Нора Робъртс
Ритуал в смъртта (10)

Десета глава

Първата й работа беше да уведоми по видеотелефона родителите на Лобар. След като приключи разговора, тя се замисли. Беше смаяна от реакцията им. Лицето на жената бе останало безизразно, сякаш й съобщаваха за смъртта на непознат, не на собствения й син. Благодари учтиво на Ив, не зададе никакви въпроси и пожела ковчегът с тленните останки на младежа да бъде изпратен в родния му град. После добави, че ще му устроят прилично погребение.

На Ив й хрумна, че биха сторили същото за любимото си куче.

Питаше се какво ги е направило толкова безчувствени и дали изобщо са обичали сина си. Какво изпитваха? Защо майката на Алис беше сломена от скръб, а тази жена не беше проронила нито една сълза, научавайки за смъртта на детето си.

Какви ли чувства са вълнували собствената й майка, когато я е родила? Дали е била щастлива или е изпитвала облекчение, че се е освободила от съществото, което месеци наред е носила в утробата си?

Нямаше никакви спомени за нея, никога не бе почувствала женска ласка. Кошмарното й детство беше свързано единствено с баща й, който непрекъснато пътуваше и я държеше заключена в мизерни стаи. Бащата, който системно я изнасилваше. Споменът за него не избледняваше, въпреки че години наред несъзнателно се беше опитвала да го заличи от паметта си.

„Може би на определени хора е съдено да се борят с живота сами, без помощта на родители“ — каза си и тежко въздъхна.

Все още обзета от мрачни мисли, тя позвъни на доктор Майра. Успя да накара секретарката на психиатърката да й запише час за следващия ден, макар жената да твърдеше, че графикът е запълнен. Грабна чантата си и се обади на Пийбоди да я чака на входа на управлението.

Когато паркира пред сградата на Селина, забеляза, че лицето на сътрудничката й е напрегнато. Развеселено си помисли, че навярно Пийбоди се страхува от магическите способности на Селина Крос. Небето внезапно притъмня, заваля студен дъжд. Леденият вятър свистеше из улиците, наподобяващи планински каньони, и щипеше лицата на двете жени.

Някакъв човек с черен чадър тичаше по отсрещния тротоар, сетне влезе в магазин, на чиято врата беше изрисуван ухилен череп, под който се мъдреше надпис „Чудодейни лекове“.

— Подходящ ден за посещение при служителката на Сатаната — промърмори Пийбоди. Опитваше се да не издава страха си, но непрекъснато опипваше стръкчето вълшебна билка в джоба си. Майка й беше заявила, че тази билка предпазва от черна магия. Безстрашната Пийбоди очевидно беше повярвала в съществуването на магьосници.

Докато чакаха да ги пуснат в сградата, дъждът заваля още по-силно. Сребристи мълнии, обрамчени с червено, прорязваха небето.

Ив погледна изпод око сътрудничката си и хладно се усмихна.

— Права си. Все едно, че сме попаднали в ада.

Този път ги посрещна Олбан. Протегна към Ив изящната си ръка и тя забеляза големият сребърен пръстен.

— Приятно ми е да се запознаем, лейтенант Далас. Аз съм Олбан, приятелят на Селина. В момента тя медитира. Не искам да я прекъсвам.

— Нека си медитира. Като начало ще поговоря с теб.

— Заповядайте, седнете. — Изисканите му маниери странно контрастираха с черния му кожен гащеризон, под който се виждаха голите му гърди. — Мога ли да ви предложа чаша чай, за да се сгреете? Каква невероятна промяна на времето, нали?

— Не искам чай — рязко отвърна Ив. Би предпочела голяма доза наркотик пред питие, приготвено в това свърталище на Дявола.

Днес жилището изглеждаше още по-тайнствено. В стаята цареше полумрак, плющенето на дъжда наподобяваше на съскане на змии, а вятърът зловещо свистеше из улиците. А Олбан с красивото си лице на поет и с тяло на древен бог, беше олицетворение на паднал ангел.

— Интересува ме къде си бил между три и пет сутринта? — обърна се към него тя.

— Между три и пет ли? — Той примигна, сякаш не беше разбрал въпроса й. — Ами… бях тук. Мисля, че се прибрахме малко преди два часа. Днес още не сме излизали.

— Говориш в множествено число. Кого, освен себе си, имаш предвид?

