Том Холанд
Вампирът (13) (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

XII

Недей повдига никога рисувания креп

от живите наричан тук живот,

макар измислица да са за мен и теб

престорените, недействителни черти.

Зад краските небрежно хвърлени, подобно дреб,

надничат страх, надежда и почти

над бездната преплитат сенки съдби-близнаци —

безчувствени и слепи, и невежи.

Познавах едного. Под крепа търси знаци —

любов, утеха, нежност — не намери —

светът бе пълен само със химери.

Дух светъл бе сред мрака на тълпите,

но не успя към Истината да открехне двери.

Тъй както, впрочем, и самият ни Учител.

Пърси Биш Шели, Сонет

— Полидори? Онзи човек? — Ребека седеше като онемяла на стола си. Лорд Байрон й се усмихна.

— Защо сте толкова изненадана? Бях сигурен, че се досещате.

— Как бих могла?

— Кой друг може да има интерес да ви прати тук?

Ребека приглади косата си назад, сякаш по този начин се опитваше да успокои разтуптяното си сърце.

— Не знам за какво говорите — рече тя.

Лорд Байрон се взираше в нея — усмивката му стана по-ехидна от обикновено. После се разсмя и вдигна едната си вежда:

— Много добре — рече подигравателно той, — вие не разбирате.

Ребека чуваше как в ушите й пулсира кръвта — Рътвенската кръв — Байроновата кръв. Тя облиза устните си.

— Значи Полидори продължи да ви мрази? — бавно попита младата жена. — Дори когато получи това, за което ви молеше? Не изпитваше ли благодарност?

— О, той ме обичаше — лорд Байрон скръсти ръце. — Да, винаги ме е обичал. Но в този човек любовта и омразата представляваха опасна смесица, беше много трудно да ги различиш една от друга. Във всеки случай самият Полидори не успяваше, така че как, по дяволите, бих могъл аз? А щом стана вампир…

— Вие се бояхте от него, така ли?

— Да се боя? — Байрон я погледна с недоумение. Поклати глава, след което настъпи пълна тишина. Ребека закри лицето си с ръце. Видя тялото си, покрито с безброй рани, провесено на кука, а кръвта капеше от него като дъжд. Беше мъртва, бяла и обезкръвена. Отвори очи.

— Не разбрахте ли каква сила имам? — усмихна се Байрон. — Аз да се боя? Не.

Ребека потръпна и се опита да стане.

— Седнете.

В съзнанието й отново нахлу страх. Опита се да го прогони. Но той се засили. Чувстваше как смелостта й се топи. Как краката й омекват. Седна обратно. Неочаквано ужасът я напусна. Вгледа се в очите на лорд Байрон и почувства, че отново я обзема невероятно спокойствие.

— Не, не — рече той. — Страх? Никога. Само чувство за вина. Да, чувствах вина. Превърнах Полидори в това, в което пашата превърна мен. Направих нещо, което се бях заклел никога да не правя. Увеличих редиците на живите мъртъвци. Известно време се чувствах съкрушен и като всички, които са склонни да се оплакват, не можех да не го споделя с другарите си. След видяното в килията нямах никакво желание отново да се срещна с Полидори. Но графиня Мариана, която ме обичаше, издири доктора. Намерила го във фоайето на един хотел за туристи. Смеел се истерично, като умопобъркан. Веднага познал вампирката Мариана и от присъствието й сякаш се успокоил. Обяснил й, че го наел някакъв австрийски граф. Графът бил болен от настинка. „Той ме помоли“ — тук Полидори пак започнал да пелтечи — „помоли ме — ха, ха, ха, — да му пусна кръв! Ха, ха, ха! Изпълних нареждането. Онзи е горе. И трябва да ви кажа, че настинката му се влоши!“ Полидори отново избухнал в смях, после се разплакал, а накрая лицето му замръзнало в безизразност. „Кажете на Байрон“, прошепнал той, „че все пак си искам парите. Той ще разбере.“ Говорел с изцъклени очи, а езикът му висял целият в пяна като на бясно куче. Тялото му треперело. Обърнал гръб на Мариана и избягал на улицата. Тя не си направила труда да го гони.

Нейният съвет към мен беше съвсем прост. „Убийте го. Така ще е най-добре. Има хора, милорд, които не могат да приемат Дарбата. Особено от вас. Вашата кръв е много силна. Тя е объркала съзнанието му. Нищо не може да се направи. Трябва да го усмирите.“ Аз обаче не бях в състояние да го сторя — така грешката ми щеше да стане още по-голяма. Пратих му парите, за които ме молеше. Поставих само едно условие — да се върне в Англия. По това време вече бях решил, че ще живея във Венеция. Не исках да ме безпокои Полидори.

— Той замина ли?

— Когато получи парите — да. Получавахме сведения за него. Наемали го последователно няколко англичани. Всичките умрели. Но Полидори не бил заподозрян. Само се говорело, че прекалено държи на пиявиците — лорд Байрон се усмихна. — Накрая се върнал в Англия. Разбрах го от моя издател, защото онзи започнал да го преследва с пиеси, които изобщо не ставали за четене. Тази новина доста ме развесели. Предупредих издателя си да държи прозорците затворени през нощта. Иначе не мислех кой знае колко за Полидори.

— Значи наистина не ви досаждаше, така ли?

Лорд Байрон се замисли.

— Не смееше. Поне докато бях във Венеция.

— Защо?

— Защото Венеция представляваше моята крепост — моята бърлога, моето царство. Във Венеция аз бях неотразим.

— Да, но защо точно във Венеция?

— Защо във Венеция ли? — доволен, лорд Байрон се усмихна. — Защото винаги съм мечтал за този град, защото очаквах много и не останах разочарован. Защо точно Венеция? Трябва ли да питате? Аз забравям, че той сега е променен. Когато живеех там обаче… — лорд Байрон отново се усмихна. — Това бе очарователно, пропито с мъка островче на смъртта. Дворците се рушаха, по лабиринта от тъмни канали тичаха плъхове, живите май не надвишаваха по своя брой духовете. Политическият разцвет и сила невъзвратимо бяха отминали — градът не намираше друг смисъл за съществуване освен развлеченията. Венеция се бе превърнала в царство на покварата. Всичко в този град изглеждаше необикновено. Приличаше на сън — пищен и мръсен, любезен и жесток. На уличница, чиято красота прикрива заболяването й. Това, без капка преувеличение, открих във Венеция, зад нейните каменни стени, във водите й, светлините й — тя представляваше истинско въплъщение на моята красота и порочност. Бе вампирът сред градовете. Смятах, че имам права над нея.

Отседнах в един пищен palazzo^[1] на Канале Гранде. Не бях сам във Венеция. Придружаваха ме Лавлейс и други вампири — графиня Мариана първа ме убеди да отида в този град. Тя живееше на отсрещния бряг на лагуната на един остров-дворец, откъдето излизаше на лов из града от векове. Мариана ми показа своите затвори. Бяха влажни като гробници; от стените още висяха железни вериги. Обясни ми, че там преди доста години се угоявали и подготвяли жертвите. „Сега е по-трудно“, обясни тя. „Всеки говори за тези невъзможни неща — правата — droits.“ Тя изплю думата на френски, езикът на Революцията, която бе свалила стария ред във Венеция. Разсмя се иронично. „Мъчно ми е за вас, милорд. Всички истински удоволствия на аристокрацията вече умряха.“ Все пак в самата Мариана духът на буржоазията изглежда бе оцелял, а забавленията й бяха доста жестоки. Жертвите се избираха или отглеждаха доста старателно — графинята обичаше да ги облича като херувими, или да ги аранжира като живи картинки. Тези угощения се сервираха от нейните слуги — безмозъчни духове, същите като при пашата.

