Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (2)

2.

Малкият селски имот, в иначе сушавата долина, излъчваше спокойствие. Наоколо се виждаше само сива, изсъхнала земя и на този фон имотът блестеше като зелена перла.

Докато се приближаваше към него, на Ласитър нищо лошо не му мина през ума. Вече два дни не беше срещал жива душа. Бродеше през планината Аламо Уеко незабелязано и привидно безцелно. Важно беше да проучи тези земи, в които го чакаше опасна задача.

Оказа се, че селският имот е неголяма ферма. Малките ниви бяха засети с картофи, зеленчуци и овес. Не беше много, но сигурно стигаше за изхранването на едно малобройно семейство.

На ливадата пасяха овце и кози. По двора тичаха кокошки, а в едно изкуствено езерце плуваха няколко гъски и патици. Високи, сенчести дървета обграждаха малката къща и пристройките. От доста стръмния и скалист склон, на около двеста метра зад фермата, бликаше извор и подхранваше потока, който опасваше къщата и се загубваше някъде навън в сивата пустош.

Хубаво беше мястото, което стопанинът бе открил. Само дето нямаше възможност да се разпростира повече настрани. В това отношение нямаше място за големи мечти.

Напразно Ласитър търсеше с поглед обитателите. По-късно, когато яздеше през двора видя над вратата, откъм южната страна, голям надпис: „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“^[1].

Значи това не беше само ферма, а същевременно и една от онези прерийни кръчми, каквито можеха да се видят навсякъде в тези обширни земи.

Съвсем не е лошо, мислеше Ласитър, бих могъл да науча нещо повече тук.

Площадката пред коневръза беше разровена от конски копита. Наоколо все още имаше доста скорошни конски фъшкии, които сигурно бяха от последната вечер. Вероятно „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“ беше мястото за среща на каубоите от околността.

Коритото за водопой бе почти наполовина пълно с вода. Ласитър извади мундщука от бърните на светложълтия си кон и отпусна коланите на седлото. После бутна малко назад каубойската си шапка и влезе в кръчмата.

След язденето през горещия следобед, тук го обгърна приятна хладина. Беше четири и нещо. През двете тесни прозорчета на западната стена проникваха слънчеви лъчи.

В кръчмата беше тихо. Нямаше никой.

— Хей, стопани! — извика Ласитър и се приближи до тезгяха от камък, покрит с гладки лескови плочи. Върху него още имаше празни чаши и бутилки. По глинения под бяха пръснати фасове от цигари и пури.

Наистина ли тук нямаше никой? Ласитър се обади още веднъж, по-високо. И най-накрая получи отговор. Беше женски глас.

— Тук съм, вън, зад къщата.

Ласитър схвана това като покана и тръгна към вратата, която според него водеше към задната част на къщата.

Така и беше.

Но това, което видя там, за момент спря дъха му.

Той си мислеше, че ще завари жената да храни кокошките или че върши някаква друга работа, но тя правеше нещо съвсем различно.

Тя тъкмо излизаше от един почти кръгъл, ограден със зид басейн. Беше гола, тъй като току-що се бе къпала.

— О! — извика тя изплашена, когато Ласитър влезе през вратата и панически скочи обратно във водата, така че я разплиска.

Въпреки това Ласитър видя всичко, което беше интересно.

Беше млада и стройна, имаше малки, стегнати гърди и стегнат заоблен задник. Беше червенокоса. Късо подстриганата й, мокра коса беше прилепнала и обграждаше веселото и дяволито лице. Пръхтейки, тя показа глава над водата и му извика:

— Не съм казала, че трябва да ми досаждаш, човече!

Но това не прозвуча нито ядосано, нито укорително.

Той се ухили.

— Не се притеснявай, момиче. Нищо няма да ти направя.

— Тогава пак влез вътре и се обслужвай. Ще намериш почти всички напитки, които съществуват. Идвам веднага.

Разбира се, че се възбуди. Толкова неочаквано да види гола красавица, това вече беше нещо, което не се преживява много често. На всичко отгоре сред тази пустош.

Но той се престори на равнодушен и се държеше така, сякаш срещата ни най-малко не го бе развълнувала.

— Добре, ще се обслужа — каза той. — До скоро…

Ласитър влезе в кръчмата и не видя, как червенокосата подигравателно се смееше и махаше в една определена посока.

