Лий Чайлд
Място за убиване (21)

21

Учил съм химия поне в седем различни гимназии. Така и не я научих. Имам само най-общи представи. Но едно помня добре — че може да пуснеш в епруветката нещо съвсем дребничко и изведнъж всичко хвръква във въздуха. Само щипка прах, но резултатът се оказва далеч по-мощен, отколкото предполагаш.

Точно това изпитвах сега. Никога не бях срещал Моли. Не бях чувал за нея. Но изпитвах неимоверна ярост. Дори за Джо не се бях разгневил толкова. Онова с Джо беше служебен дълг. Той го знаеше. Бе поел риска. Двамата с него знаехме що е дълг и риск още откакто се помнехме. Но с Моли не беше така.

Другото, което помня от химическата лаборатория, е за натиска. Натискът превръща въглена в диамант. Прави много други неща. И сега правеше нещо с мен. Бях изпаднал в ярост, а нямах време. Отново виждах как Моли се задава към изхода. С широка крачка, твърдо решена да открие брата на Джо и да му помогне. Как размахва куфарче с файлове, които не е трябвало да копира. Как поема огромен риск. Заради мен. Заради Джо. Този образ растеше и растеше в главата ми като чудовищен натиск в стар сеизмичен разлом. Трябваше да реша как да го използвам. От мен зависеше дали ще ме смаже, или ще ме превърне в диамант.

Стояхме на паркинга пред аерогарата и се подпирахме на колата. Още бяхме замаяни и мълчахме. Сряда, почти три следобед. Стисках ръката на Финли. Преди малко той искаше да остане и да започне разследване. Било негов дълг. Аз му се разкрещях, че нямаме време. Насила го измъкнах от аерогарата. Поведох го право към паркинга, защото знаех, че в тези секунди се решава дали ще победим, или ще загубим.

— Трябва да се доберем до досието на Грей — казах аз. — Това е последният ни шанс.

Финли сви рамене. Разбра, че няма смисъл да спори.

— Друго не ни остава — каза той.

Роскоу кимна.

— Да вървим.

Двамата седнахме в нейната кола. Финли потегли пред нас. По целия път не разменихме нито дума. Но Финли си говореше сам. Крещеше и псуваше. Виждах как главата му подскача нагоре-надолу. Крещеше и псуваше срещу пътя.

 

 

Тийл ни чакаше в управлението. Беше се облегнал на преградата. Стискаше бастуна в съсухрената си десница, нашарена със старчески петна. Видя ни да влизаме и изкуцука към общото помещение. Седна зад едно бюро. В дъното, до вратата на архивите.

Минахме край него и влязохме в кабинета. Седнахме да изчакаме. Извадих от джоба си разпечатката и я подадох на Финли през бюрото. Той я прегледа и рече:

— Не е кой знае какво, нали? Ами заглавието? „Е унум плурибус“. Не беше ли обратното?

Кимнах.

— От едното произлизат много. Нямам представа какво означава.

Той сви рамене. Пак се наведе над разпечатката. Гледах го как чете. После на вратата се почука и влезе Бейкър.

— Тийл си тръгва — съобщи той. — Сега разговаря със Стивънсън на паркинга. Трябва ли ви нещо, момчета?

Финли му подаде разпечатката.

— Изкарай ми копие на ксерокса, ако обичаш.

Бейкър излезе и Финли потропа с пръсти по бюрото.

— Чии са инициалите? — запита той.

— Знаем само за мъртвите — казах аз. — Хъбъл и Моли Бет. Два от номерата са университетски. Принстън и Колумбия. Последният е на детектив от Ню Орлиънс.

— Ами гаражът на Столър? Огледахте ли го?

— Нищо няма. Само два празни кашона от климатици. Миналата година ги е превозвал до Флорида и май се е пооблажил.

Финли изръмжа. В това време влезе Бейкър и ми подаде разпечатката заедно с копието. Задържах оригинала, а копието дадох на Финли.

— Тийл си отиде — каза Бейкър.

Измъкнахме се от кабинета. За момент зърнах как белият кадилак се отдалечава от паркинга. После бутнах вратата на архивите.

