Иван Ефремов
Атинянката Таис (9)

ОСМА ГЛАВА
ЧЕРВЕНИКАВИЯТ РАВАНЛИЯ

Птолемей видя Таис да язди тъмнопепелявата кобила, когато се връщаше от разходка до пирамидите заедно с Александър, Хефестион, Черния Клейт и Леонтиск, началник на тесалийската конница. Александър яздеше Буцефал, искаше да раздвижи любимия си кон в ранния час на деня. Обикновено той го яздеше само в бой, избягваше да прегрява врания кон в далечни пътувания под палещото слънце на Азия. Буцефал вдигна умната си широкочела глава с бяло петно и продължително зацвили, приветствувайки кобилата. Салмаах кокетно затанцува, сдържана от силната ръка на Таис.

Три възгласа на учудване прозвучаха почти едновременно. Тримата приятели безпогрешно познаха „четвъртата Харита“. Тесалиецът замря, разглеждайки дребната, облечена скромно жена, пред която се спряха тримата могъщи мъже, между тях и божественият пълководец.

— Тя, моята мечта — атинянката — извика Птолемей, скачайки от коня, и хвана Салмаах за юздата.

— Самоуверен си! — с насмешка забеляза Хефестион. — Твоя без тебе ли?

— Аз казах — мечта! — упорито повтори Птолемей, без да откъсва изпитателен поглед от Таис.

Тя бе сложила двете си ръце на гривата на коня, вдигнала високо глава, и гледаше само Александър като омагьосана от погледа му. Леко сбърчила вежди, Таис преметна крак и се плъзна на земята от лявата страна на коня. Тя изглеждаше съвсем мъничка пред тримата гиганти на огромни коне. Александър, Хефестион и Клейт бяха с цяла палеста (педя) над четири лакти, а височината на Таис беше три лакти и три палести. Въпреки това хетерата не губеше достойнство и дори дръзката си независимост, която беше удивила Птолемей още в Атина. Сега той я поглъщаше с очи. В разцвета на женската си сила, загубила предишното си детско изражение, тя бе станала необяснимо привлекателна, далечна и още по-желана. Конят на Таис отстъпи встрани и Птолемей трябваше да я гледа срещу слънцето. Силната златна светлина проникна през леките дрехи на хетерата и обгърна тялото й със сияещ огън, сякаш самият Хелиос бе взел в обятията си прекрасната дъщеря на Елада и Крит. По начина да гледа в далечината, като че ли виждаше нещо незнайно за останалите, Таис изведнъж му напомни Александър. Птолемей затрепера и наведе очи, за да не се издаде.

Александър слезе от коня, хвърли поводите на Буцефал на Клейт и отиде при Таис.

Александър държеше главата си по-високо, отколкото при първата среща, и присвиваше долните си клепачи с гордо и проницателно изражение.

— Хайре — каза Таис, протягайки длан към брадата на пълководеца.

— За какво искаш да ме молиш?

— За нищо, царю — отговори Таис, наричайки Александър с титлата на владетелите на Персия. — През изминалите години ти стана толкова велик, че ние, простите смъртни, неволно застиваме в молитва пред тебе.

Александър се ослуша в думите на Таис, не, в тях не се долавяше ласкателство.

— Нека ме прости моят прародител Ахилес, но наистина ти си станала по-красива от Елена Троянска, дъщерята на Тиндар!

И царят на македонците още веднъж огледа хетерата, ала атинянката някак си по-другояче усети любопитството му в сравнение с Птолемей.

„Очите й са кристално чисти, като извор на Артемис — мислеше Александър, — сиви със златисти и синкави проблясъци, спокойни и доброжелателни. А устните й като че ли са изрязани от яркочервен камък — така ясен е техният рисунък, рязък, както и дългият разрез на клепачите под тънките вежди. Кожата й е като светла мед, прозрачна и копринена, сякаш тънка огнена пелена, която гори на олтар в ясно пладне…“

След кратко мълчание, което се нарушаваше само от издрънчаването на юздечките и ударите на копитата, Александър каза:

— Помниш ли думите ми в Атина: „Ти ще ми бъдеш гостенка, когато пожелаеш“? Искаш ли сега?

— Разбира се, искам! Особено след като ме учуди със спомена за кратката ни среща.

— Аз отколе се канех да те повикам — намеси се Птолемей, — на твое разположение са каквито щеш коне, палатка, роби — имам в изобилие от всичко това…

Птолемей се запъна под погледа на Александър. Пълководецът гледаше своя съратник без яд, но със съжаление — тъй й се стори на Таис.

— Моят път едва започва — каза царят, — но ти можеш да ни придружаваш. Не в боевете и в настъпленията, а ще ни следваш с мирната половина на моята войска — заедно с художници, философи, артисти. Птолемей ще се погрижи за тебе — той умее да прави това. — Слабата усмивка разсея смущението в спътниците на царя.

Таис наведе глава с тежкия възел на високо вчесаните си коси и по детски присви в дъга устните си.

— Благодаря ти, царю!

— Наричай ме както преди, Александър. И ела на празника, който уреждам за града. Покажи там високото изкуство на елинските жени.

Александър с учудваща за неговата мощна фигура пъргавина се метна на врания си кон, покрит по персийски обичай с потник, закрепен с три ремъка, и с блестяща златна персийска юзда във формата на полегнала буква „Х“ (Хи), със златни розетки на кръстосаните ремъци и под ушите. Таис скочи на протритата кожа от пантера, накара Салмаах да се изправи на задните си крака и ловко да се обърне след препускащите македонци. После отново обърна коня и бавно пое към мястото, където я чакаше Хезиона, която се бе разделила за няколко дни с Неарх. Началникът на флотата бе обещал да се върне за големия симпозиум. Тяхната раздяла не можеше да бъде продължителна.

Мемфис бе обзет от празнично настроение. Хората приветствуваха младия „фараон“ Александър, възхищаваха се от красотата, силата, чувството за превъзходство и власт, които се излъчваха от обоготворения пълководец.

Както винаги народът се надяваше на големи промени в своята съдба, които трябваше да изменят тъжния му живот само с един замах от новия цар, открай време се надяваха на по-добро и не разбираха, че ходът на историята е бавен и труден. Нищо не можеше да се измени към по-добро за тези хора, които сега живееха. Само военни бедствия, погроми, пожари и наводнения връхлитаха вечно сивото съществуване на човешките маси със зашеметяваща изненада. Опитът на историята съществуваше само за мъдреците.

Сред тези, които приветствуваха победоносните македонци и елини, имаше не малко подобни на Таис, весели зрънца от живота, с тяло и мускули като от бронз, с корава душа, които се считаха господари на Ойкумене.

— Ще ми помогнеш ли, Хезиона? — запита хетерата един ден преди симпозиума, уреждан от Александър за високопоставените от Мемфис в така наричаните Южни градини.

— Ти си много храбра, щом като искаш да излезеш пред такава сбирщина от хора. Дали Салмаах няма да се уплаши?

Таис лениво се протегна и извади флакон от мътно старинно стъкло. От него изсипа в мъничка чашка капчица въззелен, неприятно миришещ прашец.

— Ще го сложа във вода и ще напоя утре Салмаах. Необходимо е съвсем мъничко от тази азиатска трева, за да може човек или животно да смъкнат от себе си веригите на стеснителност или страх. Сложиш ли малко повече, тялото ще бъде подвластно на сърцето и понеже нямам опит, ще й дам само една капчица.

От напълнените със смола каменни съдове, сложени върху колони, пламъкът се изтръгваше в тъмното небе на лъкатушни димни ивици. Дълбок навес закриваше събралите се от северния вятър. По гладките плочи на двора музиканти и гръцки хор с артисти изпълняваха „Трагедия“ („Песен на козли“) — откъс от приключенията на Дионис по време на неговото индийско пътешествие. Александър много обичаше тази легенда.

Великият победител се бе излегнал, обкръжен от своите приближени, пийнали и надменни. Само Неарх и Леонтиск бяха седнали малко настрана, заслушани във великолепната тиноска певица. Висока, с черен като нощ пеплос, тя приличаше на Хеката. Само че вместо мрачни кучета, спътници на богинята, две весели разголени, както се полагаше, флейтистки акомпанираха на ниския й глас, на чиято сила можеха да завидят и военачалниците. Широко разливащата се песен измиваше като морето човешките огорчения, караше ги да бъдат по-спокойни, по-внимателни и по-добри.

Задумкаха барабани. Ритъмът се изостри от ситните удари на дървените палки. Роба разпалиха кадилници, извиващи се ивици от тежък ароматен дим се издигнаха над плочите на импровизираната сцена.

