Лий Чайлд
Място за убиване (26)

26

Трябваше да паркирам бентлито много внимателно. Исках да изглежда, като че съм го зарязал където ми е паднало. И в същото време да бие на очи. Дълго местих колата ту насам, ту натам. Накрая я оставих пред къщата с извити наляво колела. Сякаш съм заковал спирачки в последния момент.

Исках да останат с впечатление, че съм вътре. Няма нищо по-очебийно от празна къща. Опустелият дом се усеща веднага. Тих е. Липсва му човешко излъчване. Затова отворих входната врата с ключ от голямата връзка на Чарли. Обиколих и включих тук-там по някоя лампа. Пуснах телевизора в хола и намалих звука. Също и радиото в кухнята. На места дръпнах завесите. Излязох пред къщата. Доста добре изглеждаше. Като че вътре има някой.

После се отправих към гардероба в коридора. Трябваха ми ръкавици. Рядка стока за южните щати. Не се ползват много. Но Хъбъл имаше. Два чифта, подредени грижливо на горната лавица. Едните бяха скиорски. В зелено и лилаво. Нямаше да ми свършат работа. Търсех нещо по-тъмно. Другите обаче бяха тъкмо каквито ми трябваха. Изящна изработка от тънка черна кожа. Банкерски ръкавици. Много меки. Просто залепваха на ръката.

Скиорските ръкавици ме подсетиха за шапка. Ако Хъбъл бе ходил на ски в Колорадо, трябваше да си има всичко. Намерих кутия с шапки. Между тях имаше нещо като ушанка от синтетична материя. Черна на тъмнозелени шарки. Вършеше работа.

Следващата ми спирка бе в спалнята. Открих тоалетката на Чарли. Беше по-голяма от някои стаи, в които съм живял. Пълна с цял куп козметика. Имаше какво ли не. Взех една черна спирала за мигли и минах в банята. Размазах чернилка по цялото си лице. После облякох якето, сложих шапката и ръкавиците. Върнах се в спалнята и спрях пред огледалните врати на гардероба. Добре изглеждах. Тъкмо като за нощна работа.

Излязох навън. Пак заключих входната врата. Усещах как горе прииждат огромни буреносни облаци. Беше съвсем тъмно. Спрях пред вратата и проверих всичко наред. Пъхнах пистолета във вътрешния джоб. Проверих как се вади. Излезе съвсем лесно. Зареден. Спуснат предпазител. Резервни патрони в горния десен джоб. Нож в страничния ляв. Палка в десния. Обувките здраво завързани.

Обърнах гръб на къщата. Минах покрай бентлито и продължих още петнайсетина метра по алеята. Нагазих в зеленината и си подбрах място, откъдето да виждам и в двете посоки. Седнах на студената земя и се приготвих да чакам. При засада печели търпението. Ако врагът е предпазлив, идва или много рано, или много късно. Когато реши, че не го очакваш. Тъй че колкото и да подрани, трябва вече да си готов. Колкото и да закъснее, трябва да чакаш. Чакаш като в транс. Трябва да имаш безкрайно търпение. Излишно е да се тревожиш. Просто чакаш. Без да мърдаш, без да мислиш, без да хабиш енергия. После изведнъж се хвърляш в битката. След час, след ден, след седмица. Чакането е като всяко друго умение.

 

 

Чакането започна в дванайсет без четвърт. Усещах как в небето се струпват кипнали облаци. Въздухът беше гъст като крем супа. Непрогледен мрак. Бурята избухна около полунощ. По листата наоколо се посипаха огромни капки. След броени секунди дъждът се превърна в потоп. Имах чувството, че седя под душа. Горе трещяха оглушителни гръмотевици. Те раздираха небосвода, а светкавиците проблясваха една след друга. За секунди в градината ставаше светло като ден. Седях под пороя и чаках. Десет минути. Петнайсет.

Те дойдоха в дванайсет и двайсет. Все още валеше като из ведро и гръмотевиците продължаваха да тътнат. Чух камиона едва когато наближи по алеята. Долових хрущенето на чакъл от около четирийсет метра. Беше тъмнозелен закрит камион. Със златни букви отстрани. Фондация „Клайнър“. Точно такъв бях видял пред къщата на Роскоу във вторник сутринта. Мина само на два метра от мен. Чакълът скърцаше под широките гуми. Точно това бе видял Финли у Морисънови. Следи от широки гуми.

Камионът измина още няколко метра и спря. Нямаше как да продължи — бентлито му преграждаше пътя. Точно това исках. Двигателят заглъхна и чух скърцането на ръчна спирачка.