Маргрейв беше малко градче на задника на географията, но Грей бе пълнил това помещение с документи цели двайсет и пет години. Отдавна не бях виждал толкова много книжа. Покрай четирите стени се издигаха чак до тавана новички шкафове с емайлирано бяло покритие. И всичките бяха претъпкани с папки. Трябва да имаше поне хиляда кутии за документи. Големи картонени кутии с етикетчета отстрани и малки пластмасови халки, та да се измъкват по-лесно. Вляво от вратата най-горе пишеше: А. Отдясно долу — последните букви от азбуката. Буквата К се падаше някъде срещу вратата.

Открихме кутията с надпис „Клайнър“. Между три други с етикет „Клан“ и една с надпис „Клипспрингър срещу щата Джорджия“. Пъхнах пръст в халката. Издърпах кутията. Беше тежка. Подадох я на Финли. Изтичахме пак в кабинета. Сложихме кутията върху бюрото. Отворихме я. Беше пълна със стари, пожълтели документи.

Само че документите бяха сбъркани. Нямаха нищо общо с Клайнър. Нищичко. Половин педя стари полицейски циркуляри. Оперативни инструкции. Неща, които е трябвало да бъдат изхвърлени преди десетилетия. Късче от историята. Процедури за в случай, че Съветският съюз изстреля ядрена ракета срещу Атланта. Процедури за в случай, че негър пожелае да заеме предна седалка в автобуса. Куп такива неща. Но нито едно от заглавията не започваше с буквата „К“. Нямаше нито дума за Клайнър. Гледах прашната купчина и усещах как натискът в мен се засилва.

— Някой ни е изпреварил — каза Роскоу. — Взели са материалите за Клайнър и са натъпкали тоя боклук.

Финли кимна. Аз обаче поклатих глава.

— Не. Няма логика. Онези просто биха изхвърлили на боклука цялата кутия. Грей го е направил. Искал е да укрие документите, но сърце не му е давало да наруши порядъка. Затова е заменил важното с тия вехтории. Да запази всичко спретнато и подредено. Нали казвате, че бил много педантичен?

Роскоу сви рамене.

— Грей да е скрил документите? Може. Щом си криеше пистолета в бюрото ми…

Погледнах я. Нещо в нейните думи ме бе смутило.

— Кога ти даде пистолета?

— След Коледа — каза тя. — Малко преди да умре.

— Тук нещо не е наред — промърморих аз. — Човекът е бил детектив с двайсет и пет години стаж, нали така? Добър детектив. Почтен, уважаван гражданин. Откъде накъде подобен човек ще иска да крие оръжието си. Не е била там работата. Дал ти е кутията, защото в нея е имало нещо за криене.

— Да, пистолетът — отвърна Роскоу. — Казах ти вече.

— Не — възразих аз. — Не вярвам. Пистолетът е бил само за фасон. Колкото да те накара да си заключваш чекмеджето. Не е трябвало да го крие. Ако толкоз му се е искало, извън службата човек като него може и ядрена бойна глава да носи. Тайната не е в пистолета. Има нещо друго в кутията.

— Но вътре нямаше нищо друго — каза Роскоу. — Сам видя — никакви папки.

За момент и тримата застинахме. После се втурнахме към вратата. Изхвръкнахме навън и дотичахме до шевролета на Роскоу. Измъкнахме от багажника кутията на Грей. Отворихме я. Аз подадох пистолета на Финли. Огледах кутийката с патрони. Нищо. Оставаше само празната кутия. Разтръсках я. Огледах капака. Нищо. Разкъсах кутията. Отлепих двойния картон и го разтворих. Нищо. Тогава разкъсах капака. В ъгълчето, под вътрешната хартия, имаше ключ. Залепен за картона. Там, където никой не би го намерил. Скрит грижливо от един мъртвец.

 

 

Не знаехме за какво е ключът. Отхвърлихме всичко в участъка. Отхвърлихме и дома на Грей. Един предпазлив човек не би избрал тия места. Гледах ключа и усещах как натискът расте. Затворих очи. Представих си как Грей разлепва хартията в ъгъла на капака и слага ключа отвътре. Дава кутията на приятелката си Роскоу. Гледа как тя я слага в бюрото си. Чекмеджето потъва навътре. Грей въздъхва от облекчение. Превърнах тези картини във филм и трябваше два пъти да го изгледам мислено, преди да ми подскаже закъде е ключът.

