Нора Робъртс
Ритуал в смъртта (7)

Седма глава

Елегантната обстановка в клуб „Атаме“ сякаш целеше да прикрие покварата, както корумпиран политик се прикрива зад невинна усмивка. След като се огледа, Ив реши, че би предпочела да прекара вечерта в долнопробен бар, където вони на прокиснала бира и на пот.

Барът си е бар и собствениците му не се опитват да го представят за изискано заведение.

Разположени на два реда въртящи се балкони от черно стъкло обкръжаваха централния салон и даваха възможност на посетителите, настанили се там, да наблюдават всяко кътче на залата. Централният бар имаше формата на петолъчна звезда и край всеки „лъч“ бяха поставени високи столчета, наподобяващи уголемени части на човешкото тяло.

Две жени с много къси поли седяха разкрачени върху огромни пениси, боядисани в телесен цвят, и неудържимо се кикотеха. Младеж с бръсната глава мина покрай тях и опипа гърдите им през прилепналите блузи.

Стените бяха огледални и сякаш пулсираха от отразените червени светлини. Някои от масите около дансинга бяха обградени с полупрозрачни паравани, пред които се виждаха съвокупляващи се двойки; всички бяха покрити с черен лак и приличаха на тъмни езерца.

Оркестърът, разположен на подиума, изпълняваше твърд рок. Ив се питаше какво би казала Мейвис, ако видеше силно гримираните лица на музикантите, татуировките на гърдите им и черните им кожени панталони, украсени отпред със сребърни шипове. Навярно щеше да бъде очарована и щеше да възкликне, че са „супер“.

— Ще седнем ли, или първо ще огледаме заведението? — прошепна й Рурк.

— Ще се качим на един от балконите. Каква е тази отвратителна миризма?

Двамата стъпиха на авто ескалатора и Рурк отговори:

— Мирише на канабис и на тамян. Също и на пот.

Тя поклати глава, долавяше странен полъх.

— Сетих се. Така мирише прясната кръв.

Рурк също беше разпознал мириса, затова побърза да обясни:

— В подобни заведения нарочно пускат чрез климатичната инсталация такава миризма. Придава по-голям колорит.

— Каква прелестна идея!

Озоваха се на втория етаж. Тук нямаше маси и столове. Подът беше застлан с плътни килими, по които бяха разхвърляни възглавници. Върху тях се излягаха клиентите, докато отпиваха от чашите с предпочитаното питие. Някои посетители се облягаха върху лъскавия парапет и търсеха с поглед подходяща партньорка, с която да се уединят в някоя от специалните стаи.

На този етаж имаше дванайсет такива стаи. Върху тежките им черни врати бяха поставени табелки с надписи. На една пишеше „Гибел“, на друга „Левиатан“, а на трета „Адски мъки“.

Ив много ясно си представяше какъв тип хора могат да бъдат съблазнени от подобни надписи.

Огледа се и забеляза как някакъв мъж с очи, замъглени от алкохола, зацелува бедрото на компаньонката си, сетне пъхна ръка под миниполата й. Жената се изкикоти. Ив си помисли, че има право да ги арестува за непристойно поведение на обществено място.

— Няма смисъл — прошепна й Рурк, който беше прочел мислите й. Ако някой го наблюдаваше отстрани, щеше да види човек, леко отегчен от обстановката. Ала всъщност беше готов да атакува или да се защитава в зависимост от ситуацията. — Имаш много по-интересни задачи, отколкото да изпратиш в ареста разгонена двойка от Куинс^[1].

Докато наблюдаваше как мъжът дърпа самозалепващия се цип на панталоните си, Ив разсеяно попита:

— Как позна, че живеят в Куинс?

Преди той да успее да й отговори, над разгорещената двойка се приведе млад, привлекателен мъж, чиято руса коса стигаше чак до голите му рамене. Прошепна нещо, което накара жената отново да се закиска, да го притегли към себе си и прилепи към страната му влажните си устни.

— Защо не се присъединиш към нас? — възкликна тя. Акцентът й издаваше, че действително е от Куинс. — Ще си направим тройка.

Ив повдигна вежда, когато забеляза с каква лекота човекът от охраната се освободи от прегръдките на жената и я изведе навън, заедно със залитащия й партньор.

— Определено бяха от Куинс — самодоволно заяви Рурк.

