Матю Райли
Плашилото (2)

ПЪРВА АТАКА
26 октомври, 09:00 (местно време)
ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 21:00 (25 октомври)

Днешните наемници си приличат по много неща със своите предшественици в някогашния американски Запад.

Те са единаци — обикновено бивши военни, професионални убийци или бегълци от правосъдието, известни със сложните си оръжия, транспортни средства и методи.

Съществуват организации — компании, които превръщат лова на бягащи хора в бизнес. Със своите квазивоенни инфраструктури наемническите организации често участват в международен лов на хора.

И разбира се, съществуват опортюнисти — спецчасти, които се самоотлъчват и предприемат самостоятелен лов, или служители от органите на реда, които намират съблазънта на частния лов за по-примамлива от законните си задължения.

Но трябва да се имат предвид и сложните пътища на днешния наемнически лов. Случва се наемници да действат съвместно с национално правителство, което иска да се дистанцира от определени актове. Не е неизвестно също наемници да сключват негласно споразумение с държави членки за получаване на убежище като възнаграждение за някогашна „услуга“.

Защото в края на краищата едно е ясно: международните граници не означават нищо за международния наемник.

Из доклад на ООН „Неправителствените сили в мироопазващите зони на ООН“, октомври 2001 г. (ЮЕН Прес, Ню Йорк).

СИБИР

Въздушното пространство над Сибир

09:00 местно време (21:00 ИСВ, 25 октомври)

 

Самолетът се носеше в небето със скорост, два пъти по-голяма от скоростта на звука.

Въпреки факта, че беше голям, той не се виждаше на никой радарен екран. И макар че с лекота преодоляваше звуковата бариера, не издаваше специфичния екот — за това се грижеше ново откритие в областта на вълновонавигационните сензори.

Със „свъсените“ прозорци на пилотската си кабина, с черната си, поглъщаща радарните сигнали боя и уникалния дизайн на крилете си, стелт бомбардировачът Б–2 обикновено не изпълняваше такива операции.

Той бе предвиден да носи осемнайсет тона боеприпаси, от лазерно насочвани бомби до термоядрени ракети въздух — земя.

Днес обаче самолетът не носеше бомби.

Днес оръжейният му отсек беше зает от лек, но необикновен товар: един скоростен бронетранспортьор и осем американски морски пехотинци.

 

 

Застаналият в кабината на бомбардировача капитан Шейн М. Скофийлд изобщо не подозираше, че преди пет дни е станал жертва в най-големия лов на хора в историята.

Сивото сибирско небе се отразяваше в сребърните стъкла на заоблените му огледални очила. Те скриваха двата вертикални белега, които пресичаха очите на Скофийлд — рани от предишна операция и причина за оперативната му позивна: Плашилото.

Скофийлд беше висок един и осемдесет, строен и мускулест. Под сиво-бялата му каска се криеше остра черна коса и красиво мъжествено лице. Капитанът бе известен и с бърз ум и хладнокръвие при извънредни обстоятелства. Обикновените морски пехотинци го уважаваха — той беше командир, който се грижи за подчинените си. Носеше се слух, че е внук на великия Майкъл Скофийлд, морски пехотинец, чиито подвизи по време на Втората световна война се бяха превърнали в легенда.

Бомбардировачът летеше към далечен край в Северна Русия — към пустото сибирско крайбрежие, където имаше изоставена съветска база.

Нейното официално съветско име бе „Краск–8: наказателна и поддържаща колония“, най-външният от осем лагера, заобикалящи арктическия град Краск. В известната с въображението си съветска традиция те бяха наречени Краск–1, Краск–2, Краск–3 и така нататък.

Допреди четири дни Краск–8 беше известен просто като отдавна забравена екссъветска база — наполовина лагер, наполовина поддържащ център, в който работеха политически затворници. Из бившия Съветски съюз бе имало стотици такива лагери — гигантски, грозни, осеяни с петролни петна райони, които до 1991 година бяха промишленото сърце на СССР, но които сега лежаха заспали, зарязани да се рушат в снега, градове призраци от епохата на Студената война.

Ала преди два дни, на 24 октомври, всичко това се беше променило.

Защото на този ден трийсет добре въоръжени и обучени чеченски ислямистки терористи бяха превзели Краск–8 и бяха заявили на руското правителство, че възнамеряват да изстрелят четири ядрени ракети СС–18 — ракети, които просто бяха оставени в бункерите си след разпадането на Съветите през 1991 година, — срещу Москва, ако Русия не изтегли войските си от Чечения и не обяви бунтовната република за независима държава.

Срокът изтичаше днес, 26 октомври, в десет сутринта.

Датата беше символична. Преди година на този ден руска ударна част бе щурмувала московския театър, превзет от чеченски терористи, слагайки край на тридневната обсада с цената на живота на всички чеченци и над сто заложници.

Тези ислямистки терористи очевидно не се смущаваха от това, че 26 октомври случайно се падаше първият ден от свещения мюсюлмански месец рамазан, традиционен ден на мир.

Фактът, че Краск–8 е нещо повече от останка от Студената война, също изненада руското правителство.

След извършената проверка в отдавна запечатаните съветски архиви се установи, че твърденията на терористите са верни. Оказа се, че Краск–8 е тайна, която някогашният комунистически режим е пропуснал да сподели с новата власт по време на прехода към демокрация.

Там наистина имаше ядрени ракети — по-точно шестнайсет, шестнайсет интерконтинентални балистични ракети СС–18 с ядрени бойни глави, всички затворени в подземни бункери, построени така, че да не бъдат засечени от американски сателити. Явно „двойници“ на Краск–8 — идентични ракетни площадки, замаскирани като промишлени бази — можеха да се открият и в някогашни съветски съюзници като Судан, Сирия, Куба и Йемен.

И затова при новия световен ред — след края на Студената война и след 11 септември — руснаците бяха повикали американците на помощ.

Американското правителство реагира светкавично и прати в Краск–8 контратерористична част от подразделението Делта, командвано от специалистите Грег Фарел и Дийн Маккейб.

Първото от подкрепленията бе този отряд, ударна част на американските морски пехотинци под командването на капитан Шейн М. Скофийлд.

 

 

Скофийлд влезе в оръжейния отсек на самолета. Носеше кислородна маска заради голямата височина.

Погледна контейнера със скоростния бронетранспортьор — най-леката и най-бърза бронирана машина на въоръжение в САЩ. Приличаше на кръстоска между спортен автомобил и БТР.

Здраво пристегнати с ремъци по местата си, в аеродинамичния бронетранспортьор седяха седем разузнавачи от морската пехота, облечени в сиво-бели бронирани жилетки, каски и бойни униформи. И всички напрегнато и решително гледаха напред.

Скофийлд за пореден път бе поразен от младостта им. Колкото и да бе странно, на трийсет и три той определено се чувстваше стар в сравнение с тях.

Освен един член на бойната част, това не бяха обичайните му хора.

Другите двама от предишния му отряд: Либи Гант — Лисицата и Джина Нюман — Майката или Мамчето, в момента действаха в планините на Северен Афганистан, където издирваха видния терорист и заместник на Осама бен Ладен Хасан Мохамед Завахири.

Съвсем наскоро завършила офицерската школа, но вече старши лейтенант, Гант командваше разузнавателен отряд в Афганистан. Майката, опитен оръжейник — беше помагала на самия Скофийлд като млад офицер, — сега бе неин старшина.

Скофийлд трябваше да се присъедини към тях, но в последния момент го отклониха от Афганистан и го пратиха да командва тази неочаквана операция.

Единственият от хората му, който сега беше с него, бе сержант Бък Райли Младши с позивна „Книга II“. Мълчалив, замислен и прекалено съсредоточен за своите двайсет и пет години, Книга II беше адски суров боец. И с гъстите си, надвиснали вежди и чип нос от ден на ден все повече заприличваше на баща си — първия Райли с позивна „Книга“.

Скофийлд включи сателитната радиостанция и заговори в притискащия се към гърлото му виброфон. Вместо да улавя самите изречени думи, устройството регистрираше вибрациите на ларинкса му.

— База, тук Мустанг Три — съобщи той. — Искам сведения за ситуацията.

В слушалката му се разнесе гласът на радиста във военновъздушната база „Маккол“ в Аляска, свързочния център за тази операция.

— Мустанг Три, тук База. Мустанг Едно и Мустанг Две се сблъскаха с противника. Докладваха, че са овладели ракетните бункери и са нанесли тежки щети на врага. Мустанг Едно държи бункерите и чака подкрепление. Мустанг Две докладва, че още поне десетина противникови бойци оказват съпротива в главната поддържаща сграда.

— Ясно — отвърна капитанът. — Ами нашето подкрепление?

— Пристига цяла рота от Осемдесет и втора въздушна дивизия, Плашило. Сто души, на около час от вас.

— Ясно.

— Какво е положението, Плашило? — обади се от бетеера Книга II.

Скофийлд се обърна.

— Скачаме.

 

 

След пет минути контейнерът падна от корпуса на бомбардировача и полетя към земята като камък.

Вътре — в бойната машина, затворена в него — седяха Скофийлд и неговите седмина морски пехотинци и се тресяха от вибрациите на мълниеносното падане.