— Нещо в бръснарницата — казах аз.

Грабнах пустинния орел и набутах Финли в колата. Роскоу седна зад волана. Включи двигателя и подкара към града. Чак тогава запита:

— Защо?

— Той често е посещавал бръснарницата — казах аз. — По три-четири пъти седмично. Разбрах го от стареца. От белите никой друг не влизал там. Значи мястото му се е сторило сигурно. Недостъпно за Тийл, Клайнър и другите. Иначе защо да ходи в бръснарницата? Ти каза, че бил плешив, с буйна брада. Не му е трябвало нито бръснене, нито подстригване. Влизал е, защото старците са му харесвали. Потърсил е помощ от тях. Дал им е документите.

Роскоу закова шевролета срещу бръснарницата и тримата изтичахме към вратата. Нямаше клиенти. Само двамата старци си седяха по местата. Показах им ключа.

— Идваме за нещата на Грей.

По-младият поклати глава.

— Не можем да ти ги дадем, приятелю.

Той пристъпи към мен и взе ключа. После го пъхна в дланта на Роскоу.

— Сега вече можем. Тъй рече старият мистър Грей: не ги давайте никому, освен на моята приятелка мис Роскоу.

Отново взе ключа. Върна се до мивката и клекна, за да отключи тясното махагоново шкафче отдолу. Извади три папки. Папките бяха дебели, подвързани в стара опаковъчна хартия. Старецът подаде едната на мен, другата на Финли и третата на Роскоу. После махна с ръка на колегата си и двамата излязоха през вратата в дъното. Оставиха ни сами. Роскоу седна на тапицираната скамейка до витрината. Аз и Финли се настанихме на бръснарските столове. Сложихме крака върху хромираните подложки. Започнахме да четем.

 

 

Моята папка започваше с дебел сноп полицейски доклади. Всички бяха копирани на ксерокс и пратени по факса. Двойно размазани. Но все пак се четяха. Заедно представляваха досие, събрано от детектив Джеймс Спиренца, петнайсети отдел на полицейското управление в Ню Орлиънс. Отдел „Убийства“. Бавно проследих фактите. Преди осем години Спиренца започнал разследване на убийство. После на още седем. В крайна сметка на ръцете му се струпали осем убийства. Той не разкрил нито едно. Пълен провал.

Но положил всички усилия. Следствието било проведено най-старателно. Педантично. Първият убит се оказал собственик на текстилно предприятие. Специалист, разработващ някакъв нов метод за химическа обработка на памука. Вторият бил началник-цех в неговата фабрика. Малко преди това напуснал работа и събирал пари, за да започне собствен бизнес.

Следващите шест жертви били държавни служители. От Агенцията за защита на природата в Ню Орлиънс. Разследвали замърсяването на водите в делтата на Мисисипи. Рибата измирала. Причината се оказала четиристотин километра нагоре по течението. Един текстилен завод в щата Мисисипи изливал в реката натриева основа, натриев хипохлорид и хлор. Химикалите се смесвали в речната вода и образували смъртоносен киселинен коктейл.

Всички жертви били убити по един и същ начин. Два куршума в главата от пистолет двайсет и втори калибър със заглушител. Чисто и безпогрешно. Спиренца предположил, че са дело на професионалист. Започнал издирване на убиеца по два начина. Примолил се на всички познати и преровил всяко тъмно ъгълче. Професионалните убийци не са много на брой. Спиренца и неговите приятели разговаряли с всеки един от тях. Никой нищо не знаел.

Вторият подход на Спиренца бил да зададе класическия въпрос. Кому е изгодно? Не след дълго разбрал. Текстилният магнат в Мисисипи изглеждал най-подходящ. Той имал изгода от смъртта и на осемте убити. Двама от тях го атакували професионално. Останалите шестима заплашвали да закрият завода му. Спиренца задълбал около него. Преобърнал всичко с главата надолу. Цяла година не го изпускал. Документите пред мен показваха колко се е старал. Викнал на помощ ФБР и данъчните служби. Преровили всички сметки до последния цент, та дано да открият необяснимо плащане в брой — хонорар за убиеца.

