Том Холанд
Вампирът (2) (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

I

Ако станеха обществено достояние, „Мемоарите“ биха обрекли лорд Б. на вечен пoзop.

Джон Кам Хобхаус, в списанията

Г-н Никълъс Мелроуз — шеф на собствена юридическа фирма и човек с положение — не обичаше да го ядосват. Не беше свикнал, защото от много години никой не си го позволяваше.

— Ключовете никога не се дават — грубо рече той. Вгледа се с известна неприязън в момичето, изправено пред внушителното му голямо писалище. „Как смее да ме тревожи така?“ — Никога — повтори той. Дори поклати показалец в случай, че то все още има някакви колебания. — Никога.

Ребека Карвил го погледна, после поклати глава. Наведе се и вдигна чантата си. Мелроуз я наблюдаваше. Дългата тъмноруса коса, оформена и същевременно буйна, се разпиляваше върху раменете на девойката. Очите й блестяха. „Красива е“, помисли си Мелроуз, „смущаващо красива“. После въздъхна. Прокара пръсти през оредяващата си коса и се потупа по корема.

— „Свети Джуд“ винаги е бил особен случай — промърмори той с малко по-сговорчив тон. — В юридическо отношение — мъжът направи жест с ръце. — Виждате, че нямам избор, нали, госпожице Карвил? Повтарям — съжалявам, но няма да получите ключовете.

Ребека извади няколко листа от чантата си. Мелроуз се намръщи. Наистина остаряваше, щом мълчанието на едно момиче можеше така да го смути — независимо колко е красива и независимо каква работа има с него. Наведе се над писалището си.

— Може би — помоли той, — ще ми кажете какво очаквате да откриете в гробницата?

Ребека изшумоля с книжата. Изведнъж хладната й красота се озари от усмивка. Подаде му документите.

— Разгледайте ги — рече девойката. — Но по-внимателно, защото са стари.

Заинтригуван, Мелроуз ги взе.

— Какво представляват? — попита той.

— Писма.

— И как да разбирам това, че са „стари“?

— 1825 година.

Мелроуз погледна Ребека над очилата си, после приближи едно от писмата към светлината на настолната лампа. Мастилото бе избледняло, хартията — пожълтяла. Опита се да разчете подписа в долния край на листа. В сумрака, на светлината на единствената лампа, задачата се оказа трудна.

— Томас… какво е това? Мур ли? — попита той, вдигайки глава.

Ребека кимна.

— Трябва ли името да ми е познато?

— Бил е поет.

— Боя се, че с моята професия човек няма много време да чете поезия.

Ребека продължаваше да го гледа невъзмутимо. После протегна ръка над бюрото, за да си вземе писмото обратно.

— Днес никой не чете Томас Мур^[1] — рече тя най-сетне, — но на времето е бил много популярен.

— Да не би да сте експерт по поетите от този период, госпожице Карвил?

— Имам сериозни основания да се интересувам, господин Мелроуз.

— А, така ли? — Мелроуз се усмихна. — Имате основания? Чудесно — облегна се назад в стола. „Значи просто се интересува от стари ръкописи, нищо повече, някаква жалка научна изследователка“. Изведнъж му се видя по-малко заплашителна. Той й се усмихна с облекчение, окуражен от чувството за собствената си значимост.

Ребека го наблюдаваше, без да отвръща на усмивката му.

— Както вече ви казах, господин Мелроуз, имам сериозни основания — тя сведе поглед към листа в ръцете си. — Така например това писмо е написано до някой си лорд Рътвен, с адрес Мейфеър, улица „Феърфакс“ 13… — тя бавно се усмихна. — Не е ли това къщата, която е долепена до „Свети Джуд“?

Като видя как адвокатът реагира на думите й, усмивката на девойката стана още по-широка. Лицето му изведнъж пребледня. В същия миг той поклати глава и се опита да отговори на усмивката й.

— Да — прошепна Мелроуз и докосна с пръсти челото си. — И какво от това?

Ребека отново насочи поглед към писмото.

— Ето какво пише Мур — отвърна тя. — Той съобщава на лорд Рътвен, че тъй нареченият „ръкопис“ е у него. Какъв ръкопис? Не уточнява. Пише само, че го изпраща, заедно с писмото си, на улица „Феърфакс“.

— На улица „Феърфакс“… — повтори глухо адвокатът. Мелроуз преглътна и се опита отново да се усмихне, но изражението му бе по-болезнено от преди.

Ребека го загледа. Изразяващото страх лице на Мелроуз я изненада, но не се издаде. Вместо това със спокоен вид му подаде през писалището второ писмо. Когато проговори, гласът й беше равен и монотонен.

— Една седмица по-късно, господин Мелроуз, Томас Мур пише ето тези редове. С тях благодари на лорд Рътвен за потвърждението, че е получил ръкописа. Лорд Рътвен очевидно е уведомил Мур каква ще е съдбата на ръкописа — Ребека повдигна писмото и зачете. — „«Истината е велика», казва библията, «и силата й е над всичко». Въпреки това понякога Истината трябва да се скрие и зарови надълбоко, защото ужасът, заложен в нея е твърде голям, за да го понесе смъртният човек. Вие знаете какво мисля по въпроса. Закопайте я на някое място, където мъртъвци спят вечния си сън; това е единственото възможно убежище за ръкописа. Нека остане там скрит во веки веков — надявам се, че вече и двамата сме на едно мнение“ — Ребека пусна писмото в скута си. — „Място, където мъртъвци спят вечния си сън“, господин Мелроуз — бавно повтори тя. Наведе се напред и с изненадваща енергичност добави: — Несъмнено посоченото място може да бъде единствено гробницата на параклиса „Свети Джуд“.

Мелроуз безмълвно наведе глава.

— Аз смятам, госпожице Карвил — най-сетне проговори той, — че трябва да забравите за улица „Феърфакс“

— Така ли? Защо?

Мелроуз вдигна глава и я погледна.

— Не мислите ли, че този ваш поет е бил прав? Действително съществуват истини, които трябва да останат скрити?

Ребека се усмихна едва-едва.

— Разбира се, говорите като юрист.

— Не е справедливо, госпожице Карвил.