— Селина, разбира се. Имахме сбирка на братството, която свърши около три. Приключихме по-рано от обикновено, тъй като Селина се почувства зле. По принцип след сбирките устройваме прием или извършваме скромен ритуал.

— Но не сте го сторили снощи.

— Не. Вече споменах, че Селина се почувства зле, затова си легнахме рано. Рано според нашите стандарти — усмихнато добави той. — Ние сме нощни птици.

— Кой присъства на сбирката?

Усмивката му помръкна и изражението му стана сериозно, сякаш стотици пъти го беше упражнявал пред огледалото.

— Лейтенант, всеки има право да изповядва определена религия. Но въпреки че живеем в третото хилядолетие, членовете на нашето братство са подложени на гонения. Ето защо предпочитам да запазя имената им в тайна.

— Един от вашите „братя“ снощи е бил зверски убит.

— Не. — Той бавно се изправи и се подпря на облегалката на стола, сякаш се страхуваше да не падне. — Знаех си, че се е случило нещо ужасно. Селина едва не изпадна в умопомрачение. — Пое си дълбоко въздух, като че се подготвяше за трагичната вест. — Кого са убили?

— Лобар — изрече Селина, която безшумно беше влязла в стаята. Беше бледа като платно, под очите й имаше сенки. Черната й коса беше разпусната и покриваше едрите й гърди. — Бил е Лобар. Току-що го видях в дима от тамян. Олбан, помогни ми. — Тя притисна длан към челото си и залитна.

— Много артистично, няма що — измърмори Ив, а Олбан се спусна към Селина и я притисна до гърдите си. — Слушай, Селина, престани с фокусите си. Твърдиш, че си видяла убийството в дима. Може би трябва да позволиш и на мен да погледна, за да разбера кой е прерязал гърлото на Лобар.

— Не ще видиш нищо, освен собственото си невежество — промълви чернокосата магьосница и подпирайки се на ръката на любовника си, отиде до канапето. Отпусна се върху възглавниците и прошепна: — Размина ми, Олбан.

— Любов моя. — Той се наведе и целуна ръката й. — Ще ти донеса нещо за успокояване на нервите.

— Много ти благодаря. — Селина го проследи с поглед и сведе глава. Едва сдържаше тържествуващата си усмивка; сякаш още веднъж изживяваше насладата от жертвоприношението, от пролятата кръв.

Само двамата с Олбан бяха изпитали удоволствието в мига, когато бяха предложили Лобар на Господаря.

Само тя знаеше какво чувство за могъщество я бе обзело, когато беше убила младежа със собствената си ръка. Споменът я накара да потръпне от наслада. Ах, как я беше погледнал Лобар в мига на прозрение, колко студен беше ритуалният нож! А после кръвта беше бликнала като горещ фонтан.

Идваше й злорадо да се изкиска, представяйки си реакцията на Ив, когато е видяла трупа, положен пред собствения й дом. За миг притисна длан към устните си, сякаш едва сдържаше риданията си. Хрумна й, че Олбан е истински гений, за да измисли подобно коварно представление.

Наслаждавайки се на ролята си, заговори с изтощен глас:

— Ясновидството е благодат или истинско наказание. Мисля, че ненапразно ми е дадено да виждам онова, което остава скрито за другите, но понякога видяното ми причинява неописуема скръб. Едва ли ще прежаля загубата на Лобар.

— Май се поувлече — иронично подметна Ив.

Селина рязко вдигна глава и в очите й проблесна омраза.

— Не се подигравай с чувствата ми, Далас. Въпреки че съм надарена със свръхестествена сила, аз също имам сърце, което може да бъде сломено. Аз също като теб кървя! — Със светкавична бързина тя заби нокти в дланта си. Дълбоките драскотини се наляха с тъмночервена кръв.

— Демонстрацията не беше необходима — спокойно изрече Ив. — От Лобар също беше изтекла доста кръв.

— Гърлото му… Да, точно това видях в дима. — Селина протегна ръка към сребърната чаша, която й поднесе Олбан. — Ала имаше и още нещо… — Отпи от чашата и възкликна: — Тялото беше обезобразено… осакатено… О, как ни мразят!

— За кого говориш?

— За слабите духом, за поклонниците на бялата магия.

Извади от джоба си парче черен плат и го подаде на любовника си. Той вдигна наранената й ръка, целуна я, сетне сръчно я превърза. Селина изобщо не го погледна, а продължи да говори:

— Онези, които мразят нашия Господар и изповядват религията на глупците.

