Том Холанд
Вампирът (8) (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

VII

Той много харесваше някои ориенталски легенди ум живот в отвъдното. В разговори и в поезията си се вживяваше в ролята на паднало или изгонено от рая същество, а също на осъдено прегрешенията си прокълнато божество с измислена от самия него съдба, която въпреки всичко бе решен да следва. На моменти драматичното му въображение граничеше с бълнуване; правеше се на луд и постепенно си вярваше все повече и повече, сякаш бе обречен да съсипе собствения си живот и живота на хората около себе си.

Астарт, внук на лорд Байрон

— Какво му казахте тогава? — попита Ребека.

Лорд Байрон я погледна. С едва забележима усмивка на уста той се взираше в мрака. Изведнъж се намръщи.

— Да му кажа?

— На Хобхаус — казахте ли му истината?

— Истината? — изсмя се лорд Байрон. — Каква истина?

— За вашето превъплъщение.

— Във вампир ли? — Байрон отново се засмя и поклати глава. — В мое отсъствие Хобхаус бе слънчасал. Той по начало си изглеждаше червендалест, но тогава приличаше просто на варен рак. Освен това имаше и проблеми със стомаха. Цяла нощ се мяташе в тъмното, пъшкаше и пърдеше. А пък и не беше от най-лековерните, дори когато нямаше проблеми. Така че, госпожице Карвил, аз не му казах нищо — просто човекът си имаше свои грижи. Моментът не беше подходящ за драматични откровения.

— Но въпреки това сигурно се е досетил.

— Да, разбира се, досети се, че нещо се е случило. Но какво точно? Аз самият не бях съвсем наясно. Хобхаус изглеждаше толкова жив, нали разбирате — Байрон се усмихна и за секунда нещо като симпатия се появи в очите му. — Само няколко часа, прекарани с Хоби, с неговото мърморене, почесване и оплакване от газовете, бяха напълно достатъчни, за да забравя за вампиризма. Още повече да повярвам, че и аз съм станал един от тях. Започнах да се съмнявам дали всичко това се е случило с мен — дали просто не съм го сънувал. Само че през цялото време без никакво колебание усещах сърцето си изтръпнало — силно изтръпнало от болезнената загуба. Изпитвах дълбока самота и Хайде ми липсваше. Чувствах се сам — Хайде лежеше мъртва на дъното на езерото Трихонида. Изглежда нещо наистина се бе случило с мен, нещо много странно, както вече ви казах — сетивата ми сякаш не ми принадлежаха, сякаш бяха на някакъв дух или на ангел. Усещах това, което смъртните не долавяха. Най-слаб полъх на въздуха по лицето ми, недоловим шепот — различните сигнали направо ме заливаха. Страсти с необикновена красота и сила. Погалех ли кожата на ръката си, чувах шум като от влачене на стол, надушвах миризмата на свещта, с часове се взирах в пламъка й — все дребни неща, но те ме очароваха и ми носеха наслада, която беше… — Байрон млъкна, после тръсна глава — неописуема — усмихна се и се погали по ръката, преживявайки отново спомените. — Всичко изглеждаше променено — прошепна той, — напълно променено. Затова се чудех какво е станало със света или с мен. Какво бе породило това мистериозно състояние.

Ребека не сваляше очи от лицето му — бледо, красиво и меланхолично.

— Но вие знаехте — рече тя.

Лорд Байрон бавно поклати глава.

— Не може да не сте знаел — момичето инстинктивно вдигна ръка към шията си и докосна белезите си. — Това е изключено — тя забеляза, че лорд Байрон се взира в тях с хладни и бляскави като скъпоценни камъни очи и свали ръката си. — А жаждата за кръв? — попита тя тихо. — Не разбирам. Какво стана с нея?

— Не я чувствах вече — отвърна Байрон, замисляйки се за миг.

— Но преди я чувствахте. В планината, казахте, че сте я усещал.

Лорд Байрон кимна незабележимо.

— Точно тогава започнах да вярвам, че е плод на фантазията ми — рече той тихо. — Подушвах живота край себе си — хората, живите същества, дори цветята и това наистина ме опияняваше, но не изпитвах жажда. Веднъж, когато яздех край залива Лепанто, забелязах над главите ни да лети орле. Веднага почувствах как желанието ме обзема — планините се издигаха от единия край, гладката вода — от другия, а едно живо същество се рееше помежду им. Усетих болезнена жажда за кръв, не просто глад — исках и аз да се извися и да бъда свободен като птица. Вероятно ми се щеше тя да стане част от мен. Извадих пушката си, стрелях и видях как орлето падна на земята. Беше само ранено и се опитах да го спася — гледаше ме толкова умно. Но то залиня и след няколко дни умря. Почувствах ужасна мъка заради стореното. Това бе първото живо същество, което убивах след пашата. Оттогава повече не съм се опитвал, надявам се и никога да не се опитам да убия друго животно или птица.

— Не — Ребека поклати глава, — нищо не разбирам — тя си спомни тялото на скитника на брега до моста Уотърлу, както и лекото изтичане на собствената си кръв. — Орле? Защо ще изпитвате съжаление към едно орле?

