Лий Чайлд
Място за убиване (4)

4

Хората харчат за уредби хиляди долари, понякога десетки хиляди. В Щатите има специална индустрия, която е докарала стерео апаратурата до невъобразими стандарти. Усилватели, струващи повече от къща. Тонколони, по-високи от мен. Кабели като градински маркучи. Някои момчета в армията имаха подобни чудесии. Слушал съм ги из базите тук-там по света. Великолепно. Момчетата обаче си хвърляха парите на вятъра. Защото най-добрата уредба на света е безплатна. Намира се в черепа. Свири толкова чисто, колкото искаш. И точно толкова мощно, колкото трябва.

Подпирах се в ъгъла и мислено слушах едно парче на Боби Бланд. Той ми е стар любимец. Затова го надувах до дупка. Парчето се казваше „По-нататък по пътя“. Боби Бланд пее в сол мажор. Тая тоналност създава странно, слънчево, весело настроение. Премахва жлъчното високомерие на песента. Превръща я в жалба, предсказание, утеха. Дава точно това, което очакваш от истинския блус. Спокойният сол мажор прави песента едва ли не сладникава. Без капка злоба.

Точно тогава обаче зърнах дебелия шеф. Морисън мина покрай килиите и се запъти към кабинета в дъното. Тъкмо за началото на третия куплет. Моментално превключих на ми бемол. Мрачна и заплашителна тоналност. Звук на истински блус. Зарязах кроткия Боби Бланд. Трябваше ми по-груб глас. Нещо по-злобно. Музикално, ала прегракнало от цигари и уиски. Може би Дивия Чайлд Бътлър. Човек, с когото е по-добре да си нямаш работа. Надух музиката в главата си още по-мощно, за да го чуя как ще пропее, че нейде нататък по пътя жънеш каквото си сял.

Морисън бе излъгал за снощи. Нямаше как да ме е видял в полунощ. Отначало бях готов да допусна, че е сбъркал. Може да бе зърнал човек, който прилича на мен. Но така му давах възможност да се измъкне. А в момента не ми се щеше да му дам каквото и да било освен един по зъбите. Да му размажа тлъстия нос по цялата физиономия. Затворих очи. Двамата с Дивия Чайлд Бътлър обещахме, че и това ще стане. Нейде нататък по пътя.

 

 

Отворих очи и изключих музиката в главата си. От другата страна на решетките стоеше жената в униформа. Връщаше се откъм кафеварката.

— Да ти предложа ли чаша кафе? — запита тя.

— Чудесно — рекох аз. — Черно, без захар и сметана.

Тя остави чашата си на най-близкото бюро и се върна към кафеварката. Наля от каната и се върна. Добре изглеждаше. Около трийсетгодишна, чернокоса, не много висока. Малко над среден ръст. В нея имаше нещо жизнено. При първата ни среща то се бе проявило под формата на грубовато съчувствие. Почти професионална черта. Сега ми се струваше по-естествена. И сигурно беше точно така. Правилата на тлъстия шеф едва ли й разрешаваха да носи кафе на престъпника. Тъкмо затова я харесах.

Тя ми подаде чашата през решетките. Отблизо изглеждаше още по-добре. Приятен аромат. Не си го спомнях от предния път. Тогава ми бе заприличала на сестра в зъболекарски кабинет. Ако всички сестри бяха такива, щях по-често да ходя на зъболекар. Поех чашата. С радост. Бях жаден, а кафето ми е любимото питие. Падне ли ми, заприличвам на алкохолик с шише водка. Отпих малко. Добро кафе. Вдигнах пластмасовата чаша като за тост и рекох:

— Благодаря.

— Моля — отвърна тя и се усмихна. Не само с устните, но и с очите. Аз също се усмихнах. Очите й бяха като дългоочакван слънчев лъч в мрачен ден.

— Значи мислиш, че не съм го направил? — попитах аз.

Тя взе чашата си от бюрото и отвърна:

— Да не смяташ, че нося кафе само на невинните?

— Знам ли, до тях може и да не припарваш.

— Знам, че нямаш вина за нещо сериозно — рече тя.