— Мислиш ли, че Лобар е бил убит от религиозни фанатици?

— Безсъмнено. — Тя изпи успокоителното и остави чашата на масичката. — А ти как смяташ?

— За разлика от теб храня известни съмнения, но за съжаление извършвам разследването по стереотипния начин. Не мога да повикам Дявола и да се посъветвам с него. Лобар е бил тук миналата нощ, нали?

— Да, тръгна си към три. Скоро щеше да бъде сред посветените… — Чернокосата въздъхна и прокара дългите си нокти, лакирани в червено, по ръката на Олбан. — Но преди да си отиде, съедини тялото си с моето.

— Твърдиш, че снощи си правила секс с него.

— Да. Сексът играе важна роля в нашите ритуали. Снощи Лобар беше моят избраник. — Отново потръпна от наслада, представяйки си как беше прерязала гърлото на младежа. — Навярно някой ми е подсказал да избера точно него.

— Може би ти го е подсказало едно птиченце? Или по-точно една голяма черна птица. — Ив иронично повдигна вежда и се обърна към Олбан: — Разбирам, че нямаш нищо против да наблюдаваш, докато други мъже правят секс с… приятелката ти. Повечето мъже са ревнивци и изпитват омраза към съперниците си.

— Ние не вярваме в моногамията. Смятаме, че по този начин се ограничават правата ни. Плътската любов е удоволствие, а ние не се въздържаме от удоволствията. Доколкото ми е известно, законът не ни забранява да правим секс в лицензираните клубове или в частен дом, лейтенант. — Той се усмихна. — Сигурен съм, че и вие не живеете като монахиня.

— Харесва ли ти да наблюдаваш съвокупление, Олбан?

Красавецът повдигна вежди и попита:

— Това покана ли е? — Като дочу смеха на Селина, той се обърна и я хвана за ръката. — Струва ми се, че си по-добре.

— Скръбта се забравя, нали, Селина? — заядливо попита Ив.

— Така и трябва. Животът продължава. Ще търсиш извършителите на злодеянието и може би ще ги заловиш. Ала нашият Господар ще им изпрати много по-страшно наказание, отколкото можеш да си представиш.

— Изобщо не се интересувам от Господаря ти. Тук съм, за да разследвам брутално убийство. След като призна, че си била близка с починалия, може би ще ми позволиш да огледам жилището ти.

— Ще ти разреша само ако имаш заповед за обиск. — Очите на Селина бяха замъглени от успокоителното, ала гласът й бе пронизителен. — По-голяма глупачка си, отколкото предполагах, щом си въобразяваш, че съм замесена в убийството на Лобар. Той беше наш съмишленик. Беше ни верен. Нашите закони забраняват да причиняваме зло на членовете на братството.

— Снощи разговарях насаме с него. Подсказа ли ти димът какво ми е съобщил Лобар?

Очите на Селина потъмняха и тя извърна поглед.

— Блъфовете ти не минават пред мен, Далас. Уморена съм, Олбан. Изпрати гостите. — Тя се отдалечи с грациозната си походка.

— Не можем да ви помогнем, лейтенант. Селина има нужда от почивка. — Той проследи с поглед любовницата си. Изглеждаше искрено разтревожен. — Трябва да се погрижа за нея.

— Хубавичко те е дресирала, а? — презрително попита Ив и се изправи. — А умееш ли да правиш фокуси?

Олбан печално поклати глава.

— Предан съм на Селина, защото се прекланям пред способностите й, пред могъществото й. Готов съм вярно да й служа. — Изпрати Ив и Пийбоди до фоайето и отвори вратата. — Искаме да вземем тялото на Лобар, щом разрешите и да извършим нашата погребална церемония.

— Родителите му изявиха същото желание, а те са с предимство.

Когато излязоха на улицата, дъждът валеше като из ведро. Ив едва изчака вратата да се затвори зад тях и се обърна към сътрудничката си:

— Какво знаем за този Олбан?

— Почти нищо. — Пийбоди побърза да се качи в колата и моментално се почувства по-добре. Глупаво беше да се надява, че никога повече няма да стъпи в зловещата сграда и все пак й се искаше надеждата й да се сбъдне. Най-странното е, че този човек няма друго име, освен Олбан.

