Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (15)

15.

Дон Яго Манаскуа яздеше през скалите върху великолепния си черен жребец. Докато стигнат на няколко мили от уреченото място, пак го бяха возили в колата. Сега той гореше от нетърпение. Един куриер му бе донесъл вест от Рио. Резултатът от последния лов на хора беше истински удар.

Дон Яго дори не беше се надявал на такъв успех.

Но изведнъж бе откъснат от мислите му.

Спря врания си кон и се ослуша.

Не беше ли чул вик за помощ?

Ето че викът отново прозвуча в тишината. Ясният глас на жена, изпаднала в беда.

Той извади оръжието си от кобура. Беше изпълнен със съмнения. Какво можеше да прави една жена тук, в този пущинак?

По дяволите! Засяга ли го това въобще?

Той изръмжа някакво проклятие и смяташе просто да продължи нататък.

Но тогава между скалите се появи една фигура — висока жена, с дълги, червеникаворуси коси. Раменете й бяха голи. Изглежда роклята й е била разкъсана преди да успее да избяга.

Тя тичаше към него. Краката й бяха боси. Дългата рокля се вееше около тях, от което добре се очертаваха контурите им.

Погледът на дон Яго блесна. Веднага забеляза, че пред себе си има изключителна хубавица, макар че изглеждаше малко раздърпана.

Тя се приближаваше към него залитайки. Изглеждаше напълно изтощена. Голите й рамене бяха обгорели от слънцето.

Това беше загар, който можеше да се получи само с течение на времето, но дон Яго не заподозря нищо. Общото впечатление го заслепяваше. Той мислеше за нещо точно определено.

Отдавна мечтаеше за такава жена. Тя щеше да му принадлежи. Вече беше сигурен в това. Щеше да му е благодарна за спасението. То се знае.

Скочи от обкованото си със сребро седло. Изглеждаше, като че ли жената всеки момент ще се строполи.

Тя направи още една залитаща крачка към него и ето, че вече лежеше отпусната в ръцете му.

Ах, какво чувство! Дон Яго забрави всичко друго и притисна към себе си отчаяната жена. Разбира се, веднага опипа гърдите й, които бяха малки и стегнати. Тя сякаш не забеляза това.

— Помогнете ми, сеньор! Моля, помогнете ми…

Жената здраво се вкопчи в него.

Коремът й се допря до слабините му. Беше вълнуващо.

— Разбира се, че ще ви помогна, мадам — каза той. — Но, какво се е случило? Откъде идвате?

Говореше английски, също като нея. Вероятно тя не разбираше испански, най-много да знаеше няколко думи.

— Аз съм Луиза Милер — изпъшка тя. — От една археологическа група съм. Търсим в тези планини следи от една стара индианска култура. Бяхме нападнати. От индианци. Аз бях извън лагера, когато те са пристигнали. Видях ги как избиха всички. Тогава избягах. И сега срещам вас, сеньор. Благодаря на бога! Ще ми помогнете ли?

Той все още здраво я държеше.

Не подозираше нищо. Не можеше и да предположи, че тази жена е дъщерята на неговия смъртен враг Кийнсбърг.

— Разбира се, мадам. Ще ви взема при себе си на коня. Трябва да свърша една дребна работа и след това ще отидем в къщи. Там най-напред ще си отпочинете от умората, а след това ще се погрижа за безопасното ви връщане в Щатите.

— Много ви благодаря, сеньор! Вие сте ангел!

Той се усмихна поласкан. После възседна коня си и изтегли жената на седлото, естествено пред себе си, за да може здраво да я държи.

Сега кучият син можеше да се наслаждава на близостта й. Предвкусваше радостта от това, което щеше да последва.

След половин час щяха да бъдат в долината, където го чакаше Рио с пленниците. Щеше да я държи в златен кафез с всички възможни удобства. Но родината си тя повече никога нямаше да види.

— Всичките ви приятели ли са мъртви? — искаше да се увери той още веднъж, за всеки случай. — Съвсем сигурна ли сте, Луиза?

— О, да! Видях това със собствените си очи. Изглежда индианците не са знаели, че в експедицията е имало и жена. Иначе щяха да ме търсят и преследват. О боже, още не мога да повярвам, че съм се спасила…

Тя се притискаше все по-силно. И добре усещаше какво става с него. Беше заслепен от страстното очакване.

Той щеше да я вземе със себе си при пленниците. При нейните хора. Че дон Яго ще ходи днес там, научиха от младите мексиканци, които спасиха днес в кръчмата. Те бяха работили като роби в чифлика му в продължение на една година, но наскоро узнали, че с някоя от следващите групи ще бъдат изпратени в сребърните мини. Тогава решили да избягат.

Но преди това бяха чули, че вече е на път нов конвой с пленници.

Така Ласитър и Мария разбраха всичко, което ги интересуваше.

Наближаваха зеления оазис, където Рио винаги разполагаше главната си квартира, докато пленниците чезнеха малко по-нататък в тази камениста, нажежена от слънцето падина.

Дон Яго слезе от коня, после свали и жената долу.