— А този младеж си знае работата. Ще ги заведе в някоя от стаите, сетне ще прибавят цената й към сметката им. — Дочу се пронизителен женски смях. Русокосият служител се върна в залата и заключи вратата след себе си. — Така всички са доволни.

— Онези селяндури от Куинс едва ли ще бъдат щастливи утре сутринта. Навярно цената на специалните стаи е непосилна за тях. Или пък греша. — Огледа посетителите, които бяха на най-различна възраст. Някои изглеждаха толкова млади, че навярно бяха влезли в клуба, използвайки подправена лична карта. Ала дрехите, бижутата им и стегнатите им тела, поддържани чрез гимнастика и пластични операции, подсказваха, че повечето от клиентите са състоятелни.

— Струва ми се, че за тези хора парите не са проблем. Забелязах поне пет скъпоплатени компаньонки.

— Според мен са най-малко десет.

Ив повдигна вежда.

— А охранителите са дванайсет на брой и са въоръжени с портативни нервнопаралитични устройства.

— И аз ги изкарах толкова. — Рурк я прегърна през кръста и я поведе към перилата. Дансингът на долния етаж беше претъпкан, двойките сластно извиваха тела. Бурен смях отекваше в огледалните стени.

Оркестрантите се бяха превърнали в актьори. Двете вокалистки бяха привързани с кожени ремъци към сребърни вериги. Отекваха удари на барабан. Танцьорите се спуснаха към жените и ги заобиколиха като тълпа, жадна да линчува набелязаната жертва. Някакъв мъж от публиката пристъпи напред и прие, когато го поканиха да съблече прозрачните роби на жените, които отдолу бяха голи, само върху гърдите и върху чатала им бяха прикрепени блестящи звезди.

Зрителите започнаха да припяват и да вият от възторг, когато непознатият намаза телата на жените с благовонно масло, а пък те се гърчеха, пищяха и молеха за пощада.

— Това граничи със забранено от закона — прошепна Ив.

— Законът не забранява театралните изпълнения — промърмори Рурк, докато наблюдаваше как мъжът налага с кадифен камшик едната певица.

— Подобни „представления“ поощряват извършването на унизителни актове. — Ив заскърца със зъби, когато един от музикантите заудря плесници на другата вокалистка, а гласовете им се сляха в страстен дует. — Предполага се, че през третото хилядолетие жените не са експлоатирани и подлагани на унижения, но истината е съвсем различна. Какво искат тези хора?

— Разнообразие. И го постигат, като задоволяват най-долните си страсти. — Рурк нежно разтри врата й. Ив знаеше какво е да бъдеш вързана и малтретирана. В това нямаше нищо забавно. — Не е необходимо да гледаш, скъпа.

— Защо ли го правят? — промълви тя. — Защо една жена се съгласява на подобно унижение? Защо не изрита онзи тип така, че да се задави с топките си?

— Защото тя не прилича на теб. — Рурк нежно я целуна по челото, хвана я за раменете и я обърна с гръб към парапета, където се бяха струпали зрители, жадни да не пропуснат нищо от представлението.

Двамата се качиха един етаж по-горе, където ги посрещна жена с прозрачна черна рокля.

— Добре дошли във владението на Господаря. Имате ли резервация?

Внезапно целият този цирк омръзна на Ив, тя извади значката си и заяви:

— Не ме интересува онова, което продавате тук.

— Предлагаме само добра кухня и отлични вина — отвърна жената, без да даде вид, че се е притеснила от присъствието на полиция. — Тук се спазват всички законови разпоредби, лейтенант. Огледайте се и сами ще се убедите. Но ако искате да разговаряте със собственичката…

— Вече се срещнах с нея. Трябва ми някой си Лобар. Къде мога да го открия?

— Той не обслужва това ниво. — Жената, на чиито изискани маниери би завидял всеки оберкелнер, дискретно поведе Ив обратно към стълбите. — Моля, върнете се в централния салон, където ще ви посрещнат и ще ви предложат маса. Ще се свържа с Лобар и ще му съобщя за вас.

— Добре. — Ив впери очи в привлекателната млада жена. — Защо го правите? — попита и извърна поглед към един от екраните, на които се виждаше как привързват към мраморна колона някаква съпротивляваща се девойка. — Що за професия е това?

