Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (13)

13.

Ласитър и Мария отново вървяха по следите. Повече от час бяха на път, а едва сега се разсъмваше.

Забелязаха как се появи един ездач върху петнист мустанг. Идваше точно срещу тях.

Беше ги разпознал, защото те яздеха мустанги от същата порода, а тях човек можеше да ги различи от голямо разстояние.

— Карло! — извика Мария зарадвана. — Какво има?

— Отиват към Сиера Сонора — съобщи Карло — стар, опитен боец. — Джим и Паул продължават да ги наблюдават. Разбира се, през цялото време се държахме на безопасно разстояние.

— Ще останеш ли с нас, Карло? — попита Мария. — Ти вече знаеш пътя. Съгласен ли си?

Тя погледна Ласитър въпросително.

— Имаш ли нещо против, Ласитър?

— Какво бих могъл да имам против него?

— Понеже в началото настояваше да яздиш само с мен.

— И сега бих предпочел същото. — Той й намигна.

— Карло няма да ни пречи — каза тя. — Нали, Карло? Ти винаги ще бъдеш на известно разстояние от нас.

— Това се разбира от само себе си, Мария.

— Колко голяма е преднината им? — поиска да узнае Ласитър.

— Днес сигурно няма да успеем да ги настигнем. Но през нощта вероятно пак ще лагеруват. А и каква полза, ако ги настигнем? Нямаме никакви шансове.

За съжаление той беше прав.

Ласитър също нямаше все още никаква представа, как би могъл да се противопостави на бандата.

— Във всеки случай винаги е добре, когато човек може да огледа ситуацията — каза той. — Дори и само затова си струва да опитам някъде да се приближа до тях.

— Но и аз също искам — каза Мария енергично. Продължаваха да яздят. Към обяд забелязаха десетина къщи и навеси.

— Описахме дъга около тях — рече Карло. — Това е търговска база. Наблюдавахме мястото с бинокъл. Тук идва всякаква сбирщина скитници. Решихме, че е по-добре въобще да не се мяркаме там.

— И правилно — каза Ласитър. — Но мисля, че ние двамата трябва да поогледаме малко наоколо, Мария. Какво ще кажеш?

— Там ходиха и бандитите — осведоми ги Карло.

— Вие наблюдавахте ли ги? — попита Ласитър.

— Не, бяхме много далеч. Разбрахме няколко часа по-късно, по следите.

Ласитър отново погледна Мария. Тя още не бе казала дали иска да отиде с него.

— Какво мислиш, Мария?

— Разбира се, че ще отидем — отвърна тя. — На такива места обикновено има какво да се научи.

— Изглежда тук всичко ти е добре познато?

— Опасно е — започна да се вайка Карло. — Там наистина се подвизават само съмнителни типове.

— Ти заеми позиция тук, Карло.

— Добре. Но не обещавам, че ще мога да ви помогна, ако животът ви бъде изложен на опасност.

— До скоро, Карло — прекъсна го Мария и подкара мустанга си.

Ласитър му махна още веднъж окуражаващо и също потегли.

— При първа възможност трябва да сменим конете си — каза Мария. — Вероятно жителите на това селище вече са се усъмнили в нас. Не е ли по-добре да изминем останалата част от пътя пеша?

— Точно това бих искал да разбера — рече Ласитър. — Все ми е едно, че ще ме вземат за някой от пленените ездачи. Възможно е именно затова да кажат истината.

— Въобще не ми мина през ума.

Колкото повече се приближаваха до малкото селище, толкова по-силно се чуваше шума отсреща. Там имаше кръчма, която явно бе част от магазина, представляващ центъра на селото.

Беше една от онези търговски бази, които Ласитър доста добре познаваше. В повечето случаи тук правеха сделките си престъпни типове. Неговите предположения можеха да се окажат верни.

Търговската база беше собственост на Амос Старински — истински бик, тежащ най-малко два и половина центнера. Изглеждаше дебел, но това беше погрешна представа. По месата си имаше дяволски железни мускули.

Беше запазил формата си и след като преди три години изостави работата си на професионален боксьор. Улучил бе подходящ момент да направи своя удар и наистина печелеше порядъчно.

И то не само с честно извоювани награди за победи, но и с всякакви манипулации, които бяха нещо обичайно в боксьорския бранш.

Беше купил тази търговска база преди три години. Предишният собственик бе загубил интерес към нея. Според него, вече не си струвало труда да се занимава повече с това.

