Том Холанд
Вампирът (5) (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

IV

Мълва се носи, разговарял, си с нещата,

които за човек са забранени.

Със обитателите на свърталища на трака,

със множество зли духове,

разхождащи се в долината,

населена от сенките на мъртви,

разправят, си общувал.

лорд Байрон, „Манфред“

— С Хобхаус се разделихме, както се бяхме разбрали, на пътя за Янина. Той продължи на юг, а аз — към планините, по биещия се път към Ахерон. Яздихме без да спираме цял ден — говоря в първо лице множествено число, защото освен Флечър с мен дойде и един телохранител, верен бандит на име Висили, отстъпен ми от Али паша в знак на симпатия. Чукарите и деретата, както винаги бяха безлюдни. Пресичайки за втори път тази пустош, не можех да не си спомня за моите шестима пазачи и колко лесно те бяха отстранени. Въпреки това не чувствах особено безпокойство, дори когато минавахме покрай мястото на засадата и зърнах на слънцето белеещи се кости. Вече бях нагизден като албански паша — в пурпурни, везани одежди, наистина magnifique^[1]. Трудно е да си страхливец, щом си облечен така. Затова, завил мустаци, яздех наперено върху седлото и чувствах, че не съм по-долу от кой да е разбойник на света.

Късно следобяд дочухме шум на буйна вода и разбрахме, че сме стигнали до Ахерон. Преди моста пътят се разклоняваше: едната пътека тръгваше надолу, към селото, където по-рано бяхме отседнали; другата се изкачваше нагоре. Поехме по второто отклонение. То изглеждаше стръмно и тясно, извиваше край зъбери и огромни скали, докато от дясната ни страна, като тъмна бездна зееше клисурата, в която течеше Ахерон. Почувствах някакво необяснимо безпокойство — сякаш водите долу смразяваха душата ми. Дори Висили изглеждаше нервен. „Трябва да побързаме“, промърмори той, поглеждайки към аленеещия хребет на западните планински върхове. „Скоро ще мръкне“. Той извади ножа си. „Вълци“, рече и кимна към мен. „Вълци и други зверове.“

Пред нас, незасенчвано от облаци, слънцето бързо залязваше. Но дори след като се скри, топлината остана — потискаща и тежка. Сумракът се сгъсти в тъмна нощ и звездите заприличаха на капчици пот. Пътеката започна да става по-стръмна, навлезе в гора от тъмни кипариси, чиито коренища се бяха впили в скалите, а клоните хвърляха гъста сянка наоколо. Изведнъж Висили спря коня си и вдигна ръка. Не чух нищо, но когато той посочи пред себе си, в една пролука между дърветата просветваше нещо белезникаво. Минах напред. Пред погледа ми се изправи древна рушаща се арка, чийто мрамор отразяваше лунната светлина. От двете страни на пътеката сред буренака се търкаляха каменни отломки. Върху арката, едва различим се мержелееше надпис: „Повелителю на смъртта, това място е свещено за теб…“ Останалото не се четеше. Огледах се — пълно спокойствие. „Тук няма нищо“, рекох на Висили, чиито очи, явно бяха свикнали с тъмнината, защото той поклати глава и посочи към пътеката. Там, в сенките на скалите някой крачеше с гръб към нас. Пришпорих коня, но фигурата не се обърна — продължи да върви напред с равномерни крачки. „Кой си ти?“ попитах аз, като изпреварих човека и застанах пред него. Той не отвърна нищо — гледаше пред себе си. Лицето му бе скрито под груба черна качулка. „Кой си ти?“ попитах отново, наведох се напред и свалих качулката. Вгледах се и се разсмях. Беше Георгиу. „Защо не отговаряш?“ Георгиу продължи да мълчи. Бавно вдигна глава към мен, а очите му изглеждаха невиждащи, стъклени и безчувствени, потънали дълбоко в очните ями. Лицето му не трепна — не ме позна. Вместо това той се обърна, а конят ми изцвили изплашен и се дръпна назад. Георгиу пресече пътеката и изчезна между дърветата. Наблюдавах го, докато крачейки равномерно както преди, се изгуби от погледа ми.

Висили ме настигна. Неговият кон също изглеждаше неспокоен и изплашен. Целуна острието на камата си. „Хайде, господарю“, прошепна той. „Из тези старини витаят духове.“

Конете ни още бяха неспокойни и чак след като настояхме, продължиха напред. Пътеката завиваше — от едната страна камъните се свличаха надолу, а от другата — отвесната гола скала се издигаше високо над главите ни. Това представляваше нещо като нос, който се извисяваше между нас и Ахерон. Загледах се нагоре — върхът напомняше тъмна линия на сребристия фон на звездите. Луната се криеше зад него — едва виждахме пред себе си. Конете неохотно опипваха пътя. Най-сетне хребетът стана по-полегат и лунната светлина отново се върна. Пред нас пътеката завиваше край една издадена скала. Продължихме по нея, докато пред очите ни не се появиха останките на град, построен в самата планина. Пътеката водеше нагоре, към кацналия на върха замък. Той също изглеждаше разрушен. По бойниците не се виждаше никаква светлина. Въпреки това, вглеждайки се в ръбатите форми на замъка на фона на звездите, почувствах, че сме стигнали края на пътя и че там, зад стените на замъка ни чака Вакел паша.