От другата страна на скалистия стръмен склон за миг се появи една фигура и махна в отговор. След това мъжът отново изчезна.

Младата жена излезе от басейна и набързо се избърса с хавлиена кърпа. После облече една обикновена, бяла ленена рокля. Платът веднага залепна на местата, където кожата още беше мокра.

Червенокосата знаеше как най-добре да демонстрира чара си пред мъжете.

Особено около полюшващите й се хълбоци, платът стоеше като втора кожа. Когато влезе в кръчмата, тя беше особено привлекателна гледка.

Ласитър се беше разположил удобно на един стол. Пред него имаше чаша уиски, половината от което вече бе изпил.

— Изненада ме — каза тя, сякаш разговаряше със стар познат. — По това време обикновено не идват посетители. Ще нощуваш ли тук?

Беше ли това вече прикрит намек?

Ласитър усети, че възбудата му расте. И през ум не му минаваше, че тази кръчма би могла да бъде клопка. Според него, той се намираше все още вън от опасност.

Как може да се излъже човек!

— Сама ли живееш тук? — попита той.

— Временно — отвърна жената. — Мъжът ми замина за известно време. Оттогава сама се оправям с кръчмата.

— А нивите?

— Те си растат сами. А докато стане време за прибиране на реколтата, той сигурно ще се върне.

— На дълъг път ли е?

— Търси злато в планината — каза тя. — Все още твърдо вярва, че ще преуспее. — Леко сви рамене. — Е! Добре би било…

После отиде зад каменния тезгях и си наля едно уиски. Изпи го като че ли беше вода.

— Можеш да пренощуваш тук, ако искаш — каза след това, почти между другото. — Мисля, че днес и без това няма да можеш да стигнеш кой знае колко далече.

— Приемам поканата — каза Ласитър.

Тя се засмя.

— Това не е покана, скъпи. Това се плаща.

— Колко?

— Два.

— Нямам какво да възразя.

— Естествено, имам предвид два стотака.

— А, така ли?

— Мисля, че ме разбра.

Тя отново излезе иззад каменния тезгях с кръшна походка. Ясно се виждаше, че под роклята си нямаше нищо.

— Да, всичко е наред — каза той. — Харесваш ми, защото си съвсем пряма.

Тя се приближи със същата възбуждаща походка. Вече стоеше толкова близо до него, сякаш очакваше, че той повече няма да се церемони.

Ласитър все още нищо не подозираше. В края на краищата подобно нещо не му се случваше за първи път. Това, една страстна жена да се стреми към някой мъж, беше нещо съвсем нормално. Пък и той не беше някой, допилял се от не знам къде си безделник.

— Казвам се Луа — рече тя и очите й заблестяха.

— Ласитър — отвърна той и обгърна с ръка талията й.

Тя се остави да бъде притеглена от него без съпротива. В следващия миг вече седеше на коленете му. Роклята като че ли сама се плъзна нагоре, почти до края на бедрата й.

Гледката беше влудяваща.

— Харесваш ми, Ласитър — простена тя. — Изглежда си голяма лудетина.

Тя притисна устни върху неговите, като същевременно с почти котешка гъвкавост промени положението си, така че разтворените й бедра се озоваха на кръста му.

Оттук нататък не си казаха нищо повече. Всяка дума би била излишна в тази ситуация.

А Ласитър все още не подозираше нищо. Случи му се нещо, което би могло да стане с всеки друг мъж! В такива минути съзнанието изключва.

Какъв огън имаше в тази жена! Точно така я беше преценил и Ласитър, когато я видя при басейна.

Но след като първият пристъп на замайваща възбуда премина, разумът му започна пак да се обажда.

— Кога мислиш, че ще имаш посетители?

— Днес вече няма да идват.

— Сигурна ли си?

— Тук има хора само в определени дни — усмихна се тя. — Не се тревожи. До утре вечер никой няма да ни досажда.

— Значи тогава мога да се изкъпя необезпокояван от никого — отбеляза той.

— Разбира се. Аз естествено ще се изкъпя с теб.

Те излязоха и малко по-късно лудуваха като любовна двойка в студена вода на басейна, който беше направен много майсторски. Дори и дъното му беше покрито с гладки камъни.

