Том Холанд
Вампирът (10) (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

IX

Случи се така, че сред развлеченията, присъщи на лондонската Зима, по различните приеми на доброто общество, се появи един благородник, по-забележителен със странния си нрав, отколкото със своя произход. Той гледаше на веселието наоколо, така сякаш не държеше да участва в него. Единствено лекият смях на красавиците привличаше вниманието му. И то, за да може с един поглед да потуши този смях и да всее страх в гърдите на всеки безгрижен човек. Онези, които усещаха внушението, не можеха да си обяснят откъде се взема този страх. Някои си го обясняваха с мъртвите му сиви очи, които като че ли не се задоволяваха да наблюдават, а направо стигаха до най-съкровените тайни на душата. Когато погледът му, подобно оловносив лъч, се спреше върху нечие лице, човек имаше чувството, че върху кожата му ляга необяснима тежест. Заради странната му ексцентричност го канеха във всеки дом. Всички искаха да го видят. Хората, свикнали на големи вълнения, угнетявани сега от скуката, се радваха, че нещо може да привлече вниманието им. Лицето му никога не променяше мъртвешкия си цвят, не поруменяваше нито от свян, нито от страст. Въпреки това, понеже имаше красива фигура и изящна физиономия, много от жените с лоша слава се опитваха да привлекат вниманието му или поне да видят някакви признаци, издаващи чувствата на този човек. Лейди Мърсър, която след сватбата си често ставаше обект на подигравки из салоните, го обсаждаше постоянно и прилагаше всякакви трикове, само и само да привлече вниманието му…

Д-р Джон Полидори, „Вампирът“

— Трябваше да пристигна в Англия, преди напълно да осъзная колко жестоко съм прокълнат. Бях единствен син на майка си — от две години тя се разпореждаше с моя дом вместо мен — Нюстед. Знаех, че искрено копнее да се върна. А аз не можех дори да я посетя. Помнех много добре златистия аромат от Атина. Ако го усетех отново, това щеше да се окаже фатално и за мен, и за нея. Затова се отправих към Лондон. Имах да уреждам разни дела, да се виждам с приятели. Един от тях ме попита дали съм писал стихове в чужбина. Дадох му ръкописа на „Странстванията на Чайлд Харолд“. Приятелят ми дойде на следващия ден във възторг от стиховете.

„Моля ви, не се обиждайте“, рече той, „но трябва да се преструвате, че този Чайлд Харолд сте самия вие.“ Присви очи и ме огледа. „Блед, красив странник, погълнат от мисли за смъртта и тленността, той носи нещастие на всички, до които се доближи. Да, това ще свърши работа, направете го.“ Отново ме изгледа, а после се намръщи. „Знаете ли, Байрон, има нещо странно във вас, нещо… направо обезпокоително. Не съм го забелязвал преди.“ После се усмихна и ме шляпна по гърба. „Защо не вземете и не разиграете този номер, а?“ После ми намигна. „Тази поема ще има успех, ще ви направи известен.“

Когато си тръгна, аз се разсмях с глас — колко малко знаеха и той, и всички други. Наметнах се с пелерината и тръгнах да обикалям из улиците на Лондон. Правех това почти всяка нощ. Жаждата ми беше станала неутолима. Измъчваше ме непрекъснато — обещание за наслада, пред което всички други удоволствия бледнееха. Но дори когато пиех кръв, знаех, че се лишавам от най-сладката радост на света. Луната започна да расте, а с нея и моят копнеж за кръвта на майка ми. На няколко пъти поръчвах карета до Нюстед и я отказвах в последния момент, задоволявайки се с търсене на някоя по-дребна жертва. Давах си сметка, че накрая изкушението ще ме победи. Беше само въпрос на време. После, почти месец след като се бях върнал, дойде вестта, че майка ми е легнала болна. Решението мигновено бе взето — поръчах карета и потеглих незабавно. Ужасът и желанието, които изпитвах, изглеждаха неописуеми. Струваше ми се, че се разтапям в приятно очакване. Да убия майка си, да изпия кръвта й — да го направя и да почувствам как нейната златиста кръв изпълва вените ми… Започнах да треперя, още преди да напуснем пределите на Лондон. В покрайнините на града ме откри един слуга и ми съобщи, че майка ми е починала.

Бях втрещен. През време на пътуването не чувствах нищо. Стигнахме Нюстед. Застанах до тялото й и започнах да хълцам, да се смея и да целувам леденото й лице. За моя изненада не чувствах никаква мъка — с нейната смърт като че ли бе умряло и моето предчувствие за вкуса на кръвта й. Ожалих я както всеки син ожалва майка си. Няколко дни се наслаждавах на забравеното удоволствие от скръбта по смъртник. Сега на света бях сам — с изключение на моята полусестра, Августа, която познавах много бегло. Тя ми написа нещо като утешително писмо, но не дойде в Нюстед. Дадох си сметка, че съвсем не държа на компанията й. Знаех, че ако помириша кръвта й, жаждата ми ще се върне. Не се чувствах изкушен да я търся, както беше с майка ми. Вместо това се зарекох, че ще продължим да живеем разделени. Седмица след смъртта на майка ми тръгнах на лов в гората на абатството. Пих с почти забравена наслада. Удоволствието ми се стори дълбоко както винаги, преди онзи фатален следобяд, когато се спрях насред улицата в Атина и за пръв път усетих миризмата на кръвта на моето дете. Възможно ли е, мислех си, споменът за това ухание да е умрял заедно с майка ми? Молих се да е така и с минаването на месеците започнах да вярвам, че чудото е станало.