Поехме през града. В него имаше църкви, огрени от луната, и паднали колони, потънали в плевели. Сред развалините забелязах малка колиба, построена между подпорите на някаква зала. По-късно, докато яздех по пътеката, видях още къщи, жалки като първата, сгушени сред останките на миналото. Досетих се, че това е селото, от което бе избягала Хайде, но от нея вече нямаше и следа, нито от някакво друго живо същество. Само едно куче лаеше като лудо. Щом ни усети, дотича при нас и започна да върти опашка. Посегнах да го погаля. Животното ме близна по ръката и тръгна с нас по пътеката. Напред се издигаше голяма стена, опасваща замъка. По средата й имаше две отворени порти. Спрях и се обърнах да огледам селото. Спомних си за Янина и Тапалеен, оживлението, с което ни бяха посрещнали. Потреперих въпреки непоносимата жега — толкова зловещо бе мъртвилото на колибите под нас. Когато продължихме напред и минахме през портите кучето зави и започна да се дърпа.

Портите се затръшнаха след нас, макар че наоколо не се виждаше жива душа. Заобикаляха ни само стени. Те сякаш изникваха от самата планина. Назъбеният им силует се издигаше вертикално от скалите. Единствената пътека към замъка беше тази, по която вървяхме — друг път за бягство не съществува, помислих си аз, когато зад гърба ни хлопна втората порта. Но по стените вече горяха факли. Почувствах облекчение при вида на тези признаци за живот — започнах да мисля за храна, меко легло и всички останали наслади, които пътникът заслужава. Пришпорих коня през третата, последна порта. Обърнах се назад и открих, че цялата пътека е осветена от факли. Третата порта хлопна и отново настана пълна тишина. Бяхме сами. Конете ни цвилеха от страх, а чаткането на копитата им ехтеше наоколо. Озовахме се в някакъв двор. Пред нас по стъпала се стигаше до портал, много стар на вид и доколкото видях, украсен със статуи на чудовища. Над главите ни се издигаха стените на замъка. Сребриста лунна светлина обливаше всичко. Слязох от коня и минах през двора към портала.

„Добре дошли в моя дом“, рече Вакел паша. Не бях забелязал кога се е появил. Чакаше ни на площадката над стълбите. Той протегна ръцете си към моите и ме прегърна. „Скъпи лорд Байрон“, прошепна в ухото ми, „много се радвам, че дойдохте.“

Целуна ме по устата, после отстъпи на една крачка и се вгледа в очите ми. Погледът му блестеше повече от преди. Лицето му изглеждаше сребристо като луната — излъчваше сияние напомнящо кристал в тъмна стая. Хвана ме за ръката и ме поведе. „Пътуването до тук е трудно“, рече той. „Елате да хапнете. После ви чака заслужен отдих.“

Последвах го през вътрешни дворове, по стълби и безброй врати. Почувствах, че съм по-уморен, отколкото си мислех, защото мястото ми напомняше нещо от моите сънища — замък, който няма край, смалява се като детска играчка и е пълен с невъзможни проходи в смесица от какви ли не стилове. „Заповядайте“, рече най-сетне пашата, дръпна една златна завеса и ми кимна да го последвам. Огледах се. Колони в стила на древните храмове опасваха стаята. Над нас се издигаше въздушен купол, направен сякаш от стъкло — оцветен в множество златисти, сини и зелени нюанси. Светлината бе слаба, защото имаше само два големи свещника във формата на преплетени змии. Въпреки това можах да прочета думи на арабски, изписани в основата на купола. Пашата изглежда ме наблюдаваше. „И Аллах създаде човека“, прошепна ми той, „от буци съсирена кръв“. И се усмихна лениво. „Това е цитат от Корана“. Хвана ме за ръката и ме подкани да седна. Край ниска маса с храна бяха наредени възглавници и копринени постелки. Настаних се и се подчиних на поканата на домакина да ям. Една стара прислужница се грижеше чашата ми да е пълна е вино, а също и за чашата на пашата. Забелязах, че той не пие с особено удоволствие и наслада. Попита ме дали се изненадвам, загдето пие вино: Когато потвърдих, той се разсмя и каза, че не се подчинява на заповедите на никакъв бог.

„А вие“, попита ме с блеснали очи, „срещу какво бихте се опълчил в името на насладата?“

Повдигнах рамене. „Че какви други удоволствия има, освен да пиеш вино и да ядеш печени прасета? Аз следвам разумна религия, която ми позволява и едното, и другото“. Вдигнах чашата си и я пресуших. „По този начин ще избегна мъките в пъкъла.“

Пашата се усмихна едва-едва. „Но вие сте млад, милорд, и красив“. Той се пресегна през масата и взе ръката ми. „Наистина ли за вас удоволствията се заключават в яденето на прасе?“

Погледнах ръката му, после очите ни се срещнаха. „Може да съм млад, ваша светлост, но вече знам, че за всяко удоволствие се плаща съответната цена.“

„Сигурно сте прав“, равнодушно рече пашата. В очите му се появи пустота. „Трябва да призная“, добави той след дълга пауза, „че вече почти не помня какво е удоволствие, толкова съм отегчен от изминаващите години.“

Погледнах го изненадан. „Прощавайте, ваша светлост,“ рекох аз, „но не ми правите впечатление на сластолюбец.“

