Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (12)

12.

Патрик Кийнсбърг изслуша с каменно лице страшната новина. Тежък удар беше това за него.

Осем от най-добрите му момчета бяха убити. Имаше само един човек, на когото можеше да се припише това престъпление.

— Ласитър! Този кръвожаден вълк! Това копеле!

Кийнсбърг ругаеше като бесен. Но след като по този начин изля гнева си, отново се успокои.

Мануела влезе в голямата стая. Той я видя и изпрати Льо Берг, който току-що бе донесъл ужасната вест.

Тя застана зад него и сложи ръце на раменете му. Нежният допир му подейства благотворно.

— Какво се е случило, мили?

— Пак този дявол Ласитър, пратеникът на Манаскуа. Той не е сам тук, вече знаем това. Дошла е цяла банда. Сега Мария е в ръцете им.

— Сигурен ли си?

— Тази сутрин хората ми са намерили Джес Кенеди и още седем други. Всички били мъртви.

— А откъде знаеш, че Мария е в ръцете на Ласитър?

Той посочи една бележка, парче сива опаковъчна хартия, която лежеше на масата.

— Написано е тук. Един от мъжете е бил още жив, когато убийците са си тръгнали. Само няколко думи са. Но от тях недвусмислено личи, че Мария е в ръцете на Ласитър. Хората ми са се опитали да я освободят. Но тогава от засада изскочили другите мерзавци и избили всички. Той е отвлякъл Мария. И сега ще я отведе в Мексико, при неговия шеф Манаскуа.

— А какво стана с индианците?

— По дяволите! Те са страхливи баби! Проповядват мир и само в краен случай посягат към оръжието. Мария така ми ги описа. Срещу дявол като Ласитър и такива като него, те нямат никакви шансове.

Мануела свали ръце от раменете му и го заобиколи. Погледна го сериозно.

— Тук нещо не е наред, Патрик. Усещам го.

— О, боже! И ти ли започваш като дъщеря ми? И ти ли си ясновидка? Ще умра от смях!

— Не, нямам тази дарба, Патрик — отвърна тя. — Много малко хора са благословени с нея. Само се опитвам добре да обмисля всичко това.

— И какъв е резултатът? — попита подигравателно.

Беше страшно раздразнен. Самият той не можеше да се понася повече, а камо ли и хората около себе си.

Мануела запази спокойствие.

— Мария не беше сама — отвърна тихо. — Тя каза, че я придружават воини, за да я пазят. Мисля, че говореше за десет души.

— Е и? Какво общо има това със смъртта на моите хора?

— Как тогава е попаднала в ръцете на Ласитър? — попита тя усмихната. Не се оставяше да я извадят от равновесие.

— Откъде да знам? — вилнееше Кийнсбърг.

— В такъв случай Ласитър е трябвало да убие и охраната на Мария — каза Мануела настоятелно. — Твоите ездачи открили ли са нещо такова?

— Дявол да го вземе! — беснееше той. — Била ли си някога в тези планини? По-лесно би намерила игла в купа сено, отколкото да се оправиш сред тях.

Кийнсбърг се тръшна в креслото, като удряше с юмрук по масата. За да се успокои, той би я разбил на парчета.

Отвън се чуваше тропот на приближаващи се коне.

На двора прозвучаха възбудени гласове. Но не се разбираше почти нищо.

Най-сетне едно име се открои сред глъчката. Ласитър!

Кийнсбърг бързо вдигна глава. Ослуша се.

— Добре ли чух? — попита той объркан. Вратата се отвори.

В стаята се втурна Ги Лъо Берг.

— Шефе! Мистър Кийнсбърг! Има нови вести. Видели са Ласитър и дъщеря ви.

Той скочи като ужилен.

— Вярно ли е това?

— Съвсем сигурно. Отправили са се към границата.

— Къде по-точно?

Лъо Берг се приближи до голямата географска карта, която висеше на стената. Посочи мястото с показалеца си.

— Трябва да са някъде тук. Южно от Бетуинг, това покварено гнездо, в което никой честен човек не влиза, защото там гъмжи от мошеници и главорези.