Това вече си е истински лукс, трябваше да установи Ласитър.

Луа се хвана за него и под водата го обгърна с дългите си здрави бедра.

— Страхотен си! — простена тя одобрително. — Даже и студената вода не ти влияе ни най-малко на…

И двамата се засмяха. Времето като че ли летеше. Слънцето се бе спуснало ниско над земята, когато те най-сетне излязоха от басейна.

В кръчмата Ласитър отново се облече.

— Сега съм гладен като вълк — каза той. — Но първо ще се погрижа за коня си.

— Междувременно ще приготвя нещо за двама ни — каза тя и изчезна в кухнята.

Ласитър излезе и разседла светложълтия си кон. После го заведе в обора.

Той не обърна внимание на обстановката около себе си. През цялото време бе погълнат от мисълта за пламенната Луа, червенокосия ангел на тази пустош.

Постепенно се стъмни. Когато се върна, в кръчмата примамливо миришеше на печено.

Малко по-късно вече ядяха превъзходно агнешко печено. В прерийната кръчма цареше уютна атмосфера. Пиха гъсто червено вино.

— Ако искаш, би могъл да останеш и по-дълго — каза Луа.

— Имам още някои неща за уреждане — отвърна Ласитър. — Трябва да сляза към Мексико. Имам важни сделки.

— Разбирам.

— Какво?

— Тъмни сделки — кискаше се тя предизвикателно. — Готова съм да се обзаложа.

— Така ли изглеждам?

— Не е необходимо да ми разправяш. Запази си тапиите за себе си. Това си е твоя работа.

Явно беше обидена. Той мълчеше. След няколко минути тя отново започна да говори.

— Вероятно бих могла да ти дам няколко полезни съвета — каза Луа. — Знам някои неща, които вървят добре тук в граничната зона.

— Така ли? И какво би било интересно за мен?

— Може би ще успея да ти уредя работа. На запад, малко по-нататък, има един могъщ земевладелец, който непрекъснато търси свестни хора. Чувал ли си някога за Кийнсбърг?

— Нямам представа. Кой е той?

— Най-могъщият земевладелец. Безсрамно богат е. При него би могъл да печелиш добри пари.

— Хм. Може и да ме заинтересува. — Той отпи глътка вино и се взря изпитателно в очите й. Междувременно в тях се бе появил израз, който не му харесваше.

— Бих могла да те срещна с него, Ласитър — каза тя. — Но сигурно първо ще искаш да отидеш до Мексико.

— Е, мога и да поотложа — отбеляза той. — И колко бих могъл да печеля при Кийнсбърг?

Кийнсбърг беше човекът, заради когото бе дошъл тук. Над него тегнеше подозрението, че върти с голям замах търговия с хора. Имаше нужда от още някои доказателства срещу него.

С тази цел Ласитър беше изпратен тук от бригада №7.

И ето, че сега му се предоставяше шанс да установи контакт с Кийнсбърг. Нищо по-добро не би могло да му се случи.

Луа го гледаше все по-особено.

След известно колебание тя каза:

— Не искаш ли най-сетне да престанем с тази игра на криеница, амиго? Нали все пак си дошъл тук заради Кийнсбърг? Дошъл си да го пипнеш, нали? Признай си и ще ти помогна.

Разбра, че е разкрит. Чак сега изведнъж схвана всичко. Тук вече са го очаквали. Това означаваше, че неговите противници са знаели, че той се мотае из планините.

— Значи си ми разигравала театър — каза той. — Имала си задача да ме шпионираш.

Тя кимна сериозно.

— Да, Ласитър. От това зависи съществуването ми. Тази ферма е във властта на Кийнсбърг. Ако не направя това, което той иска, с мен е свършено. А тук аз печеля дяволски добре. Но сега реших да ти помогна, Ласитър. Размишлявах през цялото време. Ти си страшно готин. Не бих искала да те убият.

— Но аз въобще нямам намерение да се разправям с него. Как ти дойде това на ума?

— Неговите съгледвачи те наблюдават от два дни — каза Луа. — Всички предполагат, че си дошъл по поръчение на мексиканеца. Казват, че за главата на Кийнсбърг са определили сто хиляди долара. А ти изглеждаш точно като човек, получил такава задача. Кийнсбърг е наредил да се убива всеки заподозрян. Съветвам те най-доброжелателно да се махнеш от това място.