— Тогава като какъв говорите?

Мелроуз не отвърна. „Проклета жена“, помисли си той. В съзнанието му нахлуха спомени — тъмни и неканени. Той огледа офиса си, сякаш за да намери утеха в бляскавата модерна мебелировка.

— Като човек, който ви мисли доброто — рече най-сетне с неохота адвокатът.

— Не! — Ребека блъсна стола си назад и стана толкова рязко, че Мелроуз едва се удържа да не трепне. — Вие не разбирате. Знаете ли какво е представлявал ръкописът, който Рътвен може би е скрил в гробницата?

Мелроуз не отговори.

— Томас Мур е бил приятел на един поет, много по-голям от него самия, много по-голям. Може би дори вие, господин Мелроуз, сте чувал за лорд Байрон?

— Да — отвърна тихо Мелроуз и опря чело в сключените си ръце. — Чувал съм за лорд Байрон.

— Когато написал спомените си, Байрон поверил завършения ръкопис на Томас Мур. А когато вестта за смъртта на Байрон достигнала до неговите приятели, те настояли пред Мур да ги унищожи. Лист по лист мемоарите били накъсани и хвърлени в огъня, запален от издателя на Байрон. От тях не останало нищо — Ребека отметна кичура от челото си, сякаш за да се успокои. — Байрон е бил несравним писател. Унищожаването на неговите спомени е светотатство.

Адвокатът не сваляше очи от нея. Чувстваше се в капан, защото вече си даваше сметка, защо са й ключовете. Бе чувал тези обяснения и преди. Дори си спомняше жената, която ги изложи преди толкова години. И тя, подобно на тази девойка, бе красавица.

Момичето продължаваше да му говори.

— Господин Мелроуз, моля ви, разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

Той облиза устните си и отвърна:

— А вие?

Ребека се намръщи.

— Чуйте — почти шепнешком рече тя. — Известно е, че Томас Мур е имал навик да преписва всеки ръкопис, достигнал до него. Изгорили са само едно копие от мемоарите. Винаги е съществувало съмнение, че Мур е направил друго. А сега тук — Ребека вдигна писмото, — Мур пише за странен ръкопис. Ръкопис, който по думите му е бил сложен „на някакво място за мъртъвци“. Господин Мелроуз, моля ви, вече несъмнено разбирате, нали? Тук става въпрос за спомените на Байрон. Трябва да получа ключовете от гробницата на „Свети Джуд“.

По стъклата поривисто затрополи дъжд. Мелроуз стана с неохота, завъртя дръжките на прозорците, сякаш да заключи нощта отвън и все така безмълвно опря чело на стъклото.

— Не — рече той най-накрая, загледан в тъмната улица, — не мога да ви дам ключовете.

Настъпи тишина, нарушавана само от воя на вятъра.

— Но трябва — обади се най-сетне Ребека. — Видяхте писмата.

— Да, видях писмата — Мелроуз се обърна. Ребека го гледаше с присвити като на котка очи. Косата й сякаш грееше и искреше от светлината. „Господи“, рече си той, „колко много прилича на онази другата“. — Госпожице Карвил — опита се да й обясни той, — не се съмнявам във вашата добронамереност. Напротив — той замълча, но Ребека не каза нищо. Адвокатът се чудеше как да й обясни поведението си. Никога не можеше да се справи със собствените си подозрения. Знаеше, че ако ги изрече, ще прозвучат направо невероятно. Затова от край време предпочиташе да си мълчи — опитваше се да забрави за случая. „Проклета да е“, помисли си отново той, „по дяволите!“ — Спомените на лорд Байрон — промърмори най-после Мелроуз, — са били изгорени от приятелите му, нали?

— Да — отвърна хладно Ребека. — От неговия спътник, човек на име Хобхаус.

— Не намирате ли, че този Хобхаус е проявил мъдрост, постъпвайки по този начин?

Ребека мрачно се усмихна.

— Как можете да ми задавате такъв въпрос?

— Задавам ви го, защото се чудя каква тайна крият тези спомени. Каква е тази ужасна тайна, та дори най-близките приятели на лорд Байрон са преценили, че е по-добре да бъде унищожено всичко писано за нея?

— Не всичко господин Мелроуз.

— Да — той замълча за миг. — Може би не всичко. И така — аз съм разтревожен.

За негова изненада, Ребека не се засмя на думите му. Вместо това тя се наведе над писалището и го хвана за ръката.

— Разтревожен от какво, господин Мелроуз? Кажете ми. Лорд Байрон не е между живите от близо двеста години. Какво всъщност ви тревожи?

— Госпожице Карвил — адвокатът замълча, усмихна се и поклати глава. — Госпожице Карвил… Забравете всичко, казано от мен до този момент. Моля ви, чуйте само онова, което ще ви река сега. Положението е следното. Юридически аз имам задължението да пазя ключовете. Нищо не може да се направи. Сигурно сте смутена, че хората нямат достъп до църквичката, но такова е законното положение. Правото за влизане в параклиса принадлежи само на наследника на имението Рътвен — на него и на останалите преки потомци на първия лорд от тази фамилия. Ключовете за „Свети Джуд“ се пазят само за тях, така както и моите предшественици във фирмата са ги съхранявали в продължение на близо две столетия. Доколкото знам, параклисът въобще не се използва за богослужения и не се отваря. Бих могъл, предполагам, да докладвам за вас на сегашния лорд Рътвен, но откровено казано, госпожице Карвил, няма да го направя.

Ребека повдигна вежди.

— И защо?

Мелроуз внимателно я наблюдаваше.

— Поради множество причини — бавно отвърна той. — Най-простата от тях е, че няма смисъл. Лорд Рътвен не би ви отговорил.

— А, значи той наистина съществува, така ли?

Мелроуз стана още по-мрачен.

— Защо питате?

Ребека вдигна рамене.

— Опитах да се срещна с него, преди да дойда при вас. Фактът, че седя тук, говори колко успешен е бил този опит.

— Доколкото знам, той рядко остава в това имение. Но лордът, разбира се, съществува, госпожице Карвил.

— Срещал ли сте се с него?

Мелроуз кимна.

— Да — той замълча, — веднъж.