— Елате — каза той. — Сега ще видите нещо интересно.

Вървеше напред, а тя го следваше. Крадешком опипваше револвера, който беше скрила под роклята си. Сърцето й лудо заби. Скоро щеше да види Масаро и другите. Надяваше се да не я издадат с някой вик на изненада.

Бяха решили най-напред да разузнаят положението.

Чак тогава щяха внимателно да подготвят освобождаването.

Трябваше да го направят така, че пленниците да не бъдат подложени на кървава баня.

Но нещата протекоха съвсем различно.

Мария пак имаше мрачно предчувствие. Затова и сърцето й изведнъж беше почнало да бие така лудо.

Изкачиха се между скалите и стигнаха до мястото, откъдето цялата скалиста падина можеше да бъде обгърната с поглед.

Това, което видя, направо спря дъха й.

Там отсреща, върху един скален отломък, седеше Масаро. На врата му имаше примка, а панталоните му бяха потъмнели от кръв.

Зад него стоеше палачът и чакаше знак от Рио.

В този момент Мария изгуби контрол над нервите си.

Тя извади револвера изпод роклята си.

— Спри! — изкрещя пронизително. Манаскуа се обърна изненадан. Мария насочи дулото срещу него.

— Коя си ти? — изръмжа дон Яго. — По дяволите, ти ме измами!

— Аз съм Мария Кийнсбърг! — сряза го тя. — Боря се за тези индианци. Това е мой дълг. Манаскуа, дай заповед да ги освободят или ще бъдеш мъртъв.

Той се изсмя подигравателно. Беше престъпник от класа. От онези, които залагат всичко на една карта. Всичко или нищо, гласеше винаги неговия девиз. Затова много не го беше грижа и за собствения му живот.

— Стреляй, вещице! — извика насреща й. — Но с това няма да можеш да спасиш твоя приятел. Няма ли да е по-добре да се предадеш? Не ти ли е ясно, че в този момент най-малко десет дула се целят в теб?

— Освободи ги! — извика Мария. — Или ти…

Яго Манаскуа отскочи встрани.

Тя стреля, но куршумите й само го одраскаха.

Долу в падината откриха огън.

Мария се хвърли зад най-близкия скален блок и падайки още веднъж стреля по Манаскуа. И този път куршумът мина покрай него.

Но през тези няколко секунди се случиха още много неща.

Сякаш адът се беше разбушувал.

Докато всички гледаха жената и Яго Манаскуа, Ласитър се бе появил зад Мак Ноли. В мига, в който Мария даде първия изстрел, Ласитър се хвърли върху палача и го удари с приклада на уинчестъра си.

Светкавично бързо преряза примката от врата на Масаро и кандидатът на смъртта падна настрани.

Досега никой от бандитите не беше забелязал този инцидент, защото всички стреляха като бесни към мястото, където се бе скрила Мария.

Ласитър бързо изчезна.

Първо искаше да спаси Мария, но не си правеше илюзии, че шансовете му са големи.

О, боже, защо бе действала така прибързано! Сега бе твърде късно за каквото и да било.

Нямаха никакви изгледи за успех срещу тридесетте бандити.

Но тогава се случи нещо, което не влизаше в сметките на Ласитър.

От всички страни на падината се стреляше.

Накрая върху бандитите връхлетя смъртоносна куршумена буря. Те се отбраняваха ожесточено, но срещу заелите добра позиция около падината точни стрелци, едва ли имаха някакъв шанс.

Ласитър забеляза, че Рио притичва към мястото, където се намираше Мария.

Тя отново се появи иззад прикритието си и стреля. Рио спря изведнъж, сякаш се бе блъснал в невидима стена.

Между скалите, зад гърба на Мария, се появи Манаскуа.

— Проклета вещица!

Канеше се да стреля, когато някой изръмжа зад него:

— Погледни насам, Яго!

Дяволът Манаскуа позна гласа.

— Кийнсбърг, ти ли си, кучи сине! — Той рязко се обърна.

Двамата мъже стреляха едновременно, докато в барабаните на пистолетите им не остана нито един куршум. Отново се бяха срещнали — двамата непримирими врагове и изглежда никой от тях не искаше да падне пръв.

Продължаваха да се гледат и след като куршумите свършиха.

После всеки от тях, залитайки, направи по още една крачка — и двамата едновременно се строполиха на земята безжизнени.

Наоколо стана тихо. Ловците на хора бягаха, доколкото все още състоянието им позволяваше да направят това.

Не бяха много тези, които успяха да се измъкнат. Мария коленичи до баща си. Тя отново го нарече така.

— Татко…

— Не плачи, Мария — простена той с последни сили. — Продължавай по пътя, който си избрала. Той е правилен път…

Това бяха последните му думи. Тя погледна към Ласитър.

— Трябва да се погрижа за Масаро — каза тихо. — А с тебе беше хубаво, Ласитър. Никога няма да те забравя!

— И аз теб — отвърна той и се усмихна. — Съвсем сигурно е, че няма да те забравя, Мария…