Нора Робъртс
Ритуал в смъртта (13)

Тринайсета глава

Когато се прибра вкъщи, беше в отвратително настроение. В продължение на три часа с Пийбоди бяха претърсили основно жилището на банкера и бяха проверили записите на разговорите му.

В гардеробите откриха две дузини почти еднакви тъмни костюми, обувки, които бяха така добре излъскани, че намръщеното лице на Ив се отразяваше в огледалната им повърхност, а в чекмеджетата на шкафовете намериха колекция от музикални дискове. Успяха да отворят сейфа, където имаше само две хиляди долара, още десет в кредитни жетони и много видеокасети с порнографски филми, които подсказваха какви наклонности е имал банкерът. Не откриха улика, която би им помогнала да узнаят самоличността на убиеца.

В бележника на покойния бяха записани само имена и дати, не се споменаваха подробности за служебните и личните му срещи. Както би могло да се очаква от човек с неговата професия, Уайнбърг прилежно беше нанасял всички приходи и разходи. Преглеждайки записките, Ив установи, че през последните две години два пъти месечно банкерът е теглил големи суми от сметката си. Разходите бяха вписани в графата „лични разходи“, ала тя подозираше, че парите са отишли в джоба на Селина. От записките ставаше ясно, че в дните, през които Уайнбърг е имал срещи в късните часове, съвпадат с датите на изтегляне на сумите. Но това съвсем не доказваше връзката му със сектата на Селина Крос. Името на въпросната дама изобщо не се споменаваше.

Уайнбърг беше разведен, без деца и беше живял сам.

Ив разпита съседите, които й съобщиха, че банкерът не бил особено общителен и рядко канел гости. Всички твърдяха, че не са обърнали внимание на хората, които са го посещавали и че не могат да ги опишат.

Безрезултатният обиск я изнерви, чувстваше се безпомощна. Не се съмняваше, че Уайнбърг е членувал в сектата на Крос и че е платил скъпо не само в буквалния, но и в преносния смисъл за привилегията да бъде един от братството. Ала не можеше да го докаже, още повече, че умът й беше на друго място. Непрекъснато виждаше гневното лице на Фийни, чуваше горчивите му думи и се сърдеше на себе си.

Съзнаваше, че не само е скрила истината от стария си приятел, а го е предала.

Беше постъпила като отличен полицай, но не и като приятел. При тази мисъл болката в слепоочията й запулсира още по-силно. Беше се колебала и накрая бе предпочела дълга пред приятелството.

Спомни си как Фийни я беше нарекъл безсърдечна и затвори очи. Знаеше, че е прав.

Щом влезе във фоайето, котаракът тихо се приближи до нея и за малко не я спъна. Ив продължи към стълбата, като ругаеше под носа си. Съмърсет се появи безшумно като призрак и едва чуто изрече:

— Рурк се опитваше да се свърже с вас.

— Така ли? Бях доста заета. — Тя пропъди Галахад, който се умилкваше около нея. — Вкъщи ли е съпругът ми?

— Още не се е прибрал. Потърсете го в службата.

— Ще разговарям с него по-късно. — Изгаряше от желание да изпие чаша алкохол, който да замъгли съзнанието й. Осъзнавайки, че това е признак на слабост, тя се запъти към стълбата, обърна се и подхвърли на иконома: — Ако някой ме потърси, казвай, че ме няма. Ясно ли е?

— Разбира се — надменно заяви икономът.

Когато тя изчезна от погледа му, Съмърсет вдигна котарака и го погали — жест, който никога не би си позволил, ако го наблюдаваха, сетне промълви:

— Лейтенант Далас е много тъжна. Мисля, че трябва да се обадим на господаря.

Галахад доволно замърка. Взаимната им привързаност беше тяхната малка тайна, която би смаяла Ив.

Ала тя ги беше забравила. Изтича нагоре по стълбата, премина през залата с плувния басейн и през зимната градина и влезе в гимнастическия салон. Знаеше, че физическото натоварване временно ще я накара да забрави чувствата, бушуващи в душата й.

Преоблече се в черно трико и програмира уреда за най-сложните упражнения. Стисна зъби и се подчини на компютърния глас.