Голи финикийски танцьорки, все слаби, теснобедрени, смугли и с малки гърди, се заизвиваха и завъртяха сред дима на кадилниците. Те бяха шест. Ту се разделяха, ту се хвърляха една срещу друга и дръзко, грубо и недвусмислено изобразяваха бясно овладяло ги желание. Жертви на богинята Котито, обладани от една цел — по-бързо да се освободят от нейната тежка власт.

Прегракнали одобрителни викове се понесоха от всички страни. Само Александър и начумереният Черен Клейт не изразиха възхищение. Неарх и Леонтиск също останаха спокойни. Роби поднесоха на всички нови чаши вино. Угаснаха кадилниците, телата на танцьорките блестяха от пот, пронизителните ситни удари замлъкнаха. Под замиращите удари на барабаните финикийките се скриха.

Веднага, без никакво прекъсване, пред дворцовата сцена се спусна завеса от съвсем тънка сребриста тъкан, опъната от единия факелен стълб до другия. Зад нея поставиха големи огледала от посребрени листове мед, отразяващи ярката светлина на големи маслени лампиони.

Звъннаха струни, провлачено запяха флейтите и нови осем голи девойки се появиха в светлата ивица от огледалата зад завесата. Всички бяха нисички, яки и пълногръди. Косите им не се мятаха като тънки змии по рамената им като на финикийките, а бяха късо остригани като на митичните амазонки. Малките крака стъпваха дружно в едно общо движение. Тесалийките бяха дъщери на древна страна на магьосници и техният танц изглеждаше като магическо действие, като тайна мистерия.

Полюляващата се сребриста тъкан отделяше като в омара танцуващите от полумрака под навеса на пируващите. Гъвкавите тела на тесалийките се подчиняваха на друг музикално-напевен ритъм. Танцът бе широк, плавен и във все повече ускоряващото се темпо младите танцьорки, не по-малко буйни от финикийките, като че ли се носеха из просторните тесалийски равнини, пресичани от препускащи коне. Зрителите оцениха полето на тяхната фантазия, гледаха смълчани, обхванати от чувства на тиноестезис — възприятия със сърцето, което за елините олицетворява душата. Леонтиск, натъжен от нещо, се наведе към Неарх и тихичко каза:

— Някога си отдавна видях тесалийки, които изпълняваха танц на амазонки. Колко прекрасно беше!

— И би искал пак да видиш, нали? — загадъчно усмихнат, запита критянинът. Та той знаеше всичко от Хезиона.

— Готов съм да дам цял талант на тази, която ще успее да изпълни танца на амазонките.

— Защо не, плащай — невъзмутимо каза Неарх и протегна шепата си.

Началникът на тесалийската конница учудено се разсмя. В това време вдигнаха завесата. Червеникавите петна от смолистите факли отново заиграха по плочите на двора. Девойка в много къса екзомида, която откриваше лявото рамо и едната гръд, с разпуснати коси, застана До левия факелен стълб. Неарх позна Хезиона. Отначало не я забелязаха. Тиванката вдигна над главата си дайре и с резки удари привлече вниманието на пируващите. Зазвънтяха звънчетата, закрепени към ръба на инструмента, и в ярко осветения кръг се втурна Таис върху Салмаах. Освен юздата нямаше нищо върху коня и освен бойната гривна на амазонките нямаше нищо върху ездачката. Грациозно пристъпващият кон премина на една страна от единия стълб до другия, изправи се на задните си крака и навел встрани мъничката си суха глава, приветствуваше, размахвайки предните си копита. Оттам Салмаах в такт с ударите на дайрето се върна обратно, последователно подхвърляйки встрани ту задницата си, ту гърдите си, а Таис седеше изправена с неподвижни рамене.

Като направи три кръга, атинянката внезапно пусна Салмаах в галоп. Хезиона бясно удряше дайрето, а македонците, всички отлични ездачи, се развикаха в ритъма на ездата.

Подражавайки на легендарните стиганори^[1], Таис при пълен галоп заставаше на едно коляно, обръщаше се с лице към опашката, опъваше се по гръб, прегръщаше широката извита шия на кобилата. След това отново изправяше коня на задните крака, Салмаах се въртеше бързо и красиво, като правеше по два кръга в различни посоки. Сподирена от възторжените викове на зрителите, Таис отпусна коня в равномерен тръс и се изправи с целия си бой на гърба му, като се придържаше за кичурите на дългата грива и балансираше безупречно.

Роби незабелязано постлаха двора с тежки палмови дъски. Таис отново възседна коня, престана да се усмихва, лицето й стана сериозно. Дайрето на Хезиона поде ритъма на горд танц и подхвана редуване с ударите на копитата. Салмаах, подчинявайки се на коленете на хетерата, тропаше и с четирите си копита по кънтящото дърво. Два, четири удара с предните крака, после няколко стъпки назад и отново кънтящото ситнене с предните. Два, четири, осем, дванадесет — последователните удари зачестиха, конят ту се устремяваше напред, ту приклякваше назад. Таис се обтягаше назад, извиваше се като дъга с насочени към тъмното небе гърди.

Хезиона нямаше сили да остане спокойна и танцуваше на място, като с все сила думкаше дайрето. Възбуденият кон също започна да подскача, сякаш галопираше, удряше едновременно с трите си копита, подхвърляше задница и вдигаше глава.

Внезапно Таис скочи от гърба на Салмаах. Опирайки се на коня с дясната ръка, тя започна да изпълнява странен обреден танц. Повдигната на пръстите на десния си крак, хетерата високо вдигаше левия, хващаше глезена му с протегната напред лява ръка. Изопнатото като лък медно тяло на Таис описваше триъгълник, сякаш затворена отгоре буква „гама“, върху тъмнопепелявата кожа на коня. След това двете ръце се протягаха до височината на раменете в такт със силното извиване на тялото, а десния крак минаваше в положението на левия. И отново за миг се очертаваше триъгълник. Салмаах, подскачайки, се движеше в кръг, готова да обърне другата си страна. Таис скочи на гърба на коня, плъзна се долу от другата страна и започна да повтаря триъгълника на странния танц. Непрекъснат рев се носеше под навеса. Леонтиск понечи да се втурне напред. Възпря го Неарх. Птолемей изглеждаше външно спокоен. Вкопчил здраво ръце, той ги притискаше към гърдите си и хвърляше погледи към тесалиеца. Дори Александър се надигна и едва не събори широкоплещестия приведен човек, който стоеше до него и следеше танцуването на Таис така, като че ли от това зависеше целият му живот. Последен скок на Салмаах. И Таис отново е на гърба й; конят, изправен на задните си крака, се покланя на всички страни. След това Таис накара кобилата да коленичи с глава към Александър, а самата тя скочи на земята и го приветствува под възторжените викове на зрителите. Тълпата беснееше. Салмаах се изплаши, скочи, присви уши и въртейки очи, започна да се дърпа заднишком към „сцената“. Хезиона я хвана за юздата.

Александър повика Таис. Но хетерата наметна обшито с ресни египетско наметало и избяга. Трябваше колкото се може по-бързо да измие острата конска пот. Пък и да се облече за пиршеството.

След няколко минути Таис се появи под навеса в оранжев хитон с три ленти — синя, бяла и червена, вплетени в гъстите й черни вълнисти коси.

Преди още Птолемей или Леонтиск да успеят да кажат нещо, хетерата приближи до Александър. Царят на македонците хвана двете й ръце, целуна я и я постави до трикраката гръцка маса между себе си и широкаплещестия, леко приведен човек, с къса брада на мършавото си лице, с умен и уморен поглед.

— Разгледай я добре, Лизип!

Таис трепна. Тя виждаше за първи път знаменития ваятел, напуснал Елада, за да придружава победителя на персите. Скулпторът прегърна Таис през рамо и започна да разглежда безцеремонно лицето й като художник или лекар. Хетерата видя, че той съвсем не е прегърбен, а така изглежда поради навика да се навежда напред, вглеждайки се в лицата.

— Защо, царю? — Таис не можа да се обърне към македонеца по име, макар и да знаеше, че Александър е на 24 години — само една година по-голям от нея, — не обичаше да фамилиарничи.

— Александър иска — отговори вместо царя Лизип — да те извая някога в образа на царица на амазонките. Още от детинство той е мечтал да повтори историята на Тезен и Иполита, но с огорчение научил, че конничките от Термодонт отдавна са изчезнали, останала е само легендата. Обаче ти днес се яви като истинска тяхна наследница. Виж как те поглъща с очи нашият герой Леонтиск!