Търсили цяла година, но не открили нищо. Попътно минали покрай доста смрадливи подробности. Спиренца твърдо смятал, че онзи тип е убил жена си. Пребита до смърт — това било мнението му. След това фабрикантът пак се оженил и Спиренца пратил предупреждение до местния полицейски участък. Единственият му син бил психопат. Според Спиренца — по-лош и от баща си. Луд за връзване. Фабрикантът не давал и с пръст да пипнат сина му. Прикривал го. Подкупвал когото трябва. Момчето имало диагнози от десетина психиатрични болници.

Но накрая всичко се провалило. Бюрото на ФБР в Ню Орлиънс загубило интерес. Спиренца закрил следствието. И го забравил чак докато един стар детектив от затънтено градче в Джорджия му позвънил да поиска сведения за семейство Клайнър.

 

 

Финли затвори своята папка. Завъртя стола към мен.

— Фондацията „Клайнър“ е само фасада — каза той. — Пълна измама. Прикрива нещо съвсем различно. Тук го пише черно на бяло. Грей е разровил цялата работа. До дъно. Всяка година фондацията харчи четири милиона, а приходите й са нула. Кръгла нула.

Той измъкна от папката един лист. Приведе се. Подаде ми го. Беше нещо като финансов отчет за разходите на фондацията.

— Виждаш ли? Невероятно е. Всичко това го харчат.

Погледнах. Най-отдолу имаше огромна сума. Кимнах.

— Може и да е много повече. Тук съм вече от пет дни, нали? Преди това шест месеца обикалях из Щатите. Още по-рано съм бил къде ли не по света. Маргрейв е най-чистото, най-спретнатото, най-лъскавото градче, което някога съм виждал. Поддържат го по-добре от Пентагона и Белия дом. Повярвай ми, бил съм там. В Маргрейв всичко е чисто ново или идеално ремонтирано. Съвършено градче. Толкова съвършено, че чак страх да те хване. Това трябва да струва луди пари.

Финли кимна.

— При това Маргрейв е адски странно място — продължих аз. — По цял ден не се мярка жива душа. Никакъв живот. На практика в целия град няма търговска дейност. Никой не бърза за никъде. Никой не печели пари.

Той ме погледна с недоумение. Не схващаше.

— Помисли си — казах аз. — Да вземем например Ено. Чисто нова закусвалня. Лъскава, модерна. Само че няма клиенти. Бил съм там няколко пъти. Най-много да съм видял двама-трима клиенти. По-малко са и от сервитьорките. Как си плаща тогава сметките? Данъците? Ипотеката? И същото се отнася до всички други в града. Да си видял някога опашка в някой от магазините?

Финли се замисли. Поклати глава.

— Ами бръснарницата? — продължих аз. — Бях тук в неделя сутринта, после дойдох във вторник. Старецът казва, че междувременно не са имали клиенти. Нито един клиент за четирийсет и осем часа.

Изведнъж млъкнах. Спомних си какво още ми бе казал бръснарят. Онова съсухрено старче. Вече виждах нещата от нов ъгъл.

— Старият бръснар — казах аз. — Той спомена нещо. Беше толкова нелепо, че го помислих за луд. Питах го как се издържат без клиенти. Той рече, че карали и без клиенти, защото получавали пари от фондацията „Клайнър“. Попитах го колко. Хиляда долара, отговори той. Всички търговци получавали по толкова. Предположих, че става дума за нещо като целеви заем от хиляда долара на година, нали разбираш?

Финли кимна. Струваше му се съвсем нормално.

— Просто си бъбрехме — продължих аз. — Както става обикновено в бръснарницата. Рекох му нещо в смисъл, че да взимаш хиляда долара на година не е зле, но и не помага кой знае колко, нали така? И знаеш ли какво ми отговори?

Финли поклати глава и зачака. Напрегнах се да си припомня точните думи на стареца. Исках да видя дали ще им обърне толкова малко внимание, колкото и аз вчера.