Въпреки всичко, нещата не изглеждаха както преди. Съществото, което бях на Изток — свободно и влюбено в своите прегрешения, го нямаше. Вместо това в Англия жаждата ми стана по-жестока, а аз по-нетърпелив, въпреки безчувствения и незабелязващ я свят. Бронирах душата си в защитна хладина и като неуморен ловец обикалях из невежите смъртни тълпи. Все повече и повече разбирах какво означава да си различно същество — дух сред глината, странник в живота, който някога беше и мой. Чувствах се горд със своята самота и мечтаех да се издигна като роден на свобода сокол високо над земните ограничения. Върнах се в Лондон, този водовъртеж от всевъзможни удоволствия и пороци — изминах главозамайващите кръгове на неговите наслади. В тъмните квартали на града, където мизерията ражда по-ужасни кошмари и от самия мен, започнаха да се носят слухове, от които дори пияниците и разбойниците се стряскаха. Пиех кръв с ненаситна жажда навсякъде, където можех да остана незабелязан, скрит в мръсния сумрак на бордеите. Но нямах желание да бродя вечно из подземията на града като плъх — наистина бях вампир, а също така и същество с големи, ужасяващи възможности. Знаех, че мога да подчиня цял Лондон. Затова изпълзях и влязох в светлите салони на обществото, в този блестящ свят на големи имения и балове. Минах през него и успях да го завладея.

Моят приятел излезе напълно прав за „Чайлд Харолд“. Събудих се една сутрин прочут. Целият свят сякаш изведнъж направо полудя, както по поемата, така и по мен, автора — по-луд от героя си. Ухажваха ме, посещаваха ме, ласкаеха ме и ме желаеха — нямаше друга тема за разговор освен мен, нямаше друг обект на любопитство и хвалебствия. Но не моята поезия ми беше спечелила славата, не. Аз нито за миг не мислех така. Тайната се криеше в магическата сила на моите очи именно тя повали Лондон — въздействието на странната ми природа подчиняваше дукеси и виконти с такава лекота, сякаш бяха селянчета. Още щом влезех в някоя бална зала усещах, че е в краката ми. Оглеждах богатството и красотата, които се въртяха по пода и изведнъж хиляди очи ме поглеждаха с възторг, хиляди сърца ускоряваха своя ритъм под моя поглед. Все пак хората чувстваха, че не разбират това привличане — откъде биха могли да знаят нещо за вампира и неговия таен свят? Но аз бях наясно. Наблюдавайки своята империя отново си давах сметка какво означава да си повелител на мъртвите.

Въпреки всичко, въпреки многобройните доказателства за моята мощ, не се чувствах щастлив. Сред бедните се хранех с кръв, при аристокрацията — с безпомощното им възхищение. И в двата случая безпокойството ми не утихваше — то ме измъчваше като огън, проникваше до сърцевината на съществото ми. И ако не го задоволявах непрекъснато, заплашваше да ме погълне. Докато се мъчех да укротявам тези пламъци, душата ми вехнеше все повече и повече. Започнах отново да копнея за обикновена любов, която би могла да ме избави, падайки като хладен дъжд в сърцето ми. Къде ли бих могъл да намеря такава любов? Очите ми можеха да ми спечелят само роби. А тях ненавиждах, защото обичаха така, както птичето обича гърмящата змия. Нямаше защо да ги виня — погледът на вампира е смъртоносен и омайващ. Все пак, когато жаждата ми за кръв биваше задоволена, аз презирах силата си и чувствах, че макар и с болка, простосмъртните ми копнежи са още живи в мен.

Случи се така, че когато се намирах на върха на славата си, отидох на бала на лейди Уестморланд. Наобиколиха ме вечните тълпи от жени, молещи за една дума или дори за поглед. В тълпата имаше и една жена, която отвърна очи встрани. Помолих да ме представят, но ми бе отказано. Естествено, това ме заинтригува. Няколко дни по-късно отново видях същата дама. Този път тя се държа любезно с мен. Разбрах, че името й е лейди Каролайн Лам. Беше омъжена за сина на лейди Мелбърн, чийто дом в Уайтхол се славеше като най-модерния в града. На следващата сутрин посетих лейди Каролайн. Въведоха ме в нейната гостна, а тя ме очакваше облечена като паж.

„Байрон“, лениво каза лейди Лам, „водете ме във вашата карета.“ Усмихнах се, не казах нищо, но изпълних молбата й.

„Към доковете“, поръча тя на кочияша. Говорът й беше много чаровен, физически изглеждаше малко слабичка, но в одеждите на паж ми напомняше за Хайде. Вече бях решил да я имам, стига да мога. Лейди Каролайн изглежда си бе наумила същото.

„Вашето лице“, пошепна ми тя напрегнато, „струва ми се е моя съдба.“ След тези думи ме хвана за ръката. „Колко ледени са пръстите ви.“ Усмихнах се смутено, прикривайки недоволството си, а лейди Каролайн потрепери от удоволствие. „Да“, рече тя, целувайки ме неочаквано, „мисля, че любовта ви ще се окаже пагубна за мен. Направо ще ме унищожи!“ Идеята като че ли я въодушеви още повече. Отново страстно ме целуна, после се надвеси навън от каретата. „По-бързо!“, викна тя на кочияша. „По-бързо! Господарят ти изгаря от търпение да ме поквари!“

Сторих го в един вонящ хан край доковете. Обладах я веднъж до стената, после — втори път, както беше в костюма на паж. На Каро това много й хареса. „Колко е щастливо“, въздъхна тя, „да си обект на толкова необуздана страст. Аз съм опозорена, съсипана, о, ще се самоубия.“ Замълча, а после с дива страст отново ме целуна. „О, Байрон, какъв демон сте вие, какво коварно чудовище!“

Аз се усмихнах. „Вървете си тогава“, насмешливо й нашепнах. „Не знаете ли, че моите ласки са смъртоносни?“

Каро се изкиска и ме целуна. После изведнъж лицето й стана сериозно. „Да“, тихо каза тя, „мисля, че е точно така.“ Измъкна се от ръцете ми и побягна от стаята. Облякох се без да бързам и я последвах. Заедно се върнахме в Мелбърн Хаус.