Най-напред излезе шофьорът. Беше с бял найлонов комбинезон. Стегната качулка и хирургическа маска на лицето. Тънки гумени ръкавици. Галоши. Той се смъкна от седалката и тръгна към задната врата. Познавах тази походка. И едрата, масивна фигура. Беше Клайнър младши. Идваше да ме убие лично.

Той блъсна с длан по вратата. Ударът отекна глухо. После завъртя дръжката и отвори. Излязоха четирима. Еднакво облечени. Бели найлонови комбинезони, стегнати качулки, маски, ръкавици, галоши. Двама носеха чанти. Другите двама — дълги масивни пушки. Общо петима. Бях очаквал четирима. С петима щеше да е по-трудно. Но и по-резултатно.

Пороят се сипеше. Чувах как трополи по найлоновите костюми. Чувах металния му звън по покрива на камиона. За миг ги видях в проблясъка на мълния. Изглеждаха като призраци. Като бегълци от преизподнята. Ужасна гледка. За пръв път се запитах дали в понеделник наистина щях да се справя. Но сега нямах съмнения. Тази нощ изненадата бе на моя страна. Щях да бъда преследвач — невидим, кошмарен и безмилостен.

Клайнър младши почна да ги подрежда. Бръкна в камиона и извади лост. Посочи трима от бойците си, после ги поведе през пороя към къщата. Петият щеше да чака при камиона. Заради дъжда трябваше да влезе в кабината. Видях го как се озърта към мрачното небе, после към шофьорската седалка. Измъкнах палката. Промъкнах се през храстите. Нямаше как да ме чуе. Капките трополяха около ушите му.

Той ми обърна гръб и пристъпи към кабината. За секунда затворих очи и видях как Джо лежи в моргата с дупка вместо лице. Видях как Роскоу трепери пред отпечатъците в коридора. После изхвръкнах от храстите. Хвърлих се зад врага. Стоварих палката в основата на черепа му. Палката беше тежка, а аз замахнах с все сила. Усетих как костта се разпада под нея. Онзи рухна като дърво. Просна се с лице върху чакъла, а дъждът трополеше по найлоновия костюм. С един ритник му строших врата. Номер първи отпадаше.

Издърпах трупа по чакъла и го хвърлих зад камиона. Заобиколих и извадих ключовете от таблото. Промъкнах се към къщата. Прибрах палката в джоба си. Измъкнах ножа и го поех с дясната ръка. Не исках да стрелям в къщата. Прекалено е шумно, дори при такава буря. Спрях пред вратата. Ключалката беше изкъртена, от рамката стърчаха трески. Зърнах лоста да се търкаля в антрето.

Къщата беше голяма. Доста време им трябваше, за да я претърсят. Предполагах, че четиримата няма да се разделят. Първо щяха да търсят заедно. И чак след това да се разпръснат. Чувах ги как трополят по горния етаж. Излязох навън и зачаках някой да слезе долу. Притисках се към стената до разбитата врата. Отгоре навесът ме закриваше. Дъждът бе все тъй пороен. Същинска тропическа буря.

Чаках близо пет минути, докато най-сетне първият слезе долу. Чух как дъските в коридора изскърцаха. Чух го да отваря вратата на гардероба. Пристъпих в къщата. Той стоеше с гръб към мен. Беше един от онези с пушките — висок, но по-слаб от мен. Прокраднах се зад него. Посегнах с лява ръка над главата му. Забих пръсти в очите. Пушката глухо тупна на килима. Дръпнах врага назад, извъртях го и тичешком го изтеглих навън. В пороя. Забих пръсти още по-дълбоко в очите му. Опънах главата назад. Прерязах му гърлото. Това не става с един елегантен замах. Не е като във филмите. Просто не съществува толкова остър нож. В човешкото гърло има цял куп жилави хрущяли. Трябва с все сила да кълцаш напред-назад. Доста време отнема. Но в крайна сметка става. И то доста добре. Докато ножът стигне до кокал, врагът вече е мъртъв. Така стана и с този. Кръвта му бликна и се смеси с дъждовните струи. Той омекна и провисна в ръцете ми. Свършено с номер втори.

Хванах трупа за качулката и го повлякох по тревата. Нямаше смисъл да го вдигам на ръце. Главата му сигурно щеше да се откъсне. Оставих го да лежи в градината. Пак изтичах вътре. Взех пушката и се навъсих. Беше сериозно оръжие. „Итака Маг–10“. Виждал съм такива в армията. Стрелят с огромни патрони. Имат такава мощност, че и през ламарините на кола убиват човек на място. А в насрещен бой са просто унищожителни. Имат само по три патрона, но както се казва, додето изстреляш третия, битката определено е свършила.