— Говореше тъй, сякаш ми разкрива голяма тайна. Сякаш поема много голям риск. Говореше шепнешком. Рече, че не бивало да ми казва, но щял да го стори, защото познавам сестра му.

— Откъде познаваш сестра му? — изненада се Финли.

— Не я познавам — казах аз. — Просто се беше объркал. В неделя го разпитвах за онзи китарист, Блейк Слепеца, а той рече, че сестра му го познавала преди шейсет години. А после сигурно е запомнил, че се познавам със сестра му.

— И каква беше голямата тайна? — подкани ме Финли.

— Каза, че не са хиляда долара на година. Получавали по хиляда долара седмично.

— Хиляда долара седмично? — повтори Финли. — Всяка седмица? Възможно ли е?

— Не знам — казах аз. — Тогава помислих, че старецът се е побъркал. Но сега ми се струва, че е говорил чистата истина.

— Хилядарка на седмица — промърмори той. — Ама че заем! Това прави петдесет и два бона годишно. Страшно много пари, Ричър.

Замислих се. После посочих общата сума в сметките на Грей.

— Трябвали са им подобни суми. Ако са харчили толкова много, значи за да излязат на нулата, им е трябвало нещо такова.

Финли се умълча. Размишляваше.

— Купили са целия град — каза той. — Бавно и тихичко. Подхвърляли са тук-там по един бон седмично, докато закупят целия град.

— Точно така — кимнах аз. — Фондацията „Клайнър“ се е превърнала в кокошка със златни яйца. Никой не би рискувал да я заколи. Всички са свикнали да си затварят устата и да извръщат глава настрани, когато трябва.

— Именно — съгласи се Финли. — Клайнър и човек да убие, пак ще му се размине.

Погледнах го втренчено.

— Вече му се размина.

— И какво ще правим сега? — запита Финли.

— Най-напред трябва да разберем какво точно вършат.

Той ме изгледа, като че бях откачил.

— Че нали знаем какво вършат? Печатат в онзи склад камари фалшиви пари.

Поклатих глава.

— Не, не печатат. В Съединените щати вече няма сериозни опити за фалшификация на пари. Джо е сложил край на това. Всичко става в чужбина.

— Ами тогава каква е цялата работа? Мислех, че всичко се върти около фалшиви пари. Иначе защо ще се намесва Джо?

Роскоу надигна глава и ни погледна откъм витрината.

— Да, всичко се върти около фалшиви пари. Знам точно какво става. До най-дребни подробности. — Тя повдигна папката на Грей. — Част от отговора е тук. — После взе сутрешния вестник и го разтръска. — А останалото е тук.

Двамата с Финли бързо седнахме на скамейката до нея. Забихме погледи в папката. Тя съдържаше доклад за наблюдение. Скрит под надлеза на магистралата, Грей бе наблюдавал цялото движение към и от складовете. Общо трийсет и два дни. Резултатите бяха записани грижливо в три части. При първите единайсет случая всеки ден на разсъмване пристигал един камион откъм юг. През целия ден различни коли напускали складовете и се отправяли на север и запад. Грей бе записал направленията им според регистрационните номера. Навярно бе използвал бинокъл. Градовете бяха разпръснати по цялата карта — от Калифорния чак до Масачусетс. През тези първи единайсет дни бяха записани единайсет пристигнали камиона и шейсет и седем отпътували. Средно по един пристигнал и шест отпътували — предимно малки камиончета. Вероятно се събираше около един тон товар на седмица.

Първата част от дневника на Грей покриваше една календарна година. Втората обхващаше следващата година. Този път Грей бе успял да проведе наблюдение девет пъти. Беше видял петдесет и три отпътуващи камиона — приблизително същата бройка и същите направления. Но списъкът на пристигащите камиони се променяше. През първата половина на годината идваха по един дневно, както преди. Но през вторите шест месеца скоростта на доставките се увеличаваше. Вече пристигаха по два камиона седмично.

През последните дванайсет дни от наблюдението нещата пак се променяха. Периодът започваше само пет месеца преди смъртта на Грей. От миналата есен до февруари отново бяха записани по шест отпътуващи камиона с приблизително същите направления. Но нямаше пристигащи камиони. Нито един. От миналата есен само изнасяха, без да пристига нищо.