Младата жена погледна към полицейската значка на Ив, усмихна се, сетне промълви: „Що за професия е това?“ и с плавна походка се отдалечи.

— Атмосферата започва да ми действа на нервите — призна Ив, докато слизаха към централния салон. — Трябва да запазя самообладание.

Оркестърът продължаваше да свири, този път някаква бърза мелодия. Но сцената беше празна, а на стената зад нея беше спуснат огромен екран. След секунда Ив разбра каква е функцията на монитора. Клубът нямаше лиценз за показване на секс на живо, но тази пречка беше преодоляна чрез видеокамера.

На екрана се виждаха двете певици, заедно с човека от публиката и още един гол мъж, който носеше маска, изобразяваща глава на глиган.

— Ама че гадост! — възкликна Ив, извърна глава и съзря искрящи червени очи на сантиметри от себе си, които принадлежаха на някакъв младеж.

— Позволете да ви покажа масата ви. — Младежът се усмихна и зъбите му проблеснаха в полумрака. Двата му кучешки зъба бяха дълги и заострени като на вампир. Черната му коса стигаше до кръста, краят на всеки кичур беше обагрен в червено. Той отвори вратата на едно сепаре и влезе пръв.

— Аз съм Лобар — заяви и отново се усмихна. — Очаквах ви.

Ив го огледа и си каза, че щеше да бъде красив, ако не бяха вампирските зъби и сатанинските червени очи. Хрумна й, че този Лобар прилича на голямо дете, маскирано по случай Хелоуин. Навярно наскоро беше навършил пълнолетие или пък беше още по-млад. Гладките му гърди не бяха окосмени, ръцете му бяха тънки като на момиче. Но очите му бяха на възрастен; в тях сякаш се беше събрала цялата поквара на света.

— Седни, Лобар.

— Дадено. Ще ме черпиш едно питие — обърна се той към Ив. — Трябва да си платиш, защото искаш да разговаряме преди работното ми време да е изтекло. — Натисна някакво копче на таблото с менюто, сетне обърна стола си така, че да наблюдава екрана. — Имате късмет — тази вечер представлението е страхотно.

— Сценарият е доста посредствен — сухо отбеляза Ив. — Между другото, имаш ли лична карта?

Устните му се разтегнаха в неприятна усмивка, той протегна ръце и заяви:

— Не я нося. Да не мислиш, че имам джобове по тялото си?

— Какво е истинското ти име?

Усмивката му помръкна и той се намръщи като капризно дете.

— Казвам се Лобар. Всички ме наричат така. Слушай, не съм длъжен да отговарям на въпросите ти, но все пак го правя.

— О, ти си образец на примерен гражданин. — Ив изчака, докато Лобар взе питието си от прореза за сервиране. „Пак започнаха с фокусите“ — помисли си, когато видя как от бокала със сивкава течност внезапно изригна дим. — Интересува ме какво знаеш за Алис Лингстром.

— Почти нищо, освен че беше голяма тъпачка. — Отпи от бокала и продължи: — Известно време се навърташе в нашите среди, после реши, че сме много лоши за добродетелна девойка като нея. Обаче хич не ми пукаше за тази Алис. Господарят няма нужда от лигли като нея.

— Кой е Господарят ти?

Лобар отново отпи от бокала, усмихна се и гордо заяви:

— Сатаната.

— Вярваш ли в него?

— Разбира се. — Младежът се приведе и протегна към Ив ръката си с дълги нокти, покрити с черен лак. — А той вярва в теб.

— По-спокойно, малкият — промърмори Рурк. — Има опасност да останеш еднорък до края на живота си.

Лобар презрително изсумтя, но отдръпна ръката си и с ирония се обърна към Ив:

— Виждам, че си довела твоето куче пазач. Твоето богато куче. Знаем кой си. — Той извърна червените си очи към Рурк. — Обаче пет пари не даваме. Тук нямаш никаква власт. Нито ти, нито твоето ченге.

— Не съм негово ченге — кротко се намеси Ив и стрелна предупредителен поглед към съпруга си. — Принадлежа само на себе си. Колкото до властта… Имам право да те задържа и да те затворя в ареста. — Тя многозначително се усмихна и огледа гладките му гърди и зърната му, украсени с блестящи метални халки. — Момчетата от участъка с удоволствие ще се позабавляват с теб. Много е сладък, нали, Рурк?