„Така ли?“ отвърна той и дръпна ръката си. Отначало помислих, че се ядоса, но когато го погледнах, видях на лицето му изписана само ужасна меланхолия, чувство, замръзнало като вълните на заледено езеро. „Има удоволствия, милорд,“ бавно рече той, „за които не сте и сънувал. Удоволствия на ума и на кръвта.“ Той ме погледна, а очите му бяха дълбоки като всемира. „Не дойдохте ли тук точно затова, милорд? За да опитате тези удоволствия?“

В погледа му долових принуда. „Вярно е,“ отвърнах аз, без да отмествам очи, „макар да не ви познавам достатъчно, чувствам, че сте най-необикновения човек, който някога съм срещал. Ще ми се смеете, ваша светлост, но в Тапалеен ви сънувах. Сънувах, че идвате при мен, че ми показвате разни странни неща и намеквате за скрити истини.“ Изведнъж се разсмях. „Но как ще реагирате, ако ви кажа, че дойдох тук, подтикван от няколко странни сънища? Сигурно ще се засегнете.“

„Не, милорд, не се засягам.“ Пашата стана, взе ръцете ми и ме прегърна. „Имал сте тежък ден. Тази нощ заслужавате сън без сънища — сънят на благословените.“ Той ме целуна с хладните си устни. Изненадах се, защото вън на лунната светлина не беше така. „Събудете се отпочинал и свеж, милорд“, прошепна пашата и плесна с ръце. Иззад завесата се появи млада робиня с фередже. Пашата се обърна към нея. „Хайде, заведи госта в покоите му.“

Изглежда приятната ми изненада пролича. „Да“, рече пашата, наблюдавайки ме, „нея доведох от Тапалеен, моята красива бегълка. Хайде“ — той махна с ръка, — „махни фереджето.“ Момичето грациозно свали воалите. Дългата й коса се разпиля свободно. Беше по-красива, отколкото я помнех. Изведнъж почувствах възмущение, че трябва да служи като държанка на Вакел паша. Видях го как я гледа — хищно, с желание, устата му беше отворена, ноздрите му потрепваха сякаш надушваше момичето. Желанието му бе пропито от ужасно отчаяние. Той се обърна и забеляза, че го гледам. По лицето му пробяга същата жажда и мигом изчезна. Отново се появи ледената маска от преди малко. „Спете“, махна ми той. „Имате нужда от почивка — в близките дни ще бъдете много зает. Лека нощ, милорд.“

Поклоних се и му благодарих, после последвах Хайде. Тя ме поведе по една стълба. Когато стигнахме горния й край, момичето се обърна и ме целуна, дълго и влюбено. Аз, който нямах нужда от поощрение, я взех в прегръдките си и също я целунах. „Дошъл си за мен, скъпи мой лорд Байрон“, целуна ме отново тя. „Дошъл си за мен.“ После се отскубна от прегръдката ми и ме хвана за ръката. „Насам“, рече и ме поведе по втора стълба. В този момент у нея нямаше и следа от робинята. Излъчваше страст и вълнение, бе по-красива от всякога. Пламенната й наслада затопли кръвта ми и раздвижи чувствата ми. Стигнахме до една стая, която за моя изненада приличаше на старата ми спалня в Нюстед — дебели колони и тежки арки, венециански свещници, все познати готически неща. Почти си повярвах, че съм се върнал в Англия. Стаята, разбира се, не беше място за Хайде — тя изглеждаше толкова естествена, любяща, истинска гъркиня. Прегърнах я — Хайде ме целуна отново и целувката й бе изгаряща и сладка като първия път — в хана, когато се бе осмелила да мисли, че може да бъде свободна.

После, разбира се, си спомних, че не е свободна. Бавно се откъснах от устните й. „Защо пашата ни остави сами?“ попитах я.

Хайде ме погледна с широко отворени очи. „Защото се надява да ме лишите от девствеността ми“, рече непринудено тя.

„Да те лиша от девствеността ти ли?“ — помълчах за миг — „Надява се?“

„Да“, тя неочаквано свъси чело. „Отключиха ме тази вечер.“

„От къде?“

„От никъде“. Хайде се засмя насила. Целомъдрено скръсти ръце отпред. „От тук“, рече. „Онова, което е вътре, все пак е на моя господар, а не мое. Той може да прави с него каквото си поиска.“ Момичето хвана с ръце полите си и ги вдигна — на китките и глезените си имаше тънки метални обръчи. Не гривни, както ми се бе сторило по-рано, а обръчи за оковаване. Хайде отново улови ръцете си. „Бедрата ми се заключват с подходяща верига.“

Замълчах. „Разбирам“.

Тя се вгледа в мен с големите си очи, после ме притегли към себе си. „Наистина ли разбирате?“, попита и приглади с ръка един кичур от косата ми. „Не мога и няма да бъда негова робиня, господарю, само това не, никога.“ После нежно ме целуна. „Скъпи Байрон — помогнете ми, моля ви, помогнете ми.“ В очите й заблестя гняв и накърнена гордост. „Трябва да бъда свободна“, бързо прошепна тя. „Трябва!“

„Знам“, прегърнах я аз, „знам.“

„Заклевате ли се?“, усещах как тялото й трепери. „Заклевате ли се да ми помогнете?“ Кимнах. Такава страст — като на тигрица, съчетана с красотата на богиня на любовта — как можех да остана равнодушен? Наистина, как? Погледнах насреща към леглото. В съзнанието ми отново се обади неприятното напомняне — защо ни оставиха сами? Пашата едва ли е чак толкова любезен човек, че да пусне в леглото на любимата си робиня своя гост. А се намирах високо в планината, в непознато място, фактически сам.