Скофийлд наблюдаваше цифрите на монтирания на стената дигитален висотомер:

Трийсет хиляди метра…

Двайсет и пет хиляди метра…

Двайсет хиляди… десет хиляди… пет хиляди… три хиляди…

— Готови за отваряне на парашутите на височина хиляда и петстотин метра… — безизразно съобщи ефрейтор Макс Кент — Кларк, който отговаряше за спускането. — Системата за глобално позициониране ни насочва право към целта. Външните камери потвърждават, че зоната на кацане е чиста.

Скофийлд погледна бързо менящите се цифри на висотомера.

Две хиляди и петстотин метра…

Две хиляди метра…

Хиляда и осемстотин метра…

Ако всичко минеше според плана, щяха да кацнат на двайсет и пет километра източно от Краск–8, отвъд точката на визуалната връзка с лагера.

— Задействам първичните парашути — каза Кларк.

Падащият контейнер силно се разтърси. Квадратният сандък рязко се наклони и морските пехотинци подскочиха на седалките, задържани от предпазните колани.

После падането изведнъж стана плавно благодарение на трите насочващи парашута на контейнера.

— Как напредваме, Кларк? — попита капитанът.

Ефрейторът ги насочваше с помощта на джойстик и външните камери на контейнера.

— Десет секунди. Движим се към черния път в центъра на долината. Пригответе се за кацане след три… две… една…

Туп!

Контейнерът докосна земята и цялата му предна стена падна навън. Слънчевата светлина нахлу през широкия отвор и леката разузнавателна десантна машина с четири предавки напусна сандъка и излезе в сивия сибирски ден.

 

 

Понесоха се по калния черен път, обрамчен от двете страни от покрити със сняг хълмове. По склоновете се сивееха скелети на мъртви дървета. Черни камъни стърчаха от снежния килим.

Сурово. Брутално. И адски студено.

Добре дошли в Сибир.

Седнал в леката десантна машина, Скофийлд заговори във виброфона си:

— Мустанг Едно, тук Мустанг Три. Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

— Повтарям: Мустанг Едно, тук Мустанг Три. Чувате ли ме?

Нищо.

Повика втория отряд от Делта, Мустанг 2. И отново не получи отговор.

Въведе сателитната честота и повика Аляска:

— База, тук трети. Не хващам нито Мустанг Едно, нито Мустанг Две. Имате ли връзка?

— Хм, имаме връзка, Плашило — отвърна гласът от Аляска. — Току-що разговарях с тях…

Сигналът изригна в пращене.

— Кларк? — каза Скофийлд.

— Съжалявам, шефе, сигналът прекъсна — съобщи от стенния пулт ефрейторът. — Изгубихме ги. По дяволите, мислех ги за по-сигурни тия нови сателитни приемници.

Капитанът се намръщи.

— Заглушаващи сигнали?

— Не. Нито един. Радиоефирът е чист. Нищо не би трябвало да нарушава този сигнал. Трябва да е нещо в отсрещния край.

— „Нещо в отсрещния край“… — Скофийлд прехапа устни. — Какви последни думи само!

— Господин капитан, след трийсетина секунди ще навлезем във визуална връзка — съобщи водачът на бронетранспортьора, възрастният сивокос сержант Симкокс с позивна „Бик“.

Скофийлд погледна напред над рамото на водача.

Видя разкаляния черен път, носещ се под предния капак на машината. Наближаваха хребета на поредния хълм.

Зад него се намираше Краск–8.

 

 

В същия момент младият радист на военновъздушната база „Маккол“, който бе поддържал връзка със Скофийлд, смутено се заоглежда. Казваше се Брадсън, Джеймс Брадсън.

Преди няколко секунди електричеството в свързочния център внезапно беше спряло, без абсолютно никакво предупреждение.

Командирът на базата влезе в радиозалата.

— Току-що… — понечи да докладва Брадсън.

— Знам, момче — прекъсна го офицерът. — Знам.

Едва тогава радистът видя, че зад командира му е застанал друг човек.

Никога не го бе виждал. Висок и масивен, той имаше морковеночервена коса и грозно мише лице. Носеше цивилен костюм и черните му очи не мигаха. Просто поглъщаха цялото помещение със студен немигащ поглед.

— Съжалявам, Брадсън — каза командирът на базата. — Намеси се разузнаването. Те поемат операцията.

 

 

Лекият бетеер прехвърли хребета.

Скофийлд дълбоко си пое дъх.

Пред него в цялата си прелест лежеше Краск–8.

Лагерът се намираше в средата на широка равнина: група покрити със сняг сгради — хангари, навеси, гигантски склад, дори една петнайсететажна офис сграда от стъкло и бетон. Миниатюрен град.

Целият лагер беше заобиколен с шестметрова ограда от бодлива тел и в далечината зад нея, може би на около три километра, Скофийлд видя северното крайбрежие на Русия и вълните на Северния ледовит океан.

Излишно е да се отбелязва, че светът след края на Студената война не се бе отнесъл снизходително с Краск–8.

Целият миниатюрен град пустееше.

Сняг покриваше шестте улици на комплекса. Надясно от Скофийлд се издигаше главният склад — постройка, голяма колкото четири бейзболни игрища, — до чиито стени бяха натрупани огромни купчини отпадъци.

Наляво от склада, свързана с него чрез покрит мост, беше офис сградата. От плоския й покрив висяха гигантски ледени шушулки.

Студът също беше взел своето. Поради липсата на поддръжка почти всички стъкла в Краск–8 се бяха свили и напукали: сега всички стъклени повърхности бяха разбити или покрити с паяжина от пукнатини и хапещият сибирски вятър безнаказано проникваше през тях.

Призрачен град.

И някъде под него се криеха шестнайсет ядрени ракети.

 

 

Бетеерът с рев профуча през вече разбития портал на Краск–8 със скорост осемдесет километра в час.

И се стрелна по спускащия се надолу път към комплекса. Един от морските пехотинци на Скофийлд вече седеше в купола на 7,62-милиметровата картечница в задния край на аеродинамичната бронирана машина.

Капитанът погледна компютърния екран на Кларк и нареди:

— Потърси сигналите им. Трябва да открием момчетата от Делта.

Младият ефрейтор затрака по клавиатурата и отвори няколко електронни карти на Краск–8.

Една от тях представляваше напречен разрез на комплекса:

Виждаха се две групи мигащи точки: едната на първия етаж на офис сградата, втората в грамадния склад.

Двата отряда от Делта.

Само че в този образ имаше нещо нередно.

Нито една мигаща точка не помръдваше.

Всички бяха злокобно неподвижни.

Скофийлд настръхна.

— Бик — тихо каза той. — Вземи Бича, Томи и Хастингс. Проверете офис сградата. Аз ще взема Книга Две, Кларк и Петела и ще покрия поддържащата постройка.

— Ясно, Плашило.

Бетеерът мина по една тясна пуста улица и се провря под няколко бетонни моста и през вездесъщите снежни преспи.

Спря пред исполинския склад, точно пред един малък служебен вход.

Бронираният заден люк на десантната машина се спусна и предвожданите от Скофийлд трима морски пехотинци в бели камуфлажни униформи се втурнаха към вратата.

Едва бяха изскочили от бронетранспортьора, когато той потегли към съседната офис сграда.

 

 

Скофийлд влезе в склада, насочил оръжието си напред.

Носеше МП–7 „Хеклер & Кох“, наследник на стария МП–5. МП–7 беше късоцевен автомат, компактен, но мощен. Капитанът бе въоръжен и с полуавтоматичен пистолет „Дезърт Игъл“, десантен нож и магнитна кука МХ–12 „Армалайт“ в кобур на гърба, която се изстрелваше от устройство с две ръкохватки.

Освен обичайното си снаряжение, специално за тази операция Скофийлд носеше шест мощни гранати термит-аматол. Всяка от тях можеше да сравни със земята цяла сграда.

Капитанът и хората му се затичаха по един къс коридор и стигнаха до вратата в дъното.

Там спряха.

Заслушаха се.

Нито звук.

Скофийлд открехна вратата — и зърна широко открито пространство, огромно открито пространство…

Той отвори вратата докрай.

— Господи…

Работната площ на склада представляваше гигантски хангар, чийто напукан стъклен покрив разкриваше сивото сибирско небе.

Само че това не беше обикновен хангар.

Нито пък обикновен стар „склад“ на наказателна колония.

Близо три четвърти от пода на това огромно вътрешно пространство бяха заети от гигантска — гигантска — правоъгълна бетонна шахта в пода.

И в отсамния й край върху бетонни блокове бе издигната двестаметрова подводница.

 

 

Изглеждаше страховито.

Като великан, седнал на трон, заобиколен от скелета, предвидени за безкрайно по-дребни хора.

И всичко това покрито с кора от лед и сняг.

Над подводницата се издигаха кранове и скелета, тесни хоризонтални коридори я свързваха с бетонния под на склада. Един-единствен трап водеше от шеметно високата рубка до най-горното равнище на сградата.

След като преодоля първоначалната си изненада от странната гледка, умът на Скофийлд превключи на бързи обороти.

Първо позна подводницата.

„Тайфун“.