Предпочитах да продължа с ножа. По-безшумен е. Но като резервно оръжие пушката беше за предпочитане пред пустинния орел. Работата е там, че с такава пушка няма защо да се целиш. От дулото изхвръква широк сноп олово. С „Маг–10“ можеш да не улучиш само ако си с гръб към мишената.

Отново излязох през разбитата врата и притиснах гръб към стената под поройния дъжд. Предполагах, че скоро ще почнат да излизат. Вече бяха наясно, че не съм вътре, а и навярно се питаха къде е изчезнал четвъртият, значи трябваше да излязат. Неминуемо. Не можеха да стоят там до сутринта. Чаках. Вътре подът отново изскърца. Не му обърнах внимание. Рано или късно щяха да излязат.

Излязоха. Двама. Плътно един до друг. За част от секундата се поколебах. Те прекрачиха под пороя и чух как капките заплющяха по найлоновите костюми. Пак извадих палката. Поех я с дясна ръка. Първият рухна веднага. Палката безпогрешно го улучи в тила и едва не му откъсна главата. Но вторият успя да реагира. Отскочи и се завъртя, тъй че вторият удар не улучи. Палката само строши ключицата му и го повали на колене. С лявата ръка го намушках в лицето. Вдигнах палката за нов удар. Чак на третия път успях да му строша врата. Жилав тип се оказа. Но не чак толкова. Край на номера три и четири.

Под яростния порой повлякох труповете през тревата към алеята. Зарязах ги при предишния. Четирима елиминирани и една пушка трофей. Плюс ключовете от камиона. Губеше ми се само Клайнър младши с втората пушка.

Нямаше как да го намеря. Не знаех къде е. Пристъпих в къщата и се ослушах. Нищо не чух. Трясъкът на пороя по покрива и чакъла отвън заглушаваше всичко останало. Ако хлапакът беше нащрек и се спотайваше, нямаше да го чуя. Този път нещата бяха сериозни.

Промъкнах се в зимната градина. Дъждът блъскаше с всичка сила по покрива. Спрях и се ослушах. Чух хлапака в коридора. Вървеше към изхода. Излезе. Ако беше завил надясно, щеше да се спъне в трите мъртви тела, струпани на тревата. Но той зави наляво. Мина покрай стъклата на зимната градина. Вървеше през мократа трева към вътрешния двор. Видях го да крачи през пороя само на два-три метра от мен. Приличаше на пришълец от ада. Пришълец от ада, стиснал здраво дългата черна пушка.

Връзката с ключове беше в джоба ми. Отключих стъклената врата и пристъпих навън. Дъждът ме блъсна като струя от градинарски маркуч. Прокраднах се към вътрешния двор. Клайнър стоеше там и гледаше плувния басейн. Аз гледах него. От пет-шест метра чувах как пороят плющи по найлоновия комбинезон. Мълниите прорязваха мрака една след друга, а гръмотевиците се сливаха в един непрестанен тътен.

Не ми се искаше да го застрелям с пушката. Трябваше да премахна телата. Така щях да оставя Клайнър старши в неведение. Исках да се чуди какво ли е станало. Къде се е запиляло момчето му. Това нямаше да му дава покой. А освен това бе изключително важно за мен самия. Не исках да оставям зад себе си и най-дребна улика. Пушката би превърнала тялото на хлапака в кървава пихтия. После щях да се видя в чудо. Нямаше начин да събера всичко.

Хлапакът тръгна надолу към басейна. Аз завих настрани, без да напускам мократа трева. Онзи вървеше бавно. Страхуваше се. Беше сам. Не виждаше добре. Стегнатата качулка ограничаваше зрителното му поле. Непрестанно въртеше глава някак вдървено и механично. Спря до басейна. Бях на метър зад него. Той продължаваше да върти глава, а аз пристъпвах ту наляво, ту надясно, за да остана невидим. Дулото на пушката шареше насам-натам над кипналите води на басейна.

В някоя книга или на кино бих излязъл на честен двубой. Нали идвах да отмъстя за брат си. А пред мен стоеше негодникът, който бе подритвал трупа му като чувал с парцали. Бихме се срещнали очи в очи. Той би трябвало да узнае с кого има работа. Защо ще умре. И прочие благородни измислици. Но в истинския живот не е така. Джо би се изсмял, ако чуеше нещо подобно.