Когато беше пиян, Лавлейс ме подиграваше заради тях. „Цяло щастие е, Байрон, че графинята не те откри, преди да си се издигнал до крал. Виждаш ли оня глупчо?“ — показваше ми той някой от слугите с празни очи. „Някога е бил майстор на рими, също като теб. Пишел клевети срещу госпожа графинята. Как мислиш, прави ли се и сега на сатирик?“ За разочарование на Лавлейс аз само се усмихвах, гледах ги как сервират, не с безразличие, но с притъпени чувства. Управлявах, както ми бе наредил Ахасвер, но не се намесвах. Жестокостта на Мариана бе неотделима част от нея, също като красотата, вкуса й или любовта й към изкуството. Не желаех да я променям. Но по-късно, когато прекосявах лагуната към моя собствен palazzo, спомените за видяното се връщаха и ми даваха поводи за разсъждения и философстване.

Аз все още бях объркан по отношение на самия себе си и на собствената си природа. Имах черна, обточена със злато гондола. Обикалях из каналите, носех се по тях като омара над водата, ловувах из човешките бунища на града — сред уличници, сводници и убийци. Източвах ги и ги хвърлях зад борда — оставях ги да плуват като храна за плъховете. Нареждах да изкарат гондолата от каналите, напусках града и прекосявах лагуните. Там, сред пурпурното спокойствие на блатата разсъждавах над собствените си чувства, над преживяното и изпитаното през последната нощ. Чувствата ми, както изглеждаше, затъпяваха. Спонтанността бе изчезнала. Колкото по-дълбоко потъвах в кръв, толкова по-студена ставаше душата ми. Превръщах се във вампир — нещо повече — в най-великия от вампирите. Ахасвер ми бе предал урока си много добре. Не можех да отрека това, което съм, но същевременно съжалявах за всичко, което умираше в мен. И се борех против собственото си положение. Спомних си операта „Дон Жуан“. Когато не пиех кръв, правех любов като Дон Жуан, по принуда, за да се убедя, че съществувам. Графини, проститутки, селски момичета — ставаха мои като безкраен поток — в гондоли, на маскени балове… Пазарях се за тях с родителите им на улицата — притиснати до стени, върху маси или под масите. Това беше живот, наистина живот, и все пак…

Лорд Байрон се умълча. Въздъхна и поклати глава.

— И все пак, на самия връх на насладата и страстта — светски или любовни — се появяваше и чувство на съмнение и разкаяние. То нарастваше. Правех любов безмълвно — като застаряващ женкар — чиято сила не издържа на темпото на желанията. Моята необузданост всъщност бе просто едно отчаяние. Сред лагуните посред нощ признавах това, пред себе си. Вече нямах никакво друго удоволствие, освен пиенето на кръв — смъртната ми природа беше мъртва и аз почти не си спомнях какъв човек съм бил някога. Започнах да сънувам Хайде. Уж сме в пещерата над езерото Трихонида. Аз се обръщам към нея, за да я целуна, а лицето й се е скапало, цялото е в кал и щом отвори устата си, от нея бълва вода. В очите й четях укор — обръщах се на другата страна, а сънят изчезваше. Събуждах се, опитвах се да си спомня какъв бях в онзи далечен, скъпоценен час преди идването на пашата. Залових се да пиша една поема — „Дон Жуан“. Нарекох така героя, подигравайки се на себе си. Той не е чудовище — не изнасилва, не лови жертви, не убива, той просто живее. Използвах поемата, за да запиша, колкото мога, спомените си от времето на своята смъртна природа. Същевременно тя представляваше и своеобразно прощаване. Животът ми бе изразходван — вече нямах нищо, освен съня за онова, което бях някога. Продължих да пиша този велик епос на живота, но без каквито и да е илюзии, че той ще ме спаси. Бях това, което съм — повелител на вампирите — Царството ми бе царството на смъртта.

Отново започнах да се чувствам самотен. Мариана и Лавлейс се намираха край мен, както и други вампири, но аз бях Императорът и не исках да разкривам пред тях своята меланхолия. Те нямаше да ме разберат — бяха затънали много дълбоко в кръв, тяхната безчувственост бе нещо неподражаемо. Отново започнах да мечтая за другар, за сродна душа, с когото да мога да споделя товара на вечността. Това не можеше да бъде всеки. Ако се наложеше, трябваше да изчакам. Но ако намерех подходящ човек, щях да го убедя, да го убия и да го превърна във вампир — силен като самия мен.

Две години след пристигането си във Венеция, научих, че Шели пътува към Италия. Клер го придружаваше, а с нея — едно дете — невръстната й дъщеричка, чийто баща бях аз. Вече знаех за раждането на детето. Бях наредил да я кръстят Алегра, на името на една блудница, която много обичах. Сега водеха Алегра при мен, а тя, като флакон с парфюм, носеше в себе си своята фатална кръв.

Шели пристигна в Италия. Писах му и го поканих да ме посети във Венеция. Той отказа. Това ме смути. Спомних си за Швейцария, за неговите страхове и подозрения. После Шели ми писа — канеше ме да им погостувам. Изпитах силно изкушение. Да се видя с двамата — с Алегра и с Шели — да, това щеше да е невероятно. Но се колебаех — боях се отново да помириша златистата кръв, защото исках Шели да дойде при мен, да го привлека като муха. Стоях и чаках на мястото си. Не напуснах Венеция.

Тогава, в началото на април, бях поразен от една новина. Научих, че е умряла лейди Мелбърн. Същия следобяд тя пристигна в моя дворец. Изненадата върху лицето ми много я забавляваше. „Вие избягахте от Англия“, рече тя. „Наистина ли мислехте, че ще остана там сама? Освен всичко друго хората започнаха да приказват — как съм успявала толкова да се държа.“

„А сега“, попитах аз, „какво смятате да правите?“

„Каквото и да е.“ Лейди Мелбърн се усмихна. „Мога да върша всичко. Аз съм истинско творение на мъртвите. Опитайте и вие, Байрон.“

„Все още не изпитвам желание. Така се наслаждавам на славата си.“

„Да“, лейди Мелбърн се загледа отвъд Канале Гранде. „Чухме в Лондон за вашите похождения.“ Тя се огледа. „Дори започнах да ревнувам.“

„Останете тогава тук. Венеция ще ви хареса.“

„Сигурно.“

„Ще останете ли?“

Лейди Мелбърн спря поглед върху очите ми. Въздъхна и го отмести. „Тук е Лавлейс.“

„Да. И какво от това?“

Лейди Мелбърн поглади бръчките по лицето си. „Бях на двайсет“, рече тя с далечен глас, „когато той ме видя за първи път.“

„Все още сте красива“, казах аз.

„Не“, поклати тя глава. „Не бих могла да го понеса.“ Лейди Мелбърн вдигна ръце към лицето ми. Погали ме по страните, после по къдрите на косата. „А вие?“ пошепна тя. „Вие също остарявате, Байрон.“

„Да“, засмях се безгрижно. „Патешките крачета на бръчките не ми спестиха своите неизтриваеми отпечатъци.“

„Неизтриваеми.“ Лейди Мелбърн замълча. „Но не и неизбежни.“

„Да“, казах аз бавно и й обърнах гръб.