Спомних си какво каза по-рано Хайде. „Пашата“, попитах аз бавно, „наистина ли не е правил любов с теб?“

Тя ме погледна, после изви глава. „Не, никога.“ В гласа й се чувстваше неприязън, но също и внезапна нотка на страх. „Никога не ме е използвал за това.“

„А за какво?“

Тя леко поклати глава и затвори очи.

Дръпнах я към себе си. „Хайде, аз просто не разбирам — защо те остави неокована при мен?“

„Наистина ли не разбирате?“ Тя ме погледна със съмнение. „Не вярвам. Как може една робиня да се радва на любов? Робините са блудници, мой Байрон. Искате ли да съм вашата блудница, мой скъпи лорд Байрон? Такава ли искате да бъда?“ Божичко, помислих си, тя ще се разплаче, а аз за малко да я обладая там и в този момент. Не, не, тя притежаваше силата и страстта на планинска буря, а аз не можах да го направя. Ако беше някаква повлекана, някаква лондонска кучка… Ако беше така, щях да настоя. Но Хайде, дарена с красотата на родната си земя, бе нещо повече. Носеше в себе си духа на древна Гърция, който отдавна копнеех да открия. Сега, в лицето на тази робиня, аз държах в ръцете си дух, лъч от светлината, водила аргонавтите и вдъхновявала нейните предци при Термопилите. Толкова красива, толкова дива — творение на планината; готова да се бие до смърт в своята клетка. „Не“, прошепнах в ухото й, „ти ще бъдеш свободна, обещавам ти.“ А после — на себе си: „И няма да те докосна с пръст, докато не го пожелаеш сама.“

Тя ме изведе на един балкон. „Значи се разбрахме?“ попита. „Ще избягаме заедно оттук, нали?“

Кимнах.

Хайде се усмихна щастливо, после посочи към небето. „Трябва да изчакаме. Не можем да тръгнем, докато има пълна луна.“

Погледнах я изненадан. „Защо?“

„Защото е опасно.“

„Да, но защо?“

Тя допря показалеца си до устните ми. „Имайте ми доверие, Байрон.“ И потрепери, въпреки жегата. „Аз знам какво трябва да се направи.“ Момичето отново потръпна и погледна през рамо. Проследих погледа й и забелвах на фона на луната да се откроява кула, на чийто връх гореше червена светлина. Прекрачих до края на балкона — кулата се издигаше от самия ръб на носа. Далече долу течеше Ахерон, до чиито води не стигаше лунната светлина. Наведох се от другия край на балкона и видях, че наклонът е отвесен, както при всички други стени. Хайде ме хвана и ми посочи кулата. Червената светлина беше изчезнала. „Трябва да си вървя“, рече тя.

В този момент на вратата се почука. Хайде падна на колене и започна да развързва обувките ми. „Да“, викнах аз.

Вратата се отвори и някакво същество влезе вътре. Казвам същество, защото макар и с вид на човек, по лицето му нямаше и следа от разум. Очите му изгледаха по-мъртви от очите на лунатик. Кожата му беше дебела, на места космата. Носът — окапал, ноктите — извити като на хищник. Тогава си спомних, че съм го виждал и друг път — свит над веслата в лодката на пашата. И сега, както тогава, носеше мръсни черни дрехи. В ръцете си държеше корито с вода.

„Вода, господарю“, рече Хайде, навеждайки глава. „За да се измиете.“

„Но къде е моят слуга?“

„За него се погрижиха, господарю“. Хайде се обърна към съществото и му даде знак да остави коритото. Видях я как подтисна ужаса и отвращението си. Наведе се да свали обувките ми, после се изправи свела глава. „Това ли е всичко, господарю?“ попита тя.

Кимнах. Хайде погледна към съществото. Отново все същото подтиснато изражение на ужас… и прекоси стаята, онзи я последва, задмина я и изчезна по стълбите отвън. Хайде се втурна край мен. „Идете при баща ми“, прошепна тя. „Кажете му, че съм жива.“ Пръстите й погалиха ръката ми. После изчезна и аз останах сам.

Чувствах се толкова възбуден, с дух, разкъсван от желание и съмнения, та не ми се вярваше, че изобщо ще заспя. Но сигурно съм бил по-уморен от пътуването, отколкото предлагах, защото заспах дълбоко в миг, когато положих глава на възглавницата. Никакъв кошмар не смути съня ми, всъщност изобщо не сънувах и се събудих чак когато сутринта вече преваляше. Прекосих стаята и излязох на балкона; далеч под мен течеше Ахерон. Водите на реката бяха все така черни и лишени от блясък, но всички други цветове и безкрайните им отсенки по земята и небето искряха с райско сияние. Помислих си колко е странно, че тази земя, създадена от боговете за боговете, е така жестоко осквернена от човешката тирания. Вдигнах поглед към кулата — все така озъбена на фона на утринното небе, както бе и снощи на фона на звездите; тук, рекох си, можеш да повярваш, че Сатаната е спечелил битката си с ангелите и се е възцарил и в небесата, за да властва над тях също тъй, както и над ада. И все пак — и все пак не можех да разбера защо Вакел паша ме изпълва с такъв ужас, че съм склонен да го нарека демон и да вярвам, че това не е произволно употребена дума. Казвах си, че това се дължи до голяма степен на страховете на другите — на неговата самота и на тайнствеността, с която се бе обгърнал — на черното клеймо, с което го белязваше мрачното му, повелително държание. Нали в крайна сметка и самият Сатана е господар — повелител на прокълнатите?

