Иван Ефремов
Атинянката Таис (8)

СЕДМА ГЛАВА
ПРОБУЖДАНЕТО НА ХЕЗИОНА

Пет дни Таис не излезе никъде. Тя лежеше просната по очи в полумрака на спалнята, и допускаше при себе си само Хезиона, която се мъчеше да накара господарката си поне малко да хапне. Приятелските чувства към тиванката, които укрепваха лека-полека, въпреки нарочното старание на Хезиона да се държи като прислужница, сега в тези горчиви дни се усилиха и се превърнаха в истинска привързаност. Трудно беше да не обикнеш смелата, чиста и красива дъщеря на Беотия.

Едва на шестия ден вечерта Таис излезе от къщи, за да отиде в храма „Нейт“. Но с огорчение узна, че делоският философ и неговият ученик-поет са заминали. Мемфис, който уж се развълнува от тройното убийство, бързо го забрави: новите събития, свързани с приближаването на Александър, занимаваха еднакво и елини, и египтяни.

Таис нае кон за Хезиона и сега почти всеки ден те правеха далечни разходки на коне. Таис дресираше Салмаах. Хезиона никога не мислеше, че е възможна такава ловкост и такова взаимно разбиране между ездачка и кон. Таис обичаше да се спуска по невъобразими стръмнини из пясъчните урви на нилските брегове. Салмаах слизаше, като подгъваше задните си крака, а ездачката се отмяташе назад и докосваше с тила си задницата на коня; коленете на Таис се събираха върху високата холка. Струваше ти се, че след миг конят ще се преметне презглава, ще полети надолу и ще изпочупи костите на ездачката. Отстъпвайки пред молбите на Хезиона, Таис избираше удобна равна площадка и се залавяше с танци. Хезиона привързваше своя кон, заставаше в края на площадката и запяваше провлачено тесалийска мелодия, като си съпровождаше с удари върху малко дайре. Салмаах отначало се противеше, докато след няколко дни разбра какво се иска от нея. Чувството за ритъм е вродено у всички породисти коне, то се е създало в течение на милиони години приспособяване към правилен бяг. Без отсечен ритъм не може да се издържи продължителен тръс. Ударите от копитата на добрия бегач трябва да приличат на отмерения звън на капки от клепсидра — воден часовник. Необходимостта от ритмично темпо се отнася и за човешкия бяг. То е необходимо навсякъде, където от живото тяло се изисква продължително напрежение и особена издръжливост.

Скоро Салмаах танцуваше под дайрето на Хезиона като истинска танцьорка и нищо чудно — нали я ръководеше лично „четвъртата Харита“ на Елада. Архаичният танц на жени с кон — хипогинес, по предание е бил създаден от амазонките. Легендарните жени на Термодонт го изпълнявали в равнината на Темискира^[1] — на пафлагонското крайбрежие на Евксинския понт. Това ставало винаги при пълнолуние, под ярката светлина на високата луна през дните на елотиите — празненства в чест на Артемис. Сега хипогинесът е почти изчезнал, само понякога безстрашни тесалийки, професионални акробатки на кон, го изпълняват в Атика или Спарта, специално поканени от богати организатори на празненства. С тези занимания Таис безуспешно се стараеше да намери забрава и да запълни пустотата в живота си, която от ден на ден не намаляваше, а, напротив, се увеличаваше. При елините не съществува вярата в радостна задгробна съдба, с която изпълват своя беден живот народите от други религии, като очакват отплата и среща с близките си, които са загубили, там, отвъд смъртта. Достойнството, с което синовете и дъщерите на Елада посрещат своя край, почива върху чувството на до дъно изпита чаша на собствения си живот, на пламенната любов към земята и морето, към тялото и страстта, към красотата и ума.

Необикновената доблест и физическото съвършенство на спартанците, удивително нежната връзка на критяните с морето, изобретателността, предприемчивостта и вечната жажда към нещо ново при атиняните са станали пословични и са се прочули по цялата Ойкумене.

А сега у Таис не беше останало нито чувство за пълнота на живота, нито радост. Предишната й закачливост угасна, отстъпвайки място на тъжни мисли за бъдещето. Дойде време и Хезиона да се замисли как да излекува душевната рана на своята господарка и приятелка. Тя дори започна да съжалява за заминаването на тайнствения учител на Таис, от когото по-рано толкова я ревнуваше. Делоският философ би ускорил „оздравяването“ на господарката й, тежко ранена от невидимото оръжие на съдбата и боговете. Хезиона с женски усет отгатваше, че възраждането на Таис е неизбежно. Твърде много сили имаше в младото тяло, твърде много жив интерес към всичко на света бе наследила тя от истинските си атински прадеди.

Спаднаха водите на великата река. Нил стана прозрачен и бавен като през зима. Таис разпределяше времето си между Салмаах и тясна, лека лодка. Трите Заедно се возеха с лодка: господарката, „Родената от змия“ и Клонария. Хетерата не отвърна нито на едного от многобройните поклонници, които ставаха все по-настойчиви. Хезиона въобще отблъскваше всичко мъжко и само Клонария се бе влюбила в един възрастен гръцки търговец. Той предлагаше да я откупи от Таис, но робинята се отказала, защото се страхуваше да напусне дома на Таис, където се чувствуваше в безопасност и където бе свикнала на добро отношение. Таис извика търговеца и му заяви, че ще даде Клонария без откуп, но при условие да се сключи брак. Търговецът обеща да помисли. Той бе вдовец, но между Родос, откъдето бе Клонария, и неговата родна Лидия не съществуваше епигамия. Обаче нищо не пречеше да се сключи специално споразумение за „вземането“ на Клонария и Таис реши да настоява. Налагаше се да напуснат къщата. Собственикът й поиска да повиши и без това високия наем. Само неопределеното положение в Египет в навечерието на идването на Александър пречеше на собственика да смени Таис с по-богати наематели.