— Нали вече ви обясних — рече лорд Байрон с хлад в гласа. — Исках то да стане част от мен. Беше толкова живо. А като го убих, аз унищожих точно това, което ме привличаше.

— Но не постъпвахте ли по същия начин през целия си живот?

Вампирът сведе глава.

— Може би — отвърна тихо той. Лицето му се криеше в сянка — Ребека не можеше да види дали не е ядосан. Когато отново вдигна очи, те бяха безизразни. Чак след като заговори, погледът му постепенно се оживи.

— Трябва да ми повярвате — каза лорд Байрон. — Не усещах никаква жажда. Поне в първите месеци. Изпитвах само чувства — безбройни желания, предполагащи още по-големи наслади, по-красиви дори от сънищата ми. През нощта, когато изгрееше кръглата луна, а въздухът се изпълнеше с уханието на планински цветя, ми се струваше, че се намирам във вечността. Усещах спокойствие, във вените ми пулсираше неимоверната радост, че имам възприятия, че съзнавам, че съществувам. Допирът до нервите ми беше приятен — най-малкото трептение достигаше до тях и тръпката, на удоволствие се предаваше по цялото ми тяло. Във всяко нещо имаше чувственост — в целувката на бриза, в мириса на цветето, в дъха на живота във въздуха и около мен.

— А Хайде? — Ребека се опита да не звучи заядливо, но не успя. — Сред цялото това истинско щастие какво ставаше с нея?

Лорд Байрон подпря брадичка с ръка и след малко рече:

— Мъката понякога носи своя собствена сладост. Тя е като тайнствена дрога — радост, която не би изневерила на верния си поклонник — той се наведе напред. — Аз разбира се, продължавах да тъгувам за Хайде, но сякаш се къпех в тъгата си. Тази неспособност да изпитам истинска болка ме безпокоеше. Струваше ми се, че е белег за моята променена човешка същност. В същото време, колкото и да се мъчех да заплача, не съжалявах за тази промяна. Разбира се, промяната щеше да настъпи… — той замълча. — Да, щеше да настъпи — Байрон се вгледа в Ребека, както й се стори, почти със съжаление. Тя помръдна смутено, но отново се озова под ледения му поглед. Лорд Байрон протегна ръка да я погали по страната или по дългата коса, но също замръзна. — Щеше да дойде време — прошепна той, — в което жестоко да жаля за Хайде. Да, това предстоеше. Но още беше рано. Радостта от новото ми състояние изглеждаше непомрачима. То представляваше някаква особена лудост. Всичко друго изчезваше — Байрон се усмихна. — Дори скръбта ме опияняваше. Той кимна.

— В такова настроение станах поет. Бях започнал едно доста различно стихотворение — не като сатирите, които пишех в Лондон, а необуздано и неспокойно, пълно с романтично отчаяние. Наричаше се „Странстванията на Чайлд Харолд“. В Англия щях да стана прочут с него, то щеше да се превърне в олицетворение на меланхолията. В Гърция обаче, където го написах, унинието, което се излъчваше от неговите строфи, ми носеше само радост. По това време яздехме през планината Парнас към Делфи. Исках да посетя оракула на Аполон, древният Бог на поезията. Предложих му моята молитва, а на следващия ден видяхме няколко орли, които се рееха над нас около снежните върхове. Взех това за поличба — богът ме беше благословил. Взирах се в планината, мислех за Хайде и отчаянието ми ставаше все по-дълбоко и поетично. Никога не се бях чувствал толкова извисен. Хобхаус, разбира се, нали е Хобхаус, твърдеше, че орлите са лешояди, но аз го наругах весело и продължих да яздя — потънал в мрачната си поезия и във възторга от себе си.

— Към края на годината ние продължихме да пътешестваме и в първия ден на Коледа, от една неравна планинска пътека за пръв път съзряхме Атина. Представляваше величествена гледка — атическата равнина, Егейско море и самият град, над който се извисяваше Акрополът, всичко това се разкри изведнъж пред очите ни. Но не археологията ме плени най-много — Атина имаше много по-важни и живи очарования, пред които мъртвите камъни не значеха нищо. Наехме стаи при една вдовица, някоя си госпожа Тарсия Макри. Тя имаше три дъщери, и трите хубавици. Най-малката, Тереза, беше същинска малка нимфа, обещаваща райско блаженство. Сутрин ни носеше закуската, усмихваше се и се изчервяваше, сякаш я бяха учили да го прави. Същата вечер се разбрахме с вдовицата да останем няколко месеца.

По-късно през нощта като гръм от ясно небе се влюбих в Тереза. Дали бях забравил Хайде? Не, но тя беше мъртва, а страстта ми към Тереза бликна изведнъж като фонтан насред пустинята, толкова силен, че почти ме изплаши. Какво, вечна любов ли? — лорд Байрон се разсмя и поклати глава. — Не, такова нещо не изпитвах дори към Хайде. Макар че, кълна се, направих всичко по силите си. Разхождах се из двора, за да охладя кръвта си, а малката блудница ме чакаше. Колкото и да си обещавах, че няма да се поддам, аз, разбира се, капитулирах. Нищо не можех да направя — тя бе толкова прекрасна и жизнена. Вените под кожата й бяха нежни, а голата шия и гърдите неустоимо мамеха да ги целуваш. Насладата, когато я любех, ми действаше като опиат. Мачкахме есенните цветя под себе си, над нас грееха безчувствени небето и призрачният мрамор на Партенона. Тереза виеше от удоволствие, но в очите й имаше и страх. Чувствата й, както забелязах, бяха много объркани. Бродех из вътрешността й, чувствах дълбоката топлина на живата й плът. Спермата ми миришеше на сандалово дърво, а момичето — на диви рози. Обладавах я отново и отново, чак докато утрото изгря над Акропола.