Какво имаше предвид, когато ме нарече демон и чудовище? Дали не се досещаше за истината? Съмнявах се, но бях заинтригуван и исках да разбера. На следващия ден отново я посетих. Подарих й роза. „Разбрах, че ваша светлост обича всичко, което е ново и рядко в момента.“

Каро се вгледа в розата. „Така ли, милорд?“ прошепна „Аз пък си мислех, че това се отнася за вас.“ Разсмя се истерично и започна да къса листенцата на цвета. Когато вкусът й към мелодрама се позасити, тя ме взе за ръка и ме заведе в приемната на лейди Мелбърн.

Там беше пълно с хора, но щом влязох разбрах, че сред тях има още един вампир. Поех си дълбоко дъх и се огледах — чувството изчезна. Все пак бях сигурен, че сетивата не ме лъжат.

Спомних си обещанието на Лавлейс да пише до момиче като нас, което да ми помага и да ме съветва, докато съм в Лондон. Отново огледах салона. Каро ме наблюдаваше със своите остри, пламенни очи. Лейди Мелбърн също се бе вторачила в мен. Цялата зала ме гледаше. Тогава забелязах в ъгъла самотна млада дама, която бе извърнала главата си.

Беше много млада, едновременно сияйно красива и мрачна. Изведнъж почувствах, че очите ми се насълзяват. Момичето приличаше на Хайде, колкото бисерът на цвете. Въпреки това лицето й излъчваше същата извисеност. Макар и младо то бе някак над времето. Тя почувства, че я гледам и вдигна очи. Бяха много дълбоки и тъжни — но тъгата й бе причинена от престъпление, извършено от друг. Този човек, осъзнах смаян, бях самият аз. Тя седеше сякаш пазеше портата към рая — потънала в скръб по онези, които повече няма да се върнат от там. Усмихна се, после обърна лице и колкото и настоятелно да се взирах в нея, повече не ме погледна.

По-късно, когато останах сам, тя приближи до мен и ми прошепна: „Знам какъв сте.“

Погледнах я. „Наистина ли, госпожице?“

Тя леко кимна. Помислих си колко е млада и колко проникновени са очите й, сякаш душата й обхващаше безброй мисли. Отворих уста, за да спомена името на Лавлейс, и изведнъж нещо ме накара да замълча. Ако тя беше съществото, за което я вземах, защо по лицето и не виждах жестокостта? Ледената смърт? Жаждата в очите?

„Може да изпитвате благородни чувства, милорд“, обади се странното момиче и замълча, сякаш изведнъж се бе объркало. „Но вие сам подтискате своята доброта“, довърши бързо тя. „Моля ви, лорд Байрон, никога недейте да вярвате, че можете да живеете без надежда.“

„Значи вие самата имате надежда, така ли?“

„Да.“ Момичето се усмихна. „Ние всички имаме надежда.“ тя замълча, свеждайки очи. „Довиждане“, рече и отново ме погледна. „Вярвам, че ще станем приятели.

«Да», отвърнах. Девойката се обърна и тръгна, а аз почувствах странно огорчение. «Може би», тихо рекох на себе си, разсмивайки се без да ми е весело.

«Забавна ли е моята племенница, милорд?»

Огледах се. Лейди Мелбърн стоеше зад мен. Поклоних се любезно. «Вашата племенница?»

«Да. Казва се Анабела. Дъщеря е на моята скучна провинциална сестра.» Лейди Мелбърн се взираше във вратата, през която излезе племенницата й. Проследих погледа й. «Стори ми се необикновено момиче», казах аз.

«Наистина ли?» Лейди Мелбърн се вгледа в лицето ми. В очите й проблясваше насмешка, а усмивката й бе примесена с жестокост. «Не предполагах, че е ваш тип, милорд.»

Повдигнах рамене. «Може би е малко прекалено добродетелна.»

Лейди Мелбърн отново се усмихна. Тя наистина беше много привлекателна жена — тъмнокоса, чувствена, с очи, които блестяха като моите. Невъзможно бе да повярваш, че е на шейсет и две. Сложи нежно ръката си върху рамото ми. «Пазете се от Анабела», рече тихо тя. «Прекалената добродетелност може да се окаже опасно нещо.»

Дълго мълчах — просто се взирах в смъртната бледност по лицето на лейди Мелбърн. После кимнах. «Сигурен съм, че сте права», казах аз.

В този момент чух, че ме вика Каро. Обърнах се през рамо. «Поръчайте каретата», със силен глас, който проехтя из цялата зала, викна тя. «Искам да си ходим, Байрон. Да тръгваме веднага!» Видях как съпругът й мрачно ме погледна, после отместих очи към лейди Мелбърн. «Аз не бих се притеснявал», казах й. «Съмнявам се, че ще имам време и за вашата племенница.» Усмихнах се плахо. «Мисля, че снаха ви ще се погрижи за това.»

Лейди Мелбърн кимна, но не отвърна на усмивката ми. «Все пак, милорд», прошепна тя, «внимавайте. Вие сте силен, но сте твърде млад. Сам не си знаете силата. А Каролайн е страстна натура.» Тя ми стисна ръката. «Ако нещо се обърка, скъпи Байрон, добре ще е да имате приятел.»

След тези думи се вгледа в очите ми. Колко неземна е красотата й, рекох си аз, колко е странна и зловеща — като при Лавлейс. Въпреки това тя бе твърде стара, за да е неговото момиче. Погледнах към Каро, после пак към лейди Мелбърн, която вече беше тръгнала нанякъде. Повиках я.

Тя се обърна към мен и повдигна вежда. «Да, милорд?»

«Лейди Мелбърн…» Аз се разсмях и разтърсих глава. «Извинете, но бих искал да ви попитам…»

«Моля», отвърна дамата. «Питайте.»

«Такава ли сте, каквато изглеждате?»

Лейди Мелбърн леко се усмихна. «Въпросът ви сам съдържа отговора.»

Наведох глава.

«Толкова сме малко», прошепна тя внезапно и отново ме хвана за ръката. «Ние, които предпочитаме да целуваме устните на смъртта.»

«Предпочитаме ли, лейди Мелбърн?» Гледах я недоумявайки. «Никога не съм предпочитал нищо.»