„Байрон?“

„Какво?“

Лейди Мелбърн не каза нищо, но тишината звънеше от неизречените й думи. Приближих писалището си и извадих писмото от Шели. Хвърлих й го. Тя го прочете и ми го върна. „Пратете да я доведат“, каза Лейди Мелбърн.

„Така ли мислите?“

„Изглеждате на четирийсет, Байрон. Започвате да напълнявате.“

Взрях се в нея. Знаех, че говори истината. „Много добре. Ще направя както ме съветвате.“

Така и сторих. Пратих за дъщеря ми и тя пристигна. Отказах да се видя с Клер — кучката все още беше опасно влюбена в мен. Затова Алегра дойде в компанията на швейцарската гледачка — Елизе. За мое разочарование от Шели нямаше никаква вест.

Лейди Мелбърн остана при мен, скрита от очите на Лавлейс в моя дворец, за да се увери, че дъщеря ми наистина ще пристигне. „Убийте я“, рече тя първата вечер, докато гледахме как Алегра си играе на пода. „Убийте я сега, преди да сте започнал да изпитвате чувства към нея. Спомнете си за Августа, за Ада.“

„Добре“, отвърнах аз. „Но не сега — не във ваше присъствие. Трябва да бъда сам.“

Лейди Мелбърн кимна с глава. „Разбирам.“

„Тук ли ще останете, във Венеция ли?“ попитах отново аз.

„Не. Ще прекося океана до Америка. Сега съм мъртва. Какво по-добро време да посетя Новия свят?“

Усмихнах се и я целунах. „Ще се видим пак“, рекох й.

„Разбира се. Пред нас е вечността.“ Лейди Мелбърн се обърна и си тръгна. Проследих я от балкона. Тя седна в гондолата, забулила с шал лицето си. Изчаках я да се скрие от погледа ми, после се прибрах и разгледах лицето си в едно огледало — търсех следите на възрастта. Алегра продължаваше да си играе. Засмя се и ми подаде една играчка. „Папа“, каза тя. „Bon di^[2], папа.“ И отново се усмихна. „Утре“, промърморих аз и напуснах двореца. Намерих Лавлейс. Тази нощ ловувах с особено настървение.

Настъпи следващият ден, а аз не убих Алегра. Нито на по-следващия, нито на по-по-следващия. Защо не ли? Виждам въпроса, изписан на лицето ви. Трябва ли да го задавате? В нея имаше много Байроновско, наследено от мен и от Августа. Мръщеше се и се цупеше също като нас. Дълбоки очи, трапчинка на брадичката, бръчка на челото, бяла кожа, приятен глас, влечение към музиката — склонност да върши всичко по своему. Вдигах я до лицето си, разтварях устни, а тя ми се усмихваше, също както го правеше Августа. Направо невъзможно…

И все пак, както винаги, изтезанието на кръвта бе непоносимо и дори по-лошо — може би просто бях забравил колко убийствена е жаждата? Виждах, че Елизе става подозрителна — беше ми все едно, но се боях да не пише на Шели. Започна да пази Алегра по-внимателно. През цялото време любовта ми към нея — малката Байрон, растеше. Най-сетне разбрах, че не мога да го направя — не мога да я убия, нито да гледам как затваря очите си в смъртта. Струваше ми се безсмислено да се мъча като я гледам как се върти из стаите ми. Отпратих я в дома на британския консул. Мислех си, че дворецът на един вампир не е най-подходящото място, където да расте едно дете.

Но имаше и хора, за които оставянето на Алегра на чужди грижи предизвикваше доста тревожни въпроси. Един летен следобяд, докато закусвах с Лавлейс и крояхме планове за вечерта, съобщиха за пристигането на Шели. Доволен скочих да го посрещна. Шели се държа сърдечно, но веднага мина на въпроса, заявявайки че Клер се тревожела за Алегра и затова го накарала да ме посети. Опитах се да подтисна съмненията му. Говорихме за Алегра, за нейното бъдеще и за здравето й в момента — Шели изглежда се успокои. После, толкова се разпалих да го успокоявам, че направо се изненадах от себе си. Лавлейс също… Наблюдаваше ме със смарагдовите си очи и плахо се усмихваше, а когато поканих Шели за лятото при мен, направо се разсмя. Шели се обърна — по лицето му пробяга враждебност. Погледна закуската на Лавлейс — един кървав стек, потръпна и отмести очи.

„Какво има?“ — попита Лавлейс. „Не обичате ли вкуса на месото?“ Той ми се усмихна. „Байрон, да не би приятелят ти да е вегетарианец?!“

Шели вбесен го погледна. „Да, вегетарианец съм“, каза той. „Защо се смеете? Защото не ламтя за смърт ли? Защото кървавият сос и ужасната ви полусурова храна ме изпълват с отвращение?“

Лавлейс се засмя още по-силно. После замлъкна. Вгледа се в лицето на Шели — бледо и обрамчено със златиста коса, подобно на неговото. Докато ги наблюдавах ми се стори, че животът и смъртта се гледат един друг — два огледални образа. „Милорд“, поклони се Лавлейс и се измъкна.

„Какво беше това?“ — пошепна Шели. „Във всеки случай не е човек, нали?“ Видях, че трепери.

Взех ръката му и се опитах да го успокоя. „Елате с мен“, казах аз. Посочих му гондолата, вързана под стълбите на двореца. „Имаме доста да говорим.“

Прекосихме до песъчливия бряг на Лидо. Бях наредил там да ме чакат коне. Метнахме се на седлата и поехме покрай дюните. Това бе зловещо място, осеяно с магарешки бодили и водни плевели, натрупани от приливите по брега. Нямаше жива душа. Шели започна да се отпуска. „Обичам такава пустош“, рече той, „тук всичко изглежда безбрежно. Човек е склонен да помисли, че и душата му е безкрайна.“

Погледнах го. „Значи все още мечтаете за тайнствени видения и способности?“

Шели ми се усмихна, после пришпори коня си напред. Настигнах го, галопирайки през водата. Вятърът брулеше ободряващо лицата ни, а вълните, плискащи се в брега, придаваха на самотата ни чувство за наслада. Накрая намалихме темпото и отново започнахме да си говорим. Над нас витаеше дух на щастие. Много се смяхме — разговорът ни беше приятен, остроумен и откровен. Но постепенно той стана по-мрачен, сякаш засенчен от червените облаци на залеза, сгъстяващи се над нас, когато тръгнахме да се прибираме.

Заговорихме за живота и смъртта, за свободната воля и за съдбата. Шели, както обикновено, се съпротивляваше на безнадеждността. Аз обаче знаех повече отколкото приятелят ми можеше да си представи и защитавах по-мрачната теза. Спомних си думите на Ахасвер. „Истина може да има“ рекох му, „но ако е така, тя няма образ. Не можем да я видим.“ Погледнах към Шели. „Дори онези, които са проникнали отвъд смъртта.“

По лицето му пробяга някаква сянка. „Може да сте прав“, рече той, „ние сме безпомощни пред своето невежество. И все пак аз вярвам, че Съдба, Време, Шанс и Промяна — всички тези неща са подчинени на вечната Любов.“

„Говорите за Утопия“, пренебрежително отвърнах аз.

