Нора Робъртс
Ритуал в смъртта (4)

Четвърта глава

— Спечелих.

Ив се преобърна по корем и докосна голия си гръб, питайки се дали не е изранен от грубия килим. Тялото й още потръпваше от изживяната наслада. Тя затвори очи и сънено промърмори:

— Какво каза?

— Дължиш ми петдесет долара. — Рурк се наведе и нежно я целуна. — Загуби облога, лейтенант.

Клепачите й запърхаха и тя се втренчи в красивото му лице. Двамата лежаха на пода в стаята, до която само Рурк имаше достъп. Доколкото Ив си спомняше, дрехите им бяха разхвърляни навсякъде, включително на стълбището, където съпругът й я беше подпрял на стената и се бе заел да… спечели баса.

— Не виждаш ли, че съм гола? Нямам навик да нося долари в…

— С удоволствие ще приема разписка за сумата, която ми дължиш. — Изправи се грациозно и Ив забеляза как мускулите му играят под гладката му кожа. Рурк взе бяла картичка от бюрото си и й я подаде.

Младата жена ядно се втренчи в картичката, усещайки, че едновременно е загубила достойнството си и петдесет долара.

— Май изпитваш удоволствие от този цирк.

— И то какво!

Ив намръщено надраска на картичката: „Долуподписаната Ив Далас дължи на Рурк петдесет долара“. Подписа се и му я хвърли.

— Надявам се да съм задоволила високите ти изисквания.

— Да, задоволен съм във всяко отношение — отговори той и си каза, че ще скрие разписката при копчето от костюма й, което пазеше още от деня, в който се бяха запознали. — Обичам те безумно, Ив Далас.

Противно на желанието си Ив се размекна, сърцето й лудо затуптя не само от думите му, но и от страстния поглед, с който бяха придружени.

— Лъжеш. Ако ме обичаше, нямаше да си искаш мизерните петдесет долара. — Побърза да стане, преди той отново да я е взел в прегръдките си. — По дяволите, къде ли ми е бельото?

— Нямам никаква представа. — Рурк се приближи до вградения гардероб и натисна някакъв бутон. Когато вратата се плъзна встрани, той извади великолепен копринен халат, при вида на който Ив отново присви очи.

Съпругът й непрекъснато й купуваше прекрасни домашни дрехи и незнайно по какъв начин те се озоваваха в различни гардероби из цялата къща.

— Това не е работно облекло.

— И голи можем да свършим онова, което искаш, но се страхувам, че ще загубиш още една петдесетачка. — Ив сграбчи халата, а Рурк се обърна и взе домашна роба за себе си. — Предполагам, че ще ни отнеме много време. Най-добре предварително да се подкрепим с кафе.

Младата жена се приближи до автоготвача, а съпругът й се настани зад бюрото. Компютърът му беше супермодерен и нерегистриран. Службата по охрана на електрониката не можеше да го проследи, нито да му попречи да проникне в която и да било система. Ала въпреки всички предимства откриването на персонален дневник, който може би изобщо не съществуваше, бе все едно да търсиш игла в купа сено.

Рурк нареди на компютъра да се включи и се обърна към Ив:

— Как мислиш, дали го е записал на домашния си компютър?

— Полицейските компютри регистрират всички записки, свързани с ежедневната работа, които прави даден служител. Ако Франк Воджински е искал да запази нещо в тайна, навярно би използвал домашния си компютър.

— Имаш ли адреса му? Не се притеснявай, ако не го знаеш — заяви той, преди Ив да проговори. — Ще го открия. Какъв чин имаше?

— Сержант. Беше прикрепен към отдел „Личен състав“.

Данните започнаха да се изреждат на монитора. Рурк посегна към кафето, което му подаде съпругата му и в този момент видеотелефонът му избръмча. Той нетърпеливо направи знак на Ив да се обади. Тя настръхна, сетне гневът й се стопи. В момента беше подчинена на собствения си съпруг.

— Тук домът на Рурк. Пийбоди, ти ли си?