На устните й се появи тъжна полуусмивка. «Разбира се», рече тя. «Забравих.» После се обърна, а когато понечих да я хвана, отблъсна ръката ми. «Моля ви», рече ми, «умолявам ви, забравете това, което току-що ви казах.» В очите й проблесна предупреждение. «Не настоявайте, скъпи Байрон. Питайте за всичко друго и аз ще ви помогна. Само не за причините, които ме принудиха да се превърна в това, което виждате. Съжалявам. Грешката бе моя. Нямах намерение да говоря за това.» По лицето й пробяга сянка на огорчение — сякаш подсетила се за нещо, тя погледна към снаха си и прошепна: «Бъдете мил с нея. Не обърквайте ума й. Тя е смъртна, а вие — не.» После, усмихвайки се, отново се превърна в любезна домакиня. «А сега», рече лейди Мелбърн като ме освободи, «не трябва да ви задържам само за себе си.» Целуна ме за сбогом и добави: «Вървете и прелъстете жената на моя син.»

Направих го още същата нощ. Не обърнах особено внимание на съветите на лейди Мелбърн. Естествено, повече от всичко исках да забравя за своето безсмъртие. Нямах друга причина, за да се влюбя. Винаги бях мечтал за жена като Каро — с непокорен дух, без задръжки, с желания съответстващи на моята собствена ненаситност. В продължение на няколко седмици страстта ни бушуваше в луда треска, която поразяваше и двама ни, изгаряйки всяка странична мисъл. Така за известно време дори моята вечна жажда за кръв като че ли поутихна. Но треската премина и скоро разбрах, че всъщност нямам нищо повече от още една робиня, подобна на многото други. Само дето необуздаността на Каро правеше нашата връзка по-съвършена. Не пих от кръвта й, както обикновено правят вампирите, но я заразих с изпепеляващо, безмилостно желание, което е далеч по-жестоко, така че умът й съвсем се обърка. За първи път разбрах колко убийствена може да бъде любовта на един вампир. А също, че кръвопийството не е единственият начин да унищожиш един човек. Защото бях подложил Каро на цялата си страст, а тя, като слънцето, бе твърде ярка, за да може да я понесе смъртен. Моята собствена любов скоро свърши, но ориста на Каро беше никога да не се излекува от мен.

Скоро неблагоразумието й стана непоносимо, защото аз, вампирът, бях обект на нейните чувства. Тя ми пращаше подаръци, писма, идваше посреднощ в покоите ми, следваше каретата ми облечена като паж. Аз й отвръщах с груби откази — взех си втора метреса, в отчаянието си дори мислех да я убия. Когато споделих плана си с лейди Мелбърн, тя се засмя и поклати глава. «Скандалът и без това съсипва репутацията ви.» Тя ме погали по главата. «Драги Байрон, аз ви предупредих — трябва да сте по-въздържан. Не привличайте толкова внимание върху себе си. Бъдете дискретен, както са всички от нашата порода.»

Погледнах я в очите. Помислих за момичето, което Лавлейс бе познавал и което не се бе появило. «Значи има и други като нас в Лондон, така ли?»

Тя леко наклони глава. «Несъмнено», отвърна.

«Със сигурност ли го знаете?»

Лейди Мелбърн се усмихна. «Както вече казах, ние сме дискретни хора.» Замълча. «Освен всичко друго, ние, Байрон, нямаме вашите умения — вие сте нещо необикновено и точно затова трябва да внимавате.» Тя хвана ръцете ми и ме погледна в очите. «Съмнявате ли се, че законът, ако ни открие, не би ни наказал? Вашата слава е нещо ужасно. Вашето разобличаване може да послужи за изтреблението на всички нас.»

«Пет пари не давам», отвърнах аз лениво. Нейната настоятелност обаче ми направи впечатление и този път внимателно изслушах думите й. Не убих лейди Каролайн, а само удвоих усилията си да я държа далеч от себе си. Не правех нищо, което да привлече вниманието върху мен. С други думи, прелъстявах, пиех, играех на комар, обсъждах политиката, подобно на всеки лондончанин и най-вече прекарвах доста време с Хобхаус — все още имах това единствено трайно пристанище в живота си. Хоби никога не ме попита за годината, която прекарах сам в Гърция, а и аз никога не му разказах. Вместо това, като истински приятел, какъвто беше, той с всички сили се опитваше да ми спестява неприятностите и аз му се доверявах повече, отколкото на себе си. Само късно вечер, когато се прибирахме от някой прием или игрален дом, се разделяхме. Аз се измъквах в мрака и водех съществуване, което Хобхаус не можеше да контролира — за няколко часа ставах верен на себе си. И дори край доковете и в най-долните бордеи не забравях заръката на лейди Мелбърн — внимавах за дискретността. Жертвите ми, веднъж избрани, никога не успяваха да избягат.

Една нощ жаждата ме измъчваше по-силно от обикновено — Каро ми бе направила сцена — пристигна у дома много късно в костюм на паж и настоя да се сгодим. Хобхаус, както винаги, бе устойчив като дъб и Каро най-после се омете. Изгарях от жестокост и погнуса, че трябва да крия истинската си същност. Изчаках Хобхаус да си тръгне и поех в мрака към бордеите на Уайтчапел. Минах по най-пустите и тъмни улици. Изпитвах отчаяна нужда от кръв. Изведнъж я подуших — и пред мен, и зад мен. Не бях настроен да внимавам. Поех по една мръсна, кална алея. Единственият шум, който се чуваше идваше от стъпките ми. Миризмата на кръв стана много силна. Усетих, че някой върви след мен. Обърнах се и видях една ръка, която се стоварваше над мен — хванах я, извих я и свалих разбойника на земята. Той ме погледна и закрещя. Тогава посегнах към шията му и настъпи тишина. Кръвта бликна сладко сладко по лицето ми. Пих дълго и ненаситно, впил устни в гърлото на мъртвия. Най-после се наситих. Хвърлих безжизнения труп в калта и замрях. Усетих парфюма на кръвта на друг човек. Вдигнах очи. Каро ме гледаше.