— Откъде знаеш? Да не е заради сините ми очи?

— Не, глупчо — разсмя се тя. — Защото още нямаме вести от Вашингтон.

Смееше се прекрасно. Искаше ми се да погледна името върху джобчето на ризата й. Не исках обаче да помисли, че я зяпам в гърдите. Помнех как ги опря в ръба на масата, докато ме снимаше. Погледнах. Чудесни гърди. Името беше Роскоу. Тя се озърна през рамо и пристъпи по-близо до решетките. Аз отпих от кафето.

— Пратих по мрежата отпечатъците ти във Вашингтон — обясни тя. — Беше в дванайсет и трийсет и шест. Нали знаеш, ФБР има огромен архив. В компютрите им се пазят милиони отпечатъци. Сравняват с тях всичко, което пристига. Има си определен ред. Първо те сравняват с десетте най-търсени престъпници, после със стотицата, хилядарката и тъй нататък, разбираш ли? Ако беше някъде горе, искам да кажа активен и неразкрит досега, вече щяхме да знаем. Всичко става автоматично. Не искат някой голям престъпник да им се изплъзне между пръстите, затова системата отговаря по най-бързия начин. Твоите данни обаче са там вече близо три часа и още няма вест. Значи не те търсят за нещо сериозно.

Дежурният сержант бе надигнал глава и я гледаше неодобрително. Трябваше да се махне. Допих кафето, протегнах чашата през решетките и рекох:

— Не ме търсят за каквото и да било.

— Да — кимна тя. — Нямаш престъпна жилка.

— Тъй ли?

— Веднага усетих — усмихна се тя. — Имаш нежни очи.

Намигна ми и се отдалечи. Хвърли чашите в кошчето и се върна при компютъра. Седна. Виждах само тила й. Минах в ъгъла и се подпрях на коравите решетки. От шест месеца насам се скитах сам-самичък. И бях научил нещо. Също като героинята в онзи стар филм, скитникът зависи от добрината на непознати хора. Не за нещо особено или материално. За кураж. Погледнах тила на Роскоу й се усмихнах. Харесвах я.

 

 

Бейкър бе тръгнал преди около двайсет минути. Където и да живееше Хъбъл, вече трябваше да е стигнал. За двайсет минути сигурно можеше да отидеш дотам и да се върнеш. Дори пеш. Градчето беше малко, нали така? Точица върху картата. Вероятно за двайсет минути човек можеше да го обиколи цялото. Ходейки на ръце. Макар че градският район изглеждаше доста разтеглен. Зависеше дали Хъбъл живее в самото градче или нейде из околностите. Според днешния ми опит излизаше, че и на двайсет километра от града пак се оказваш в него. Ако тия двайсет километра се простираха във всички посоки, значи Маргрейв беше горе-долу колкото Ню Йорк.

Бейкър бе споменал, че Хъбъл е семеен. Банкер, който работи в Атланта. Значи трябваше да живее близо до града. Близо до училището и приятелчетата на децата. Близо до магазините и местния клуб. По областното шосе лесно се стигаше до магистралата. А оттам — право към кантората в големия град. Дори самият адрес звучеше по градски. Бекман Драйв двайсет и пет. Не прекалено близо до главната улица. Навярно почваше от центъра и водеше към покрайнините. Хъбъл беше финансист. Вероятно богат. С голяма бяла къща сред просторен терен. Сенчести дървета. Може би и басейн.

 

 

Зад голямата стъклена врата следобедното слънце клонеше към хоризонта. Лъчите му ставаха червеникави. Сенките се издължаваха. Видях как полицейската кола на Бейкър рязко свърна и се зададе по отклонението. Нямаше нито сирени, нито мигащи лампи. Намали скоростта, описа полукръг и спря. Леко потрепна върху ресорите. Изпълваше цялата ширина на вратата. Бейкър излезе от другата страна, тръгна да заобиколи и изчезна от поглед. След миг отново се появи и пристъпи към дясната предна врата. Отвори я като наемен шофьор. За човек, който познава езика на жестовете, поведението му беше страшно объркано. Отчасти почтително, защото си имаше работа с банкер от Атланта. Отчасти дружеско, защото човекът играеше боулинг с неговия колега. Отчасти официално, защото телефонният му номер беше скрит в обувката на мъртвец.