Подводниците клас „Тайфун“ бяха бисерът в короната на океанския ядрен арсенал на някогашния СССР. Въпреки че бяха построени само шест, славата на тези дългоноси съдове, въоръжени с балистични ракети, бе разнесена от романи и холивудски филми. Но макар че изглеждаха секси, тайфуните бяха ужасно ненадеждни и се нуждаеха от постоянни усъвършенствания и поддръжка. И все пак си оставаха най-големите подводници, строени от хората.

При изоставянето на Краск–8 явно бяха работили по предните торпедни апарати на този тайфун — плоскостите на корпуса около носа му бяха демонтирани.

Друг въпрос беше как подводница клас „Тайфун“ се е озовала в склад на три километра от Северния ледовит океан.

Въпрос, на който отговаряше останалата част от сградата.

Зад исполинския сух док на тайфуна — и всъщност отделяйки сухия док от другата половина на шахтата, — Скофийлд видя вертикална стоманена стена.

 

 

Зад този шлюз имаше вода.

Частично замръзнала вода, отделяна от сухия док с помощта на стоманения шлюз.

А под нея сигурно имаше някаква пещерна система, стигаща чак до брега и позволяваща на подводниците да идват в Краск–8 за ремонт далеч от любопитните очи на американските шпионски сателити.

Всичко ставаше ясно.

Краск–8 — на три километра от арктическия бряг и обозначен на картите като наказателна колония — всъщност представляваше свръхсекретна съветска ремонтна база за подводници.

Скофийлд обаче нямаше време да разсъждава над този въпрос, защото в същия момент видя труповете.

 

 

Лежаха край ръба на шахтата: четири тела, всички с маскировъчни униформи на сухопътните сили на САЩ, бронирани жилетки и…

… и разкъсани от куршуми.

Навсякъде имаше кръв. По лицата и гърдите им, по пода.

— Мамка му! — ахна Кларк.

— За Бога, тая проклета Делта — измърмори ефрейтор Рики Мърфи — Петела. Също като Скофийлд — и може би, за да му подражава, — Петела носеше сребърни огледални очила.

Капитанът мълчеше.

Униформите на труповете бяха изработени по поръчка: някои бойци бяха свалили десните си нараменници, други бяха отрязали ръкавите на маскировъчната си униформа до лактите.

Изработени по поръчка униформи: запазена марка на Делта.

Други два трупа лежаха в самата шахта — на десет метра дълбочина, — също разкъсани от куршуми.

Наоколо в широк полукръг бяха пръснати стотици гилзи. От патрони, изстреляни от хората от Делта. Доколкото Скофийлд можеше да прецени, когато ги бяха убили, те бяха стреляли в почти всички посоки…

 

 

Шепот.

— Колко са общо?

— Тук са само четирима. Синият отряд съобщава за още четирима в офис сградата.

— Тогава кой е Скофийлд?

— Оня със сребърните очила.

— Снайперистите, готови. Огън по мой знак.

 

 

Един от труповете привлече вниманието на Скофийлд.

Той се вцепени.

Отначало не го беше забелязал, защото горната половина на тялото висеше през ръба на сухия док, но сега го видя ясно.

Само този от шестимата убити бе обезглавен.

Капитанът сбърчи лице.

Гледката беше абсолютно отвратителна.

Разкъсана плът висеше от прерязаната шия — бяха оголени трахеята и хранопроводът.

— Майко Божия — ахна Книга II до рамото на Скофийлд. — Какво се е случило тук, по дяволите?

 

 

Четирите мънички фигури на Скофийлд и неговите морски пехотинци оглеждаха обстановката в залата на сухия док, следени от не по-малко от двайсет чифта очи.

Снайперистите бяха заели позиции на различни стратегически места из сградата — мъже, облечени в също такива снежни маскировъчни униформи, но носещи разнообразни оръжия.

Те наблюдаваха в напрегнато мълчание — очакваха командирът им да даде сигнал за стрелба.

Скофийлд приклекна до обезглавения труп и го огледа.

Хората от Делта не носеха нито табелки с личния си номер, нито ленти с името си на униформата, ала нямаше нужда от тях, за да разбере кой е този човек. Позна го само по телосложението му.

Това беше специалист Дийн Маккейб, един от командирите на отряда от Делта.

Капитанът се огледа. Главата на Маккейб не се виждаше никъде. Скофийлд се намръщи. Значи не само я бяха отрязали, но я бяха взели…

— Плашило! — избухна в слушалката му нечий глас. — Тук Бик. В офис сградата сме. Направо няма да повярваш!

— Казвай.

— Всички са мъртви, всички от Делта. И, Плашило… Главата на Фарел е отрязана, мамка му!

По гърба на Скофийлд полазиха ледени тръпки.

Мислите му запрепускаха. Той плъзна поглед по напуканите прозорци и покритите с лед стени.

Краск–8. Изоставен и изолиран…

Нито следа от чеченски терористи, откакто бяха пристигнали…

Радиовръзката с Аляска беше прекъснала…

И всички от Делта бяха мъртви… плюс странното допълнение с отрязаните и липсващи глави на Маккейб и Фарел.

Всичко стана кристално ясно в ума му.

— Бик! — прошепна той във виброфона си. — Веднага елате тук! Заложили са ни капан и ние влязохме в него!

Още докато говореше, търсещите му очи се спряха върху ниска снежна преспа в ъгъла на грамадното помещение — и изведнъж зад преспата рязко се очерта приклекналата фигура на грижливо замаскиран мъж в камуфлажно облекло, насочил автомат колт право към лицето на капитана.

По дяволите.

В същия момент двадесетимата наемни убийци в склада откриха огън срещу морските пехотинци и сухият док се превърна в бойно поле.

 

 

Скофийлд светкавично залегна и ниско над главата му изсвириха два куршума.

Книга II и Кларк последваха примера му и се хвърлиха сред труповете на бойците от Делта, докато дъждът от куршуми вдигаше искри от пода около тях.

Четвъртият морски пехотинец, Петела, обаче не успя да се спаси. Може би се дължеше на огледалните очила, които носеше — и с които приличаше на Скофийлд, — или просто нямаше късмет. Така или иначе, градушката от куршуми обсипа тялото му, разкъса го на парчета и го накара да танцува дори след като вече беше мъртъв.

— В шахтата! Бързо! — извика капитанът и направо изблъска Кларк и Книга II от огневата линия. Тримата се претърколиха от ръба на сухия док и в следващия миг на същото място изригнаха хиляди искри от куршуми.

 

 

Скофийлд и другите паднаха в шахтата под бдителното око на командира на тежковъоръжения отряд, който ги бе нападнал.

Командирът се казваше Уексли — Седрик К. Уексли — и в предишния си живот беше служил като майор в елитната част на южноафриканските командоси.

„Това значи е прочутото Плашило — като наблюдаваше действията на Скофийлд, си помисли Уексли. — Човекът, който победи Гънтър Бота в Юта. Е, ако не друго, поне рефлексите му ги бива.“

Преди опозоряването си Уексли беше изгряваща звезда в южноафриканската армия, главно като всеотдаен защитник на апартейда. Някак си беше оцелял при прехода към демокрация и расистките му наклонности бяха останали незабелязани. После обаче бе пребил до смърт чернокож новобранец по време на тренировка по ръкопашен бой. Беше правил същото и преди, ала този път това направи впечатление.

Когато ги уволняваха от законните въоръжени сили, военните като Седрик Уексли — психопати, социопати, главорези — неизбежно постъпваха в незаконните.

Ето как Уексли бе станал командир на този отряд за спецоперации в една от най-големите наемнически сили на света, Изпълнителни решения — изключително добре организирана и базирана в Южна Африка.

Въпреки че се специализираше в охранителни операции в Третия свят — например в поддръжка на африкански диктатури в замяна на монополи за експлоатация на диамантени рудници, — когато логистиката позволяваше, Изпълнителни решения участваше в по-доходния международен лов на хора.

При близо деветнайсет милиона долара на глава това беше най-доходният лов в историята и благодарение на вътрешен приятел в Съвета, наемническата организация бе получила преднина в надпреварата за три от тези глави.

Радистът на Уексли се приближи зад него и каза:

— Синият отряд докладва, че освен един всички морски пехотинци в офис сградата са премахнати.

Уексли кимна.

— Кажи на Синия отряд да ги довърши и да се върне в сухия док по моста.

— Има още нещо — каза радистът.

— Да?

— Найдрихт от покрива съобщава, че е засякъл два приближаващи се сигнала на външния радар. — Последва кратко мълчание. — Въз основа на специфичните характеристики той смята, че това са Унгареца и Черния рицар.

— На какво разстояние са?

— Унгареца е на петнайсетина минути. Рицаря е по-далече, може би на около двайсет и пет.

Уексли прехапа устни.

„Ловци на глави — помисли си той. — Тъпи ловци на глави.“

Мразеше лова на хора тъкмо защото не можеше да понася ловците на глави. Ако не те изпревареха за наградата, тези скапаняци те оставяха да свършиш цялата мръсна работа и после те преследваха чак до центъра, отмъкваха ти тъпата жертва и гепваха кинтите.

В честния военен двубой победител бе онзи, който последен останеше на крака. Но не и в лова на хора. В лова на хора победител ставаше човекът, който представеше плячката в центъра — както и да се беше сдобил с нея.

— Мога да се справя с Унгареца, той е тъп звяр — изсумтя Уексли. — Обаче Черния рицар… той почти със сигурност ще е проблем.