Нищо в Атина не можеше да се сравни с тази нощ. Все пак пребиваването ни в града беше приятно и зимата постепенно премина в пролет. Хобхаус обикаляше из страната на лов за антики. Аз яздех моето муле, очарован от митичната красота на страната, но не си водех бележки. Нито задавах предварително заучени въпроси. Вместо това зяпах звездите, Размишлявах и чувствах как мечтите ми политат и изпълват цялото небе. Но дълбокомислието също може да бъде уморително. Тогава се връщах към по-чувствените занимания. Моята атинска девойка бе ненаситна — за щастие, защото трябваше да бъде точно такава. Собственият ми стремеж към наслада бушуваше в кръвта ми като някаква болест. Все пак на края се уморих от Тереза — огледах се и посегнах на сестрите й — отначало една по една, после en famille^[1]. Въпреки всичко желанието ми не секваше. Нещо ми липсваше — някакво удоволствие, което още не бях изпитал. Започнах да обикалям из улиците на Атина по цяла нощ, сякаш го търсех — удовлетворението, „то калон“, както казват гърците. Бродех из бедните улички на новия град, край бледите останки от минала слава, край разрушените мраморни олтари на забравени богове. Нищо. После се връщах към ложето на сестрите Макри, събуждах ги и всичко се повтаряше. Но жаждата оставаше. За нещо. Но какво точно?

Една вечер в началото на март щях да разбера. Наши приятели — гърци и пътешественици, бяха дошли на вечеря у нас. Вечерта започна тихо, после стана шумна с разговори и спорове — накрая приключи с пиянство. В последния час всички изглеждаха щастливи. Моите три красиви наложнички се въртяха любезно край мен. Виното покри мислите ми с розов воал. Постепенно жаждата започна да напира в мен. Изведнъж аз се разтреперих от голотата на Терезината шия и от сянката, в която се криеха гърдите й. Тя изглежда забеляза изражението ми, защото свенливо ми обърна гръб, отмятайки косата си по начин, от който стомахът ми се сви. После се засмя, а устните и бяха толкова червени и влажни, че аз без да мисля скочих и посегнах към ръката й. Тереза се разсмя отново, дръпна се и ми се изплъзна. Бутилката вино, която носеше, се разби на пода. Настъпи тишина. Всички обърнаха очи към момичето. Тереза бавно вдигна ръцете си и видяхме, че целите са в кръв. Отново почувствах как стомахът ми се сви от силно желание. Приближих се до нея и я прегърнах, сякаш да я утеша. Тя вдигна ръцете си към мен и аз ги хванах. Изведнъж с поразяваща сигурност почувствах за какво съм жадувал. Устата ми се пълнеше със слюнка. Очите ми ослепяха. Вдигнах ръцете на Тереза към устните си и нежно ги целунах. После започнах да ги ближа. Кръв! Този вкус… — лорд Байрон преглътна. — Какво мога да кажа? Сякаш опитвах райска храна. Кръв. Продължих да ближа. Усещах лекота и енергия, които със златистото си сияние сякаш пречистваха душата ми. Жадно започнах да пия от по-дълбоките рани. Тереза изведнъж изкрещя и дръпна ръката си. В стаята отново настъпи тишина. Момичето се втурна към майка си, а всички останали впериха очи в мен. Избърсах устата си. Ръката ми беше изцапана с кръв. Избърсах я в ризата си. После отново докоснах устните си. Те още бяха влажни. Облизах ги и се огледах. Всички бяха свели погледи и мълчаха.

Хобхаус, моят най-добър приятел, стана и ме хвана за ръката. „По дяволите, Байрон,“ рече той със силен, ехтящ глас, „ти си пиян“. Изведе ме от стаята. Докато излизах, чух как гостите отново започнаха да си говорят. Застанах до стълбите, които водеха към моята стая. Мисълта за онова, което бях сторил ме порази изведнъж. Краката ми се подкосиха. Вкусът на кръвта се върна в устата ми. Олюлях се и паднах в ръцете на Хобхаус. Той ми помогна да се кача горе и ме остави в стаята ми. Заспах веднага — за първи път от повече от месец, но спах неспокойно. Сънувах, че никога не съм бил живо същество, а само творение на науката на пашата. Видях се проснат върху маса за дисекция в неговата кула под небето. Нямах кожа. Бях напълно гол за пръстите на пашата. Той ме създаваше. Аз копнеех да го убия, но знаех, че каквото и да направя, винаги ще съм негов. Винаги, винаги…

Когато най-после се събудих, се намерих в някаква ужасна воня. Чаршафите бяха напоени със собствената ми мръсотия, също както на скалите край езерото Трихонида. Скочих на крака и се вгледах в това, което някога бе представлявало моята жива плът. Колко още бе останало в мен? И какво ще представлявам когато всичко изтече? Жив ли ще бъда или мъртъв? Или нито едното, нито другото. Разбрах, че причината е в кръвта, която бях пил. От нея се бях потил така ужасно. Започнах да се треса. Какво ми ставаше? Не си направих труда да се спра, да помисля. Вместо това се измих и облякох, после поръчах на Флечър да изгори чаршафите. Събудих Хобхаус. „Ставай,“ рекох му, „тръгваме незабавно.“ За моя изненада Хобхаус не възрази. Само кимна и се измъкна от леглото. Напуснахме Атина като крадци. Когато стигнахме до Пирея, над нас зората розовееше по небето.