— И нищо повече?

— И това беше предостатъчно.

— Кога?

— Има ли значение?

Ребека мълчаливо кимна. Мелроуз се взря в лицето й. То отново изглеждаше замръзнало и безчувствено, но в очите й се долавяха дълбоко скрити пламъчета. Адвокатът се облегна назад.

— Преди двайсет години, почти по същото време — рече той. — Спомням си съвсем ясно.

Ребека се наведе напред до ръба на стола.

— Продължавайте — настоя тя.

— Не би трябвало да го споделям с вас. Клиентите имат право на конфиденциалност.

Ребека се усмихна с лека насмешка. Мелроуз разбра, че тя схваща желанието му да говори. Прочисти гърлото си и започна.

— Току-що бях станал съдружник. Имението Рътвен представляваше една от моите отговорности. Лорд Рътвен ми се обади по телефона. Искал да говори с мен. Настояваше да отида на улица „Феърфакс“. Беше богат и ценен клиент и аз, разбира се, отидох.

— И?

Мелроуз отново замълча.

— Беше много странно преживяване — най-после рече той. — Аз не съм особено чувствителен човек, госпожице Карвил и обикновено не говоря със субективни понятия, но това имение ме изпълни с… Не знам как да се изразя по друг начин — с необикновено чувство на смущение. Странно ли ви звучи? Да, разбира се, уви нищо не мога да направя — беше си точно така. По време на моето посещение лорд Рътвен ми показа параклиса „Свети Джуд“. Там също усетих почти физически страх, който ме стискаше за гърлото и ме душеше. Както виждате, госпожице Карвил, за ваше добро е да не ходите на това място. Да, за ваше добро.

Ребека плахо му се усмихна.

— Но какво ви смути толкова много — параклисът ли или лорд Рътвен?

— И двете, струва ми се. Лорд Рътвен ми се видя… Трудно ми е да го определя. Той беше фин, да, наистина много фин и също така красив…

— Обаче?

— Обаче… — Мелроуз се намръщи. — Обаче… Лицето му, също като неговия дом, навяваше чувство за опасност — адвокатът замълча за миг. — И той, и домът му бяха обвити в някаква гробищна атмосфера. По взаимно съгласие не говорихме дълго, но по време на разговора ни, усещах страданието на един изключителен ум, станал жертва на болезнена деформация. Бих казал дори, че той търсеше помощ, ако не беше… Не, не. — Мелроуз неочаквано разтърси глава. — Какви глупости говоря? Юристите нямат право на въображение.

Ребека се усмихна едва-едва.

— Но нима вие си въобразявахте?

Мелроуз не свеждаше очи от лицето й. То изглеждаше пребледняло.

— Може би не — тихо прошепна той.

— За какво искаше да говори с вас лордът?

— За ключовете.

— За параклиса?

Мелроуз кимна.

— Защо?

— Каза ми да не ги давам на никого.

— Дори на тези, които имат право?

— Тях трябваше да разубедя.

— Но не и да им забраните?

— Да. Настояваше просто да ги разубедя.

— Защо?

— Не ми каза. Докато ми говореше, имах предчувствие за… за нещо ужасно.

— Какво?

— Не мога да го опиша, но беше почти осезаемо — Мелроуз се огледа, — истинско като фигурите на компютърния екран или книжата в тази папка. Лорд Рътвен също изглеждаше изплашен… Не! По-скоро бе потресен и в същото време това чувство се смесваше с някакво ужасно желание, което видях да гори в очите му. Взех присърце предупреждението му, защото изражението на неговото лице ме ужаси. Надявах се, разбира се, никой да не ми поиска ключовете — Мелроуз замлъкна. — Три дни по-късно ме посети някоя си госпожица Рътвен. По лицето на Ребека нямаше и следа от изненада.

— За ключовете ли? — попита тя. Мелроуз облегна гръб на стола.

— Също като вас и тя искаше да търси мемоарите на лорд Байрон в гробницата.

Лицето на Ребека оставаше безчувствено.

— И вие й ги дадохте? — попита тя.

— Нямах друг избор.

— Защото бе от рода Рътвен ли?

Мелроуз кимна.

— А сега се опитвате да ми попречите?

— Не, госпожице Карвил, не се опитвам. Аз наистина ще ви попреча. Няма да ви дам ключовете — Мелроуз се взря в присвитите очи на Ребека. После отмести поглед, изправи се, приближи се до прозореца и се взря в тъмнината отвън. — Тя изчезна — добави най-после той, без да се обръща. — Няколко дни след като й дадох ключовете. Полицията така и не я откри. Разбира се, не се намериха никакви улики, които да свържат нейното изчезване с лорд Рътвен, но аз помнех думите му, а също и изражението на лицето му. Не разказах нищо на полицията. Боях се, че ще изглеждам смешен, нали разбирате, но с вас, госпожице Карвил, съм готов да рискувам — Той се обърна към нея. — Вървете си. Става късно. Боя се, че срещата ни приключи.

Ребека не помръдна. Само бавно приглади падналия на страната й кичур.

— Ключовете са мои — рече тя без да отмести очи. Мелроуз отегчен и разгневен вдигна ръце.

— Не чухте ли какво ви казах? Толкова ли не разбирате? — той се тръшна в стола си. — Госпожице Карвил, моля ви, не се инатете. Вървете си, преди да съм позвънил да ви изведат оттук.

Ребека леко поклати глава. Мелроуз въздъхна и протегна ръка над бюрото към копчето на интеркома. В този момент Ребека извади от чантата си втора купчина листове и ги сложи върху писалището. Мелроуз ги погледна и замръзна. Вдигна първия лист и очите му зашариха по редовете. Погледът му бе стъклен, сякаш не можеше или не искаше да възприеме това, което четеше. Промърмори нещо, после избута листовете встрани. Въздъхна и дълго мълча. Най-сетне тръсна глава и повторно въздъхна.

— Значи тя е ваша майка, така ли?

Ребека кимна.

— Запазила е бащиното си име. А аз нося името на моя баща.

Мелроуз пое дълбоко дъх.

— Защо не ми казахте?

— Исках да разбера какво мислите.

— Е, вече знаете. Стойте по-далеч от улица „Феърфакс“.