— Сигурна съм, че ако се поразровим, ще открием по-подробни сведения за него — измърмори Ив, докато барабанеше с пръсти по волана. Внезапно си спомни как навремето беше проучвала друг съмнителен човек и не бе открила почти нищо, освен че единственото му име е Рурк. — Опитай се да намериш още нещо — посъветва сътрудничката си и подкара автомобила. Пийбоди послушно включи портативния си компютър, а Ив замислено отбеляза: — Странно, в този участък няма никакво движение. — Зави зад ъгъла и моментално попадна в улично задръстване, причинено от проливния дъжд. Минувачите забързано вървяха по тротоарите или търсеха подслон във входовете. Двама конкуриращи се улични търговци се криеха под раздърпаните платнени навеси на сергиите си и си разменяха враждебни погледи.

— Сякаш всички инстинктивно избягват да минават от тук. — Пийбоди неспокойно се озърна, сякаш очакваше да види, че ги преследва чудовище. — Около онази сграда витае нещо зловещо.

— Глупости! Това е съвсем обикновена постройка.

— Съгласна съм, ала знам, че понякога сградите заприличват на обитателите си.

Някаква кола зави иззад ъгъла, шофьорът натисна клаксона, за да предупреди пешеходците, забързани да пресекат улицата. Някои го изругаха, други използваха неприлични жестове, един от минувачите дори го заплю.

От вентилационните шахти излизаха облаци пара и се смесваха с вонящия дим от подвижен грил, чийто собственик с мъка си пробиваше път през тълпите изнервени от дъжда пешеходци. След като се бе изкачил до първото ниво, най-близкият уличен ескалатор внезапно блокира, хората върху него залитнаха и заругаха.

От преминаващия над улицата въздушен туристически автобус се разнесе весела мелодия. Певецът описваше колко хубаво е да се живее в големия град.

Пийбоди дълбоко си пое въздух, сякаш искаше да се пречисти от атмосферата в дома на Селина. Внезапно се почувства щастлива, че е в сърцето на арогантния и пренаселен Ню Йорк, който така добре познаваше. Обърна се към Ив и доразви теорията си за сградите.

— Жилището на Рурк е типичен пример за онова, което ти казах. Къщата е великолепна, елегантна и всява респект, едновременно е някак секси и доста загадъчна. — Тя се взираше в монитора на портативния компютър, затова не забеляза, че Ив развеселено я изгледа. — А пък домът на родителите ми е светъл, уютен и в стаите понякога цари безпорядък.

— Питам се как ли изглежда твоето жилище, Пийбоди?

— Като място за временно пребиваване. Лейтенант, имам затруднения със захранването… — Преди да се е доизказала, Ив се приведе и удари с юмрук таблото на колата. На екрана се появи неясно изображение. — Сега е малко по-добре — заяви Пийбоди и поиска информация за Олбан.

Олбан. Друго име неизвестно. Роден на 3-22-2020 в Омаха, Небраска. Номер на личната му карта 3166-ЛПТ-99. Родители — неизвестни. Семейно положение — неженен. Не е известно какво работи. Не разполагаме с данни за финансовото му състояние.

— Интересно. Изглежда, че живее на гърба на Селина. Компютър, искам полицейското му досие.

Няма такова.

— Какво образование е получил?

Нямаме сведения.

— Нашият човек добре е прикрил следите си или някой му е помогнал да го стори — замислено промълви Ив. — Невъзможно е да бъдеш на четирийсет години и в полицейския компютър да няма данни за теб. Очевидно Олбан има влиятелни приятели.

Хрумна й, че точно сега най-много се нуждае от Фийни. Компютърният гений положително щеше да открие повече информация. Ала не й оставаше друг избор, освен отново да потърси помощта на съпруга си и да го забърка още повече в тази зловеща история.

Спря колата пред магазина „Спирит Куест“ и се намръщи, когато видя, че е затворен.

— Изтичай да погледнеш, Пийбоди. Може би собственичката е вътре.

— Имате ли чадър?

Ив повдигна вежда.

— Какво, шегуваш ли се?

Сътрудничката й мъченически въздъхна и изскочи от колата. Зашляпа през големите локви, приведена под проливния дъжд, сетне надникна през витрината. Обърна се, отрицателно поклати глава и направи кисела физиономия, когато Ив й направи знак да провери в апартамента, намиращ се над магазина. Тежко въздъхна и се закатери по нестабилната метална стълба. След няколко минути се върна и докладва:

— Никой не ми отвори, когато позвъних. Жилището не разполага с охранителна система, ако не се смята китката магическа билка над вратата.