По челото й беше избила пот, когато се прехвърли на самоходната пътека и се „заизкачва“ по безкрайната стълба. Но противно на очакванията й, умората не притъпи душевната й болка. Хрумна й стих от някаква отдавна забравена песен: „Бягай, бягай, но от себе си не ще се скриеш“.

Сърцето й биеше лудо, трикото й беше мокро от пот, ала нервите й още бяха изопнати. Тя сложи меките предпазни ръкавици и реши да изпробва новия спаринг дроид, който бе последното изобретение на електронната компания на Рурк. Дроидът беше висок метър и осемдесет, тежеше деветдесет килограма, мускулатурата му беше добре развита. Ив сложи ръце на кръста си, огледа го от глава до пети и реши, че ще й бъде достоен противник. Набра необходимия код, дочу тихо бръмчене, след което роботът отвори кафявите си очи и учтиво попита:

— Желаете ли да се състезавате с мен?

— Да, приятелче.

— Владея бокс, карате, таекуондо, кунгфу, улична борба. Програмиран съм и за самозащита. Можете да избирате степента на съприкосновение.

— Ръкопашен бой — отсече Ив и отстъпи назад. — Пълно съприкосновение.

— Желаете ли почивка между отделни рундове?

— Не, по дяволите. Ще се бием, докато единият се предаде, приятелю. — Тя сви дланите си в юмруци.

— Прието. — От дроида отново се разнесе тихо жужене, докато се самопрограмираше. — По-тежък съм от вас с около трийсет и пет килограма. Програмиран съм да давам известно предимство…

Ив стовари юмрука си в челюстта му и главата му рязко се отметна.

— А това е моето предимство. Давай, приятелче.

— Както желаете. — Дроидът също се приведе и закръжи около нея. — Не ви попитах дали желаете озвучаване на програмата. Заяждания, обиди… — Той политна назад, когато младата жена го ритна в корема. — Предлагаме и комплименти, както и викове от болка.

— Ще се бием ли, или ще дрънкаме? Хайде, нападай.

Дроидът реагира толкова светкавично и с такава сила, че Ив за малко не падна. Рязко се обърна и му нанесе нов силен удар. Той блокира следващия й замах, сетне обви ръка около шията й. Ив разтвори крака за по-голяма опора, хвана го за лакътя и го преметна през рамото си. Дроидът мигновено скочи на крака и тя дори не опита да го притисне към пода.

Нанесе й удар с юмрук в слънчевия сплит, а Ив се задъха и беше пронизана от нетърпима болка. Без да губи нито секунда се приведе, засили се и с глава го улучи в корема, сетне с все сила стъпи върху крака му.

Когато след десет минути Рурк влезе в гимнастическата зала, видя как любимата му съпруга прелита във въздуха и се стоварва върху тепиха. Той повдигна вежда, облегна се на вратата и се приготви да наблюдава схватката.

Дроидът връхлетя върху Ив преди да се е изправила, затова тя сграбчи глезена му и започнала го извива. Пред очите й сякаш беше паднала завеса, вече не осъзнаваше какво прави. Дишаше на пресекулки, в устата си усещаше металическия вкус на кръв.

Нахвърли се върху противника си неумолима като торнадо. Всеки удар, който нанасяше или й нанасяха, я изпълваше с ледена, примитивна ярост. Очите й помътняха, юмруците й безмилостно се стоварваха върху главата на дроида.

Рурк се намръщи и пристъпи към нея. Ив дишаше задавено, сякаш всеки миг щеше да се разридае, но не преставаше да атакува. Когато дроидът залитна и падна на колене, тя се приготви да му нанесе последния фатален удар.

— Прекъсни програмата — нареди Рурк и сграбчи съпругата си, преди да е успяла да ритне наведената глава на робота. — Ще го повредиш — каза й кротко. — Не е проектиран за смъртни схватки.

Младата жена се приведе с длани върху коленете си, за да си поеме въздух. Съзнанието й беше изпълнено с червеникавата мъгла на яростта и трябваше да я изчака да се разсее. След миг промълви:

— Извинявай. Изглежда съм се поувлякла. — Погледна към дроида, който стоеше на колене, с отворена уста и с лице, безизразно като на кукла. — Ще помоля да го поправят.