— Кой донесе тази новина?

— Фил Лонгджон. Един от нашите разузнавачи. Научил го от приятел, на когото може да се разчита.

Кийнсбърг пристъпи към картата и се взря в нея.

— По-нататък, на юг се намира Моралес. — Той посочи с пръст една точка. — А там е Сан Мигел. И там някъде трябва да се намира главната квартира на Манаскуа. Те отиват в тази посока. Ласитър води дъщеря ми при моя смъртен враг. Това би било за него най-големия триумф в живота му! О, боже, как го мразя!

Кийнсбърг отново се разбесня. Но се овладя учудващо бързо.

— Кога можем да тръгнем, Лъо Берг? О, защо ли въобще питам? Нареди да оседлават приятелю! Трябват ми най-малко тридесет мъже. Може ли да се уреди това?

— Няма да мога да събера повече от двадесет конници.

— Няма значение. Да оседлават! Тръгваме след половин час!

Ги Лъо Берг беше човек, който никога не задава въпроси. Да получава и да изпълнява заповеди, това беше девизът му.

Той се спусна навън. Строгите му команди се чуваха по целия двор. Вдигна се страшна олелия.

— Какво си намислил, Патрик? — попита Мануела — Какво смяташ, че ще излезе от цялата тая работа? Не ти ли е ясно, че е клопка? Яго Манаскуа само това чака. Той ще те унищожи окончателно.

— Все ми е едно! — изфуча той. — Само още едно нещо искам да доживея! Искам да видя дяволът да лежи пред мен в прахта! Дори ако трябва след това да умра. Тогава смъртта би била удовлетворение за мен.

Той се смееше грубо и истерично. Сега вече бе в апогея си. Като бик, разярен до крайност.

— Бих искала да ти кажа нещо, Патрик — нерешително каза Мануела.

— Хайде, казвай бързо!

— Аз, аз ще имам бебе!

— Е и? — викаше той. — Но… Тогава, аз ще ставам още веднъж баща! Хей, това е добра новина! Тя ми харесва!

— Да, ти си бащата — промълви тя. Най-сетне, като че ли разбра.

— Ах, такава ли била работата! — засмя се той, но веднага стана сериозен. — Разбира се, ти имаш право. Наистина би могло да ми се случи нещо. Трябва да се погрижим за този случай. Ела с мен в канцеларията! Бързо ще напиша завещание. На теб и на нашето дете се полага половината от имуществото ми. Другата половина вече съм я завещал на Мария.

— Знам.

На един лист той написа последната си воля. Подобно нещо не му струваше ни най-малко усилие. Даде й завещанието и, изпълнен с надежда, каза:

— Няма да се стигне чак дотам. По пътя ще събера подкрепление. В пограничните райони има куп момчета, които ламтят за няколко бързо спечелени долара. Скоро ще имам малка армия, скъпа. Тогава ще изравня Манаскуа със земята. Така, а сега ми помогни да опаковам необходимите неща. Предстои ни дълга езда.

Половин час по-късно той яздеше на юг, начело на двадесет конници. Мануела гледаше отдалечаващата се кавалкада със смесени чувства. Усмихваше се странно и нежно гладеше корема си.

Може би щеше да е по-добре, ако не се върне. Тогава най-сетне щеше да има спокойствие и нямаше постоянно да я тормози с най-налудничави желания.

Той никога не би могъл да се промени. На такова нещо вероятно не е способен.

Беше говорила за това с Мария, когато двете останаха сами. Тогава тя й разказа защо вътре в себе си е прекъснала връзката с баща си и че никога повече не би могла да се върне в тази ферма, докато той е жив.

Мануела я разбираше. Тя самата също страдаше с този стар деспот.

Но какво щеше да стане с Мария?

Изглежда този Ласитър беше много хитър и безскрупулен кучи син.

Мануела беше израснала в благочестив мексикански дом. Затова постъпи така, както би постъпил всеки религиозен мексиканец в нейното положение: прекръсти се и започна да се моли.