Таис се наведе пред Александър с пресилена молба:

— Пощади ме, царю! Триста години вече художниците изобразяват как смелите елински воини се разпореждат с амазонките, как ги убиват, отмъкват в плен. Забелязал ли си, че амазонките дори обикновено са спешени, за да не надвишават в никакъв случай мъжете?

— Какво имаш пред вид? — с любопитство запита Лизип.

— Всички съдове — червенофигурни, чернофигурни, от времето на първата олимпиада и дори преди това. Всякакви художници — знаменити и неизвестни: Ефрон, Евхаридес, Андокидес, Архесилай, нима можеш да ги изредиш всички? И навсякъде героите Тезей, Херакъл, Ахилес влачат за косите нещастните амазонки, бият с тояги коленичилите, забиват в гърдите им мечове и копия. Почти не съм видяла рисунка, където амазонките да са изобразени на коне, както им подобава, още по-малко — където да побеждават мъжете в бой.

— Но това е на съдове, и то старинни! — възрази Лизип.

— Съвсем не! Спомни си сцени от похищението на Антиопа върху барелефите от храма на Аполон! Ами нашият в Партенон! А нима си забравил огромната картина на Микон от Пинакотеката в Атина, в лявото крило на Пропилейте, където елински войници безпощадно избиват амазонки. Тя е рисувана преди един век или повече.

— Какво искаш да кажеш с това? — навъси се Александър.

— Когато мъжката гордост е уязвена, вие започвате да си измисляте за свое оправдание небивалици. А художниците се стараят да изобразят тази лъжа колкото е възможно по-правдиво.

— Защо пък художниците? — каза Лизип.

— Та те са също мъже! И на тях също им е непоносима дори мисълта за женското превъзходство.

Приближилият незабелязано Леонтиск запляска с ръце.

— От какво се възхищаваш? — злобно запита Птолемей.

— От ума на амазонката. И от истината.

— Ти виждаш истина?

— Макар дори само в това, че всички тези поражения, които с такова удоволствие са изобразявали атиняните, не отнеха само на амазонките мъжеството, както на беотийците и на атиняните. Херакъл завзе Темискира, тяхната столица, част от амазонките загинаха край Атина, и все пак те са отишли пред стените на Троя да се сражават срещу елините. Това не могат да им простят потомците на тези, които амазонките биха и ги сплашиха със своята безчувственост към раните!

Александър се разсмя весело, а Птолемей не можа да възрази на тесалиеца. Лизип запита Таис:

— Кажи, защо ти хрумна да излезеш в хипогинеса гола?

— Преди всичко поради легендите. Истинските амазонки, посветените на Артемис девойки от Термодонт, живели хиляди години преди нас, винаги са се сражавали голи и са яздили коне без потници. А пък това че са изгаряли едната си гърда, за да стрелят с лък, е глупава измислица, защото няма нито едно древно изображение на едногръда амазонка. Мъжемразките са стреляли или направо пред себе си, или над конските уши, или когато са препускали покрай врага, са се извръщали и стреляли откъм задницата на коня. Истински амазонки може да видите по старите клазоменски вази и кратери. Те са яки, дори твърде набити голи девойки, яхнали силни коне, съпровождани от брадати коняри и кучета, йонийските и карийските жени, привикнали на свобода, не могли да се примирят с грубите дорийски завоеватели. Най-смелите, силните, младите отишли на север към Евксинския понт, където създали град Темискира. Това не е народност, а свещените деви на Артемида, а после на Хеката. Невежите историци и художници ги объркват със скитските жени, които са също прекрасни ратнички и ездачки. Затова твърде често изобразяват амазонките облечени от глава до пети в скитски дрехи или като кападокийки с техните къси екзомиди.

— Ти трябва да си учила история в Лицея или в Академията! — възкликна учуденият Лизип.

Игриви пламъчета заиграха в очите на Таис.

— От Лицея едва си спасих кожата, след като се запознах с Аристотел.

— Той нищо не ми е разказал за това — прекъсна я Александър.

— И не ще ти разкаже по същата причина, поради която рисуват избиването на амазонките. Но кажи, ваятелю, слушал ли си жената да е научила на нещо друго освен на любов възрастните хора? Като че ли само Сафо, но как й се отплатиха мъжете! А ние, хетерите-приятелки, не само развличаме и утешаваме, а също така учим мъжете да умеят да виждат красивото в живота…

Таис замълча, за да успокои възбуденото си дишане. Мъжете с нескрит интерес я гледаха, всеки по своему възприемаше казаното.

— И още нещо — заговори Таис, обръщайки се към скулптора, — ти, чието име не току-така означава „Освободител на коне“, ще ме разбереш, както и всички тези — хетерата посочи Леонтиск и македонците — повелители на коне. Когато яздиш по опасен път или препускаш в бесен галоп, нима не ти пречи персийският потник или каквато и да е друга постилка? А ако между теб и коня няма нищо, нима не се сливат в едно движение твоите жили и мускули с тези на коня, които се движат съгласувано с твоите? Ти откликваш на най-лекото изменение на ритъма в препускането, усещаш нерешителността или смелостта на коня, разбираш какво може той… И колко здраво те задържа кожата му при внезапен тласък или запъване, колко чувствителен е той към заповедния жест на пръстите на краката ти или притискането на коленете!

— Хвала на истинската амазонка! — извика Леонтиск. — Ей, вино за нейното здраве и красота! — И той вдигна Таис на прегънатата си ръка, а друг поднесе към устните й чаша скъпо розово вино.

Хетерата отпи, заровила пръсти в късите му подстригани коси.

Птолемей се разсмя пресилено едва сдържайки напиращата да избухне ревност.

— Ти говориш хубаво, това ми е известно — каза той, — но прекалено се увличаш и не си права. Искам да знам как можеш да накараш буен кон да почувствува тия мънички пръстчета. — Той небрежно докосна крака на хетерата, обут с лек сандал.

— Свали сандала! — заповяда Таис.

Птолемей се подчини, без да разбира нищо.

— А сега пусни ме на пода, Леонтиск! — И Таис изопна ходилото си така, че опряна на големия пръст на крака си, се завъртя на гладкия под.

— Сега разбра ли?! — подхвърли тя на Птолемей.

— С такова пръстче, ако нанесеш точен удар, може да го лишиш от потомство — засмя се Леонтиск, допивайки виното си.

Симпозиумът продължи до сутринта. Македонците ставаха все по-шумни и по-разпуснати. Александър седеше неподвижно на скъпоценното кресло на фараона от абаносово дърво със злато и слонова кост. Сякаш мечтаеше за нещо, загледан над главите на пируващите.

Птолемей посягаше към Таис с жадни ръце. Хетерата се отдръпваше по скамейката към креслото на Александър, докато великият повелител не сложи на рамото й тежката си и надеждна ръка.

— Ти си уморена. Можеш да си идеш в къщи. Лизип ще те придружи.

— А ти? — неочаквано запита Таис.

— Длъжен съм да бъда тук, както съм длъжен да правя още много неща, независимо дали искам това, или не — тихо и както й се стори, с досада отговори Александър. — Аз бих искал друго…

— Царицата на амазонките например! — каза Лизип.

— Мисля, че амазонките, посветили се на Артемис и единствено на целта да бранят своята самостоятелност, никак не са били годни да бъдат любими. И ти, царю, би изпитал само мъчения — каза хетерата.

— Но не и с тебе, нали? — Александър се наведе към Таис, пламнал като момиче.

— Аз също не съм за тебе. На теб ти трябва царица, повелителка, ако въобще може жена да застане редом с тебе.

Победителят на персите втренчено изгледа Таис и без дума да каже, я освободи с един жест на ръката си.

Щом стигнаха под сенките на дърветата, Лизип тихо запита:

— Ти си посветена от орфиците? Какво име си получила при посвещението? Много ли ти е открито?

— Малко — откровено призна хетерата. — А орфическото ми име е Тия…

Като научи за делоския философ, Лизип престана да е недоверчив и започна да й разказва, че във вътрешността на Персия той срещнал близкия на орфиците култ към Зороастър. Поклонниците на Зороастър почитали доброто в образа на мъжкото божество Ормузд, което вечно се бори със злото — Ариман. Дрехата на Ормузд е със същите три цвята на Музата: бял, червен и син. Лизип посъветва и Таис, ако отиде в Персия, да носи там трицветни ленти.

— Аз трябва да се срещна с тебе веднага щом Дарий бъде напълно победен и си уредя в Персия постоянно ателие. Ти си труден модел за един художник. У тебе има нещо, което се среща много рядко.

— Ами дали няма да остарея дотогава? — разсмя се Таис.