Качихме се на един кораб плаващ през Егейско море. Капитанът — англичанин, с когото се бяхме запознали няколко дни по-рано, се погрижи всеки от нас да получи отделна каюта. Аз не излизах от моята, защото жаждата започваше да ме мъчи отново, а се боях, че тя може да ме заведе неизвестно къде. Вечерта прекарахме заедно с Хобхаус — напихме се здравата. Втора нощ той ме сложи да спя. Не заспах. Вместо това лежах на койката, спомняйки си забранения, златист вкус на кръвта. Желанието ми ставаше все по-силно. Накрая, точно преди зори, взех един бръснач и срязах собствената си ръка. От раната потече само тънка струйка кръв, но аз жадно я изсмуках. Вкусът й беше богат и прекрасен както преди. После заспах и в съня си отново видях пашата и себе си като негово творение — купчина оголени крайници под ножа на анатома. На сутринта, постелките ми бяха пропити от познатата мръсотия.

Стигнахме Смирна следобяд на втория ден от морското ни пътешествие. Престоят ми там представляваше истинско мъчение. Чувствах, неизпитвани преди, безпокойство и вълнение, и ужас при мисълта какво става с мен. Доказателствата както в тялото ми, така и в съзнанието ми, изглеждаха безспорни и страшни. Въпреки това не можех да понеса истината. А след като не можех да я призная пред себе си, към кого да се обърна за помощ и съвет? Хобхаус както винаги се държеше като верен приятел. И все пак изглеждаше твърде стабилен, щедър и земен — това не можех да понеса. Нямах нужда от съчувствие, нито от здравомислие. Сънувах злокобни сънища. Опитвах се да не мисля за тях, но те не излизаха от главата ми.

Затова продължавах отчаяно да мълча. Накрая жаждата ми стана ужасна — помислих, че полудявам. Виждайки колко съм мрачен, Хобхаус ме посъветва да се пораздвижа. Нали бях спортна натура — лорд Байрон се усмихна. — Сякаш боксът или играта на крикет биха могли да ми помогнат — той отново се усмихна и поклати глава. — Тъй като нямаше възможност за никакъв спорт, решихме да направим един преход. На два дни път с кон се намираха руините на Ефес и ние тръгнахме натам, придружавани само от един еничар. Пътят беше пуст и див — минаваше сред мрачни блата с крякащи до оглушаване жаби. Най-сетне и те останаха зад гърба ни. Само странните турски гробове ни напомняха, че тук в тази пустош някога е имало живот. Нито стара изпочупена колона, нито джамия без покрив нарушаваха пейзажа — абсолютно нищо. Бяхме напълно сами.

В един момент усетих, че жаждата за кръв отново започва да ме измъчва. Огледах отчаяно зловещата равнина за някакъв признак на живот. Пред нас се виждаше само едно гробище — запустял изпотрошен град на мъртвите. Дъхът ми започна да свисти — дробовете ми сякаш се свиваха. Вдигнах ръка, за да избърша челото си и в същия миг се взрях изумен в онова, което представляваха пръстите ми — оголени тъмни кости. Погледнах към ръката си — тя също бе черна и суха. Опипах лицето си — стори ми се ужасно съсухрено. Опитах се да преглътна, но целият ми език бе полепнал с прах. Извадих някакъв дрезгав звук от гърлото си, Хобхаус се обърна назад. „Божичко“, прошепна той. Никога не бях виждал такава погнуса. „Байрон. Господи, Байрон.“ Приятелят ми приближи до мен. Чувствах се пресъхнал. Долавях мириса на кръв във вените му. Сигурно беше хладна, свежа и влажна, като утринна роса. Имах нужда от нея. Трябваше да я имам. Посегнах към шията му. Пръстите ми хванаха само въздух. После паднах от коня.

С помощта на нашия еничар, Хобхаус ме отнесе в гробището. Положи ме в сянката на един кипарис и аз се облегнах на някакъв надгробен камък. Разкопчах ризата си. Видях, че Цялото ми тяло е черно, бях само кожа и кости — приличах на жив скелет. Приятелят ми коленичи от едната ми страна. „Да пия“, успях да изхриптя, „трябва да пия.“ Посочих с пръст нашия еничар, после се взрях жадно в Хобхаус, дано ме разбере.