Старински виждаше нещата по съвсем друг начин. И смелата му прогноза се оказа вярна.

Тук парите буквално можеха да се ринат с лопата. Само трябваше добре да организираш всичко и да имаш добър нюх.

На това място, близо до границата, се мотаеха всякакви обесници. В повечето случаи джобовете им бяха пълни с пари от бандитските им набези, от които гледаха да се отърват по най-бързия начин.

Който лесно печели парите си, не държи особено на тях. Това бе прастара мъдрост. Когато човек разполага с пари, се отдава на забавления, докато джобовете му се изпразнят.

Затова Амос Старински беше осигурил и момичета. Не бяха първа хубост, но някои от тях имаха доста представителен вид, ако не се взираш прекалено много.

Пък и престъпниците, които идваха тук, не бяха чак толкова придирчиви. Търговията вървеше. Но не и днес.

Денят беше необикновен. За съжаление, не и за Старински, който тъжно гледаше към близкото бъдеще.

Това, което ставаше в кръчмата, хич не му харесваше. Всъщност тук се перчеха четирима мъжаги, като че ли търговската база бе тяхна собственост.

Бяха дошли преди около четири часа. Отвън, в задния двор, който бе точно до кръчмата или обратното, стояха сгушени три млади двойки мексиканци.

Бяха в окаяно състояние. Дрехите висяха на парцали по измършавелите им тела.

Пристигнаха при изгрев слънце от юг. Страх се четеше в очите им.

Помолиха за парче хляб и Амос Старински се смили.

Даде им това, което бе останало от предишния ден. Позволи даже да си притоплят яденето. От големите им очи струеше огромна благодарност.

Дори и момичетата, които работеха тук, се грижеха за будещите съжаление същества. Глезеха ги с всякакви алкохолни напитки.

Старински наблюдаваше всичко това с удоволствие. С поглед на познавач той прецени, че трите млади мексиканки, без съмнение, ще представляват атракция за прерийния бордей и вече тайно пресмяташе комисионната.

А и мъжете сигурно щяха да бъдат старателни работници. Дори щеше да им дава заплата, въпреки че не очакваше благодарност от тях за самарянството си.

Затова той ги глезеше така. Вече си представяше бъдещето.

Но тази идилия внезапно бе разрушена.

Изведнъж се появиха тези четиримата. А те наистина бяха професионалисти. Дори и Амос с яките си мускули не можеше да се опълчи срещу тях.

Сега той седеше безпомощен зад дългия тезгях и безропотно трябваше да гледа свинщините, които вършеха четиримата негодници.

Вдигаха врява за тридесет души. Един от тях докопа китарата, с която Амос понякога свиреше на своите гости. Друг блъскаше по порутеното пиано така, че и то сякаш гърмеше.

Третият седеше мълчаливо на тезгяха и дебнеше, да не би на Старински да му хрумне да извърши някоя глупост. И най-накрая, четвъртото копеле от известно време се занимаваше с пленените мексиканки.

Те стояха до стената и бяха принудени да му позволят да прави с тях каквото иска. Досега не бе прекалил кой знае колко. Задоволяваше се с това, бавно да смъква мръсните и разкъсани дрехи на жертвите си.

Правеше го с нож и с голяма наслада. А момичетата стояха неподвижно. Ако по някакъв начин си позволяха да се съпротивляват или негодуват, това трябваше да заплатят техните братя по съдба.

Тримата нещастници бяха завързани за един стълб.

Мъчителите им вече бяха постреляли по тях, но както твърдяха, само на шега.

А междувременно на единия от пленниците му изчезна половината ухо. Какъв ли ужас изпитваха клетите!

Дори на коравосърдечния Амос му дожаля за тях. Но не биваше да мърда от мястото си. Бандитът, който седеше до тезгяха го бе заплашил, че ще му пусне няколко куршума така, че половин година след това да бъде неработоспособен.

Можеше да се движи само, ако получи някоя поръчка. Но трябваше да се обръща по най-бързия начин, иначе го очакваше ритник по задника. Вече беше изтърпял половин дузина и съответно кипеше от яд.

Момичетата стояха вече съвсем голи и беззащитни.

Този, който блъскаше по клавишите на пианото, на всичко отгоре така се дереше, че проглушаваше ушите на останалите.

Затова никой не чу тропота на мустангите.

Но Амос Старински видя двамата ездачи, защото принудително стоеше обърнат точно в тази посока.