Командирът на Изпълнителни решения погледна към шахтата.

— Което значи, че трябва да побързаме. Очистете тоя Скофийлд и ми донесете гадната му глава.

 

 

Скофийлд, Книга II и Кларк падаха в шахтата на сухия док.

Прелетяха цели десет метра преди — туп! — тежко да се стоварят върху проснатите на дъното трупове на двамата бойци от Делта.

— Хайде, размърдайте се! Бързо! — Скофийлд измъкна другите двама изпод огромния черен тайфун, поставен върху блокове в шахтата.

Всеки бетонен блок бе колкото малък автомобил. Четири дълги редици блокове поддържаха масивния корпус и образуваха тесни проходи под черната стомана на подводницата.

Като се движеше на зигзаг в мрачните коридори, капитанът говореше по виброфона си:

— Бик! Симкокс! Чуваш ли ме?

Отчаяният глас на Бика:

— Мамка му, Плашило! Под силен обстрел сме! Всички други са мъртви и аз съм… Улучиха ме кофти! Не мога… уф, мамка му, не!…

В отсрещния край последва кратък трясък на изстрели и сигналът прекъсна.

— По дяволите! — изруга Скофийлд.

После изведнъж някъде зад него се разнесоха няколко меки тупвания.

С автомата в ръце той рязко се завъртя и през гората от бетонни блокове видя първата група противникови бойци да се спускат с въжета в шахтата.

 

 

Следван от Книга II и Кларк, Скофийлд се запровира през тъмния лабиринт под тайфуна, като се прикриваше от противниковия огън.

Преследвачите им също бяха навлезли в мрачните бетонни проходи — може би общо десет души — и систематично напредваха, като покриваха дългите галерии с тежък обстрел и изтласкваха морските пехотинци към дъното на шахтата.

Капитанът наблюдаваше придвижването на врага, анализираше тактиката и оръжието му. Тактиката им беше стандартна. Обикновено прочистване. Виж, оръжието им…

Оръжието им.

— Какви са тия хора? — попита Книга II.

— Имам известна представа, но няма да ти хареса — отвърна Скофийлд.

— Опитай.

— Обърни внимание на оръжията им.

Книга II бързо погледна назад. Едни от облечените в бяло мъже носеха МП–5, докато други стреляха с френски автомати ФАМАС или американски колтове. Трети бяха въоръжени със стари калашници или варианти на АК–47 като китайския Тип 56.

— Видя ли оръжието им? — в движение каза капитанът. — Всички са с различно оръжие.

— По дяволите! — изруга Книга II. — Наемници.

— Точно това предположих и аз.

— Но защо?

— Не знам. Поне засега.

— Какво ще правим? — отчаяно попита Кларк.

— Мисля по въпроса. — В търсене на възможности за спасение, Скофийлд вдигна поглед към дебелия стоманен корпус над тях.

Опря гръб на един бетонен блок, надникна иззад външния му ъгъл и погледна чак до края на шахтата — където видя стоманената шлюзова стена, разделяща сухия док от заледения воден басейн в източната част на помещението.

В ума му изскочи механиката на сухия док.

За да вкараш исполинския тайфун в шахтата, трябваше да спуснеш шлюзовата стена, да напълниш сухия док с вода и да докараш подводницата вътре. После пак вдигаш стената, изпразваш сухия док, като спускаш съда върху бетонните блокове, и така разполагаш с чиста и суха обстановка за работа върху подводницата.

Шлюзовата стена…

Скофийлд я огледа и се замисли за водата зад нея. Обърна се в другата посока: към носа на подводницата, и го видя.

Нямаха друг изход.

— Носите ли си магнитните куки? — попита той спътниците си.

— Да.

— Пригответе се да ги използвате — каза капитанът, вперил очи в грамадната стоманена шлюзова стена, висока три етажа и широка трийсетина метра. После извади собствената си магнитна кука от кобура на гърба си.

— Натам ли, господин капитан? — попита Кларк.

— Не. В другата посока, но за тази цел първо трябва да взривим тая стена.

— Да взривим стената ли?! — ахна Кларк и погледна Книга II.

Книга II сви рамене.

— Нищо ново. Той обича да разрушава разни неща…

Точно в този момент бетонните блокове около тях бяха обсипани от неочакван залп. Куршумите идваха откъм шлюза.

Скофийлд се прикри, надзърна и видя, че в отсрещния край на шахтата са скочили още десетина наемници.

„Господи — помисли си той, — сега сме притиснати в шахтата между две групи противници.“

Новата група започна да напредва.

— Майната му! — изруга капитанът.

 

 

Седрик Уексли наблюдаваше сухия док отвисоко.

Видя, че първите му две групи наемници се приближават от двете страни на Скофийлд и неговите хора.

По лицето му плъзна студена усмивка.

Ставаше прекалено лесно.

 

 

Скофийлд бързо откачи две гранати термит-аматол от ремъците на униформата си и нареди:

— Магнитните куки.

Хората му извадиха куките си.

— Сега правете като мен. — Капитанът се обърна към лявата страна на тайфуна, вдигна магнитната си кука и стреля отблизо по корпуса на подводницата.

Дзъннннн!

Кларк и Книга II последваха примера му.

Дзъннннн! Дзъннннн!

Скофийлд погледна по дължината на подводницата.

— Когато вълната ни достигне, оставете кабелите на магнитните куки да се развият, за да се придвижим по корпуса на тайфуна.

— Вълната ли? — попита Кларк. — Каква вълна?…

Ала Скофийлд не му отговори, а включи броячите на гранатите на желаното време.

Броячите на гранатите термит-аматол са с три цвята: червен, зелен и син. Натискането на червения брояч ти дава пет секунди. На зеления — трийсет. На синия — една минута.

Скофийлд избра червения.

После хвърли гранатите над главите на настъпващите наемници и те рикошираха и отскочиха от стоманения шлюз като топки за тенис.

Пет секунди. Четири…

— Леле мале… — изсумтя Книга II и уви въжето на магнитната си кука около предлакътницата си. Кларк направи същото.

Три… две…

— Една — вторачен в шлюза, прошепна Скофийлд. — Нула.

Бум.

Двата взрива на термитно-аматолните гранати разтърсиха стените на цялата сграда.

От шлюзовата стена избухна ослепителен бял блясък. Шахтата се напълни с дим, който погълна по-близката група наемни убийци и обгърна всичко наоколо, включително отряда на Скофийлд.

Последва миг на злокобна тишина…

После се разнесе пращенето — могъщо, пукащо тъпанчетата пращене — и шлюзовата стена се пръсна под тежестта на притискащите я близо осемнайсет милиона литра вода, които нахлуха в шахтата и заляха дима.

Водна стена.

Огромната течна маса вдигаше невероятен шум — ревеше, пенеше се и се носеше напред.

Първата група наемници бе пометена от вълната, която ги запрати на запад.

После беше ред на Скофийлд, Книга II и Кларк.

Водната стена просто ги повдигна от местата им и ги понесе като парцалени кукли към носа на тайфуна, подмятайки ги покрай корпуса.

Втората група наемници също бе връхлетяна от прииждащата вода и блъсната в бетонната стена в дъното на сухия док. Мнозина потънаха под вълните, заливащи ръба на двестаметровата шахта.

Морските пехотинци обаче не стигнаха до дъното на шахтата.

Докато ревящата вода ги носеше, те стискаха магнитните си куки, чиито кабели се развиваха с невероятна бързина.

Когато се изравниха с носа на тайфуна, Скофийлд извика:

— Заключете куките!

И натисна бутона на ръкохватката на устройството, за да задейства механизма, който спираше размотаването на кабела.

Книга II и Кларк последваха примера му… и тримата рязко спряха точно до носа на подводницата. Прииждащата вода вдигаше пръски около тях.

До тях, точно където по-рано го бе видял Скофийлд, зееше отворът на левите торпедни апарати — тръбите, които очевидно бяха ремонтирани по време на изоставянето на Краск–8.

В момента те се намираха на трийсетина сантиметра над повърхността на кипящата вода.

— Влизайте в апаратите! — извика капитанът във виброфона си. — В подводницата!

Книга и Кларк изпълниха заповедта и се провряха в отвора, като преодоляха съпротивата на подмятащите ги вълни.

 

 

Внезапна тишина.

Скофийлд последен се вмъкна в торпедния апарат и се озова в съветската подводница клас „Тайфун“, въоръжена с балистични ракети.

Беше свят на студена стомана. В средата на отсека имаше стелажи, които някога бяха носили торпеда. По тавана минаваха множество тръби. Миришеше на желязо и страх — типична миризма за подводниците.

През отворените торпедни апарати се лееше морска вода и бързо пълнеше тясното помещение.

Тук бе почти съвсем тъмно: сивата светлина проникваше само през вече залетите торпедни апарати. Морските пехотинци включиха монтираните на цевите на оръжията си фенерчета.

— Натам — посочи Скофийлд и изскочи от торпедния отсек, като газеше в надигащата се вода.

Тримата американци профучаха през внушителния ракетен силоз на тайфуна — продълговат отсек с висок таван, в който имаше двайсет гигантски ракетни силоза, високи тръбовидни структури, издигащи се от пода до тавана.