— Не се притеснявай за него. — Понечи да я обърне към себе си, но тя се изтръгна от ръцете му и прекоси залата, за да вземе хавлиена кърпа. — Май ти се е искало да натупаш някого.

— Точно така.

— Ако искаш, аз съм следващият кандидат — пошегува се Рурк, но когато Ив се обърна към него, усмивката му помръкна. Лицето й вече не беше гневно, а печално. — Какво се е случило, скъпа?

— Нищо. Имах тежък ден. — Тя захвърли кърпата и взе от хладилника бутилка минерална вода. — Ударих на камък в дома на Уайнбърг. „Метачите“ не откриха нищо и в гаража. Всъщност не се бях и надявала. С Пийбоди се опитахме да се доберем до информация за Крос и за Олбан Великолепния. Консултирах се и с доктор Майра. Ще ти кажа нещо, от което ще паднеш — дъщеря й е поклонничка на уика.

Рурк си помисли, че очите й са печални не поради преумората от натоварения ден. Познаваше я прекалено добре, затова повтори въпроса си:

— Хайде, кажи какво се е случило.

— Това не е ли достатъчно? Първо, установих, че доктор Майра не ще бъде безпристрастен консултант, след като дъщеря й е магьосница. Второ, Пийбоди взе, че се разболя. Ушите й са толкова запушени, че се налага да й повтарям всичко, за да го разбере. — Внезапно усети, че говори прекалено бързо. Думите изскачаха от устата й и сякаш не можеше да ги спре. — Само това ми липсваше — сътрудничка, която непрекъснато киха и кашля. Отгоре на всичко онези чакали — репортерите — надушиха за случилото се с Уайнбърг, а някой им е подшушнал, че и ти си бил на местопрестъплението. Вече не мога да използвам видеотелефона си заради тях. А пък Фийни е открил, че искам да го отстраня от разследването.

„Ето какво било“ — помисли си Рурк, а на глас изрече:

— Разсърди ли ти се?

— Да. И с пълно право! — Тя повиши глас и потърси избавление в гнева, за да прикрие огорчението си. — Измамих доверието му. Излъгах го най-безочливо.

— Нима имаше друг избор?

— Винаги има избор! — сопна се тя и запрати в стената полупразната бутилка, която отскочи и водата се изплиска. — Винаги има избор. Знаех чувствата на Фийни към Франк и към Алис, но го отстраних. Подчиних се на заповеди, не на гласа на сърцето си. — Усети как болката в душата й се надига и как всеки момент ще изригне като вулкан. Опита се да я потисне и продължи: — Беше прав за всичко, което ми наговори. Можеше тайно да отида при него и…

— Нима Фийни те е обучавал да нарушаваш служебния правилник?

— На него дължа успеха си — разпалено заяви Ив. — Трябваше да споделя подозренията си.

— Не. — Рурк пристъпи до нея и сложи ръце на раменете й. — Не биваше.

— Грешиш! — извика тя. — Трябваше! Бог ми е свидетел, че горчиво се разкайвам, задето не му се доверих. — Риданията я задавиха. — Господи, какво ще правя сега?

Рурк нежно я прегърна. Съпругата му плачеше много рядко, затова пък когато й се случваше, почти изпадаше в истерия.

— След време ще разбере, че не е прав. Той е ченге, Ив. Сигурен съм, че донякъде осъзнава истината, но му трябва малко време, за да се примири.

— Лъжеш се. — Ив сграбчи ризата му. — Да беше видял погледа му… Загубих най-верния си приятел, Рурк. Кълна се, че бих предпочела да ме изхвърлят от полицията.

Той изчака, докато риданията й най-сетне стихнаха. Люлееше я в прегръдките си и наблюдаваше как тя свива и разпуска юмруците си. През целия си живот се бе старала да потиска чувствата си, ето защо редките й изблици го плашеха със силата си.

— По дяволите! — Младата жена тежко въздъхна. Главата й беше замаяна, гърлото я болеше. — Мразя да цивря. И без това не ми помага.