— Лейтенант, комуникаторът ви не работеше, затова звъня на съпруга ви.

— Ами… — заекна Ив и си помисли, че няма представа къде е захвърлила комуникатора си. — Какво се е случило?

— Нещо ужасно! — Въпреки че гласът й беше спокоен, лицето й беше мъртвешки бледо, а очите й бяха като черни кладенци. — Алис е мъртва. Не можах да попреча на това. Не успях да се доближа до нея. Тя…

— Къде се намираш?

— На Десета улица, между Бродуей и Седмо авеню. Обадих се за линейка, но нямаше никаква надежда за момичето…

— Животът ти в опасност ли е?

— Не, не. Но не успях да попреча на Алис. Стоях и гледах как…

— Отцепи района на местопрестъплението, полицай. Повикай подкрепление и се дръж. Разбра ли?

— Да, лейтенант.

— О, господи — прошепна Ив, когато изключи видеотелефона.

— Ще те закарам. — Рурк скочи на крака и сложи ръка на рамото й.

— Не — отговори тя, като мислено се молеше момичето да не е загинало, защото й се бе доверило. — Предпочитам да останеш тук и да събереш цялата възможна информация.

— Добре. Чуй ме, Ив. — Той я хвана за раменете, преди да е успяла да се обърне. — Погледни ме. Не носиш никаква вина за случилото се.

Младата жена извърна глава, за да не види Рурк сълзите й, и прошепна:

— От все сърце се надявам да си прав.

 

 

Ив благодареше на бога, че на местопроизшествието вече не се е събрала тълпа от любопитни минувачи. Часът беше два през нощта и само неколцина зяпачи надничаха иззад жълтата лента, с която полицаите бяха заградили района. Тя видя как някакво такси се е покачило с двете колела на тротоара. До автомобила стоеше човек, захлупил лицето си в шепите си, който сякаш не чуваше думите на санитаря.

Върху мокрия от дъжда асфалт, почти закривана от гъстата мъгла, която се стелеше над земята, лежеше Алис. Беше просната по гръб, а ръцете й бяха разперени, сякаш искаше да прегърне някого. Тънката материя на роклята й беше просмукана с кръвта й и изглеждаше тъмночервена.

Пийбоди помагаше на униформения полицай да постави специален параван около мъртвата.

— Пийбоди — тихо извика Ив. Сътрудничката й се обърна, изпъна рамене и се приближи. — Докладвай какво се случи.

— Проследих младата жена до дома й както ми наредихте, лейтенант. Видях я да влиза в сградата, после забелязах как светна лампата в стаята на третия етаж. По собствена инициатива реших да наблюдавам къщата още петнайсет минути, за да се убедя, че жената не е излязла. Ала се случи нещо неочаквано. — Тя замълча и мрачно впери поглед в трупа.

Ив застана така, че да закрива мъртвата, и нареди:

— Гледай мен, когато рапортуваш.

— Слушам, лейтенант. След десетина минути младата жена напусна сградата. Бързо закрачи по улицата, като непрекъснато се обръщаше и се оглеждаше. Стори ми се, че плаче. Движех се на доста голямо разстояние от нея, както го изисква правилникът, затова не можах да я спася. — Пийбоди дълбоко си пое въздух, сякаш се задушаваше.

— Престани! — Ив я разтърси за рамото. — Довърши рапорта си.

Пийбоди хладно я изгледа, а лицето й стана безизразно.

— Слушам, лейтенант. Младата жена внезапно спря, направи няколко крачки назад, видях как устните й се движеха, сякаш разговаряше с някого. Бях прекалено далеч, за да чуя какво казва. — Тя се опита да си спомни всяка подробност, както я бяха учили в Академията. — Поскъсих разстоянието помежду ни. Бях готова да се намеся, ако забележех, че тя е в опасност. Ала освен нея на улицата нямаше никого. Въпреки гъстата мъгла видях, че уличното платно и тротоарът са празни.

— Нима твърдиш, че Алис е разговаряла със себе си?