Докато тичаха, Скофийлд видя, че люковете на някои от тях са отворени и разкриват куха празнота. Люковете на поне шест силоза обаче бяха затворени — което показваше, че вътре все още има ракети.

— Сега накъде? — извика Книга II.

— Към контролната зала! — отвърна Скофийлд. — Трябва ми информация за ония нещастници!

Стигна до най-близката стълба и бързо се заизкачва.

 

 

След трийсет секунди Шейн Скофийлд влезе в контролната зала на тайфуна.

Всичко беше покрито с прах. В ъглите имаше плесен. Само случайните отражения на лъчите на фенерчетата издаваха, че под праха се крие лъскав метал.

Капитанът изтича при перископа на командната платформа, повдигна го и се обърна към Книга II.

— Опитай се да включиш електричеството. Тази подводница е била свързана с геотермичния източник на базата. Може още да има енергия. Задействай сателитните и радиоантените.

— Слушам — отвърна Книга II.

Перископът достигна цялата си височина. Скофийлд долепи око до окуляра. Обикновен оптичен перископ — нямаше нужда от електронна енергия, за да функционира.

Видя залата на сухия док — вълните, които заливаха шахтата около тайфуна, и шестима наемници, които стояха около дока и наблюдаваха прииждащата морска вода.

Завъртя перископа и погледна към равнището на терасите над шахтата.

Там видя още наемници. Един от тях диво жестикулираше. В резултат друга група от шестима души се затича към трапа, свързващ рубката на подводницата със скелето.

— Видях те… — каза Скофийлд на мъжа. — Книга? Какво става с тока?

— Един момент, нещо съм позабравил руски… чакай, готово…

Той натисна няколко копчета и изведнъж навсякъде светнаха зелени лампи.

— Опитай сега — каза Книга.

Скофийлд взе едни прашни слушалки и задейства електронната антена на подводницата — скенер, който просто пресяваше всички радиочестоти в търсене на активност.

В слушалките мигновено се разнесоха гласове.

— … това шантаво копеле взриви тъпата шлюзова стена!

— … влязоха през торпедния апарат. В подводницата са!

Последва ги по-спокоен глас.

И когато погледна през перископа, Скофийлд видя, че говори застаналият на терасата командир.

— Зелен отряд, атакувайте подводницата през рубката. Син отряд, потърсете друг трап и го използвайте като мост. Разделете се на две групи по двама и влезте в подводницата през предния и задния люк…

Скофийлд напрегнато се вслушваше в гласа.

Отсечен акцент. Южноафрикански. При това спокоен. Без следи от вълнение или тревога.

Лош признак.

Командир, който току-що е видял, че хората му са пометени от цунами, би трябвало да е потресен. Тоя тип обаче изглеждаше напълно спокоен.

— Получиха се сведения от радара. Първият приближаващ се въздушен обект е определен като изтребител Як Сто четирийсет и едно. Това е Унгареца…

— Кога се очаква да пристигне? — попита командирът.

— Според сегашната му скорост, след пет минути…

Командирът обмисли тази новина.

— Капитан Мишело — каза той. — Пратете ми всички хора, с които разполагаме. Искам да свърша преди да пристигнат конкурентите ни.

— Слушам — отговори му глас с френски акцент.

Умът на Скофийлд превключи на бързи обороти.

Канеха се да щурмуват тайфуна — през рубката, предния и задния люк.

Пристигаха и подкрепления… но откъде?

„Добре — овладя се той. — Дай на заден. Мисли!

Противниците. Какви са те?

Някакви наемници.

Защо са тук?

Не знам. Единственият намек са липсващите глави. Главите на Маккейб и Фарел…

Какво друго?

Онзи южноафриканец спомена, че идвали «конкуренти». Каква странна дума… «конкуренти».

Какви възможности имаш?

Малко. Нямаме връзка с базата, нямаме непосредствен изглед за спасение, поне докато не пристигне Осемдесет и втора въздушна дивизия, а дотогава има още трийсет минути…

По дяволите — помисли си Скофийлд, — още цял половин час, най-малко.“ Това беше най-голямото преимущество на противника му.

„Времето.“

Освен споменатите „конкуренти“ те разполагаха с цялото време на света, за да пипнат морските пехотинци.

„Следователно първо трябва да променим тъкмо това — реши Скофийлд. — Трябва да ограничим времето в тази ситуация.“

Огледа се и прецени съзвездието от лампи, осветяващи контролната зала.

Имаше ток…

Което означаваше, че навярно би могъл да…

Спомни си за шестте ракетни силоза долу — бяха запечатани, докато всички други бяха отворени.

В тях може би все още имаше ракети. Естествено руснаците бяха свалили бойните им глави, но самите ракети сигурно бяха останали.

— Замести ме — повика той Кларк при перископа. — Казвай ми къде са ония.

Ефрейторът застана на мястото му, а Скофийлд се втурна към близкия пулт.

— Ела да ми помогнеш, Книга.

— Какво си намислил? — попита Книга II.

— Интересува ме дали ракетите в тази подводница все още действат.

Натисна електрическия ключ и пултът оживя. Появи се екран с място за въвеждане на парола и той написа открития от СРС съветски код, който беше получил преди началото на операцията.

Наречен „универсален изключващ шифър“, той представляваше нещо като електронен шперц, абсолютен шперц, предназначен за употреба само от най-висшите съветски ръководители. Осемцифрена парола, която отключваше всички електронни ключалки от съветската епоха. Бяха го дали на Скофийлд, за да се справя с дигиталните ключалки в Краск–8. Очевидно имаше американски еквивалент, известен само на президента и неколцина висши военни, но капитанът не го знаеше.

— Виждам шестима души на равнището на терасата, насочват се към трапа! — извика Кларк. — Още четирима са на долния етаж и влачат мост, за да се качат на подводницата!

Книга II натисна няколко бутона и отвори екран, който потвърди, че няколко ракети все още са в силозите си в предния отсек на тайфуна.

— Аха — без да откъсва очи от екрана, каза сержантът. — Ядрените бойни глави са демонтирани, но ми се струва, че ракетите още действат. Май са шест…

— Трябва ми само една — отвърна Скофийлд. — Отвори люковете на шестте функциониращи ракети, после отвори още един люк.

— Още един ли?

— Довери ми се.

Книга II само поклати глава и изпълни нареждането, като натисна бутоните на седем ракетни силоза.

 

 

Седрик Уексли се ококори.

Виждаше заобиколения отвсякъде с вода тайфун, виждаше напредващите си към него хора…

… после за огромно свое удивление видя, че седем от предните ракетни люкове бавно се отвориха на хидравличните си панти.

— Какво става, по дяволите? — възкликна наемническият командир.

 

 

— Какво правиш, по дяволите? — попита Книга.

— Променям времевите рамки на това сражение — поясни Скофийлд.

Отвори нов екран и видя точните координати на Краск–8: 07914,74, 7000,01. Отговаряха на координатите, които бяха използвали при скока от бомбардировача стелт.

Капитанът мигновено се приготви да изстреля ракетите — въведе продължителност на полета двайсет минути и координати 07914,74, 7000,01.

Не очакваше да излетят всички ракети. Ракетното гориво в повечето от тях навярно бе изтекло през последните няколко години.

Трябваше му само една.

Успя с четвъртата, с която опита.

Когато зелената й лампичка запремигва, на екрана се появи последно искане за въвеждане на код. Скофийлд въведе универсалния изключващ шифър, който беше приет.

После натисна „ИЗСТРЕЛВАНЕ“.

 

 

Седрик Уексли чу шума преди да види гледката.

От дълбините на подводницата се разнесе зловещо вибриране.

После — с пукащо тъпанчетата експлозивно свистене — от един от отворените предни люкове на тайфуна излетя десет метрова балистична ракета СС-Н–20!

Приличаше на изстрелване на космическа совалка: навсякъде имаше дим, който мълниеносно се разпространяваше и изпълни цялото помещение, като обгърна исполинската подводница и напредващите към входовете й наемници в сива мъгла.

Самата ракета се стрелна право нагоре, изхвърча през напукания стъклен покрив на склада и изчезна в сивото сибирско небе.

Седрик Уексли остана невъзмутим.

— Продължете атаката. Къде са подкрепленията ви, капитан Мишело?

 

 

Ако в същия този момент наблюдаваше Краск–8 от хоризонта, човек щеше да види невероятна гледка: абсолютно прав стълб дим, издигащ се в небето над миниатюрния град.

И някой наистина наблюдаваше тази гледка.

Мъж, който седеше в пилотската кабина на страшно грозен руски изтребител Як–141, приближаващ се към Краск–8.

 

 

— Къде са? — попита Скофийлд застаналия при перископа Кларк.

— Прекалено е задимено — отвърна ефрейторът. — Нищо не виждам.

Перископът бе станал почти безполезен: просто сива мъгла. Кларк виждаше само съвсем близките неща: пространството на рубката и тесния трап, който я свързваше с терасата.

— Не виждам ни…

В перископа се появи мъжко лице с противогаз.

— Леле! — отскочи назад Кларк. — Божичко, те са тук. Точно над нас!

— Няма значение — отвърна Скофийлд и тръгна към вътрешната стълба. — Време е да се изнасяме и няма да минем оттам.

 

 

Скофийлд, Книга II и Кларк се втурнаха в ракетния отсек, през който бяха минали на идване. Водата бе дълбока трийсетина сантиметра.