— С това още повече бих признал вината си.

— Те убиват, дори ако има само сянка от съмнение — прошепна тя нервно. — Впрочем, цял следобед се въртяха наоколо. Най-напред тук беше само един от техните разузнавачи, а след това дойдоха и другите.

— Тогава се питам защо вече не са ме ликвидирали — изръмжа Ласитър. — Защо се бавят още?

— Защото им сигнализирах, че искам да те поразпитам още малко. Докато ти се грижеше за коня си, един от тях беше при мен в кухнята. Казах му, че трябва да почакат до утре сутринта, когато ще съм научила всичко за плановете на мексиканеца. Тази отсрочка, която ти осигурих, Ласитър, е спасителната, повярвай ми, ако не избягаш тази нощ, с теб е свършено.

— А като избягам, ще дойде твоят ред — каза той.

— Не се тревожи, ще измисля някакво извинение. А в замяна ще ми кажеш ли истината?

— Няма да повярваш — ухили се Ласитър, — но нямам ни най-малка представа, какво има между този мексиканец и Кийнсбърг.

— Стига си ми разправял приказки! — изсъска тя. — Мексиканецът непрекъснато се опитва да премахне Кийнсбърг. Сега той изпраща платени убийци.

— Добре, но аз още не знам кой е този мексиканец — изпъшка Ласитър раздразнено. — Въобще… Как се казва той?

— По дяволите! — изфуча срещу него Луа — Става дума за дон Яго Манаскуа от Сонора. Ако има дявол в човешки образ, то това е точно този мексиканец. Той… — Тя се втренчи в Ласитър, поклащайки глава. — Но всъщност ти го познаваш! Ти си тук по негово поръчение!

— Не, дявол да го вземе! — каза Ласитър и удари с юмрук по масата. — Всичко това е голяма заблуда.

— А защо вече дни наред се мотаеш наоколо?

— Защото трябва да се отърва от няколко преследвачи.

— Тогава ти въобще не си този, за когото те смятат? — попита тя изплашена.

— Всичко това е напълно погрешно.

— Въпреки това те ще те убият, ако те хванат — шепнеше тя объркана. — Трябва да изчезваш, Ласитър. Отдавна щеше да си мъртъв, ако не бях ги възпряла. Казах им, че през нощта ще науча от теб още куп неща Те глътнаха въдицата. Но утре сутринта ще нападнат.

Гласът и ставаше все по-настоятелен.

Ласитър се изправи и взе уинчестъра си от съседната маса. С готово за стрелба оръжие той се промъкна до вратата. Струваше му се, че чува подозрителни шумове.

Луа изгаси лампата, която висеше над масата. В прерийната кръчма на червенокосата стана тъмно.

Ласитър все още седеше до вратата и се ослушваше. Изведнъж чу тихите котешки стъпки на жената. Стоеше съвсем близо до него и сложи ръка на рамото му.

— Заклевам те, всичко това е сериозно, Ласитър — промълви тя едва чуто. — Аз съм на твоя страна. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Той й вярваше. Не преживяваше за първи път подобно нещо. Беше се влюбила в него. Истински, с цялото си сърце. Затова му откри истината.

Тя искаше да спаси Ласитър.

Той нежно я прегърна, но продължаваше здраво да държи уинчестъра. Отсега нататък нямаше да се разделя с нея.

— Защо се излагаш на опасност, Луа? — попита той шепнешком. — Не ти ли е ясно, че залагаш на карта живота си?

— Не се бой за мен — отвърна тя. — Знам как да се защитавам. Ще им кажа, че си много недоверчив, че си се усъмнил в нещо и докато съм спяла, ти си изчезнал. Като съм се събудила, теб вече те е нямало. Трябва да ми повярват. Не се притеснявай!

Тя притисна тялото си до неговото. Все още беше с тънката си ленена рокля, през която Ласитър можеше да види всички контури на прекрасното й тяло.

— Тогава, хайде поне още веднъж да спим заедно — прошепна Ласитър. — Искаш ли? Ще тръгна преди да съмне.

Луа го целуна. Ласитър усещаше, че е много възбудена.

— Ела! — простена тя тихо. — Ще те водя…

Те вървяха през помещението. През тесните прозорци проникваше оскъдна лунна светлина.