Той кимна. „Да, приятелю, разбира се.“ Обърна се към еничаря, който ме наблюдаваше с ужасено лице. „Сюлейман, вербан су!“ кресна му Хобхаус. — „Донеси вода!“ Еничарят се поклони и изчезна. Аз виех от жажда. „Хайде, приятелю“, рече Хобхаус, избърсвайки потното ми чело, „скоро ще пиеш вода.“ Гледах го вбесен и копнеех за кръвта му. Стържех немощно с нокти по надгробната плоча, но те се чупеха и се боях, че така ще се разраня до костите. Лежах безпомощен и не помръдвах.

Времето минаваше — пет минути, десет, петнайсет. Усещах как стомахът ми се свива и си представих, че червата ми ще се съсухрят като стафиди. Докато ме гледаше как изгарям Хобхаус изглеждаше все по-отчаян. „Проклет човек!“ изведнъж извика той. „Какво прави, дявол да го вземе?“ Изправи се. „Сюлейман!“ викна отново. „Сюлейман, водата ни трябва веднага!“ Пак погледна към мен. „Ще отида да го намеря“, рече ми Хобхаус. „Байрон“, той се опита да се усмихне, „просто недей…“ Помислих, че ще се разплаче, но приятелят ми отвърна лице и затича през плевелите и разкривените гробове, докато се изгуби от очите ми. Лежах там, където ме беше оставил. Почувствах, че от черната жажда във вените ми, съзнанието ми се изпарява.

Издъхвах и все пак не се намирах отвъд границата на агонията — отново се събуждах, молейки се да умра. Неочаквано, насред пустинята на тази болка, усетих стряскаща хладина. Беше нечия ръка върху челото ми. Опитах се да произнеса името на Хобхаус.

„Не, не е Хобхаус“, рече непознат мъжки глас. „Не говорете. За това ще имаме много време.“ Помъчих се да вдигна очи. Усетих как втора ръка повдига главата ми. Над мен стоеше лице с необикновена хубост. Дълга златиста коса обрамчваше черти едновременно смъртно бледи и все пак озарени от удоволствията на живота. Аристократично лице на човек, който се забавлява, леко жестоко и с привкус на животинска грациозност. Непознатият ми се усмихна и ме целуна по устата. „Приветствам ви. Но мисля, че целувката ще е по-сладка, когато отново възвърнете вида си.“ Той се разсмя доволно. Очите му просветнаха като слънце по замръзнало езеро. Заприлича ми на пашата и тогава изведнъж разбрах — лежа в ръцете на същество като мен.

Вампирът се изправи. „Имате силно желание да пийнете малко кръв“, рече той. „Подчинете му се. Кръвта е най-прекрасното, най-ободряващото средство. То стимулира чувството за хумор, ума и бодрия дух. Кръвта връща здравето в нашите тела, щом се съсухрят като стари цици. Тя прогонва всички лоши мисли, които затрудняват съществуването.“ Той се разсмя. „По-сладка от вино, от девича амброзия — това е вашето единствено лекарство. Елате.“ Той ме хвана за ръката. „Елате да пийнете.“

Опитах да се изправя, но не можах. „Имайте вяра в себе си“, просъска с леко презрение в гласа вампирът. Хвана и другата ми ръка. „Вие сте опасен като чумата и по-лош от самия дявол. Наистина ли мислите, че още сте роб на своята плът? Да пукна, сър, послушайте ме, вече не сте. Имайте вяра в своята сила и ме последвайте.“

Опитах се да се вдигна и изведнъж успях. За моя изненада видях, че съм се изправил, без въобще да съм помръдвал. Направих крачка напред — чувствах се лек като полъха на вятъра. Направих втора стъпка и си дадох сметка, че съм минал през гробовете и стоя на пътя. Погледнах назад към кипариса, под който се бях строполил. Там все още лежеше някаква тъмна, съсухрена купчина. Това бях аз.

„Мъртъв ли съм?“ попитах и гласът ми прозвуча като бой на вятър.

Моят предводител се изсмя. „Мъртъв? Не, напротив! Вие никога няма да бъдете мъртъв, докато съществува живот!“ Той се разсмя отново с развратна веселост и посочи към пътя. „Срещнах го по него,“ каза. „Възползвайте се. Сега е ваш.“

Движех се като тъмна буря със скорост, която почти не усещах. Кръвта на еничаря миришеше омайващо свежо. Виждах го пред себе си как галопира към Смирна, а хълбоците на коня му бяха побелели от пот. Еничарят се огледа назад и аз спрях на място — силует на фона на небето, наслаждаващ се на Ужасеното му лице. Конят му изцвили и политна. „Не!“ изкрещя еничарят, падайки на земята. „Не, не! Аллах! Моля те, недей!“ Изведнъж почувствах, че забравям за жаждата. Наблюдавах внимателно как еничарят се опитва да яхне отново коня си. Не му беше писано да го стори и той вероятно го знаеше. Започна да хлипа и в този миг жаждата ми се върна. Втурнах се и скочих — еничарят изкрещя — зъбите ми се впиха в кожата на шията му. Почувствах как кучешките ми зъби се удължават, кожата поддаде и кръв на нежна кадифена струя изпълни устата ми. Намирах се в делириум — докато тя се изтласкваше от сърцето на умиращия, сякаш по изсъхналата ми кожа и гърло валеше обилен дъжд.