— Глупавичка си, ти не познаваш Александър! — отвърна Лизип. Той бе убеден, че крайната победа над персите е близка, че Александър е упорит в достигането на тази гигантска цел.

 

 

В къщи я чакаше Хезиона заедно с Неарх. Възторженият критянин поздрави Таис с небивалия успех.

— Тоя предводител на конницата, той цял-целеничък е поразен от Ерос! — със смях си припомни Хезиона. — Ти като Иполита покори знаменит герой!

Таис помоли Неарх да разкаже с какво се е прославил Леонтиск.

В битката при Исос армията на Александър била притисната в крайбрежната долина от огромни персийски сили. Конницата им, няколко пъти по-многобройна от македонската, връхлетяла от височините към брега, преминала рекичката и атакувала дясното крило на Александър, съставено от тесалийска конница.

Тесалийската конница, наистина с помощта на тракийски конници и отлични критски стрелци, под командата на многоопитния пълководец Парменион успяла да удържи крайбрежието, докато гвардията на Александър — тежката конница на „другарите“ — хетайри и щитоносци — подготвила страшния удар в центъра на персийските сили, като обърнала в бягство Дарий и осигурила победата.

За героизма в битката на крайбрежието тесалийските конници били отличени с правото първи да разграбят Дамаск. Оказало се, че в Дамаск били събрани всички снаряжения на персийската армия: коли, роби, пари и скъпоценности. Затова сега Леонтиск има много богатства. Александър го наградил заедно с другите отличили се в битката, като разпределил помежду им три хиляди таланта, заграбени на бойното поле в лагера на персите.

— Наистина може би Птолемей има повече богатства. Този военачалник е мъдър и търпелив, умее да събира и да изчаква. Аз смятам, че ще те има той, а не пламенният, като Александър, Леонтиск — завърши разказа си критянинът.

Таис само тръсна глава под лукавия и изпълнен с любов поглед на Хезиона.

 

 

Още преди да настъпи първият месец на пролетта — мунихион, Таис отново беше на кораба на Неарх заедно с приятелката си и Салмаах. Те плаваха по източния ръкав на Нил, през Бубастис до прекопания по заповед на Дарий Първи канал, който обединява Египет с Еритрейско море и Персия. Преди триста години египетският фараон Нехо заповядал да се копае този канал, онзи същият Нехо, под чиято заповед финикийски моряци извършили безпримерен подвиг, като обиколили цяла Либия от Египет до Херкулесовите стълбове и пристигнали отново в Египет. Обаче трудът на египетските роби останал незавършен. Едва след две столетия Дарий Първи, разполагайки с огромен брой военнопленници, завършил пътя от ръкава на Нил до Сукота, намиращ се при Горчивите езера в преддверието на Залива на героите — тясно разклонение на морето между Арабската и Синай-ската пустиня. В Сукота Таис щеше да напусне кораба на Неарх, разделяйки се за първи път за дълго с Хезиона, може би завинаги. Неарх отиваше към Ефрат да строи флота, та в случай на нужда да потегли срещу Вавилон. В дълбоко обмислените планове на великия пълководец взимаха под внимание и възможността за поражение. В този случай Александър не искаше да се повтори тежкият Анабазис^[2] — походът на гърците към морето, през планините и стените на Кападокия и Армения. Тогава никой не е преследвал гръцките наемници и все пак те понесли големи загуби. А тук, в гърба им, ще бъде огромната персийска войска, Александър смяташе за най-добър изход да отстъпи към Ефрат, да качи войската си на корабите и да избяга по вода от преследвачите. В случай на победа Неарх също бе длъжен да отиде във Вавилон. Именно там двете приятелки се надяваха да се срещнат.

Последната нощ пред Сукота те прекараха, без да мигнат, в помещението на Таис. Възстуденият синайски вятър проникваше през плътните пердета, люшкаше мъждукащия пламък на светилника и караше приятелките по-плътно да се притискат една до друга. Хезиона си припомни годините, прекарани при Таис. Двете до насита си поплакаха, тъгуваха и за Егесихора, и за собствената си раздяла.

Иззад ниските и тъжни източни хълмове се надигна ослепителното слънце, когато на пристанището бяха хвърлени дебелите въжета за превързване. Птолемей се появи в обшит със сребро финикийски плащ, с цяла тълпа приятели. Те приветствуваха пристигналите с високи възгласи, изплашиха Салмаах както на Мемфиския симпозиум. Таис сама заведе пръхтящата и ритаща и с предните, и със задните си крака кобила на пристанището и я предаде на опитни коняри. Тя и Хезиона бяха отведени с колесница по северния бряг на малко солено езеро към изток, където в дъното на една долина бе разположен станът на висшите началници на Александър. Неизбежният симпозиум свърши рано. Неарх бързаше. В полунощ с подпухнали от плач очи Таис се върна от изпращането в приготвената за нея разкошна палатка, принадлежала по-рано на някакъв персийски големец.

Хетерата никога не бе мислила, че ще бъде толкова голяма мъката й от раздялата с бившата робиня.

Още не бе зараснала раната от загубата на Егесихора и Менедем. Атинянката се чувствуваше особено самотна тук, на пустинния склон, пред похода към неизвестността. Като че ли доловил състоянието й, въпреки късния час при нея дойде Птолемей. Той увлече Таис с разкази за Персия и тя отново изпадна под обаянието на ума му, на изкусната му реч и удивителната наблюдателност. В началото на похода македонецът водил пътен дневник, в който накратко, но точно отбелязвал чудните събития. Ако критянинът Неарх забелязваше главно природата на морското крайбрежие, то Птолемей се оказа на висота не само като военен, но и като изследовател на обичаите и живота на народите от покорените страни. И, разбира се, голямо внимание Птолемей бе отделял на жените, на обичаите в любовта и брака, което също така силно интересуваше и Таис. Той разказваше за странни народи, които живеели навътре в Сирия и Арабии. Те поставяли много ниско жените, смятали Афродита Пандемос за богиня на разврата и не разбирали нейния висок дар за хората. Не го разбират, защото се страхуват от любовта, пред която се чувствуват непълноценни и явно уродливи, тъй като необикновено се страхуват от голотата на тялото. Именно у тях жената не смее да се покаже гола дори пред мъжа си. Непълноценни в Ерос, те са алчни за храна и скъпоценности и много се страхуват от смъртта, макар че животът им е пуст и грозен. Помислете си, та те дори не разбират рисунките и картините, не могат да различават изображенията. Безполезно е да им се обяснява красотата, създадена от художниците.

— Нима те съвсем отбягват жените? — учуди се Таис.

— Съвсем не! Те жадуват да имат колкото се може повече жени. Но всичко това се обръща в скотщина и грубост. Техните жени са робини, те могат да възпитават само роби. Такава е отплатата на невежите и наплашени техни жени.

— Ти си прав — разпали се Таис. — Лакедемонките са много свободни, а по-храбри от спартанците като народ няма в целия свят. Героизмът им е легендарен, както и славата на жените им.

— Може би — без желание се съгласи Птолемей и като забеляза златната верижка на шията на хетерата, запита сурово. — Имаш ли добавени звездички след моята?

— Разбира се. Но малко — само една. Остарях.

— Добре би било всички така да стареят — промърмори Птолемей, — покажи ми! — И без да дочака, сам издърпа верижката навън.

— Дванадесет лъча! И „мю“ в средата — също така дванадесет или това е име?

— И име, и цифра. Но не е ли време — зад хълмовете започва да светлее.

Птолемей излезе, без да се сбогува. Таис не бе го виждала толкова мрачен и в недоумение сви рамене, мушна се под лекото топло покривало и се отказа дори от масажа, който се готвеше да й направи новата робиня За-Ашт — финикийка. Зла и горда като жрица на незнаен бог, тя успя да завоюва уважението на господарката си и от своя страна започна да й засвидетелствува симпатията си. Мрачните очи на За-Ашт ставаха по-топли, когато се спираха върху Таис, особено когато господарката й не можеше да види нейния поглед. Целия ден Таис прекара в шатрата си. Печалната равнина наоколо не възбуждаше любопитство, а големият отряд македонска конница трескаво се подготвяше за далечния поход. През цялото време пристигаха нови стотни, събрани от македонците, временно заселили се в Делтата на заграбените участъци плодородна земя.

По древния път през Едом за Дамаск изпращаха войската в Тир — главното място за събиране на армията. Започваше първият етап на пътя от четири и половина хиляди стадии, както пресмятаха опитните водачи и разузнавачите на пътя.