Ребека го погледна и се усмихна.

— Не говорите сериозно — рече тя, смеейки се. — В никакъв случай.

— А ще промените ли поведението си, ако отново ви кажа, че говоря сериозно?

— Не, съвсем не. Мелроуз я изгледа и кимна.

— Много добре. Щом настоявате, ще поръчам да ви донесат ключовете — той натисна едно копче, но не последва отговор. — Сигурно е по-късно, отколкото предполагам — промърмори и се изправи. — Извинете, госпожице Карвил.

Ребека го проследи как излезе от стаята, затваряйки плъзгащата се врата. Тя започна да събира книжата си. Удостоверенията мушна обратно в чантата, а връзката с писмата остави в скута си. Пръстите й заиграха по тях. Когато чу, че вратата зад гърба й отново се отваря, премести тънките си пръсти върху ръба на писалището.

— Ето — Мелроуз и показа три ключа на голяма месингова халка.

— Много благодаря — рече Ребека. Чакаше да й ги даде, но адвокатът, застанал до нея, продължаваше да ги стиска в ръката си.

— Моля ви — обади се Ребека. — Дайте ми ги, господин Мелроуз.

Отначало той не й отвърна. Взираше се в лицето й — издължено и решително, после посегна към писмата в скута й.

— Тези мистериозни писма — вдигна ги Мелроуз, — първоначално е притежавала вашата майка, нали така?

— Да, така мисля.

— Какво искате да кажете?

Ребека повдигна рамене.

— Предложи ми ги един антиквар-букинист. Продали му ги. Очевидно на времето се е знаело, че са били на майка ми.

— И затова той се обърна към вас?

Ребека кимна.

— Постъпил е много честно.

— Може би. Аз му платих.

— Но как се е добрал до тях? И преди всичко как така майка ви ги е загубила?

Ребека отново раздвижи рамене.

— Мисля, че антикварят ги е получил от частен колекционер. Не знаеше нищо повече. А и аз не настоях.

— Не ви ли интересуваше?

— Сигурно са били откраднати, така предполагам.

— От човека, който е… убил майка ви?

Ребека вдигна поглед към адвоката. Очите й блестяха.

— Вероятно — отвърна тя.

— Да — въздъхна Мелроуз. — Вероятно. — Той отново заразглежда писмата. — Истински ли са? — попита, без да отмества поглед от тях.

— Да, струва ми се.

— Но не сте сигурна?

Ребека повдигна рамене.

— Не съм специалистът, който ще каже.

— О, извинете, помислих че…

— Аз съм ориенталистка, господин Мелроуз. Майка ми се занимаваше с Байрон. Четях го от уважение към паметта й, но не твърдя, че съм експерт.

— Разбирам. Грешката е моя — Мелроуз отново се загледа в писмата. — Предполагам, че от уважение към нейната памет искате да откриете мемоарите?

Ребека иронично се усмихна.

— Така нещата биха дошли по местата си, не мислите ли? Разбирате ли, господин Мелроуз, аз не познавам майка си. Но чувствам, че това, което правя… Тя би го одобрила, да.

— Дори ако издирването е причинило смъртта й?

Ребека свъси вежди.

— Наистина ли мислите така, господин Мелроуз?

Той кимна.

— Да, мисля.

Ребека извърна очи, загледана в тъмнината отвъд стъклата на прозорците.

— Тогава поне ще разбера какво й се е случило — рече тя почти на себе си.

Мелроуз замълча. Вместо отговор той пусна писмата обратно в скута на девойката. Ключовете обаче продължаваше да държи в ръката си.

Ребека протегна длан. Мелроуз я погледна замислено.

— Излиза, че и вие сте потомка на Рътвен — тихо рече той. — Така излиза.

— Кръвта вода не става, нищо не мога да направя — отвърна тя.

— Така е — Мелроуз се засмя. — Разбира се, че не можете — после помълча известно време. — Да не би над рода Рътвен да тегне някакво проклятие? — попита той.

— Да — Ребека го погледна с присвити очи. — Предполага се, че съществува.

— И как действа то?

— Не знам. Както всички останали, предполагам.

— Какво? Рътвен след Рътвен, поколение след поколение — някаква неведома сила покосява всички? Не е ли такава мълвата?

Ребека сякаш не чу въпроса му.

— Множество аристократични фамилии биха могли да предявят претенции, че над тях тегне някакво проклятие. Това не е нищо — усмихна се тя, — просто признак на благородство.

— Точно така.

Ребека се намръщи.

— Какво искате да кажете?

Мелроуз отново, се разсмя.

— Подобно нещо се предава с кръвта, разбира се. Предава се с кръвта! — повтори той, задави се, изкашля се и продължи да се смее.

— Прав сте — потвърди Ребека, ставайки — за адвокат имате доста развинтена фантазия — тя протегна ръка. — Господин Мелроуз, дайте ми ключовете.

Смехът на Мелроуз секна. Стискаше ги в ръката си.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Напълно.

Адвокатът се вгледа в очите й, раменете му хлътнаха и той се облегна на писалището. Протегна напред ръка. Ребека взе ключовете и ги мушна в джоба си.

— Кога смятате да отидете? — попита Мелроуз.

— Не знам. Сигурно скоро.

Мелроуз кимна бавно, по-скоро на себе си и се върна при своя стол. Изгледа как Ребека се отправя към вратата.

— Госпожице Карвил!

Тя се обърна.

— Не отивайте.

Девойката се вгледа в адвоката.

— Трябва — отвърна тя след кратко мълчание.

— Заради майка ви ли? Точно в името на майка ви аз ви моля да не отивате там!

Ребека мълчеше, отклони погледа си. После отвори вратата.

— Благодаря ви, че ми отделихте време, господин Мелроуз — каза тя, обръщайки му гръб. — Лека вечер.

Мелроуз я гледаше унило, признал поражението си.

— Лека вечер — отвърна той. — Лека вечер.

После вратата се затвори и Ребека остана сама в коридора. Забърза към чакащия асансьор. Зад нея вратата на адвокатската кантора остана затворена.