— И какво? — запита Финли.

Роскоу се облегна назад с широка усмивка. Вече знаеше всичко.

— Очевидно, нали? Те внасят фалшиви пари. Печатат ги във Венецуела, сигурно Клайнър е уредил нещо около новия си химически завод. Парите пристигат с кораб и продължават по магистралата от Флорида до склада в Маргрейв. После се разпределят на север и запад към големите градове — Лос Анджелис, Чикаго, Детройт, Ню Йорк, Бостън. Там потъват в паричния поток. Това е международна мрежа за пласиране на фалшиви пари. Просто като две и две, Финли.

— Смяташ ли?

— Естествено. Спомни си за Шърман Столър. Той пътува към Флорида, за да посрещне кораба в Джаксънвил Бийч. Тъкмо наближава, когато ченгетата го спират за превишена скорост. Затова е бил толкова развълнуван. И затова е викнал тъй бързо адвоката, нали?

Финли кимна.

— Всичко съвпада — продължи Роскоу. — Представи си картата на Щатите. Парите се печатат в Южна Америка и тръгват по море. Пристигат във Флорида. Продължават на югоизток и от Маргрейв посоките се разклоняват. Към Лос Анджелис на запад, Чикаго в средата, Ню Йорк и Бостън на изток. Разклонения, нали? Като на свещник или менора. Знаеш ли какво е менора?

— Знам — каза Финли. — Онези големи еврейски свещници.

— Именно. Така ще изглежда на картата. Пътят от Флорида до Маргрейв е основата. После тръгват разклонения към големите градове — Лос Анджелис, Чикаго и Бостън. Мрежа за внос, Финли.

Тя обясняваше разпалено. Чертаеше с пръст из въздуха. Географски погледнато, всичко изглеждаше съвсем логично. Не виждах противоречия. Поток вносна стока, идваща с камиони от Флорида. Тъкмо по възела от магистрали около Атланта може да се разклони към големите градове на север и запад. Да, сравнението с менора беше добро. Вярно, лявото разклонение се извиваше почти хоризонтално към Лос Анджелис. Все едно, че някой е изтървал свещника, а друг го е настъпил. Но идеята звучеше смислено. Без съмнение Маргрейв се намираше в центъра на потока. Без съмнение всичко се разпределяше от онези складове. Мястото подхождаше идеално. Хитра идея — да използват за склад някое заспало градче като Маргрейв. А подобна организация би разполагала с огромни суми в брой. Вярно, фалшиви, но никой не би усетил разликата. Колкото до количеството — трябва да бе огромно. Всяка седмица докарваха по един тон товар. Индустриални мащаби. Огромни. Това би обяснило безразсъдните разходи на фондацията. И да закъсаха за пари, винаги можеха да си напечатат още.

Финли обаче все още се съмняваше.

— Ами последните дванайсет месеца? — запита той. — Няма никакъв приток. Погледнете списъка на Грей. Доставките спират. Прекратени са преди година. Пак тогава Шърман Столър е изхвръкнал от работа, нали? Цяла година не получават нищо. Но продължават да разпределят. Всеки ден, заминават по шест камиона. Как така нищо не идва, а пращат по шест камиона? Какво означава това? Къде е вносът?

Роскоу му се ухили и размаха вестника.

— Отговорът е тук. Още от петък пишат все за това. Бреговата охрана. Миналия септември започнаха голяма операция срещу контрабандата, нали? Не беше тайна, вдигнаха шум предварително. Клайнър сигурно е разбрал какво се задава. И се е запасил. Виждаш ли списъка на Грей? За шестте месеца до миналия септември доставките се удвояват. Трупали са запаси в склада. Вече цяла година ги разпределят. Затова треперят от страх. Цяла година седят върху камара фалшиви пари. А сега бреговата охрана ще прекрати операцията, нали? Значи могат да продължат по старата система. Това ще се случи в неделя. Това имаше предвид и горката Моли, когато каза, че трябва да успеем до неделя. Трябва да проникнем в склада, докато още не са изчерпали запасите.