През пустинни плата, планини, покрити с вековни гори, през долини и крайбрежия минаваше този път, свидетел на походите на множество народи, на забравени кръвопролитни сражения, и горестния път на отвличаните в робство. Хиксоси, асирийци, персийци — кой ли само не се е стремял в течение на хилядолетия да иде в плодородния и богат Египет. Дори скитите от Далечния Изток, от кавказките си владения, и те бяха минавали оттук, достигайки границите на Египет.

Пехотните отреди на елитни войници използуваха стотици колесници, отнети от персите, и вече отправяха своето имущество в Тир, не желаейки да се разделят с придобитите богатства, и сами отиваха там. Александър с присъщата си стремителност изпревари Птолемей и вече беше в Тир.

Таис каза на Птолемей, че не иска да използува колесница. Ужасното друсане на тези коли по каменистите планински пътища би помрачило пътуването й. Македонецът се съгласи и заповяда да доведат Салмаах, та познавачите да прегледат кобилата преди дългото пътешествие. Дойде и Леонтиск, едва ли не най-добрият познавач на коне в цялата армия на Александър. Няколко дни, като се смятаха и прекараните на кораба, прибавяха в храната на Салмаах ленено семе, за да се очисти стомахът й. Сега сивкавата й козина, добре изчистена от пафлагонските коняри, блестеше като тъмна коприна.

Леонтиск прекара нокти по гърба-на Салмаах със силно натискане. Конят трепна и се дръпна. Тесалиецът скочи върху него и се понесе из равнината. Равномерното удряне на копитата накара познавачите одобрително да закимат с глава, обаче началникът на тесалийската конница се върна недоволен.

— Тръска при галоп! Виж предните копита макар и по-закръглени, но не са по-големи от задните. Надкопитните кости са твърде корави, скоро тя ще подбие копитата си по каменистите пътища на Сирия…

Таис изтича към кобилата, прегърна я през шията, готова да защити своята любимка.

— Не е вярно! Тя е добра ти сам се възхищаваше от нея на празника. Виж я как стои, краката й един след друг в една линия.

— Краката и са въздълги. Би било добре да са по-къси…

— Виж какви широки гърди!

— Да, но възтясна задница. После виж, тя има дълги и изтеглени слабини, цяла педя и два пръста отгоре. И макар да си лека, ако тя извървява по двадесет парасанга, няма да може да си поеме дъх.

— Най-напред не тя, ами аз няма да мога да си поема. Или ти ме равняваш със себе си?

Тесалиецът се разсмя. Отвесната бръчка между веждите му изчезна, свъсените му упорити вежди се вдигнаха и атинянката откри в страшния воин съвсем млад човек, почти момче. За разлика от спартанците, които смятаха за зрелост едва тридесетата година, македонците започваха да служат войници от четиринадесет-петнадесет години и към двадесетата си година ставаха закалени, изпитали всичко ветерани. Началникът на тесалийската конница, види се, също беше млад ветеран, както мнозина висши началници на Александър.

— Прости ми. Привързана си към своята кобила като истински кавалерист. И Салмаах съвсем не е лош кон. И все пак, ако тръгнеш за Азия с нас, трябва да ти дадем друг кон, а Салмаах ще остане при тебе, па макар и за танци.

— Откъде ще взема друг кон! — каза Таис, обидена за своята кобила. — И при това да е още по-добър от моята красавица.

Тя потупа Салмаах по високата шия, а конят погледна със зло око Леонтиск, сякаш разбрал, че го погубват.

Леонтиск хвърли поглед към Птолемей и македонецът махна някому с ръка.

— Ей, доведи кон за господарката Таис!

Хетерата не успя нищо да запита, когато отнякъде се донесе ясен ситен тропот. Едно момче, сдържайки червеникав кон с медни отблясъци, излезе напред и едва спря буйното животно, като се обтягаше назад и дърпаше поводите.

Този кон беше целият медночервеникав, без нито едно петънце, блестящ и сякаш искреше. Подстриганата грива и великолепната тънка в основата опашка, съвсем черните, преливащи към синкаво очи чудно украсяваха животното. Атинянката никога не бе виждала кон с такава козина.

В очите на Таис веднага се хвърлиха удълженото му тяло с яки бедра и много по-късите, отколкото у Салмаах, крака, предните с по-големи копита от задните. Дълга, полегата лопатка, дълга шия, широка задница — всички тези качества бяха очевидни дори и за непознавач. Високо вдигнатата глава и вирнатата опашка придаваха на коня особено горд вид. Поради широко издутите ноздри муцуната на коня изглеждаше сериозна, почти зла. Но щом погледнеш в големите добри очи на животното, изчезваше всякакъв страх. Таис смело се приближи до коня, взе поводите от ръцете на момчето, потупа го по шията и червеникавият жребец изцвили леко и късо.

— Приема те! — доволно възкликна Птолемей. — Е, хайде, взимай го! Отдавна търсех за тебе енецки кон с такива качества, които се срешат само в един от сто от най-чистокръвни.

— Как се казва?

— Боанергос (Дете на гръмотевицата). Шестгодишен е. Възседни го, опитай.

Таис свали военното наметало, с което се бе завила поради вятъра, погали пак червеникавия жребец и скочи на гърба му. Конят сякаш само това чакаше, веднага тръгна с широк плавен тръс, като постепенно го усилваше. Странно нещо — след препускането на Салмаах Таис почти не усещаше тръскания. Конят се полюшваше от едната на другата страна, удряйки с двете копита едновременно. Озадачена, атинянката забеляза, че конят премества едновременно двата си крака от една и съща страна — предния ляв и задния ляв, предния десен и задния десен. Това беше раванлия кон, какъвто Таис не беше яздила досега.

Възхитена от препускането на раванлията, Таис се извърна с усмивка към големия познавач на коне и без да иска, стисна колене. Чувствителният кон така се втурна напред, че атинянката политна назад и само за миг опря ръка върху конската задница. Силно опънатите и гърди като че ли се сляха в едно с протегнатата шия на раванлията и кичурите на дългата грива. Вълна от свободно привързаните черни коси се развя от вятъра над разпиляната като ветрило опашка на червеникавия кон. Завинаги такава остана в спомена на Леонтиск Таис.

Сякаш искаше да покаже на какво е способен, червеникавият раванлия се понесе по-бързо от вятъра, като държеше право туловището си и се поклащаше от едната на другата страна. Все по-често ситнеха копитата му, по устремът на препускането не намаляваше и на Таис и се струваше, че земята сама лети под нозете на коня. Острият слух на танцьорката не можеше да долови никаква грешка в точния ритъм, който напомняше по темпо танца на менадите на празника на Дионис — два удара при звъна на една капка от бърза клепсидра, каквато се употребяваше за отбелязване на времето при танците.

Червеникавият раванлия силно изхвърляше напред краката си, сякаш се стремеше Да грабне повече от простора. Таис, преизпълнена от нежност, го милваше по шията, а после внимателно започна да сдържа устрема на коня. Боанергос схвана сръчността и силата на ездачката и незабавно й се подчини. Когато раванлията тръгна бавно, тя почувствува, че походката му не е толкова удобна за подобна езда и препусна с все сила към лагера, долетя до групата познавачи и спря отведнъж коня точно в момента, когато те се готвеха да отскочат встрани.

— Хареса ли ти Боанергос? — запита Птолемей.

— Много!

— Сега разбираш, нали, какъв трябва да бъде конят за далечно пътуване? Ще изминава в тръс по тридесет парасанги. Макар сирийците да имат пословица, че кобилата е по-добра от жребеца, защото е като змия — при горещината става само по-силна, но тя няма това телосложение.

— Да! Обърни внимание на широката му гуша, погледни как наперено държи опашка, той прелива от жизнени сили — каза един От познавачите, — такъв кон не можеш купи за цял талант, защото е рядкост.

— Таис също е рядкост! — каза Леонтиск. — Я кажете кой забеляза…

— Аз — пристъпи напред млад лохагос — и господарката, и конят имат един и същ цвят! Само очите им са различни!

— Заслужавам ли прошка? — запита Птолемей.

— За какво? — учуди се хетерата. — Впрочем, ако си виновен, ти сам си знаеш за какво. Все едно — заслужаваш. Дръж! — и Таис скочи направо от коня в прегръдките на Птолемей, както често правеше това с Менедем. Но ако могъщият спартанец стоеше като скала, то Птолемей, въпреки голямата си сила, се олюля и едва не изпусна хетерата. Тя се задържа само защото здраво се хвана за врата му.

— Лошо предзнаменование! — засмя се Таис. — Не ще ме задържиш.

— Ще те задържа! — самоуверено подхвърли Птолемей.

Таис се освободи от ръцете му, изтича към раванлията и като го милваше нежно, целуна го в топлата мека муцуна.