Пол Хъбъл излезе навън. Бейкър затвори колата. Хъбъл чакаше. Бейкър избърза покрай него и отвори голямата остъклена врата на участъка. Гумените уплътнители изсъскаха. Хъбъл прекрачи прага.

Беше висок бял мъж. Приличаше на снимка от списание. Рекламна снимка. От онези, на които непременно има и куп пари. Малко над трийсетгодишен. Добре сложен, но не особено силен. Леко разрошена тъмноруса коса, почваща да оредява тъкмо колкото да разкрие интелигентно чело. Един вид да каже: вярно, доскоро бях колежанче, но я ме вижте какъв мъж съм сега. Носеше кръгли очила със златни рамки. Квадратна челюст. Дискретен слънчев загар. Много бели зъби. Показа ги, кажи-речи, всичките, когато се усмихна на дежурния сержант.

Носеше избеляло поло с някаква малка картинка и памучни панталони, които изглеждаха прани безброй пъти. Тъкмо заради тоя вид такива дрехи струват по петстотин долара парчето. На гърба му висеше дебел бял пуловер. Ръкавите бяха вързани хлабаво отпред. Не виждах краката му, защото ми пречеше бариерата. Сигурен бях, че носи кафяви мокасини. Мислено се обзаложих на тлъста сума, че ги е обул на босо. Тоя човек се валяше в модерната американска мечта като прасе във фъшкии.

Изглеждаше поразвълнуван. Опря длани в преградата, после се завъртя и отпусна ръце. Зърнах над китките му русоляви косъмчета и проблясък на масивен златен часовник.

Вече усещах — типичният му подход ще е да се държи като дружелюбен богаташ. Гостува в участъка както кандидат-президент посещава фабрика. Но в момента беше разсеян. Напрегнат. Не знаех какво му е казал Бейкър. Какво е разкрил. Навярно нищо. Добър сержант като Бейкър би оставил бомбите за Финли. Следователно Хъбъл нямаше представа защо е тук. И все пак знаеше нещо. В известен смисъл бях работил като полицай тринайсет години и надушвах страха от километри. Хъбъл се страхуваше.

Останах на място и продължих да се подпирам на решетките. Бейкър кимна на Хъбъл да го последва към другия край на канцеларията. Към скъпия кабинет в дъното. Докато Хъбъл заобикаляше преградата, зърнах краката му. Кафяви мокасини. На босо. Двамата хлътнаха в кабинета. Вратата се затвори. Дежурният сержант напусна мястото си и излезе да паркира колата на Бейкър.

Върна се заедно с Финли. Финли пое право към кабинета, където го чакаше Хъбъл. Пътьом не ми обърна и капка внимание. Отвори вратата и влезе. Не мръднах от ъгъла, чаках кога ще излезе Бейкър. Той не можеше да остане вътре. Поне докато партньорът по боулинг на неговия колега се намираше в сянката на убийство. Не би било етично. Никак. А Финли ми приличаше на човек, който ужасно си пада по етиката. Нямаше как да не си пада по нея, щом носеше костюм от туид и беше учил в Харвард. След малко вратата се отвори и Бейкър излезе. Прекоси канцеларията и се отправи към бюрото си.

— Хей, Бейкър — обадих се аз.

Той промени курса и тръгна към мен. Спря пред решетките. Точно където бе стояла Роскоу.

— Трябва да ида до тоалетната — казах аз. — Само да не речеш, че и това ще го правя, като ме прехвърлят.

