„Представете си луксозна лимузина на осеяните с дупки нюйоркски улици, обитавани от бездомни просяци. В лимузината са климатизираните постиндустриални райони на Северна Америка, Европа, Тихоокеанското крайбрежие и още някои изолирани места… Навън е останалата част от човечеството, която се движи в съвършено различна посока.“

Томас Фрейзър Хоумър-Диксън. На прага; екологичните промени като причина за остър конфликт. — Интернешънъл Секюрити, есен 1991.

АФГАНИСТАН/ФРАНЦИЯ

Въгледобивна мина „Капралов“

Някъде на афганистанско-таджикистанската граница

Крепостта Валоа, Бретан, Франция

26 октомври 10:00 местно време

(13:00 афганистанско време)

Двамата ловци на глави минаха по подвижния мост, по който се влизаше в крепостта Валоа, могъщ замък, вдаден в Атлантическия океан откъм скалистия северозападен бряг на Франция.

Построена през 1289 година от лудия граф дьо Валоа, крепостта не беше типичният френски замък.

Докато повечето укрепени сгради във Франция поставяха акцент върху красотата, крепостта Валоа бе много по-утилитарна. Тя беше скала, мрачен бастион.

Ниска, правоъгълна и адски солидна поради съчетанието от архитектурна дързост и уникално местоположение, навремето крепостта Валоа се бе славела като абсолютно непристъпна.

Причината: беше построена на върха на огромно скално образувание, което се издигаше от океана на шейсетина метра от високите крайбрежни скали.

Спускащите се надолу исполински каменни стени на крепостта плавно се сливаха с вертикалните скали и цялата структура се извисяваше на около сто и двайсет метра над бурните вълни на Атлантика.

Единствената връзка на замъка със сушата бе шейсетметровият мост. Последната му двайсетметрова част беше подвижна.

Двамата наемници стигнаха до мрачната грамада, безмилостно брулени от атлантическия вятър.

Носеха голяма бяла кутия с червен кръст и надпис: „ЧОВЕШКИ ОРГАНИ: НЕ ОТВАРЯЙ — СПЕШНА ДОСТАВКА“.

Минаха под седемвековния портик и влязоха в замъка.

Във вътрешния двор ги посрещна елегантен господин, облечен в идеално изгладен фрак, и с телено пенсне.

— Bon jour, messieurs — поздрави ги той. — Аз съм мосю Делакроа. Какво обичате?

Двамата наемници — американци, облечени в кожени якета, дънки и каубойски ботуши — се спогледаха.

— Тук сме, за да получим наградата за две глави — изръмжа по-едрият.

Елегантният господин учтиво се усмихна.

— Разбира се. Имената ви?

— Дрейбяк — отвърна по-едрият. — Джо Дрейбяк. Тексаския рейнджър. Тоя тук е партньорът ми, брат ми Джимбо.

Мосю Делакроа се поклони.

— O, oui, прочутите братя Дрейбяк. Заповядайте вътре.

Мосю Делакроа ги преведе през гаража, в който имаше множество редки и скъпи автомобили — червено ферари „Модена“, сребристо порше „ГТ–2“, Астон Мартин „Ванкуиш“, няколко готови за рали спортни коли и гордостта на гаража в самия му център, лъскаво черно ламборджини „Диабло“.

Двамата американци с удоволствие разгледаха суперавтомобилите. Ако всичко минеше според плана, и те съвсем скоро щяха да си купят няколко американски яки коли.

— Ваши ли са? — изсумтя по-едрият Дрейбяк, докато следваше мосю Делакроа.

Елегантният господин сподави смеха си.

— О, не. Аз съм само скромен банкер от Швейцария и се занимавам с разпределянето на тези средства от името на свой клиент. Колите са на собственика на замъка. Не са мои.

Мосю Делакроа ги поведе по каменно стълбище в дъното на гаража към долен етаж…

… и изведнъж се озоваха в Средновековието.

Стигнаха до кръгло каменно преддверие. Наляво се отклоняваше дълъг тесен тунел, който изчезваше в осветения с факли сумрак.

Банкерът спря и се обърна към по-дребния от двамата тексасци.

— Млади мосю Джеймс, вие ще останете тук, докато ние с брат ви удостоверим главите.

По-едрият Дрейбяк кимна на брат си.

Мосю Делакроа го поведе по дългия мрачен коридор.

В дъното му имаше великолепен офис. Цяла една от стените му представляваше френски прозорец, през който се разкриваше панорамен изглед към Атлантическия океан.

Когато стигнаха до края на каменния тунел, мосю Делакроа отново спря.

— Кутията, моля…

Наемникът му подаде бялата медицинска кутия.

— Моля, почакайте ме тук — каза швейцарецът.

После влезе в офиса и остави ловеца на глави да стои на прага.

Делакроа отиде при бюрото си, извади дистанционно управление от сакото си, натисна един от бутоните…

Бам! Бам! Бам!

От скрити в покрива на средновековния проход ниши изскочиха три стоманени врати.

Първите две затвориха кръглото каменно преддверие, превърнаха по-дребния Дрейбяк в негов пленник и отрязаха пътя му и към гаража на горния етаж, и към тесния тунел, в който се намираше по-големият му брат.

Третата стоманена врата изолира офиса от тунела — и отдели мосю Делакроа от по-едрия Дрейбяк.

Вградените в стоманените врати перспексови прозорчета позволяваха на двамата наемници да гледат навън от затворите си.

От високоговорители в тавана се разнесе гласът на банкера:

— Господа, както несъмнено ще оцените, ловът на глави с такива награди привлича… как да се изразя… някои доста безскрупулни личности. Ще останете затворени, докато не се уверя в самоличността на главите, които сте ми донесли.

Мосю Делакроа постави медицинската кутия на бюрото си и опитно я отвори.

Отвътре го гледаха две отрязани глави.

Едната беше окървавена, с ужасено облещени очи.

Другата бе в по-лошо състояние. Лицето беше силно обгорено.

Швейцарецът невъзмутимо си сложи хирургически ръкавици, спокойно извади окървавената глава от кутията и я постави върху сканиращото устройство до компютъра си.

— И кой според вас е това? — попита той по интеркома по-едрия Дрейбяк.

— Израелецът, Розентал — отвърна тексаският рейнджър.

— Розентал. — Делакроа въведе името в компютъра. — Хммм… Агент на Мосад… няма ДНК проба. Всъщност типично за израелците. Няма значение. Имам нареждания по този въпрос. Ще трябва да използваме други средства.

Той стартира сканиращото устройство, върху което беше поставена главата.

Подобно на томограф, устройството прати множество лазерни лъчи към външността на отрязаната глава.

След това Делакроа безстрастно разтвори устните на окървавеното лице и оголи зъбите към лазерния скенер.

Накрая натисна друг бутон на клавиатурата и сравни анализираната глава със серия записи на компютърния си екран.

Компютърът сигнализира и мосю Делакроа се усмихна.

— Резултатът от сравнителния анализ е осемдесет и девет цяло, триста трийсет и седем хилядни процента. Според моите инструкции резултат над седемдесет и пет процента е достатъчен, за да осигури изплащане на наградата. Господа, въз основа на формата на черепа и зъбите, приемам, че първата ви глава принадлежи на майор Бенямин Розентал от Мосад. Вече сте с осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара по-богати.

Двамата наемници се усмихнаха в клетките си.

Делакроа извади втората глава и попита:

— А този?

— Това е Назар, човекът от ХАМАС — отвърна по-едрият Дрейбяк. — Открихме го в Мексико. Купуваше автомати Ем Шестнайсет от един наркобарон.

— Извънредно вълнуващо — отбеляза швейцарецът.

Втората глава беше почерняла от изгаряне и половината зъби като че ли бяха избити от изстрел… или чук.

Мосю Делакроа направи лазерен анализ на черепа и зъбите.

Двамата ловци на глави затаиха дъх. Изглежда, все повече се опасяваха от процедурите на Делакроа с главите.

Анализът на черепа и зъбите даде резултат 77,326%.

— Резултатът е седемдесет и седем процента, несъмнено поради сериозните увреждания на главата от огън и куршуми — заяви банкерът. — Както знаете, според моите инструкции резултат над седемдесет и пет процента е достатъчен, за да осигури изплащане на наградата…

Наемниците се ухилиха.

— … освен ако за въпросния индивид няма ДНК проба. В този случай трябва да сравня и нея. А ако съдя по данните в компютъра ми, за този индивид има ДНК проба.

Двамата ловци на глави се завъртяха и смаяно се спогледаха.

— Не може да има… — започна по-едрият Дрейбяк.

— Напротив — прекъсна го Делакроа. — Според моите данни, през хиляда деветстотин деветдесет и девета година господин Юсеф Назар е лежал в британски затвор за дребен проблем с незаконен внос на оръжие. Съгласно политиката на Обединеното кралство за взимане на ДНК проби от затворници, там му е била направена кръвна проба.

Докато по-едрият Дрейбяк му крещеше да спре, мосю Делакроа заби иглата на спринцовката в лявата скула на почернялата глава и взе малко кръв.

После постави пробата в анализатор, свързан с компютъра му.

Нов сигнал.

Отрицателен.

Делакроа се намръщи — и изведнъж лицето му придоби опасен вид.

— Господа… — бавно каза той.

Наемниците се вцепениха.

Швейцарският банкер замълча, сякаш провинението им го обиждаше.

— Господа, тази глава не е на Юсеф Назар.

— Вижте какво… — започна по-едрият Дрейбяк.

— Моля, запазете тишина, господин Дрейбяк — прекъсна го Делакроа. — Козметичната операция е много убедителна. Използвали сте добър пластичен хирург, това поне е сигурно. Изгарянето на главата за ликвидиране на възможността за визуално разпознаване, хм, това е хитър, но доста стар трик. И структурата на зъбите е отлично имитирана. Но не сте знаели, че има ДНК проба, нали?

— Не — изсумтя по-едрият Дрейбяк.

— В такъв случай и главата на Розентал е фалшива, нали?

— Получихме я от наш колега — излъга рейнджърът. — Той ни увери, че е истинска.

— Но при мен я донесохте вие, мосю Дрейбяк, следователно отговорността е ваша. Ще бъда ясен. В момента честността може да ви помогне. И главата на Розентал ли е фалшива?

— Да — намръщи се Дрейбяк.

— Това е сериозно нарушение на правилата на лова, господин Дрейбяк. Клиентите ми няма да търпят опити за измама, ясно ли ви е?

По-едрият Дрейбяк не отговори.

— За щастие, имам инструкции по този въпрос — каза Делакроа. — Мосю Дрейбяк Старши, знаете ли какво представлява проходът, в който се намирате?

— Не.

— А, да. Колко глупаво от моя страна да забравя, че сте американец. Не познавате световната история, освен името на всеки американски президент и столицата на всеки американски щат. Средновековната европейска военна история не е във вашата област, нали?

Лицето на по-едрия Дрейбяк остана безизразно.

Делакроа въздъхна.

— Мосю Дрейбяк, тунелът, в който се намирате, някога се е използвал като капан за нападателите на замъка. Когато противниковите войници минавали през този проход, през каналите в стените му изливали вряло масло и убивали натрапниците по извънредно мъчителен начин.

Тексаският рейнджър заоглежда стените на каменния проход. Те наистина бяха осеяни с големи колкото баскетболна топка дупки, разположени близо до тавана.

— Този замък обаче е преустроен в съответствие с модерните технологии — продължи швейцарецът. — Погледнете към брат си.

Американецът се обърна и опулено се вторачи през перспексовия прозорец в стоманената врата, която го разделяше от по-малкия му брат.

— А сега се сбогувайте с него — отекна по високоговорителите гласът на мосю Делакроа.

Банкерът отново вдигна дистанционното управление и натисна друг бутон.

От каменните стени на кръглото преддверие, в което беше затворен по-дребният Дрейбяк, се разнесе зловещо механично бръмчене.

Звукът се усили, ритъмът започна все повече да се ускорява…

Отначало по-дребният Дрейбяк изглеждаше незасегнат.

После с вледеняваща внезапност той рязко се сгърчи, притисна длан към гърдите си, към сърцето си. След това запуши уши — миг преди от тях да бликне кръв.

Американецът закрещя.

И тогава пред очите на по-едрия Дрейбяк се случи най-ужасяващото.

Когато бръмченето достигна най-високата си точка, гърдите на брат му избухнаха и целият му гръден кош се разтвори сред отвратителни пръски кръв и телесни течности.

По-дребният Дрейбяк се строполи на пода на преддверието с празен поглед и пръснат гръден кош. Мъртъв.

Гласът на Делакроа:

— Микровълнова отбранителна система, мосю Дрейбяк. Много ефикасна, нали?