— Съгласен съм, ако харесваш момченца, които приличат на стажант-сатани. Хей, Лобар, сигурно имаш зъболекар с голямо въображение. — Той запали цигара. Можеше да си го позволи, защото се намираха в сепаре и по този начин не нарушаваше закона.

— Дай и на мен — обади се младежът.

Рурк вдигна рамене и постави цигара на масата. Когато Лобар я взе и очаквателно го погледна, Рурк се усмихна и иронично произнесе:

— Нима искаш огънче? Мислех, че от върховете на пръстите ти ще изскочат пламъчета.

— Не си хабя таланта за такива като теб. — Дръпна от цигарата и се обърна към Ив: — Слушай, не мога да ти помогна по отношение на Алис. Казах, че почти не я познавах и това е самата истина. Алис не беше мой тип. Беше прекалено комплексирана и непрекъснато задаваше тъпи въпроси. Трескал съм я няколко пъти, но това беше част от ритуала. Нищо лично, нали разбираш?

— Може би си я… „треснал“ и в нощта, когато е загинала.

Младежът отново жадно смукна от цигарата. Никога не беше пушил истински тютюн и главата му се замая.

— Изобщо не съм я виждал през онази нощ. Участвах в малка церемония заедно със Селина и Олбан. Извършихме сексуалните ритуали, после се чукахме почти до сутринта. — Дръпна от ароматната цигара, сякаш пушеше първокласна марихуана, после бавно изпусна дима през ноздрите си. — Селина обича да я чукат двама мъже, също и да ги наблюдава, докато се самозадоволява. Насити се едва призори.

— Значи тримата сте били заедно през цялата нощ. Никой ли не е излизал, дори за няколко минути?

Лобар сви мършавите си рамене.

— Когато правиш групов секс, останалите не могат да те чакат. — Многозначително впери поглед в гърдите й и добави: — Искаш ли да опиташ?

— Не се опитвай да ме сваляш, Лобар. Май забравяш, че съм ченге. Освен това харесвам истински мъже, не кльощави момченца с идиотски грим. Кой се е обадил на Алис и е пуснал записа?

Лобар отново се нацупи — очевидно беше засегнала самочувствието му. Каза си, че ако бе дошла сама, щеше да й покаже това-онова. Мръсницата си остава мръсница, независимо дали е ченге или не.

— Не знам за какво говориш. Алис беше нищожество. Никой не се интересуваше от нея.

— Дядо й се е опитвал да я спаси.

— Чух, че и той бил гушнал босилека. — Червените му очи злобно проблеснаха. — Беше дърт смотаняк, който не става дори за квартален полицай, а само седи на бюро и се занимава с бумаги. Хич не ми пука за дядо й…

— Но все пак ти е известно, че е бил полицай — прекъсна го тя. — Откъде знаеш каква е била професията му?

Лобар разбра грешката си и нервно угаси цигарата си в пепелника.

— Сигурно съм чул да го споменават. — Широко се усмихна и дългите му кучешки зъби зловещо проблеснаха. — Възможно е Алис да ми го е казала, докато съм я оправял.

— Значи не си толкова добър в леглото, щом ти е разказвала за дядо си, докато си я „оправял“.

— Казах, че съм го чул отнякъде и толкоз! — Гневно вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Защо го правиш на въпрос? И без това му беше време да пукне.

— Виждал ли си го някога? Идвал ли е тук?

— В бара идват много хора. Не съм виждал никакво дърто ченге. — Той махна с ръка. — Всяка нощ тук е фрашкано с клиенти. Откъде да знам кой влиза или излиза? Селина ме е натоварила със задачата да усмирявам пияниците, не да следя посетителите.

— Клубът очевидно има голям успех. Слушай, Селина още ли пласира наркотици? Може би е и твой доставчик.

Лобар злобно я изгледа и тържествено обяви:

— Вярата ми дава сили. Няма нужда да се друсам.

— Участвал ли си в жертвоприношения на хора? Убивал ли си дете в името на твоя Господар?

Лобар изгълта на един дъх питието си.

— Мразя подобни намеци. Хора като теб изкарват сатанистите чудовища.

— Хора като нас — промърмори Рурк и хвърли насмешлив поглед към боядисаната коса на Лобар и халките върху зърната на гърдите му. — Очевидно сме предубедени, след като е ясно като бял ден, че ти си само един… вярващ човек.