Боанергос пристъпи няколко пъти, протегна шия и с късо тихо цвилене лекичко бутна Таис по главата. Не беше възможно по-изразително да покаже, че новата господарка му харесва. По знак на Птолемей един роб даде на Таис парче медена питка от ечемик и тя, като сне юздата на раванлията, му даде лакомството. Похапнал, конят се потърка в рамото й и когато го отвеждаха, на Таис й се стори, че той се озърна и й смигна, толкова хитра бе муцуната му.

Въпреки всички старания на Птолемей предишните отношения с Таис не се възстановяваха. Пламенната, палава и смела девойка, която македонецът считаше за идеална любима, бе отстъпила място на жена, не по-малко смела, но с голяма вътрешна сила, загадъчна, неразбираема. Интересите й не съвпадаха с интересите на Птолемей, проникновен практик и добър стратег. Със своята жажда за знания Таис му напомняше самия Александър. За дълго запомни Птолемей един нощен разговор, когато той се опитваше да увлече Таис в политика.

Разприказвал се надълго и нашироко за идеите на Платон, Аристотел, атинската демокрация, спартанската военна държава, той заговори за необходимостта да бъде създаден нов град, по-блестящ и по-славен от Атина. Владенията на Александър вече се превърнаха в трайна империя, която заемаше цялото крайбрежие на Вътрешното море, от Хелеспонт до бреговете на Либия. Нито едно от предишните държавни устройства — полис (град-държава), монархия, олигархия, не подхождаха за това царство, нищо освен тирания, тоест управление на един човек, който властвува с военна сила. Но тиранията е нетрайна, военното щастие е променливо, още по-несигурно нещо е животът на пълководеца, особено на толкова разпален боец като Александър. Още сега трябва да се направи точен план за строежа на Александровата империя, а царят дори не е помислил за името на държавата си.

Птолемей забеляза, че Таис скучае и слуша само от вежливост. В отговор на неговото преднамерено недоволство Таис спокойно каза, че всички тези мисли й се струват недозрели. Но подобава да се фантазира за бъдещето, за неосъществимото, а трябва да се прави това, което е най-добро за хората сега, в настоящия момент.

— Хората ли? Кои хора? — раздразнено запита Птолемей.

— Всички!

— Как така всички?! — Македонецът се запъна, виждайки снизходителната усмивка, осенила лицето й, и изведнъж си спомни, че точно същото му е говорил Александър в своите разсъждения за хомонойа — равенство в ума на всички хора.

Пътят неизменно водеше на север. Посред сивкавото море от храсталаците по склоновете все по-често започнаха да се срещат зелени горски острови. Таис от детинство бе свикнала с твърдите, бодливи драки нискорасъл дъб, фъстъкови и миртови храсти. Като в Елада и тук се срещаха храсталаци от черностеблена трънка, тъмни лаврови горички, където бе душно дори и в прохладни дни. Таис обичаше високите пинии, клонести, дългоиглести, с мека покривка наоколо от изпадалите иглици и с косите лъчи на надничащото през короната им слънце. Когато пътят заизвива през гребените на заоблените била на планинските вериги, войската бе заобиколена от първичната сила на стари кедрови дървета и гори от бяла ела. Дебелите грапави стволове на белите ели с опънати, наклонени като у смърчовете клони ограждаха целия простор и се получаваше тихо сумрачно царство на покой и усамотение. През блестящите им твърди и късички игли едва проникваше силното сирийско слънце. Незабравима ще остане за атинянката първата й среща с горичките ливански кедри. Дотогава само дъбовете и твърде големите борове, които растяха из свещени места, внушаваха на Таис благоговейно чувство. В кориите и горите колкото и големи да бяха понякога дърветата те загубваха своята индивидуалност, ставаха тълпа, от която очите долавяха само отделни черти, и те, заедно събрани, съставяха образът на дървото.

Тук всеки кедър бе „личност“ и множеството огромни дървета не създаваха общо впечатление на гора. Едно след друго прекрасни, неповторими се приближаваха великаните, даваха възможност да бъдат обгърнати с поглед и се скриваха в лъкатушенията на пътя.

Стволовете им, дебели до десет лакти, с груба люспеста, но не дебела кора, с цвят като косъма на Салмаах, сякаш наедрели от собствената си тежест, се вкореняваха в каменистата почва, набъбнали и издути. Кедрите започваха да се разклоняват от много ниско, извивайки огромните си клони в чудновати форми. Сякаш змии, хидри и дракони се обрисуваха на фона на ослепителното небе. Дърветата напомняха на Таис за хекатонхейрите — сторъките рожби на Гея, въстанали срещу небесата с цялата си гигантска сила.

Надолу по склона се мяркаха по-стройни дървета, оцелели от брадвите на финикийските корабостроители и от библосци, които приготвяли дървен материал за Соломоновия храм. Тези исполини бяха изправени, често се разклоняваха на две и разперваха огромни клони в необятната шир. Милиони малки клончета, мъхесто обрасли с къси, тъмнозелени, преливащи в синкаво иглички, се простираха хоризонтално, образувайки плоски везани пластове един над друг, като стъбла за жителите на дърветата — дриади, които се изкачваха нагоре.

Птолемей обясни, че това са само останки от могъщите някога гори. На север те стават все по-обширни и по-величествени, особено в Тавърските планини на Киликия, в Южна Кападокия и във Фригия. Като чу за унищожените тук гори, Таис изведнъж си помисли въпреки обичта си към красивите кораби, че дори тези от толкова голямо значение изделия на човешката ръка не заслужават дори един отсечен великан. Унищожаването на огромно дърво изглеждаше като посегателство от страна на човека върху свещените права на Гея, хранителка, която всичко дарява. Без съмнение това трябва да се наказва особено немилостиво от Майката Земя. Тук наказанието се проявило с безброй вериги, изгаряни от слънцето хребети, нагорещени камъни, които ден и нощ излъчваха душна горещина.

Пътят излезе от кедровата гора и изведе македонския отряд на стръмни, с бедна растителност, светлоскалисти планински хребети, насечени от вертикални тъмни ребра като контрафорсите на градски стени. Пътят се приближаваше към морето.

— Тук няма ли зверове? — запита Таис. — Няма ли опасност за коня?

— Тук-таме в планината се намират лъвове и пантери, те са рядкост, защото постоянно ги преследват ловци. Преди няколко века из равнините и хълмовете на Сирия е имало дребна порода слонове. Тях ги ловили египтяните. Финикийците набавяли слонова кост за Крит и слоновете били изтребени.

Таис леко изминаваше преходи по триста стадии на ден. Птолемей не бързаше, за да даде възможност да се изтеглят последните отряди от Делтата. Леонтиск с тесалийците си избърза напред. На сбогуване той научи Таис да ползува персийски потник за коня с широки колани и боен нагръдник. Атинянката скоро оцени предимството му за дълъг поход. Леонтиск подари на Таис съд с настройка от листа и зелени обелки от орехи, варени в оцет. С нея изтриваха конете — нейният мирис прогонваше хапещите насекоми. Тесалиецът обясни на Таис правилата за изтриването на запотените коне и сега хетерата следеше редовно конярите да изтриват коня, като започват винаги от краката. Ако конят се измори, ушите му стават студени. Леонтиск й обясни как трябва да ги разтрива, за да върне силите на коня. И още много дребни, твърде необходими тънкости узна Таис от Леонтиск през време на тези пет дни, докато тесалийците вървяха заедно с отряда на Птолемей. Сега, след десетдневното пътуване към три хиляди стадии отделяха отряда от границата на Египет.

Прехвърляйки не много високи планини, те излязоха на равнина. В източната й част над безредно сгушили се къщички на обитавано градче ясно се издигаха развалините на древни масивни строежи. Това бе Армагедон, един от „коларските“ градове на древния цар Соломон, с конюшни, които преди седем века побирали няколкостотин коня. Птолемей разказа на Таис за едно древно пророчество на еврейските мъдреци. Именно тук на равнината при Армагедон щяла да стане последната решаваща битка между силите на злото и войнството на доброто. Пророците не са посочили срокове за битката. По-късно Таис научи, че философи от Индия предрекли времето за решаващото сражение между Светлината и Тъмнината, но не посочили мястото. Смятало се, че голямото сражение, замислено от полубожествени владетели за задоволяване на тщеславието и властолюбието им, е погубило цвета на народите им и е открило нова историческа епоха за натрупване на злоба и деспотизъм — Калиюга. След завършването на Калиюга трябвало да стане ужасна битка.

