Владимир Колев
Сряда, седемнадесети

Когато денят е предопределен да бъде скучен, човек трябва да умее да намира утеха в дребните му радости. Всъщност, дали скуката просто не е показател, че нещата вървят в нормален коловоз? Какво по-голямо щастие от това животът да ти е подреден и обезпечен? Вярно, на младини има разни тръпки, копнежи, емоции, страсти… Тогава човек е непрекипяло вино. Но дори и този механичен пример илюстрира правдивостта на постановката. Всички, които разбират от пиене знаят, че ако и да има някакво очарование в първия есенен елексир, който зачервява ушите и размътва приятно главата, истинското вино е отлежалото вино. В него могат да бъдат открити безброй аромати и вкусови нюанси. Разбира се…

Настойчиво почукване на вратата прекъсва хода на мъдрите мисли на мосю Коланж. Това разбира се е Луи.

— Влезте.

Луи е добър келнер. Би могло да се каже, образцов келнер. Макар че, като човек е възтъпичък и при това с разни щуротии в главата. Наблюдателен, това в края на краищата е необходимо професионално качество, но от тази наблюдателност произтичат безбройните му мании. Непрекъснато открива заговори, пъклени планове за преобръщане на света… вещици и дяволски изчадия… Сигурно чете много криминалета…

Лошо няма! Даже на моменти това е част от разнообразието на добре подредения, но възскучен живот. И още нещо. Луи е безкрайно предан на мосю Коланж. Отнася се резервирано към бълнуванията на колегите си от другите заведения за фантастични бакшиши. Цени мястото си, усеща радостта от обезпеченото си положение и е доволен от процента от бакшиша, който мосю Коланж му дава.

Луи е с добро професионално възпитание. И макар че сега е явно много развълнуван, не тропа с копито от нетърпение, а чака почтително мосю Коланж да го попита, за какво става въпрос.

— Кажете, Луи… — Аристократично възпитаният работодател, който се явява и фактически господар, разговаря на „Ви“ даже със слугите си.

Луи вади от папка за меню новичка, петдесетфранкова банкнота и почтително я подава на шефа си. Механично, с опитни пръсти, мосю Коланж я опипва. Оглежда я. Не изглежда фалшива. Погледът му се засича с очите на Луи. Какъв е проблемът? Луи вади втора, новичка петдесетфранкова банкнота. Отново опипване, внимателен оглед. Добре шуми, водни знаци, нишки, няма съвпадение на номерата… Отново въпросителен поглед — какъв е проблемът, Луи!?

Келнерът, противно на навика си към безкрайни хипотези и обобщения, този път е лаконичен.

— Всъщност, това е четвъртата, нова, петдесетфранкова банкнота. Получена в четвърти, последователен ден от един и същи човек. Който идва по едно и също време сутрин, сяда на едно и също място до прозореца. Мосю Коланж, сигурен съм че той…

— Добре, Луи. Браво! Сега господинът в салона ли е?

— Не мосю Коланж, отиде си. Но съм сигурен, че утре пак ще цъфне по същото време на същото място до прозореца…

— Благодаря Ви, Луи. Вие сте образцов служител. Гордея се с Вас.

Знаете ли защо са се сгромолясвали мощните робовладелски империи? Поради наслагването на някакви икономически фактори? Сложно, сложно! Обяснението е далеч по-елементарно. Защото господарите са се отнасяли с робите си с обидно пренебрежение. Считайки, че така стабилизират собственото си положение. И са предизвиквали само въстания… Ако бяха говорили на „Ви“ и сега щеше да съществува патрициатът. Можете ли да си представите Луи като въстаник?

 

Чиновникът от гишето поема двете банкноти и внимателно ги опипва. После ги оглежда срещу прозореца. Прибира ги и ги поставя пред апарата с онази особена светлина. След това влиза в някаква програма на компютъра и дълго, съсредоточено чете нещо.

— Истински са, господине. Или поне не са регистрирани в серия под контрол. Но ако имате някакви съмнения, заповядайте пак. Разбира се, можете да ги оставите за допълнителен анализ, ако счетете за необходимо…

В четирите банки, четиримата чиновници казват едно и също за двете банкноти. Но инстинктът на мосю Коланж му подсказва, че този път Луи е хванал вярна следа.

На другия ден, в десет и три минути Луи е отново в кабинета на мосю Коланж.

— Току-що пристигна. И си поръча обичайното кафе…

Мосю Коланж застава зад завесата на прохода, от който излизат келнерите и внимателно започва да разглежда посетителя. Около или малко над трийсетте. Хубава фигура, но вероятно не е оформена от спорт. По-скоро не му е липсвало движение. Очи — проницателни, но мечтателно-проницателни, очи на художник. Които в този момент гледат през прозореца, но не виждат деня такъв какъвто е, а стилизиран, такъв какъвто би изглеждал на картина. Облечен просто, но изящно.

… И плаща все с петдесетфранкова банкнота… А може би днес просто ще извади кредитна карта и с това тръпката ще свърши… Все пак, обезпеченият и ограничен живот надали е самото Божие съвършенство?…

За щастие, банкнотата е шумоляща, новичка, петдесетфранкова.

Играта продължава!

Мосю Коланж е педант. На специален лист си разграфява таблица, в която нанася датата, серията и номера на банкнотата. Истинският ловец умее да чака спотаен жертвата си. Когато банкнотите стават седемнадесет — любимото число на мосю Коланж — той отново обикаля експертите на четирите банки. Отговорът им и същият — банкнотите са нормални.

