Айзък Азимов
Марсианският начин (6)

6

На половин милион километра от Сатурн Марио Риос се люлееше в нищото и сънят му беше прекрасен. Той се събуждаше бавно и продължително, а след това броеше звездите и прокарваше линии от една звезда до друга.

Отначало, докато седмиците минаваха, всичко си беше като при боклукчийството, освен мъчителното чувство, че всяка минута означава отдалечаване с още няколко хиляди километра от човешкия свят. Това правеше пътуването по-лошо.

Те се канеха да променят еклиптиката, докато се движат през астероидння пояс. Това би изразходвало вода и вероятно бе ненужно. Въпреки че десетките хиляди малки астероиди изглеждат многобройни като паразити в двуизмерна проекция на фотографска плака, те все пак са разположени толкова нарядко през квадрилионите кубически километри, които образуват техните конгломеративни орбити, че само най-абсурдното съвпадение би довело до сблъсък.

Те все още преминаваха през астероидния пояс и някой изчисли шансовете за сблъсък с парче, достатъчно голямо, за да причини повреди. Стойността беше толкова ниска, толкова невъзможно ниска, че беше почти невъзможно носещите се в Космоса тела да окажат някакво влияние.

Дните бяха дълги и много. Космосът беше спокоен, само един човек беше нужен за управлението по всяко време. Идеята дойде съвсем естествено.

Отначало беше само един смелчага, който дръзна да остане навън за около петнадесет минути. След това друг, който опита за половин час. Накрая, преди астероидите да са напълно изчезнали, всеки кораб редовно имаше зад себе си някой член на екипажа, който се носеше в Космоса, надеждно закачен за кораба със здрав кабел.

Това беше доста лесно. Кабелът, един от онези, предвидени за операции при приключването на тяхното пътуване, беше магнетично прикрепен в двата края, единият край прикрепен най-напред за скафандъра. След това се изкатерваш през шлюза върху корабния корпус и прикрепяш там другия край. Изкачваш малко, залепвайки обувките си върху металната повърхност чрез електромагнитите. След това ги неутрализираш и правиш много леко мускулно усилие.

Бавно, много бавно, ти се отделяш от кораба, а още по-бавно огромната маса на кораба се придвижва на същото разстояние в обратна посока. Ти се носиш невероятно безтегловно в необятна, покрита с точки тъмнина. Когато корабът се е отдалечил достатъчно от теб, твоята облечена в ръкавици ръка, която държи кабела, се вкопчва в него малко по-силно. Прекалено силно и започваш да се движиш обратно към кораба и той към теб. А ако се вкопчиш достатъчно силно, триенето ще те спре. Тъй като придвижването ти е еквивалентно на това на кораба, струва ти се, че пространството под теб е оцветено като някакъв невероятен фон, докато кабелът между теб и корабът стои намотан на кълбо, като че ли няма причина да се опъне.

Вижда се само част от кораба. Едната половина е обляна от светлината на слабото Слънце, което все още е прекалено ярко, за да го гледат без поляризираната предпазваща маска на скафандъра. Другата половина е чисто черна, невидима.

Космосът те обгражда и е като сън. Скафандърът е топъл, той подновява въздуха автоматично, има храна и пиене в специални кутии, от които можеш да смучеш с минимално движение на главата, грижи се за това, което отделяш по подходящ начин. Преди всичко, повече от каквото и да било, съществува прелестната еуфория от безтегловността.

Никога не си се чувствал така през живота си. Дните престават да бъдат толкова дълги, те вече не са достатъчно дълги и вече не достигат.

Те пресякоха орбитата на Юпитер на място, което бе на около тридесет градуса от тогавашната му позиция. От месеци това беше най-яркият небесен обект, с изключение на излъчващото светлина бяло петно, което представляваше Слънцето. От неговия блясък някои боклукчии настояваха, че могат да съзрат Юпитер като малка сфера, нагъната неправилно от нощната сянка.

За няколко месеца тя избледняваше, а друга светеща точка нарастваше, докато не стана по-ярка от Юпитер. Това беше Сатурн, първо като бляскава точка, след това като едно овално, пръскащо светлина петно.

(„Защо овално?“, попита някой и след малко друг му отговори: „Пръстените, разбира се“ и то беше очевидно.)

Всеки от нас излизаше в Космоса по всяко възможно време до края на пътуването, гледайки непрестанно Сатурн.

(„Хей, скапаняк, връщай се, по дяволите. Дежурен си.“ „Кой е дежурен? По моя часовник имам още петнайсет минути“. „Свери си часовника. А и аз вчера ти отпуснах двадесет минути.“ „Ти не би отпуснал дори и две минути дори и на баба си.“ „Прибирай се, по дяволите, или излизам, каквото и да става.“ „Добре, идвам. Толкова приказки заради минута повече.“ Но нито една караница не може да бъде сериозна, не и в Космоса. Чувстваш се прекалено хубаво.)

Сатурн растеше, докато не се изравни и накрая надрасна Слънцето. Пръстените, разположени под тъп ъгъл спрямо траекторията им на приближаване, се движеха плавно и величествено около планетата, като само малка част беше засенчена. Докато те се приближаваха, разстоянието между пръстените ставаше все по-голямо, тъй като ъгълът, под който приближаваха, постепенно се стесняваше.