Бавно избърсах кръвта от устата си. Каро мълчеше, гледаше ме с недоумяващи очи, а аз станах и пристъпих към нея. Прокарах пръсти през косата й. Потрепери. Помислих, че ще побегне. Но тя започна да се тресе, тялото й се разтърси от сухи хлипове, вдигна устни и започна да ме целува. Кръвта обагри цялото й лице. Прегърнах я. «Каро», прошепнах аз, прониквайки дълбоко в съзнанието й, «тази нощ ти не видя нищо.» Тя кимна безмълвно. «Трябва да си ходим», рекох й, хвърляйки поглед към трупа в калта. Хванах Каро за ръката. «Хайде», подканих я. «Тук не сме в безопасност.»

В каретата Каро изглеждаше като втрещена. По пътя към Уайтхол я обладах с много нежност, но тя продължаваше да мълчи. В Мелбърн Хаус я изпратих до стаята й. Когато излизах, се погледнах в едно огледало. Върху чертите ми личеше отпечатъкът на страстта. Лицето ми изглеждаше бледо, излъчваше надменност и презрение. По него бе изписано униние и печал, които омекотяваха жестокостта в изражението ми. Ужасно лице — красиво и злочесто — моето собствено лице. Потреперих също като Каро. Видях как безпокойството се бори със злобата, докато отново се възцариха хладина и надутост. Наметнах се с палтото и безчувствен, както преди, потънах в мрака на нощта.

На следващия ден Каро дойде в покоите ми, въпреки съпротивата на слугите. Разкрещя се на приятелите ми да ни оставят сами. «Обичам те,» каза тя, когато останахме само двамата. «Обичам те, Байрон, с цялото си сърце, с целия си живот. Да, вземи ми живота, ако не ме искаш.» Изведнъж разкъса роклята си. «Убий ме!» изкрещя тя. «Изпий ми кръвта!»

Дълго и настоятелно се взирах в нея. После поклатих глава. «Остави ме на мира», рекох.

Но Каро ме грабна за ръката и се хвърли към мен. «Искам да стана като теб! Искам да бъда част от твоя живот! Ще ти се подчиня напълно!»

Засмях се. «Не знаеш какво говориш.»

«Знам!» извика Каро. «Знам! Знам! Искам целувката на смъртта върху устните си! Искам да споделя с теб мрака, от който си дошъл! Искам да опитам вълшебството на твоята кръв!» Тя започна да хълца. Падна на колене и заповтаря. «Байрон, моля те! Моля те, не мога да живея без теб. Дай ми кръвта си. Моля те!»

Гледах я, изпитвах съжаление и в същото време — изкушение. Да й позволя ли да сподели живота ми — да — да облекчи товара на моята самота… Но тогава си спомних дадената дума никога да не създавам същество като себе си и й обърнах гръб. «Твоето тщеславие е ненадминато,» казах й аз и позвъних за слугата. «Измъчвай с капризите си други.»

«Не!» изстена Каро и удари главата си в коляното ми. «Не, Байрон, недей!»

Влезе слугата. «Намерете на мадам прилична дреха», поръчах му. «Тя тръгва незабавно.»

«Ще разкрия тайната ти», изкрещя Каро. «Ще те унищожа!»

«Твоето театралничене е пословично, лейди Каролайн. Кой ще повярва на думите ти?» Слугата я изведе от стаята. Извадих мастило и хартия и написах бележка до лейди Мелбърн, в която я предупреждавах за случилото се.

И двамата приехме, че Каро трябва да замине. Лудостта й ставаше все по-отчаяна. Прати ми подарък — косми от интимните си части, смесени със съсирена кръв, и бележка, в която отново ме молеше за моята кръв. Преследваше ме неуморно. Крещеше ми из улиците. Каза на мъжа си, че ще се омъжи за мен. При тази новина той хладно вдигна рамене и изказа съмнение, че аз ще я взема — така го беше подучила лейди Мелбърн. Най-после, в резултат на обединените ни усилия, убедихме Каро да замине със семейството си за Ирландия. Но, изпълнявайки заплахите си, тя вече беше раздрънкала за моята пристрастеност към кръвта. Слуховете станаха толкова опасни, че дори се колебаех дали да не се оженя и така да дам единствения възможен отговор. Спомних си за благодетелната Анабела, племенницата на лейди Мелбърн, която беше идеална партия за мен. Лейди Мелбърн само се изсмя, а след като я накарах да пише за моето предложение на племенницата си, Анабела собственоръчно ми написа отказа си. Не бях нито огорчен, нито много изненадан от този отказ — познавах Анабела и знаех, че е надарена с далеч по-добро сърце от моето. Брачните ми въжделения започнаха да изчезват. За да заглуша слуховете, измислих друг, не по-малко изтощителен план — напуснах Лондон и заминах за Челтнам.

Там се държах много кротко. Връзката с Каро ми бе причинила доста мъчения. Бях я обичал истински, но същевременно я погубих. Още веднъж се изправях пред същността на своята орис. Не поддържах никакви връзки, не се радвах на любов и затова отново трескаво закопнях за пътуване — далеч от Англия, в Италия, както отдавна възнамерявах. Продадох Нюстед, а парите веднага отидоха за неплатени сметки. Опитах се да сложа в ред финансите си — месеците минаваха. Мисълта за вечността, чийто наследник бях, започна да ме гнети и сковава. Все по-трудно се раздвижвах. Наистина, колко вярно се оказа предупреждението на Лавлейс да не се мотая и да не отлагам. Почти всяка седмица кроях планове за заминаване в чужбина, но те се оказваха безплодни — енергията и решителността ми сякаш се изпаряваха. Липсваше ми възбудата, която би ги събудила отново за живот. Имах нужда от действие, от някакво ново удоволствие, което да развълнува кръвта ми и да ме разбуди. Нищо не се случваше — скуката продължаваше. Престанах да се преструвам, че ще заминавам в чужбина. Изглежда Англия никога нямаше да ме пусне.