„Сигурен ли сте?“

Задържах коня си. Вгледах се в Шели. Знаех, че очите ми изведнъж са станали студени. „Какво всъщност знаете за вечността?“

Шели не срещна погледа ми. Бяхме стигнали до края на пътя за езда. Без да отговори на въпроса ми, той се смъкна от седлото и седна в гондолата. Седнах и аз. Започнахме да се плъзгаме по лагуната. Водата, огряна от последните лъчи на слънцето, приличаше на езеро от огън, а кулите и дворците на Венеция, белеещи се в далечината на фона на тъмното небе, напомняха призраци — мъртви, но красиви. Знаех, че и моето лице е също толкова бледо. Минахме покрай острова, където се намираше дворецът на Мариана. Чухме да звъни звънец. Шели погледна към мрачните стени и потръпна, сякаш долавяйки отвъд водата болката и отчаянието, събрани там. „Има ли вечност наистина,“ попита той с тих глас, „която се простира отвъд смъртта?“

„Ако има“, отвърнах аз, „бихте ли се осмелил да я пожелаете?“

„Може би.“ Шели замълча. Прокара пръсти по повърхността на водата. „Стига да не загубя душата си.“

„Душата си?“, аз се разсмях. „Мислех, че сте неверник, Шели. Какви са тези приказки за изгубване на душата? Звучите ми като някой християнин.“

Шели поклати глава. „Душата ни, защото аз, вие и всички ние сме част от душата на всемира. Така мисля и се надявам…“ Той вдигна лице. Насмешливо повдигнах вежди. Настъпи дълга тишина. „Бих се осмелил“, каза той накрая, кимайки. „Да, бих се осмелил да я пожелая.“

Повече не говорихме, чак докато не стигнахме стъпалата на двореца — там отново започнахме да се шегуваме и смеем. Чувствах се доволен. Шели не биваше да бъде насилван, трябваше да дойде сам и да ме помоли. Бях подготвен да чакам. Той остана цяло лято, но не във Венеция, а на отсрещния италиански бряг на лагуната. Знаех, че градът го притеснява — Шели виждаше как мръсотията и деградацията се прокрадват под привидната красота. В това отношение Венеция приличаше на Лавлейс и Мариана. Беше се запознал и с двамата, но те инстинктивно го отблъскваха. Доколкото разбирах, не му харесваха и моите настроения, както и навиците ми. В склонността ми да бъда пренебрежителен, в отчаянието ми, той различаваше въздействието на Лавлейс и Мариана върху мен. Въпреки това през цялото време аз го очаровах, както бях намислил. Шели никога не беше срещал същество като мен. Често се разхождахме с конете по брега на Лидо, като преди. Притисках го и го предизвиквах непрекъснато. Той ме поглеждаше, а на лицето му се изписваше ужас, смесен с копнеж и уважение. Усещах, че е готов да отстъпи. Една вечер до късно останахме будни, говорейки за световете, които са скрити от очите на смъртните. Говорех от личен опит. Шели — облягайки се на надеждата. Почти бях готов да му разкрия голата истина, но вече стана пет и в утрото се провиждаше Канале Гранде. Нощта клонеше към своя край. Помолих Шели да остане. „Моля ви“, рекох аз. „Бих могъл да ви разкрия много…“

Той се вгледа в мен, потръпна и аз помислих, че ще приеме. Вместо това той стана и каза: „Трябва да се връщам.“

Бях разочарован, но не възразих. Разполагахме с много време. Изпратих с поглед гондолата му, докато се скри. После и аз прекосих лагуната на Венеция. Посетих Шели в съня му. Не пих кръв, но го изкуших. Показах му истината — величествена тъмнина, изпълнена със сила, излъчваща тъга, докато изгрява слънцето, безформена бездна на смъртта — нощем. Така изглеждаше, но въпреки това бе пропита с живот — в нея можеше да се търси и да се намери безсмъртието. Крачех из тази тъмнина. Шели се взираше, но все още не можеше да ме следва. Погледнах назад. Усмихнах се. Шели отчаян протягаше ръце към мен. Отново се усмихнах и му кимнах. После се обърнах и мракът ме погълна. „Утре“, помислих си аз, „утре вечер той ще може да ме последва. Утре това ще стане“.

На следващия ден на закуска ме обезпокои Лавлейс. Той седна с мен на масата. Известно време мълчахме. „О“, рече Лавлейс, усмихвайки се изведнъж, „вашият приятел — вегетарианецът — научихте ли, заминал си?“

Лицето ми замръзна, а усмивката на Лавлейс стана още по-широка. „Мислех, че снощи ви е казал. Не го ли стори?“

Той се разсмя. Разгневен, блъснах масата и му изкрещях да ме остави на мира. Лавлейс си тръгна, все така с усмивка на лицето. Поръчах на прислужниците да прекосят лагуната и да отидат в дома на Шели, за да проверят, с пълна сигурност, че наистина го няма. Още когато тръгваха знаех, че Лавлейс казва истината — Шели се беше измъкнал. В продължение на няколко седмици се чувствах отчаян. Знаех колко близо бе до мига, когато щеше да бъде мой. Тази мисъл дълго ме измъчва. Накрая се превърна в утешение. Той щеше да се върне. Нямаше да удържи да остане далеч. Почти беше паднал в капана — оставаше ми единствено да чакам.

Дори когато се отърсих от своето отчаяние, си дадох сметка, че копнежът ми да имам другар не е затихнал. Любовната ми връзка с Венеция бе към своя край. Нейните удоволствия ме отегчаваха. Със сигурност знаех, че съм надживял човешките наслади — имах нужда от нещо повече. Кръвта ме вълнуваше както винаги, но дори ловуването вече ми изглеждаше скучно, а от Лавлейс направо ми се повръщаше. Давах си сметка, че присмехът му над заминаването на Шели е израз на неговата ревност — въпреки това ми беше трудно да му простя, затова нарочно отбягвах компанията му. Отново ме измъчваха сънища с Хайде, понякога толкова ярки, че мислех да напусна Венеция и да отида в Гърция. Но жената от сънищата ми бе мъртва, а аз — сам — какъв смисъл имаше? Задържах се там, където се намирах. Терзанията ми станаха още по-мъчителни. Другите вампири сякаш се бояха от мен.

Най-добре разбираше моята самота Мариана. Това ме изненада, макар че не би трябвало — жестоките в своите удоволствия разчитат на собствената си чувственост. Тя попита за Шели. Разказах й, отначало със самонасмешка, а после, когато осъзнах, че ми съчувства — искрено. „Изчакайте“, посъветва ме тя. „Той ще дойде. Най-добре е когато смъртният желае Дарбата. Нали помните какво стана с Полидори?“

„Да“, кимнах аз. Не смеех да рискувам да настроя Шели срещу себе си. Това вече ми беше познато…

„Междувременно“, усмихна ми се Мариана, „трябва да ви намерим друг компаньон.“

Разсмях се снизходително. „О, да, графиньо, разбира се. Но кой?“

„Някоя смъртна.“

„Ще й объркам ума.“

„Аз имам дъщеря.“

Погледнах я изненадан. „И не сте й изсмукала кръвта?“

Мариана поклати глава. „Бях я обещала на граф Гуичиоли. Помните ли го? Срещнахте го в Милано.“

Кимнах. Той беше сред вампирите, дошли да ми изкажат своята почит. Съсухрен, зъл старец с хищни очи. „Защо точно на него?“

„Защото си търсеше жена.“

Намръщих се.