— Слушай, в тази страна все още има свобода на вероизповеданията. Поклонник съм на Сатаната… и не се срамувам да го кажа. Искате да ни натрапите вашия Бог, но ние отказваме да го приемем. Не приемаме нито него, нито идиотските му заповеди. Сигурен съм, че ние ще властваме в Ада. — Отмести стола си и стана. — Нямам како повече да ви кажа.

— Както искаш — промълви Ив, вперила поглед в очите му. — Все пак си помисли, Лобар. Двама души вече са мъртви. Следващият може би си ти.

Устните му потрепнаха, после той здраво ги стисна.

— Или пък ти! — извика и изскочи от сепарето.

— Какъв симпатичен младеж — обади се Рурк. — Според мен ще бъде истинска придобивка за Пъкъла.

— Сигурна съм, че рано или късно ще попадне точно там. — Ив се огледа и пъхна празния бокал в чантата си. — Искам да науча нещо повече за него. Ще поискам информация от домашния ни компютър.

— Добре. — Рурк стана и й протегна ръка. — Но преди това непременно ще вземем душ. Имам усещането, че след престоя ми тук върху кожата ми се е напластила отвратителна слуз.

 

 

— Робърт Алан Матиас — прочете Ив на монитора. — Преди шест месеца е навършил осемнайсет. Роден е в Канзас Сити. Син е на Джонатан и Илейн Матиас, и двамата принадлежащи към Баптистката църква.

— Син на проповедник — обади се Рурк. — Децата на свещениците често са склонни да отричат Христовата вяра. Изглежда, че малкият Боби е типичен пример за това.

— Ето и полицейското му досие. Робърт е бил истински малолетен престъпник. Кражби, влизане с взлом, нападения. Още преди да навърши тринайсет, четири пъти е бягал от дома си. На петнайсет откраднал кола и получил условна присъда, тъй като бил малолетен. Родителите му обявили, че се отказват от него и той бил настанен в държавен пансион, където се опитал да изнасили една преподавателка. След този случай прекарал доста време в психиатрията.

— Прекрасен младеж — промърмори Рурк. — Знаех си, че ненапразно ми се иска да извадя червените му очички, които все се стрелкаха към гърдите ти.

Ив машинално прекара ръка по гърдите си, сякаш да изтрие полепнала мръсотия, сетне продължи:

— Диагнозата на психолозите е точно такава, каквато би очаквал. Пациентът Робърт Матиас е социопат, не може да се контролира, настроението му рязко се променя. Изпитва ненавист към родителите си и към хората с някаква власт, особено към жените. Изпитва едновременно страх и омраза към представителките на женския пол. Притежава висок коефициент на интелигентност и склонност към насилие. Безскрупулен е и проявява изключителен интерес към окултните науки.

— Господи, защо това чудовище е на свобода?

— Защото законът повелява да бъде освободен, когато навърши осемнайсет. Ще го приберат на „топло“ само ако извърши някакво нарушение. Дотогава може да прави каквото си пожелае. — Тя тежко въздъхна. — Лобар е опасен, но нямам право да го арестувам. Освен това потвърждава показанията на Селина.

— Навярно го е предупредила какво да говори.

— И все пак засега тя има алиби… докато успея да го опровергая. Имам адреса му и непременно ще разпитам съседите. Възможно е да науча нещо интересно. Само да се добера до някакви факти, ще притисна малкия Боби. Сигурна съм, че ще пропее.

— Ами ако удариш на камък?

— Ще продължа да търся. — Тя потърка очите си. — Не се безпокой, ще се справим с него. Рано или късно ще си покаже рогата — ще пребие някого, ще поиска да изнасили някоя жена, или ще настъпи по мазола влиятелна особа. Тогава ще го тикнем в затвора.

— Работата ти е тежка и неприятна, скъпа.

— Общо взето си прав — съгласи се тя, обърна се и попита: — Уморен ли си?

— Зависи. — Рурк погледна към монитора. Представи си как Ив ще работи цяла нощ, търсейки необходимата й информация, ровейки се в мръсотията на престъпния свят. Потисна въздишката си и попита: — Какво искаш?

— Теб. — Ив се изчерви, когато забеляза как съпругът й иронично повдигна вежда. — Знам, че е късно и че си имал тежък ден. Мислех си, че ако се любим… ще се пречистим от покварата, полепнала по телата ни. — Тя смутено се обърна и впери поглед в екрана. — Глупаво е, нали?