Бейкър се усмихна. Неохотно, но се усмихна. Имаше златен кътник. Това му придаваше порочен вид. Правеше го малко по-човечен. Той подвикна нещо на дежурния. Сигурно кодов номер за процедурата. Извади ключовете и задейства електрическата система. Резетата щракнаха. Зачудих се какво ли правят, ако спре токът. Дали можеха да отключат без ток? Щеше ми се да вярвам, че могат. По тия места сигурно често вилнееха бури. Потрошени стълбове, скъсани жици…

Бейкър бутна навътре тежката метална врата. Минахме в дъното на канцеларията. Не към скъпия кабинет, а в другия ъгъл. Там имаше коридорче с две тоалетни. Бейкър се пресегна покрай мен и отвори мъжката.

Знаеха, че не съм онзи, когото търсят. Не се пазеха. Изобщо не се пазеха. Можех да перна един на Бейкър и да му грабна револвера. С лекота. Щях да бъда въоръжен още преди да рухне. После да си пробия път със стрелба и да взема някоя от колите. Всички бяха паркирани отпред. С ключовете на място, не ще и дума. Додето организират що-годе свястно преследване, вече щях да съм отпрашил към Атланта. И да изчезна. Фасулска работа. Но аз кротко влязох в тоалетната.

— Не заключвай — подхвърли Бейкър.

Не заключих. Страшно ме подценяваха. Бях им казал, че съм военен полицай. Дали вярваха — тяхна си работа. Може пък и да не ги впечатляваше. А би трябвало. Военният полицай си има работа с военни престъпници. Тоест престъпници на военна служба. Отлично обучени за боравене с оръжие, саботаж и ръкопашен бой. Рейнджъри, зелени барети, морски пехотинци. Не просто убийци. Обучени убийци. Извънредно добре обучени за сметка на щедрия данъкоплатец. Тъй че военните полицаи трябва да са още по-добри. По-добри в стрелбата. По-добри в ръкопашния бой. Бейкър сигурно си нямаше и представа. Не му бе хрумвало. Иначе щеше да ме помъкне към тоалетната поне с две пушки отзад. Разбира се, ако мислеше, че съм онзи, когото търсят.

Закопчах се и излязох в коридорчето. Бейкър чакаше. Върнахме се към килиите. Влязох. Подпрях се в ъгъла. Бейкър затръшна вратата. Включи системата. Резетата се наместиха. Той ми обърна гръб и тръгна към канцеларията.

За двайсетина минути настана мълчание. Бейкър работеше на бюрото си. Роскоу също. Дежурният сержант седеше на табуретката. Финли беше в големия кабинет с Хъбъл. Над предната врата висеше модерен часовник. Не чак толкова елегантен като антиката в кабинета, но цъкаше също тъй бавно. Тишина. Четири и половина. Подпрях се на титановите решетки и зачаках. Тишина. Пет без петнайсет.

 

 

Малко преди пет времето пак тръгна нормално. Откъм големия кабинет долетя шумотевица. Викове, крясъци, думкане. Някой се беше ядосал здравата. Интеркомът върху бюрото на Бейкър избръмча. Чух гласа на Финли. Звучеше напрегнато. Викаше Бейкър да дойде. Бейкър стана и се отправи към дъното. Почука и влезе.

Голямата стъклена врата прошумоля и в участъка влезе дебелият шеф Морисън. Той се запъти право към кабинета. Докато влизаше, отвътре се измъкна Бейкър, който побърза към преградата. Развълнувано пошушна на дежурния сержант някакво дълго изречение. Роскоу се присъедини към тях. Скупчиха се плътно. Май имаше някаква важна новина. Не разбрах каква. Бях твърде далеч.

Интеркомът върху бюрото на Бейкър избръмча отново. Той се върна в кабинета. Следобедното слънце пламтеше ниско над хоризонта. В участъка влезе Стивънсън. Виждах го за пръв път, откакто ме арестуваха. Сякаш оживлението подмамваше всички насам.

Стивънсън размени няколко думи с дежурния. Отговорът явно го развълнува. Сержантът посегна да го хване успокоително за ръката. Стивънсън се дръпна и хукна към кабинета. Тичаше на слалом покрай бюрата като футболист. Тъкмо наближи вратата, и тя се отвори. Отвътре излезе цяла тълпа. Морисън. Финли. И Бейкър, който държеше Хъбъл за лакътя. Лека, но сигурна хватка — същата, която бе използвал и с мен. Стивънсън се вторачи с недоумение в Хъбъл, после сграбчи ръката на Финли. Дръпна го обратно в кабинета. Морисън извъртя потното си туловище и ги последва. Вратата се затръшна. Бейкър поведе Хъбъл към мен.