— Грешиш. — Той я погали по главата, сетне повдигна брадичката й. — Сега обаче трябва да се нахраниш и да поспиш, за да направиш необходимото.

— И какво е то?

— Да заловиш убиеца. Щом приключиш разследването, ще забравиш всичките си тревоги.

— Точно така. — Тя докосна пламналите си страни. — Най-важното е да заловя убиеца. Това ми е работата.

— Не, това е правосъдие. Съгласна ли си?

Ив го погледна. Очите й бяха зачервени и подути от плач. Помълча, сетне прошепна:

— Вече не съм сигурна.

 

 

Тя заяви, че не е гладна и Рурк не я принуди да вечеря. В живота му беше имало много мъчителни мигове и той знаеше, че невинаги храната помага. Хрумна му да накара Ив да вземе приспивателно, но се отказа, като си представи реакцията й. За щастие тя заяви, че ще си легне рано. Рурк каза, че очаква важен разговор по видеотелефона. Отиде в кабинета си, включи монитора и наблюдава Ив, докато тя престана неспокойно да се мята в леглото и най-сетне заспа. Онова, което си беше наумил, нямаше да му отнеме повече от два часа. Съпругата му едва ли щеше да се събуди и да се притесни от отсъствието му.

 

 

Никога не беше посещавал Фийни. Ирландецът живееше в непретенциозен блок с отлична охранителна система. Рурк си помисли, че жилището отговаря на темперамента на обитателя си. Не искаше да рискува да не го пуснат, затова не използва звънеца и обезвреди заключващите кодове.

Когато прекоси малкото фоайе, долови слабата миризма на препарат. Очевидно наскоро бяха прочиствали сградите от насекоми. Той одобряваше тези мерки, но се дразнеше от едва забележимата миризма, която оставаше. Помисли си, че трябва да отстрани проблема.

Та нали беше собственик на сградата.

Качи се в асансьора и му нареди да спре на третия етаж. Като излезе от кабинета забеляза, че килимът, с който беше застлан коридорът, е поизносен. Ала осветлението беше добро и всички охранителни камери работеха. Стените бяха достатъчно дебели да заглушават почти всички шумове.

Все пак иззад затворените врати се дочуваше тиха музика, внезапно избухнал смях, плач на бебе. „Това е истинският живот“ — помисли си Рурк. Позвъни на вратата на Фийни и зачака, вперил поглед в екранчето, което заместваше някогашната шпионка. Не извърна очи дори когато дочу раздразнения глас на Фийни.

— По дяволите, какво искаш? Да не би да обикаляш бедните квартали с благотворителна цел?

— Мисля, че бедните хора не живеят в подобни сгради.

— Блокът ни изглежда като коптор в сравнение с твоя дворец.

— Ако ще обсъждаме плюсовете и минусите на жилищата ни, предлагам да ме поканиш у вас.

— Попитах те какво искаш.

— Много добре знаеш защо съм тук. — Той арогантно повдигна вежда, за да раздразни още повече ирландеца. — Нали не те е страх от мен?

Думите му имаха желания ефект, Фийни рязко отвори вратата и войнствено застана на прага. Лицето му беше пламнало от гняв.

— Не си пъхай носа където не ти е работа! — извика той.

Рурк не помръдна от мястото си и спокойно отвърна:

— Грешиш, приятелю. Това засяга и мен. — Огледа се, сетне добави: — Но не и съседите ти.

Фийни стисна зъби и отстъпи една крачка.

— Влез. Бързо казвай какво си намислил, после веднага се разкарай. — Той затръшна вратата.

— Жена ти вкъщи ли е?

— Не, тази вечер е на някаква дамска сбирка. — Ирландецът наведе глава като бик, който се готви да нападне. — Ако си дошъл да се бием, давай! С голямо удоволствие ще смажа красивото ти лице.

— Господи, с Ив си приличате като две капки вода. — Рурк поклати глава и огледа всекидневната. Беше непретенциозно обзаведена и доста разхвърляна. По телевизията предаваха бейзболен мач, но звукът беше изключен. Един от играчите замахна с бухалката и топката полетя сред пълно мълчание. — Какъв е резултатът?