Едновременно се боях от следващата ни среща и я очаквах с нетърпение. Но когато слязох в сводестата зала, където се бяхме видели предната нощ, там ме очакваше само една стара прислужница. Тя ми подаде някаква бележка. Разтворих я и прочетох следното:

„Драги ми лорд Байрон, много съжалявам, но няма да мога да прекарам днешния ден с Вас. Приемете моите най-дълбоки извинения, но ме зоват неотложни задължения. Прекарайте деня по Ваше усмотрение; надявам се да се видим довечера“.

Подписът бе изписан с арабски букви.

Попитах прислужницата къде е пашата, но тя тутакси започна да трепери и очевидно бе прекалено уплашена, за да проговори. Започнах да разпитвам за Хайде, сетне за Флечър и Висили; но ужасът й бе толкова голям, че тя надали ме разбра и всичките ми усилия да науча нещо отидоха нахалост. Най-сетне, за нейно голямо облекчение, и разреших да ми сервира закуската; хапнах и я освободих. Отново останах сам.

Чудех се какво да правя, по-точно какво ми е разрешено да правя. Изчезването на двамата ми спътници ме тревожеше все повече и повече. Отсъствието на Хайде пораждаше още по-черни мисли. Реших да разгледам замъка, от който до голяма степен бях добил представа предишната вечер, да потърся някакви следи от тях. Минах през куполната зала и поех по дълъг сводест коридор. Редуваха се сводове, отвеждащи встрани към други коридори и още сводове. Сякаш нямаха край и изход нито напред, нито назад. Проходите се осветяваха от огромни мангали. Пламъците им се издигаха високо край стените, но не топлеха, нито хвърляха обилна светлина. Въображението ми започна да ме обсебва. Мисълта за колосалната каменна тежест над главата ми, мъждукащите светлинки в самия лабиринт ме убеждаваха, че съм загубен завинаги в някаква безкрайна затворена гробница. Извиках, но гласът ми почти не се чу в застоялия въздух. Повторих — и пак и пак. Тъй както бях сам в този затвор, чувствах че ме наблюдават нечии втренчени очи. Върху колоните на част от сводовете бяха поставени статуи — много древни, гръцки по форма, но върху лицата им — там, където бяха оцелели, се четеше неимоверен ужас. Спрях пред една колона, за да се опитам да разгадая на какво се дължи той. В изражението й не се виждаше нищо чудовищно или необикновено. Щом погледнех статуята усещах дълбоко отвращение. Изведнъж разбрах, че причината е в безизразните очи, съчетани с отчаяна жажда. В миг осъзнах, че тя ми напомня за слугата на пашата, съществото в черно, което бе дошло в стаята ми предишната вечер. Огледах се и продължих неуверено напред. Започнах да си въобразявам, че в сенките виждам още такива същества, че те ме следят с очите на мъртъвци. В един момент почувствах такава увереност в присъствието им, че дори извиках и ми се стори, че едно от съществата избяга, но когато го последвах през поредния от сводовете, пред мен се оказаха само факли и каменни стени.

Все пак светлината стана по-силна от преди и докато минавах под арките, камъните проблясваха като инкрустирани със злато. Разгледах стените и забелязах, че са украсени с мозайки във византийски стил, отдавна загубили своя блясък. Очите на светиите бяха избодени, затова и те имаха познатия празен поглед на мъртъвци. Гола мадона държеше в ръце Христос. Младенецът се усмихваше с лукава злоба. Девата притежаваше толкова прелъстително лице — направо не повярвах, че е нарисувана върху стена. Обърнах се, но нещо ме подтикна да погледна отново към развратната й усмивка, към същия алчен блясък в очите й. Отново й обърнах гръб и насилвайки се да не я гледам повече, бързо минах под следващия свод. Тук светлината бе по-силна, обагрена в червено. Брокатена завеса преграждаше пътя ми. Дръпнах я, пристъпих и се спрях смаян от това, което се разкри пред очите ми.

Намирах се в огромна зала, празна и с купол, отсрещният й край бе толкова далече, че тънеше в мрак. Внушителни колони, разположени край стените, се издигаха като неясни титани. Сводове, подобни на тези през които бях минал, сякаш водеха в тъмната нощ. Залата обаче беше осветена — както в коридорите, така и тук, без да топлят, горяха мангали. Пламъците им се издигаха до самото кубе. Точно под него, в центъра на залата съзрях малък олтар от черен камък. Приближих и си дадох сметка, че това е единственото нещо в цялата огромна зала. Тя беше абсолютно гола, в просторната, тежка празнота не се долавяше никакъв звук, освен ехото на моите стъпки.