Хезиона с тревога следеше как едно след друго изчезваха от голямото ковчеже украшенията на господарката й. Дори през най-богатия период на живота си Таис живееше, скромно в сравнение с неудържимото разточителство на другите известни хетери. Смъртта на Егесихора отне половината от сърцето й, а гибелта на Менедем я лиши от любов и надеждна опора. Таис, като изостанал при препускане кон бе изгубила посока и се въртеше в кръга на бавните дни без желания, не виждаше повече смисъл да живее в Египет и не знаеше накъде да тръгне, за да запълни по-скоро душевната си пустота. Само препускането и опасните фокуси със Салмаах понякога възстановяваха предишната Таис с пламнали страни и с блясъка на палавите и същевременно сериозни очи — тази смесица от вдъхновено достойнство и девическа палавост, която й придаваше неотразима прелест.

През дните на „мъртвите“, „тежките дни“ (трите последни дни на всеки месец) на пианепсион Таис особено остро почувствува, че предишният свят е завинаги загубен. Никога повече не ще се върне онзи безгрижен и спокоен живот с неизбежното очакване на нещо още по-хубаво, още по-красиво, с божествената увереност в собствената си красота, с чувство за здраве и щастлива съдба, което се появява само в разцвета на младостта. Таис бе навършила само двадесет и три години — за една елинска жена и дори за танцьорка възраст на пълен разцвет й се струваше, че младостта си отива, а заедно с младостта си отива и нейната предишна хубост. Липсата на желания плашеше Таис с призрака на бъдещата старост. Ех, ако не бе заминал мъдрецът от Делос! Колко й бе необходим сега приятел-наставник! Тя по-скоро би намерила в себе си сили и би се възродила за нов живот.

Таис повери къщата на грижите на Хезиона и отново се уедини в храма „Нейт“. Явно предупредени от делосеца, жреците я приеха благосклонно. Хетерата си хареса стаята-библиотека на горния етаж на пилона и сред гръцките книги намери Платоновия диалог „Горгий“. Таис помнеше насмешливата усмивка на делоския учител в отговор на пренебрежителния й отзив за Платон. Тогава тя не почувствува, че е допуснала грешка и реши при случай да препрочете великия философ. И наистина в диалозите му Таис видя дълбоката загриженост за хората на Атина, която по-рано тя не бе разбрала, старание да възвиси елините на Атина така, че да отговаря на духа на града на Девата. Тя усети остро в сегашното си настроение мъката на мъдреца по миналото на Атина, от което след войната със Спарта беше останал само празния съд на минало великолепие. Това, което тя по-рано виждаше само като отегчително наставление, се оказа твърда вяра, че само високият морал и човечните отношения между хората могат да създадат истинска световна държава. Според Платон грижата за подобряване отношенията между хората е най-главното. На властниците, които хвърлиха елините в безправие и учеха поданиците си само на злоба и предателство, нищо не се удаваше освен позор и безславие. Интересно към какво се стреми Александър? Къде ще насочи по-нататък своята съкрушителна армия? За какво ще използува своята голяма мъдрост и непрекъснатото покровителство на боговете? Впрочем, какво засягаше всичко това Таис? Накъде ще тръгне самата тя, какво ще й донесе любовта към приключения и несвъртането на едно място? Време е да напусне Мемфис. Може би дори само за да облекчи загубата на Егесихора и Менедем. Напоследък към нея упорито се стремеше някой си Стемлос, единствен син на един от най-богатите търговци в Мемфис. Току-що излязъл от възрастта на ефеб, той едва ли е по-голям от самата Таис. Чувствува се като момченце пред богиня. Но нали и силният Менедем често пъти също беше като момче! Добър, доверчив, безстрашен! Дали да не приеме предложението на Стемлос? О, не, никой не й трябва!

Като четеше седмото писмо на Платон, Таис живо почувствува, че мъдрецът се прекланя пред древната и по неговите думи свята религия на орфиците. И все пак предишната неприязън към учението на Платон остана. Тъкмо защото в неговата проповед беше подложено на унижение физическото, естественото начало у човека. Нея, която притежаваше много по-широк поглед върху света и хората, я отвращаваха древното сковаване на ума и чувствата у закоренелия робовладелец. Няколко дни, без да напуска храма, Таис се отдаде на размисъл и четеше, докато не се пресити и не се отказа от опитите си да предвиди своето бъдеще. С облекчение и с почти предишното палаво чувство на здраве и сила тя чу гласа на служителя, който й съобщаваше, че „красива девойка с розов хитон моли Таис да излезе при вратата на вътрешния двор“.

„Красивата девойка“ излезе Хезиона, със светла премяна, която не беше присъща на суровата тиванка. Хезиона неузнаваемо се бе променила и много се бе разхубавила от времето, когато бе попаднала в дома на Таис от робския пазар.

Хезиона забеляза учудването на своята господарка и цяла поруменя.

— Заповядано е на всички жители в Мемфис да се облекат в най-хубавите си дрехи.

— Как? Александър ли?

— Да!

Таис плесна с ръце, за да повика момчето-послушник.

— Кажи на почтените жреци, че им благодаря за гостоприемството. Трябва да си отида, но скоро ще се върна…

На Таис дори през ум не й минаваше колко много се лъже. Едва след девет години, вече като царица на Египет, тя ще престъпи отново прага на храма „Нейт“.