Сега Хъбъл изглеждаше съвсем различно. Беше потен и прежълтял. От загара нямаше и следа. Стори ми се смален, като че някой му бе изпуснал въздуха. Превиваше се, сякаш го мъчеше болка. Зад златните рамки очите му бяха изцъклени и изпълнени с панически страх. Разтреперан от глава до пети, той изчака, докато Бейкър отключваше съседната килия. Не помръдна. Тресеше се. Бейкър го хвана за ръка и го въведе вътре. Дръпна вратата и я заключи. Електрическите резета щракнаха. Бейкър се върна към луксозния кабинет.

Хъбъл така и не помръдна. Зяпаше с празен поглед в пространството. По някое време бавно отстъпи назад, докато стигна дъното на килията. Опря гръб в стената и се плъзна надолу. Главата му клюмна върху коленете. Отпусна ръце на пода. Чух как треперещите му пръсти шумолят тихичко по жилавия найлонов мокет. Роскоу го гледаше откъм бюрото си. Дежурният сержант също зяпаше. Гледаха как един човек се сгромолясва.

 

 

Откъм скъпия кабинет в дъното се надигна гълчава. Възразяващ тенор. Удар с длан по бюрото. Вратата се отвори и Стивънсън излезе заедно с шефа Морисън. Стивънсън изглеждаше бесен. С яростна крачка заобиколи откритата канцелария. Вратът му се бе вдървил от гняв. Не обръщаше капка внимание на дебелия шеф. Профуча покрай преградата, бутна масивната стъклена врата и излезе под яркото следобедно слънце. Морисън го последва.

Бейкър изникна от кабинета и се приближи към килията ми. Не каза нищо. Само отключи и ми направи знак да изляза. Загърнах се по-плътно с палтото и зарязах на пода вестника с големите снимки от посещението на президента в Пенсакола. Излязох и последвах Бейкър към кабинета.

Финли седеше зад бюрото. Касетофонът чакаше. Включен, с опънати кабели. Въздухът беше неподвижен и хладен. Финли ми се стори изтормозен до немай-къде. Беше разхлабил вратовръзката. Въздъхна дълбоко и жално. Седнах отсреща и Финли направи на Бейкър знак да излезе. Вратата тихичко се затвори.

— Имаме неприятности, мистър Ричър — рече Финли. — Големи неприятности.

Млъкна и се замисли за нещо. До идването на затворническия автобус оставаше по-малко от половин час. Трябваше незабавно да стигнат до някакви изводи. Финли вдигна глава и очите му пак се избистриха. Заговори бързо, явно забравил под натиска елегантната словесност от Харвард.

— Викнахме тук онзи Хъбъл, нали така? Може и да си го видял. Банкер от Атланта, ще знаеш. Дрехи за хилядарка от Калвин Клайн. Златен „Ролекс“. Много напрегнат. Отначало си рекох, че просто е ядосан. Щом заговорих, веднага ми позна гласа. От обаждането по телефона. Обвини ме в измама. Рече, че не бивало да се представям за човек от компанията. Прав е, разбира се.

Пак млъкна. Бореше се с любимата си етика.

— Хайде, Финли, изплюй камъчето — обадих се аз.

Оставаше ми по-малко от половин час.

— Добре де, видях, че е напрегнат и ядосан — продължи Финли. — Питам го аз дали те познава. Джак Ричър, бивш военен. Не, казва. Не бил и чувал за теб. Вярвам му. Почва той да се отпуска. Излиза, че цялата работа била заради някой си Джак Ричър. А пък той не е чувал за Ричър, значи напразно сме го повикали. Олеква му, нали разбираш?

— Продължавай — подканих го аз.