„Не знаете ли?“ — попита Мариана. „Децата от нашия вид се ценят много високо. Те издържат любовта на вампира, без да се побъркват.“ Тя замълча. „Тереза е само на деветнайсет.“

Усмихнах се бавно. „И е омъжена за граф Гуичиоли, така ли?“

Мариана протегна пръстите на ръцете си, сякаш бяха орлови нокти. „Това, милорд, разбира се, ще бъде привилегия за него — да даде булката си на вас.“

Отново се усмихнах. Целунах я дълго по устните. „Разбира се, че ще е привилегия“, промърморих аз. „То се знае. Погрижете се, графиньо.“ И Мариана го направи.

Графът, естествено, съвсем не беше щастлив, но какво ме засягаше това? Мигар аз не бях Императорът? Заповядах му да доведе Тереза на един маскен бал. Той я доведе и ме представи. Бях очарован. Тя изглеждаше похотлива и свежа, с пищни гърди и гъста кестенява коса. С нещо ми напомняше за Августа. Когато я погледнах, очите й се разтопиха, и макар да не можеше да устои на чара ми, нямаше вид на смутена или притеснена от страстта си жена. „Ще я имам“, прошепнах на графа. Лицето му се изкриви, но все пак наведе глава в знак на съгласие. Позволих му да живее с нас през първите няколко месеца. След известно време, когато почна да ми досажда, наредих да се махне.

Тереза беше доволна. Тя и преди не криеше любовта си към мен, но сега изглеждаше направо зашеметена. „Английски лорд, най-големият поет на страната си — мой любовник!“ Целуваше ме, после доволно плясваше с ръце. „Байрон, caro mio!^[3] Ти си като гръцки бог! Ох, Байрон, Байрон, ще те обичам вечно. Твоята красота е по-прекрасна от най-прекрасните ми сънища!“ Аз също я обичах. Тереза ми връщаше част от миналото. Оставихме зад гърба си Венеция — този вампирски град. Пренесохме се в един дворец близо до Равена.

Там бях щастлив — по-щастлив от времето на своето падение. Живеех почти като смъртен. Трябваше да ловувам, разбира се, но Тереза, дори ако подозираше моите навици, изглежда не обръщаше внимание — радостното й безгрижие се проявяваше във всичко. Наблюдавах я внимателно за признаци на лудост или упадък, но тя оставаше все една и съща — импулсивна, красива, очарователна. Обожаваше ме и аз я обожавах. Опитах се, доколкото е възможно, да подтисна всички прояви на вампирската си същност. Алегра, която взех при нас от Венеция, беше доста пораснала. С всеки изминат ден кръвта й ставаше по-сладка и изкусителна. Накрая я пратих в манастир. В противен случай трябваше да я убия, защото чувствах, че дълго няма да устоя на кръвта й. Надявах се никога повече да не я видя. Опитах се също така да не се срещам и с Хайде, или по-скоро с нейния дух в сънищата си. Италианците, както и гърците, се бореха за свобода. Подкрепях ги с парите и с влиянието си. Посветих своя дял в борбата на Хайде — на моята първа и най-голяма любов — на нейния стремеж към свобода. Сънищата ми с нея започнаха да изчезват, а когато ме посещаваше, укорът в очите й сякаш не беше толкова болезнен. Започнах да се чувствам свободен.

В такова разположение на духа очаквах Шели през цялата тази година. Знаех, че ще дойде. Пишеше ми от време на време. Говореше за неясни планове, за утопии, за комуни, които ние с него сме можели да организираме. Никога не споменаваше последната нощ във Венеция, но аз усещах между редовете неговото влечение към тогавашното ми предложение. Да, бях сигурен, че ще дойде. Междувременно живеех само с Тереза. Почти не се срещахме с хора или с вампири. Вместо това напълних къщата с животни — кучета и котки, коне, маймуни, пауни и гвинейски кокошки, един египетски жерав. Все живи същества, чиято кръв, както открих, вече не ме вълнуваше — лорд Байрон замълча, оглеждайки стаята. — Всъщност и сама можете да се уверите, аз още обичам да държа такива любимци — протегна ръка и погали по главата заспалото куче.

— Бях щастлив там с Тереза, щастлив както никога след деня на моето падение — лорд Байрон кимна и се намръщи изненадан.

— Да. Почти щастлив.

Той се замисли.

— После една вечер — продължи, — чух, че Тереза извика — замлъкна за втори път, сякаш споменът му пречеше да говори. Отпи от виното. — Грабнах пистолетите и се затичах към стаята й. Кучетата на стълбите лаеха уплашено, а птиците удряха крилете си в стените.

„Байрон!“ — Тереза се спусна към мен. Стискаше се с ръце за гърдите. Върху кожата й личеше тънък прорез. „Кой беше?“ — попитах аз.

Тя поклати глава. „Аз спях“, рече ми хлипайки. Влязох в стаята й. Веднага усетих миризмата на вампир. Но имаше и още нещо, много по-остро, във въздуха. Вдишах и се намръщих. Тази миризма не можеше да се сбърка. Беше киселина.

— Киселина ли? — недоумявайки, Ребека се наведе напред. Лорд Байрон й се усмихна.

— Да — усмивката му изчезна. — Киселина. Писмото дойде на следващата седмица. Там пишеше, че Полидори е мъртъв. Самоубил се. Открили го безжизнен наглед, редом с мъртвата си дъщеря и с едно полупълно шише химикали до главата. Циановодороден разтвор, ако трябва да съм съвсем точен. Изчетох писмото втори път. Накъсах го и го хвърлих на земята. В този момент отново усетих горчивата миризма.

Обърнах се. Полидори ме наблюдаваше. Видът му бе ужасяващ — кожата му беше мазна, устата — широко отворена. „Много време мина“, рече той. Когато заговори, вонята ме накара да обърна глава.

Усмихваше се зловещо. „Извинявам се за лошия дъх.“ Той се взря в мен и се намръщи. „Но и вие не изглеждате твърде добре. Остарявате. Вече не сте толкова красив, милорд.“ Замълча. По лицето му пробяга тик. „Значи малката дъщеря е още жива, а?“

Гледах го с нескрита омраза. Той сведе поглед. Дори в този миг представляваше мое творение и аз бях негов повелител. Отстъпи залитайки. Гризеше пръстите си, взирайки се с изпъкналите си очи в краката ми. После потрепери и се изкиска. „Аз убих моята“, рече Полидори.

Започна да трепери. Наблюдавах го, после го хванах за ръката. Тя беше лепкава и студена. Полидори не се дръпна. „Кога?“ — попитах аз.

Изведнъж лицето му се изкриви от мъка. „Не можах да надделея“, рече той. „Вие не ми казахте, никой не ми каза. Не успях да се преборя с повика на кръвта.“ Той се изкиска и отново загриза кокалчетата на ръцете си. „Опитах се да се спра. Опитах да се самоубия. Пих отрова. Боже, половин шише от течността. Тя, разбира се, не ми подейства. Тогава трябваше да убия нея — моето малко момиче“, Полидори изхълца, „моето сладко, малко момиче“. Дъхът му ме блъсна в лицето. „Тази отрова ще се чувства вечно в устата ми, вечно!“ Той изведнъж изкрещя „Вечно! Вие не ми казахте, повелителю, не ми казахте, но благодаря — аз успях сам да открия, че ако пиеш от златистата кръв оставаш такъв, какъвто си“.