По-едрият Дрейбяк гледаше невярващо.

Завъртя се на мястото си, безпомощен да избяга.

— Дребен скапаняк! Нали каза, че честността щяла да ни помогне! — изрева тексаският рейнджър.

Делакроа се засмя.

— Американци. Мислите си, че можете да се спасите от всичко. Казах, че може да ви помогне. Но в този случай реших, че няма да стане така.

Дрейбяк погледна отвратителните останки на брат си.

— Така ли ще убиеш и мен?

Швейцарецът се усмихна.

— О, не. За разлика от вас, аз съм почитател на историята. Понякога старите методи са най-приятни.

С тези думи банкерът натисна третия, последен бутон на дистанционното управление…

… и от дупките на стените в тунела върху Джо Дрейбяк се изляха хиляда литра горещо масло.

Всяко голо място от плътта му бе изгорено — кожата на лицето му беше отнесена за секунда. Там, където докоснеше дрехите му, врялото масло просто ги спояваше с тялото му.

Дрейбяк крещеше. Викаше, пищеше и виеше, докато не умря, ала никой не го чу.

Защото, издигната върху високата си скала над Атлантическия океан, крепостта дьо Валоа се намираше на повече от трийсет километра от най-близкия град.

Дълбоко в планината Хиндукуш

на афганистанско-таджикистанската граница

26 октомври, 13:00 местно време

(03:00 ИСВ САЩ)

Все едно че щурмуваха адските порти.

Осемколесният лек бронетранспортьор на старши лейтенант Елизабет Гант вдигаше торнадо от прах, лед и пръст, докато прекосяваше двестате метра открито пространство до входа на пещерите на терористите.

Град от куршуми обсипваше земята около машината, напредваща под прикритието на собствения си артилерийски обстрел.

Това бе петият опит на съюзниците да вкарат войници в пещерната система — преоборудвана съветска мина, известна като убежище на заместника на Осама бен Ладен Хасан Завахири и двестатина тежко въоръжени терористи от Ал Кайда.

Повече от година след като бомбардировките бяха върнали Афганистан в Тъмните векове и талибаните официално бяха паднали, войната продължаваше да бушува във формата на опасен пещерен лов на хора. И после едва тази седмица американските и британските сили бяха открили тази система — най-важната пещерна база на терористите в Афганистан.

Сърцето на мрежата на Ал Кайда.

Строителната компания на Осама бен Ладен беше превърнала изоставената съветска въгледобивна мина, някога известна като мина „Карпалов“, в лабиринт от пещерни скривалища: пещери, в които живееха и работеха терористи и в които складираха цял оръжеен арсенал.

Пещерната система разполагаше и с още един защитен механизъм.

Метанов капан.

Въглищата отделяха метан — силнозапалим газ, който се възпламенява при концентрация над пет процента. Само една искра и всичко избухва. И докато вътрешните части на изоставената мина се снабдяваха с чист въздух по вентилационни шахти, външните й зони бяха пълни с метан.

С други думи, противниковите войници не можеха да използват огнестрелно оръжие, докато не стигнеха до сърцето на мината.

Едно беше сигурно: терористите, които се бяха оттеглили в тази пещерна система, нямаше да се предадат без бой. Подобно на Кундуз предишната година и кървавата баня в Мазар-и-Шариф, тази битка щеше да е на живот и смърт.

Това бе последната твърдина на Ал Кайда.

Входът на мината представляваше широка железобетонна арка, през която можеха да минават камиони.

Стръмният планински склон над него беше осеян с десетки снайперистки гнезда, от които терористите охраняваха широкото открито пространство пред мината.

И някъде горе сред планинските върхове бяха изходите на двете вентилационни шахти — два десетметрови отвора, издигащи се като комини от дъното на мината и пропускащи вътре чист въздух. Терористите отдавна бяха покрили тези отвори с камуфлажни капаци, за да не се забелязват от шпионски самолети.

Тъкмо тези шахти бяха целта на Гант.

Да ги превземе отвътре, да взриви капаците им отдолу и да излъчи насочващ лазер, който да бъде засечен от кръжащия в небето бомбардировач Б–52. Така щеше да му даде мишена, която той нямаше да пропусне.

Оставаше само да се измъкнат от мината преди той да хвърли в комина унищожителната шест хиляди и триста килограмова бомба „Дейзи Кътър“.

Първите три опита тази сутрин да щурмуват системата от тунели бяха успешни.

При всеки опит по два ЛБТ–25 — осемколесни леки бронетранспортьори, — пълни с морски пехотинци и бойци от СВС, бяха преодолявали града от куршуми и бяха прониквали в пещерата.

Четвъртият опит обаче бе катастрофален.

Беше завършил с изстрелването на американски ракети „Стингър“ — дадени на Ал Кайда от САЩ по време на съветско-афганистанската война, — които бяха улучили двата бетеера и бяха убили всички в тях.

Гант участваше в петия опит. Първо пратиха две скоростни бъгита, за да отвлекат вражеския огън, след което двата осемколесни бетеера се насочиха към входа на пещерата под прикритието на минохвъргачки, целещи се в противниковите бункери.

Опитът успя.

Скоростните бъгита бяха подложени на обстрел с какво ли не — автоматично оръжие, стингъри, които се забиваха в земята наоколо, — а ЛБТ–25 на Гант изскочи от прикритието си, плътно следван от втория осемколесен звяр.

Планинският склон над входа на пещерата избухна във взривове на мини. Двете машини се стрелнаха през откритата равнина и влетяха в пещерната система, изчезвайки в мрака, за да се скрият от снайперисткия обстрел и да попаднат в съвсем друг ад.

Елизабет Гант с позивна „Лисица“ беше двайсет и девет годишна, току-що произведена в старши лейтенант след завършване на офицерската школа.

Рядко се случваше да поверят на новак командването на важна разузнавателна част, но Гант беше особен случай.

Набита, русокоса и в по-добра форма от мнозина състезатели по триатлон, тя бе естествен водач. Зад небесносините й очи се криеше остър като бръснач ум. Освен това вече имаше двегодишен опит като ефрейтор в разузнавателна част.

Мълвеше се също, че имала високопоставени приятели.

Някои твърдяха, че бързото й издигане до командир на разузнавателна част се дължало на препоръка не от кого да е, а от самия президент на Съединените щати. Това било свързано, казваха, с инцидент в най-секретната база на военновъздушните сили на САЩ, Зона 7, по време на който Гант доказала качествата си в присъствието на президента. Ала всичко това бяха само догадки.

Най-голямата препоръка идваше от високоуважавания оръжейник в морската пехота Джина Нюман с позивна „Майка“, която бе гарантирала за нея по възможно най-добрия начин: ако назначат Гант за командир на разузнавателна част, бе казала Майка, самата тя — въпреки че това формално щеше да означава понижение — щяла да служи като неин старшина.

Майка бе висока един и деветдесет, с бръсната глава, изкуствен крак и някои от най-безпощадните умения в този гибелен занаят, и думата й струваше злато.

Със специална заповед на командването Майка избегна политиката на морската пехота да уволнява всички, които не се издигат в йерархията, и Гант получи командването на Девети разузнавателен отряд един месец преди да потеглят за Афганистан.

Струва си да се отбележи още нещо за Либи Гант.

Вече почти от цяла година тя беше гадже на капитан Шейн М. Скофийлд.

Якът на Скофийлд цепеше въздуха със скорост два маха.

От битката в Краск–8 бяха изтекли близо пет часа и пред тях с Книга II се издигаше недостъпният Хиндукуш.

Някъде там се намираше Либи Гант — потенциален заложник номер едно за всеки, който искаше да вземе главата на Скофийлд.

Горивото им бе на привършване. Краткото кацане на едно изоставено съветско летище в покрайнините на Казахстан им беше позволило да заредят, но сега резервоарите им отново бяха празни. Скоро трябваше да открият Гант.

Тъй като вече не вярваше на никого в Аляска, Скофийлд настрои радиостанцията на самолета на секретна американска сателитна честота — честотата на Разузнавателното управление на министерството на отбраната на САЩ.

След като удостовериха самоличността му, той помоли да го свържат с Пентагона и по-точно с Дейвид Феърфакс от Отдела за шифриране и криптоанализ.

— Феърфакс слуша — разнесе се в слушалката му младежки глас.

— Обажда се Шейн Скофийлд.

— А, капитан Скофийлд. Радвам се да те чуя. Какво унищожи днес?

— Наводних една подводница клас „Тайфун“, срутих една сграда и изстрелях балистична ракета, за да разруша един склад.

— Слаба работа, а?

— Имам нужда от помощта ти, Феърфакс.

— Разбира се.

Веднъж вече двамата бяха сключили странен съюз — по време на инцидента в Зона 7. Тогава бяха получили (секретно) медали за храброст и после се бяха сприятелили.

Докато двамата с Книга II летяха над таджикистанските планини с руския изтребител Як–141, Скофийлд си представяше очилатия Феърфакс — седнал пред компютъра си в някоя подземна стая в Пентагона, облечен в тениска, дънки и маратонки, дъвчещ марс и с вид на Хари Потър в последната година на университета.

— Е, какво ти трябва? — попита Феърфакс.

— Четири неща — отвърна капитанът. — Първо, искам да ми кажеш къде в Афганистан е базирана Гант. Точните координати.

— Господи, Плашило, това е оперативна информация. Нямам достъп до нея. Може да ме арестуват само защото съм се опитал да я получа.

— Осигури си достъп. Направи каквото трябва. Преди малко изгубих шестима страхотни морски пехотинци, защото операцията ми в Сибир беше провалена от някого в Щатите.

Всъщност беше специално организирана, за да ме пратят в ръцете на някакви ловци на глави. Не мога да имам доверие на никого, Дейвид. Искам да го направиш заради мен.

— Добре, ще опитам. Какво друго?

Скофийлд извади списъка с имена, който бе получил от Уексли, командира на Изпълнителни решения.

— Искам да провериш следните имена…

Той ги прочете от списъка, включително своето.

— Открий какво е общото помежду им. Служебно досие, снайперистки умения, цвят на косата, каквото и да е. Провери ги във всички възможни база данни.

— Ясно.

— Трето, потърси една база в Сибир, казва се Краск Осем. Виж какво можеш да научиш за нея. Искам да знам защо е била избрана за място на засадата.

— Добре. И последната неизпълнима задача?

Скофийлд се намръщи. Мислеше за едно от имената, които бе чул да споменават по радиостанцията в Краск–8.

Накрая отвърна:

— Ще ти прозвучи много странно, но би ли потърсил човек с прякор Черния рицар? Търси специално в база данните с наемниците. Той е ловец на глави — доколкото знам, добър — и ме преследва. Искам да знам кой е.

— Ясно, Плашило. Ще се свържа с теб веднага щом мога.

Осемколесният бронетранспортьор на Гант спря в сумрачната пещера.

Страничният му люк се отвори и шестчленният отряд морски пехотинци изскочи навън. Кубинките им трополяха по твърдата земя.

Гант се отдалечи от ЛБТ–25 и огледа мястото, плътно следвана от едрата Майка. Двете носеха пясъчни маскировъчни униформи, каски и бронирани жилетки и държаха МП–7 и големи колкото пистолет арбалети.

Пещерата беше широка, висока и с бетонни стени. В изключително стръмния тунел пред тях изчезваха широки релси. Това бе входът на мината.

— Сфинкс, тук Лисица — каза във виброфона си Гант. — Вътре сме. Къде си?

Отговори й глас с британски акцент.

— Лисица, тук Сфинкс. Господи, тук долу е истинска лудница! Намираме се в източния край на мината! На около двеста метра от входа! Окопали са се във въздушен джоб пред двете шахти…

Сигналът прекъсна.

— Сфинкс? Сфинкс? По дяволите. — Гант се обърна към двама от хората си. — Пандиз, Фреди, прочистете снайперистките бърлоги горе. До тях би трябвало да водят вътрешни тунели. Заковете ги тия скапаняци, за да отворим безопасен коридор към мината.

— Слушам. — Двамата млади морски пехотинци отпратиха.

— Останалите, след мен — нареди Гант.

Якът на Скофийлд се носеше над планинските върхове на Таджикистан.

В слушалката му се разнесе гласът на Феърфакс.

— Добре, слушай. Открих Гант. Нейната част е базирана в подвижния команден пункт Калифорния Две под командването на полковник Кларънс У. Уокър. Калифорния Две има координати 06730,20, 3845,65.

— Ясно — отвърна Скофийлд и въведе координатите в самолетния компютър.