Върнах се в Лондон. Там чувството ми на безутешност стана още по-силно. Съществуването, което в Гърция ми се струваше толкова разнообразно и богато, в Англия изглеждаше направо сиво. Какво друго е щастието, ако не приятни вълнения? И какво друго е вълнението, ако не действие на мозъка? Започнах да мисля, че съм изразходвал страстите си — пиех, играех на комар, любех се. Все по-трудно ми ставаше да уловя искрата, онази възбуда, която е същността на живота. Отново се върнах към своята поезия, към спомените за Хайде и моето падение. Опитвах се да проумея в какво съм се превърнал. Цяла нощ пишех трескаво, сякаш с бързината на перото можех да наваксам пропуснатото, но само се заблуждавах. Писането пилееше енергията ми, подобно сеитба на семена в безплодна почва. В Гърция кръвта усилваше всички удоволствия. В Лондон пиех заради самото пиене — чувствах, че кръвта бавно потиска вкуса ми към всичко останало. Така, подтискайки останалите ми желания, моята вампирска същност се самовъзпроизвеждаше. Все повече чувствах, че смъртният у мен умира. Все повече си давах сметка, че съм съвсем сам.

Когато в града пристигна Августа, сестра ми, тънех в отчаяние. Не бях я виждал след връщането си от Изтока. Знаех какво може да ми причини нейната кръв. Но щом получих съобщението, с което ме молеше да се срещнем, веднага се оживих. Долните ми страсти се раздвижиха — на изкушението не можеше да се устои. С червено мастило написах отговор, че я каня да сподели с мен обяда ми. Чаках я на определеното място. Още преди да я видя, усетих мириса на кръвта й. После тя влезе в залата и сивотата на света изведнъж се озари от хиляди огнени искри. Дойде при мен. Целунах я леко по бузата, а тънките нишки на кръвоносните й съдове сякаш запяха. Замлъкнах изкушен, но реших да отложа. Седнахме да се храним. Пулсирането на сърцето й, ритъмът на вените й, ехтяха в ушите ми по време на обяда. Тихият й, мелодичен глас ме очароваше както никога досега. Не говорихме за нищо конкретно, както обикновено става само между стари приятели. Шегувахме се и се кискахме — разбирахме се чудесно. Храна, приказки, смях — големите удоволствия на смъртните изглежда се връщаха при мен. Зърнах отражението си в сребърната посуда. Страните ми бяха порозовели — животът се събуждаше отново.

В онази нощ пощадих Августа, на следващата — също. Тя не изглеждаше красива, но беше обичлива — сестрата, за която винаги бях мечтал. Така и не я опознах. Тръгнах да я изпращам. Нуждата ми от компания се бореше с моята жажда. Понякога жаждата направо ме съсипваше, мирисът на кръвта замъгляваше очите ми и аз навеждах глава. Устните ми нежно погалваха гладката кожа на врата й. Докосвах я с език — представях си как впивам зъби и смуча златистата кръв. Тогава Августа потрепваше, поглеждаше ме и двамата започвахме да се смеем. Погалвах зъбите си с върха на езика, но когато отново се навеждах над шията й, само я целувах и усещах пулса на живота — дълбок, силен и чувствен.

Една вечер, докато танцувахме валс, устните й срещнаха моите. И двамата се дръпнахме мигновено. Августа наведе очи, засрамена и смутена, аз усетих как кръвта й се развълнува. Когато понечих да я прегърна отново, тя не ме отблъсна. Свенливо вдигна очи. Уханието на кръвта й ме замая. Отворих уста. Августа потръпна. Отметна назад глава и се опита да се освободи. После отново потрепери, изстена и когато се наведох над нея, устните й целунаха моите. Този път тя не се дръпна. Чак когато я чух тихо да хълца, отворих очи. Една жена мина по коридора към танцувалната зала. По гърба познах лейди Каролайн Лам.

По-късно вечерта, когато отивах да вечерям, пред мен се изправи Каро. В ръката си държеше нож. «Използвай тялото на сестра си», прошепна тя, «но поне ми изпий кръвта.» Усмихнах й се безмълвно и продължих. Каро се задави и политна назад — някакви дами се опитаха да й вземат ножа, а тя замахна с острието по ръката си. Вдигна порязаното към мен и викна: «Виждаш ли какво съм готова да направя за теб?! Изпий кръвта ми, лорд Байрон! Ако не искаш да ме обичаш, поне ми помогни да умра!» Целуна раната си и устните й се изцапаха с кръв. На следващата сутрин скандалът бе закуската за уличните клюкари.

Лейди Мелбърн ме посети вечерта. Изглеждаше бясна. Размахваше вестник. «Не бих нарекла това дискретност!» сопна се тя.

Вдигнах рамене. «Аз ли съм виновен, че ме гони някаква маниачка?»

«Щом вие го казвате, да, Байрон, виновен сте. Предупредих ви да не съсипвате Каролайн.»

Погледнах я лениво. «Но не бяхте достатъчно настоятелна, лейди Мелбърн, нали? Помните ли? Не пожелахте да ми кажете какво става, когато те обича вампир.» Поклатих глава. «Такава свенливост.»

Усмихнах се, а страните на лейди Мелбърн леко се обагриха. Тя преглътна, после се овладя. «Доколкото разбирам,» рече дамата с леден глас, «последната жертва на вашата любов е сестра ви.»

«Каро ли ви каза това?»

«Да.»

«Е, едва ли бих могъл да отрека», повдигнах аз рамене. «Това е доста интересно изпитание.»

Лейди Мелбърн поклати глава. «Вие сте невъзможен», рече накрая.

«Защо?»

«Защото нейната кръв…»

«Да, знам», прекъснах я. «Нейната кръв е мъчение за мен. Но мисълта, че мога да я загубя, ме изтезава не по-малко. С Августа, лейди Мелбърн, чувствам, че отново съм смъртен. С Августа миналото сякаш изчезва.»