Разбира се, беше ми жал за него. Кой по-добре от мен би могъл да разбере болката му? Но същевременно го мразех — мразех го, колкото може да се мрази нещо. За втори път го хванах за пръстите, опитах се да го успокоя, но той погледна с див поглед ръката ми и я наплю. Дръпнах се инстинктивно и посегнах към пистолета си. Мушнах го под брадата на Полидори. Докторът се разсмя. „Не можете да ми сторите нищо, повелителю! Нима не сте чул — аз вече съм мъртъв, според официалните правила!“

Разсмя се, от устата му се разлетяха слюнки. Изчаках да се успокои. Усмихнах се хладно и го блъснах назад с дулото на пистолета. Той се свлече до стената. Надвесих се над него. „Вие винаги сте бил странен“, прошепнах аз. „Все още ли се осмелявате да ме предизвиквате? Погледнете се на какво приличате и се научете да се сдържате. Бих могъл доста да усложня и без това нелекото ви положение“ — нараних съзнанието му и той изкрещя от болка. — „Аз съм вашият създател. Аз съм Императорът.“ Свалих оръжието и отстъпих крачка назад. „Не ме предизвиквайте отново, доктор Полидори.“

„Аз също имам сила“, запелтечи той. „Аз съм същество като вас, повелителю.“

Видът му, с изпъкналите очи и провисналата уста, ме разсмя. Мушнах пистолета обратно в пояса си. „Вървете си“, казах аз.

Полидори стоеше като вкаменен. После потръпна и започна да говори сам на себе си. Протегна към мен ръце. „Грижете се за мен“, прошепна той. „Грижете се. Вие сте прав — сега аз съм ваше творение. Покажете ми какво означава това. Покажете ми какъв съм.“

Гледах го един миг, колебаейки се. После поклатих глава. „Вие сам трябва да си проправяте път“, казах. „Всички сме самотни, ние, които бродим из Океана на Времето.“

„Самотни ли?“ — неочаквано викна той с пронизителен, животински крясък. От него кръвта ми замръзна. „Самотни?“ — повтори Полидори и истерично започна да се смее. Задави се, разлетяха се слюнки, а той не спираше да ме гледа с изгаряща омраза. „Аз наистина има сила“, рече. „Вие се мислите за нещастник, но аз мога да би докарам дотам, че да намразите дори лунния лъч.“ Той избърса устата си. „Вече пих от кръвта на твоята курва.“

Хванах го за гърлото и го приближих до лицето си. Впих се дълбоко в дебрите на ума му, докато не започна да крещи от безумна мъка. Влизах все по-дълбоко и по-дълбоко, а той продължаваше да крещи. Най-после го пуснах. Полидори хленчеше и пълзеше в краката ми. Гледах го с неприязън. „Ако пипнеш Тереза, с теб е свършено“, казах аз. „Разбираш ли?“

Полидори промърмори нещо, после кимна.

Хванах го за косата. Също като кожата му и тя беше мазна и мръсна. „Ще те унищожа, Полидори!“

„Разбирам“, подсмръкна той.

„Какво разбираш?“

„Няма да…“ — изхълца. — „Няма да… Няма да посягам на тези, които обичате.“

„Добре“, прошепнах аз. „Но дръж на думата си. Иначе току виж — знае ли човек? Може да заобичам дори теб.“ Помъкнах го към стълбата и го блъснах надолу. Той се изтърколи, подплашвайки ятото гвинейски пернати. Върнах се на балкона. Проследих с поглед как Полидори си тръгва, как прекосява полето. Същата вечер яздих по границите на имението, но от него не бе останала никаква миризма — беше си отишъл. Не се изненадах. Бях му внушил неимоверен страх и се съмнявах, че отново ще се появи. Въпреки това предупредих Тереза да внимава за миризма на химикали.

Вече се боях не само за Тереза. Шели току-що ми бе писал, предлагайки доста завоалирано да се срещнем. Веднага му отговорих, поканих го при мен и за моя, най-голяма изненада една вечер той се появи на портите. Не го бях виждал цели три години. Целунах го отстрани по врата и леко го захапах. Потече кръв. Шели се стегна, после хвана лицето ми с ръце и доволен се засмя. Останахме будни, както винаги, до късно през нощта. Шели преливаше от своите вечни идеи — диви планове и утопии, неблагочестиви анекдоти, мечти за свобода и революция. Започнах да ставам нетърпелив — знаех за какво е дошъл. Часовникът удари четири. Излязох на балкона. Хладният въздух освежи лицето ми. Обърнах се към Шели. „Знаете ли какъв съм?“ — попитах аз.

„Един могъщ, неспокоен дух“, отвърна ми той.

„Моята сила и способности мога да предам и на вас.“

Шели дълго мълча. Въпреки сянката лицето му грееше от бледност като моето, очите му горяха. „Всемирът бил удивен от чистото, могъщо творение на Бога“, промълви най-сетне той, „уморен от вездесъщата празнота. Но не толкова удивен, колкото аз от вашите творби, лорд Байрон. Съперничеството с вас ме докарва до отчаяние. Вие…“ — той замълча, — „сте ангел в смъртния рай на едно загиващо тяло, докато аз…“ — гласът му замря — „докато аз съм едно нищо.“

Привлякох го към себе си. „Тялото ми може и да не загине“, рекох аз. Погалих го по косата, притиснах главата му до гърдите си. „А също и вашето“, прошепнах.

Шели вдигна глава. „Но вие остарявате.“

Намръщих се. Чувах как бие сърцето ми. Чувствах как кръвта ми бавно се плъзга по вените. „Има начин да се избегне и това“, казах.

„Не може да бъде“, прошепна Шели. Той сякаш ме предизвикваше. „Не, не може да бъде.“

Усмихнах се и се наведох към него. За втори път захапах гърлото му. Кръвта — една единствена рубинена капка, блесна върху сребристата му кожа. Докоснах я, почувствах как се разтапя върху езика ми, после целунах раната, облизвайки я. Шели изстена. Пиех — в това време мислите му се разтвориха — смъртните им възли се развързаха, за да могат фрагменти от видения да му се явяват на сън. Целунах го отново и се откъснах от допира с кожата му. Шели бавно обърна очи към мен. Лицето му сякаш се озари от огъня на някакъв друг свят. Той нежно гореше. Дълго време не пророни нито дума. „Но да се убива,“ проговори най-после „да се преследват същества, които се смеят, плачат, кървят… Как може да се прави това?“

Отвърнах глава и се загледах навън към полето.

„Животът за вълка означава смърт за агнето.“

„Да, но аз не съм вълк.“

Усмихнах се наум. „Засега.“

„Как мога да взема решение?“ Той помълча. „Само не сега.“

„Изчакайте, ако искате.“ Аз отново се обърнах към него. „Разбира се, че трябва да изчакате.“ „А междувременно?“

Повдигнах рамене. „Вие започвате да философствате, а аз — да се отегчавам.“

Шели се усмихна. „Преместете се от Равена, Байрон. Елате да живеете при нас.“

„За да ви помогна да вземете решението ли?“

Шели отново се усмихна.