Стигнах до олтара и разбрах, че не съм преценил правилно размерите му — толкова далече се намирах в началото. Това въобще не беше олтар, а малък кьошк^[2], каквито понякога има в джамиите на мохамеданите. Не можах да разчета арабския надпис на вратата, но той приличаше досущ на снощния: „И Аллах създаде човека от буци съсирена кръв.“ Щом беседката бе построена от мохамедани — друго обяснение за присъствието й там не можеше да има — но в такъв случай изображенията по стените оставаха неясни. В Корана е забранено да се изобразяват човешки форми — въпреки това релефите по камъка представляваха демони и древни богове. Точно над входа се очертаваше лице на красиво момиче, прелъстително и жестоко като онази мадона. Вгледах се в него, чувствайки същите тръпки на отвращение и желание, които усетих пред мозайката. Можех да гледам лицето на момичето цяла вечност. С усилие отвърнах поглед и пристъпих през прага в тъмнината отвъд.

Стори ми се, че долових движение. В сенките не различих нищо. Право пред мен имаше стъпала, водещи надолу в тъмнината. Пристъпих напред и отново дочух шум. „Кой е там?“, извиках аз. Отговор не последва. Направих още една крачка. Започна да ме обзема ужасен страх, какъвто не бях изпитвал никога. Виеше се като дим от тамян от тъмнината пред мен и притъпяваше усещанията ми. С усилие продължих напред към стъпалата. Слязох на първото стъпало. Зад гърба ми прозвучаха стъпки. Усетих как нечии мъртви пръсти ме хващат за ръката.

Обърнах се и вдигнах бастуна си. Зад мен стоеше някакво подобно на вампир същество с празен поглед и увиснала челюст. Опитах се да освободя ръката си, но то ме стискаше с железни пръсти. Дъхът му вонеше на мърша. Отчаян, стоварих бастуна си върху ръката на чудовището. То сякаш не почувства удара. Задърпа ме толкова силно, че се спънах и паднах пред вратата на кьошка. Побеснях, станах и отново се нахвърлих отгоре му. Съществото отстъпи. Аз наближих стъпалата и то оголи гнили, черни, неравни като планински хребет зъби. Засъска — от тъмнината на стълбите се понесе ужасен предупредителен и същевременно кръвожаден звук. Почувствах как нов облак от ужас забулва съзнанието ми. Винаги съм се държал като смел човек, но в този момент разбрах, че дори и най-големият храбрец трябва да знае кога да отстъпи. Отдръпнах се. Като по сигнал съществото изпадна отново в апатия. Поех си дълбоко дъх и се овладях. Давах си сметка, че съм се проявил като страхливец. Както става обикновено в такива случаи, търсех друг, върху когото да стоваря вината.

„Вакел паша!“ извиках аз. „Вакел паша!“

Отговор не последва. Само ехото от собствения ми глас проехтя в пустото пространство на залата. В сенките на далечната стена забелязах същество наподобяващо както онова пред кьошка, така и снощното, което ми донесе вода В стаята. Стоеше на колене и лакти и жулеше плочите, без да ме забелязва. Приближих се. „Ей“, рекох му аз, „къде е господарят ти?“ Съществото не погледна към мен. Ядосах се и цапардосах с бастуна коритото с водата, после се наведох към черните му дрипи. „Къде е пашата?“, попитах аз. Съществото ме погледна безмълвно, със стиснати устни. „Къде е пашата?“ изкрещях отново. То не мигна, а бавно се усмихна с тъпо животинско злорадство. Овладях се и го пуснах. Отново огледах залата. Край една от огромните колони се виеше стълба. На нея друго същество, застанало на четири крака лъскаше пода. Проследих извивката на стълбата — стигаше до една арка, осветена от факли, под самия купол. Оттам отиваше в неизвестността. След това обходих с поглед останалите колони и основата на купола. Открих нещо, което бях пропуснал — навсякъде имаше множество безполезни стълби, стигащи до горе, до празното, безнадеждно пространство. Върху всяка от тях, като в затвор за изгубени души, клечаха фигури и търкаха камъните. Спомних си един свой сън — опитвах да се изкача по някакви невъзможни стъпала и се озовах сам и изоставен. Такава ли щеше да бъде моята съдба — да се присъединя към безсмисленото робство на тези създания и никога да не достигна тъмното царство на познанието, което ми бе загатнато? Потреперих. Дълбоко в душата си почувствах безспорната скрита мъдрост и сила на пашата — разбрах нещо, което по-рано казах без да осъзнавам — той бе човек, какъвто никога не бях виждал. Но какъв? Спомних си онази гръцка дума, която се произнася с ужас и съвсем тихо — върколак. Възможно ли е наистина да съм попаднал в плен на нещо такова? Стоях в чудовищната зала и чувствах как страхът ми прераства в силен гняв.

„Не“, помислих си аз, „няма да се поддам на ужаса, който внушава това място“. В съня си се чувствах изоставен, но пашата намери стълба и се изкачи по нея. Отново вдигнах очи към купола на залата и стъпалата, потъващи в неизвестността. Тогава я видях — една единствена стълба, която не се губеше в безкрая. Отидох до нея и започнах да се изкачвам. Тя се виеше все по-нагоре и по-нагоре — тесни стъпала, изчукани в самата колона. След това — край ръба на купола… По пътя си не срещах никого, никакви превити същества в черно — бях съвсем сам. Стълбата се губеше в стената. Погледнах надолу към залата, към замайващото каменно пространство и почувствах нежелание да вляза в тесния коридор, разкрил се пред мен. Въпреки това наведох глава и поех напред, изкачвайки се в почти пълна тъмнина все нагоре и нагоре.