Съединявайки в едно двете пророчества, Таис определи, че битката при Армагедон ще стане едва двадесет и три и половина века след годината на нейното раждане и се учуди как може хората да се интересуват от това, което би могло да се случи в невероятно далечно бъдеще. Обаче си спомни, че индусите са още по-силни от орфиците, вярват в превъплъщението и редуването на повторните раждания и разбра: ако човек вярва в безкрайната продължителност на своето пребиваване на земята, то не е чудно, че го интересуват събития и в толкова далечно бъдеще. Обаче лично Таис не вярваше във възможността за безкрайни превъплъщения. Откровенията, на орфиците още не бяха превъзмогнали всмуканите с майчиното мляко елински представи за преходността на земния живот. А и безкрайното лутане в мрака на Аид не привличаше никого…

Пътят се спусна към морето и се проточи по брега чак до Тир. Птолемей изведнъж се разбърза и останалите четиристотин стадии те изминаха в езда за един ден и част от лунната нощ. За Таис, закалила се вече достатъчно със своя чудесен кон, този последен преход не представляваше трудност. На финикийката За-Ашт Таис бе поверила каруцата с вещите си и Салмаах. Когато пристигна в грамадния лагер при Тир, хетерата научи причината за бързането на Птолемей. Между Александър и най-опитните и стари началници на македонската войска бе избухнала първата голяма свада. Дарий изпратил писмо, с което предлагал мир, огромен откуп и отстъпвал цялата крайбрежна част на Азия с Египет. Александър отхвърлил предложението и заявил, че докато Дарий не дойде тук за решително сражение или пък сложи титлата си в краката на Александър, той ще го преследва до края на Ойкумене.

Най-възрастният от македонските военачалници Парменион, съратник на Филип, пръв възроптал срещу такъв високомерен отговор. „Ако аз бях Александър, щях да приема условията на персите“ — казал Парменион. „И аз бих приел — съгласил се Александър, — ако аз бях Парменион.“ Старите военачалници смятали, че не трябва безкрайно да се поставя на изпитание военното щастие, особено когато противникът още притежава огромни сили. Отдалечаването от морето навътре в страната, в безкрайните равнини, е опасно. Армията на македонците може да се откъсне от пътищата за снабдяване; пък и не се знае къде Дарий събира войските си, и кога ще нанесе решителния удар. Макар армията да си бе отпочинала през зимата, идваше горещо лято, напрегнат поход в необхватни простори. Войската ще се изтощи, особено главната сила на македонците — пехотата: фалангата и щитоносците. Последните сега се Наричаха архироаспиди — „сребърни щитове“; те бяха получили това отличие за нечувана храброст при Исос. Съображенията, подкрепени с пресмятането на небивалата плячка, завоюваните земи и пленените роби бяха толкова основателни, че по-старите, по-предпазливите от състава на началниците взеха страната на Парменион. Младите военачалници, сред които липсваше още само Птолемей, решително бяха за продължаване на похода, за окончателното разгромяване на Дарий и за завземане на земите до края на Ойкумене.

Александър разбираше, че младежта се увлича повече от бойните подвизи и от любов към приключенията, отколкото от каквито и да било други съображения. Големият стратег също разбираше страшната опасност на по-нататъшната война, но за разлика от по-старите виждаше и невъзможността да я прекрати. След битката при Исос разгромяването на финикийските градове и завладяването на Египет нямаше вече как да спре на половин път. След няколко години неговата великолепна армия, разпръсната из гарнизоните, ще престане да бъде онази надеждна бойна сила, която би могла да противостои на персийските пълчища. Дори и да няма нови сражения, въпреки всичко тридесетте хиляди македонци ще се стопят в тези земи като сол във вода. За Александър нямаше избор. А главното, той с упоритост, наследена и от майка си, и от Филип, искаше да осъществи своята отдавнашна юношеска мечта: да отиде на изток, там, откъдето възхожда по небето колесницата на слънцето от края на земята и от водите на океана — границата на живота на простосмъртните, до нос Тамар от древните карти…

След последния превал лагерът на македонците се показа със своето съзвездие от огньове. Въпреки късния час огньовете още горяха, осветявайки групи оживено разговарящи войници. Други, кой знае защо, още невечеряли, чакаха да се изпекат питките и месото, което по заповед на Александър през цялата зима изобилно се доставяше на армията.

Птолемей задържа уморения си кон и се обърна, за да застане лице срещу лице с Таис. Хетерата се приближи плътно до него, виждайки, че Птолемей иска да й каже нещо тайно.

— Слушай, орфианке! Понякога ти имаш дар на ясновидство, подсказваш верни решения. Какво би посъветвала Александър — да се помири ли с Дарий, или да го преследва?

— Царят няма нужда от съвети, още по-малко от моите!

— Аз разбирам това по-добре от всеки. Въпросът се отнася до тебе, ако биха те попитали?

— Ще отговоря: напред, само напред! Не бива да се спира. Това е гибелно!

— Така си и знаех! — възхитено възкликна Птолемей. — Ти си истинска другарка за пълководец и може би за цар!

С тези думи Птолемей прегърна Таис, привлече я до себе си, за да я целуне, и изведнъж с вик отскочи. Пришпореният от петите му кон се втурна в тъмнината. Озадачена от изчезването на македонеца, Таис се огледа и като схвана какво е станало, започна високо да се смее. Боанергос ревниво пазеше своята ездачка и болезнено бе ухапал Птолемей. След миг македонецът дойде отново.

— Да вървим долу! — И без да погледне хетерата, отпусна поводите на своя кон.

В страничния дял на Александровата шатра горяха бледи светилници. Умореният пълководец лежеше на широка и твърда постеля и слушаше Таис. Той я бе поканил на гости в навечерието, преди да потеглят, след като й бе забранил да танцува за военачалниците. Таис се любуваше на избухването на внезапно несдържано любопитство в очите му под голямото полегато чело, когато той вдигаше тежката си глава от подложената под нея ръка. Щитът на Ахилес, почернял от времето, висеше над ложето му. Александър не се разделяше с него, откакто го бе взел от храма в развалините на Троя, а там окачи вместо него своя щит. Тежестта на щита свидетелствуваше, че е принадлежал на могъщ герой, чийто образ от детинство увличаше македонския престолонаследник. Но Александър таеше в душата си горчивото разочарование, което бе изпитал той, както и мнозина преди него върху хълма на Илион. Тук се бяха сражавали всички герои на „Илиада“. Трудно бе да си представи това, застанал пред ниския хълм. Разбира се, бе изминало почти хилядолетие, обаче огромните храмове на Египет, дворците на Крит и градовете на Финикия са още по-стари! Александър се примири, че се прости с детските си представи за Троя едва когато разбра, че с всяко едно столетие се увеличава броят на хората върху лицето на Гея, разширяват се просторите на Ойкумене и истински големите дела изискват все по-голяма дейност. Той с лихвите изпълни мечтата на своя баща Филип и на войнствения Изократ^[3]. Сега ако му се удаде да разгроми изцяло Дарий и да завоюва Персия…

Таис, като че ли доловила мислите му, запита:

А когато унищожиш Дарий и откриеш път към Азия, какво следва тогава?

— На изток, до океана! — отговори й Александър, който изпитваше необяснимо доверие към атинската хетера.

— Дълъг ли е пътят?

— Ти имаш ли понятие за планинската диафрагма, която разделя сушата?

— Много малко зная.

— Оттук до източния й край — нос Тамар, дето свършва сушата, има тридесет хиляди стадии.

— Йохеайра! „Стрелометна“ Артемида. И това ще се мине в непрекъснати сражения ли?

— Не е толкова много. За да дойдеш тук от Мемфис, ти вече си минала над четири хиляди стадии. Аз мисля, че след победата на Дарий там няма да остане голяма войска. За половин година ще достигна бреговете на океана, където не е бил още нито един смъртен или дори безсмъртен освен Хелиос…

Проницателният поглед на Александър не улови по лицето на Таис очакваното възхищение. Изглежда, хетерата беше потънала в размисъл.

— И това ли е твоята заветна мечта? — тихо запита тя, като наведе глава.

— Да! Тя ме преследва от младини. Сега аз съм пред прага на осъществяването й.

— А колко хиляди хора ще загинат, постилайки пътя ти с труповете си? Заслужава ли това тайнственият нос? Сигурно това е гола скала на брега на мъртвия океан?

Големият пълководец се разсмя неочаквано и радостно.

— Жената, дори най-умната, ще си остане винаги недалновидна. Такава е била и Аспазия на Перикъл!

— Ако той беше я послушал, нямаше да свърши дните си в позор!

— Да не припомняме грешките на великите. Ти пресмяташ само изпотъпканата трева, а не виждаш табуна, който израства от нея!