— Освен това намерих две съвпадения от твоя списък — продължи Феърфакс. — Седем от петнайсетте имена веднага изскочиха от база данните с личния състав на НАТО: ти, Ашкрофт, Кингсгейт, Маккейб, Фарел, Олифант и Никълсън се споменавате в нещо, наречено „Съвместно служебно проучване на НАТО за БНМР“, от декември хиляда деветстотин деветдесет и шеста. Прилича на някакво съвместно медицинско проучване, каквито провеждахме заедно с британците.

— Къде се пази?

— В ЦМПТЧ — Центъра за медицински проучвания и тилова част на сухопътните сили.

— Мислиш ли, че ще успееш да се добереш до него?

— Естествено.

— Ами другото съвпадение? — попита Скофийлд.

— Сутринта един от нашите шпионски сателити „Ешелън“ засякъл съобщение от неизвестен самолет над Таджикистан. В него се споменават няколко имена от списъка ти. Ще ти прочета съобщението:

„БАЗА, ТУК ДЕМОНА. ХВАНАХМЕ УАЙЦМАН, ЖИВ, СПОРЕД ИНСТРУКЦИИТЕ. СЕГА СЕ ОТПРАВЯМЕ КЪМ МИННАТА СИСТЕМА «КАРПАЛОВ». ТАМ СА ПАРИТЕ — НАЙ-ГОЛЯМАТА КОНЦЕНТРАЦИЯ НА ЖЕРТВИ ОТ СПИСЪКА. ЧЕТИРИ ОТ ТЯХ СА ЗАЕДНО: АШКРОФТ, ХАЛИФ, КИНГСГЕЙТ И ЗАВАХИРИ. ТАМ Е И МОМИЧЕТО НА СКОФИЙЛД.“

Стомахът на Скофийлд се сви.

— Към съобщението има забележка — прибави Феърфакс. — В нея се казва, че гласът имал британски акцент и собственикът му… леле…

— Продължавай.

Феърфакс започна да чете:

— „Собственикът на гласа е идентифициран като Деймън Ф. Ларкъм с позивна «Демона», бивш полковник от британските СВС.“ — Младежът замълча за миг. — През деветдесетте години е голяма клечка, обаче през деветдесет и девета е изправен пред военен съд заради връзките си с бившия шеф на СВС, един адски кофти тип на име Тревър Дж. Барнаби.

— Познавам Барнаби — отбеляза Скофийлд.

— Ларкъм е осъден на единайсет години затвор, но бяга на път за затвора „Уайтмур“, след като убива деветима надзиратели. Смята се, че сега е сред ръководителите на наемническа организация, известна като „Интерконтинентална охрана“, отряд осемдесет и осем, или ИО осемдесет и осем, базирана в Португалия. Господи, Плашило, в какво си се забъркал?

— В нещо, заради което може да си изгубя главата, ако не внимавам. — Скофийлд се спогледа с Книга II.

— Що се отнася до мястото, за което спомена, Краск Осем, успях да открия само следното: през юни деветдесет и седма целият град Краск, плюс заобикалящите го бази, е бил продаден на американската компания „Атлантик Шипинг Корпорейшън“. Освен транспортната си дейност, „Атлантик“ проявява интерес и към петролния бизнес. Тя е получила Краск Осем, купувайки десетина хиляди хектара в Северен Сибир за търсене на нефт.

Скофийлд се замисли.

— Не. Това с нищо не ми помага.

— Не успях да намеря нищо за Черния рицар в база данните с бившите военни — съобщи Феърфакс. — В момента съм стартирал търсеща програма в някои секретни разузнавателни информационни банки.

— Благодаря, Дейвид. Обади ми се, когато се добереш до нещо. Край.

Той увеличи скоростта.

След девет минути якът кацна вертикално сред облак прах недалеч от голям брой американски бойни машини и командни палатки.

Скофийлд беше чувал, че кампанията в Афганистан е заприличала на виетнамската — главно, защото макар и във военно време, тази страна бе най-големият производител на хероин в света.

Афганистанските планинци не само притежаваха почти свръхестествената способност да изчезват в тайни пещерни системи, но и в редките случаи, в които все пак ги спипваха, подкупваха съюзните войници с тухлички от сто процента чист хероин. И при положение че една такава тухличка струваше почти милион долара на улицата, често успяваха.

Само преди няколко дни Скофийлд беше чул за руски отряд, който се отклонил от служба. Цяла спецчаст, двайсет и четирима души, които просто откраднали руски транспортен хеликоптер Ми–17 и изчезнали в търсене на пещера, за която се твърдяло, че е пълна с трийсет палета хероинови тухлички.

Добре дошли в Афганистан.

Самолетът на Скофийлд беше посрещнат от пръстен тежковъоръжени морски пехотинци, които не се радваха много на неочакваното кацане на руски изтребител в тяхната база.

Но след секунди всички познаха Скофийлд и Книга II и ги придружиха до палатката на командира на базата полковник Кларънс Уокър.

Командната палатка се намираше в подножието на нисък хълм, зад който бе входът на мината на Ал Кайда.

Полковник Уокър стоеше до маса с разгъната карта и викаше по радиостанцията:

— Ами тогава намерете начин да възстановите радиовръзката с нашите долу! Прокарайте кабел! Трябва да се свържа с хората си в мината преди да пристигнат бомбардировачите!

— Полковник Уокър — каза Скофийлд. — Извинете, че ви се изтърсвам така, но случаят е много важен. Аз съм капитан Скофийлд и трябва да открия старши лейтенант Га…

Уокър ядосано се обърна към него.

— Какво? Кой сте вие, по дяволите?

— Аз съм капитан Шейн Скофийлд, господин полковник, и смятам, че в тази пещера няма само ислямистки терористи. Предполагам, че вътре има ловци на гла…

— Ако не пилотирате бомбардировач Бе Петдесет и две с лазерно насочващи се бомби, капитане, в момента не искам да разговарям с вас. Седнете и си запазете ред…

— Ей! Какво е това, по дяволите?! — извика някой.

Всички изхвърчаха от палатката и се обърнаха към пещерата. Един руски транспортен хеликоптер Ми–17 тъкмо кацаше пред мината.

От него изскочиха двайсетина маскирани мъже и изчезнаха в пещерната система под обстрела на снайперистите по планинския склон.

Едва бяха влезли в мината, когато вертолетът излетя, обсипа снайперистките гнезда с огън от страничните си картечници и после се скри зад хълма на север.

— Какво беше това, за Бога? — извика полковник Уокър.

— Хеликоптерът имаше руски обозначения — отвърна някой. — Това е онази избягала спецчаст!

— Тук е истинска лудница, гадна лудница… — измърмори Уокър. — Добре, капитан Скофийлд, знаете ли нещо за това?…

Ала Скофийлд и Книга II не се виждаха никъде.

Бяха в един джип, който рязко потегли и полетя към входа на пещерата.

Като вдигаше облаци прах, джипът мълниеносно прекоси участъка ничия земя пред мината.

От склоновете изригна залп и куршумите обсипаха пръстта край колелата му.

Джипът нямаше нито предно стъкло, нито броня. Състоеше се от правоъгълни железа, които образуваха клетка около шофьора и пътника. Беше лек, бърз и изключително маневрен.

Скофийлд описа широк кръг, вдигна облак прах и скри колата от поглед. Куршумите на снайперистите летяха наслуки.

Капитанът се насочи към входа на мината.

Обстрелът се усили…

… после изведнъж се разнесоха няколко експлозии и осем снайперистки гнезда едновременно бяха вдигнати във въздуха.

Стрелбата замлъкна. Някой беше взривил гнездата от самата мина.

Скофийлд настъпи газта и влетя в мрака на мината.

Либи Гант тичаше из каменните тунели на мината на шестстотин метра под повърхността, водена от лъчите на фенерчетата, монтирани на каската й и нейния МП–7.

Следваха я трима морски пехотинци. Тя час по час проверяваше метанометъра си — устройство, което измерваше концентрацията на метан във въздуха.

В момента то показваше 5,9%.

Това беше лошо. Все още се намираха във външния защитен пръстен на мината.

Тук долу имаше истински лабиринт — поредица от ниски проходи с квадратно напречно сечение, широки колкото железопътен тунел, пресичащи се под прав ъгъл. Някои сякаш вечно продължаваха в мрака, други бяха задънени.

И всичко бе сиво. Скалните стени, ниските хоризонтални тавани, дори напуканите дървени стълбове, които носеха тавана — всичко беше покрито с призрачен сив прах.

Нищо не можеше да се спаси от него. Това бе варовик, инертен материал, предназначен да предпазва силнозапалимия въглищен прах от ронещите се стени.

Когато стигнаха до дъното на стръмния входен тунел, Гант и другите бяха посрещнати от командос от СВС. След прекъсването на радиовръзката го бяха пратили като куриер.

— Тук завийте наляво, после продължете направо, докато стигнете до конвейерната лента! Тръгнете по нея до барикадата! Не се отклонявайте от конвейера, защото лесно може да се изгубите! — бе казал британецът.

Отрядът на Гант последва инструкциите му и продължи около двеста метра по наклонения тунел, в който бе въздушната конвейерна лента.

Метанометърът: 5,6%… 5,4%…

С навлизането им в мината концентрацията на метан намаляваше.

5,2%… 4,8%… 4,4%…

„Така е по-добре“ — помисли си Гант.

— Знаеш ли — каза Майка, докато тичаха — мисля, че той ще повдигне въпроса в Италия.

— Майко… — отвърна Гант.

След тази операция Майка и Гант — заедно със Скофийлд и дребничкия съпруг на Майка, Ралф — заминаваха на групова екскурзия в Италия. Щяха да наемат вила в Тоскана за две седмици преди да отидат на прословутото въздушно шоу „Аеростадия Италия“ в Милано — гвоздеят на програмата бяха два изключително редки Х–15, ракетни самолети на НАСА, най-бързите на света. Майка с нетърпение очакваше да ги види.

— Помисли — каза тя. — Тосканските хълмове. Стара вила. Стилен пич като Плашилото няма да пропусне такава възможност.

— Казал ти е, че ще ми предложи, нали? — без да откъсва поглед от тунела пред тях, попита Гант.

— Да.

— Адски е срамежлив — рече Гант. В следващия миг завиха и абсолютно ненадейно чуха изстрели. — Ще продължим друг път — изсумтя младата жена.

В мрака пред себе си видяха лъчи на монтирани върху каски фенерчета и сенки на тичащи съюзнически войници зад барикада от стари варели, палети и празни стоманени подемници.

А зад барикадата Гант видя толкова важните вентилационни шахти.

В този тесен, затиснат от ниския таван квадратен свят вентилационните шахти представляваха добре дошъл участък открито пространство. Високи колкото шест етажа и осветени от яркобели фосфоресциращи ракети, те сияеха като подземна катедрала.

Двата широки по десет метра кладенеца изчезваха в тавана през две еднакви конични ниши.

А под вентилационните шахти се водеше една от най-свирепите битки в историята.

Терористите от Ал Кайда бяха добре подготвени.

Бяха издигнали своя барикада в просторната пещера — барикада, безкрайно по-съвършена от импровизираното творение на съюзническите войници.

Беше направена от зарязаните в мината миньорски машини: големи коли с гигантски полусферични сонди, самосвали, стари джипове и контейнери, пълни със спиращи куршумите въглища.

Гант видя терористите в отсрещния край на пещерата: над сто, всички с кафяви кожени жилетки, бели ризи и черни чалми.

И бяха въоръжени до зъби. С калашници, М–16 и стари съветски ерпегета.

Гант се запъти към съюзническите войници.

Те бяха двайсетина — американски морски пехотинци и британци от СВС.

Тя стигна при съюзническия командир — майор Ашкрофт от СВС, с позивна „Сфинкс“.

— Това е кошмар! — извика английският командос. — Окопали са се за вечни времена около тия вентилационни шахти! И час по час някой от тях… мамка му! Ето пак! Застреляйте го! Застреляйте го!

Гант надзърна над съюзническата барикада.

Със смайваща внезапност един брадат арабски терорист изскочи през отвор в барикадата на Ал Кайда на мотор, като с една ръка стреляше с калашника си и крещеше нещо на аллах.

На гърдите му бяха прикрепени четири шашки С4.

Трима войници от СВС улучиха самоубиеца с автоматите си, свалиха го от седалката и той падна на земята зад продължаващия напред мотоциклет.

Арабинът вдигна облак прах…

… и избухна.

Просто изчезна.

Гант се ококори.

Безумие…

Ашкрофт се обърна към нея.

— Тук е пълна лудница, скъпа! Тия копелета час по час пращат поредния самоубиец и трябва да ги очистваме преди да стигнат нашата барикада! Проблемът е, че имат склад някъде там отзад! Генератори, бензин и достатъчно боеприпаси, храна и вода, за да издържат до трихилядната година! Пълна безизходица!

— Ами ако ги заобиколим? — попита Гант и посочи няколко тунела надясно.