Стигнаха до един от празните силози — люкът все още беше отворен — и се вмъкнаха вътре.

Озоваха се в кух цилиндър, висок десетина метра. В горния му край видяха отворения външен люк — седмият външен люк, който бе отворил капитанът. По стената на силоза имаше стълба.

Тримата морски пехотинци се заизкачваха.

Стигнаха до горния край и когато надникна навън…

… Скофийлд видя двама наемници да изчезват в аварийния люк на подводницата на три метра от него.

„Идеално“ — помисли си той. Тези мъже влизаха, докато той и хората му излизаха.

Помещението на сухия док все още беше обгърнато в белия дим от изстреляната ракета.

Погледът на Скофийлд попадна върху терасата над тайфуна и южноафриканския командир, който ръководеше операцията на наемниците.

Това бе човекът, с когото искаше да си поприказва.

Той се втурна към стълбата при рубката на подводницата.

 

 

Морските пехотинци се изкачиха по рубката на подводницата и тичешком прекосиха трапа, свързващ я с горното равнище.

Димът от изстреляната ракета вече започваше да се разнася и в края на дългата тераса те видяха малък вътрешен офис.

Охраняван само от един въоръжен бодигард, там стоеше наемническият командир Уексли и издаваше нареждания по радиостанцията си, като в същото време втренчено се взираше в тайфуна.

Под прикритието на дима Скофийлд, Книга II и Кларк бързо се приближиха по терасата.

— Не мърдай! — извика Скофийлд. Бодигардът стреля и Кларк също откри огън. Онзи се строполи по очи, ефрейторът също падна. Уексли извади пистолета си, но Скофийлд бързо се претърколи и стреля два пъти със своя „Дезърт Игъл“. Бум! Бум! Южноафриканецът беше улучен в гърдите и куршумите го отхвърлиха почти цял метър назад, запратиха го към външната стена на офиса и го повалиха на пода.

— Кларк! Добре ли си? — извика Скофийлд и изрита пистолета на Уексли настрани.

Ефрейторът бе ранен в рамото. Потръпна, докато Книга II оглеждаше раната му.

— Само съм одраскан.

И на Уексли му нямаше нищо — той носеше бронирана жилетка под камуфлажната униформа. Лежеше до стената на офиса, зашеметен, но жив.

Скофийлд опря дулото на пистолета си в челото му.

— Кои сте вие, по дяволите, и защо сте тук?

Все още задъханият Уексли се закашля.

— Попитах кои сте вие и защо сте тук!

Южноафриканецът дрезгаво прошепна:

— Казвам се… Седрик Уексли. Аз съм от… Изпълнителни решения.

— Наемници — процеди през зъби Скофийлд. — И защо сте тук? Защо искате да ни убиете?

— Не всички, капитане. Само теб.

— Мен ли?

— Теб и ония двамата от Делта, Маккейб и Фарел.

Скофийлд си спомни обезглавения труп на Дийн Маккейб и се вцепени. Спомни си и думите на Симкокс, че същото се е случило с Грег Фарел.

— Защо?

— Какво значение има? — презрително изсумтя Уексли.

— Защо, по дяволите!

Наемникът за миг се вторачи в празното пространство, като че ли преценяваше възможностите си и обмисляше каква част от истината да разкрие. После сви рамене и погледна морския пехотинец право в очите.

— Защото за главата ти е обявена цена, капитан Скофийлд. Достатъчно, за да изкуши почти всеки ловец на глави на света.

Скофийлд усети, че го присвива под лъжичката.

— Какво?!

Уексли измъкна смачкан лист от джоба на гърдите си и презрително му го подхвърли.

Капитанът го взе и го погледна.

Беше списък с имена.

Общо петнайсет. Комбинация от военни, шпиони и терористи.

Веднага забеляза, че в него са включени Маккейб, Фарел и самият той.

Наемникът се подсмихна с удоволствие.

— Мисля, че ти предстои да се запознаеш с доста от най-добрите ловци на глави на света, капитане. И на твоите приятели. Ловците на глави обичат да използват приятелите и близките като стръв, за да примамват жертвите си.

Кръвта на Скофийлд се вледени при мисълта, че приятелите му могат да станат заложници на ловци на глави.

„Гант… Майка…“

После рязко върна мислите си към настоящето и попита:

— Но защо трябва да ни режете главите?

— Май не бях достатъчно ясен — усмихна се Уексли. — Цената за главата ти, капитане, буквално е обявена за главата ти. Осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара за оня, който занесе главата ти в един замък във Франция. Сумата си струва — най-голямата, за която съм чувал. Ще стигне да бъдат подкупени най-висшите служители, да бъдат унищожени всички сведения за една измислена операция срещу терористи в далечен Сибир, да се гарантира, че подкреплението ти, Осемдесет и втора въздушна дивизия, изобщо няма да излети. Ти си сам, капитан Скофийлд. Ти си тук… сам… с нас… докато не те убием и не ти отрежем тъпата глава.

Изобщо не го бе очаквал. Нещо толкова индивидуално, толкова лично.

После изведнъж видя, че Уексли поглежда над рамото му.

Скофийлд се обърна — и ужасено се облещи.

Подобно на злокобно предзнаменование за изригване на подводен вулкан, на повърхността на заледеното „езеро“, което заливаше шахтата на сухия док, кипяха облаци от мехурчета. Тънкият пласт лед, който покриваше водата, запращя.

А после в центъра на клокочещата пяна като исполински кит, изплуващ, за да си поеме дъх, се появи тъмният стоманен корпус на съветска щурмова подводница клас „Акула“.

Въпреки че никога нямаше да постигне международните продажби на по-малките подводни лодки клас „Кило“, акулата бързо набираше популярност на световните оръжейни пазари, пазари, които новата руска власт копнееше да експлоатира. Очевидно Изпълнителни решения бяха един от клиентите.

Акулата изплува на повърхността на леденото езеро и от люковете й светкавично заизскачаха въоръжени мъже, спуснаха тралове и се втурнаха на сушата.

Скофийлд пребледня.

Идваха най-малко още трийсет наемници.

Уексли злобно се усмихна.

— Продължавай да се хилиш, гадино — изръмжа морският пехотинец и си погледна часовника. — Защото нямате цяла вечност да ме хванете. Точно след шестнайсет минути ракетата от тайфуна ще се върне в базата. Дотогава се хили на това.

Фрас!

Скофийлд удари южноафриканеца по носа с пистолета си и наемникът изгуби съзнание.

Капитанът се втурна към Книга II и му помогна с Кларк.

— Хвани го за другото рамо…

Изправиха младия ефрейтор на крака.

— Мога и сам… — започна той и от гърдите му бликна отвратителна струя кръв. От устата му се стрелна кървава храчка — направо от белите му дробове — и оплиска гърдите на Скофийлд.

Кларк ужасено зяпна командира си. Животът в очите му бързо угасваше. Той се свлече на решетъчния под — мъртъв, застрелян в гръб от наемниците, които се изсипваха от новопоявилата се подводница и се рояха по дължината на помещението.

Скофийлд смаяно се втренчи в убития си другар.

Не можеше да повярва.

Бяха очистени всичките му хора освен Книга II.

Самият той се намираше в пуста сибирска база, преследван от поне четирийсет наемници. Разполагаше само с един човек, не се очакваха никакви подкрепления и нямаше абсолютно никакъв шанс за спасение.

 

 

Скофийлд и Книга II тичаха.

В стените край тях се забиваха куршуми.

Новопоявилите се наемници от акулата се бяха включили в битката с ужасяващ ентусиазъм. Катереха се по всички възможни стълби и спринтираха из залата с една-единствена цел: да вземат главата на Скофийлд.

Четиримата наемници, които преди малко бяха влезли в тайфуна, вече също бяха разбрали, че капитанът се е измъкнал, и излязоха навън с бълващи огън автомати.

Двамата морски пехотинци хукнаха на запад по бетонния мост, който свързваше сухия док с офис сградата.

Докато се приближаваха към моста, Скофийлд видя придвижването на силите на Изпълнителни решения — някои наемници се катереха по скелето, други ги следваха от първия етаж и тичаха под тях към постройката от стъкло и бетон.

Капитанът знаеше едно: с Книга трябваше да се доберат до офис сградата и да се спуснат на първия етаж преди враговете им да са стигнали дотам. Иначе щяха да попаднат в капан.

Затичаха се по моста и профучаха покрай напуканите бетонни рамки на прозорците му.

Стигнаха отсрещния му край, втурнаха се в офис сградата…

… и се заковаха на място.

Скофийлд се озова на тераса — тясно скеле, едно от многото, които опасваха петнайсетте етажа, всички свързани с мрежа от стълби — гледаща към гигантска квадратна пропаст.

Това изобщо не беше офис сграда.

Беше куха структура от стъкло и стомана.

Фалшива постройка.

Гледката беше поразителна — все едно да стоиш в исполинска оранжерия. През напуканите стъклени стени се виждаше сивият сибирски пейзаж.

И в подножието на тази грамадна прозрачна постройка Скофийлд откри причината за нейното съществуване.

Четири масивни силоза за интерконтинентални балистични ракети, полузаровени в бетонния под и образуващи правилен квадрат. Скрити с фалшивата офис сграда, те бяха останали незабелязани от американските шпионски сателити. Под другите „сгради“ в Краск–8 сигурно имаше още три групи силози.

