха могли да бъдат в безопасност, без да е необходимо да изминават толкова дълъг път?

Всъщност, имаше отговор на този въпрос.

Мексико.

Но не беше ли това най-опасното място?

Особено тук, в северния район на Чихуахуа и Сонора, гъмжеше от бандити. В тази страна все още цареше голямо беззаконие и тя беше значително по-дива от останалите области по северната граница.

Въпреки това, Мексико беше единственият им шанс. Луа знаеше, че платените убийци на Кийнсбърг щяха да ги преследват безмилостно.

Кийнсбърг! Този проклет деспот! Как го мразеше само!

От две години насам, откакто се случи онази история с мъжа й, тя му бе предоставена за радости и скърби.

Вярно, че Мартин Мак Брайд беше крал коне. Без съмнение мъжът на Луа се беше провинил.

Но беше ли тази кражба достатъчно основание, за да го обеси?

Това беше убийство. Убийство с линчуване. По заповед на Кийнсбърг. После той дойде и безцеремонно я извести, че ако не се подчини, би могъл да я тикне в затвора за много години.

И имаше право. Притежаваше достатъчно доказателства срещу Луа Мак Брайд. Тя беше участвала в кражбата на коне и контрабандата на оръжие. Нейната долина Даст Вали беше изходен пункт за нелегалната дейност и отсам, и отвъд границата.

Даст Вали вече принадлежеше на могъщия Кийнсбърг.

Луа трябваше да подпише всичко.

Сега тя беше само негова служителка. Негова робиня!

Беше я превърнал в проститутка.

А на хората трябваше да разправя, че мъжът й е тръгнал да търси злато в планината. Историята, която беше разказала и на Ласитър.

Направи го от страх. Знаеше, че я наблюдават на всяка крачка.

Въпреки това се осмели да каже истината на Ласитър. Тя самата не знаеше защо го направи.

Въобще, откъде се взе тази самоубийствена смелост?

Просто беше обзета от нея. Чувството й подсказваше, че на него може да разчита.

Ласитър беше ранен много лошо. Вече не се държеше сигурно върху седлото. Беше изгубил много кръв.

Може би раната му нямаше да се възпали.

Те отново спряха. Погледнаха назад към планините и видяха, че облаците прах, които вдигаха преследвачите, ставаха все по-големи.

Той здраво се вкопчи с две ръце в седлото, но предчувствуваше, че няма да може да се задържи дълго на него.

Пред тях се разкриваше лабиринт от клисури и дълбоко врязани каньони.

— Тук бихме могли да се скрием — каза Луа. — Колко още можеш да издържиш, скъпи?

— Докато падна — отговори той с разкривена усмивка.

И мъчителната езда продължи. След около час се намираха в един тесен каньон с почти отвесно издигащи се скали.

Тогава пред тях изведнъж се появиха конници.

Индианци. Това беше една дива и всяваща страх гледка. Лицата им бяха изрисувани с цветни знаци, а на главите им блестяха най-хубавите украшения от пера, които човек можеше да си представи. Украсата им беше съвсем различна от тази на апачите, команчите, кайовите или чейените. Всичко беше много по-пъстро и по-великолепно.

Бяха въоръжени с лъкове, стрели и копия, но на седлата им висяха модерни уинчестъри.

Разбира се, Ласитър видя всичкото не особено ясно, но въпреки това запомни най-важните подробности.

Воините ги обградиха. Разговаряха на гърлен диалект, какъвто беше чувал някога при ирокезките племена на изток, в областта на Онтарио и Хурон. Там където бяха най-големите гори и властваха шестте обединени племена.

Накрая решиха на първо време да гледат на двамата като на свои пленници.

Ласитър и Луа се оставиха да ги обкръжат без съпротива. След това двама индианци хванаха юздите на конете им и потеглиха безмълвно.

— Какво ли възнамеряват да правят? — прошепна Луа. — Въобще, какви са тези индианци? Имаш ли някаква представа?

— Абсолютно никаква — отвърна Ласитър, въпреки че не беше така. Но сега не му беше до дълги обяснения по неговите предположения. Всяка дума му костваше много усилия.

Странните индианци ги заведоха много навътре в лабиринта на каньона. Очевидно отлично се оправяха тук. Непрекъснато завиваха през тесни скални процепи, през които конете можеха да преминават само един след друг. А индианците, които се движеха най-отзад, се грижеха да не оставят никакви следи. Но Ласитър не можеше да види това. Скоро стигнаха до една котловина, която сред тези сурови планини приличаше на малък рай.

Тук индианците бяха поставили няколко ориентира. Всичко изглеждаше така, като че ли отскоро живееха тук.

Ласитър искаше да слезе от коня, но като прехвърли крак през седлото, изгуби равновесие. Стенейки, той политна настрани и вече не можеше да избегне падането.

Умело се претърколи на земята, така че болката беше в известна степен поносима.

Странните индианци гледаха мълчаливо.

Луа загрижено се наведе над Ласитър и каза:

— Превръзката пак се е напоила с кръв. Ела, да идем там до потока. Ще измия раната ти и ще сменя превръзката.

Индианците я оставиха да действа Наблюдаваха я мълчаливо.

— Какво ли ще правят с нас? — прошепна загрижено Луа.

— Сигурно ще ни вържат на кола за мъчения — изсмя се Ласитър.

— О, боже! — изпъшка тя.