— Не. Минирани са! С пехотни мини. Вече изгубих двама души! Тия чалмоносци отдавна са ни чакали тук! Нужна е фронтална атака. Трябват ми повече хора!

Сякаш по даден знак, в същия момент в тунела, който водеше към входа на мината, заблестяха двайсетина фенерчета.

— А, подкрепление — каза Ашкрофт и се запъти да ги посрещне.

Гант го проследи с поглед и видя, че се ръкува с командира на новия отряд.

„Странно — помисли си тя. — Полковник Уокър каза, че следващата група ще пристигне най-рано след двайсет минути. Как са стигнали толкова бързо?…“

Ашкрофт махна с ръка към барикадата — явно обясняваше ситуацията — и за стотна от секундата се обърна с гръб към новия си познат. В този миг командирът на новата група плавно и ловко измъкна нещо от колана си и рязко го прокара през гърлото на британеца.

Отначало Гант не разбра какво стана.

Ашкрофт не помръдна.

После, за свой абсолютен ужас, тя видя, че главата му се накланя под невероятен ъгъл и просто се отделя от тялото му.

Гант се ококори.

„Какво?…“

Ала нямаше време за смайване, тъй като Ашкрофт едва се беше строполил на земята, когато автоматите на новопоявилите се затрещяха и обсипаха с огън съюзническите войници зад барикадата.

Гант мълниеносно се метна в един от стоманените подемници. Навсякъде наоколо свиреха куршуми. След секунда към нея се присъединиха Майка и другите й двама морски пехотинци.

Останалите съюзници нямаха този късмет.

Повечето бяха хванати на открито… и безмилостно бяха пометени от този неочакван залп в тил.

— По дяволите! Какво става?! — Гант се притисна към ръждивата стена на стоманения подемник.

Бяха се озовали между две групи противници: едните пред, другите зад тяхната барикада.

Смъртоносен сандвич.

— Какво ще правим, пиленце? — извика Майка.

На лицето на Гант се изписа решително изражение.

— Ще си спасяваме кожата. Хайде, насам!

И тя поведе хората си в единствената посока, която можеше — скочи от предната стена на миниатюрния подемник и се приземи като котка в прашния открит участък между двете барикади.

Точно в този момент джипът на Скофийлд и Книга II спря във входа на мината.

Капитанът видя релсите, които потъваха в тунела, и пристъпи към тях, но от един страничен проход изскочиха две фигури.

Скофийлд и Книга II едновременно се завъртяха, насочили напред автоматите си. Двата тъмни силуета направиха същото и…

— Пандиз? — Капитанът присви очи. — Дьо Вилие?

— Плашило? — Единият боец отпусна оръжието си. — За малко да те гръмна бе, пич.

Това бе младши сержант Пол дьо Вилие с позивна „Пандиз“, който току-що се връщаше, след като беше прочистил снайперистките гнезда на склона с партньора си, ефрейтор с позивна „Фреди“.

— Трябва ми Гант — каза Скофийлд. — Къде е?

— Долу — отвърна Пандиз.

След трийсет секунди капитанът спускаше джипа по стръмния тунел. До него седеше Книга II, а зад тях бяха другите двама морски пехотинци, Пандиз и Фреди.

Лъчите на фаровете подскачаха по трийсетградусовия наклон и осветяваха железопътните релси в средата на тунела.

Когато наближиха дъното, Скофийлд превключи на задна и колелата бясно се завъртяха в обратната посока, макар поднеслият джип да продължаваше напред.

Стратегията му успя: скоростта им се понижи, макар и съвсем слабо. Но и това стигаше. Няколко метра преди края Скофийлд изключи от скорост, джипът изскочи от тунела и влетя в лабиринта, като зави наляво покрай трупа на куриера от СВС.

Гант бе открита от всички страни.

Пред съюзническата барикада — само на трийсет метра от кръвожадните муджахидини.

Ако терористите искаха да убият четиримата морски пехотинци, можеха да го направят веднага. Гант зачака града от куршуми, който щеше да сложи край на живота й.

Ала не го дочака.

Вместо това чу стрелба — някъде зад барикадата на Ал Кайда.

Намръщи се. Никога не беше чувала такива изстрели. Звучаха адски бързо, прекалено бързо, като бръмчене на шестцевна миникартечница…

И тогава видя нещо, което съвсем я изненада.

Видя, че барикадата се разкъсва отвътре — стените й бяха взривени от милион свръхскоростни куршуми — и внезапно цялата шайка терористи запрескача собствената си барикада към ничията земя. Бягаха от някаква невидима сила… точно като самата Гант.

Беше й ясно обаче друго.

Терористите бягаха от нещо много по-страшно от нея.

Докато отчаяно прескачаха барикадата си, ги застрелваха във въздуха — изотзад — и те се строполяваха целите разкъсани, с отделени от телата крайници.

Стотна от секундата преди един такъв боец от Ал Кайда да бъде разкъсан на парчета, докато се катереше по барикадата, Гант зърна върху тялото му зелена лазерна точка.

„Зелен лазер…“

— Лейтенант! — извика до нея Майка. — Какво стана с тая битка, по дяволите?! Нали войните трябваше да се водят между две вражески сили?

— Знам! — отвърна Гант. — Тук има повече от две сили! Следвайте ме!

— Къде?

— Има само един начин да решим проблема и да свършим за каквото сме пратени тук!

С тези думи тя се затича през ничията земя, промуши се под въздушния конвейер и се насочи към лявата вентилационна шахта.

Стигна до северния край на въздушния конвейер в момента, в който четирима терористи от Ал Кайда дотичаха откъм своята барикада, преследвани от автоматична стрелба.

Първите трима муджахидини се покатериха по няколкото подредени като стълба сандъци и се качиха на конвейерната лента. Четвъртият натисна голям зелен бутон на един пулт.

Конвейерът изрева…

… и тримата мъже мигновено бяха отнесени с огромна скорост към съюзническата барикада. Четвъртият се метна на лентата след тях и също полетя на юг.

— Леле. Бърз конвейер… — отбеляза Майка.

— Хайде! — извика Гант и се хвърли зад барикадата на Ал Кайда.

Озова се на добре осветено пространство под вентилационните шахти. Наистина приличаше на катедрала. Електрическите лампи излъчваха разсеяна бяла светлина.

Тя видя и причината терористите да напуснат сигурността на барикадата си.

Петнайсетина облечени в черно командоси — мрачни призраци със зелени очила за нощно виждане — се разгръщаха от малък тунел зад барикадата, разположена в североизточния ъгъл на пещерата.

Вниманието й обаче привлякоха оръжията в ръцете им. Оръжията, които бяха отприщили адските огньове срещу бойците от Ал Кайда.

Войниците бяха въоръжени с автомати М100 „Метална буря“. Тези автомати не използват конвенционални движещи се части, за да изстрелват куршуми, а бързи електрически разряди и са в състояние да постигат невъобразимата скорост от десет хиляди куршума в минута. Това прилича на истинска метална буря и оттам идва и името им.

Автоматите на новопоявилите се войници бяха снабдени със зелени лазерни мерници — затова, докато не установеше истинското им име, Гант реши просто да ги нарича „черно-зелените“.

Най-странното в тях бе, че Гант като че ли изобщо не ги интересуваше. Те преследваха бягащите терористи.

Насред целия този хаос Гант застана под лявата вентилационна шахта и се зае да издигне вертикална минохвъргачка.

Когато свърши, извика „Пази се!“ и натисна спусъка. Мината с експлозивно свистене излетя в шахтата и изчезна със скоростта на ракета…

БУМ!!!

На шестстотин метра над тях мината улучи камуфлажния капак и го унищожи. В шахтата се посипаха останки и в същия момент отгоре нахлу естествена сива светлина.

Когато дъждът от останки спря, Гант отново пристъпи напред и заобиколена от хората си, издигна ново, много по-малко устройство: компактен лазерен диод.

Натисна бутона.

От диода се стрелна яркочервен лазерен лъч и изчезна в комина.

— До всички части, тук Лисица — каза Гант по радиостанцията си. — Ако още сте живи, внимателно ме чуйте. Лазерът е насочен. Повтарям, лазерът е насочен. Според оперативните инструкции бомбардировачите ще пристигнат след десет минути! Не ме интересува какво друго става тук! Да се махаме от тая мина!

В лагера на морската пехота един свързочник рязко вдигна глава от пулта си.

— Господин полковник! Току-що засякохме насочващ лазерен лъч от вътрешността на мината! Лъчът на Гант. Успели са.

Полковник Уокър се приближи.

— Повикай бомбардировачите, кажи им, че имат лазер. И прати евакуационни екипи при входа на пещерата да приберат хората ни още щом излязат. След десет минути тая мина ще отиде в историята. Не можем да чакаме изостаналите.

Гант, Майка и двамата морски пехотинци едновременно се обърнаха.

Все още бяха зад барикадата на Ал Кайда и трябваше да се върнат по обратния път към стръмния входен тунел.

Не успяха да изминат повече от няколко метра.

Едва бяха тръгнали, когато в ничията земя видяха странна сцена.

Четирима муджахидини от Ал Кайда стояха обградени от шестчленен черно-зелен отряд, попаднали в зелените лъчи на автоматите им.

Гант ги наблюдаваше иззад барикадата.

Командирът на черно-зелените пристъпи напред, смъкна маската си и се видя квадратна брадичка, красиво лице и сини очи. Той се обърна към терористите.

— Ти ли си Завахири? Хасан Завахири…

Един от тях предизвикателно вирна брадичка.

— Да, аз съм Завахири. Не можеш да ме убиеш.

— Защо? — попита черно-зеленият командир.

— Защото ме пази Аллах — спокойно отвърна терористът. — Не знаеш ли? Аз съм Неговият избран воин. Аз съм Неговият избраник. — Той постепенно повиши глас. — Питай руснаците. Само аз от всички пленени муджахидини се спасих от съветските експерименти в занданите на таджикския им гулаг. Питай американците! Само аз се спасих от атаките на ракетите им след атентатите срещу посолствата в Африка! — Завахири вече викаше. — Питай Мосад! Те знаят! Само аз се спасих от над десет техни атентата! Никой на света не може да ме убие! Аз съм Оня. Аз съм Божият пратеник. Аз съм неуязвим!

— Грешиш — заяви командирът на черно-зелените.

И изстреля автоматичен откос в гърдите на Завахири. Терористът отхвърча назад с разсечено на две тяло.

После красивият командир пристъпи напред и направи нещо отвратително.

Наведе се над трупа на Завахири, извади мачете от ножницата на гърба си и с един ловък удар отсече главата му.

Гант се облещи.

Майка зяпна.

Гледаха ужасено черно-зеления командос, който вдигна отсечената глава на Завахири и небрежно я прибра в една бяла медицинска кутия.

— Що за гадост става тук? — ахна Майка.

— Не знам — призна Гант. — Но така и няма да научим. Трябва да се махаме.

Те се обърнаха…

… и видяха трийсетина терористи от Ал Кайда да тичат към тях — към конвейерната лента; викаха и размахваха безполезните си празни автомати, — преследвани от други черно-зелени командоси.

Гант откри огън и повали четирима терористи.

Майка последва примера й и очисти още четирима.

Двамата морски пехотинци бяха прегазени от бягащата тълпа.

— Прекалено са много! — извика Гант на Майка и се хвърли наляво, за да се дръпне от пътя им.

От своя страна, Майка заотстъпва по водещите към конвейера сандъци, като продължаваше да стреля. След миг терористите я пометоха и тя политна по гръб върху лентата.

Черно-зеленият, който беше убил Завахири, изглежда, се забавляваше от гледката на отчаяно бягащите бойци от Ал Кайда.

Един от тях се добра до контролния пулт на конвейера и натисна голям жълт бутон.

В пещерата се надигна механичен рев и Гант се завъртя, за да види източника му.

При съюзническата барикада в отсрещния край на конвейерната лента се беше включила гигантска скалотрошачка — състоеше се от два масивни валяка, покрити със стотици конични зъбци.

Терористите започнаха да скачат от бързо движещия се конвейер. Гант очакваше и Майка да последва примера им, ала това не стана.

Мамка му!

Майка бе на лентата и стремглаво се носеше към скалотрошачката.

Майка наистина все още беше на лентата — и летеше към въртящите се челюсти на скалотрошачката, до която оставаха шейсетина метра.

Проблемът бе, че се бореше с двама терористи от Ал Кайда. Докато другите муджахидини бяха решили да скочат от конвейера, тези двама бяха готови да умрат в скалотрошачката… и да вземат и Майка със себе си.

Лентата се носеше към скалотрошачката с трийсетина километра в час — осем метра в секунда.