Във фоайето един скучаещ служител от охраната я изгледа, докато излизаше. Ребека прекрачи през вратата и забърза по улицата. Навън изглеждаше приятно. Тя спря за миг и пое дълбоко дъх. Вятърът беше силен, въздухът — студен, но след затворения офис нощта й харесваше и я караше да се чувства като леко, понесено от бурята есенно листо. Далеч напред се чуваше шумът на уличното движение — „Бонд Стрийт“ — гъмжило от хора и светлини в тъмнината. Ребека я пресече и отново потъна в тишината на страничните безлюдни улички. Мейфеър изглеждаше пуст. Високите недостъпни фасади тънеха в мрак. Само веднъж премина автомобил, иначе наоколо нямаше никого. Тишината изпълваше Ребека със странна, трескава радост. Стискаше ключовете като талисман, който ускоряваше потока на кръвта през сърцето й.

На улица „Болтън“ тя спря. Забеляза, че трепери. Явно странните думи на адвоката я бяха засегнали по-силно, отколкото предполагаше. Спомни си как отчаяно я молеше да не отива на улица „Феърфакс“. Ребека погледна назад. Улицата, на която се намираше, някога е била сборище на контета. Проигравали са се цели състояния, опропастявали са се съдби… И всичко е било приемано с пренебрежителна усмивка. Лорд Байрон също бе идвал тук. Байрон. Изведнъж трескавата й кръв сякаш запя от екстаз и страх, връхлетели я внезапно. Наглед нямаше причина, поне не такава, която да може да формулира с думи. Стоеше в сумрачната тишина и си даваше сметка, че ужасът направо я сковава. Защо? „Байрон, Байрон“. Сричките пулсираха като кръв в ушите й. Ребека потрепери и с абсолютна яснота разбра, че тази нощ няма да влезе в параклиса, както възнамеряваше. Не можеше да направи и крачка напред — чувстваше се едновременно скована и възбудена от ужас. Усещаше го като гъста червена мъгла, която я обвива, изсмуква волята й, поглъща я. Опита да се освободи. Обърна се назад. По „Пикадили“ потокът от коли не спираше. Закрачи натам, към шума, после затича.

— Ребека!

Замръзна на място.

— Ребека!

Обърна се. По пустата улица вятърът търкаляше листове хартия.

— Кой ме вика? — изкрещя Ребека.

Нищо. Наклони леко глава. Вече не чуваше уличното движение. В ушите и свистеше само вятърът. В края на улицата трещеше някаква табела. Ребека приближи.

— Кой е там? — извика отново тя.

В отговор вятърът сякаш изстена, а после й се стори, че чу внезапен, едва доловим смях. Кискане, което се усилваше и затихваше заедно с талазите на вятъра. Ребека се втурна към смеха по друга улица, толкова тъмна, че едва различаваше нещата пред себе си. Отекна шум от ритната консервена кутия и стъпки по каменната настилка. Ребека се огледа точно на време, за да види, или поне така й се стори, мернал се за миг черен силует. Когато пристъпи към него, той изчезна, стопи се напълно и тя се зачуди дали въобще го е видяла. Във фигурата имаше нещо странно, сбъркано, но в същото време — познато. Къде беше срещала този човек? Поклати глава. „Не, изключено е да е имало нещо“, помисли си тя. Нямаше какво да се чуди — просто от този силен вятър сенките й играеха разни номера.

Усети нечий дъх във врата си. Когато изви глава, долови парлива миризма, която защипа ноздрите й като киселина. Обърна се и протегна ръце, за да отблъсни нападателя, но нямаше от какво да се брани.

— Кой сте вие? — извика тя в тъмнината, ядосана и изплашена. — Кой е там?

Отново дочу кикот, смесен с воя на вятъра, после шум от стъпки, изчезващи по една тясна алея. Ребека се затича след тях — потрепването на токчетата й ехтеше, кръвта й биеше в ушите като барабан. „Байрон, Байрон“. Защо този звук, този ритъм пулсираше толкова дълбоко във вените й? „Не“, рече си тя, „не му обръщай внимание, ослушай се за стъпките“. Те все още се чуваха отпред по тясната уличка, но внезапно изчезнаха, стопиха се във въздуха. Ребека спря, за да се овладее и да си поеме дъх. Огледа се. В следващия миг облаците над главата й изтъняха и се разкъсаха от силен порив на вятъра. Мъртвешки бледа лунна светлина огря улицата. Ребека вдигна очи.

Пред нея се извисяваше старинната фасада на голям благороднически дом. Помпозността му изглеждаше съвсем неподходяща за тясната, сляпа уличка, в която се бе озовала. На лунната светлина камъните на къщата имаха какавидено бял цвят. Прозорците наподобяваха тъмни локви, същински очни дупки в череп. Създаваше се впечатление за нещо подминато от времето — тръпка от миналото, събудена от магията на луната. Вятърът отново застена. Ребека видя как светлината започна да гасне и изчезна. Само къщата продължаваше да стои на мястото си — сега тя изглеждаше по-истинска от преди миг, когато бе в плен на лунната илюзия, но от това Ребека не се изненада. Тя знаеше много добре, че е истинска. Беше идвала до вратите й и преди.

Този път не си направи труда да изкачва стъпалата и да чука на вратите. Тръгна покрай фасадата, край желязната ограда, която се издигаше от паважа и пазеше къщата от минувачите. Отново усети едва доловимия дъх на киселина във въздуха, тръпчив както преди. Затича се. Чу зад гърба си стъпки. Погледна назад. Не видя никого. Отново почувства как я обзема страхът — как я обвива като отровен облак, души я за гърлото, напира в кръвта й. Препъна се и залитна напред. Подпря се на оградата. Пръстите й уловиха цял възел от железни вериги. Вдигна ги. На тях имаше един единствен катинар. Той преграждаше пътя към параклиса „Свети Джуд“.

Ребека извади ключовете. Един от тях ставаше за катинара. Ключът проскърца ръждиво, но не се превъртя. Стъпките спряха зад гърба й. Не се обърна. Вместо това усети във вените си прилив на силен, почти сладък ужас. Облегна се на портата — завладяна от страх и странна наслада. Ръцете й трепереха — опита втори ключ. Отново се чу ръждиво скърцане. Този път механизмът се задвижи. Ребека го насили и катинарът се отвори. Веригата се свлече на земята. Ребека натисна вратата. Мъчително и с проскърцване тя се открехна.