„Ако желаете.“ Той стана и дойде при мен на балкона. Дълго стояхме и мълчахме. „Може би“, обади се най-после той, „не бих отказал да убивам…“ Отново млъкна.

„Да?“ — попитах аз.

„Ако… Ако пътят ми през пустошта бъде белязан с кръвта на потисници и деспоти…“ Усмихнах се. „Възможно е.“

„Бих ли могъл аз, или ние двамата, да служим на каузата на свободата?“

„Да.“ Да, да споделяш с мен товара на господството. Да го жертваш за свободата. Да си водач, а не тиранин. Какво ли не бихме могли да направим?

„Настъпва зората“, посочи Шели и погледна към мен. „Гърция се надига, борбата за освобождение е започнала, чухте ли?“

Кимнах. „Да, чух.“

„Ако можехме да придобием някаква сила…“ Шели замлъкна. „Сила от други светове — както Прометей например — бихме могли да донесем таен огън, който да стопли отчаяното човечество.“ Той ме хвана за раменете. „Байрон, не бихме ли могли?“

Взирах се отвъд него. Стори ми се, че зърнах в утринната игра на светлини и сенки силуета на Хайде. Беше само за секунда, измама на очите ми — и изчезна. „Да“, рекох аз, срещайки погледа на Шели, „да, бихме могли.“ Усмихнах се. „Но първо трябва да изчакате, да обмислите и тогава да вземете решение.“

Шели остана още една седмица, после се върна в Пиза. Скоро след това и аз го последвах. Не обичам да нарушавам спокойствието си, но заради Шели го направих. В Пиза имаше нещо като английско общество — не от най-лошото, но все пак достатъчно неприятно — литературно общество. Шели рядко ме посещаваше сам. Яздехме и се упражнявахме в стрелба с пистолети. Вечеряхме заедно — бяхме като два полюса, едновременно противоположни и все пак сродни. Нашите срещи се въртяха около тези два полюса. Аз чаках — не търпеливо, защото никога не съм имал търпение, а с някакво хищно чувство за очакване. Един ден Шели ми каза, че му се сторило, че е видял Полидори. Това ме обезпокои — не защото се боях от самия Полидори, а защото Шели можеше да стигне до истината и да се разколебае от чудовището, в което се бе превърнал докторът. Опитах се да го попритисна да вземе решение. Посетих го една нощ. Говорихме надълго и до късно. Помислих, че е готов. „Все пак“, неочаквано се обади той, „кое е най-лошото, което може да се случи? Животът може да се промени, но не може да отлети. Надеждата може да изчезне, но не и да бъде убита.“ Той ме погали по лицето. „Първо трябва да говоря с Мери и Клер.“

„Не!“ — казах аз. Шели ме погледна изненадан. „Не“, повторих, „не бива да им казвате. Има тайни, Шели, които не бива да се издават.“ Той се вторачи в мен. Лицето му изглеждаше безизразно. Помислих, че съм го загубил. После той кимна с глава. „Скоро“, прошепна ми и стисна моята ръка. „Щом не мога да им кажа, бих искал да имам още време — няколко месеца — през които да съм с тях в смъртния си вид.“

Кимнах. „Разбира се“, рекох. Но не споделих с Шели истината — вампирът трябва да се сбогува с всяка смъртна любов. Не му признах и една, още по-тъмна истина. Смути ме това негово желание за тишина. Но, разбира се, повече от всичко ме смути, че Клер, чрез Шели, започна да ме преследва и да настоява да махна Алегра от манастира, като я върна на грижите на майка й.

„Клер сънува лоши сънища“, опита се да ми обясни Шели. „Представя си как Алегра ще умре на онова място. Почти е сигурна, че това ще се случи. Моля ви, Байрон, кошмарите й са ужасни. Върнете й Алегра. Нека дойде да живее при нас.“

„Не“, поклатих глава. „Невъзможно е.“

„Моля ви.“ Шели ме хвана за ръката. „Клер е на ръба на лудостта.“

„И какво от това?“ равнодушно отвърнах аз. „Жените вечно правят сцени.“

Шели се напрегна. Кръвта се дръпна от лицето му, видях как стисна юмруци. Въпреки всичко продължаваше да се владее. Направи реверанс. „Естествено, вие знаете най-добре, милорд.“

„Съжалявам“, казах. „Наистина, Шели, съжалявам. Не мога да преместя Алегра. Ще трябва да го кажете на Клер.“

Шели го стори. Въпреки това кошмарите на Клер зачестиха, а страховете за дъщеря й станаха съвсем необуздани. Шели, който бе гледал Алегра като бебе, й съчувстваше. Усещах, че този проблем ще застане между нас двамата. Какво можех да направя? Нищо. Не исках да рискувам, срещайки се с Алегра сега. Тя беше на пет години — кръвта й щеше да се превърне в неустоимо изкушение за мен. Продължих да отхвърлям молбите на Клер, надявайки се Шели скоро да вземе своето решение. Но той се бавеше. И вместо това ставаше все по-хладен и отчужден.

Тогава дойде вестта, че Алегра е болна. Имала треска, била слаба — твърдяха, че страдала от загуба на кръв. Шели дойде при мен същия следобяд. Каза ми, че Клер крояла луди планове да спаси Алегра, като я открадне от манастира. Бях потресен. Скрих чувствата си. Позволих само на Тереза да разбере колко съм разтревожен. Вечерта, както обикновено, вечеряхме с Шели и неговата компания. Тръгнахме си рано. Аз отидох да пояздя и дълго останах навън. Към зазоряване се върнах в покоите си. Спрях на стълбите… — гласът на лорд Байрон замря.

Той преглътна и продължи. „Спрях на стълбите и се поколебах. Усещах най-прекрасното ухание. Бе по-красиво от всичко на света. Веднага разбрах откъде е. Опитах се да се преборя — напразно. Влязох в стаята си. Уханието ме изпълни — всяка вена, нерв, клетка. Бях негов роб. Огледах се. На писалището имаше поставено шише. Приближих. Не беше запушено. Разтреперих се. Стаята сякаш се олюля от забрава. Отпих. Усетих нещо смесено с него, смесено с виното… — лорд Байрон замлъкна. Очите му блестяха с трескава светлина. — Пих. Кръвта на… Алегра. Тя… Какво да кажа? Тя ми разкри частица от рая. Но това не беше достатъчно. Частица и нищо повече можеше да ме побърка. Имах нужда от още. Трябваше да пия още. Напълних шишето с вино, за да отмия и последните остатъци от кръвта. За втори път пресуших бутилката. Жаждата сякаш стана по-силна. Взирах се в шишето, грабнах го и го разбих на пода. Трябваше да пия още. Трябваше да имам още!“ — той преглътна и замълча, затваряйки пламтящите си очи.

— Откъде се беше взела? — тихо попита Ребека. — Кой я беше оставил там?

Лорд Байрон се разсмя.