«Разбира се», лейди Мелбърн не се изненада.

Намръщих се. «Какво искате да кажете?»

«Тя носи вашата кръв. Вие се привличате. Вашата любов не може да я унищожи…» лейди Мелбърн замълча. «Но вашата жажда, Байрон, вашата жажда ще я убие.»

«Моята любов не може да я унищожи?» бавно повторих аз.

Лейди Мелбърн въздъхна и протегна ръка да ме погали. «Моля ви», прошепна тя. «Не допускайте да се влюбите в сестра си.»

«Защо?»

«Мисля, че това е ясно.»

«Защото би било кръвосмешение ли?»

Лейди Мелбърн се разсмя горчиво. «И двамата не сме особено подходящи да съдим за морала.» Тя поклати глава. «Не, Байрон, не защото е кръвосмешение, а защото тя носи вашата кръв и това ви привлича. Вие не можете да й устоите.» Тя ме хвана за ръката и силно я стисна. «Накрая ще трябва да я убиете. Знаете това. Не сега — ще го направите, може би по-късно, като минат години.»

Намръщих се. «Не. Не бих казал такова нещо.»

Лейди Мелбърн поклати глава. «Така е. Извинявайте, но е точно така. А нямате никакви други роднини.» Тя примигна. Сълзи ли имаше в очите й? Или се дължеше на вампирския блясък в тях? «Колкото повече я обичате», прошепна тя, «толкова по-трудно ще става.» Лейди Мелбърн ме целуна нежно по бузата и безшумно излезе от стаята. Не се опитах да я последвам. Останах да седя в тишината. През цялата нощ мислих над думите й.

Бяха се загнездили в сърцето ми като ледени отломки. Възхищавах й се — лейди Мелбърн бе най-опърничавата, най-мъдрата жена, която познавах. Нейната категоричност ме изплаши. От този миг нататък терзанията ми нямаха край. Разделях се с Августа, но животът ми изведнъж ставаше сив и скучен и аз отново се връщах при нея, при парфюма на нейната кръв. За мен тя бе съвършена — мила и добросърдечна, загрижена единствено за моето щастие. Как бих могъл въобще да помисля за убийство? И все пак през цялото време го мислех. Все повече и повече се уверявах в правотата на лейди Мелбърн. Обичах, жадувах и като че ли нямаше изход. «Опитах се, при това с всички сили, да надвия демона в себе си», писах на лейди Мелбърн, «но без особен успех.»

Колкото и да е странно, тези мъки ме раздвижваха. Все пак по-добре терзания, отколкото скука. По-добре морска буря, отколкото застояло блато. Умът ми, измъчен от противоречиви желания, копнееше отново да се изгуби в светския водовъртеж. Отново влязох в обществото, напорист и необуздан. Започнах да се опивам от гуляи, които преди ме оставяха равнодушен. Веселото ми настроение приличаше на треска. Казват, че в Италия по време на чума в костниците ставали страхотни оргии. Моите удоволствия, дори когато бяха в апогея си, се помрачаваха от сянката на смъртта. Представях си Августа да издъхва в ръцете ми, обезкръвена и бледа. Преплитането на живот и смърт, на радост и отчаяние, на любов и жажда за кръв, отново започна да ме тревожи — почти го бях забравил след похожденията с Лавлейс из Изтока. От доста време гледах на жертвите си единствено като на движещи се торби с кръв. Сега, когато жаждата ми отново стана неудържима като преди, започнах да съжалявам тези, които трябваше да убия. «Това ще ги утеши,» насмешливо ми каза лейди Мелбърн. Знаех, че е права, че съжалението у един вампир е само проява на лицемерна набожност. Въпреки това самоотвращението ми се върна. Започнах да убивам не толкова жестоко, да съзнавам, че заедно с кръвта отнемам чужд живот, да чувствам неговата неповторимост, дори когато искрата угасваше. Понякога си представях, че жертвата ми е Августа. Тогава усещах по-силно вината си, но и стремежът ми за наслада също се усилваше. Отвращението и насладата започнаха да се преплитат.

Така, изпълнен с мъка и надежда, се заех отново да си кореспондирам с Анабела. През цялата тази дълга, жестока година нейната морална сила и красота като че ли все повече и повече ми предлагаха надежда за изкупление. Бях готов веднага да се вкопча в нея. От мига, когато я видях за първи път в залата на лейди Мелбърн, Анабела не спираше да ме вълнува.

«Знам какъв сте», беше ми прошепнала тя и наистина като че ли нямах основания да се съмнявам в това. Анабела беше усетила болката в душата ми, копнежът за опрощаване на греховете, за обич от по-висши същества и за по-добри дни. Когато ми пишеше обръщайки се не към злодея в мен, а към човека, в който може би се бях превърнал, тя пораждаше у мен чувства, които мислех за отдавна изчезнали — чувства, които един вампир не би трябвало да изпитва, чувства, съдържащи се в една единствена дума — съвест. Тази жена притежаваше неизтощима сила — уважението, което изпитвах към нея, се съчетаваше със страх. Подобно дух на светлината, Анабела сякаш седеше на трон, поставен над останалия свят, силна и твърда — нещо много странно за млад човек като нея.

И все пак да не преувеличавам. Моралът бе добре дошъл, когато се самосъжалявах, но когато ставаше въпрос за жива кръв, от него не оставаше и помен. Възхищението ми от Анабела, разбира се, не можеше да се сравни с лудото ми увлечение по сестра ми — копнеж, който вече започваше да става жесток. Августа беше бременна и аз се боях и надявах, че детето й е от мен. Останах в Лондон седмици след неговото раждане. Когато най-после тръгнах към нейния дом в провинцията, почувствах ужасяваща увереност, че отивам да убия своето собствено дете. Пристигнах, прегърнах Августа, а тя ме поведе към стаята на дъщеря си. Наведох се над леглото й. Детето ми се усмихна. Вдишах дълбоко мириса на кръвта, но тя не беше златиста. Бебето започна да хленчи. Обърнах се към Августа с хладна усмивка на лицето си. «Предай моите поздрави на своя съпруг», рекох й. «Дарил те е с прекрасно дете.» После излязох, разкъсван от разочарование и облекчение. Препуснах през полето. Прибрах се, чак когато изгря бледата луна и поуспокои гнева ми.