— Що за „охрана“ е това?

Пийбоди бръкна в джоба си и извади стръкчето от същата билка.

— И аз имам подобна „охрана“. Майка ми твърди, че предпазва от злото.

— Не мога да повярвам, че носиш по джобовете си някакви треволяци, полицай.

— Не бях суеверна, но откакто се запознах със Селина, повярвах в черната магия. Искате ли да ви дам стръкче от билката?

— Не, благодаря. Мисля, че оръжието ще ме предпази по-ефикасно от злото. — Ив се огледа. — Да влезем в отсрещното кафене. Може би там ще ни кажат защо съседният магазин е затворен по никое време.

— А може би предлагат и прилично кафе. — Пийбоди кихна два пъти. — Ако изстина, ще се самоубия. От горчив опит знам, че пипна ли грип, няма да оздравея няколко седмици.

— Защо не пъхнеш в джоба си някой треволяк, дето ще те предпазва от микроби? — подигравателно попита Ив, слезе от колата, закодира ключалките и заедно с Пийбоди влязоха в кафене „Оле“.

Заведението беше обзаведено в мексикански стил. Ярките цветове правеха залата да изглежда слънчева дори в този мрачен ден. Ив си помисли, че в сравнение с великолепната вила на Рурк, намираща се в Мексико, кафенето изглежда жалко. Все пак изкуствените цветя и биковете от папиемаше му придаваха известен колорит.

Дали поради дъжда или заради приятната обстановка, но кафенето беше препълнено. Докато оглеждаше салона, Ив забеляза, че повечето клиенти не си бяха поръчали мексикански ястия, а седяха само на чаша кафе.

— Доколкото знам, наближава финалът за националната купа по бейзбол, нали, Пийбоди?

Сътрудничката й отново кихна.

— По бейзбол ли? Не си падам по този спорт, но мисля, че сте права.

— И още как. Струва ми се, че днес ще се играе решаващият мач и че залозите са доста високи.

Пийбоди усещаше, че главата й започва да се замайва, което й подсказваше, че няма да се размине с настинката, ала все пак разбра намека на Ив.

— Нима мислите, че това тук е незаконно бюро за залагания?

— Почти съм убедена. Възнамерявам да се възползвам от „откритието“ си. — Приближи се до бара и направи знак на сервитьора — нисък, мургав човек с уморени очи.

— Тук ли ще се храните или искате храна за вкъщи? — забързано попита той.

Ив се канеше да каже, че не иска нищо, но се смили, когато чу как Пийбоди подсмърча.

— Едно кафе за госпожицата. Аз ще се задоволя с отговори на няколко въпроса.

— Ето кафето. — Човекът наля мътна течност в чашка, голяма колкото напръстник. — Не желая да отговарям на никакви въпроси.

— Все пак не е зле да ги изслушаш.

— Госпожо, не виждате ли, че заведението е претъпкано? Работата ми е да сервирам, не да разговарям с клиентите. — Постави чашата на бара и понечи да се отдалечи, но Ив го хвана за китката.

— Какви са залозите за днешния мач?

Той стреснато се озърна и внезапно забеляза униформената Пийбоди. Втренчи се в Ив и промърмори:

— Не разбирам за какво говорите.

— Но разбираш, че ако с моята приятелка останем тук няколко часа, доходният ти бизнес ще отиде по дяволите. Честно казано, изобщо не ми пука с какво се занимаваш. Обаче мога да ти подлея вода. — Без да пуска ръката му, тя извърна глава и се втренчи в двамата мъже, които седяха на бара. След секунди те станаха и си излязоха, очевидно решили да пият кафето си на друго място. — Слушай, приятел, за кратко време ще прогоня всичките ти клиенти.

— Какво искате? Сигурно не знаете, че давам необходимото на вашите колеги.

Ив пусна ръката му. Не беше изненадана, но думите му я разгневиха. Неприятно й беше да чуе, че има подкупни ченгета.

— Няма да си пъхам носа в далаверите ти, ако не ме нервираш. Какво знаеш за отсрещния магазин?

Човекът видимо си отдъхна като разбра, че полицията не се интересува от него. Настроението му се повиши дотолкова, че наля още едно кафе на Пийбоди. Сетне грабна парцал и избърса плота.

— За магьосницата ли питате? Тя не стъпва тук. Не си пада по кафето, ако се сещате какво имам предвид.