— Така изглеждаше, лейтенант. С всяка изминала секунда ставаше все по-възбудена. Молеше да я оставят на спокойствие. Ще ви цитирам думите й: „Не ти ли стига това, което направи с мен, което му отне? Защо не ме оставиш на мира…“

Пийбоди впери поглед в тротоара и сякаш отново видя девойката, сякаш дочу отчаянието в гласа й.

— Стори ми се, че дочух нечий друг глас, ала не съм абсолютно сигурна. Алис говореше прекалено високо и бързо. Реших да се приближа още повече, за да ме забележи. — Стисна зъби и отново погледна към мокрия тротоар и продължи: — В този миг се появи някакво такси, което се движеше към източната част на града. Младата жена се обърна и се хвърли под колелата му. Шофьорът се опита да спре, но не успя и челно удари жертвата. — Тя спря, за да си поеме въздух. — Уличната настилка беше влажна, но според мен дори при идеални пътни условия шофьорът не би могъл да избегне сблъскването.

— Ясно. Продължавай.

— След секунди се озовах до младата жена. Забелязах, че вече е мъртва, но все пак повиках линейка и се опитах да се свържа с вас чрез комуникатора ви. Не успях, затова използвах портативния си видеотелефон и ви се обадих вкъщи, за да съобщя за случилото се. Съгласно вашата заповед се обадих на диспечера с молба за подкрепление, сетне отцепих мястото на произшествието.

Ив знаеше какво изпитва сътрудничката й при мисълта, че би могла да спаси живота на Алис, ако беше избързала с няколко секунди. Ала не започна да я утешава, а делово заяви:

— Справила си се отлично, полицай. Това ли е шофьорът?

Пийбоди продължи да се взира в мокрия асфалт и отговори с лишен от емоции глас:

— Да, лейтенант.

— Погрижи се автомобилът му да бъде взет за анализ, после се консултирай с медиците дали човекът е в състояние да даде показания.

— Слушам. — Пийбоди сви дланите си в юмруци и заговори тихо, но гласът й вибрираше от потиснатите чувства. — Преди по-малко от час седяхте с тази жена на една маса. Нима не изпитвате абсолютно нищо?

Ив безмълвно изчака, докато сътрудничката й се обърна, сетне се върна, наведе се над трупа на Алис и промълви:

— Грешиш, драга. И това е най-големият ми проблем.

Отвори чантичката с принадлежности и се захвана за работа.

Тъй като не ставаше въпрос за убийство, след рапорта на Пийбоди и показанията на шофьора Ив би трябвало да прехвърли случая на отдел „Пътнотранспортни произшествия“. Ала докато наблюдаваше как натоварват тялото на Алис във фургона на моргата, тя реши, че лично ще поеме разследването.

За последен път огледа местопроизшествието. Ръмеше слаб дъжд, който не можеше да измие кръвта от уличното платно. Зяпачите вече се разотиваха и един след друг изчезваха сред мъглата.

Служителите от пътната полиция прикачваха катастрофиралото такси към влекач, който да го закара в управлението.

Някой би казал, че катастрофите се случваха прекалено често. „А също и убийствата“ — помисли си Ив и се обърна към сътрудничката си:

— Не си мигнала цяла нощ. Прибирай се вкъщи.

— Предпочитам да остана, лейтенант, и да довърша работата си.

— Няма да ми бъдеш от помощ, ако не погледнеш обективно на случилото се.

— Мога да изпълнявам задълженията си, лейтенант. А какво чувствам си е лично моя работа.

Ив преметна през рамо чантичката с принадлежностите, втренчи се изпитателно в Пийбоди и отговори:

— Имаш право. Но не позволявай на чувствата си да попречат на моята работа. — Извади от чантичката записващото устройство и го включи. — Полицай Пийбоди, заедно с теб ще огледаме жилището на жертвата.

— Възнамерявате ли да уведомите роднините на загиналата?

— Ще го сторим, след като приключим с огледа.

Двете се запътиха обратно към сградата, където беше живяла Алис. „Не е стигнала далеч“ — помисли си Ив, питайки се какво е накарало девойката да излезе и да се хвърли под таксито.