Рурк си каза, че все още не беше свикнала да иска каквото и да било, а на глас изрече:

— Предложението ти едва ли може да се нарече романтично. — Сложи ръце на раменете й и започна да я масажира. — Но изобщо не е глупаво. — Нареди на компютъра да се изключи, завъртя стола и подаде ръка на съпругата си:

— Да си лягаме.

— Рурк! — Тя го прегърна и се притисна към него. Необяснимо защо видяното в клуба я беше изплашило. И все пак докато Рурк беше до нея, нямаше от какво да се страхува. — Обичам те. — Нежно се усмихна и го погледна в очите. — Все по-лесно ми е да го изрека. Май започва да ми харесва.

Той се засмя и я целуна по брадичката, сетне прошепна:

— Ела в леглото и отново ми го кажи.

 

 

Ритуалът беше древен, предназначението му — злокобно. Загърнати с наметала, скрили лицата си зад маски, членовете на братството се събраха в тайното помещение. Долавяше се силната миризма на прясна кръв. Високите пламъци на черните свещи потрепваха и по стените танцуваха сенки, сякаш пълзяха паяци, преследващи жертвите си.

Тази вечер Селина беше избрала тя да бъде олтар. Лежеше гола, между разкрачените й бедра стоеше запалена свещ, а върху гърдите й беше поставена купичка с кръв от животно, убито при жертвоприношение. Хвърли поглед към сребърния съд, преливащ от банкноти и кредитни жетони, с които членовете на братството бяха заплатили за честта да принадлежат към него. Сега тяхното богатство й принадлежеше. Господарят я беше спасил от мизерията и я беше довел тук. Дал й бе власт и й бе позволил да живее в охолство. Беше готова да продаде душата си заради могъществото и богатството.

Тази нощ я очакваше допълнително удоволствие. Тази нощ някой щеше да умре и в нея да се влее силата от разкъсаната плът и от пролятата кръв. Селина знаеше, че присъстващите не ще си спомнят какво се е случило. Беше прибавила наркотици към виното, смесено с кръв и знаеше, че тези хора ще сторят и ще кажат всичко, което им заповядаше Господарят.

Само на нея и Олбан бе известно, че той е поискал да извършат жертвоприношение в името на безопасността му. Двамата с радост бяха приели.

Присъстващите я заобиколиха. Все още носеха маски и ритмично се полюшваха, хипнотизирани от наркотика, дима и от монотонното пеене. До главата й стоеше Олбан с маска на глиган, в ръката си стискаше ритуалния нож атаме.

— Прекланяме се пред единствения Господар — произнесе той със звънкия си и мелодичен глас.

А членовете на братството отговориха:

— Сатаната е единственият господар.

— Каквото принадлежи нему, принадлежи и на нас.

— Аве, Сатана.

Олбан взе купичката и впери поглед в очите на Селина. Извади меч и последователно го вдигна към четирите посоки на света, за да извика владетелите на ада, които носеха странни имена. Присъстващите шепнешком ги повтаряха. В почернял от дим казан, поставен върху мраморна колона, гореше огън.

Селина започна да стене.

— Унищожи враговете ни.

„Унищожи ги“ — мислено повтори тя.

— Донеси болести и страдания на онези, които ни мислят зло.

„Неописуеми страдания“ — помисли си Селина и закрещя, щом Олбан я докосна.

— В твоето име вземаме онова, което желаем. Смърт на слабите. Щастие на силните духом.

Той отстъпи една крачка и макар да имаше право пръв да обладае жената олтар, направи знак на Лобар и промълви:

— Заслужаваш награда за верността си. Вземи тази жена. Дай й удоволствие и я накарай да страда.

Младежът се поколеба. Нали първо трябваше да извършат жертвоприношението. Трябваше да заколят козата. После погледна към Селина и съзнанието му, замъглено от наркотиците, сякаш престана да функционира. Виждаше пред себе си само жената. Мръсницата, която предизвикателно го наблюдаваше със студените си очи.

Хрумна му, че сега е моментът да й докаже мъжествеността си. Няма да й позволи да го унижава и да му се подиграва като миналия път.

Сега ще й покаже кой от двама им е по-силен.

Съблече робата си и пристъпи към жената олтар.