Отдавна улиците на Мемфис не са били толкова оживени. Таис и Хезиона с мъка си пробиваха път към къщи през развълнуваните тълпи. Египтяните, обикновено сдържани и учтиви на улицата — в това те си приличаха със спартанците, — днес бяха просто неузнаваеми. Не даваха път на старите и на жените, блъскаха се като атиняните на агората. Дори на Таис, понеже не бяха я познали, бяха подхвърлени обидни думи заради вехтото, й непразнично облекло. Тя не отговаряше, навела глава и покрила лицето си с шарфа.

Мемфисците възторжено посрещнаха Александър и искаха да устроят в негова чест голям празник. Но великият победител изчезна така внезапно, както се бе появил, веднага щом като прие знаците на покорност от страна на сатрапа и жреците, които обявиха свалянето на фараона.

Таис не искаше да се среща с Александър и съдбата й помогна. Късно вечерта на втория ден от връщането на Таис Неарх я намери. Атинянката веднага позна мореплавателя, макар той доста да се бе изменил, в говора му се бяха появили властни и резки нотки. Брадата му, въпреки модата у пълководците на Александър, предизвикателно стърчеше. Критянинът като че ли не се зарадва на отколешната си приятелка, пристъпи към изтичалата насреща му Таис, здраво стисна ръката й и промълви само една дума:

— Егесихора?

Устните на хетерата затрепераха, очите й се насълзиха. Като сдържа дъха си, тя наведе глава. Така стояха те един пред друг мълчаливи. Ръцете на Неарх мачкаха гривните от меко злато на китките й. Най-сетне Таис се съвзе, повика Хезиона…

— Седни, изпий едно вино.

Неарх послушно, с непривична за него мудност се отпусна в едно тежко кресло с резба, машинално си наля неразредено вино.

Хезиона смутена, с наведени очи донесе сандъчето със скъпоценностите на Егесихора, което беше останало у Таис.

Критянинът трепна, когато видя своите дарове. Таис задържа Хезиона, която искаше да излезе, и я подтикна към Неарх.

— Тя е свидетелка на последния час на Егесихора! Разказвай!

Хезиона се заля в сълзи, свлече се на килима, но бързо се съвзе и доста свързано разказа на Неарх всичко, което той искаше да узнае.

Изпод притворените клепачи на младия началник на флота се търкулнаха няколко сълзи. Критянинът седеше неподвижен, само отпуснатата на страничната облегалка на креслото ръка потрепваше, а тънките пръсти стискаха шията на изваяния лъв. Поддавайки се на внезапен порив, Хезиона се надигна от килима и притисна бузата си към тази ръка. Неарх не я отдръпна, а протегна другата си ръка и започна да милва косите на тиванката, полуобърнат към Таис, която допълваше нейния разказ.

— И моят Менедем отиде да придружава Егесихора в подземията на Аид… — Таис се разплака.

— И проклетият Еоситей е също там! Ех, спартанци! — глухо с омраза и заплаха възкликна Неарх и стана.

— Егесихора също е лакедемонка! — тихо възрази Таис и критянинът не можа нищо да каже.

— Утре на разсъмване ще принеса жертва в нейна памет. Каня те — каза Неарх след кратко мълчание. — И тебе — обърна се той към Хезиона. — Ще изпратя колесница или носилки…

— Добре — отвърна Таис и за двете, — но ти забрави това. — Тя поднесе сандъчето на Егесихора.

Неарх отстъпи една крачка, отстранявайки с ръка сандъчето.

— Не, не бива. Давам го на тази, която е изтръгнала Егесихора от убийците, на твоята приятелка.

Разтърсена от вълнение, Хезиона стана пурпурночервена.

— Какво ти е, навархо? Нима може да се даряват толкова скъпи неща на бедна девойка, та аз не съм робиня само поради добрината на господарката си! Не мога да приема това!

— Вземи! За спомен от ужасния час, преживян заедно с моята скъпа златокоса. А остави на мен да преценя твоите достойнства!

Хезиона неуверено погледна Таис. Хетерата вдигна вежди — един вид трябва Да приеме, и тиванката ниско се наведе, поемайки сандъчето от ръцете й, под тъжния поглед на критянина.

Неарх се спря на прага.

— Имам поръчка за тебе устно от Птолемей. Още първия ден той те потърси. А сега отплава с Александър по море. Не те е забравил. Ако искаш да видиш него, Александър и Хефестион, ще отплаваме заедно. Аз чакам пратеник от Залива на героите и трябва да се присъединя към Александър. Нашият божествен пълководец и приятел иска да основе нов град — може би бъдещата столица на своето царство. Има едно подходящо място там, където преди едно хилядолетие имало критско пристанище.

— Къде е това? — заинтересува се Таис.

— На крайбрежието… Оттук трябва да се отплава в Навкратис и по-нататък към Канопус, после покрай морския бряг на запад. Впрочем ти знаеш това място от Омир: жилището на морския старец Протей.

— „Сред морето, сред шумни вълни, има остров, разположен срещу Египет. Жителите там го наричат Фарос“ — веднага си спомни Таис и речитативно го изпя.

— Да, Фарос. И това Омирово място особено се харесва на Александър. Нали знаеш колко обича той Омир. Е, добре, тръгваме ли?

Таис се смути.

— Голям ли е твоят кораб?

Неарх за първи път през цялата вечер се усмихна.

— Най-големият ми кораб стои на площада в Тир пред главния храм. В знак на победата. Също както и обсадната машина на Деиад, началника на всички Александрови техници, в знак на победата е поставена вътре в храма на Газа.

Таис плесна с ръце от възхищение.

— Защо ти е да знаеш размерите на моя кораб? — продължи критянинът. — Ще ти дам отделен кораб, два, три, колкото искаш.