При падането Майка беше изгубила автомата си и сега се бореше с двамата терористи.

— Тъпи самоубийци! — викаше тя. Бе силна като бик — достатъчно, за да не се остави на двамата си противници, но не и да ги победи.

— Мислите си, че ще ме гепите, а? — изкрещя тя. — Няма начин!

Майка ритна единия от тях в чатала — с всичка сила — и той изкрещя. Тя го преметна през главата си към скалотрошачката, вече само на двайсетина метра от нея.

На две и половина секунди.

Ала вторият муджахидин не се предаваше. Беше упорит воин — сграбчи я за ръцете и не искаше да ги пусне. Движеше се с краката напред. Майка напредваше по корем с главата напред.

— Пусни ме! — извика тя.

Първият терорист потъна в скалотрошачката.

Мъчителен крясък. Кървава експлозия. Червени струи обляха цялото лице на Майка.

И после в миг на яснота тя разбра.

Нямаше да успее.

Беше късно. С нея бе свършено.

Времето забави ход.

Терористът, който държеше ръцете й, навлезе в челюстите на скалотрошачката с краката напред.

Тя го погълна цял и Майка наблюдаваше всичко това съвсем отблизо: огромен мъж, сдъвкан за миг. Хрус-пляс! Нов кървав взрив опръска лицето й от упор.

После видя въртящите се челюсти на трошачката само на сантиметри от себе си, видя всеки остър зъб, видя кръвта по тях, видя дланите си да изчезват в…

… и след това изведнъж полетя във въздуха над зейналата паст на скалорошачката.

Не много високо във въздуха, нали разбирате.

Само на няколко сантиметра, достатъчно, за да бъде повдигната от бързо движещата се конвейерна лента, достатъчно, за да престане да се плъзга напред.

Майка се намръщи и рязко завъртя глава.

И над себе си, увиснал на една ръка от стоманената греда над скалотрошачката и стиснал яката на бронираната й жилетка с другата си ръка, видя Шейн Скофийлд.

След пет секунди Майка отново бе стъпила на твърда земя при Скофийлд, Книга II, Пандиз и Фреди. Джипът бе наблизо зад съюзническата барикада.

— Къде е Гант? — надвика врявата Скофийлд.

— Разделихме се при другата барикада! — отвърна Майка.

Капитанът погледна натам.

— Плашило! Какво става, по дяволите? Какви са всички тия хора?

— Все още не съм съвсем сигурен! Знам само, че са ловци на глави! И поне един от тях преследва Гант!

Майка го хвана за ръката.

— Чакай. Имам лоша новина! Вече излъчихме насочващия лазер за бомбардировачите. Имаме точно… — тя си погледна часовника, — … осем минути и после тая мина ще бъде ударена от шесттонна лазерно насочвана бомба!

— Тогава най-добре бързо да намерим Гант — каза Скофийлд.

След като бягащите терористи от Ал Кайда я подминаха, Либи Гант скочи на крака — и спря, защото на гърдите й светеха три зелени лазерни точки.

Беше обградена от друга група черно-зелени, шестима мъже, насочили към нея автоматите си.

Единият вдигна ръка и пристъпи напред.

Свали каската си и вдигна зелените си очила за нощно виждане, за да покаже лицето си.

Лице, което Гант никога нямаше да забрави.

Никога не можеше да забрави.

Приличаше на герой от филм на ужасите.

В миналото главата на този човек трябва да бе попадала в бушуващ огън — целият му череп беше абсолютно гол и ужасно сбръчкан, с обгорена кожа, покрита с белези. Меката част на ушите му бе залепнала за главата му.

Под тази грозна гледка обаче очите му блестяха от удоволствие.

— Ти си Елизабет Гант, нали? — дружелюбно попита той и взе оръжията й.

— Аз ли? Да — изненадано потвърди тя.

Подобно на другия черно-зелен командир, плешивият също говореше с британски акцент. Изглеждаше четирийсетинагодишен. Опитен. Сръчен.

Мъжът измъкна магнитната кука на Гант от кобура на гърба й и я хвърли на земята далеч от нея.

— Боя се, че не можем да ти оставим и това — каза той. — Елизабет Луис Гант, с позивна „Лисица“. Двайсет и девет годишна. Съвсем скоро завършила офицерската школа. Втора по успех, струва ми се. Преди това си служила в Шестнайсети разузнавателен отряд на морската пехота под командването на тогавашния лейтенант Шейн М. Скофийлд, както и в охраната на президентския хеликоптер, пак под командването на капитан Скофийлд. А сега… вече не си под командването на капитан Скофийлд, защото в морската пехота са забранени тесните връзки между личния състав. Старши лейтенант Гант, аз съм полковник Деймън Ларкъм — Демона. Това са хората ми, „Интерконтинентална охрана“, Отряд осемдесет и осем. Надявам се, че не възразяваш, но просто за известно време трябва да те вземем с нас.

Един от хората на Ларкъм сграбчи Гант изотзад, притисна марля, напоена с трихлорметан, към устата и носа й и тя потъна в пълен мрак.

След малко красивият млад командир, когото Гант бе видяла да отсича главата на Завахири, се приближи до Демон с две медицински кутии в ръце.

— Взехме главите на Завахири и Халиф, господин полковник — съобщи той. — Открихме трупа на Ашкрофт, но главата му вече липсваше. Смятам, че Скорпионите са тук и първи са се добрали до него.

Ларкъм замислено кимна.

— Хм… Майор Заманов и неговите Скорпиони. Благодаря, Каубой. Мисля, че и без това спечелихме повече от достатъчно от тая атака. — Той погледна проснатото на земята тяло на Гант. — И може да увеличим улова си. Кажи на всички да се насочат към задния изход. Време е да се връщаме при самолетите. Тази мина ще бъде бомбардирана и самолетите вече пристигат.

След две минути джипът на Скофийлд заобиколи конвейерната лента откъм барикадата на Ал Кайда и спря, като вдигна облак прах.

Капитанът, Книга II, Майка и двамата младши морски пехотинци скочиха от него с оръжия в ръце.

— Колко остава до хвърлянето на бомбите, Майко? — извика Скофийлд.

— Шест минути!

Гант не се виждаше никъде.

Майка стоеше до края на барикадата, недалеч от конвейера.

— Тук я видях за последен път. Един хубавец от черно-зелената група отсече главата на някакъв терорист и после не щеш ли цялата шайка от Ал Кайда ни прегази!

Тя посочи отсрещния североизточен ъгъл на пещерата — зад вентилационните шахти. Там Скофийлд видя по-тесен тунел, широк колкото врата на гараж.

Забеляза още нещо — на пода.

Магнитна кука.

Отиде при нея, вдигна я и прочете думите „Кума Лиса“, написани с бял маркер върху ръкохватката. Магнитната кука на Гант. Той я закачи на колана си.

Когато се върна при другите, Майка тъкмо казваше:

— … и не забравяйте четвъртата сила, която е тук.

— Четвъртата сила ли? — попита Скофийлд. — Каква четвърта сила?

— В тази мина има четири отделни части — обясни Майка. — Ние, Ал Кайда, ония черно-зелени скапаняци, които отвлякоха пиленцето ми, и още една, четвърта сила: оная шайка, дето убиха Ашкрофт и превзеха съюзническата барикада в тил.

— Убили са Ашкрофт!? — ахна капитанът.

— Да, мама му стара. Отрязаха му главата.

— Господи! Това е друга група ловци на глави. И къде е сега тази четвърта сила?

— Хм, струва ми се, че вече са тук… — злокобно съобщи Книга II.

Появиха се иззад барикадата на Ал Кайда — двайсетина въоръжени войници в жълто-кафяви пустинни маскировъчни униформи, карамелени маски и жълти руски кубинки. Наизскачаха от пикапите и самосвалите, които образуваха барикадата.

Повечето носеха късоцевни автомати ВЗ–61 „Скорпион“: характерното оръжие на елитните руски спецчасти. Именно от това оръжие бяха получили името си като ловци на глави: Скорпионите.

Бяха ги причаквали.

От групата се отдели мъж с майорски пагони и отсечено заповяда:

— Хвърлете оръжието си!

Скофийлд и другите четирима морски пехотинци се подчиниха. Двама руснаци незабавно се втурнаха към него и здраво го хванаха.

— Каква приятна изненада, капитан Скофийлд — каза майорът. — В разузнавателните ми сведения не се съобщаваше, че сте тук, но появата ви е добре дошла. Главата ви може да струва също толкова, колкото и на другите, но да донесеш прочутото Плашило определено носи известен престиж.

Руснакът като че ли претегли Скофийлд с поглед.

— Но може репутацията ви да не е основателна — изсумтя той. — На колене, моля.

Скофийлд остана изправен и кимна към лазерния диод на Гант.

— Виждате ли онова устройство ей там? Този диод насочва към мината шесттонна бомба. Бомбардировачът ще пристигне след пет мину…

— Казах: на колене!

Единият руснак зад гърба му го удари зад коленете с приклада на автомата си и Скофийлд падна на земята под катедралните куполи на вентилационните шахти.

С рязко свистене майорът изтегли лъскава сабя от ножницата на гърба си: къса казашка сабя.

— Наистина — каза той и се приближи, като лениво въртеше оръжието в ръка. — Малко съм разочарован. Мислех си, че ще е по-трудно да убия Плашилото.

Вдигна сабята, стисна я с две ръце и понечи да замахне… и изведнъж върху гърдите на двамата руснаци зад Скофийлд се появиха две сини лазерни точки и в следващия миг те паднаха мъртви.

Капитанът вдигна глава…

Майорът се завъртя…

И всички го видяха.

Стоеше под другата вентилационна шахта с два сребристи ремингтъна в ръце — държеше ги като пистолети. На стоманените цеви на пушките бяха монтирани модерни сини лазерни мерници.

До него на сгъваеми триноги бяха поставени две дистанционно задействани картечници ФН-МАГ, също снабдени със сини лазерни мерници. Едното роботизирано оръжие осветяваше гърдите на майора; точката на другото просто обхождаше руските войници.

Мъжът бе изцяло облечен в черно.

Черна бойна униформа.

Черна бронирана жилетка, покрита с белези от сражения.

Черна хокейна каска.

А на лицето му — сурово лице, обветрено и небръснато — имаше обли огледални очила с жълти стъкла.

Скофийлд видя дебело въже, увиснало от вентилационната шахта над мъжа — то с тихо свистене се издигна нагоре и изчезна като подплашена змия.

— Здравей, Дмитрий — каза мъжът в черно. — Пак ли си излязъл в неплатен отпуск?

Майорът, изглежда, изобщо не се радваше да го види. Не беше въодушевен и от синята лазерна точка на гърдите си.

— Винаги е лесно да изчезнеш в тия международни мисии — изсумтя руснакът. — Както, убеден съм, самият ти отлично знаеш, Алоишъз.

Мъжът в черно небрежно закрачи между тежковъоръжените войници.

Скофийлд забеляза черното му яке, снабдено със странен набор невоенни приспособления: белезници, катераческо снаряжение, миниатюрен акваланг, дори миниатюрна горелка…

Алоишъз подмина един руски десантчик и войникът ненадейно вдигна автомата си.

Проблясъци. Изстрели.

Руският войник падна надупчен от куршуми.

Роботизираната картечница насочи лазерния си мерник към другите войници.

Мъжът в черно невъзмутимо спря пред Скофийлд и майора.

— Капитан Скофийлд, предполагам? — попита той и помогна на морския пехотинец да се изправи. — Плашилото.

— Точно така… — предпазливо потвърди Скофийлд.

Мъжът се усмихна.

— Найт^[1]. Алоишъз Найт. Ловец на глави. Виждам, че сте се запознали със Скорпионите. Ще трябва да извините майор Заманов. Той има адски лошия навик да сече главите на хората още щом се запознае с тях. Забелязах лазерния ви сигнал от въздуха. Кога се очаква да падне бомбата?

Скофийлд погледна към Майка.

— След четири минути и трийсет секунди — отговори тя, като си погледна часовника.

— Ако му вземеш главата, Найт, ще те преследваме до края на света и ще те убием — изсъска майорът.

— Не можеш да го направиш, Дмитрий, даже да се опиташ — отвърна Найт.

— Мога да те убия още сега.

— Но тогава и ти ще умреш. — Мъжът в черно кимна към синята точка върху гърдите на майор Дмитрий Заманов.

— Ще си струва.

— Съжалявам, Дмитрий — засмя се Найт. — Ти си добър войник и — нека сме честни — пълен хахо. Но аз те познавам. Ти не искаш да умреш. Страх те е от смъртта. Аз, от друга страна… е, не ми пука дали ще умра.

Заманов се вцепени.

Найт — Скофийлд беше наясно — блъфираше.

