Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър (10)

10.

Бандата на Рио многократно се бе увеличила. Ловците на хора имаха свърталища навсякъде из страната. Междувременно първият помощник на дявола Яго Манаскуа бе събрал около себе си тридесет човека.

Знаеше, че ще му стигнат. Томас беше издал всичко. Обитателите на селото нямаше да окажат голяма съпротива. Щяха да подвият опашка като го видят начело на този тежко въоръжен отряд. Той се наслаждаваше на триумфа си.

Разбира се, смяташе, че е господар на тези ездачи. А и Рио го бе оставил да вярва в това.

Томас целеустремено водеше дивата орда през планините. Представяше си всичко в най-розови краски. Щеше да стане сачем и тогава всички трябваше да му се подчиняват. Особено бялата жена, която беше смятана за светица.

О, как я мразеше само!

Тя го бе пренебрегнала, не искаше и да знае за него. Каза му го много ясно. За него беше непоносимо унижението и той щеше да си отмъсти за това.

Преди разсъмване те направиха още една почивка. Щяха да нападнат селото, докато жителите бяха още сънени.

Нямаше да имат шансове да се отбраняват.

А Масаро? Какво да прави с брат си? Дали наистина да го убие, както възнамеряваше в началото?

Обхванаха го съмнения.

Може би щеше да е достатъчно да го постави в своя власт. Да, това би било решение! Масаро трябваше да се закълне, че до края на живота си ще служи на великия Томас.

Щеше да се отнася с него като роб.

Така ще постъпи. За Масаро това щеше да е по-лошо от смърт.

Томас не знаеше какво се е случило с брат му и неговите спътници. Той нищо не бе забелязал от инцидента по-миналата нощ.

— А знаеш ли къде е златото на вашето племе? — попита Рио коварно.

Бяха седнали върху камъните. Наоколо ги имаше в изобилие. Луната огряваше скалистата котловина, в която спряха за почивка.

До селото имаше още две мили.

— Разбира се, че знам — перчеше се Томас. — Ще получите вашата част, щом сломите съпротивата на моите врагове.

Рио бе донесъл от чантата на седлото си една бутилка. Извади я и отпи малко. Томас гледаше жадно изпод вежди.

— Искаш ли? — попита Рио и му подаде бутилката. Индианецът пиеше жадно, на големи глътки.

Учудващо бе краткото време, за което привикна към пиенето. Той имаше намерение по-късно всеки ден да изпива по една такава бутилка. Чувството, което изпитваше, беше чудесно. То правеше мъжа горд и непобедим. Едва тогава, когато пиеше, осъзнаваше истински колко велик боец е.

— Къде е скривалището? — попита привидно разсеяно Рио.

— Пред къщата на сачема — отвърна Томас. — Там има една дупка, покрита с греди. Но не се безпокой за това, Джон. Ще получиш твоя дял.

Рио или както още се наричаше Джон Сагуро, се усмихна съчувствено, но Томас не забеляза колко го презираше този закоравял бандит.

Не разбираше, че е само една пионка, която сигурно ще бъде пожертвана.

След половин час те продължиха нататък.

Рио знаеше, че това нападение щеше да им донесе около четиридесет здрави и силни мъже.

И златото естествено. Но него смяташе да запази само за себе си. На хората си щеше да плати с долари. Имаше достатъчно в себе си.

Първите слънчеви лъчи падаха върху селото на племето сенеки. Отвъд, край малкото езеро, вече лудуваха по-ранобудните младежи. Всички бяха голи.

Други излизаха от малките си кокетни дървени къщи. Наоколо имаше ниви и градини. В дълги редици бяха посадени и овощни дръвчета. Тази малка общност можеше съвсем самостоятелно да се грижи за себе си. Бяха щастливи с този начин на живот.

Тогава доловиха тропота на копита и забелязаха тежко въоръжения отряд на Томас.

Отвсякъде се чуха викове, крясъци. Младите хора край езерото бързо намъкнаха дрехите си.