Може би за първи път атинянката почувствува могъществото на младия македонски цар и на неговите не по-малко млади помощници.

— И така, ти си съгласна да отплуваш за Фарос? Но защо ти е голям кораб? Тук имаш по-малко имущество, отколкото в Атина. — И Неарх обгърна с поглед небогатата обстановка в скромния дом на Таис.

— Трябва да взема със себе си моя кон — стеснително отговори Таис, — не мога да се разделя за дълго време с него.

— Разбирам, само това ли? Какво още?

— Освен мене, конярят и още две жени.

Неарх гордо каза:

На твое разположение ще бъде цял кораб с опитни моряци. Очаквам моя пратеник след два дена. Тогава ще отплаваме за Ешмун и за малкия Хермопол покрай Навкратис. Ти си била там, нали?

В спомените на Таис се мярнаха тъжни равнини и безброй солени езера, пясъчни ивици, необятни храсталаци от тръстика — цялата онази тъжна бариера на Делта, която отделя Египет от сияйната синева на морето.

Сметнал мълчанието на атинянката за нерешителност, Неарх каза:

— Птолемей ме помоли да ти дам толкова дарейки, колкото пожелаеш. Утре ще ти ги изпратя.

Таис замислено поклати глава.

— Не, не бива. Аз още не съм видяла Птолемей. А и той мене.

Неарх се усмихна.

— Напразно се съмняваш. Птолемей ще падне в краката ти в мига, в който те види!

— Аз се съмнявам в себе си. Но от теб ще взема на заем триста дарейки.

— Разбира се, вземи, донесъл съм много пари…

Едва стихна дрънкането от оръжията на неговата охрана и Хезиона стремително се хвърли към Таис и по навик се плъзна на пода и прегърна коленете й.

— Господарке, ако ме обичаш, ще вземеш този царски дар — тя посочи ковчежето на Егесихора.

— Обичам те, Родена от змия — нежно отвърна Таис, — но това не ще го взема, защото е подарено на теб. По волята на съдбата и на боговете то е твоя собственост.

— Аз няма къде да пазя скъпоценности!

— Скрий ги засега у мен. Тъкмо време е да имаш вече своя стая. Искаш ли да ти дам малката?

— О, господарке, бих искала да спя на килима пред твоето легло!

— Заради това обръщение аз всеки път ще те бия — и Таис наистина здраво я плесна. — Не подобава да спим заедно в една стая. Чувствувам, че скоро ще се пробудиш…

 

 

Тъжният обред на възпоменателното жертвоприношение с печални гръцки песни не трая дълго. Всички се разотидоха, дори и Таис, а Неарх дълго още стоя на мястото, където бе изгорена Егесихора.

Едва след два дена критянинът отново дойде при Таис.

— Дойде бързоходец от Александър — заговори веднага Неарх — и сега няма нужда да бързаме за Фарос. Там вече е основана Александрия, а великият стратег заедно с Птолемей, Хефистион и други близки отива в Либийската пустиня, в оазиса, където се намират знаменитият оракул на Амон и неговият свещен дъб.

— Далече ли е то?

— Над три хиляди стадии из пустинята.

— И три хиляди обратно ли? Че това е цял месен път!

— За Александър е по-малко.

— Тогава защо въобще да заминаваме за Фарос?

— За тебе не е необходимо. Но на мен Александър ми заповяда да избера място за пристанището. Ще отпътувам. Не за дълго.

— Ще ме вземеш ли със себе си? На твоя кораб? Без коня, само мен и Хезиона?

— На драго сърце. Но защо ти е?

— Да видя Фарос. Исках да се срещна с морето, а съвсем не с Птолемей. Конят ще остане тук, а също и робинята.

Клонария разказа на своя търговец за скорошното заминаване и той забърза „да я вземе“ у дома си и да подпише брачния договор. В стопанството на търговеца щеше да се намери място за известно време и за Салмаах.

Бързоходният кораб на началника на флота понесе Таис и Хезиона надолу по западния ръкав на Нил. Неарх плаваше с военна бързина, без да спира никъде освен за снабдяване с пресни продукти По-голямата част от пътя Таис прекарваше на палубата, седнала под навеса на кърмата заедно с критянина и завита поради острия вятър със син персийски плащ от тънка вълна, донесен от Неарх за Егесихора. И Хезиона седеше тук в любимата си поза, подгънала крака върху меки килими в три ката — невиждан разкош по това време в Атина, пък и в Египет, достъпен само за дворцови хора и за жреци от най-висока степен. Трима роби — двама едри мизийци и слаба, зла финикийка — стояха малко по-настрана, готови да изпълнят всяка заповед на Таис.

Неарх разказваше за всичко, което смяташе за интересно в похода на Александър. Повече изследовател и мореплавател, отколкото военен по душа, той си припомняше най-много за поразилите го с красотата и мощната си природа места по йонийското и Финикийското крайбрежие, отколкото за сраженията. За малките заливи с бели варовикови стръмни брегове, сякаш мраморни чаши, пълни със синя кристалнопрозрачна вода; за дълбоките заливи сред красиви планини, с тайнствено чернеещи подводни скали, покрити с огромни гъби или кървавочервени корали; за тесните планински долини на Киликия, обрасли с исполински чинари, за кипариси, високи шестдесет лакти, непознати в Елада, за толкова приличните на Крит и Елада планини и долини, обаче много по-просторни и по-безлюдни, с непокътнати обширни борови и кедрови гори, светли и чисти, разведрявани от планинските ветрове. Там по хълмовете по-ниско се простираха, сякаш градини на богове, цели гори от смокини, с виещи се като зелени облаци корони; цели редици кестени, посадени от гигантите, мощни орехови и нарови дървета. Още по-ниско, до самото крайбрежие — бадемови храсти, гигантски храсталаци от вкусни лешници, ароматичен мирт и лавър, фъстъци, рошково дърво с черни шушулки, по сладост равни на фурмите. Цялото това богатство от храна почти недокоснато от човек, макар и не много далеч от градовете, можеше да изхрани множество хора, да направи живота им къде-къде по-лек отколкото по бреговете на Пелопонес или Крит, ако не бяха постоянните пиратски нападения. Но градовете-полиси изискваха все нови и нови роби за строеж и за обработване на стопанството и азиатските крайбрежия бяха обезлюдени, опустошени от ловци за „живи оръдия“.