— После питам дали познава висок мъж с бръсната глава. Питам за плурибус. Божичко! Все едно, че му заврях главня в задника. Вцепени се. Като от шок. Направо на камък стана. Не отговаря. Казвам тогава, че бръснатият е мъртъв. Застрелян. Ето ти още една главня в задника. Едва не се свлече от стола.

— Продължавай — повторих аз.

Двайсет и пет минути до затворническия автобус.

Той млъкна. Взе да опипва джобовете си един по един. Накрая продължи:

— Нищо не пожела да каже. Нито дума. Беше се вдървил от страх. Прежълтя като свещ. Уплаших се, че ще го тръшне сърдечен удар. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Но не обели и дума. Разправих му тогава как са ритали мъртвеца. Попитах го кой друг е замесен. Казах, че знаем още как са скрили тялото под кашона. А пък той си мълчеше, мътните да го вземат. Само се озърташе. По някое време осъзнах, че си напряга ума до побъркване. Мъчи се да реши какво да ми каже. Тъй продължи да мълчи и да мисли близо четирийсет минути. Касетата се въртеше през цялото време. Четирийсет минути мълчание.

Финли пак млъкна. Беше време за театрален ефект. Погледна ме.

— И накрая призна. Аз го направих, рече. Аз го застрелях. Призна си, разбираш ли? Пред микрофона.

— Продължавай.

— Питам го иска ли адвокат. Не щял адвокат, само повтаря, че убил онзи тип. Е, аз му прочитам правата високо и ясно пред микрофона. После си викам, може пък да е бръмнал или нещо такова, нали разбираш. „Та кого уби?“, питам го. „Високия с бръснатата глава“, отвръща той. „Как?“, питам аз. „С куршум в главата“, казва. „Кога?“ „Снощи към дванайсет.“ „Кой размаза трупа? — питам аз. — Кой беше? Какво означава плурибус?“ Той не отговаря. Пак се вдървява от страх. Не ще да добави каквото и да било проклетникът. „Не ми се вярва да си сторил такава работа“, викам аз. Той скача и ме сграбчва. „Признавам, крещи, признавам, аз го убих, аз го ритах.“ После млъква.

Финли се облегна назад. Събра ръце зад тила си. Погледна ме въпросително. Хъбъл в ролята на убиец? Не ми се вярваше. Заради паниката. Ако някой застреля човек при свада или от гняв с вехт пищов, ако го гръмне левашки в гърдите — да, такъв образ после се паникьосва. Но човек, който стреля със заглушител два пъти в черепа, а после събира гилзите, това вече е съвсем друга работа. Подобен тип не се стряска. Просто обръща гръб и забравя цялата работа. Хъбъл не беше убиецът. Инак нямаше да влезе в участъка тъй напето.

Кротко свих рамене и се усмихнах.

— Добре. Сега можеш да ме пуснеш, нали?

Финли ме погледна и поклати глава.

— Бъркаш. Не му вярвам. Били са трима. Сам ми го доказа. Кой от тях ще е Хъбъл? Не ми прилича на лудия. Няма чак толкова сила. В ролята на тъпака също не го виждам.

И, за бога, определено не е убиецът. Такъв като него и камион не би уцелил.

Кимнах. Като партньор на Финли. Все едно, че заедно си блъскахме главите.

— Засега няма как, трябва да го бутна на топло — продължи той. — Друго не ми остава. Призна си, описа го правдоподобно. Но личи като бял ден, че признанието е скърпено.

Пак кимнах. Усещах, че се задава още нещо.

Финли ме погледна. Съвсем спокойно.

— В полунощ не е и помирисвал склада — каза той. — Бил на рожден ден при някакви старци. Семейно тържество. Съседи. Пристигнал там снощи около осем. Пеш, заедно с жена си. Стояли до към два след полунощ. Поне двайсет души са ги видели да пристигат и още толкова ще потвърдят кога са си тръгнали. Откарал ги зетят на снаха му. По това време вече валеше, та не искали да се мокрят.

— Продължавай, Финли — рекох аз. — Кажи го докрай.

— Знаеш ли кой е зет на снаха му? — запита той. — Дето го откарал в два след полунощ, та да не се намокри. Полицай Стивънсън.