Изведнъж стъклата на прозорците се разхвърчаха с трясък. Някой блъсна вратата.

— Не мърдайте! — заплашително изрева един глас. — Или ще ви надупчим.

Те стояха неподвижно. Ласитър прикриваше уинчестъра зад тялото на Луа.

— Отдалечи се от него, Луа! — заповяда стоящият до вратата — Ти ще ни трябваш още малко.

Той се изсмя подигравателно. Другите до прозорците се присъединиха към него.

Ласитър не вярваше, че те бързат да стрелят. Вероятно Луа доста беше преувеличила. Той се съмняваше, че хората на Кийнсбърг могат да застрелят човека, просто защото го подозират.

Ласитър възнамеряваше да преговаря с тях, но не се стигна дотам.

Луа се движеше страшно бързо. Беше като котка. С един скок тя излетя настрана, като буквално се превъртя във въздуха.

В същия момент негодяите откриха огън.

Но Ласитър веднага реагира и със силен скок успя да излезе от обсега на стрелбата.

Грохотът на много изстрели изпълни прерийната кръчма. Някои от куршумите го засегнаха леко, но той почти не ги усещаше.

Отвърна на огъня с дяволска бързина. Яростно се бореше за живота си.

Бяха минали само две или три секунди, а той вече беше изстрелял петнайсет патрона.

Стреляше по всички отвори на врати и прозорци, като просто въртеше оръжието във всички посоки.

Осланяше се на късмета си и той не му изневери. Това разбра от виковете на ужас, издавани от нападателите.

Никой от тях не бе очаквал такава съпротива.

Ласитър разбра, че е успял да си разчисти поле за действие, но въпреки това с един страничен отскок се скри на сигурно място зад каменния тезгях.

Стрелбата бе престанала. Чуваха се само стенанията на ранените.

Ласитър знаеше, че това все още съвсем не е краят, но все пак беше спечелил малка отсрочка.

Постепенно дишането му се нормализира. В тези драматични секунди той беше вложил цялата си енергия.

Почти несъзнателно, отново зареди уинчестъра. Една напълно нормална реакция за човек като него.

Положи усилие да се успокои. Ослуша се. Изведнъж беше станало тихо. Зловещо тихо. Като че ли никой от ранените навън не беше останал жив.

Ласитър бавно вдигна глава и погледна над каменния тезгях.

Над парапетите на два от прозорците по корем висяха неподвижни тела. Ръцете им бяха провиснали надолу. Още един мъж лежеше на прага на вратата.

В прерийната кръчма повяваше вятър, който издаваше шумове подобни на стенания и свирене. Нито се чуваха, нито се виждаха някакви хора.

Но все пак имаше някой. В това Ласитър не се съмняваше нито за миг. Нападателите бяха повече от трима.

Имаше също и ранени. Защо не се чуваше вече нищо от стенанията, които преди това издаваха?

А Луа? Какво беше станало с Луа? Мисълта за нея прониза сърцето на Ласитър. Вероятно беше улучена, малко след като неочаквано се бе откъснала от него.

Защо направи това тя? Защо постъпи така необмислено?

Ласитър поклати глава в отговор на немия си диалог.

Глупаво момиче! Но аз исках да преговарям!

Да, той би могъл да възпре противниците си с думи. Той не вярваше, че те могат да застрелят един враг само защото го подозират, както казваше Луа.

Ласитър напразно се взираше в полумрака на кръчмата. Но не можеше да обхване с поглед всичко. Може би Луа лежеше мъртва в някой ъгъл.

Той бавно се върна в укритието си зад каменния тезгях. Съвсем близо до него бяха наредени бутилки. Посегна към първата, която му попадна и отпи. Беше текила Питието опари гърлото му, но от друга страна това пък имаше своето предимство, защото отново възвърна силите му.

Тъкмо оставяше бутилката на мястото й, когато нещо докосна коляното му. Той неволно се сепна.

— Шт…

Усети само лек дъх. Но въздействието на този дъх, толкова добре познат на Ласитър, беше същото като от силен глас. Беше Луа.

Ръката му се плъзна по късата и гладка коса, която на слънце придобиваше такъв прекрасен меден отблясък. Неволно си спомни, как я бе видял за първи път.