Стиснах палката и с всичка сила замахнах към главата му. Тъкмо когато се обърна да тръгне назад. Палката отскочи от хлъзгавия найлон и тежестта на оловния пълнеж безнадеждно ме извади от равновесие. Падах като начинаещ кънкьор. Хлапакът се завъртя и вдигна пушката. Вкара патрон в цевта. Замахнах с ръка и блъснах дулото настрани. Търкулнах се долу, под зоната на обстрел. Той натисна спусъка и страхотният трясък заглуши гръмотевиците. Чух как сачмите раздират листата в дървесните корони зад нас.

Жестокият откат го отхвърли назад, но той успя да зареди втори патрон. Чух зловещото металическо прещракване. Лежах по гръб върху плочките край басейна. Скочих и сграбчих пушката с две ръце. Завъртях цевта нагоре и Клайнър отново стреля във въздуха. Нов страхотен трясък. Този път дръпнах едновременно с отката и изтръгнах пушката от ръцете му. Замахнах напред и го ударих с приклада в лицето. Слаба работа. Върху приклада на „Маг–10“ има дебела гумена подложка. За да пази рамото на стрелеца от жестокия откат. Сега опази главата на хлапака. Той само се люшна назад. Хвърлих се в краката му, дръпнах с всичка сила и го катурнах в басейна. Той пльосна по гръб. Скочих след него.

Бяхме в дълбокото и отчаяно пляскахме с ръце — който пръв хванеше другия, щеше да победи. Пороят се сипеше над нас. Хлорът изгаряше ноздрите и очите ми. Борех се да докопам врага за гърлото. Разкъсах качулката и впих пръсти в шията му. Напрегнах ръце и го натиснах под водата. Борех се да му смачкам гръкляна. Онзи рокер от Уорбъртън преди няколко дни много искаше да ме очисти, но неговото си беше детинска игра в сравнение с онова, което правех на Клайнър. Едва не му откъснах главата. Стисках, извивах и го държах на метър под водата, додето издъхна. Не ми отне много време. В такива случаи всичко свършва набързо. Който пръв хлътне долу, там си остава. Можеше да съм и аз.

Плясках с ръце и се задъхвах от вонята на хлор. Дъждът плющеше наоколо. Не се виждаше къде свършва водата и почва въздухът. Оставих трупа да плува и се отдръпнах настрани. Вкопчих пръсти в ръба, за да си поема дъх. Времето беше кошмарно. Трясъкът на гръмотевици се сливаше в непрестанен грохот, а мълниите просветваха една след друга. Дъждът блъскаше немилостиво. Сигурно щях да се намокря по-малко, ако останех в басейна. Но тепърва ме чакаше работа.

Отблъснах се към трупа на хлапака. Той плуваше на около метър от мен. Повлякох го до ръба. Измъкнах се. Сграбчих найлона с две ръце и започнах да дърпам. Стори ми се, че тежи цял тон. Оставих го да лежи до басейна. От костюма бликаха струйки вода покрай китките и глезените му. С омекнали крака се помъкнах към гаража.

Не беше лесно да вървя с тия студени, лепкави дрехи. Все едно бях навлякъл ризница. Но все пак се добрах до гаража и измъкнах връзката ключове. Отключих и щракнах лампата. Гаражът беше широк, за три коли. Но вътре стоеше само второто бентли. Колата на Хъбъл — същата като на Чарли. Великолепен тъмнозелен цвят, полиран често и с обич. Докато заобикалях колата, зърнах неясното си отражение. Търсех ръчна количка или нещо подобно. Гаражът бе пълен с градинарски сечива. Грамадна моторна косачка с кормило, маркучи, гребла. В отсрещния ъгъл зърнах количка с големи велосипедни колела.

Издърпах я в бурната нощ и се отправих към басейна. След кратко търсене открих двете пушки и мократа палка. Хвърлих пушките в количката, а палката пъхнах в джоба си. Проверих дали трупът на хлапака е с обувки и го вдигнах при пушките. Подкарах количката по алеята. Проврях се покрай бентлито и стигнах до камиона. Отворих задната врата и прехвърлих трупа вътре. Избутах го по-назад. Дъждът трещеше по покрива. После вдигнах първия убит и го метнах до Клайнър младши. Хвърлих пушките върху тях. Дотук двама прибрани.

После отмъкнах количката до другите трима. Те лежаха върху мократа трева и дъждът плющеше оглушително по грозните им костюми. Един по един ги откарах към камиона. Най-сетне и петимата бяха вътре.