На земята до силозите, само на един етаж под тях, Скофийлд видя десет проснати фигури — шестимата от отряда на Фарел и четиримата морски пехотинци на Симкокс.

Погледна си часовника, който отброяваше времето, оставащо до завръщането на ракетата от тайфуна. 15:30… 15:29… 15:28…

— На първия етаж — каза капитанът на Книга. — Трябва да слезем на първия етаж.

Втурнаха се към най-близката стълба, заспускаха се надолу…

… и ги обсипа с град от куршуми.

„Мамка му!“

Наемниците бяха стигнали дотам първи. Сигурно бяха тичали по покрития със сняг път между склада и „офис сградата“.

— По дяволите! — извика Скофийлд.

— Какво ще правим? — попита Книга II.

— Нямаме голям избор! Нагоре!

Заизкачваха се обратно.

Катереха се по стълбите като бягащи маймуни и се прикриваха от обстрела на наемниците.

На десетия етаж Скофийлд посмя да спре и да погледне надолу.

Видя всички наемници, събрани в бетонния силоз на първия етаж — петдесетина души.

После групата се разтвори и пропусна един мъж.

Седрик Уексли. С разкървавен нос.

Скофийлд се вцепени.

Зачуди се какво ще направи наемническият командир. Можеше да прати хората си по стълбите след тях двамата — и да гледа как Скофийлд и Книга ги избиват един по един, докато не свършат боеприпасите си и не станат безпомощна плячка. Не особено примамлива стратегия.

— Капитан Скофийлд! — отекна в широката шахта на сградата гласът на южноафриканеца. — Добре бягаш! Но сега няма къде да се скриеш! Помни ми думите: съвсем скоро няма да можеш да бягаш повече!

И Уексли извади някакви неща от джобовете си.

Капитанът веднага ги позна и се вледени.

Малки цилиндрични гранати термит-аматол. Четири. Наемникът сигурно ги беше взел от труповете на убитите морски пехотинци.

Скофийлд разбра плана на Уексли.

Южноафриканецът раздаде гранатите на четирима от хората си и те бързо се пръснаха в четирите ъгъла на първия етаж и ги поставиха под носещите колони на сградата.

Скофийлд откачи бинокъла си от ремъка му и го вдигна към очите си.

Видя една от гранатите, закрепена за стълба, видя цветните броячи: червен, зелен и син.

— Включете броячите! — извика Уексли.

Мъжът, когото наблюдаваше Скофийлд, включи синия брояч на термитно-аматоловата граната.

Синият цвят означаваше една минута.

Тримата наемници с другите гранати направиха същото.

Една минута…

Скофийлд се облещи.

С Книга II имаха шейсет секунди до взривяването на сградата.

Той включи хронометъра на часовника си.

00:01…

00:02…

00:03…

— Капитан Скофийлд! Когато всичко свърши, просто ще претърсим останките и ще открием трупа ти! И тогава със собствените си ръце ще откъсна тъпата ти глава и ще се изпикая в гърлото ти!… Господа!

При тази дума наемниците се пръснаха като оси към всички изходи на първия етаж.

Скофийлд и Книга II можеха само да ги гледат. Капитанът притисна лице към най-близкия прозорец и ги видя да се появяват на заснежената земя, където застанаха в широк кръг. Покриваха всеки изход с оръжията си.

Той мъчително преглътна.

Двамата бяха затворени в тази сграда — сграда, която след петдесет и две секунди щеше да избухне.

 

 

И тъкмо докато се взираше през прозореца към наемническите сили долу, Скофийлд го чу.

Дълбоко вибриране.

Типичният звук на реактивен изтребител.

— Съобщението отпреди малко! — ахна капитанът.

— Какво? — не разбра Книга II.

— Когато бяхме в тайфуна, те засякоха приближаващ се въздушен обект: изтребител Як Сто четирийсет и едно. Пилотира го някой, когото наричат Унгареца. Насочва се насам.

— Ловец на глави ли?

— Конкурент. Но с Як Сто четирийсет и едно. А Як Сто четирийсет и едно е… Хайде! — викна Скофийлд. — Бързо!

Хвърлиха се към най-близката стълба и се заизкачваха към покрива на обречената офис сграда.

 

 

Скофийлд отвори капака на покрива и двамата с Книга II се измъкнаха навън — под хапещия сибирски вятър.

Хронометърът на капитана продължаваше да отброява оставащото им време:

00:29

00:30

00:31

Наистина представляваха самотна гледка: две фигурки на покрива на сградата, заобиколени от пустите постройки на Краск–8 и голите сибирски хълмове.

Скофийлд бързо отиде до ръба на покрива и се заоглежда за източника на вибрирането.

00:33

00:34

00:35

Ето го!

Висеше във въздуха край ниска куполовидна постройка на петстотин метра на запад от тях: изтребител Яковлев–141.

Руски аналог на американския „Хариър“, Як–141 потенциално бе най-грозният самолет на света — всъщност с ръбестия си корпус и с допълнителния си двигател той изобщо нямаше за цел да изглежда красив. Но допълнителният двигател можеше да насочва дюзата си надолу, което позволяваше на самолета да излита и каца вертикално, както и да виси във въздуха като хеликоптер.

00:39

00:40

00:41

Скофийлд вдигна своя МП–7 и изстреля цял пълнител с трийсет патрона по носа на неподвижния Як–141 в отчаян опит да привлече вниманието на пилота.

И успя.

Подобно на тиранозавър рекс, откъснат от плячката си, изтребителят се завъртя във въздуха и сякаш погледна право към морските пехотинци. После се издигна и се приближи към стъклената сграда.

Скофийлд размаха ръце като идиот.

— Насам! — извика той. — Хайде де! Идвай!…

00:49

00:50

00:51

Самолетът увисна на петдесетина метра от покрива.

Все още не бе достатъчно близо…

Скофийлд вече виждаше пилота — широколик мъж с каска и с озадачено смръщено лице. Капитанът отчаяно размаха ръце и закрещя.

00:53

00:54

00:55

Якът се приближи още малко.

Четирийсет метра…

00:56

— Господи, побързай! — изкрещя Скофийлд и погледна към покрива под краката си — очакваше термитните гранати да избухнат.

00:57

— Късно. — Той се обърна към Книга и с многозначителен поглед извади любимото си оръжие. Сержантът последва примера му.

— След мен и ще останеш жив — каза Скофийлд. — Бегом!

И двамата се затичаха — с всички сили, един до друг — към ръба на петнайсететажната сграда.

00:58

Стигнаха до ръба…

00:59

… и когато хронометърът на Скофийлд показа 01:00, двамата скочиха в ясното небе. Краката им се отлепиха от парапета в същия миг, в който долната част на постройката експлодира в разширяващ се облак от бетон и цялата сграда — всичките й шейсет метра, покривът, стъклените стени, бетонните колони — просто се свлече под тях като исполинско повалено дърво.

 

 

Пред смаяния поглед на пилота петнайсететажната сграда просто се разпадна и се срути на земята със зловещо бавно движение, погълната от собствения си облак прах.

Едрият като мечок пилот с широко кръгло лице, вечно смръщено под тежките вежди, се казваше Олег Омански.

Ала никой не го наричаше така.

Той беше бивш майор, служил в унгарската тайна полиция, и имаше репутацията на човек, който използва сила, вместо ум. В наемническите кръгове беше известен просто като Унгареца.

В момента обаче Унгареца бе объркан.

Беше видял Скофийлд — когото веднага позна от списъка — и Книга II да скачат от покрива в момента преди сградата да се срине.

Но сега не ги виждаше.

От развалините се издигна грамаден прашен облак и обгърна всичко в радиус от осемстотин метра.

Унгареца обиколи наоколо — търсеше мястото, където трябваше да е паднал Скофийлд.

Забеляза група хора, обкръжили срутилата се сграда — несъмнено наемници, — видя ги да се втурват към останките.

Ала продължаваше да не вижда Скофийлд.

Извади оръжието си и кацна на покрива на една съседна сграда.

 

 

Изтребителят меко кацна на покрива на една от по-малките сгради в Краск–8. Насочената надолу дюза на допълнителния двигател разчисти мястото от боклуците.

В същия миг капакът на кабината се отвори и Унгареца изскочи навън, въоръжен с автомат АМД — груба, но ефикасна унгарска версия на АК–47, известна с допълнителната си предна ръкохватка.

Беше се отдалечил на четири крачки от самолета, когато…

— Хвърли оръжието.

Той се обърна…

… и видя Шейн Скофийлд, който се появи изпод яка, насочил МП–7 право в носа му.

 

 

Докато стъклената офис сграда се срутваше, двамата морски пехотинци се бяха хвърлили във въздуха над нея и бяха описали успоредни параболи под носа на неподвижния Як–141.

Преди да се затичат Скофийлд беше извадил любимото си оръжие, своята магнитна кука, от кобура на гърба си. После, докато бе падал, се беше прицелил в долната страна на самолета и бе стрелял. Книга II беше направил същото.

Размотавайки кабелите си, мощните магнитни глави на куките се бяха стрелнали напред и нагоре и с глух тропот се бяха залепили за корпуса на изтребителя — в резултат на което падането на двамата американци рязко бе преустановено.