Чужденците обкръжиха селото.

Томас тръгна с Рио към къщата на стария сачем, който беше водил племето много години.

Бандитите гонеха хората от къщите. На места проехтяха изстрели. Това беше предупреждение за останалите.

След няколко минути само, селото бе под контрола на бандата. Всички жители бяха събрани на големия мегдан. Никой не оказа съпротива. Мъртвите бяха достатъчно добро предупреждение.

Нападението бе прекалено изненадващо за малкото племе. Те и без друго нямаха кой знае какви шансове срещу тези закоравели, безскрупулни бандити.

Сачемът излезе от къщата си. Беше облечен в синя дреха, която се спускаше на многобройни дипли около високото му тяло. Тъмните му очи гледаха от кокалестото лице спокойно и изпълнени с достойнство.

— Томас, защо направи това? — попита той кротко. — Сега ти навлече беда на всички нас.

— Къде е Масаро? — диво извика Томас. — Къде е неговата светица?

— Затваряй си устата! — каза грубо Рио. — Сега аз съм на ред. Повече не можеш да се разпореждаш тук.

Томас хвана револвера си.

— Ти се осмеляваш да разговаряш с мен по този начин! — изфуча той. — За това бих…

Оръжието на Рио проблесна. Веднъж. В средата на челото на Томас се появи червена дупка.

Ужасно беше да гледа човек, как въпреки това той се задържа върху коня си още една две секунди. След това бавно се наклони настрани и се строполи на земята. Рио дори не го удостои с поглед. Обърна се към сачема.

— А сега е твой ред, старче. Къде е златото?

— Нямаме злато — каза сачемът спокойно.

— Този предател твърдеше, че имате, сачем — изръмжа Рио. — И аз му вярвам. Сигурен съм, че имате. Масаро носеше торба, пълна с късове самородно злато, когато го залових. Томас ми каза, че тук има още много.

Той слезе от коня и тръгна към стареца. Грубо го хвана за дрехата и я стегна около шията му така, че не можеше повече да си поеме дъх и само изхърка.

Рио разхлаби смъртоносната хватка и блъсна стареца вътре в къщата.

През селото премина глух стон.

В средата на голямото помещение Рио намери гредите на пода, за които му бе разказал Томас.

— Отваряй, старче.

Той блъсна сачема на пода.

— Знам, че тук долу е златното ви съкровище — каза Рио, хилейки се. — Хайде, отваряй!

Старият сачем се подчини, но се усмихваше загадъчно.

Рио обаче не можеше да види това. Сачемът мълчаливо посочи дупката под пода.

— Това ли е всичко? — изрева Рио разярен. — Томас ми каза, че тук е скрито огромно съкровище.

— Значи те е излъгал. Това тук е всичкото ни злато. Нямаме повече.

— Ах, ти, куче! — изкрещя Рио извън себе си от яд. — Проклето копеле!

И цевта на хълбока му отново просветна.

Старият сачем умря по същия начин като предателя Томас.

Може би беше по-добре, че в яда си проклетникът бе действал така необмислено. Иначе сигурно щяха да измъчват още стареца. Едва ли щеше да издържи на болките и можеше да признае всичко.

Всъщност, наистина имаше златно съкровище. Но мъдрият сачем още преди време го беше заровил на тайно място.

Освен него, само един човек знаеше тайната: Мария.

— По дяволите! — изрева Рио и мушна торбичките с късовете злато в джоба си. — Това копеле е лъгало!

Той нямаше предвид сачема, а мъртвия предател. Въпреки това нямаше защо да е недоволен. Оценяваше съдържанието на двете торбички на няколко хиляди долара. На останалите, разбира се, нямаше да каже нищо за това.

Погледът му още повече се проясни като оглеждаше заловените, които бяха събрани в средата на селото. С окото на специалист той прецени, че това са отлични работници, също като онези, които вече бе хванал.

Дон Яго ще остане доволен. Сега сигурно ще му даде и специална премия.