— Хайде, капитане — каза Найт, вдигна автомата на Скофийлд от земята и му го подаде. — Вземете хората си и ме последвайте.

С тези думи мъжът в черно поведе морските пехотинци между руските войници — без нито един изстрел.

— Все пак кой сте вие? — в движение го попита Скофийлд.

— Няма значение — отвърна Найт. — В момента ви интересува само това, капитане, че си имате ангел пазител. Който не иска да ви убият.

Стигнаха до източния край на барикадата на Ал Кайда. Оттам оставаше съвсем малко до тунела в ъгъла на пещерата.

Найт отвори вратата на пикапа, с който завършваше барикадата, и каза:

— Качвайте се.

Морските пехотинци се метнаха вътре — под злобните погледи на Скорпионите.

Алоишъз Найт седна зад волана и запали двигателя.

— Готови ли сте за бягство? — попита той. — Защото щом излезем извън прикритието на дистанционните ми картечници, ония скапаняци адски ще се вбесят.

— Готов съм.

— Добре.

Найт настъпи газта и пикапът потъна в малкия тунел в ъгъла на пещерата.

Щом се скри от поглед, двайсетимата бойци от отряда на Заманов се хвърлиха в другите пикали. Трима дори се качиха в зарязания от Скофийлд джип.

Двигателите зареваха и гонитбата започна.

Фарове в мрака.

Подскачащи, друсащи се лъчи — като саби, пронизващи прашния въздух.

Пикапът на Черния рицар ревеше по тесния тунел.

Бе голям колкото джип, с каросерия за превозване на хора и частично затворена шофьорска кабина. Между нея и каросерията обаче нямаше нито стена, нито прозорец: човек спокойно можеше да прескочи седалката и да се прехвърли отзад.

Тунелът имаше почти идеално квадратно напречно сечение, с правилни гранитни стени и плосък таван, носен от дървени стълбове. Беше и абсолютно прав и потъваше в тъмнината като стрела.

И бе съвсем малко по-широк от пикапа. От двете му страни оставаше по трийсетина сантиметра свободно пространство. Отгоре имаше около метър и двайсет.

Скорпионите плътно ги следваха.

Тримата руски десантчици, които се бяха качили в джипа на Скофийлд, се носеха по тунела точно зад пикапа — по-малката и по-маневрена кола лесно ги настигаше. Шофьорът настъпваше газта, а другарите му стреляха по пикапа с автоматите си.

Окъпани в светлината на подскачащите фарове на джипа, Майка, Книга, Пандиз и Фреди отвръщаха на огъня.

След джипа летяха още три пикапа, натъпкани с останалите седемнайсет бойци от отряда на Заманов.

Миниатюрен конвой, движещ се опасно бързо по тесния каменен проход.

— Майка! Колко остава! — извика от предната дясна седалка на пикапа Скофийлд.

— Три минути!

— Колко е дълъг този тунел? — попита Скофийлд Найт.

— Седем километра.

— Нямаме много време.

Автоматите на Книга, Майка, Пандиз и Фреди бълваха огън срещу преследващия ги джип. Редуваха се — докато двама стреляха, другите двама презареждаха.

Когато Майка и Книга се наведоха да сменят пълнителите, Пандиз и Фреди заеха местата им — и бяха улучени от мощен залп. Лицето на Фреди изчезна, превърнато в каша. Пандиз беше пронизан в гърлото и се строполи, като скърцаше със зъби. Книга II се хвърли напред, за да не му позволи да падне от колата, хвана го…

… ала Скорпионите само това чакаха.

Без да спира да презарежда, Майка погледна какво става. И видя как двама руснаци скачат от предния капак на джипа в каросерията на пикапа!

И двете ръце на Книга бяха заети с Пандиз.

Двамата скорпиони скочиха в пикапа и вдигнаха оръжията си, за да убият Книга и Пандиз.

Тъй като автоматът й още не бе зареден, Майка просто се хвърли върху тях, повали ги и тримата се стовариха в каросерията, покрай която прелиташе като в мъгла сивият камък на стените.

Найт и Скофийлд наблюдаваха цялата сцена.

Скофийлд се изправи, за да се притече на помощ.

— Дръж! — извика Черния рицар и му подхвърли единия ремингтън. — Докато си отзад, надупчи джипа!

Капитанът се прехвърли в откритата каросерия на пикапа.

Майка се бореше на пода… Книга II изтегляше Пандиз в каросерията… фаровете на преследващия ги джип осветяваха тясното пространство.

Скофийлд вдигна сребристия ремингтън с две ръце и стреля.

Откатът бе мощен.

Резултатът беше още по-голям. Каквито и патрони да използваше тоя Найт, те направиха джипа на нищо.

Буквално го откъснаха от колелата му.

Джипът подскочи във въздуха и се прекатури настрани.

Движеше се толкова бързо в тесния каменен тунел, че продължи да се блъска в стените и тавана, докато накрая не спря върху смачкания си покрив.

По някакво чудо шофьорът остана жив.

Ала не задълго.

Само миг след спирането си джипът беше разкъсан на милион парчета — първият пикал мина през него, последван от втория и третия.

След секунди пикапите на Скорпионите се носеха точно зад пикапа на Скофийлд и го осветяваха с фаровете си.

Първата руска кола увеличи скоростта и блъсна с броня задницата на бягащия пикап.

И двете машини се разтърсиха от удара.

После Скорпионите разбиха с ритници предното стъкло, изкатериха се на капака и преди капитанът да успее да направи нещо, трима руснаци скочиха в каросерията при него.

Руските десантчици не обърнаха никакво внимание на Книга II и Майка — тръгнаха право към Скофийлд, насочили оръжията си напред.

Найт ги видя в огледалото и рязко удари спирачки.

Пикапът поднесе и всички бяха запратени напред, включително морските пехотинци в каросерията.

Тримата скорпиони също политнаха напред.

Единият изпусна автомата си в опит да се хване за нещо, вторият се строполи на пода до Скофийлд, а третият бе отхвърлен чак до кабинката — блъсна се в таблото и когато вдигна очи, се озова пред дулото на сребриста пушка, чийто син лазерен мерник осветяваше носа му.

Бум!

Найт стреля.

Главата на войника експлодира като консерва с доматена супа.

Черния рицар настъпи газта и пикапът отново се стрелна напред.

Очите на другите двама руснаци обаче бяха насочени единствено към Скофийлд.

Останалият без автомат войник извади ловджийски нож, другият бързо вдигна своя ВЗ–61…

… и в същия този момент Найт завъртя глава, видя ги и в очите му проблесна поглед, който подсказваше, че Скофийлд не бива да бъде докосван дори с пръст.

Капитанът реагира светкавично.

Отблъсна с каратистки блок цевта настрани в мига, в който противникът му натисна спусъка.

Но не можеше да се справи и с двамата.

Вторият скорпион се изсмя и замахна с ножа към гърлото му…

… и изневиделица при тях се озова Алоишъз Найт…

… с невероятна сила Черния рицар едновременно запрати и онзи с ножа, и другия с автомата в шофьорската кабина…

… точно в мига, в който пикапът им силно бе блъснат от колата зад тях.

Найт и двамата десантчици прелетяха през предното стъкло и се изтърколиха върху капака.

Те всъщност не счупиха предното стъкло. Специално закалено, то просто се покри с паяжина от пукнатини, изскочи от рамката си и падна върху капака като невредимо, но смачкано правоъгълно килимче.

Четирите пикапа продължаваха да се носят по тесния тунел.

Скофийлд видя, че Найт благоразумно е подпрял педала за газта със стоманен лост, което позволяваше на колата да не забавя ход. Посоката й пък се коригираше от каменните стени.

Черния рицар се бореше с двамата скорпиони.

Онзи с ножа отчаяно се опитваше да стигне до Скофийлд. Другарят му бе изгубил оръжието си в усилията си да се хване за нещо.

Найт обаче беше понесъл най-тежко прелитането през предното стъкло. Лежеше с крака, увиснали над земята, и се бе вкопчил в бронята.

Като видя, че единият руснак се опитва да пропълзи към капитана, Черния рицар го хвана за крака, дръпна го, притегли го към предния край на капака… и го смъкна от колата!

С ужасен вик руският войник падна под пищящите гуми, и бе прегазен от колелата на целия конвой преди да бъде изплют зад четвъртата машина, смачкан, разкъсан, мъртъв.

Вторият скорпион видя случилото се и започна да рита към ръцете на Найт, който го докопа за колана и също започна да го тегли напред.

— Не! — изкрещя руснакът. — Нееее!

— Няма да го получиш! — извика Черния рицар и го придърпа към себе си.

Скорпионът — едър мъж с грозно лице — се изравни с него и впи пръсти в гърлото му.

— Ако аз падна, Черни рицарю, ще паднеш и ти… — изръмжа руснакът.

Найт го погледна в очите.

— Добре.

Отблъсна се с крака от предната броня на пикапа — като понесе със себе си ужасения руски десантчик — и падна на прашния път пред бясно хвърчащата кола…

Войникът от руския спецотряд падна на земята и беше премазан от гумите на първия пикап.

За разлика от Найт, той не бе хванал избитото предно стъкло на пикапа в последния момент преди падането си.

Черния рицар обаче го направи и хвърли напуканото стъклено килимче под себе си.

После се приземи отгоре му като котка. Килимчето се плъзна по прашната повърхност, отначало напред, преди първият пикап да профучи отгоре му!

Четирите коли бързо прелетяха над Алоишъз Найт, който се плъзгаше по гръб върху импровизираното килимче.

Фюют! Фюют! Фюют!

В мига преди да изхвърчи изпод последния пикап, Найт хвана втората си пушка за цевта… и закачи пистолетната й ръкохватка за долния край на задната броня на четвъртата кола.

Килимчето излетя изпод него и се запремята в мрака на тунела, а Найт бе повлечен от пикапа. Увисналите му крака подскачаха по пътя.

А после Черния рицар се изтегли върху каросерията, готов отново да се включи в боя.

Скофийлд седеше зад волана на първия пикап. След като Найт беше изхвърчал през предното стъкло и бе паднал под колелата, капитанът беше изритал подпиращия педала на газта стоманен лост и бе поел управлението.

В огледалото видя, че Майка и Книга II се бият с двамата скапаняци от руския спецотряд… и че още руснаци се прехвърлят от задния пикап.

Насочваха се право към шофьорската кабина.

„Прекалено много са“ — изкрещя един глас в ума му.

Видя нови двама скорпиони да тичат напред с извадени оръжия. След секунди щяха да бъдат при него.

И тогава си спомни нещо за миньорските коли и припряно се пресегна към предпазния си колан.

— Книга! Майка! Хванете се някъде!

После протегна ръка надясно… и отвори предната лява врата на пикапа.

Реакцията последва мигновено.

Ръчната спирачка незабавно се задейства и бясно хвърчащият пикап рязко спря. Всички миньорски коли разполагаха с такава система за сигурност — за да не се нараняват миньорите, ако дясната врата се отвореше, автомобилът веднага спираше.

Вторият пикап се блъсна в първия. Третият и четвъртият го последваха и образуваха нещо като сгъващ се акордеон.

Единият от двамата скорпиони, които идваха към Скофийлд, прелетя през празния преден прозорец и падна поне на пет метра от пикапа. Брадичката на другия обаче се закачи за покрива на кабината и докато краката му продължиха напред, главата му остана неподвижна, в резултат на което вратът му се строши с отвратително изхрущяване.

Майка и Книга II, от друга страна, бяха послушали Скофийлд и вместо да се бият с противниците си, се бяха хванали здраво. При спирането на пикапа нападателите им бяха запратени напред и се блъснаха в седалките.

Единият изгуби съзнание.

Вторият успя да се изправи — и получи силен удар в главата от Майка, удар, който задълго го прати в безсъзнание.

Скофийлд се пресегна, затвори вратата, настъпи газта и пикапът отново се понесе напред.

В другите пикапи имаше по-малко щети и те продължиха след първия — все още с поне десет души в тях.

Само че тогава започнаха проблемите им.

Във формата на Алоишъз Найт.

По време на сблъсъка Черния рицар тъкмо се катереше в каросерията на последния пикап, така че разтърсването не му се отрази по никакъв начин.

След като колите отново потеглиха обаче, той бързо се хвърли вътре и се справи със скорпионите там с брутална — наистина брутална — ефикасност.

Руснаците се опитаха да се съпротивляват, опитаха се да вдигнат оръжията си и да стрелят първи.

Ала Найт беше като машина за убиване.

Първо двама скорпиони в каросерията: той застреля първия в главата с пушката си, докато в същото време блъсна главата на втория върху покрива на кабината… и я остави да се удари в носещия се насреща й подпорен стълб — удар, който я отдели от тялото на войника.