Неарх разказваше за градовете. Едни с радост отваряха вратите на победителите македонци, други отчаяно се отбраняваха и затова биваха разграбвани: Милет, Халикарнас, Тир, Газа.

Всеки път, когато ставаше дума за завзети градове и за сражения, Неарх говореше за Александър. Другар в детинските игри, в младежките приключения, изпаднал в немилост престолонаследник пред очите на своите близки другари, без да говорим за преданите хетайри-другари — цветът на македонската конница от знатни родове, той се превръщаше от неопитен воин в божествен пълководец. Александър извърши такива неща, за каквито не можеше да мечтае никой от елините, дори неговият баща Филип, който отдавна мислеше за война с Персия. Въпреки съветите на опитните в политиката мъже Александър отхвърлил коварните похвати на свой баща и действувал винаги открито, държал на думата си, точно изпълнявал обещанията си. Неговата дарба за мълниеносни решения превъзхождала дори дарбата на Темистокъл. Той не отстъпвал от намисленото. Действувал с такава увереност, че това изглеждало на пълководците му като божествена проницателност. В първата голяма битка при Граник старшите военачалници можеха да го порицаят за непредпазливост. Но след гигантската битка при Исос, когато Александър с тридесет и пет хиляди македонци и тесалийски конници разгромил стотици хиляди войници на Дарий с незначителни от своя страна загуби, неговите приближени започнали да се отнасят към Александър с благоговеен страх. Предишната простота и дори фамилиарност в отношенията с него били заменени от преклонение. Навикът, на Александър внезапно да се хвърля в най-опасните места на боя го оприличавал на Ахил, когото той смятал за свой прародител. И той се сражавал също така яростно: за кратко време получил две тежки рани — в бедрото и в рамото, от които се оправил нечовешки бързо.

— Навярно го заобикалят най-големите красавици на Йония, Сирия, Египет? — запита Таис.

Неарх се разсмя добродушно.

— Ще се учудиш! Представи си, Александър няма никого, ако не се смята една невзрачна вдовица, която той взе в палатката при себе си, след като по-възрастните пълководци го посъветваха да не предизвиква недоумение сред войниците и да си вземе любовница… Десетки хиляди млади жени се продават в робство — вземай коя да е. В битката при Исос той плени цялото имущество на Дарий и неговото семейство, заедно с майка му, жена му и двете му дъщери. Жената на Дарий, Статира, се славила като първа красавица на Азия, пък и царските дъщери са красиви.

— И той не я ли взе?

— Не. И не позволи на никого от приближените, заявявайки, че тези жени ще бъдат заложнички.

Таис взе от глиненото блюдо шепа карийски бадеми — любимо лакомство в Елада, по което в Египет се бе затъжила.

— Значи ли това, че той никак не обича жените? — запита тя.

— Не бих могъл да кажа. Когато Птолемей му намекна, че персийките от царското семейство са прекрасни, Александър почти озлобен отговори: „Да — и това е същинска мъка за очите ми!“ Не, той чувствува женската красота и се прекланя пред нея!

— Тогава защо избягва жените?

— Мисля, че Александър не е съвсем обикновен човек. Той е безразличен към яденето и пиенето. Виждал съм как го отвращава лакомството на приятелите му, които уреждат пиршества след всяка победа. Той не е алчен, макар че нито един човек в Елада още не е притежавал такива съкровища. Любимото му занимание е да чете нощем, а през деня да общува с криптосите — тези, които разучават пътищата, и да разговаря с философите.

— Ами вдовицата?

— Тя не обича Александър, страхува се от него и се крие в задното отделение на шатрата като мишка.

На свой ред и Таис се разсмя.

— Ти самият как го разбираш като близък другар? Или има още по-близки? Птолемей ли? Или Хефестион?

— Хефестион може би, защото е пълна противоположност на Александър. Птолемей е хитър, макар че Александър цени високо неговата съобразителност и бързина на решенията му. Аз познавам морето, а за него то е чуждо. Ние, неговите най-близки приятели, в последно време като че ли се отдалечихме от него. Трудно е да се предвидят решенията на Александър, постъпките му често са необясними.

— Например?

— Понякога Александър се държи като мъдър владетел, милостив е към победените, уважава чуждите обичаи и храмове, изпълнен е с най-добри намерения към жителите на завладените градове. А понякога прилича на див, необуздан варварин. Разрушава градове до основи, устройва кръвопролитно клане. Македонците още при Тива показаха на какво са способни.

— О, да! — изтръгна се от Хезиона.

Неарх втренчи поглед в нея и продължи:

— Същата участ имаха Милет и Халикарнас, да не споменавам вече за Газа. Съпротивата вбесява Александър, той се разпорежда с противника като дивак и забравя всичките си красиви думи за равенство между хората от Азия и от Елада. Струва ми се, че мъжеството и безстрашието заслужават поне уважение. Та мъжество притежават най-добрите. Как е възможно да се убиват мъжествените и смелите, а да се оставят да живеят само слабите духом и телом? Нито един добър стопанин-скотовъдец не ще постъпи така с животните си, а камо ли с хората.