Банкнотите може и да изглеждат нормални, но съгласете се — не е нормално всеки Божи ден един и същи човек, в един и същи час да сяда на едно и също място в едно и също заведение, да пие едно и също кафе и да плаща с едни и същи по номинал банкноти. Па били те и с различни серии и номера…

Мосю Коланж е нелош режисьор-постановчик. На целия персонал, до чистачките, е наредено да не се пулят като го видят че влиза като посетител и сяда на масата до прозореца. Всеки ден, в десет и десет сутринта. От другата страна на масата, самотно съзерцавайки улицата, вече стои човекът с очи на художник.

Самото запознанство не създава никакъв проблем на мосю Коланж. Той е типичен екстраверт, контактен, но сдържан. Забавен, но ненатрапващ се. Идеална фигура за неангажиращо приятелство.

Оказва се, че за много неща имат поразително съвпадение на вкусовете — за картини, книги и постановки. Успоредно с укрепването на запознанството, което е на път да се превърне в приятелство, в мосю Коланж расте и уважението към мосю Серж. Мосю Серж е много фин човек — в преценките си за външния свят и в самото си излъчване. С извинение, от него лъха нежността на интелигентен гей, но въобще не е такъв…

Чак след месец време, на небрежно подхвърления въпрос с какво се занимава, отговаря разсеяно:

— Ами, да речем, художник…

Мосю Коланж няма никакви основания да бъде недоволен от проницателността си.

Съвсем естествено прозвучава предложението на мосю Коланж към мосю Серж:

— Какво ще кажете, приятелю, да прекараме събота вечер в онова хубаво заведение „Каданс“? Менюто е наистина добро, а пианистът има богат репертоар от класика в жанра… Да не говорим за вината…

— Поводът, приятелю?

— Повод, разбира се има. Има ли значение какъв? Може би все по-укрепващото ни приятелство? А може би — някакви съвместни, бъдещи перспективи?… Човек трябва да умее да се радва на мига…

И менюто, и пианистът, и виното са наистина на ниво. А и календарната дата е на седемнадесето число.

И още нещо. Мосю Серж явно не носи на пиене. По едно време се усеща, че говори много и се опитва да спре. Но му е трудно. От друга страна не успява да откаже още една чаша вино на приятеля си. Съвсем естествено идва предложението да пийнат още по чашка в дома на мосю Коланж.

Влизат през задния двор и се качват на втория етаж. Мъглата е плътна, сградите са някак различни и лишени от скучните си дневни форми, а мосю Серж наистина не носи на пиене. Но му е хубаво. Вади от чантата си нов, неразпечатан от целофана албум с репродукции на Салвадор Дали — оня художник, който префасонира целия свят на цици и бедра — и казва развълнуван:

— Позволи ми да ти надпиша този скромен подарък, приятелю. Вечерта беше наистина незабравима. — Драска с едри букви нещо на заглавната страница, после на втората. След това развълнувано чете: „На приятеля Коланж, човекът, който ми помогна да видя по друг начин баналния свят…“ Видимо е много разнежен, затова спира, а после добавя: — Сам, после, някога, ще го дочетеш…

Когато човек е живял дълго време под напрежение, търси приятел пред когото да сподели греховността си. За дарбата получена от Бога, от която поради ред обстоятелства не се е възползвал, за да твори картини, а да прави банкноти. „Които, ако ги занесеш и на най-печения експерт, в която и да е банка, задника си да съдере — не може да каже нищо друго освен — истински са. И хартията е истинска…“ Мосю Коланж няма никакво основание да не му вярва!

Сега мосю Серж трескаво търси начин да свърне от греховния път. Разговарят цяла нощ, преспиват два-три часа, а после душеуспокоителният разговор продължава. Мосю Коланж е по-големият и по-мъдър брат. Той напомня на мосю Серж очевидния факт, че всички сме грешни, а тая с пътя е предопределена от Бога. И за какви грехове да говорим, когато печалбата от операцията е около 2000%?! Парите за хартията се превеждат по банков път, доставчикът е надежден. Останалото е ловкост на ръцете и вдъхновение на духа — за мосю Серж. И съобразителност за пласмента на банкнотите, с което мосю Коланж е в състояние да се справи блестящо.

Оказва се, че има желаещ да закупи на подобаваща цена заведението на мосю Коланж. А тези пари, като се инвестират в хартия… Боже, колко хубав може да бъде светът Ти…

Мосю Серж отива на място да уреди доставката на хартията. На аерогарата двамата се прегръщат искрено, а мосю Серж споделя с приятелски укор:

— Така и не намери време да разгледаш албума с репродукциите, който ти подарих. Прелисти го — ще ти каже още неща за света в който живеем…

Защо пък да не погледа цици и бедра? Когато се прибира в най-добро разположение на духа, мосю Коланж разлиства шарената книжка. Първо се зачита в посвещението:

„На приятеля Коланж, човекът, който ми помогна да видя по друг начин баналния свят…“

Тук свършва надписът на първата страница. На втората продължава, но с по-ситен шрифт:

„… дължа една банална истина. Банкнотите са истински, а аз не съм никакъв художник. Но рибарите знаят, че за истински улов трябва истинска стръв!

 

ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Бях на някаква художествена изложба. Повечето картини представляваха пейзажи от обраснали в бурен и старост селца. Пред мен вървеше млад мъж, някъде около трийсетте. Външността и излъчването му съответстват на описаното в разказа.

Може би бе обикновен чиновник в някакво ведомство? Който всеки ден влиза под час и под час излиза от някаква сграда. Би ми било скучно да описвам животът му на послушко. Но можеше да бъде и нещо по-интересно — например мосю Серж…