После отиде при шофьорската кабина — насочи късоцевния си ремингтън към руснака на дясната седалка и стреля, без да му мигне окото.

Бум.

Шофьорът изненадано се обърна и в същия момент Черния рицар — без да му обръща внимание — изби предното стъкло от рамката, провря се през него и скочи в каросерията на третия пикап.

Там бе Заманов.

Докато Найт избиваше хората му, той се хвърли да се прикрие. Неколцина руснаци се опитаха да отговорят на огъня, ала противникът им беше прекалено бърз, прекалено гъвкав, прекалено опитен. Все едно предугаждаше действията им, дори реда, в който щяха да стрелят.

На път за шофьорската кабина Найт зърна майора да се крие зад таблото, но го видя само за миг и тъй като главната му цел бе да се придвижи напред, обратно при Скофийлд, не спря да убие руснака. Убиваше само онези, които се изпречваха на пътя му.

Черния рицар скочи в каросерията на втория пикап.

Скофийлд шофираше първия — в който вече имаше само приятели и нито един враг.

В далечината пред себе си виждаше бяла точица — края на тунела.

Майка се прехвърли на предната дясна седалка.

— Плашило! Кои са тия, по дяволите? И кой е оня тип в черно?

— Не знам — извика в отговор Скофийлд.

Погледна в огледалото и видя Алоишъз Найт да изскача върху капака на пикапа непосредствено зад тях.

— Но, изглежда, е единственият, който не се опитва да ме убие.

— Може би иска да те убие по-късно — обади се от каросерията Книга II. — Предлагам да му избягаме.

— Съгласна… — започна Майка, но замълча.

Наближаваха края на тунела.

През малкия квадратен отвор нахлуваше яркобяла светлина.

Дотам оставаха около двеста метра.

Онова, което я беше накарало да млъкне обаче, бе огромната машина, появила се във въздуха пред тунела.

Реактивен изтребител.

Черен Су–37, увиснал точно пред изхода.

Гледан отпред, със своя остър нос и наклонени надолу криле, под които висяха ракети, Су–37 приличаше на гигантски зъл ястреб, вперил очи право в тях.

Зад Скофийлд се чу тежко тупване — Найт скочи в каросерията и се приближи към тях.

— Всичко е наред, той е с нас — кимна Черния рицар към изтребителя.

После натисна един бутон на предпазителя на китката си и включи радиостанцията си.

— Аз съм, Руфъс! Излизаме навън, по петите ни следват три противникови коли. Имам нужда от сайдуиндър. Само един. Цели се ниско и надясно, разстояние двеста метра. Точно като в Чили миналата година.

— Ясно, шефе — разнесе се дълбок глас в слушалката му.

— Може ли? — Найт кимна към волана.

Скофийлд му го отстъпи.

Черния рицар незабавно силно завъртя кормилото и доближи пикапа към лявата стена на тунела.

Пикапът застърга покрай нея и… изхвърча нагоре и неочаквано се понесе под наклон четирийсет и пет градуса: движеше се с две колела по земята и с другите две по самата стена.

— Готово, Руфъс! Давай! — извика в микрофона на китката си Найт.

От дясното крило на висящия черен изтребител моментално се стрелна хоризонтален стълб дим и ракетата „Сайдуиндър“ с екот полетя с огромна скорост в тунела.

От гледна точка на Скофийлд, тя се движеше близо до лявата стена, бързо и ниско се приближаваше преди…

… фюют!…

… да профучи под наклонения под четирийсет и пет градуса пикап и да се забие в колата зад тях.

Експлозията разтърси прохода. Първият пикап на руснаците беше взривен на милион парчета. Двата след него не можеха да направят нищо друго, освен да се блъснат в останките му и да спрат.

В същото време пикапът на Скофийлд изхвърча на ярката слънчева светлина и се озова на обширно равно пространство, изсечено в планинския склон. По-нататък — точно под висящия изтребител — се спускаше тристаметрова пропаст.

Найт се обърна към Майка.

— Кога ще пристигнат бомбардировачите?

Тя си погледна часовника.

— След трийсет секунди.

— Дмитрий ще пострада. — Той вдигна китката към устата си. — Руфъс, чакай ни на следващата площадка надолу по склона. — Черния рицар погледна Скофийлд. — Водя трима пътници, включително нашия човек.

— Проблеми?

— Не, тоя път мина съвсем спокойно — отвърна Найт.

След трийсет секунди аеродинамичният сухой кацна сред облаци прах на друга площадка по опасния планински път. Равна и кръгла, тя приличаше на естествена писта, издадена от скалистия склон.

Пикапът на Скофийлд спря до нея.

Точно в този момент един С–130 „Херкулес“ хвърли шесттонна бомба. Насочвана от лазерния диод на Гант, тя полетя към вентилационните шахти на мината.

Прецизната насочваща система работеше идеално.

Бомбата се устреми към земята и достигна максимална скорост. Перките й контролираха траекторията на полета и гигантското оръжие изчезна във вече отворения комин на мината.

Едно…

Две…

Три…

Експлозия.

Планината се разтърси.

От дълбините на мината се надигна мощен екот.

Застанал до двуместната кабина на самолета, Скофийлд тъкмо помагаше на Майка да се качи и трябваше да се хване за стълбичката, за да не падне.

Погледна нагоре към планинския връх — към покриващия го сняг — и ахна:

— О, не! Лавина…

После бързо погледна към пътя — тъкмо навреме, за да види две приведени фигури да се измъкват пеш от тунела само миг преди от изхода да изригне въздушна ударна вълна и да изхвърли смачканите останки от пикапите на скорпионите.

Трите коли изхвърчаха от ръба на горната площадка, полетяха хоризонтално в небето покрай двете прегърбени фигури и пропаднаха в тристаметровото дере.

И тогава някъде над Скофийлд се разнесе зловещ тътен.

Огромното количество сняг на планинския връх се движеше, скърцаше, започваше да се…

Плъзга.

— Бързо! — извика Скофийлд и се покатери по стълбичката.

Плъзгащата се маса сняг бързо набираше скорост.

— В оръжейния отсек! — нареди Найт.

Книга и Майка се провряха през кабинката и се вмъкнаха в тясното пространство зад нея: оръжеен отсек, превърнат в… затворническа килия.

— Влизайте! — изкрещя иззад тях Черния рицар. — Идвам с вас!

И се промуши при тях. Скофийлд скочи в кабината последен, вмъкна се на задната седалка и погледна нагоре.

Вертикално плъзгащият се сняг беше придобил вида на унищожителна океанска вълна: страховити бели експлозии, предшестващи цялата тежест на лавината.

— Руфъс! — извика Найт.

— Вече излитаме, шефе! — Здравенякът на предната седалка натисна дроселите и изтребителят се издигна.

— По-бързо… — каза Скофийлд.

Лавината се спускаше към тях, бучеше, разбиваше, смазваше.

Самолетът се издигна по-високо, за миг увисна във въздуха, после прелетя над ръба на скалата точно в момента, в който лавината профуча покрай него — падащата снежна стена с оглушителен рев погълна площадката на една хапка, подмина черния изтребител и изчезна в бездната долу.

— За малко! — въздъхна Найт.

След три минути аеродинамичният Су–37 кацна откъм афганистанската страна на планината на около километър и половина от яка на Скофийлд.

Скофийлд, Найт, Книга и Майка скочиха на земята още докато пилотът — огромен мъж с буйна брада, когото Черния рицар представи просто като „Руфъс“ — гасеше двигателите.

Капитанът се отдалечи на няколко крачки, за да събере мислите си. Този ден се бяха случили много неща и искаше да проясни главата си.

Слушалката му изпращя.

— Аз съм, Плашило, Феърфакс. Чуваш ли ме?

— Да.

— Слушай, имам нещо за теб. Някои факти за ония хора от ЦМПТЧ в твоя списък и нещо голямо за тоя Черен рицар, главно от списъците на ФБР и СРС с най-търсените престъпници. Имаш ли малко време?

— Да.

— Господи, Плашило, това с Черния рицар е кофти работа…

Дейв Феърфакс седеше в кабинета си дълбоко под Пентагона, окъпан от светлината на компютърния екран. В източните щати беше четири сутринта, 26 октомври, и в сградата цареше тишина.

На екрана на Феърфакс имаше две снимки на Алоишъз Найт: първата показваше гладко избръснат усмихнат младеж в униформа на американските сухопътни сили. Втората бе размазана и направена отдалече: на нея Алоишъз Найт държеше по една пушка в двете си ръце и тичаше с всички сили.

— Слушай — започна да чете Феърфакс. — Казва се Найт, Алоишъз К. Найт, трийсет и три годишен, висок сто осемдесет и пет сантиметра и половина, тежи осемдесет и четири килограма. Очи: кафяви. Коса: черна. Отличителни белези: известно е, че носи огледални очила с кехлибарени стъкла поради зрителна аномалия, наречена остра дистрофия на ретината. Това означава, че ретините му са прекалено чувствителни към естествена светлина, откъдето идва и нуждата от тъмни очила…

Докато гласът на Феърфакс ехтеше в слушалката му, Скофийлд гледаше Найт, който стоеше при самолета с другите — с двете си пушки, жълтите очила и черната си бойна униформа.

— Служил в Отряд седем, който се смята за най-добрия в Делта, елит в елита — продължи Феърфакс. — Достигнал чин капитан, но през деветдесет и девета бил намерен за виновен в измяна срещу Съединените щати, след като провалил ръководената от него операция в Судан. Според разузнавателни източници Найт получил два милиона долара от местно звено на Ал Кайда, за да ги информира за предстояща американска атака срещу оръжейните им складове. В резултат на неговото предупреждение загинали тринайсет оперативни работници от Делта. След това изчезнал, но след година и половина бил открит в Бразилия. Пратили отряд от шестима тюлени да го ликвидира. Найт ги избил до крак, после пратил главите им по пощата в тренировъчната база на тюлените „Коронадо“ в Сан Диего.

— Известно е, че работи като наемен ловец на глави — продължи Феърфакс. — Слушай внимателно. Явно застрахователните компании следят тия неща заради отвличанията. Лондонската фирма „Керингтънс“ го оценява като втория най-добър ловец на глави в света.

— Едва втория ли? А кой е най-добрият?

— Оня Ларкъм с позивна „Демон“, за когото вече ти разказах. Чакай малко, още не съм свършил с Найт. Според СРС през двехилядната година Найт е открил и убил дванайсет ислямистки терористи, които отвлекли дъщерята на руския вицепрезидент, отрязали й четири пръста и поискали откуп сто милиона долара. Найт ги открил в тренировъчен лагер на Ал Кайда в иранската пустиня, отишъл там, изравнил целия лагер със земята, взел момичето — без пръстите — и го върнал в Москва, без медиите изобщо да надушат нещо. В замяна, пише тук, руското правителство му дало… само слушай… повреден при изпитания изтребител Су–37, плюс право да зарежда във всяка руска база по света. Явно самолетът е известен в наемническите кръгове като „Черният гарван“.

— „Черният гарван“, а? — Скофийлд се обърна да погледне черния изтребител… и видя, че Алоишъз Найт се приближава към него.

— Казвам ти, Плашило, по-добре този човек да не те гони по петите.

— Късно — отвърна капитанът. — Той стои точно пред мен.

Скофийлд и Найт се върнаха при другите под „Черният гарван“.

Книга II и Майка се приближиха до капитана.

— Добре ли си? — тихо попита Майка. — Книга ми разказа какво се е случило в Сибир. Ще ме прощаваш за езика, Плашило, обаче какво става тук, мама му стара?

— Имах тежка сутрин и загинаха много хора — отвърна Скофийлд. — Имаш ли представа какво се е случило с Гант?

— За последен път я видях, когато се появиха ония скапаняци със зелените лазерни мерници и бях повалена върху конвейерната лента…

— Отвлякоха я — каза мъжки глас зад Майка.

Беше Алоишъз Найт.

— Отвлече я ловецът на глави, известен като Демона Ларкъм, с хората си от ИО Осемдесет и осем.

— Откъде знаеш? — попита Книга II.

— Руфъс, кажи им. — Найт кимна на партньора си, исполински високия пилот.

Руфъс имаше рунтава брада, широко усмихнато лице и сериозни очи. Той леко се приведе, сякаш искаше да посмали над двуметровия си ръст, после заговори бързо и делово — до такава степен, сякаш ритъмът и интонацията на нормалната реч му бяха абсолютно чужди.

— След като спуснах Алоишъз по вентилационната шахта, отидох да го чакам при задния вход. Хвърлих аерозолна микродотова граната на площадката пред тунела — както ми нареди, шефе. После се отдалечих на километър и половина — пак според твоите инструкции. Пет минути преди всички да излезете от мината, на оная площадка кацна огромен хеликоптер „Чинук“ и два бойни хеликоптера „Линкс“. От тунела изскочиха два джипа и един пикап и се качиха по рампата на транспортния вертолет. После отлетяха по посока на Афганистан.