— В тази диващина има още по-лоша страна — внезапно, силно почервеняла, каза Хезиона, — между избиваните и продаваните като добитък има хора, които са съвсем неповторими: художници, лекари, философи, певци, артисти. Всеки полис, град-държава, се слави със своите майстори, с успехите си в създаване на прекрасното, в науката и занаятите. Нужно ли е да те уверявам, че за всичко това са необходими векове за постепенно усъвършенствуване, дори хилядолетия, както е в Египет, Елада и в загиналия Крит. Унищожавайки един град — малко островче с всички носители на изкуството и знанието, ние ограбваме сами себе си и цялата Ойкумене, лишаваме се от създадената през вековете мъдрост и красота…

Вдигнал вежди, Неарх помисли и енергично закима глава в знак на съгласие.

— Кажи, опитал ли си да говориш за това с Александър? — запита Таис.

— Опитвах. Отначало ме слушаше, защото знае, че аз въобще рядко говоря, и то само за важни неща.

— А после?

— Забравяше всичко, щом го обземеше Ахилесова ярост. Той не прилича на Филип, а много повече на майка си Олимпиада.

— Каква е била тя?

— Защо била? Тя е жива — попрехвърлила четиридесетте и е както преди красива — с особена, малко дива красота. Знаеш ли, че тя е царска дъщеря от древен род от планинската Тимфея, сираче, посветена на Диойис, станала негова жрица и, разбира се, менада.

— Значи, тя изпада в лудешки екстаз? И Александър е наследил тази й способност. Сега по-добре разбирам необяснимото му поведение.

— Сигурно е така! Той изпада в буйство, когато се натъкне на съпротива било при сблъскване с врага, било при спор с приятели. Опитва се да преодолее препятствието с буен устрем, без да щади нито своя живот, нито чуждия, не зачита достойнството на човека, за което в спокойни минути много често говори, възразявайки на своя учител Аристотел.

— Така става с хора, на които много им върви, с любимците на Тюхе, съдбата — замислено каза Таис.

Събеседниците дълго мълчаха, заслушани в ромона на водата под веслата на кормилото.

Корабът се движеше с опънати платна. Постоянният източен вятър ускоряваше пътуването. Тъжният вик на говедарите и ревът на магаретата долитаха отдалече. Докъдето стигаше погледът, се простираха храсталаци донакс — камъши, вълнуващи се от вятъра като кафеникаво-зелено море. По-близо до бреговете на каналите и пресъхналите ръкави растяха тръстики с кичести съцветия, трептящи в такт с течението.

— А тази, най-красивата от всички, жената на Дарий, ти виждал ли си я? — неочаквано запита хетерата.

— Виждал съм я. Тя е много красива.

— По-хубава ли е от мен? И… от Егесихора?

— Съвсем не. Висока, тънка. Мрачни черни очи под широки черни вежди. Голяма уста с тънки устни, малко хлътнали страни, дълга шия, краката — не можеш да ги видиш от тяхното плътно облекло. И черни коси, тънки като змии — ето ти целия й образ. Според мене къде-къде по-зле от тебе или… — погледът на Неарх се спря върху тиванката, обляна от гъста руменина — от Хезиона.

„Родената от змия“ скри лице в шепи, а Таис весело скочи, прегърна Неарх и го целуна под очите, избягвайки острата брада.

— Ти заслужаваш награда. Ще танцувам за теб. Извикай музикантката. Струва ми се, че тук има флейтистка, а с китарата ще се справи Хезиона.

Неарх и всички спътници бяха във възторг от неочакваното представление, защото за елините, финикийците и египтяните няма по-голямо удоволствие в живота от танците на красиви жени.

… Тихите „алкионови“ дни свършиха с настъпването на зимното слънцестоене, но времето бе спокойно и тогава, когато корабът на Неарх излезе из ръкава на Нил и тръгна покрай брега на морето към запад, гонен от постоянен източен вятър. Двамата сръчни кормчии не се откъсваха от рулевите весла. В тази широка ивица жълтеникава вода, размътена от налитащия прибой, плитчините често изменяха местоположението си. В разводнения пясък, примесен с нилска тиня, дъното на кораба можеше да затъне в плитчините така, че никакви усилия на гребците и на платната не биха могли да придвижат пленения кораб. Затова през нощта кормчиите не смееха да плават и спираха в малки заливи.

Таис и Хезиона се намираха под покровителството на Афродита: богинята направи плаването леко и бързо. Скоро корабът навлезе в чиста вода, извън носените от Нил пясъци, и се упъти към виждащата се в далечината бяла ивица пяна отвъд остров Фарос. На провлака между лимана на Мариотида и широкия пролив, там, където само преди месец беше малкото рибарско селище Ракотис, се бяха струпали осем кораба с греди и камъни. В този утринен час се носеше гъст дим от кухнята в лагера на войниците и от колибите на робите; подхванат от вятъра, той се носеше на запад по пустинното Либийско крайбрежие.

Архитектът на Александър Динократ бе направил много. На мястото на бъдещия град се бяха проточили канавки и редица забити в земята колчета, които обозначаваха контурите на бъдещите здания, храмове, улици и площади.

Началникът на града, възрастен македонец, набразден с белези от рани, посрещна Неарх с голяма почест. Под защитата на стена, която още миришеше на влажна вар, опънаха две палатки, изтъкани от тънка вълна на планински кози от Памфилия. Легла, възглавници, покривки имаше много в кораба на командуващия флота. Под неговото всемогъщо покровителство Таис и Хезиона се настаниха разкошно.