— Моят ум е наистина малък. Не те разбирам, царю!

— То е толкова просто! Аз ще убивам само тези, които ще се съпротивляват на напредването на войската ми. Тя ще мине като брана, която изравнява хората. Нима ти самата не казваше, че добрите хора навсякъде си приличат, нима не се възхищаваше от моята съпротива срещу учителя ми Аристотел? Аз мисля, че умните хора навсякъде са достойни и хомоноя, равенството в разума, трябва да обедини Персия, Индия, Елада и Египет, Италия и Финикия. Това може да се направи само с военна сила…

— Защо?

— Защото владетелите и тираните, пълководците и архонтите се страхуват да не загубят своите права в новата държава, да изчезнат сред множеството на по-достойните. Те ще накарат своите народи да се сражават. Може да ги заставиш да се подчинят само като разрушиш крепостите им, избиеш военачалниците и заграбиш богатствата им.

— И ти в състояние ли си да направиш това в тази огромна необятна Ойкумене?

— Само аз. Боговете са ме направили непобедим до смъртта ми, а и Ойкумене не е чак толкова необятна, както ти казах. Ще отида до Парапамиза отвъд покрива на света, до Инд и по-нататък на юг до океана, а Неарх ще измери бреговете от Вавилон до срещата си с мен на края на земята.

— Както те слушам, ти вярваш в учението на еврейските мъдреци! — възкликна Таис. — Те вярват в две начала: Сефират — Разум или другояче Сърце; Бина е женското начало, Мъдростта или Хокма — е мъжкото. От теб разбирам, че ако жените са разумният строй, то мъдростта, която го разрушава, е изцяло мъжка!

Философските разсъждения на Таис бяха прекъснати от появата на Черния Клейт. Той хвърли поглед към атинянката, долови едва забележимото кимване на пълководеца и каза:

— При тебе иска да дойде някакъв мъдрец. Той казва, че притежава важен апарат (така македонците наричаха бойните машини) и само на тебе иска да разкаже за него. А ти утре напускаш лагера…

— Туйто! Те знаят това дори по-рано от мене! Може пък да е наистина мъдрец или голям техник. Нека влезе.

Влезе възпълен човек, среден на ръст, с жив поглед, поклони се ниско, подозрително изгледа Таис, очевидно мислейки, че толкова красива жена без съмнение е глупава като беотийска овца, и падна на колене пред Александър.

— Какъв е твоят апарат и къде е? — запита царят.

— Засега само тук — чужденецът посочи челото и сърцето си.

— Как посмя!…

— Не се гневи, царю! Идеята е толкова проста, че апаратът може да се направи за половин час. — Изобретателят измъкна от гънките на дрехата си дебел, много изострен и назъбен меден гвоздей, дълъг една епидама^[4]. — Трябва да се вземат широки кедрови дъски и да се набучат по тях от тези гвоздеи. Сто такива дъски, пръснати пред тези, които се отбраняват, ще спрат всякаква, дори и най-бясна атака на конница, а пък може да се приготвят не само сто, а много стотици. Те са леки за превоз и прости за употреба. Представяш ли си колко е действена такава защита? Кон, стъпил на гвоздея, ще може да вдигне крака си само след като откъсне копитото си, а ако стъпи с два крака, ще падне и ще хвърли ездача си. А и той, ако дъските бъдат разстлани достатъчно нашироко, също ще падне върху гвоздеите и край, повече не ще се вдигне от назъбените гвоздеи, ще умре от страшна смърт. На твоите войници ще остане само за съберат оръжието и украшенията… Много проста и много силна защита!

— Наистина много проста и силна — бавно каза Александър, внимателно оглеждайки изобретателя.

С края на окото си царят видя върху лицето на Таис отвращение, което атинянката не се и опитваше да скрие.

— Ти сам ли измисли това? Никой друг ли не знае?

— Не, не, велики победителю! Аз само на теб… Мислех, че само ти ще можеш да оцениш голямото значение на изнамереното от мен. И да наградиш…

— Да… Да наградя — замислено и тихо каза Александър и изведнъж очите му гневно пламнаха. — Има неща, които не е позволено да престъпват нито простосмъртните, нито дори боговете. Истинската съдба се решава в честен бой между най-добрите… Клейтос! — извика той така, че понечилият да се изправи изобретател отново падна пред царя.

Гигантът като вихър се втурна в шатрата.

— Вземи го и го убий, запуши му устата веднага!

Навън от палатката виковете на изобретателя секнаха. В настъпилото мълчание Таис се отпусна пред краката на Александър, гледаше го с възхищение, вдигнала очи, и милваше с длани дълбоките белези по оголените му колене. Александър сложи ръка на тила й под тежкия кок на косата и искаше да повдигне атинянката, да я целуне. Пред шатрата се чуха весели гласове. Черният Клейт извика някого. Влязоха приближените на Александър и заедно с тях Птолемей.

Разбра се, че е пристигнал пратеник от Лизимах: мостът на Ефрат край Тапсак е готов. Челният отряд от агриани вече е минал на левия бряг. Сведенията от криптосите — тайни съгледвачи, са объркани и противоречиви, затова преминаването е прекратено…

Александър се изправи с цял ръст, забрави Таис. Хетерата се измъкна от шатрата, кимна за прощаване на Черния Клейт, седнал като статуя върху един солиден сандък в първото отделение на царската шатра, и излезе под едрите звезди на сирийската нощ. Внимателно заслиза по ронливата чакълеста пътека към ручея, край който бе нейната палатка. Спря замислена на входа. За-Ашт я повика за вечерното измиване. Хетерата отпрати финикийката да спи и приседна на дамаската кожена възглавница да послуша тихия ромон на ручея и да погледа небето. Напоследък рядко й се случваше да има срещи с него. Колесницата на Нощта се спускаше зад хълмовете, когато по пътеката под твърдите тежки стъпки на Птолемей се отрониха камъчета.

— Дойдох да се сбогувам! — каза македонецът. — Утре ние ще тръгнем първи за Дамаск и оттам на север през Хамат към брода на Ефрат.

— Много далече ли е?

— Три хиляди стадии.

— Артемида агротера! — изтръгна се от Таис. При изненада тя винаги извикваше Артемида.

— Това е нищо, мила, в сравнение с онова, което ни предстои да изминем. Теб те поверявам на началника на отряда, назначен да охранява брода. Ще изчакаш тук решението на съдбата.

— Къде? Във войнишкия лагер край реката ли?

— Не. Лично Александър ме посъветва… Той, кой знае защо, се грижи за тебе.

— Нима си забравил, че той ме покани още в Атина?

— Ами, забравил! Той се грижи така, сякаш ти…

— Може би и аз бих искала да е така, но не е. Е, и какво те посъветва Александър?

— На триста стадии северно от брода, по царския път от Ефес за Суза, в боровите гори на Свещените хълмове се намира Хиерапол с древния храм на Афродита Милетска. Ти ще дадеш на главната жрица това сребърно сандъче с печата на Александър и те ще те приемат като пратеница на бога!

— Кой не знае хиераполското светилище! Благодаря и още утре ще потегля!

— До брода на реката не ти е нужна охрана, а по-нататък това ще бъде задължение на едноокия Гигам — той има триста войника… Но стига за работата, всичко е решено! Ти ще чакаш мене или изпратен човек за тебе, или друго известие!

— Не искам „друго известие“, вярвам в победата! — Таис прегърна Птолемей, който я привлече към себе си. — Потния Терон (владетелката на зверовете) ще бъде на ваша страна. Ще й принеса богати жертви, защото всички вярват, че тя властвува над равнините отвъд реката и по-нататък…

— Това ще бъде добре — каза македонецът. — Напред ни чака неизвестност, едни тя плаши, други възпламенява. Току-що си спомнихме с Александър как в Либийската пустиня ходихме на лов за бории — звяр, който никой от жителите на Египет не е виждал, а либийците се страхуваха толкова от него, че дори се плашеха да споменат името му. Тогава не намерихме бории — дали няма да се повтори същото с Дарий?…

Македонецът напусна Таис на разсъмване, когато из лагера се понесе дрънчене на конска сбруя. Отметнал завесата, Птолемей застана на входа, очите му горяха, ноздрите му се раздуваха.

— Кинюпонтай фонон халиной! — произнесе той звучната строфа от известна поема: „На смърт звънят юздите на конете!“

Таис направи с пръсти знак за закрила, завесата падна и македонецът забърза към шатрата на пълководеца, където се събираха неговите приближени. Хетерата се изтегна както винаги върху ложето, потънала в мисли, и се ослушваше, докато шумът в лагера не престана и тропотът от копитата не затихна в далечината.