— Не смеех да си помисля. Не, не е вярно, бях твърде опиянен, за да мисля. Единственото, което знаех, бе, че трябва да се добера до още. Борих се с изкушението през целия ден. От манастира дойде вест, че Алегра е по-зле, че продължава да отпада, да губи кръв, а никой не знае как става това. Шели се намръщи, като ме видя и отвърна лице. Мисълта, че мога да го загубя, ме накара да се стегна — няма да го направя, рекох си, няма да се поддам. Отмина следобедът, после вечерта. Отново яздих. Отново се прибрах в жилището си посред нощ. Отново — лордът замълча… — отново на писалището ме чакаше бутилка. Изпих я. Усетих течността да се разлива по вените ми като сребро. Оседлах коня си. В същия момент чух тих смях, усетих лъх на киселина, носен от вятъра. Но жаждата ми беше влудяваща. Не се спрях. Галопирах цяла нощ. Пристигнах в манастира, където Алегра лежеше на смъртно легло. Изпълнен от вина, аз се прокраднах в сенките, невидим за монахините. Алегра ме усети. Отвори очи. Те горяха. Пръстите йсе протегнаха към мен. Взех я в прегръдките си. Целунах я. Кожата й пареше на устните ми. После впих зъби. Нейната кръв… Нейната кръв…

Лорд Байрон се опита да продължи, но нещо го задави и той млъкна. Преплете пръсти и се вгледа в мрака. После наведе глава.

Ребека го наблюдаваше. Защо й беше мъчно за него? Спомни си скитника край моста Ватерлоо. Спомни си видението, в което съзря себе си, провесена на кука.

— Получихте ли онова, което искахте? — попита тя с глас, който прозвуча в собствените й уши студено и далечно.

Лорд Байрон вдигна глава.

— Което исках? — повтори той.

— Стареенето — то не спря ли? Кръвта на дъщеря ви не го ли спря?

Лордът се вгледа в младата жена. Огънят бе изчезнал от очите му. Сега те бяха наистина мъртви.

— Да — промълви той най-после.

— А Шели?

— Шели ли?

— Той…?

Байрон вдигна глава. Лицето му изглеждаше сковано, очите — все така мъртви.

— Той досети ли се? — тихо попита Ребека. — Разбра ли?

Лорд Байрон бавно се усмихна.

— Мисля, че ви изложих вече теорията на Полидори.

— За сомнамбулизма?

— Да, за сомнамбулизма и за природата на сънищата.

— Разбирам — Ребека замълча. — Той завладя сънищата на Шели, така ли? Успя ли да го направи?

— Шели беше смъртен — отсече Байрон и устните му се изкривиха от едва забележима болка. — От деня, когато умря Алегра, той започна да ме избягва. Говореше на приятели за моята „омразна близост“. Оплакваше се, че страдал от неестествен страх. Когато се разхождал край морето и се вглеждал в играещата по вълните лунна светлина, му се привиждало от вълните да излиза голо дете. Всичко това ми се докладваше. Мислех да издиря Полидори и да го унищожа напълно, както му бях обещал. Но знаех, че това няма да е достатъчно. Сега мой враг беше Шели. Трябваше да се опълча срещу него и да го убедя. Неотдавна той си беше купил яхта. Трябваше да се срещна с него, преди да е отплавал.

В деня преди заминаването на Шели настъпи голяма жега. Когато яздех към дома му, по улиците се разнасяха молитви за дъжд. Все пак стигнах крайната си цел — вече се смрачаваше, но въпреки това жегата беше непоносима. Навъртах се в сенките и чаках домочадието да си легне. Само Шели не се оттегляше в покоите си. Видях го да чете. Приближих се и седнах на стола до него. Шели все така стоеше наведен над книгата. Трепереше. Устните му шепнеха думите, които четеше от „Ад“ на Данте. Произнесох един стих заедно с него: „Nessun maggior dolore“ — „няма по-голяма скръб“. Шели вдигна глава. Аз довърших стиха: „от това да си спомняш щастието, когато си нещастен.“

Настана тишина. После го попитах: „Взехте ли решение?“

Обърканото изражение върху лицето му премина в страх. „Убийството е оставило отпечатъка си на лицето ви“, прошепна той. „Да. Станало е гладко, но е кърваво.“

„Кърваво ли? Какво говорите, Шели? Оставете тези приказки. Разбрал сте, че съм творение на кръвта.“

„Но не знам всичко.“ Шели се изправи на крака. „Сънувам доста странни сънища. Нека ви ги разкажа, Повелителю.“ Той ме титулуваше също като Полидори и ме гледаше с изгаряща ирония. „Снощи сънувах, че Мери е бременна. Видях как над нея се надвесва някакво зловещо същество. Дръпнах го настрани, взрях се в лицето му — оказа се моето собствено лице. После ми се присъни втори сън. Отново се срещнах със себе си — крачех по терасата. Онзи, който изглеждаше като мен, но бе по-блед и с ужасна мъка в очите, се спря. «Колко време възнамеряваш да се примиряваш?», попита. Зададох му въпроса какво има предвид. Той се усмихна. «Не си ли чул?» — отвърна онзи. «Лорд Байрон убил дъщеричката си. Сега трябва да отида да направя същото с моето дете.» Изкрещях и се събудих. Намерих се в прегръдките на Мери. Не във вашите, лорд Байрон, никога във вашите.“

Шели ме гледаше и в очите му се четеше дълбоко отвращение. Усетих как душата ми потъва в отчаяна самота. Опитах се да го задържа, но той се дръпна. „Сънищата ви е пратил един мой враг“, промълвих аз.

„А мигар са неверни предупрежденията в тях?“

Отчаяно повдигнах рамене.

„Вие ли убихте Алегра, Повелителю?“

„Шели…“, протегнах ръце, „Шели, не ме оставяйте сам.“ Той ми обърна гръб и излезе от стаята. Не се обърна. Аз не го настигнах — какъв би бил смисълът? Вместо това излязох в градината и яхнах коня си. Поех обратно в жежката нощ. Горещината ставаше все по-жестока.

За първи път от няколко месеца заспах. Тереза не ме събуди. Сънищата ми бяха неприятни, пълни с вина, с мрачни предчувствия. Събудих се в четири. Жегата бе все така задушаваща. Когато се обличах, дочух далечен тътен на гръмотевица откъм морето. Загледах се навън през прозореца. Хоризонтът се смрачаваше. Отидох на брега, после яздих по пясъка. Морета все още беше кристално и прозрачно под сгъстяващите се черни облаци. Чу се гръмотевица, след нея блесна светкавица — освети небето и морето. Изведнъж вълните закипяха от напиращия в залива вятър. Спрях коня и се загледах в морето. Зърнах една лодка. Тя изскачаше и отново се гмуркаше — за кой ли път изскочи и изчезна зад високите като хълмове вълни. Вятърът свистеше в ушите ми. „Не мога да плувам.“ Думите на Шели от преди толкова години отново прозвучаха в съзнанието ми. Той бе отказал моето предложение да го спася. Отново се взрях в лодката. Тя се бореше. После видях как се обърна и започна да потъва.

Драснах по китката си и пих от своята кръв. Издигнах се с вятъра. Превърнах се в дихание на мрака, понесох се над морето. Видях разбитата лодка — как я блъскаха вълните. Познах я. Втурнах се отчаяно да търся Шели. Открих го. Държеше се за една откъртена дъска. „Бъди мой“, прошепнах в мислите му. „Бъди мой и аз ще те спася.“ Шели се огледа с ужасени очи. Протегнах ръце и го хванах.

„Не!“ — изкрещя Шели. „Не!“ Той се изплъзна от ръцете ми и започна да се бори с водата. Погледна към небето и сякаш се усмихна. После бе отнесен и вълните го заляха. Започна да потъва все по-надолу и по-надолу. Повече не се появи.