Срещата с морето разбуди у Таис спомена за миналите години. Понатъжена, тя отново изживяваше незабравимите мигове на своя кратък, но богат с впечатления живот край родния шум на морето, плясъка на широкия прибой и вечно изменящите се извивки на пенестите ивици. Тук бяха се събрали много чайки и техният клатушкащ се полет и острите тревожни крясъци навяваха мисли за Еа — острова на плача, обиталище на Цирцея сред пустинното йонийско море.

За да разсее неочаквано споходилата я тъга, Таис поиска от Неарх лодка и гребци. Критянинът предложи да придружава гостенкате си и те заплаваха през пролива към легендарното убежище на морския старец. Слънцето беше превалило след пладне и вятърът внезапно утихна. От небесните висини полъхна палещ зной, ярки слънчеви петна бавно се залюшкаха върху успокояващата се вода. Лодката наближаваше острова — нисък, песъчлив и съвсем пуст. Дори чайките притихнаха. Неарх свърна наляво към западния край на Фарос. Носът на лодката се заби в песъчливия склон. Нагазил във водата, Неарх пренесе двете жени на брега. Заповяда на гребците да чакат и поведе Таис и Хезиона през напечените пясъчни дюни, обрасли със сухи тръни. Зад възвишенията широката ивица утрамбован от прибоя пясък се ограждаше откъм морето с права каменна стена. Гигантските блокове, още по-големи от тези в атинския Пеласгикон, бяха подредени с точност, която напомняше египетски и критски постройки.

— Какво е това? Кой е живял тук в отдавнашни времена? — тихо запита Таис.

Без да отговори, Неарх поведе атинянката към края на стената и й посочи разпилените от земни трусове блокове, които лежаха в прозрачната вода. По гладката повърхност на блоковете личаха рисунки във вид на квадрати, обозначени с правилни дълбоки браздички. Една част от квадратите бе вглъбената, другата част бе оставена наравно с повърхността на камъка. Получил се бе мрежест рисунък на тъмни и светли квадрати.

Таис веднага си спомни къде е виждала нещо подобно.

— Крит, наистина ли? — с пламнали очи възкликна тя.

Неарх й отвърна с широка доволна усмивка:

— Там на по-дълбокото има развалини. Гледай: сякаш е колона!

— Искам да разгледам това — каза Таис, — водата не е студена, въпреки, че е зимно време. Не е като у нас в Елада.

— Не можеш накара тукашните да се потопят! — весело каза Неарх и неочаквано помръкна.

Таис се досети: спомнил си е за Егесихора. Тя го погали по ръката.

— Аз ще се гмурна. — Таис изтича към брега.

Хезиона се понесе след нея, но Неарх изпревари и двете.

— Щом е така, най-напред ще тръгна аз. А-е-о!… завика той, продухвайки дробовете си, така както правят ловците на сюнгери.

Като се съблече, критянинът се гмурна, а след него и Таис. За нейно учудване Хезиона също се оказа до нея. Таис знаеше, че тиванката плува добре, но не я смяташе способна на нещо повече. Разтревожена, тя направи знак на Хезиона да се издигне, но девойката упорито тръсна глава и отиде на още по-дълбоко в сумрачната сянка, където Неарх ги викаше с ръка. Върху полегата плоскост на много голям каменен блок при ивицата светлина ясно се виждаше голямо изображение на октопод с причудливо извити пипала. Една колона, паднала с широкия си капител надолу, се стесняваше към основата по критски модел. Не й достигна въздух, за да я разгледа. Таис тръгна нагоре. Хезиона изведнъж изостана. Движенията на ръцете й се забавиха. На помощ се спусна Неарх, енергично тласна нагоре тиванката и свари навреме да я прихване на повърхността на морето. Като дойде на себе си, Хезиона виновно наведе очи и вече не се опита да се състезава с плувци като Неарх и Таис. А те се гмуркаха, докато не премръзнаха. Когато се измъкна на сухата плоча, напечена от слънцето, Таис за втори път през този ден се учуди. Хезиона не бързаше да се облече, а спокойно сушеше косите си и някак си не се стесняваше от Неарх, който скачаше и се изправяше на ръце, за да се сгрее, и предпазливо разглеждаше спътничките си, като приличаше на вежлив гимнофил.

Предизвикателният загар на Таис, който някога поразяваше атинските кокетки, избледня в Египет, медната й кожа бе станала по-светла. Едва позлатената от слънце Хезиона изглеждаше прелестна дори редом със знаменитата хетера. Краката й, също така силни както на Таис, щяха да изглеждат прекалено яки, ако не бяха така хубаво очертани. Косите и бяха бухнали от вятъра и обрамчваха главата и с богата купчина, твърде тежка за тънката девическа шия. Хезиона наистина бе навела глава встрани. Дълбоки сенки, скрили големите й очи, придаваха на моминското лице израз на морна печал. Тя бе опряла едната си ръка в дълбоката извивка на бедрото, а с другата изтърсваше от тялото си пясъка с бавни, плавни, галещи движения. Лек полъх на крайбрежния вятър отхвърли косата на Хезиона върху челото и тя, потреперила от студ, вдигна глава. Изведнъж се смути и закривайки се с косите си, избяга зад съмнителната защита на високите снопчета суха трева.

Неарх почувствува странно усещане на жал и влечение към трагичната, нежна и пламенна Хезиона. На него, изгнаник и заложник от детинство, тази девойка, у която се долавяше чувствителна, светла душа, му се видя близка и родна. Таис отгатна по блясъка на очите впечатленията на критянина и тихо продума, обличайки се:

— Не бързай, мореплавателю, и тя ще ти бъде добра другарка!