След това повлякох количката към гаража. Прибрах я в същия ъгъл. На една лавица открих фенерче. Исках да огледам четиримата спътници на Клайнър младши. Изтичах назад през пороя и влязох в камиона. Включих фенерчето и се приведох над безформената камара трупове.

За хлапака вече знаех. Свалих маските и качулките на другите четирима. Плъзнах лъча по лицата им. Първите двама се оказаха пазачите от склада. В четвъртък ги бях наблюдавал с бинокъла, тъй че не се съмнявах. Е, не бих се заклел пред военен съд, но тази нощ хич не ми беше до формалности.

Другите двама разпознах от пръв поглед. Без капка съмнение. Бяха полицаи. Втората двойка от миналия петък. Онези, дето дойдоха да ме арестуват заедно с Бейкър и Стивънсън. През седмицата ги бях виждал на няколко пъти в участъка. Значи и те бяха в играта. Тайните резерви на кмета Тийл.

Пак излязох от камиона и върнах фенерчето в гаража. Заключих вратата и превит под дъжда, изтичах към къщата. Грабнах двете чанти, които бяха домъкнали. Отнесох ги в антрето и светнах лампата. Прегледах какво има вътре. Резервни маски и ръкавици. Кутия патрони за пушките. Чук. Торбичка с огромни пирони. И четири ножа. Същински скалпели. Нарязват те като едното нищо.

Взех захвърления лост. Вдигнах чантите. Пренесох целия багаж до камиона и го метнах върху труповете. После заключих задната врата и изтичах през дъждовните струи обратно към къщата.

Минах отсреща да заключа градинската врата. Тичешком се върнах в кухнята. Отворих фурната и изпразних джобовете си. Сложих всичко на пода. В шкафа открих две тави за печене. Разглобих пустинния орел и подредих частите върху едната тава. Сложих до тях резервните патрони. Върху втората оставих ножа, палката, ключовете, парите и разни хартийки. Пъхнах тавите във фурната и я включих на най-слабо.

Излязох навън и криво-ляво затворих вратата. Изтичах покрай бентлито и седнах в кабината на камиона. Не бях свикнал с таблото, но с малко опипване включих двигателя. Бавно дадох заден ход по алеята и излязох на Бекман Драйв. Подкарах надолу към града. Чистачките отчаяно се бореха с проливния дъжд. Заобиколих църковното площадче и продължих на юг. Градът беше пуст. Не се мяркаше жива душа.

След триста метра завих към дома на Морисън. Спрях отпред и зарязах камиона до новия линкълн. Заключих кабината. Изтичах през двора и метнах ключовете в полето отвъд оградата. Загърнах се по-плътно с якето и тръгнах назад под дъжда. Мислех напрегнато.

 

 

Вече от един час беше събота. До неделя оставаше по-малко от денонощие. Работата почваше да се избистря. Три неща знаех със сигурност. Първо, Клайнър се нуждаеше от специална хартия. Второ, тази хартия не можеше да се открие никъде в Щатите. Само че тук идваше третото: Складът бе претъпкан с нещо.

Смущаваха ме и надписите върху онези кашони. Не емблемата на „Островни климатици“. Не и печатният текст. Другото ме тормозеше. Серийните номера. Върху двата кашона, които видях, имаше правоъгълници с изписани на ръка номера. Вярвах на очите си. А и ченгетата от Джаксънвил споменаваха същото за товара в камиона на Столър. Дълги серийни номера, изписани на ръка. Но защо? Кашоните бяха добро прикритие. Чудесен камуфлаж. Хитър ход — да изнасят нещо от Флорида в кашони за климатици. Тъкмо продукт за износ по ония места. Кашоните бяха заблудили ченгетата от Джаксънвил. Един поглед — и толкоз. Но серийните номера продължаваха да ме мъчат. Ако в кашоните не е имало електроуреди, защо са изписвали серийни номера? Това вече докарваше камуфлажа до пълен абсурд. Какво значеха номерата, дявол ги взел? Що за гадост е имало в проклетите кашони?

Точно това се питах. И в крайна сметка получих отговора от Джо. Вървях под дъжда и си спомнях какво бе казал Келстийн за точността. Че Джо умеел да се изразява възхитително точно. Знаех това. Спомних си малкото, спретнато списъче, което бе изготвил. Надписът с главни букви. Инициалите. Колонката с телефонни номера. Двата реда най-долу. Столърови, гаражът. Грей, досие Клайнър. Трябваше пак да погледна списъка. Но изведнъж изпитах увереност какво ми подсказва Джо: ако искам да знам какво тъпче Клайнър в онези кашони, вероятно си струва да отскоча до гаража на Столърови и да погледна.