Изцедих жертвата си до бяло. Когато приключих, имах чувството, че в кръвта ми се е влял някакъв силен наркотик.

„Приятно е да срещнеш на пътя колега.“ Огледах се. Вампирът ме наблюдаваше. В очите му блестеше наслада. „Възстановиха ли се жадните ви вени?“ попита той. Аз бавно кимнах. „Чудесно“, усмихна се. „Повярвайте, това е пурпурен нектар. Няма по-величествено посрещане от посрещането с бокал прясна кръв.“ Изправих се, целунах бузите на красивото, лунно лице, а после долепих устни до устните на вампира. Той присви очи, опитвайки кръвта на еничаря от устата ми, дръпна се и направи екстравагантен поклон. „Аз съм Лавлейс^[2]“, поклони се той отново. „Англичанин, както, предполагам, и вие, и благородник. Ако не греша, сър, вие трябва да сте печално известният лорд Байрон?“

„Печално известен?“ повдигнах аз вежда.

„Да, сър, точно така! Не бяхте ли точно вие онзи, който на някаква вечеря, без да се крие, пи кръв от една атинска блудница? Не се изненадвайте, милорд, ако подобни подвизи предизвикват недоумение и приказки в общото стадо.“

Помръднах с рамене. „Нямах намерение да правя скандал. Тя се поряза. Аз самият се изненадах от желанието си, когато видях кръвта.“

Лавлейс ме гледаше озадачен. „Милорд, от колко време сте в братството?“

„Братство ли?“

„Аристократизмът на кръвта, сър, по силата на който ние с вас сме двукратни благородници.“ Той вдигна ръка и ме погали по страната. Ноктите му бяха остри и твърди като кристал. „Вие сте девствен, нали?“ изведнъж попита той и посочи падналия еничар. „Това ли беше първото ви убийство?“

Кимнах хладно. „Донякъде, да.“

„Чумата да го тръшне! Разбрах, че сте девствен, когато ви видях там горе.“

„Какво искате да кажете?“

„Явно нямате опит с кръвта, щом сте се докарал до такова състояние.“

„Имате предвид, че ако не пия“, аз махнах с ръка назад към гробището, „това ще ми се случи отново?“

Лавлейс леко кимна. „Да, сър. Много съм учуден, че сте издържал без кръв толкова дълго — от Атина чак до тук. Затова ви попитах от колко време сте в братството.“

Опитах се да си спомня. Хайде в пещерата — зъбите на пашата в моите гърди. „Пет месеца“, отвърнах най-после.

Красивото лице на Лавлейс ме гледаше с изненада. После присви очи. „В такъв случай, сър, ако това е вярно, вие сте най-придирчивият кръвопиец, който някога съм виждал.“

„Не разбирам какво толкова ви изненадва“, казах аз.

Лавлейс се засмя, стискайки ръката ми. „Аз навремето издържах близо месец. Чувал съм за два месеца, но повече от два — никога. А вие, сър, най-новото попълнение в нашите редици, пет месеца, нали така?“ Той отново се засмя и ме целуна по устата. „О, милорд, какви забавления ни чакат, какви пътешествия и убийства! Толкова съм доволен, че ви последвах!“ Той ме целуна отново. „Байрон, хайде заедно да злодейства ме.“

Аз наведох глава. „Очевидно, доста трябва да уча.“

„Да, трябва“, отвърна Лавлейс и кимна с глава. „Имам век и половина опит в свободните нрави. Говоря ви като царедворец на втория крал Чарлз. Това не бе век на лицемерие, преструвки и пуританство. Не, сър, ние бяхме наясно какво значи удоволствие.“ Той се наведе над ухото ми. „Проститутки, Милорд, чудесни вина, освежаващи глътки кръв. Ще видите, вечността е приятно нещо.“ Лавлейс ме целуна и избърса кръвта от устата ми. Погледна към трупа на еничаря. „Хубаво ли беше?“ попита, побутвайки обезкръвеното тяло с крак. Аз кимнах. „Ще има и по-хубаво“, рече той и ме хвана за ръката. „Но вече, милорд, и двамата трябва да се върнем в телесните си форми.“

„Телесни ли?“

Лавлейс кимна. „Вашият приятел ще помисли, че сте умрял.“

„Странна работа“, рекох аз, докосвайки тялото си. „При пиенето усетих пълно телесно удоволствие. Как става това, след като съм само дух?“

Лавлейс помръдна снизходително. „Оставям тези загадки за учените и ясновидките.“

„Но това не е загадка. Щом нямам тяло, какво усещам сега тук, във вените си? Удоволствието действително ли е? Мисълта, че е просто фантазия ми се струва непоносима.“

Лавлейс взе ръката ми. Мушна я под ризата си, над гърдите, за да усетя мускулите под кожата му. „Ние се намираме в един сън“, прошепна той, „сън, който е общ за двама ни. Създаваме го и го направляваме. Трябва да разберете, сър, че имаме тази способност — да превръщаме сънищата си в действителност.“

Вгледах се в очите му. Почувствах как зърното му се втвърди от допира ми. Погледнах към еничаря. „А той?“ попитах. „Сънувам ли, че му изпих кръвта?“