Негодникът до тезгяха прати един изстрел в пианото и приятелчето му веднага махна лапите си от клавишите.

Отвън, двамата ездачи бяха слезли вече от конете.

Разбойниците не ги забелязаха.

— Три текила! — заповяда този на тезгяха. — Три пълни водни чаши. Бързо, дебел тузар!

Амос побърза да напълни чашите. Нервите му бяха опънати до скъсване.

Защо, по дяволите, не се биеше? Защо приемаше всичко това без съпротива?

Какво ли правеха двамата ездачи с мустангите?

Мустанги!

Старински впери поглед във вратата, над високите до средата на рамката крила.

По дяволите! Не бяха ли това мустанги от същата порода, като тези на пленените индианци?

Ето че един от ездачите идваше. Той блъсна летящата врата дяволски провокиращо.

И как само влезе! Като че ли целият свят беше негов. Сякаш имаше копчета на очите и нищо не виждаше.

По дяволите! Не забелязваше ли какво става тук?

Спря по средата на помещението. Държеше уинчестъра си небрежно отпуснат в лявата ръка. Изглеждаше съвсем безобидно.

Междувременно четиримата кучи синове го бяха забелязали.

— Симпатична компания се е събрала тук — каза той вяло. — Харесва ли ви музиката?

Четиримата заеха удобна позиция. Ясно беше, че веднага ще надупчат едрия чужденец. Естествено, след обичайния кратък диалог.

— А на теб не ти ли харесва, човече? — попита този до тезгяха.

— Никак — отвърна Ласитър.

— Зарежи пушката, момче! — каза същият. — Иначе ще те накараме да затанцуваш.

Ласитър се изхили предизвикателно.

— Да не сте от хората на Манаскуа? — попита той, прекъсвайки напрегната тишина. — Това, което правите, напълно подхожда.

— На кого, човече?

— На дявола Манаскуа. — Това беше паролата.

Четиримата измъкнаха револверите. Бяха страшно бързи.

Ласитър приклекна, а от уинчестъра му полетяха огнени светкавици.

До един от прозорците също проблясваше и трещеше.

Амос Старински изчезна зад тезгяха и след малко оттам се появиха дулата на късата му двуцевка.

Но докато това стане, в кръчмата отново се възцари тишина.

Четиримата смелчаги лежаха на пода.

Единият от тях беше все още жив. Ласитър го обърна с крак по гръб и погледна към него.

— Значи сте от хората на Манаскуа. Къде мога да го намеря?

— В… ада…

Главата му клюмна настрани и той замлъкна завинаги, също като другарите си.

Тишината беше невероятна.

Влезе Мария. От пръв поглед не можеше да се разбере, че е жена.

Трите голи мексиканки стояха като статуи. В друга обстановка и друга ситуация гледката би била направо чаровна.

Но сега Ласитър не мислеше за това.

— Мария, погрижи се за тях — помоли я той. — Сигурно ще се намери нещо за обличане. Нали? — въпросително погледна Старински, който кимна отривисто.

— Разбира се, сър — каза той. — Магазинът е от другата страна. Там има една жена, която ще ви продаде всичко необходимо. Естествено продаваме и рокли.

Мария тихо говореше с мексиканките. Те покриха основните части от голотата си с парчета плат и я последваха навън. Покорно спазваха две крачки дистанция.

Ласитър освободи тримата от стълбовете. Изтощени, те се свлякоха пред него на колене. По лицата им се стичаха сълзи на благодарност.

— Не е необходимо да коленичите пред мен — каза Ласитър. — Не трябва също и да се страхувате. Искам само да ми отговорите на няколко въпроса.

Те вдигнаха погледи към него бавно и боязливо. Въпреки че бяха спасени, шокът бе сковал крайниците им. Трябваше им време да го осъзнаят. Ласитър ги накара да седнат на една маса с него.

Грамадният Амос вече измъкваше навън и последния мъртъв бандит.

— Манаскуа… — каза Ласитър. — Сигурен съм, че можете да ми помогнете и по-нататък. Моите приятели са пленени от ловците на хора. При тях щяха да ви закарат, нали?

Тримата мексиканци отчаяно кимнаха.

— Да, Манаскуа е — започна да говори единият от тях. — Ще ви разкажем всичко, което знаем, сеньор.

Мария вече се бе върнала с жените. Изглеждаха направо чаровни с пъстрите рокли, в които бяха облечени.

Мъжете разказаха всичко, което знаеха.