Когато якът се беше насочил към покрива на най-близката сграда, те бяха задействали механизмите на магнитните куки и се бяха придвижили към предната долна част на висящия във въздуха самолет — и бяха останали скрити от очите на наемниците на земята зад разширяващия се облак прах.

Кацането бе малко опасно заради летящите останки и реактивната струя на яка, но бяха успели.

Изтребителят се беше приземил, американците бяха скочили на покрива под него и се бяха претърколили настрани.

И сега Скофийлд имаше съвсем прост план за самолета.

Да го открадне.

 

 

Скофийлд и Книга II стояха пред Унгареца на покрива на ниската сграда.

Наемникът хвърли автомата си и той изтрака на земята.

— И ти ли си ловец на глави? — надвика рева на изтребителя Скофийлд.

— Да — изсумтя Омански.

— Как се казваш?

— Викат ми Унгареца.

— Унгареца значи? Е, закъснял си. Наемниците те изпревариха. Пипнаха Маккейб и Фарел.

— Но не са пипнали теб. — В гласа на Унгареца не се долавяше абсолютно никаква емоция.

Скофийлд присви очи.

— Казаха ми, че трябвало да занесете главата ми в някакъв френски замък, за да си получите парите. Кой замък?

Унгареца крадешком погледна оръжието му.

— Валоа. Крепостта Валоа.

— Крепостта Валоа — повтори капитанът. После зададе въпроса за парите: — И кой плаща за всичко това? Кой иска смъртта ми?

— Не знам — изръмжа наемният убиец.

— Сигурен ли си?

— Казах, че не знам.

В простата му прямота имаше нещо, което накара Скофийлд да му повярва.

— Добре тогава…

Капитанът заднешком заотстъпва към яка, без да сваля автомата, но в същото време изпитваше жалост към този ловец на глави.

— Взимам самолета ти, Унгарецо, но ще ти кажа нещо, което не съм длъжен да направя. Гледай да не си тук след единайсет минути.

Скофийлд и Книга II се качиха по стълбичката в пилотската кабина.

— Знаеш ли — промърмори сержантът, — някой ден магнитната ти кука ще ти изневери…

— Млъкни — сряза го капитанът.

Като бивш пилот на хариър, Скофийлд не се затрудни с управлението на яка. Включи двигателя за вертикално излитане и самолетът се издигна над покрива.

Скофийлд го насочи към голите сибирски хълмове. Самотната фигура на Унгареца остана тъпо и безпомощно да зяпа след него.

 

 

Двамата морски пехотинци напуснаха Краск–8.

В кабината на изтребителя Скофийлд обмисляше следващия си ход.

— Какво ще правим, Плашило? — попита зад него Книга II. — В оня замък ли отиваме?

— Замъкът е важен — отвърна Скофийлд. — Обаче не е ключът.

Той извади списъка на Уексли от джоба си.

— Ето го ключа.

Капитанът прочете имената на смачкания лист и се зачуди какво е общото помежду им.

С две думи, списъкът включваше световноизвестни военни: командоси като Маккейб и Фарел, британски шпиони от МИ6, пилот от израелските военновъздушни сили. В него фигурираше дори Ронсън Уайцман — генерал-майор Ронсън Уайцман от корпуса на морската пехота, един от най-висшите морски пехотинци в Америка.

Без изобщо да се споменава за терористите от Близкия изток и Средна Азия: Халиф, Назар и Хасан Завахири.

„Хасан Завахири…“

Името привлече вниманието на Скофийлд.

Той беше вторият човек в Ал Кайда, дясната ръка на Осама бен Ладен.

Човек, когото в момента Съединените щати издирваха в планините на Северен Афганистан. Когото издирваха приятелите на Скофийлд от морската пехота: Елизабет Гант и Нюман Майка.

В мислите си чу гласа на Уексли: „Ловците на глави обичат да използват приятелите и близките като стръв, за да примамват жертвите си…“

Прехапа устни.

Неговите приятели плюс най-малко една жертва от списъка, Завахири, се намираха на едно и също място. Идеалната отправна точка за всеки ловец на глави.

И той взе решение.

Настрои автопилота на яка на юг-югозапад, местоназначение: Северен Афганистан.

 

 

Единайсет минути след като Скофийлд напусна Краск–8, от облаците към базата се стрелна стълб бял дим — пред който се движеше изстреляната преди двайсет минути от подводницата ракета СС-Н–20.

Тя се спусна като мълния към останките от лагера, готова да нанесе колкото може повече щети.

Носеше се надолу със свръхзвукова скорост.

Хиляда и петстотин метра…

Петстотин метра…

Триста метра…

И в следващия шокиращ миг…

… тя избухна…

… на двеста и петдесет метра над земята.

Пръсна се на милиони парченца като фойерверк, улучена отстрани от по-малка, но отлично насочена ракета въздух-въздух.

Лъскавите късчета на първата ракета безобидно се посипаха върху Краск–8.

И когато димът се разнесе, в небето над миниатюрния град висеше вторият изтребител, който тази сутрин пристигаше на това място.

Той беше много по-аеродинамичен от яка на Унгареца, по-дълъг и боядисан почти изцяло в черно. Единствената следа от друг цвят можеше да се открие в белия коничен нос. Самолетът имаше насочени напред криле и двуместна пилотска кабина.

Това бе „Сухой“, Су–37 — руски изтребител, много по-модерен от стария Як–141.

Лъскавият Су–37 висеше като лешояд над разрушената сибирска база и проучваше сцената долу.

След няколко минути въздушно наблюдение той кацна на един открит участък недалеч от огромния сух док.

От кабината слязоха двама мъже.

Единият, изключително висок, най-малко два и десет, бе въоръжен с тежък автомат Г–36.

Вторият бе по-нисък, снажен. Носеше изцяло черни дрехи — черна маскировъчна униформа, черна бронирана жилетка, черна каска — и две късоцевни пушки-помпи „Ремингтън“ 870 в кобури на бедрата. И двете бяха направени от лъскава сребриста стомана.

Той имаше още една отличителна особеност.

Носеше заоблени огледални очила с черни рамки и жълти стъкла.

Мъжът в черно извади едната от сребърните си пушки, остави другаря си да пази самолета и се запъти към вратата, през която Скофийлд беше влязъл в сухия док.

Спря на прага, огледа покритата със сняг земя, докосна я с черната си ръкавица.

И влезе вътре.

Помещението пустееше. Останките от димния облак на Скофийлд все още се стелеха във въздуха. Тайфунът се извисяваше насред дока.

Наемниците от Изпълнителни решения отдавна ги нямаше.

Мъжът в черно плъзна поглед по труповете на бойците от Делта до пълната с вода шахта, пръснатите по земята гилзи, обезглавения труп на Маккейб и все още топлото тяло на ефрейтора от отряда на Скофийлд, Петела, улучен при разкриването на наемническия капан.

Във водата плуваха по корем няколко трупа.

Мъжът в черно с отмерени крачки тръгна към шлюзовата стена, която бе разделяла сухия док от езерото — и забеляза взривената й централна част.

„Следа от Плашило — помисли си той. — След като са застреляли едно от момчетата му, са го сгащили в сухия док. Затова е взривил шлюза, залял е дока и е унищожил хората, които са го преследвали вътре…“

Мъжът в черно се приближи до езерото и приклекна до няколко мокри стъпки на бетона: отпечатъци от подметки на кубинки.

Различни марки кубинки. Което означаваше наемници.

И всички идваха на дока от мокра повърхност.

Подводница. Втора подводница.

Значи тук бяха идвали Изпълнителни решения.

Но бяха стигнали много бързо. Прекалено бързо.

Сигурно бяха получили информация от човек, който стоеше зад лова. Бяха си осигурили преднина за главите на американците.

Внезапно се разнесе изпъшкване и бърз като мангуста, мъжът в черно се завъртя, насочил оръжието си напред.

Звукът идваше от терасата над сухия док.

Той се втурна към най-близката стълба и стигна при малък вътрешен офис.

Вътре лежаха двама души: първият беше мъртвият ефрейтор Макс Кент, а вторият — ако се съдеше по френския му автомат, наемник от Изпълнителни решения — още беше жив.

Но умираше. От зейналата рана от куршум на бузата му шуртеше кръв. Половината му лице бе отнесено.

Мъжът в черно се наведе над ранения наемник и студено се вторачи в него.

Нещастникът протегна ръка и с умолително изражение простена:

— Assistez-moi! S’il vous plait… assistez-moi…^[1]

Мъжът в черно погледна бетонния мост, който свързваше помещението с разрушената офис сграда.

Срутена петнайсететажна постройка: „Поредната следа от Плашило“.

Раненият наемник премина на английски.

— Моля ви, мосю. Помогнете ми…

Мъжът в черно се обърна към него.

Накрая отговори:

— Не.

И го застреля в главата.

 

 

После се върна при лъскавия изтребител „Сухой“, където го чакаше високият му другар.

Двамата се качиха в кабината, излетяха вертикално и се понесоха в посока юг-югозапад.

 

 

След като изтребителят отлетя, от една от сградите в Краск–8 излезе самотна фигура.

Унгареца.

Той просто застана на пустата улица и с присвити очи проследи изчезването на самолета зад хълмовете на юг.