— Луа — прошепна той.

Тя се притисна до него. Ласитър усещаше колко е щастлива, че той е жив.

— Вън има още трима — шепнеше тя. — Един тръгна да предупреди шефа. Имаме още един шанс, Ласитър.

Той силно я притисна към себе си, защото усети, че тя трепери.

Преди десет или двайсет минути той все още не й вярваше. Дори дълбоко в себе си смяташе, че поведението й не е нищо друго, освен планирана тактика. Но сега виждаше всичко в съвсем друга светлина.

— Сигурна ли си? — прошепна той.

— Бях вън — чу я да шепне близо до дясното му ухо и почувствува как устните й почти го докосват. — Имаха още двама ранени, но не можеха да бъдат спасени. Видях как другите ги…

Луа здраво се вкопчи в него. Плачеше почти беззвучно. Ласитър я притисна още по-здраво, за да я утеши. Не беше необходимо да му казва нищо повече. Беше му ясно, какво се е случило.

Тези дяволи бяха убили собствените си партньори. Сега вече Ласитър знаеше защо стенанията на ранените изведнъж бяха секнали.

— Имаме още един шанс — прошепна Луа. — Но трябва бързо да действаме. Ясно ли ти е сега, че не трябва да се съобразяваме с нищо?

Ласитър искаше да отговори, да й каже, че ще се бори, но отвън прогърмя груб глас.

— Какво става с теб, Ласитър? Жив ли си още?

Луа бързо сложи пръст върху устните му.

— Не отговаряй! По-добре да мислят, че си мъртъв.

Вън проехтя смях.

— Улучили сме го! — извика друг глас. — Нали ви казах! Много добре видях, че го улучих! Съвсем сигурен съм!

— А аз видях, как скочи зад тезгяха — обади се друг. — Нека бъдем по-предпазливи! Имаме работа с хитра лисица.

— И аз мисля така — обади се човекът, който беше извикал пръв. — Затова всеки да си стои на поста. Ще държим под око тази лисича дупка. Откъдето и да се опита да се измъкне, хубавичко ще го наредим.

Още веднъж се чу смях. После отново се възцари тишина.

Жената се притискаше към Ласитър.

Как щяха да се измъкнат от този ад?

Беше почти невъзможно да излязат от къщата. От своите позиции тримата обесници държаха под обстрел целия терен.

Не им се налагаше да рискуват. Седяха в защитени наблюдателници и можеха да стрелят веднага, щом забележеха някакво раздвижване във фермата.

А Ласитър, тъкмо обратното, трябваше да заложи всичко на една карта. Иначе никога нямаше да излезе жив от тук.

Луа се притисна още по-силно към него.

— Обичам те, Ласитър — прошепна тя. — Не исках да те пречукат просто така. Нямаше да ти дадат никакъв шанс. Затова отскочих от теб. Не зная, дали разбираш всичко това…

Той милваше нежно медночервената й коса.

— Напротив, сега вече разбирам.

— Какво ще правим, Ласитър?

— Има само една възможност.

— Ще атакувам.

— Ще дойда с теб.

— Не.

— Смяташ, че трябва да те прикривам в тил ли?

— Ти си чудесна, Луа!

— Запази си комплиментите за по-късно! Сега ще ти обясня, къде според мен са се скрили. Всъщност, има само три подходящи места. Първо — на стръмния склон зад извора…

Ласитър внимателно слушаше. Наистина при пристигането си беше запомнил местата до определена степен, но имаше много подробности, които въобще не бе имал възможност да види.

След като в продължение на няколко минути слуша обясненията на Луа, вече си представяше терена доста по-ясно. Тя съумя отлично да опише местата.

Оставаше само да уточни някои дреболии.

— А сега трябва да побързаш — настояваше тя. — Мъжът, когото изпратиха да уведоми Кийнсбърг, се казва Бруно Сардоне. Той е най-бързият ездач сред тях. Най-късно след два часа ще бъде при шефа. А тогава Кийнсбърг ще вдигне всичко живо на крак, за да те премахне от пътя си. Разбира се, мен също…

Междувременно Луа беше спряла да трепери. Вече не изглеждаше напрегната. Тя все повече се харесваше на Ласитър. Той се приготви за тръгване. Знаеше, че отсега нататък животът на двамата висеше на косъм…