— Днес магазинът е затворен.

— Така ли? — Мургавият погледна през витрината. — Хм, доста необичайно.

— Кога я видя за последен път?

— По дяволите! — Той се почеса по врата. — Чакайте да си помисля. Май я видях вчера, когато затваряше магазина. Да, точно така. Тя затваря в шест, а пък аз по това време миех витрините. В този град е истински подвиг да поддържаш витрините чисти. Мръсотията сякаш се напластява върху тях.

— Сигурно. И тъй, съседката ти затвори в шест. Какво се случи после?

— Ами… заедно с онзи, дето живее с нея, тръгнаха по улицата. Не се качиха на никакво превозно средство.

— А днес виждал ли си я?

— Като се замисля, май не съм. Нали знаете, жилището й е над магазина. Аз живея в другия край на града. Убеден съм, че личният живот не бива да се смесва с деловите отношения.

— Някой от нейните хора посещава ли кафенето?

— Не. Обаче клиентите й се отбиват тук. А пък моите прескачат до магазина й да си купят талисмани и амулети. Със съседката се разбираме. Не ми създава проблеми. Дори купих от нея подаръка за рождения ден за съпругата ми. Красива гривничка с цветни камъни. Цената й беше доста солена, но жените си падат по лъскавите дрънкулки. — Захвърли парцала и се престори, че не чува, когато някакъв клиент си поръча кафе. — Хей, да не би съседката да е сгазила лука? Според мен това е невъзможно. Жената е доста странна, но е напълно безобидна.

— Какво ще кажеш за момичето, което доскоро е работело в магазина? Русокоса девойка на около осемнайсет.

— Онази дето приличаше на привидение ли? Виждах я всеки ден. Беше много смешна. Все се озърташе, като че очакваше да я нападнат в гръб.

„Точно това се е случило“ — помисли си Ив.

— Благодаря за информацията. Ако видиш Изида да се прибира, обади ми се. — Тя му подаде картичката си заедно с няколко кредитни жетона за кафето.

— Разбира се. Ама не искам да й навредя. Бива си я, макар да е магьосница. Хей, сетих се още нещо — извика той и Ив се обърна. — Като заговорих за вещици, внезапно си спомних, че преди няколко вечери, точно като затварят, видях нещо шантаво.

— Какво?

— Ами… някакъв човек. Е, може да беше и жена. Не моя да кажа с точност, защото човекът беше загърнат с черна мантия с качулка. Стоеше неподвижно на тротоара и се взираше в магазина. Честно да ви кажа, тръпки ме побиха. За да не мина покрай него, извървях двойно по-голямо разстояние до автобусната спирка. Обаче най-странното бе, че по едно време се обърнах, а тротоарът беше празен. Нямаше никой, освен някаква котка. Шантава работа, нали?

— Да — замислено промълви Ив.

Докато вървяха към колата, Пийбоди отбеляза:

— Странното е, че и аз видях котка на улицата, когато беше убита Алис.

— Нищо чудно, този град гъмжи от бездомни животни — отговори Ив. Внезапно си спомни за черната котка, която Рурк беше прогонил. Опита се да пропъди зловещия образ и се обърна към сътрудничката си: — По-късно отново ще потърсим Изида. Искам да разговарям със съдебния лекар преди пресконференцията. — Докато разкодираше заключващия механизъм на колата, Пийбоди отново кихна. — Тъкмо ще го накарам да ти предпише нещо против настинка.

По-младата жена избърса носа си с опакото на дланта си и заяви:

— Предпочитам да се отбия в някоя аптека. Нямам никакво желание да бъда лекувана от доктора на мъртъвците.

Пийбоди се прибра вкъщи да се лекува с таблетките, които й струваха малко състояние, а Ив се затвори в кабинета си и прочете заключението на патолога, извършил аутопсията на Лобар.

Установи, че при огледа на трупа правилно е определила часа на настъпване на смъртта и какво я е причинило. Иронично си помисли, че едва ли би могла да пропусне широкия разрез на гърлото и „кратера“ в гръдния кош на мъртвеца. Най-странното бе, че в кръвта му патологът беше открил следи от халюциноген, стимулант и вещество, което притъпява съзнанието.

Следователно Лобар беше умрял сексуално задоволен и дрогиран. Някои хора биха заявили, че предпочитат да умрат по този начин. Но едва ли биха се съгласили да им прережат гърлото.