Апартаментът на момичето се намираше в красива триетажна сграда от началото на миналия век. Входната врата беше от матирано стъкло, върху което бяха гравирани пауни. Камерата на системата за сигурност работеше, а ключалките бяха приспособени за отваряне чрез притискане на дланта към специална пластина. Ив изключи охранителната система с шперцовия си код и с Пийбоди влязоха в малко, идеално чисто фоайе с под от изкуствен мрамор. Асансьорът с излъскани до блясък бронзови орнаменти безшумно се понесе нагоре.

Ив си каза, че Алис е имала изискан вкус и финансови възможности да го задоволява. На третия етаж имаше три апартамента и тя отново използва кодовото си устройство. После продиктува в микрофона:

— Лейтенант Ив Далас и полицай Дилия Пийбоди влизат в жилището на жертвата за стандартен оглед. — После нареди на осветлението да се включи и се намръщи, когато стаята продължи да тъне в мрак.

Пийбоди протегна ръка и натисна бутона до вратата, като отбеляза:

— Навярно е предпочитала да включва осветлението по този начин.

Помещението беше претрупано с вещи, но беше необикновено живописно. Красиви шалове бяха нахвърляни върху столовете и масите. На стените бяха окачени огромни гоблени, върху които бяха избродирани голи жени и мъже и митологични чудовища. По масите, полиците и на пода бяха поставени свещи, купички с разноцветни камъни, с билки и с изсушени цветни листчета, както и различни по размер и форма кристали.

Устройството за повишаване на настроението работеше, на екрана се виждаше тучна ливада, обраснала с полски цветя, които се полюшваха под лекия ветрец. От аудиосистемата се разнасяше чуруликане на птици.

— Харесвала е красивите неща — отбеляза Ив. Погледна към контролното табло на уреда и кимна, сякаш видяното там потвърждаваше думите й. — Включила го е веднага щом се е прибрала. Предполагам, че е искала да отпусне нервите си.

Тя влезе в съседното помещение, което се оказа спалня — малка, уютна и също претрупана с предмети. Кувертюрата на тясното легло беше избродирана със звезди и лунни сърпове. Над леглото бяха окачени стъклени висулки, изобразяващи феи, които издаваха мелодични звуци под полъха на вятъра, идващ от отворения прозорец.

— Навярно това е прозорецът, който си видяла да свети — обърна се тя към Пийбоди, която я беше последвала.

— Да, лейтенант.

— Алис се е прибрала, включила е уреда за подобряване на настроението и е влязла направо в спалнята. Може би е искала да съблече влажната си рокля, но не го е сторила. — Ив стъпи на кръглия килим, върху който беше изобразено усмихнато слънце. — Всички вещи са по местата си, няма следи от борба.

— От борба ли?

— Самата ти каза, че Алис била възбудена и дори плачела, когато излязла от дома си. Следователно програмата с ливадата не й е подействала успокояващо или пък не е останала достатъчно под въздействието й.

— Дори не си е направила труд да го изключи.

— Да. Това ме навежда на мисълта, че когато се е прибрала, е заварила някого в апартамента си. Някой, който я е разтревожил или изплашил. Ще прегледаме записите на охранителната камера. — Отвори някаква врата, която предполагаше, че е на килер, и тихо подсвирна. — Погледни! Превърнала е килера в стая. Забележи, че тук цари идеален ред. Заснеми това помещение.

Пийбоди се приближи и насочи камерата към стаичката с бели стени. На дървения под беше изрисуван бял пентаграм, който беше заобиколен с бели свещи. Върху масичка бяха подредени кристална топка, купа, огледало и нож с черна дръжка и късо острие.

Ив подуши въздуха, но не долови миризма на дим или на разтопен восък.

— За какво ли е използвала това помещение? — попита тя.

— Според мен това е ритуална зала за медитиране или за правене на магии.