Обърна се едва сега. Миризмата на киселина вече я нямаше. Беше съвсем сама. Усмихна се. Усещаше как ужасът се свива в стомаха й, как краката й отмаляват. Приглади назад косата си, но вятърът я разроши, оправи с ръка палтото си. Под напора на вятъра портата се беше захлопнала. Ребека я отвори и пое към параклиса.

До него се стигаше по няколко стъпала — напукани и обрасли с мъх. Самата врата, също като желязната ограда, беше заключена. Ребека отново извади ключовете. Страхът й, подобно на затихващ бриз се изви и изчезна. Спомни си за Мелроуз, неговите опасения и предупреждения да избягва „Свети Джуд“. Само тръсна глава.

— Не — прошепна си тя, — тук няма никой освен мен.

Вътре се намираха спомените на Байрон, които майка й бе издирвала толкова време. Скоро щяха да станат нейни, да ги държи в ръцете си. Кой дявол я беше накарал да мисли, че има смисъл да се чака? Отново решително тръсна глава и завъртя ключа.

В параклиса бе тъмно като в рог. Ребека се прокле, че не взе фенерче. Опипвайки пътя си край стената, стигна до някакви лавици. Прокара пръсти по тях. Напипа кибрит, а на по-долния рафт — кутия със свещи. Взе една и я запали. После се обърна да види какво има в параклиса.

Той беше почти празен. Разбра защо Мелроуз не го харесва. В единия край на помещението стоеше самотен кръст — резбован и оцветен във византийски стил. На него бе изобразено как ангел Господен белязва челото на Каин по Божията присъда. Под тях, много по-ярък, се виждаше Луцифер. Ребека се вгледа в кръста. Смая я изображението на Каин. Лицето му бе красиво, но изкривено от ужасна болка, която идваше не от дамгосаното челио, а от много по-дълбоко — от някаква непоносима загуба. От устните му се стичаше тънка червена струйка.

Ребека се обърна. Докато прекосяваше голия под, стъпките й прокънтяха. В далечния край на параклиса се виждаше саркофаг, вкопан в пода. Над него се издигаше древна каменна колона. Коленичи, за да провери дали има надписи по саркофага — не разчете нищо. Видя само ивица патиниран бронз. Вдигна очи към надгробната плоча. Свещта изпука в ръката й, а сенките затанцуваха върху едва забележимите знаци и орнаменти. Приближи свещта. В горния край на плочата бе изсечен тюрбан, а под него нещо като думи, които едва се различаваха. Ребека внимателно се вгледа. С изненада установи, че надписът е на арабски. Успя да го преведе — стих от Корана — изразяваше скръб по мъртвеца. Изправи се и недоумяващо поклати глава. Мюсюлмански гроб в християнска църква? Нищо чудно, че тук никога не са извършвани богослужения. Отново приклекна до саркофага. Натисна капака. Нищо. Повя вятър и свещта й угасна.

Когато я палеше отново, на светлината на кибрита видя постлано зад саркофага килимче. Беше красиво, турско и както предположи, подобно на надгробната плоча, много старо. Дръпна го, отначало леко, после яростно, с някаква радостна възбуда. Под него се намираше дървен капак с панти и катинар. Отметна килимчето и мушна третия, последен ключ. Той се завъртя. Ребека свали катинара и пое дълбоко въздух. Започна да дърпа капака. Той бавно се повдигна. Със сила, каквато не бе допускала че притежава, тя го вдигна и го пусна на плочите зад отвора. Загледа се вътре. Имаше две стъпала, а под тях зееща празнота. Пресегна се и взе още свещи, сложи ги в джоба си и внимателно стъпи на първото стъпало. Изведнъж дъхът и секна. Страхът се бе върнал — почувства как отмалява до последната си клетка и помисли, че ще припадне. В същото време страхът и се струваше по-чувствен и приятен от всяко друго удоволствие. Ужасът я завладя и мобилизира. Подчинявайки се на повелята му, тя пое надолу по стъпалата, докато скоро отворът към параклиса се превърна в далечна светлинка, а сетне съвсем изчезна.

Ребека стигна последното стъпало. Спря и вдигна свещта. При това нейно движение пламъкът сякаш се усили и уголеми — накъдето и да погледнеше, пред очите й изникваха ярки оранжеви, жълти и златни отблясъци. Подземието беше удивително. То не представляваше някакво влажно място за мъртъвци, а стая за удоволствия от източен харем, пълна с красиви предмети — гоблени, килими, сребро, злато. От ъгъла долиташе приятно ромолене. Ребека се обърна и видя малък фонтан с две изящно резбовани ложета отстрани.

— Какво е това място? — прошепна тя на себе си. — Защо е тук?

Къде ли са мемоарите? Отново вдигна свещта и огледа стаята. Не видя никакви книжа. Стоеше като закована и се чудеше откъде да започне да търси. В този миг дочу дращене.

Ребека се вцепени. Опита се да не диша. Кръвта зашумя оглушително в ушите й, но тя затаи дъх да чуе отново шума. Несъмнено имаше нещо. Сърцето й биеше толкова силно, та й се струваше, че ударите му ехтят из цялата стая. Друго нищо не се долавяше. Най-после си пое дъх и точно в този момент отново чу шума. Замръзна. Запали втора свещ и вдигна двете над главата си. В по-отдалечения край на стаята — на малко, издигнато като олтар място, бе поставена красива надгробна плоча от фин камък. Зад нея се виждаше сводеста врата в типичен арабски стил. Ребека бавно пристъпи към надгробната плоча, държейки свещите пред лицето си. Наостри уши, защото отново дочу дращенето. Слабо, едва доловимо стържене… Спря се. Нямаше никакво съмнение. Дращенето идваше изпод надгробната плоча.

Объркана и невярваща на ушите си, Ребека протегна ръка и докосна плочата. Стърженето изведнъж се усили. Тя се вторачи в капака. Под слоя прах едва успя да различи някакви думи. Издуха го и разчете скритите под него редове.

