Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (14)

14.

Това беше долината, в която преди две седмици обесиха клетия Хуанито — пресъхнала долина, в която вече бяха пролети много сълзи.

Тук ловците на хора винаги оставаха да лагеруват, когато трябваше да доставят „пратка“ на юг към сребърните мини.

Последният път пленниците вървяха пеша.

Нямаха коне. Но сега всички яздеха мустанги. Затова се придвижваха много по-бързо от обичайното.

Все пак се задържаха по-дълго от обикновено.

Най-напред чакаха с първите десет пленници, докато пристигне Рио с останалите. Бяха четиридесет силни индианци. А сега — общо петнадесет.

Охраняваха ги строго. Всеки отделен пленник имаше белезници. През нощта допълнително им поставяха железни халки и на краката. От тях се образуваше непрекъсната верига, така че пленниците бяха като нанизани на връв. Ако се опитаха да избягат, трябваше всичките петнадесет мъже да се движат едновременно, но тогава щяха да се препъват в собствените си крака, защото веригата беше направена по толкова сложна система, че приличаше на лабиринт с хиляди ходове.

Изобщо не можеше да се разбере къде е началото и къде е краят.

Обикновено ловците на хора не използваха тази верига, но този път Рио не искаше да рискува. Възнамеряваше да представи на Дон Яго невредим целия плод на своята „работа“.

Какъв триумф само!

За това си мислеше Рио сега.

Но все още беше изпълнен с недоверие. То никога не го напускаше.

Защо през цялото време пленниците запазиха спокойствие? И то точно тези горди воини?

Едва ли щяха да се примирят със съдбата си просто така!

Нещо се мътеше. Но какво?

Рио даде знак на палача Мак Ноли да отиде при него.

— Какво мислиш за брата на предателя, за Масаро?

— Наблюдавам го през цялото време — отвърна той. — Създава размирици. Тук има нещо. Усещам го.

— Как смяташ? Ще посмеят ли да се разбунтуват?

— Не и открито. Прекалено хитри са.

— Но нещо са си наумили — каза Рио. — Чувствам го. Държат се дяволски спокойно.

— Като пред буря — ухили се Мак Ноли. — Не би било зле да ми създадеш малко работа.

— Знаеш, че на дон Яго това не му харесва. А и онзи Пако, когото обесихме преди две седмици, беше с болен крак.

— Дон Яго разбра, че е трябвало да го направим.

— Да, но този тук е здрав.

— Тогава му пусни един куршум. Провокирай го! Иди и го подразни, докато кипне. При първото мръдване му простреляй краката. След това аз ще го обеся.

Рио кимна.

— Добра идея. Но дон Яго ще дойде днес. Дотогава всичко трябва да е свършило.

— От теб зависи.

Рио стана.

— Не мога да го понасям, Вик. Не мога да го гледам повече. Той е дяволски високомерен.

— Имаш право. Гледа ни отвисоко.

Рио намести двата си револвера. Беше му станало навик. След това се отправи към индианците в прашната падина.

Спря се пред Масаро.

— Копеле!

Масаро седеше с кръстосани под тялото си крака. През деня пленниците не бяха завързани с верига. Като се изключат белезниците на ръцете, той можеше да се движи свободно.

— Твоят брат хубавичко ни извози — каза Рио. — Няма ли все пак да ни кажеш къде е скрито златото на вашето племе?

Масаро поклати глава.

— Няма златно съкровище. Колко пъти трябва да ви го казвам?

Рио се изплю в лицето му.

Пленникът бавно вдигна ръце и избърса с ръкава на кожената си риза мокрото място.

Рио се обърна. Но това беше само номер. И Масаро направи това, което замисляше през цялото време.

Представяше му се невероятен шанс. Беше го премислял вече безброй пъти със събратята си по съдба. Знаеха, че някога ще им се удаде случай и тогава щяха да дръзнат да се надигнат всички заедно. За целта само трябваше да пипнат водача.

Моментът беше подходящ.

Като стоманена пружина отскочи Масаро, канейки се да притисне с окованите си ръце врата на Рио.

Едновременно с него с див крясък скочиха и другите пленници.

Но Рио вече бе отскочил встрани и светкавично се обърна.

Беше подготвен за такова нападение. Предчувстваше, че нещо витае във въздуха.

Масаро замря по средата на скока. По цялото му тяло отдолу нагоре се разливаха горещи вълни от болка.

Тя идваше от краката. Рио бе прострелял и двата.

Масаро усети, че вече не могат да удържат тежестта на тялото му. Бавно се свлече и остана да лежи проснат на една страна.

Другите пленници стояха безмълвни. Бяха разбрали, че предприетото покушение е неудачно.

Рио насочи револвера си към Масаро.

— Очаквах това — изхили се той подигравателно. — Значи, ти си кроил заговор срещу мен? Смятал си да ме вземеш за заложник. Нямаш късмет, червенокож! Знаеш ли какво ще направим с теб?

Вик Мак Ноли вече се приближаваше към издадената скала, където точно преди две седмици бяха обесили ранения Хуанито, за да сплашат другите.

Същата съдба очакваше и Масаро. Той беше главата на запланувания заговор. Щом се люшнеха краката му, другите щяха да подвият опашка и нямаше да имат вече смелостта да извършат подобно нещо.

Мак Ноли метна примката около зъбера на скалата. Това бе едно много ефектно място за екзекуция. Обесеният можеше да бъде видян от всички страни като паметник на предупреждението.

Но всичко трябваше да свърши преди да е дошъл дон Яго. Той сигурно щеше да нареди раненият да бъде излекуван, за да може като останалите да работи в сребърните мини.

Рио насочи пистолета си към двамата стоящи най-близо до него пленници.

— Хайде! Изправете го на крака и го заведете там.

Той посочи мястото, където чакаше Ноли. Двамата индианци не реагираха.

— Няма ли да побързате? — изфуча Рио. — Или също искате да бъдете простреляни и обесени?

Двама мълчаха с неимоверно спокойствие.

Рио видя, че няма смисъл да настоява. По-скоро щяха да се оставят да ги убие, отколкото да заведат вожда си при неговия палач. А не можеше да си позволи да устройва кървави бани.

Той извика двама от хората си. Хванаха Масаро и го повлякоха към въпросното място.

Малко по-късно той вече седеше върху един скален отломък с примка около врата. Ужасна гледка…