— „Янките“ водят. — Фийни за малко щеше да предложи бира на неканения гост, но в последния момент се осъзна и заядливо изрече: — Казала ти е всичко, нали?

— Не й беше забранено да ми се довери. Смяташе, че мога да й помогна.

„Можел да й помогне — с горчивина си помисли Фийни. — Потърсила е помощ от богатия си съпруг, не от човека, който я е обучавал. Не от човека, който цели десет години работеше рамо до рамо с нея, гордееше се с постиженията й и я обичаше.“

— Ти дори не познаваше Франк — промълви и притвори уморените си очи.

— Но Ив го познаваше и го уважаваше.

— С Франк бяхме не само колеги, но и приятели, почти роднини. Ив нямаше право да го разследва тайно от мен. Казах й го право в очите.

— Сигурен съм. — Рурк извърна поглед от екрана на телевизора и се втренчи във Фийни. — Но знам, че онова, което си й казал, разби сърцето й.

— Ами, просто самолюбието й е засегнато. — Ирландецът отвори хладилника и взе бутилка бира, която вече беше преполовена. Въпреки че при разговора с Ив съзнанието му беше замъглено от гнева, все пак беше забелязал съкрушеното й изражение, когато се беше нахвърлил върху нея. — Ще й мине. — Отпи голяма глътка бира, макар да знаеше, че няма да премахне отвратителния вкус в устата му. — Ще продължи да си върши работата. Но вече няма да съм до нея.

— Слушай, Фийни, ти действително разби сърцето й. Откога я познаваш? — Гласът на Рурк стана суров и ирландецът изненадано го погледна. — Предполагам от десет, единайсет години. Колко пъти си я виждал безпомощна и объркана? Вероятно можеш да ги преброиш на пръстите на едната си ръка. Тази вечер тя не беше на себе си. — Той дълбоко си пое въздух, опитвайки да се овладее. Знаеше, че ако избухне, мисията му е обречена на провал. — Знай, че ако си искал да я смажеш, успехът ти е пълен.

— Казах й само, че не съм глупак — промърмори Фийни. Започваше да се чувства виновен и за да се прикрие, гневно тресна бутилката на масата. — За мен постъпката й е предателска. Ченгетата трябва да се подкрепят взаимно, да си имат доверие. Ив е разследвала Франк, а трябваше да се обърне към мен.

— Нима си я учил да постъпва така? Нима си искал да бъде недисциплинирана? Знаеш ли какво означава да изпълняваш заповеди? — продължи Рурк, без да даде възможност на Фийни да му възрази. — И да страдаш, защото знаеш, че ще наскърбиш най-верния си приятел.

— Не, не знам. — Фийни тежко въздъхна и отново изпита горчивина при мисълта, че Уитни го беше пренебрегнал. Сетне засили звука на телевизора и се втренчи в екрана.

„Инатлив, дебелоглав ирландец“ — раздразнено си каза Рурк, но едновременно изпита съчувствие към него. Докосна го по рамото и каза:

— Никога няма да забравя, че преди време ти ми направи услуга. Когато още не бях опознал Ив, жестоко я нараних поради едно недоразумение. Тогава ти ми помогна, ето защо реших да ти върна услугата.

— Не искам нищо от теб.

— И все пак ще ти помогна. — Рурк се настани по-удобно на стола и посегна към почти празната бутилка. — Какво знаеш за бащата на Ив?

— Моля? — Ирландецът рязко извърна глава и смаяно го изгледа. — Какво общо има баща й с тази история?

— Изслушай ме до край. Известно ли ти е, че до осмата й годишнина той я е пребивал, измъчвал и изнасилвал?

Фийни отново се обърна към екрана и намали звука. Рурк забеляза как едно мускулче на челюстта му нервно потръпва. Знаеше, че Ив Далас е била открита на улицата. Научил беше ужасяващите подробности от досието й, тъй като винаги проверяваше официалната информация за сътрудниците си. Подозираше, че момиченцето е било изнасилвано от собствения му баща, ала едва сега предположението му се потвърждаваше. Усети, че се задушава и здраво стисна юмруци.

— Съжалявам, не знаех. Тя никога не го е споменавала.