— Откъде знаеш, че Гант е била с тях? — попита Скофийлд.

— Направих снимки — просто отвърна Руфъс. — Алоишъз ми каза да снимам, ако се случи нещо необичайно, и аз го направих.

Докато исполинът говореше, Скофийлд го преценяваше с поглед. За човек, който можеше с невероятно умение да управлява модерен руски изтребител — нещо, за което се изискваха почти интуитивни познания по физика и аеродинамика, — речта му изглеждаше странно скована и пряма, сякаш директността му действаше успокоително.

Капитанът бе виждал хора като него: често най-талантливите пилоти (и войници) изпитваха огромни затруднения при контактите си с хора. Те бяха толкова съсредоточени в своята област, че обикновено не можеха да се изразяват или не забелязваха нюанси като ирония и сарказъм. Човек просто трябваше да проявява търпение към тях. Освен това трябваше да внимава техните колеги в армията да са също толкова търпеливи. Директни, но не и глупави хора. Да, в Руфъс имаше нещо повече от това, което се виждаше на пръв поглед.

Найт извади миниатюрен монитор от кабината на изтребителя и го показа на Скофийлд.

На дигиталните снимки се виждаха три коли, които излизаха от задния вход на мината и се качваха по рампата на очакващия ги транспортен хеликоптер „Чинук“.

Черния рицар увеличи няколко от фотографиите, които показваха първия джип.

— Обърнете внимание на двете бели кутии на дясната седалка — посочи той. — Медицински транспортни кутии. Две кутии: две глави.

После превключи на следващата снимка — размазан образ на пикап, движещ се зад двата джипа.

— Наблюдавайте каросерията — каза Найт. — Забележете, че всички хора на Ларкъм са облечени в черно. Един човек обаче… ето този… този без каска… носи пясъчна маскировъчна униформа на морската пехота.

И Скофийлд я видя.

Въпреки че снимката беше размазана и нефокусирана, той позна фигурата й и късата й руса коса.

Гант.

Просната в безсъзнание в каросерията на пикапа.

Кръвта му се вледени.

Най-добрият ловец на глави на света бе отвлякъл Гант.

На Скофийлд повече от всичко на света му се искаше да тръгне след нея…

— Не. Точно това е целта на Демона, капитане — прочел мислите му, каза Найт. — Не правете нищо прибързано. Знаем къде е тя. И Ларкъм няма да я убие. Трябва му жива, за да примами вас.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото така щях да постъпя аз — спокойно отговори Найт.

Скофийлд мълчаливо срещна погледа му. Все едно гледаше в огледало — Скофийлд с неговите сребристи огледални очила, скриващи белезите му, Найт с неговите жълти очила, скриващи болните му очи.

Вниманието на капитана привлече татуировката на подлакътницата на Найт. Тя изобразяваше разгневен белоглав орел и думите: СПИ С ЕДНО ОТВОРЕНО око.

Скофийлд беше виждал този образ: на плакати, излезли скоро след 11 септември. На тях американският орел казваше: „Ей, терористи, спете с едно отворено око“.

Под орела на Найт имаше друг надпис: „БРАНДАЙС“. Скофийлд не знаеше какво означава това.

Той отново се обърна към другия мъж.

— Чувал съм за вас, господин Найт — каза капитанът. — Вашата вярност не е нещо, с което можете да се похвалите. Предали сте своята част в Судан. Защо да смятам, че няма да предадете и мен?

— Не вярвайте на всичко, което четете във вестниците или в държавния архив на Съединените щати — отвърна Черния рицар.

— Това значи ли, че няма да ме убиете?

— Ако исках да ви убия, капитане, вече щяхте да сте с куршум в мозъка. Не. Моята задача е да не позволя да ви убият.

— Да не позволите да ме убият ли?

— Вижте, капитане, не го правя, защото ви харесвам или защото смятам, че сте специален по какъвто и да е начин. За това ми плащат, при това добре. Наградата за главата ви е осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара. Уверявам ви, плащат ми доста повече от това, за да се грижа да не ви убият.

— Добре тогава — каза Скофийлд. — Кой ви плаща, за да ме пазите?

— Не мога да ви кажа.

— Можете, разбира се.

— Няма да ви кажа. — Найт дори не мигна.

— Но вашият работодател…

— … не подлежи на обсъждане — прекъсна го Черния рицар.

Скофийлд избра друга тактика.

— Добре тогава, каква е причината за всичко това? Какво ви е известно за този лов на хора?

Найт сви рамене и се извърна.

Вместо него отговори Руфъс.

— Причините за лова на хора са всевъзможни, капитан Скофийлд. Залавяне и ликвидиране на шпионин, избягал с важна тайна. Залавяне и връщане на похитител, получил своя откуп — слушайте какво ви казвам, и дяволът не е толкова свиреп, колкото богаташа, искащ възмездие. Някои богати копелета предпочитат да ни платят два милиона долара, за да заловят изнасилвач, който им е взел един милион. Рядко обаче се случва списък на обща стойност десет милиона долара, камо ли почти двайсет милиона долара на глава.

— А какво знаете за този лов? — попита Скофийлд.

— Организаторът не е известен, нито причината за самия лов, но оценителят, един банкер от АЖМ-Суис, казва се Делакроа, има опит в такива неща — отвърна Руфъс. — А щом оценителят е редовен, повечето ловци на глави не се интересуват от причината за лова.

Той се обърна към Найт.

Черния рицар само наклони глава.

— Голям лов. Петнайсет жертви. Всички трябва да бъдат мъртви до дванайсет часа на обяд, нюйоркско време. Осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара на глава. Това прави общо двеста и осемдесет милиона долара. Каквато и да е, причината за организирането на този лов струва над четвърт милиард долара.

— Казвате, че всички трябва да сме мъртви до дванайсет на обяд, нюйоркско време, така ли? — попита Скофийлд. За пръв път чуваше за времевите рамки на лова. Погледна си часовника.

В Афганистан беше 13:40. Това правеше 03:40 в Ню Йорк. Малко повече от осем часа.

Капитанът замислено замълча.

После рязко вдигна очи.

— След като ме открихте, господин Найт, какво предполагат инструкциите ви?

Черния рицар бавно кимна, впечатлен от зададения въпрос.

— Инструкциите ми са съвсем ясни. Отсега нататък трябва да ви защитавам.

— Но не са ви казали да ме държите в плен, нали?

— Не… — потвърди Найт. — Не са. Имам инструкции да ви оставя пълна свобода на действие — да ходите, където пожелаете, — но под моя закрила.

И с това Скофийлд разгада част от загадката.

Онзи, който плащаше на Найт да го пази, искаше не само Скофийлд да остане жив, но и да направи онова, което ловът трябваше да му попречи да направи.

— Казахте, че знаете къде е Гант. Откъде?

— От аерозолната микродотова граната, която Руфъс е хвърлил на площадката преди да пристигнат момчетата на Демона.

Скофийлд беше чувал за микродотите. Очевидно те бяха последното откритие в областта на нанотехнологиите.

Микродотите представляваха микроскопични силиконови чипове, всеки голям, колкото връх на игла, но с невероятен капацитет. Макар мнозина да бяха убедени, че микродотите ще са основа за ново поколение суперкомпютри — представете си течност, наситена със свръхмощни микродоти — в момента те се използваха главно от престижните производители на автомобили като проследяващи устройства: напръскваш шасито на ферарито си с наситена с микродоти боя и колата може да се проследи навсякъде по света. И никой автокрадец, колкото и упорит да е, няма да може да я отмъкне.

Хвърлената от Руфъс микродотова граната беше обгърнала площадката с аерозолен облак, съдържащ милиарди микродоти.

— Демона, хората му, колите и вашето момиче са покрити с микродоти — каза Найт. Той откачи от колана си малко навигационно устройство, покрито със самоделни ключове и антени.

На екрана имаше карта на света. В района на Средна Азия се движеха няколко червени точки.

Групата на Ларкъм Демона.

— С това нещо можем да ги проследим до всяка точка на света — поясни Черния рицар.

Скофийлд се съсредоточи, опита се да подреди мислите си и да претегли възможностите, за да разработи план за действие.

— Първо трябва да открием каква е причината за всичко това — каза накрая той.

Капитанът извади списъка и за кой ли път го анализира. Майка и Книга II го прочетоха над рамото му.

— Мосад — видяла едно от имената, промълви Майка:

11. РОЗЕНТАЛ, Бенямин И.

Израел

Мосад

— Какво искаш да кажеш? — попита Скофийлд.

— Оня Завахири каза нещо за Мосад в мината преди да изгуби главата си. Той беше побъркан, викаше, че се бил спасил от съветските експерименти в някакъв лагер, после от американските ракетни удари през деветдесет и осма. Накрая каза, че в Мосад знаели за неуязвимостта му, защото много пъти се били опитвали да го убият.

— Мосад… — замислено повтори Скофийлд и включи сателитната си радиостанция. — Още ли си на линия, Феърфакс?

— И ще съм на линия, докато има кафе — разнесе се отговорът.

— Провери имената Хасан Мохамед Завахири и Бенямин И. Розентал.

— Един момент — каза младежът. — Добре, открих нещо. От някакви сведения, разменени между американското и израелското разузнаване. Майор Бенямин Ицхак Розентал е „каца“ на Хасан Завахири, с други думи, той води неговото дело, наблюдава го. Розентал работи в Хайфа, но изглежда, че вчера е бил пратен в лондонското бюро на Мосад.

— В Лондон ли? — попита Скофийлд.

В ума му започваше да се оформя план.

И изведнъж отново се почувства жив.

Цяла сутрин изоставаше и само реагираше — сега ставаше активен.

— Книга, Майка, какво ще кажете да посетим майор Розентал в Лондон? Да видим дали той не може да хвърли светлина върху тази ситуация.

— С удоволствие — отвърна Майка.

— Естествено — присъедини се Книга II.

Алоишъз Найт нехайно и безразлично следеше разговора им.

— А, Плашило — обади се Феърфакс. — Щях да го спомена по-рано, обаче нямах възможност. Спомняш ли си онзи доклад на Центъра за медицински проучвания? Е, оттук не мога да го получа. Преди два месеца е бил изтрит от архива на ЦМПТЧ. Архивен екземпляр има в някакъв склад в Аризона, но иначе всички други копия са унищожени. Обаче открих нещо за двамата му автори, ония двама души от твоя списък, които са работили в Центъра за медицински проучвания: Никълсън и Олифант — продължи той. — Никълсън се е уволнил преди две години и сега живее в някакъв старчески дом за ветерани във Флорида. Но Олифант е напуснал ЦМПТЧ едва миналата година. Сега е главен лекар в спешното отделение в болницата „Сейнт Джон“ във Вирджиния, недалеч от Пентагона.

— Нима? Господин Феърфакс, искате ли за един ден да станете старши офицер? — попита Скофийлд.

— Готов съм на всичко, само да се измъкна от тоя кабинет, приятел. Шефът ми е най-големият гадняр на света.

— Когато имаш възможност, иди в „Сейнт Джон“ и си поговори с доктор Олифант.

— Готово. — Феърфакс се изключи.

— Ами ти? — попита Майка капитана. — Няма да останеш с тоя ловец на глави, нали? — Тя стрелна Найт със смразяващ поглед. Черния рицар само вдигна вежди.

— Той казва, че мога да отида където пожелая. Само трябвало да ме пази.

— Тогава къде отиваш? — обади Книга II.

Скофийлд присви очи.

— При източника на този лов. В онзи френски замък.

— И какво ще направиш? Ще почукаш на вратата, така ли?

— Не. Ще си поискам наградата.

— Каква награда? — изненада се Майка. — Хм, не че те подстрекавам, обаче не ти ли трябва… глава… за да получиш наградата?

— Точно така — потвърди Скофийлд, като гледаше модифицираното навигационно устройство на Найт, миникомпютъра, изобразяващ напредването на Демона. — И знам точно откъде да я взема. И в същото време ще спася Гант.

Бележки

[1] Knight — рицар (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Матю Райли Плашилото (3)

Метаданни

Данни

Плашилото

Информация

История

Сваляне / Връзки

ВТОРА АТАКА26 октомври, 13:00 (афганистанско време)ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 03:00

АФГАНИСТАН/ФРАНЦИЯ

Въгледобивна мина „Капралов“

Някъде на афганистанско-таджикистанската граница

Матю Райли
Плашилото (3)

ВТОРА АТАКА
26 октомври, 13:00 (афганистанско време)
ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 03:00