Лавлейс се усмихна с нескрита наслада и жестокост. „Нашите сънища са небето, милорд, където отвличаме жертвите си. Вашият турчин е мъртъв, а вие, сър, сте отново цял, целеничък.“ Той ме хвана за ръката. „Елате. Вие трябва да се върнете при своя скърбящ приятел.“

Когато стигнахме гробището, оставих Лавлейс на пътя, а аз закрачих през гробовете. Пред мен, зад надгробните камъни, видях Хобхаус. Той плачеше неутешимо над моя потъмнял труп. Гледката беше доста приятна. Какво по-хубаво от това да разбереш, че ще липсваш на приятелите си, когато престане да те има? После ми стана жал, че причиних на Хобхаус толкова болка и като лъч светлина се върнах в плътта си. Отворих очи и почувствах как кръвта започна да тече през съсухрените ми вени — лорд Байрон затвори очи. Споменът озари лицето му с усмивка — Сякаш освободени от порока, крайниците ми оживяха. Шампанско след газирана вода. Слънчева светлина — след мъгла. Жени — след манастир — те всички предлагат нещо като възкръсване. Но не са. Има само едно истинско възкресение — кръв след като плътта е изсъхнала.

— Значи пиехте кръв като сънувахте? — прекъсна го Ребека. — Така ли ставаше?

Лорд Байрон се вторачи в нея.

— Не трябва да забравяте — рече тихо той, поглеждайки шията й, — че вие се уловихте в паяжината на моите сънища.

Ребека потръпна, при това не само от страх.

— Но вие сте пил от Тереза — каза тя. Лорд Байрон наведе глава.

— Значи не е нужно да сънувате, за да пиете кръв?

— Не — усмихна се лордът. — Не, разбира се. Има много начини за това. Много хитрини.

Ребека го гледаше смаяна и възмутена.

— Хитрини? Какво искате да кажете?

— В онази първа вечер Лавлейс ме изкуши, като намекна за тях.

Ребека се намръщи.

— Защо да ви е изкушил?

— Защото аз не исках да го слушам. Отначало — не.

— Но нали сам казахте, че сте изпитал удоволствие. Описахте го.

— Да — лорд Байрон леко се усмихна. — Но се бях наситил с изпитата кръв и вечерта в селото преди Ефес, страдах от самопогнусата, която се появява след всяко голямо удоволствие. Бях убил човек, изпивайки кръвта му. Чувствах се изненадан, че не изпитвам отвращение от себе си. Но имаше и друга причина, поради която не обърнах внимание на ласкателствата на Лавлейс. Открих, че кръвта има свойството да изостря всички други усещания. Храната и напитките през онази нощ бяха вкусни по начин, за който бях забравил. Нямах време, нито настроение да шушукам за тайни хитрини или нови жертви.

— Лавлейс държеше на нова жертва, така ли?

— Да. При това настоятелно — лорд Байрон замълча. — Искаше Хобхаус.

— Хобхаус?!

Лорд Байрон кимна, после се усмихна.

— Лавлейс бе поклонник на доброто възпитание, нали разбирате. „Трябва да го имам“, рече ми той онази нощ. „От месеци попадам само на селяни и на смърдящи гърци. Пфу! Аз съм истински британец, сър, не мога да карам на такива боклуци. А Хобхаус, доколкото разбирам, е възпитаник на Кембридж, нали? В такъв случай той трябва да бъде мой.“

Аз поклатих глава, но Лавлейс ме притисна още по-настоятелно. „Той трябва да умре“, изсъска. „Освен всичко друго, този човек ви видя да издъхвате, след което възкръснахте.“

Повдигнах рамене. „Той не е много силен в медицината. Смята, че съм получил сърдечен удар.“

Лавлейс поклати глава. „Няма значение.“ Погали ме по ръката, а очите му ме пронизваха с огъня си. Потреперих. Изглежда Лавлейс изтълкува това погрешно като жажда. „Червената кръв е хубава“, прошепна ми той, „но синята, сър… Тя е нещо несравнимо.“

Казах му да се разкара. Той се разсмя. „Вие май не си давате сметка в какво сте се превърнал, милорд.“

Аз отново се взрях в лицето му. „Надявам се, не във вампир като вас.“

Лавлейс ме стисна за ръката. „Не се самозалъгвайте, милорд“, изсъска той.

„Дори не бих се опитал“, отвърнах му хладно.

„Мисля, че е точно обратното.“ Лавлейс се захили злобно. „Вие сте самата лошотия. И да го отричате е просто лицемерие.“ Той пусна ръката ми и пое по осветената от луната пътека към Ефес. „Тялото ви изпитва жажда, милорд“ — извика той, докато го изпровождах с очи. После се спря и се обърна с лице към мен. „Попитайте сам себе си, Байрон, същество като вас може ли да си позволи лукса да има приятели?“ Усмихна се, завъртя се и изчезна. Аз стоях напълно вдървен и се опитвах да заглуша ехтящия в съзнанието ми негов въпрос. Разтърсих глава. После се върнах в стаята, където спеше Хобхаус.