Взе запечатаното в прозрачно пликче оръжие и го разгледа. Изобщо не беше очаквала по него да има отпечатъци и очакванията й се сбъднаха. Огледа и черната дръжка, но която бяха изписани странни символи и букви. Ножът изглеждаше старинен, очевидно беше ценен, но това едва ли щеше да й помогне да открие притежателя му. Острието беше късо, следователно оръжието не подлежеше на регистриране.

Все пак трябваше да поразпита из антикварните магазини, в онези, които се продаваха ножове и дори в магазините с магьоснически принадлежности. Това щеше да й отнеме няколко седмици, а резултатът щеше да е съмнителен.

До пресконференцията оставаха двайсет минути, затова Ив реши да поработи още малко. Точно беше въвела в компютъра описанието на оръжието, когато Фийни влезе в кабинета й.

— Чух, че тази сутрин са те събудили доста грубичко.

— Да. — Прилоша й не от спомена за обезобразения труп, а при мисълта, че ще трябва да внимава какво говори пред Фийни. — Не бих искала да ми се случва втори път.

— Трябва ли ти помощ? — Той тъжно се усмихна. — Искам да се затрупам с работа, за да забравя мъката си.

— Засега се справям, но ще ти се обадя, ако закъсам.

Ирландецът се приближи до тясното прозорче, сетне закрачи обратно към вратата. Ив си помисли, че дългогодишният й приятел изглежда уморен до смърт и много тъжен.

— Какво по-точно се случи, Далас? Познаваше ли убития?

— Не съвсем — отвърна тя и си каза: „Господи, какво да правя!“ — Веднъж ми се наложи да го разпитвам във връзка с едно разследване. Изобщо не му мигна окото. Имах чувството, че премълчава нещо. А сега никога не ще го науча. — Тя тежко въздъхна; мразеше се заради лицемерието си. — Мисля, че го е сторил някой, който е имал зъб на мен или на Рурк. За разлика от другите ченгета не мога да запазя в тайна адреса си.

— Това е цената, която трябва да заплатиш задето си се омъжила за известен човек. Щастлива ли си? — внезапно попита той, обърна се и внимателно я изгледа.

— Разбира се. — Ив се питаше дали изражението й не издава колко виновна се чувства.

— Радвам се да го чуя. — Фийни отново закрачи из тясното помещение. Извади от джоба си поредното пликче със захаросани бадеми, сетне го прибра, без да си вземе от любимото лакомство. — Полицаите рядко имат солидни семейства и нормален живот, Франк беше изключение.

— Знам.

— Довечера ще се състои поклонението пред Алис. Ще дойдеш ли?

— Ще се опитам.

— Сърцето ми се къса, Далас, повярвай ми. В момента жена ми е при Бренда, която е напълно съсипана. Не можах да издържа и дойдох на работа. Обаче не успявам да се съсредоточа.

— По-добре си върви у дома. — Тя стана и докосна ръката му. — Прибери се вкъщи. Защо не заминете със съпругата ти за няколко дни? И без това е време да си вземеш полагаемата отпуска. Откъсни се за малко от службата, опитай се да забравиш трагичните събития.

— Ще си помисля. — Под помътнелите му очи се бяха образували торбички от провиснала кожа. — Ала къде да отида, за да избягам от действителността?

— Слушай, хрумна ми нещо. Рурк има вила в Мексико, страхотна е… — Знаеше, че бърбори несвързано, но отказваше да се предаде. — Природата е приказна, а вилата е напълно обзаведена. — Успя да се усмихне и добави: — Ще уредя всичко с Рурк. Замини за Мексико, вземи и семейството си…

— Семейството ли? — повтори Фийни и откри, че идеята му допада. — Ами… може да те послушам. Напоследък все нямам време за жена ми. Ще си помисля и ще ти съобщя решението си. Благодаря за предложението.

— Няма защо да ми благодариш. И без това с Рурк рядко използваме вилата. — Обърна се с гръб към него и смотолеви: — Извини ме. Трябва да се подготвя за пресконференцията.

— Разбира се. — Ирландецът измъчено се усмихна. — Знам, че това е любимото ти занимание. Ще ти се обадя какво съм решил.

— Непременно — измърмори тя и впери поглед в монитора, докато Фийни излезе. Повтаряше си, че е изпълнила заповедта на Уитни, че е постъпила правилно.

Тогава защо се чувстваше като предателка?