Ръка в ръка, сърце в сърце живяха тук.

Защо тогава не умряха? Безчет години…

Но час дори не можеха един без друг.

Байрон. Ребека позна стиховете веднага. Да, Байрон. Отново прочете меко звучащите думи… В това време дращенето ставаше все по-силно, свещите започнаха да примигват, въпреки неподвижния спарен въздух в криптата. Изведнъж, подобно на гадене, в гърлото й се надигна ужас. Тя залитна към гроба и се опря за миг. После започна да избутва плочата — като инвалид, дърпаш бинтовете на ампутирания крайник, решен да се изправи лице в лице с най-лошото. Плочата се отмести и леко се плъзна. Ребека се зае да я избутва с още по-голямо усърдие, докато не стигна до средата. Надвеси се и се вторачи в гроба.

Нещо гледаше нагоре към нея. Ребека понечи да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Съществото лежеше неподвижно, само очите му бяха живи и жълто блестяха в очните ями. Всичко друго беше съсухрено, изпито, неизмеримо старо. Съществото размърда носа си — парче кожа върху зейналата кост. Отвори алчна уста. Душейки, започна да се движи. Ръцете му, прави мотовили с мъртво месо върху костта, се опитаха да достигнат ръба на гробницата. Ноктите — остри като на хищна птица, задраскаха по камъка. Шумно потрепервайки, съществото седна. Докато се наместваше, някакъв светъл прах се вдигаше от бръчките по кожата му. Ребека го усещаше в устата и очите си — облак от мъртва кожа, която я давеше, заслепяваше, замайваше съзнанието й. Обърна се, скрила с ръце очите си. Нещо я докосна. Тя примигна. Съществото. То отново протягаше към нея ръце, лицето му потрепваше от напрежение, устата му представляваше две стиснати челюсти. Ребека извика. Дълбоко в гърлото си усети частици мъртва кожа. Задави се. Криптата се залюля и тя падна на колене.

Погледна нагоре. Като граблива птица съществото седеше на ръба на гроба. Носът му продължаваше да я души, устата му бе широко усмихната. Въпреки това се държеше с все сила за каменния ръб и трепереше — не се решаваше да скочи на земята. Ребека забеляза съсухрените му гърди, напомнящи огромни мазоли. Те се друсаха върху хлътналия гръден кош. Значи на времето е било жена. А сега? Какво беше сега?

Даде си сметка, че страхът бавно я напуска. Отново погледна към съществото, но почти не го виждаше — клепките й бяха натежали от спокойствие. Помисли си дали не спи. Опита се да се изправи и да седне, но главата й тежеше, сякаш бе упоена. Не можеше да се движи. Само завъртя леко глава, докато най-после се отпусна неподвижна. Лежеше в нечии обятия. В гърлото си усещаше лека болка. Почувства върху кожата си топла струйка кръв. Някой я погали по шията отстрани. Удоволствието беше неизразимо. „Чии ли са тези пръсти“, попита се тя в странен унес. Не принадлежаха на съществото — виждаше го, кацнало на ръба, една тъмна и неясна фигура. После Ребека чу глас, най-красивия глас, достигал някога до слуха й.

— Тази — прошепна гласът. — Ти ми обеща, тази! Погледни, виждаш ли лицето й?

Ребека се опитваше да не заспи, да продължи да слуша, но думите започнаха да заглъхват в тъмнината. Мракът беше гладък като коприна и много приятен при допир.

Все пак не изпадна в пълно безсъзнание. През цялото време усещаше тялото си, живота в него, душата, кръвта в своите вени. Лежа така неясно колко време. Даде си сметка, че се изправя на крака, но единственото което си спомни, когато студеният вятър на нощен Лондон я блъсна в лицето, бе, че я изведоха нагоре по стълбите и през параклиса. После закрачи по безброй тъмни улици. Някой вървеше до нея. Тя се разтрепери. Чувстваше вътрешен хлад, макар кожата й да бе гореща. Раната на шията пареше като разтопено злато. Спря и замръзна неподвижна. Видя как фигурата продължи напред — само един силует в дълго тъмно палто. Ребека се огледа. Отдясно течеше Темза. Водите й изглеждаха мръсни от тъмнината и студа. Бурята бе затихнала до неестествено спокойствие. Нищо живо не смущаваше този покой.

Ребека стисна ръце и потръпна, фигурата пред нея бързо премина по крайречната алея. Човекът куцаше и носеше бастун. Ребека опипа раната си. Болката започваше да намалява. Вдигна поглед към силуета, но той бе изчезнал. Видя го отново как пресича моста Уотърлу. Стигна отсрещния бряг и се изгуби.

Ребека бродеше безцелно по безлюдните улици на Лондон. Напълно изгуби чувство за място и време. По някое време един човек се опита да я спре, посочвайки раната на шията й — предложи й помощ, но тя го блъсна, без дори да го погледне в лицето. Утрото настъпи бавно, а тя продължаваше да се скита из града. Усети шума от уличното движение и тихото чуруликане на птиците. На небето от изток се появиха розови отблясъци. Отново се озова край Темза. За първи път през цялата нощ погледна часовника си. Шест часа. Изненадана си даде сметка, че замайването й още не е минало. Облегна се на една улична лампа и погали болезнената рана, опасваща шията й.

Пред нея, до стената на кея, се бе събрала тълпа от хора. Тръгна към тях. Всички се бяха вторачили във водата долу. Ребека забеляза и полицаи. Те държаха специални куки. Започнаха да ги теглят и измъкнаха на кея раздърпан, мокър денк. Ребека видя как го претърколиха над парапета и как той падна с глух шум върху паважа. Един полицай се надвеси и започна да разсъблича дрипите. След миг смръщи лице и затвори очи.

— Какво има? — попита Ребека стоящия пред нея. Той не отвърна нищо, само се отмести настрани. Ребека погледна към купчината. Очите й срещнаха мъртви очи. Лицето се усмихваше, но бе смъртно бледо. На шията на мъртвеца зееше ужасна рана.