Изпитвах смесени чувства — гняв и съмнение. Стълбата изглеждаше безкрайна. „Сигурно се качвам в кулата“, помислих си аз, „същата, която видях предишната вечер“. Най-после се добрах до една врата. „Вакел паша!“ извиках и ударих по нея с бастуна си. „Вакел паша, пусни ме да вляза!“ Отговор не последва. Натиснах дръжката. Сърцето ми биеше силно от страха какво ще открия вътре. Вратата се отбори без усилие. Влязох в стаята.

Нямаше нищо ужасяващо. Огледах се. Наоколо беше пълно само с книги — по рафтовете, по масите, на купчини по пода. Взех една и прочетох заглавието. Беше на френски — „Принципи в геологията“. Намръщих се — не очаквах да намеря точно това. Пристъпих до един прозорец. Там имаше красив телескоп с невиждана направа, насочен към небето. Отворих втора врата. Водеше в друга стая, пълна със стъкленици и епруветки. В тях бълбукаха яркоцветни течности, стичаха се по стъклени тръби като кръв в прозрачни вени. По рафтовете бяха подредени буркани с прахове. Навсякъде се виждаха разпилени листове хартия. Вдигнах един и го погледнах. Беше изписан с драсканици, които не разчитах. Успях да разбера само една фраза на френски — „Галванизацията и принципите на човешкия живот“. Усмихнах се. Значи пашата се занимава с натурфилософия — изучава Просвещението, а аз се блъскам в най-глупавите възможни суеверия. Върколаци, рекох си, вампири! Как можах да повярвам в такива неща, макар и само за миг? Поклащайки глава, приближих един от прозорците. Трябваше да се овладея. Загледах се в чистото синьо небе. Ще скоча на коня, рекох си и ще се махна от замъка. После ще опитам някак да прогоня от съзнанието си призраците.

Не че изведнъж се почувствах далеч от всякаква опасност — съвсем не. Някой можеше да е човек и въпреки това да не се различава по нищо от звяра — мисълта, че не е изключено пашата да ме смята за свой пленник, ме изпълни с колебание и гняв. Все пак в конюшнята никой не ми попречи да оседлая коня си. Портите в защитната стена на замъка зееха отворени. Когато минах край татарите, чиито факли бях видял предишната вечер, те ме огледаха, но не ме последваха. Дълго галопирах по планинския път надолу — беше ми приятно да чувствам вятъра в косите си и галещите лъчи на слънцето по своето лице. Проврях се под арката с надписа за древния повелител на смъртта. След това тежестта, която подтискаше духа ми, сякаш се стопи и изведнъж почувствах многообразието на живота, неговата красота и радост. За малко да се изкуша да препусна по-нататък и никога да не се върна, но си спомних задължението към Висили, Флечър и най-вече към Хайде. Само след секунда си дадох сметка, колко непоносимо би било за мен да я изоставя — на карта бе заложена честта ми, разбира се, но не това изглеждаше най-важното. Какво всъщност е честта, ако не просто една дума? Да, трябваше да си призная — нещо, което не бях свикнал да правя — чувствах се влюбен до уши, влюбен болезнено и страстно. Роб на робиня… Колко несправедливо звучеше това за Хайде!? Щом робинята не се чувства робиня, значи не е. Дръпнах юздите на коня и се загледах в дивата красота на планините. Помислих си каква истинска дъщеря на земята си е тази девойка. Да, тя щеше да бъде свободна — нали току-що напуснах замъка без никой да ми попречи. Нима това не доказва, че в края на краищата, пашата е само един обикновен човек? От него щяха да продължават да се боят — но не както от вампир. Никакъв страх от демони не можеше да ме удържи — исках да се върна. Подготвен за действие от тези решителни разсъждения, бях сигурен, че ще намеря в себе си достатъчно смелост, за да се опълча срещу най-тъмната страна на пашата. Слънцето започна да залязва, а аз ставах все по-смел.

Спомних си обещанието към Хайде да посетя баща й. Щяха да ни трябват провизии за бягството — храна, амуниции и кон за Хайде. Кой друг би могъл да се погрижи за това, ако не нейното семейство? Препуснах обратно към селцето. Не бързах, защото колкото по-тъмно ставаше, толкова по-трудно щяха да ме видят. Когато се добрах до селото, беше почти мръкнало. Поех по една пътека, пуста както винаги. Навсякъде съзирах пълни с подозрение и страх очи, които ме следят. Сред развалините на голяма базилика седеше някакъв мъж Минах край него и той се изправи. Оказа се свещеникът, онзи дето уби вампира при странноприемницата. Приближих го и попитах къде е къщата на Георгиу. Той ме погледна с обезумели от ужас очи и ми я посочи. Благодарих му, но свещеникът не отвърна нищо — мигом изчезна в сенките. Продължих по пътеката. В селото все така не се забелязваха никакви признаци на живот.

Пред къщата на Георгиу един мъж седеше на пейката. Беше Петро. Едва го познах, толкова угрижен и вглъбен изглеждаше. Когато ме видя, той възкликна и вдигна ръка за поздрав.

„Трябва да говоря с баща ти“, рекох аз. „В къщи ли е?“

Петро присви очи и поклати глава.

„Нося му вест“, казах аз, „съобщение.“ Наведох се от седлото. „От дъщеря му“, прошепнах тихо.

Петро учудено ме погледна. „По-добре влезте вътре“, рече той след кратко мълчание. Задържа юздите на коня ми, докато сляза, после ме въведе в къщата. Накара ме да седна до вратата, а една възрастна жена, майка му, предполагам, ни донесе по чаша вино. Едва сега Петро ме помоли да му кажа всичко, което знам.