— Господи! — Ив поклати глава и се върна в спалнята. — Първо ще проверим записите на видеотелефона й. Ако апартаментът е бил празен, може би някой й се е обадил и това я е изплашило до смърт. Влязла е направо в спалнята — замислено промълви тя и се приближи до видеотелефона върху нощното шкафче. — Може би е възнамерявала да отиде в онази стая, след като се преоблече и се поуспокои. Ръцете й са били празни, когато е излязла от сградата. Следователно не се е прибрала само да вземе нещо.

Включи видеотелефона и поиска да чуе последното обаждане. Разнесе се монотонно, ритмично припяване.

— По дяволите, какво е това?

— Нямам представа. — Видимо обезпокоена, Пийбоди се приближи до нея.

— Повторение на записа — нареди Ив.

„Чуй имената им. Чуй имената им и се страхувай от тях. Локи, Велзевул, Бафомет. Аз съм унищожение. Аз съм мъст. In nomine Dei nostri Satanas Luciferi excelsi. Възмездие за теб, която се отклони от Закона. Чуй имената им и се страхувай.“

— Стоп! — Ив неволно потръпна. — Велзевул… това е Сатаната, нали? Мръсниците са си правели ужасяващи шеги с Алис. Измъчвали са я. Самата тя беше на ръба на психическото разстройство. Не е чудно, че е побягнала от апартамента. Искам данни за мястото, откъдето се е обадил човекът, с когото Алис е разговаряла, преди да излезе. — Тя стисна устни, когато информацията се появи на екрана. — Обаждането е от автомат, намиращ се на ъгъла на Десета улица и Седмо авеню. Мръсници! Алис е отивала при тях.

— Повтарям, че улицата беше празна — заяви Пийбоди, която забеляза гневния поглед на Ив. — Въпреки дъжда и мъглата щях да забележа, ако някой причакваше Алис. Не видях нищо, освен някаква котка.

Сърцето на Ив подскочи.

— Котка ли?

— Да, зърнах някаква котка, но на улицата нямаше никого.

— Господи! — Ив отиде до прозореца. Внезапно бе почувствала, че се задушава. На перваза видя лъскаво черно перо. — Котка и врана — промърмори. Извади от чантичката си пинсети и поднесе перото към лампата. — В Ню Йорк все още се срещат врани. Врана и гарван са названия на една и съща птица, нали?

— Така мисля.

— Запечати перото в специално пликче за веществени доказателства. Ще го изпратим в лабораторията за анализ. — Ив потърка очи, сякаш да прогони умората. — Поискай от компютъра адреса на Бренда Воджински, майката на починалата.

— Слушам. — Пийбоди извади портативния си компютър, но преди да го включи, заяви със засрамено изражение: — Лейтенант, дължа ви извинение заради думите и поведението ми преди малко.

Ив извади диска от видеотелефона и го запечати в прозрачно пликче, сетне отговори:

— Не си спомням да си ме обидила или да си се държала непристойно. — Изгледа я втренчено и добави: — Тъй като записващото устройство е включено, направи още няколко снимки на апартамента.

Пийбоди кимна, разбирайки намека й.

— Знам, че устройството работи, лейтенант. Искам в протокола да бъде записано, че съм проявила неуважение и неподчинение към по-висш офицер.

„Упорита горделивка“ — помисли си Ив и едва се въздържа да не изругае.

— Няма такова нещо, полицай.

Пийбоди тежко въздъхна и промълви:

— Държах се отвратително и непрофесионално. Не бях на себе си и не знаех как да се справя с положението. Едно е да видиш труп, друго — да убият пред очите ти някого, когото си изпратен да проследиш.

— Признавам, че бях груба към теб.

— Вярно е. Точно така трябваше да постъпите. А пък аз си помислих, че изобщо не ви е грижа за младата жена, щом така хладнокръвно си гледате работата. Сгреших и ви моля да ме извините.

— Извинена си. А сега за протокола: изпълнявала си нарежданията ми и си се подчинявала на установената процедура. Нямаш никаква вина за случилото се. Не би могла да го предотвратиш. А сега престани да се самообвиняваш и ми помогни да открием виновника за смъртта на Алис.