Когато огорчението премина, ми остана облекчението. Августа прекара с мен три седмици в къща на морския бряг. В нейно присъствие се чувствах почти щастлив. Плувах, ядях риба и пиех хубави питиета. През трите седмици, докато бях там, не убивах. Накрая, то се знае, жаждата стана много силна и аз се върнах в Лондон. Споменът за ваканцията не ме напускаше. Започнах да си мисля, че най-лошите ми страхове са измислица, че бих могъл да живея с Августа и да надвия влечението си към кръвта. Започнах да си представям, че дори същността ми би могла да се промени.

Но лейди Мелбърн просто се изсмя на тази идея. «Срамота е», рече тя една нощ, «че детето на Августа не е ваше.»

Погледнах я озадачен. «Искам да кажа», обясни тя, «Августа продължава да е единствената ви сродница.»

«Да, все това ми повтаряте», намръщих се аз, «но не разбирам защо. Вече споделих с вас — вярвам в силата на своя воля. Вярвам, че любовта ми стои над моята жажда.»

Лейди Мелбърн тъжно поклати глава. Погали ме по кожата и неутешимо ми се усмихна. «Косата ви се е прошарила», рече тя. «Остарявате.»

Погледнах я и се усмихнах. «Шегувате се, нали?»

Лейди Мелбърн попита «Защо?»

«Аз съм вампир. Никога няма да остарея.»

По лицето й в миг пробяга ужас. Лейди Мелбърн стана неуверено приближи до прозореца. На лунната светлина лицето й бе мрачно като зимен ден. «Той не ви е казал», рече тя.

«Кой?»

«Лавлейс.»

«Вие познавате ли го?»

«Да, разбира се.» Тя поклати глава. «Мислех, че сте се досетил.»

«Да се досетя?» бавно попитах аз.

«Вие и Каролайн… Мислех, че сте разбрал. Защо ви моля да я пощадите?» Лейди Мелбърн се разсмя с болезнен, горчив смях. «Виждах себе си в нея. А във вас — Лавлейс. Вероятно заради това държа толкова на вас. Защото все още обичам… Още го обичам, разбирате ли?» По лицето й се затъркаляха сълзи — блестящи като сребърни капки върху мраморен под. Ще го обичам вечно, докато свят светува. Вие постъпих: благородно, Байрон, защото не целунахте Каролайн с целувката на смъртта. Нейните мъки все някога ще свършат.“ Наведе глава. „Моите — никога.“

Стоях на място като вдървен. „Вие“, проговорих най-после, „сте тази, на която Лавлейс прати писмото.“

Лейди Мелбърн кимна. „Разбира се.“

„Но… Вашата възраст… Вие сте остаряла…“

Гласът ми секна — не бях виждал толкова ужасно изражение като това на лейди Мелбърн. Тя приближи и ме прегърна. Ръцете й бяха ледени, гърдите — също. Целувката на челото ми — хладна като самата смърт. „Кажете ми“, настоях аз, взирайки се в луната. Ярката й светлина изведнъж ми се видя неумолима и жестока. „Кажете ми всичко.“

„Скъпи Байрон…“ Лейди Мелбърн тъжно поглади гърдите си. „Вие ще остареете“, рече тя. „Ще остареете по-бързо от смъртните. Красотата ви ще повехне и ще умре. Освен ако…“

Аз не свалях поглед от луната. „Освен ако какво?“

„Вие знаете, разбира се.“

„Кажете ми. Освен ако какво?“

„Освен…“ Тя погали косата ми. „Освен ако не пиете от златистата кръв. Освен ако не посегнете на кръвта на сестра си. Тогава хубостта ви ще се запази и никога няма да бъдете стар. Но трябва да пиете кръв от роднина.“ Тя наведе глава и ме прегърна. Останах така и дълго мълчах.

После прекосих стаята и застинах в сребристата светлина на луната. „В такъв случай“, тихо казах аз, „трябва да имам дете.“

Лейди Мелбърн ме погледна озадачена, после се усмихна. „Това е една възможност“, рече тя най-после.

„Предполагам и вие сте постъпила така, нали?“ Лейди Мелбърн наведе глава. „Кога?“ попитах. „Преди десет години“, промълви бавно. „Моят най-голям син.“

„Добре“, рекох аз хладно и отново се загледах в луната. Чувствах как светлината й разгаря моята жестокост. „Щом вие сте могла да го направите, ще мога и аз. След това отново ще заживея със сестра си. Но преди да го направя, за да я спася от клеветите на света, ще се оженя.“

Лейди Мелбърн ме погледна смаяна. „Ще се ожените?!“

„Да, разбира се. Как иначе ще ми се роди дете? Не искате да стана баща на копеле, нали?“ Разсмях се злобно и почувствах, как душата ми се изпълва с отчаяние и жестокост. Освободих се от прегръдката й и тръгнах към вратата. „Къде отивате?“ извика тя след мен. Не й отговорих. Излязох от къщи и поех из улиците. Ужасът свистеше в кръвта ми като вятър край жица. Тази нощ на няколко пъти убих, при това с луда свирепост. Разкъсвах шии с острите си зъби, изцеждах до капка кръвта на жертвите си, докато останеха само кожа и кости. Опих се от смърт. Когато на изток изгря слънцето, бях се насмукал с кръв като пиявица. Лудостта ми започна да утихва. Слънцето се вдигна по-високо, промъкнах се обратно в мрака на своите покои и се свих там като нощен призрак.

Следобяд написах писмо на Анабела. Знаех, че кореспонденцията ни е омилостивила сърцето й. Беше ми отказала преди, но не и този път. Прие предложението ми за женитба веднага.