— Доскоро Ив изобщо не си спомняше за случилото се. Или по-точно несъзнателно блокираше спомена. Още сънува кошмари, свързани с миналото й.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Предполагам, че и тя ще ти го каже, но предпочитам да чуеш истината от мен. Безпризорното момиченце успя да стане добър полицай с твоя помощ. Знаеш, че Ив е готова да жертва живота си за теб.

— Ченгетата се подкрепят взаимно. Това е неписан закон в нашата работа.

— Не говоря за служебните ви отношения. Тя те обича, въпреки че не се привързва лесно. Мисля, че не го осъзнава, пък и не умее да изразява чувствата си. Мисля, че дълбоко в душата си се страхува от предателство и че винаги очаква съкрушителен удар. Цели десет години си й бил като баща, Фийни. Ив не заслужава да изживее повторно горчиво разочарование.

Рурк стана и си излезе, без да каже нито дума повече.

Фийни прекара длани по лицето си, машинално разроши червеникавата си коса, сетне уморено отпусна ръце в скута си.

 

 

Ив се събуди малко след шест и премигна срещу светлината, идваща от прозорците. Рурк обичаше да вижда слънцето, щом се събудеше. Тя почти никога не успяваше да спусне предпазните щори.

Чувстваше се като пребита, но реши, че е спала прекалено дълго и понечи да стане.

Без да отваря очи, Рурк протегна ръка и я притегли към себе си, като промърмори:

— Остани още малко в леглото.

— След като вече съм будна, предпочитам да се захвана за работа. Осъзнавам, че съм прекарала в леглото цели девет часа. Не мога да заспя отново.

Рурк отвори очи и забеляза, че съпругата му действително изглежда отпочинала. Прегърна я и прошепна:

— Обзалагам се, че ако извършиш разследване, ще установиш невероятен факт: в леглото могат да се вършат и други неща, освен да се спи. — Претърколи се върху нея и усмихнат добави: — Позволи ми да ти го демонстрирам.

Ив изобщо не се учуди, че тялото й мигновено реагира на думите му. Рурк проникна дълбоко в нея и видя как потъмнелите й от съня очи постепенно се избистриха.

— Вече се досетих — прошепна тя и повдигна бедрата си, понесена от неговия ритъм.

— Каква си ми умница. — Целуна я по шията, сетне промълви: — Ммм, харесва ми. Това също. — Дланите му обгърнаха гърдите й.

Ив блажено въздъхна.

— Кажи ми, когато стигнеш до някоя част от тялото ми, която не харесваш.

Притисна го към гърдите си, обви бедра около него. Беше толкова топъл, ударите на сърцето му й действаха успокояващо. Постепенно съзнанието й се замъгли от физическата наслада.

— Хайде, направи го заради мен. — Рурк игриво захапа устните й, сетне докосна с езика си нейния език. — Направи го. Бавно.

— Ами… — Тя вече се задъхваше. — Щом ме молиш толкова любезно…

Удоволствието беше неописуемо, сякаш беше понесена на гребена на огромна вълна. Тя почувства, че Рурк я последва и притисна страната си до неговата.

След една-две минути прошепна:

— Това май беше нещо като бисквитка.

— Какво говориш? Не те разбирам.

— Нали казваш на децата: „Вземи си бисквитка и всичко ще ти мине. Ще се почувстваш по-добре“. — Рурк се засмя, а тя повдигна главата му и попита: — Искал си да ме накараш да се почувствам по-добре, нали?

— Дано да съм успял. „Бисквитката“ ми се отрази много добре. — Рурк се наведе и нежно я целуна. — Желаех те безумно. Винаги жадувам за тялото ти.

— Странно е, че мъжете неизменно се събуждат с плътски желания.

— Затова сме мъже. — Той се усмихна и прекара длан по гърба й. — Да вземем душ. Обещавам ти още една бисквитка.

 

 

След половин час, олюлявайки се, Ив излезе изпод душа и реши да използва кабинката за изсушаване. През все още замъгленото й съзнание премина мисълта, че настроенията на Рурк са непредсказуеми. Само за около час се беше проявил като любещ съпруг, страстен любовник и забавен събеседник. Коленете й все още се подкосяваха и тя за миг се подпря на стената на кабинката. Рурк се появи и тя предупредително вдигна пръст.