 

 

Ив си мислеше, че дъщерята на ченге сигурно знае, че когато в пет сутринта на вратата й почука полицай, навярно ще й съобщи най-лошото. Оказа се права. Щом Бренда я позна, възкликна:

— Боже мой! Какво се е случило? Мама ли е починала?

— Не, госпожо Воджински. — Ив знаеше, че трябва веднага да съобщи ужасната новина, все едно ампутираше гангренясал крайник. — Става въпрос за Алис. Може ли да влезем?

— Алис ли? — Жената примигна, олюля се и се подпря на вратата.

— По-добре да влезем и да поседнем. — Ив нежно я хвана под ръка и прекрачи прага.

— Алис ли? — отново попита госпожа Воджински. Безизразните й очи помръкнаха, от тях рукнаха сълзи, които обляха изкривеното й от мъка лице. — Не, не може да бъде! Алис, детето ми!

Тя залитна и щеше да се строполи на пода, ала Ив стисна още по-здраво ръката й и я поведе към канапето.

— Приемете най-искрените ми съболезнования, госпожо Воджински. Рано сутринта Алис е загинала при злополука.

— Злополука ли? Навярно имате грешка. Невъзможно е Алис да е мъртва. — Вкопчи се в ръката на Ив и умоляващо я изгледа. — Сигурно грешите.

— Съжалявам, но Алис е мъртва.

Бренда се преви на две и закри лицето си с длани, сякаш искаше да се изолира от реалния свят.

— Ще й приготвя чаша чай — промълви Пийбоди.

— Добре. — Ив мразеше задължението да съобщава печалната вест на роднините на убитите. Чувстваше се безпомощна и гузна. Не можеше да предложи утешение за огромната скръб. Обърна се към Бренда и попита: — Искате ли да се обадя на някого? Може би трябва да съобщим на майка ви или на брат ви.

— Мама не ще го преживее! Господи, моята Алис е мъртва! Какво ще правим без нея?

Ив мълчеше. Знаеше, че времето лекува. След малко промълви:

— Ще ви дам успокоително. Ако предпочитате, ще позвъня на домашния ви лекар.

— Мамо, какво ти е? — дочу се нечий глас.

Бренда продължи да се полюшва, все още притиснала длани към лицето си. Ив погледна към вратата. На прага стоеше юноша с разрошена коса, който сънено потриваше очи. Носеше развлечено долнище на анцуг с дупки на коленете. Тя си помисли, че това е братът на Алис, за чието съществуване беше забравила.

Младежът я забеляза, внезапно изражението му се промени, погледът му се проясни.

— Какво се е случило? — попита. — Знам, че е станало нещо лошо.

Ив напразно се опитваше да си спомни името му, после реши, че в момента това не е най-важното. Стана и се приближи до него. Момчето беше високо почти колкото нея. По страната му още личаха следи от възглавницата, но тялото му беше напрегнато, сякаш той очакваше да чуе лошата новина.

— Съжалявам, но… имаше злополука…

— Нещо лошо се е случило с Алис. — Брадичката му се разтрепери, ала той не откъсваше поглед от Ив. — Мъртва е, нали?

— Да.

Юношата продължи да се взира в нея и дори не извърна очи, когато Пийбоди се появи с чая и постави чашата на масичката до Бренда. Сетне промълви:

— Каква злополука?

— Рано тази сутрин е била блъсната от кола.

— Шофьорът избягал ли е?

— Не. — Ив замислено го наблюдаваше и внимателно подбираше думите си. — Алис буквално се е хвърлила под едно такси. Шофьорът не е успял да спре или да избегне удара. В момента се прави оглед на автомобила и на местопроизшествието, но има свидетел, който потвърди показанията на шофьора. Мисля, че е невинен. Не се е опитал да избяга, в книжката му не са отбелязани никакви нарушения.

Младежът кимна и дори не се просълзи, докато риданията на майка му ехтяха из стаята.

— Ще се погрижа за мама. Моля да ни оставите сами.

— Добре. Ако имаш някакви въпроси, можеш да ми се обадиш в централното полицейско управление. Аз съм лейтенант Далас.