Цяла нощ го наблюдавах. Тялото ми остана чисто и неоцапано. За първи път след като бях пил кръв, през нощта не плувнах в пот и мръсотия. Чудех се на какво ли се дължеше. Дали Лавлейс беше прав? Дали промените в мен наистина вече бяха необратими? Стоях непрекъснато до Хобхаус сякаш беше някакъв магьосник. На следващия ден посетихме разкопките на Ефес. Хобхаус, както винаги, си завираше носа из надписите. Аз седях на един хълм — някогашен храм на Диана и слушах жалните писъци на чакалите. Това бяха меланхолични звуци, също като моите мисли. Чудех се къде е Лавлейс. Не го надушвах между руините, но инстинктът и способностите ми бяха притъпени от слънцето. Досещах се, че не е далеч. Сигурно щеше да се върне.

През нощта наистина дойде. Усетих, че приближава и тайно го наблюдавах как пристъпва към леглото на Хобхаус. Наведе се ниско над голата шия на моя приятел. Видях как проблеснаха оголени острите му зъби. Хванах го за ръката. Той се съпротивляваше мълчешком, но не можа да се измъкне. Избутах го на стълбите. Там Лавлейс се освободи. „Долен играч“, изръмжа той, „остави ме да го довърша.“ Препречих му пътя. Той се опита да ме избута, но аз го хванах за гушата и докато затягах пръстите си, чувствах с радост, че силата ми расте. Лавлейс започна да се дави. Съпротивляваше се, а аз се наслаждавах на страха му. Най-после го пуснах на земята, той преглътна с мъка и ме погледна.

„За бога, сър, много сте силен“, рече той. „Жалко, че така се дърпате за приятеля си.“

Наведох възпитано глава. Лавлейс ме гледаше, поглаждайки се по врата, после се изправи. „Кажете, Байрон“, смръщи се той, „кой ви създаде?“

„Създаде?“ тръснах глава. „Не съм създаден, аз претърпях превъплъщение.“

Лавлейс се усмихна едва-едва. „Създаден сте, сър“, настоя той.

„Защо питате?“

Лавлейс отново погали врата си и пое дълбоко дъх. „Видях ви днес в Ефес“, тихо каза той. „Аз съм вампир от век и половина. Имам голям опит, затънал съм в кръв. Въпреки това не бих могъл да издържа такова слънце, като вас, на онова открито място. Поради тази причина недоумявам. Направо съм объркан. Кой ви даде от своята кръв, за да имате такива способности?“

Замълчах, после произнесох името на Вакел паша.

Мярнах в очите му щастливо пламъче. „Чувал съм за Вакел паша,“ бавно отвърна Лавлейс. „Той е маг, нали? Алхимик?“

Кимнах.

„Къде се намира сега?“

„Защо?“

Лавлейс се усмихна. „Защото явно не ви е обучил достатъчно, милорд.“

Не отвърнах нищо. Само се обърнах и тръгнах нагоре по стълбите. Лавлейс ме настигна тичешком и ме хвана за ръката. „Убихте ли го?“ прошепна той. Дръпнах ръката си. „Убихте ли го?“ Лавлейс оголи зъби в усмивка и отново ме хвана за ръката. „Убихте ли го, сър? Кръвта му не потече ли върху вас като дъжд, като фонтаните в парка «Сейнт Джеймс»?“

Обърнах се. Гръбнакът ми сякаш беше направен от лед. „Откъде знаете?“ попитах го.

Лавлейс се разсмя. Очите му заискриха от удоволствие. „Носят се слухове, милорд. Чух ги край езерото Трихонида. И веднага ме обзе желание да разбера истината. Затова и дойдох.“ Той приближи лицето си. „Наистина сте прокълнат, Байрон.“

Вгледах се в безмилостните му очи. Почувствах как се изпълвам с гняв и омраза, като с лава. „Махайте се“, изсъсках аз.

„Как обаче ще прогоните своите собствени импулси, милорд?“

Отново го хванах за шията и го стиснах. После го отблъснах назад. Той продължи злобно да се усмихва. „Може да имате силата на велик дух, милорд, но бъдете сигурен, че сте паднал ниско, като Луцифер, синът на зората, и като всички нас. Тичайте обратно при своя приятел, наслаждавайте му се, защото той е смъртен и ще умре.“

„Ако го убиеш, Лавлейс…“

„Да?“

„… C теб е свършено“

Лавлейс се поклони насмешливо. „Вие не знаете тайната, нали, Байрон?“

„Тайна ли?“

„Не са ви я казали.“ Лавлейс не задаваше въпрос — просто констатираше факта. Пристъпих към него, а той — към вратата.

„Каква тайна?“ настоях аз.

„Вие сте прокълнат и ще съсипете всички, които са близо до вас.“

„Защо?“

Лавлейс се усмихна иронично. „Защо ли? Точно в това е тайната.“

„Чакайте!“

Лавлейс отново се усмихна. „Ще пътувате до Константинопол, предполагам?“

„Чакайте!“ викнах му аз.

Той се поклони и изчезна. Затичах към вратата, но от него нямаше и следа. Стори ми се, че долових смеха му да се носи с нощния бриз, шепотът му ехтеше в мислите ми. „Вие сте прокълнат и ще съсипете всички, които са близо до вас.“ В далечината пропя петел. Разтърсих глава. Обърнах се и закрачих към стаята, където спеше Хобхаус.