По-силните млади мъже вече бяха отделени от останалите жители.

Момичетата, хълцайки, се притискаха между по-старите мъже и жени, но разбира се, не можеха да се скрият от алчните погледи на негодниците.

— Даваш ли ни свобода на действие, шефе? — попита Мак Ноли — палача. — Тук има дяволски апетитни млади жени.

Рио махна с ръка.

— Ще се върнем по-късно. Вече знаем пътя. Разбира се, ще вземем и жени, но не сега. Тръгваме веднага. Така ще можем навреме да догоним другите.

Както винаги, той даваше заповедите си кратко и точно. На разбойниците не им харесваше, че трябва да си обират крушите, но всеки от тях добре знаеше, че протестите са безполезни.

В такива случаи, Рио обикновено обичаше да наказва, за назидание. Застрелваше на място първия глупак, който си позволи да задава въпроси. Вече бе изпробвал тази мярка няколко пъти. И ордата на негодниците съответно се бе научила на ред.

На четиридесетте млади мъже бяха поставени белезници. По-възрастните трябваше да докарат мустанги за всички. И тъй като бяха достатъчно наплашени, тичайки се отправиха към конете.

Десет минути по-късно ловците на хора потеглиха с бъдещите си роби.

Никой от жителите на селото не се осмели да постави някакъв въпрос. Всички бяха шокирани.

Безсмислено беше да се вади оръжие и да се стреля по заминаващите си бандити. Това само щеше да доведе до излишно проливане кръв.

— Вече има достатъчно мъртви — каза потресен един от по-старите мъже. — Елате да огледаме.

Те влязоха в къщата на сачема и го намериха прострян до отворената дупка в пода.

— Съкровището ни! — извика някой. — Там сачемът пазеше златното ни съкровище.

— Сега това не е толкова важно — упрекна го старецът, който бе един от най-приближените довереници на мъртвия сачем. — Трябва да се посъветваме какво да правим по-нататък.

Другите измърмориха нещо в знак на съгласие. Тогава всички се събраха отвън на мегдана. Бяха направени много предложения. Накрая решиха някои от опитните мъже да проследят колоната с пленниците. Разбира се, на безопасно разстояние.

Едва след като узнаеха къде са заведени, би могло да се предприеме нещо.

Сега най-важно бе да се запази спокойствие.

Трябваше да изчакат и другите — тяхната бяла светица и хората, които бяха тръгнали с нея, когато реши да отиде при баща си, за да преговарят. Преди всичко се уповаваха на Масаро. Той сигурно знаеше какво трябва да се направи. А беше и приемник на стария сачем, затова именно той трябваше да реши как да се действа по-нататък.

Но и светицата също трябваше да им говори. Тя беше ясновидка, пророчица.

Старият сачем Арикана твърдеше това и я беше въздигнал в нещо като кралица.

— Тя и Масаро знаят как трябва да постъпим — рече старият Солумар, който имаше тежката дума в съвета. — Кой от вас ще потегли сега след нашите приятели?

Веднага се обадиха дузина мъже, но необходими бяха само трима. В никакъв случай не биваше да правят впечатление.

Но можеха ли сами да решат проблема си?

Заедно с Масаро бяха останали само дванадесет млади бойци. Не беше ли това прекалено малко срещу голямото надмощие на неприятеля?

Те не можеха да знаят, че са останали само двама от тях. Че Масаро и другите девет вече бяха пленени от ловците на хора.

Учудващо беше самообладанието, с което тези хора приемаха тежката орис, която ги бе сполетяла.

Имаше единадесет убити.

Не причисляваха към тях предателя Томас. Не го и погребаха със сачема и другите жертви на нападението. Занесоха го в едно скрито място, в малка странична котловина и го затрупаха с камъни.

Така вече не се виждаше нищо, което да прилича на гроб. Нищо не биваше да напомня за предателя. И името му повече нямаше да бъде споменавано. Така повеляваше законът на сенеките.