Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (11)

11.

Те пристигнаха едва след обяд: Ласитър, светицата, двамата последни бойци от племето и Луа Мак Брайд.

Отдалеч разбраха, че идват твърде късно. Спряха конете и с горящи очи се взряха надолу към селото, обхванато от гробна тишина.

Лицето на Мария бе като изсечено от камък.

— Сънувах всичко това — каза тя. — Видях го в съня си, преди няколко дни.

— А защо не предупреди? — попита Ласитър.

— Вече бях тръгнала с мъжете — отвърна Мария. — Освен това се знае, че никой не може да избяга от провидението. По други пътища нещастието пак щеше да дойде при нас.

Сигурно имаше нещо вярно в това. Ласитър имаше подобно преживяване и затова не отмина с безразличие думите й.

Те се спуснаха надолу към селото.

— Къде е Масаро? — викаха всички един през друг. — Къде са другите бойци?

Мария им разказа случилото се. Отвсякъде я гледаха слисани лица.

Тя хвана Ласитър за рамото и се отдалечиха, за да могат да говорят необезпокоявани.

— Отново имам видение — рече тихо и беше видимо потресена. — Масаро и хората му вече са пленени от ловците на хора. Знам също кой дявол ги е изпратил. Само че не благодарение на пророческата си дарба, а го чух от Кийнсбърг. Става дума за Яго Манаскуа, смъртния враг на моя… на Кийнсбърг.

— Аз потеглям — каза Ласитър. — Веднага. Едва ли имат голяма преднина.

— Ще те придружа.

— Дума да не става.

— Не можеш да ми попречиш — каза тя решително. — Или ще ме изгониш като досадна муха?

Тогава той се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— Но само ние двамата. И трябва да си облечеш други дрехи. Панталон и обикновена блуза за езда. Имаш ли такива неща?

— Притежавам даже истинска рокля. С изрязано деколте. Да взема ли и нея? — засмя се тя.

Едва бе изрекла тези думи и лицето й отново придоби онзи одухотворен, отнесен израз. След това каза:

— Да, непременно трябва да я взема. Ласитър, току-що се видях в тази деколтирана рокля. Имах и револвер в ръката. Около мен се биеха мъже. Един от тях беше ти, Ласитър. Но всичко бе много разкривено. Изведнъж образът изчезна. Все пак има някаква връзка с роклята. Трябва да я взема, ела!

Тя го хвана за ръка и заедно изтичаха към къщата на сачема, където бе живяла. Там бяха личните й вещи, сред които и тази рокля.

Мария бързо се преоблече, смени индианския си костюм от кожа на сърна с джинси и каубойска риза. Махна също и екзотичната препаска от главата си и вместо нея сложи шапка.

Накрая закопча колана с пистолета. Ножът пъхна в един висящ от него калъф, но томахавката остави.

След това отново излязоха на мегдана.

Вече бяха оседлани два отпочинали коня.

— Небето да ви закриля! — каза стария Солумар тържествено и разпери ръце за благословия.

Мария дълбоко се поклони пред достолепния старец, а Ласитър последва примера й.

После скочиха на конете и потеглиха.

Луа седеше между двамата воини Виктор и Робърт. Може би и тя щеше да намери тук новата си родина. Ласитър й го желаеше от сърце.

Всъщност това бе само една мимолетна мисъл.

Това, което действително го занимаваше, бе Яго Манаскуа. Значи той беше дяволът, по чиито следи бе изпратен от бригада №7. А се ширеше мнението, че Кийнсбърг е престъпникът, който се занимава с лов на хора в пограничните области.

На това мнение бяха и мексиканските власти. По дипломатически път те помолиха Вашингтон за служебна помощ. „Повечето следи водят към владенията на Кийнсбърг“ — гласяха тайните сведения. С тази информация бе изпратен и Ласитър.

Как можеше да се обърка човек.

Яздиха до късно вечерта. Спряха да нощуват в една странична котловина. За първи път Ласитър беше сам с пленителната жена.

Всеки един от двамата знаеше за какво мисли другия. Нямаше нужда от много приказки.

Притегли я към себе си. Това бе една мълчалива и по тази причина, толкова сърдечна прегръдка. После се отпуснаха върху високо избуялата трева до един ромолящ поток.

Истински романтично беше под шумящите дървета, през чиито клони като неми свидетели гледаха луната и звездите.

Още по-голяма беше романтиката, когато Мария отиде гола до потока и се потопи до кръста в бистрата вода.

Разбира се, Ласитър я последва и дори в студената вода прегръдката беше гореща.

По-късно отново лежаха в тревата и се търкаляха с преплетени крака като боричкащи се деца.

Отново изпита едно омайващо преживяване. Със сигурност той още дълго щеше да живее със спомена за него. При положение, че останат живи след тази опасна авантюра.

Но сега предпочиташе да не мисли за това. Твърде хубав бе настоящият момент.