— Знам коя сте. Оставете ни сами — повтори и седна до майка си.

— Момчето знае нещо — заяви Ив, когато излязоха на улицата.

— И аз си помислих същото. Може би Алис е споделила с него нещо, което не би казала на останалите членове на семейството. Разликата във възрастта им е малка, освен това братята и сестрите често се карат, но взаимно доверяват тайните си.

— Навярно говориш от опит. За съжаление аз съм израснала съвсем сама. — Тя включи двигателя и си помисли, че би дала мило и драго за чаша кафе. — Къде живееш, Пийбоди?

— Защо питате?

— Ще те откарам до дома ти. Гледай да поспиш. Искам те в управлението в единайсет.

— И вие ли ще си отидете вкъщи, за да се наспите?

— Да. — Ив си каза, че това е благородна лъжа. — Накъде да карам?

— Живея в „Хюстън“.

Ив се постара да прикрие неприятната си изненада, после се засмя.

— Е, няма как. Сама влязох в капана с необмисленото си предложение. — Потегли на юг и добави: — Никога не съм предполагала, че си бохемка, която живее в „Хюстън“.

— Братовчедка ми беше взела апартамента под наем. Когато реши да замине за Колорадо да тъче килими, аз се нанесох в жилището й.

— Историята изглежда правдоподобна. Но подозирам, че прекарваш свободното си време в барове, където млади поети четат произведенията си, или в клубовете за модерни изкуства.

— Всъщност предпочитам заведенията, където се срещат ергени и неомъжени жени. Кухнята им е за предпочитане.

— Може би по-лесно ще си намериш приятел, ако мисълта ти не е непрекъснато заета с това.

— Опитала съм и този номер. — Пийбоди широко се прозина. — Извинете.

— Няма нищо. Слушай, първата ти работа днес ще бъде да вземеш данните от аутопсията. Искам да се убедя, че Алис не е била под въздействието на алкохол. Хей, не забравяй да свалиш тази идиотска рокля.

Пийбоди неловко се размърда на седалката.

— Мисля, че не е толкова лоша. Стори ми се, че неколцина младежи в клуба я харесаха. Рурк дори ми направи комплимент.

— Да, сподели, че си изглеждала много добре.

Младата жена смаяно я изгледа.

— Нима? Не ме ли заблуждавате?

„Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив“ — помисли си Ив, а на глас изрече:

— Каза, че си много привлекателна. А пък аз го ударих. За всеки случай.

— Привлекателна, а? Господи! — Пийбоди притисна ръка до сърцето си. — Още днес ще изровя от гардероба всички рокли, ушити от майка ми. — Тя въздъхна. — Питам се дали Рурк случайно няма братя, братовчеди или поне някой чичо?

— Доколкото знам, той е единствено дете и няма роднини. Бих казала, че е уникален.

 

 

Откри уникалния си съпруг задрямал на канапето в кабинета му. Щом прекрачи прага, той отвори очи.

— Имала си дълга и тежка нощ, лейтенант. Прав ли съм? — Протегна ръка да я привлече към себе си. — Ела тук.

— Ще взема душ и ще изпия чаша кафе. После трябва да проведа няколко разговора.

Рурк се беше прикачил към полицейския скенер и вече знаеше какво се е случило.

— Ела тук — повтори и стисна ръцете й, когато тя колебливо се подчини. — Ще бъде ли фатално, ако проведеш разговорите след час?

— Не, но…

Рурк я придърпа до себе си, макар тя да направи опит да се съпротивлява. Прегърна я и я целуна по главата, сетне й прошепна:

— Гледай да заспиш. Няма смисъл да се изтощаваш до смърт.

— Алис беше толкова млада, почти дете.

— Знам. Моля те, опитай се да забравиш всичко… поне за малко.

— Ами данните от протоколите на Франк? Откри ли нещо?

— Ще поговорим за това, след като се наспиш.

— Ще подремна един час. Само един. — Тя вплете пръсти в неговите и потъна в тъмната бездна на съня.