Така и направих. При вестта, че Хайде е още жива, силното тяло на Петро сякаш възвърна формата си и олекна от облекчение. Но щом го помолих за провизии, страните му отново пребледняха. Майка му, дочула за какво говорим, се зае да го убеждава да изпълни поръчката ми. Той клатеше глава и отчаяно махаше с ръце.

„Трябва да знаете, господарю“, рече Петро, „че в тази къща няма нищо.“

Бръкнах под наметката и извадих кесия с пари. „Ето“, хвърлих я в скута му. „Върви където трябва и мълчи като гроб, направи всичко, за да ни набавиш необходимото. В противен случай със сестра ти е свършено.“

„С нас всички е свършено,“ отвърна простичко Петро.

„Какво искаш да кажеш?“

Петро стоеше с наведена глава. „Имах брат“, проговори най-сетне той. „Заедно бяхме клепти. Беше по-смел от най-смелия, но хората на пашата го заловиха и убиха.“

„Да“, кимнах бавно аз. „Помня, че ми разправяха за това.“

Петро продължи да се взира в краката си. „Изпитвахме отчаяние и гняв. Нападенията ни станаха по-нагли. Баща ми сякаш обяви война на всички турци. Аз му помагах.“ Петро ме погледна и се усмихна. „Вие сам видяхте едно от нашите нападения.“ Усмивката му изчезна. „Сега всичко свърши — ние сме обречени.“

„Да, повтаряш го непрекъснато, но какво имаш предвид?“ „Пашата го е решил.“

„Това са слухове и нищо повече“, намеси се майката.

„Да, не откъде идват тези слухове“, възрази Петро, „нали от самия паша?“

„Ако желаеше, той можеше да ни унищожи със своята конница — както дете размазва муха“, каза майката. „Не го направи. Защо?“ Тя прегърна сина си. „Бъди смел, Петро. Бъди мъж.“

„Мъж? А, да! Но ние не се бием срещу мъж!“

Настъпи тишина. „Какво мисли баща ти?“, попитах най-после аз.

„Замина в планината“, рече Петро и се загледа към върховете, зад които бавно потъваше слънцето. „Той няма да се спре. Омразата му към турците не му дава мира. Не се е появявал от близо десет дена.“ Петро замълча. „Не знам дали изобщо ще го видим повече.“

В този момент слънцето изчезна. Петро ококори очи. Бавно се изправи и пристъпи към вратата. Майка му също се приближи. „Георгиу“, прошепна тя, „Георгиу! Върнал се е!“

Погледнах навън. Наистина по пътя приближаваше Георгиу. „Дано Господ е милостив с нас“, ужасен прошепна Петро. Лицето на Георгиу беше бледо като през предишната нощ, очите — безизразни. Крачеше със същата равномерна крачка. Влезе през вратата и ни блъсна встрани. Седна в най-тъмния ъгъл на къщата и се загледа в нищото. На лицето му се появи вълча усмивка.

„Е“, обади се той с дрезгав, далечен глас, „хубаво посрещане, няма що.“

Отначало никой не му отговори. После Петро пристъпи напред. „Татко“, рече той, „защо криеш врата си?“

Георгиу бавно вдигна глава към сина си. „Няма никаква причина“, отвърна най-сетне той с глас, мъртвешки като очите му.

„Дай тогава да го видя“, рече Петро и посегна към шията му. Георгиу изведнъж оголи зъби, изсъска и на свой ред посегна към сина си. Прокара нокти по шията му и започна да го стиска до задушаване.

„Георгиу!“ извика жена му, хвърляйки се между двамата. В стаята бързо нахлуха други членове на семейството — жени и момчета. Те помогнаха на Петро да се изтръгне от ръцете на баща си.

Синът дишаше тежко, вперил поглед в Георгиу, после хвана майка си за ръката. „Трябва да го направим“, рече и той. „Не!“ изкрещя майката. „Знаеш, че нямаме никакъв избор.“

„Моля те, Петро, не!“ Майката се хвърли хлипайки в краката му и обгърна коленете му с ръце. Георгиу започна да се киска. Петро се обърна към мен. „Господарю, моля ви, вървете си!“

Аз кимнах с глава. „Ако мога с нещо да помогна…“

„Не, не, не можете. Ще имам грижата да получите провизиите. Но моля ви, господарю, нали виждате, вървете си.“

Кимнах и си отправих към вратата. Качих се на коня и зачаках. От вътрешността на къщата идваше само приглушен вой. Погледнах през вратата. Майката на Петро плачеше в ръцете на сина си. Георгиу седеше с очи вперени в нищото, неподвижен както преди. Изведнъж скочи и дойде до вратата. Конят ми се изплаши, дръпна се назад и тръгна по пътеката към замъка. Удържах го с усилие и го накарах отново да възвие. Георгиу закрачи надолу по пътеката, загърбил селото — само силует в сгъстяващия се мрак. Видях как Петро излезе навън и проследи с очи баща си. Затича по следите му, после спря. Сякаш цялото му тяло се смачка. После бавно се върна в къщата.

Потреперих. Ставаше късно — не биваше да оставам навън в тъмното. Смушках коня и минах през портите. Те бавно се затвориха след мен. Чух как ги залостиха — отново се оказах заключен зад стените на замъка.