— Не се приближавай до мен. Ако отново се опиташ да ме прегърнеш, ще те обезвредя чрез сила. Честна дума. Предстои ми много работа.

Тананикайки, той се загърна с хавлия, сетне закачливо изрече:

— Харесва ми да те любя сутрин. Събуждаш се бързо само когато ти се обади полицейският диспечер или когато те прелъстя.

— Вече съм будна. — Тя излезе от кабинката, разреса косата си с пръсти, сетне се протегна за халата си, като се стараеше да стои по-далеч от съпруга си. — Хайде, върви да проучваш борсовата информация.

— Така и ще направя. Сигурно си гладна — добави на излизане. — Ще ти поръчам закуска.

Ив понечи да го спре. Чувстваше, че не може да сложи залък в устата си. После си каза, че трябва да хапне нещо, за да издържи на напрежението през деня.

Когато влезе в спалнята, Рурк вече се обличаше, но погледът му беше прикован към монитора върху нощното шкафче; на екрана се редуваха новини и финансова информация. Ив извади от гардероба някакви панталони и промълви:

— Съжалявам, че снощи си изпуснах нервите.

Той откъсна поглед от екрана и забеляза, че Ив е обърната с гръб към него; преструваше се, че си търси подходяща риза.

— Беше разстроена и то с пълно право.

— Все пак съм ти задължена, че не ме накара да се почувствам като кръгла глупачка.

— Важното е как се чувстваш сега.

Ив сви рамене.

— Снощи доста мислих и реших, че ще си върша работата. Може би… може би ако се справя добре, Фийни няма да ме мрази толкова много.

— Той не те мрази, Ив. — Младата жена не реагира и Рурк предпочете да замълчи. Беше програмирал закуската им в скрития в ниша автоготвач. — Реших, че пържени яйца с шунка ще подобрят настроението ти тази сутрин.

— Подобна закуска може да подобри настроението на всекиго. — Принудено се усмихна и отиде да вземе храната.

Рурк включи телевизора на Канал 75.

Усмивката на Ив помръкна, докато репортерката, издокарана и гримирана дори в този ранен час, съобщаваше подробности около убийството на Уайнбърг.

— Въпреки че лейтенант Ив Далас от отдел „Убийства“ се е намирала на местопрестъплението, полицията няма солидни доказателства за самоличността на убиеца. В продължение на два дни лейтенант Далас се натъкна на две жертви, прободени с нож. Когато я запитахме дали между убийствата съществува някаква връзка, тя отказа всякаква информация.

— Дори десетгодишно полусляпо дете щеше да види, че убийствата са свързани! — възкликна младата жена и отмести чинията си. — Сигурна съм, че онази мръсница Крос седи в дяволската си бърлога и ни се присмива.

Тя скочи от мястото си и закрачи из стаята. Рурк си каза, че това е добър признак. Гневът я караше да забрави самосъжалението.

— Заклевам се, че ще я пипна. Ще я накарам да си плати за смъртта на четирима души. Ако успея да докажа, че Крос има нещо общо с убийството на Уайнбърг, ще я раздразня още повече. Вероятно не ще получа разрешително за обиск на жилището й, но поне ще й лазя по нервите.

Рурк избърса ръцете си с бледосинята ленена салфетка и заяви:

— Може би ще успея да ти помогна.

След като не получи отговор от съпругата си, която продължаваше да крачи напред-назад и да си мърмори под носа, той се доближи до шкафа и извади от чекмеджето запечатан диск.

— Лейтенант, моля за малко внимание.

— Какво? Не виждаш ли, че размишлявам.

— Тогава няма да нарушавам концентрацията ти със списък на членовете на сектата. — Закачливо се усмихна и зачака реакцията й.

— Списък на членовете ли? Как успя да се добереш до него?

Рурк наклони глава.

— Мисля, че това не те интересува.

— Точно така — побърза да заяви тя. — Само ми кажи дали Уайнбърг фигурира в него.

— Разбира се.

Ив широко се усмихна, лицето й засия.

— Обичам те.

Рурк й подаде диска и промълви:

— Знам, скъпа.