— Не — тихо прошепна на себе си Ребека, — не. Видяното стигна до съзнанието й бавно, подобно звук от пуснат в кладенец камък. Мисълта, кой и какво бе сторил на трупа и на нея самата, излизаше далеч отвъд възможностите й да го осъзнае. Чувстваше се уморена и болна. Обърна се и бързо напусна кея. Инстинктивно се загърна с палтото си, за да не може никой да види раната върху собствената й шия. Заизкачва се по стълбите на моста към Чаринг Крос.

— Ребека!

Същият глас, който чу пред параклиса „Свети Джуд“. Ужасена, тя се обърна. Пред нея стоеше мъж със злобна усмивка върху лицето си.

— Ребека! — усмивката му стана по-широка. — Изненада! Изненада! Не ме ли помниш?

Ребека отвърна лице. Мирисът на киселина в дъха му беше отвратителен. Когато го погледна отново, той тихо изцъка с език. Беше млад и добре облечен, почти наконтен, но дългата му коса изглеждаше, мазна и невчесана. Шията му бе странна — сякаш извъртяна наопаки. Да, тя си го спомни. Силуетът от Мейфеър. Сега, когато го видя на светло, разбра защо първия път й се стори познат.

— Антикварят… — прошепна тя. — Вие ми донесохте писмата. Онези, на Томас Мур.

— Добре — изхриптя той. — Всичко се повтаря отново, ясно. Няма нищо по-ужасно за един мъж от това да бъде забравен от хубаво момиче — антикварят отново злорадо се ухили и Ребека почувства нужда да отвърне лице. Това изглежда не го засегна. Хвана ръката на момичето и когато тя се опита да се освободи, той я стисна толкова силно, че ноктите му се впиха в плътта й.

— Хайде — прошепна антикварят, — движи тези красиви крака!

— Защо?

— Аз съм послушен червей, подчинявам се и пълзя.

— На какво се подчиняваш?

— Как на какво? На безмълвните желания на моя господар и повелител.

— Повелител?

— Повелител — изплю думата мъжът. — Да, всички обичаме да имаме свой повелител, нали? — Ребека го погледна. Мъжът си мърмореше, а лицето му изглеждаше изкривено от отвращение…

Очите му се срещнаха с нейните и той оголи зъби в усмивка.

— Сега говоря като медик — рече изведнъж той. — Имаш много интересна рана на шията си — спря, вдигна косата и наклони главата й назад. Подуши раната, после я облиза с език. — М-м-м — пое дълбоко дъх, — солен и кървав вкус — великолепна смес. — Мъжът се засмя сухо и отново я дръпна за ръката. — Трябва да побързаме, затова тръгвай! Хората може да забележат.

— Да забележат какво?

Мъжът отново замърмори нещо под носа си — лигите му потекоха.

— Попитах какво ще забележат?

— За Бога, глупава кучко, не виждаш ли? — неочаквано викна мъжът и посочи назад към тълпата над трупа. — Твоята рана — той обърса слюнките от устата си, — е същата. Онова мръсно копеле уби другия, но не и теб, теб те остави жива — главата му започна да се тресе и да се люлее върху слабата шия. — Копеле — промърмори отново той, — копеле… — гласът му замря.

Ребека се спря.

— Знаете ли кой е извършил това ужасно нещо? — попита тя, сочейки към моста.

— О, да! — мъжът започна да повтаря. — О, да! О, да! О, да!

— Кой?

Антикварят премигна.

— Ти би трябвало да знаеш.

Без да се замисли, Ребека сложи ръка на шията си.

— Лорд Рътвен ли? За него ли говорите? За лорд Рътвен?

Мъжът се изкиска, после замлъкна с изкривено от злоба лице. Ребека ненадейно се дръпна и успя да се освободи.

— Оставете ме на мира — викна тя и отстъпи заднишком. Мъжът поклати странния си врат.

— Сигурен съм, че той ще иска да те види отново.

— Кой?

— Ти знаеш кой.

— Не знам. Нищо не знам. Това е невъзможно.

Мъжът се пресегна да я хване втори път за ръката и се вгледа в лицето й.

— Да пукна — прошепна той, — да пукна, ако не си страхотна. Най-страхотната, която съм му пращал. Той ще е доволен — отново изпълнена с омраза усмивка се появи на лицето му.

Започна да я дърпа по моста.

— Хайде, стига си се съпротивлява. Ще ожулиш красивата си кожа.

Онемяла, Ребека го последва.

— Лорд Рътвен — прошепна тя, — кой е той?

Мъжът се изкиска.

— Ти ме изненадваш, а си толкова учена.

— Какво искаш да кажеш?

— Че трябва да знаеш кой е бил лорд Рътвен.

— Знам за един лорд Рътвен…

— И? — мъжът се захили окуражително.

— Главен герой на…

— Да?

— На един разказ — „Вампирът“. Но това е художествена измислица…

— Наистина ли? Измислица? Така ли? — мъжът изкриви устни в зловеща ирония. — И кой го е написал?

— Човек на име Полидори.

— О! — антикварят отново се засмя и направи любезен поклон. — Такава слава, такава посмъртна слава! — той притисна лицето си към Ребека, киселият му дъх се усещаше по-силно от всякога. — И кой е бил този Полидори?

— Личният лекар на…

— Да? Да?

— На Байрон. На лорд Байрон.

Мъжът бавно кимна.

— Значи е знаел какво пише, не смяташ ли? — След тези думи хвана с две ръце лицето на Ребека. — Поне така мислеше майка ти.

Ребека го гледаше недоумяващо.

— Майка ми? — прошепна тя.

Мъжът я дръпна за ръката и тя за малко не падна.

— Да, твоята майка, разбира се, твоята майка. Хайде — измърмори той, — тръгвай, кучко.

Ребека отново се дръпна и успя да се отскубне. Затича се.

— Къде отиваш? — извика онзи след нея. Ребека не отговори, но чуваше как неговият смях я преследва. Излезе на пътя и се обърна назад. Улично движение и безлична тълпа. Нищо повече. Спря едно такси.

— За къде сте? — попита я шофьорът.

Ребека преглътна. Почувства мозъка си напълно празен. После се сети.

— Мейфеър — тихо каза тя, докато се настаняваше на задната седалка. — Улица „Феърфакс“, тринайсет — докато таксито потегляше, тя се сви и потрепери.