Огромни луни се появиха в небето като светулки.

Марио Риос беше доволен, че е буден и може да гледа.

Сатурн запълваше половината небе, оцветено в оранжево, а нощната сянка скриваше почти една четвърт от дясната страна, спрямо ъгъла на захода. Двете малки черни точици в светлината бяха сенките на две от луните. Отляво и зад тях (Риос можеше да погледне през лявото си рамо, и когато направи това, останалата част от тялото му се придвижи леко надясно, за да запази инерцията си) беше белият диск на Слънцето.

Повече от всичко друго му доставяше удоволствие да наблюдава пръстените. Отляво те се появяваха иззад Сатурн, стегната, блестяща, разделена на три ленти от оранжева светлина. Отдясно продълженията й се криеха в нощната сянка, но изглеждаха по-близки и по-широки. Те се разширяваха още повече при приближаването на кораба и докъдето поглед стигаше те изпълваха небето и се губеха в него.

От позицията на боклукчийската флотилия, точно до външния ръб на най-отдалечения пръстен, пръстените се разпадаха и разкриваха истинската си същност по-скоро като феноменално струпване на огромни отломъци, отколкото като стегнатата блестяща лента, на която приличаха.

Под него, или по-скоро в посоката, към която сочеха краката му, на разстояние от около триста километра, се намираше един от отломъците на пръстена. Приличаше на огромно, неправилно петно, съединяващо се със симетрията на пространството, три четвърти сгряно от светлина и разрязано от сянката сякаш с нож. Другите отломъци бяха по-отдалечени, искрящи като звезден прашец, все по-бледи и по-плътни, колкото по-далечни ставаха, докато накрая отново се превръщаха в пръстени.

Отломъците стояха неподвижни, но това беше така, само защото корабът беше поел орбита около Сатурн, еквивалентна на орбита на външния ръб на пръстена.

Вчера, мислеше си Риос, той беше на този най-близък отломък, работейки с още повече от двадесетина други, за да му придадат желаната форма. Утре отново ще бъде там.

Днес, днес се носеше в Космоса.

— Марио? — попита гласът, който се чу в слушалката.

Риос моментално се изпълни с отвращение. По дяволите, сега нямаше настроение за компания.

— Говори — каза той.

— Реших, че съм видял твоя кораб. Как си?

— Добре. Ти ли си, Тед?

— Аз съм — отговори Лонг.

— Станало ли е нещо на отломъка?

— Не, нищо. Сега се нося в Космоса.

— Ти?

— И на мен ми се приисква понякога. Красиво е, нали?

— Да — съгласи се Риос.

— Нали знаеш, че чета Земни книги…

— Книги на земляните имаш предвид — Риос се прозина, но му се стори трудно поради негодуванието.

— … и понякога чета описания на хора, лежащи на тревата — продължи Лонг. — Знаеш, онова зелено нещо, подобно на тънки, дълги листчета хартия, която имат навсякъде по Земята и гледат нагоре към синьото небе с облаци по него. Гледал ли си някога филми за това?

— Разбира се. Но не ми хареса. Изглежда ми студено.

— Предполагам, че не е. А и Земята е доста близо до Слънцето и казват, че атмосферата им е достатъчно плътна, за да задържи топлината. Трябва да призная, че не би ми се искало да остана под открито небе само по дрехи. Предполагам, че на тях им харесва.

— Земляните са ненормални!

— Говорят за дърветата, големи кафяви стъбла, и за ветровете, движения на въздуха, чувал си, нали?

— Искаш да кажеш, теченията. Могат да си ги задържат.

— Няма значение. Искам да кажа, че описват всичко красиво, дори пламенно. Много пъти съм се чудил какво ли е в действителност, ще мога ли някога да го почувствам или това е нещо, което само земните хора са в състояние да почувстват? Често имам чувството, че изпускам нещо жизнено важно. Сега знам какво е това чувство. Ето това е. Абсолютно спокойствие сред красива Вселена.

— На тях не би им харесало. Имам земляните предвид. Толкова са свикнали със своя отвратителен малък свят, че не биха могли да разберат какво е чувството да се носиш в Космоса и да наблюдаваш Сатурн — каза Риос. Той размърда леко тялото си и започна бавно да се люлее напред и назад, около центъра на тежестта си.

— Да, и аз така мисля — отговори Лонг. — Те робуват на своята планета. Дори и да дойдат на Марс, чак децата им ще се чувстват свободно. Някой ден ще има междузвездни кораби. Огромни, грамадни неща, които ще могат да пренасят хиляди хора и пак да запазят равновесието си без спомагателни механизми, с десетилетия, а може би с векове. Човешкият род ще се разпростре върху цялата Галактика. Хора ще трябва да прекарат живота си на кораби, докато не се открият нови начини за междузвездно пътуване, така че марсианците, а не обвързаните с планетата си земни хора, ще колонизират Вселената. Това е неизбежно. Така трябва да бъде. Такава е съдбата на марсианците.

Но Риос не отговори. Той отново беше заспал, люлеейки се леко на осемстотин милиона километра над Сатурн.