— Няма да бързам. Разбирам, че тя трябва да се пробуди. А ти ще ми дадеш ли Хезиона?

— Как мога да не я дам? Тя не е робиня, а свободна и образована жена. Аз я обичам и ще се радвам на щастието й. Само че ти внимавай. Една невярна стъпка и… ти имаш работа не с обикновена съдба и не ще я вземеш като другите.

— А ти ще ми помогнеш ли?

— Преди всичко няма да преча.

Неарх привлече към себе си Таис и я целуна по оголеното рамо.

— Не бързай с благодарностите си — засмя се Таис и припомнила си нещо, леко отблъсна Неарх.

Тя извика Хезиона, с рязко движение разтвори гривната на лявата й ръка, знак, че е робиня, смъкна я и я хвърли в морето. Тиванката не успя нищо да каже, а Неарх трикратно изпляска с ръце, изразявайки одобрение.

Те преминаха през пролива по посока на високия стълб, който отбелязваше мястото на бъдещия вълнолом, и на западния край на пролива намериха още останки от критски постройки.

Неарх каза, че много пъти вече го учудва верният усет на Александър. Градът построен така солидно преди хилядолетия, разбира се, е бил важно пристанище по търговския път на великата критска морска държава. А сега ще послужи и за държавата на сина на Филип.

Таис гостува в бъдещата Александрия до новолуние, плувайки в морето и във ветровити дни. Пристигна част от македонския отряд, който бе придружавал Александър в оазиса на Амон. За учудване на всички Александър тръгнал от оазиса направо за Мемфис — труден и опасен път през Либийската пустиня. С него останали Птолемей, Хефестион и братът на кърмачката на Александър — Клейт, по прякор Черния, гигант с невероятна сила. Походът към светилището на Амон през зимата не бе чак толкова труден — вода намираха във всяка голяма падина. Пътят на изток към Мемфис бе по-опасен и труден. Грамадните пясъчни планини сякаш димяха и се придвижваха от вятъра, като препречваха целия път от четири хиляди стадии с непрекъснато редуване на вериги от пясъчни хълмове.

Неизвестно защо Александър се бе решил на този подвиг, който нямаше какво да прибави към неговата слава.

Неарх сви рамене:

— А аз го разбирам.

— А пък аз не. Обясни ми.

— Александър трябва да навлезе дълбоко в Азия след Дарий през пустини и степи изпълнени със зной. Той иска да изпита себе си и да се закали.

— А какво е казал оракулът на Амон?

— Никой нищо не знае. Жреците на оракула и гарамантите, пазители на дъба, посрещнали Александър с най-големи почести. Сутринта той влязъл в храма сам, а придружаващите го чакали целия ден и цялата нощ. На разсъмване Александър напуснал убежището на Амон, казвайки, че е научил от бога всичко, което е искал и от което се нуждаел.

— Какво да правим сега?

— Ще отплуваме за Мемфис. Още днес. Или ти искаш още да постоиш край морето?

— Не! Затъжих се за Салмаах.

И отново се проточиха безкрайните равнини на Делтата, които след чистия простор на морето изглеждаха още по-печални. Критянинът пак разказваше за походите на Александър. Само че сега Таис често отиваше на носа на палубата и го оставяше с тиванката. Тя забеляза, че погледите на Хезиона към Неарх стават все по-нежни и по-мечтателни. Една вечер Хезиона се промъкна тихичко в общата им каюта, където Таис се бе усамотила по-рано и лежеше, без да спи. Усетила, че девойката едва сдържа смеха си, Таис запита какво се е случило.

— Гледай — Хезиона поднесе към светлината на люкноса морска гъба с гигантски размери.

— Подарък от Неарх — досети се Таис, — рядко нещо, този леген е тъкмо за нея.

В ъгъла на каютата имаше много голям, посребрен, кръгъл плосък леген (или басейн) за измиване, който можеха да носят само двама яки роби.

— Да опитаме ли? — Весело предложи Хезиона. Тя търкулна легена като колело и го прекатури на пода.

Грохотът разтърси кораба и изплашеният помощник-кормчия се турна в каютата. Очарован от усмивките на жените, той веднага изпрати двама моряка, които напълниха легена с вода.

Таис потопи гъбата в басейна, която попи почти всичката вода, каза на Хезиона да влезе в него и като вдигна с усилия гъбата, стовари я върху тиванката. Радостен вик се изтръгна от устата на Хезиона, дишането й пресекна от водопада студена вода.

— Гледай любовта на Неарх да не те потопи като тази гъбка — пошегува се Таис, а девойката отчаяна завъртя глава.

Обаче на четвъртия ден от плаването Хезиона не отиде на кърмата и остана в каютата. Таис поиска обяснение от командуващия.

— Обикнах я. А тя… Страхувам се, че Хезиона изобщо не ще се оживи. Дано не съм провалил всичко. Помогни с нещо. Вие, изкусните жрици на Афродита, трябва да знаете такива неща.

— Разчитай на мене — успокои го Таис. — Макар и да ми е чудно да бъда съюзник на мъж, но съм уверена, че ти няма да оскърбиш моята Хезиона.

— Трябва ли да говорим за това?

— Не трябва! — И Таис влезе под навеса в каютата и остана там до нощта.

Изминаха още два дни. Корабът приближаваше Ешмун в мрака на безлунна нощ. Таис лежеше в каютата будна, замислена върху думите на Неарх, че Александър искал да отиде на края на света, на изток. А тя какво да прави сега?

Неочаквано в каютата се втурна Хезиона, просна се стремително на килима пред ложето и като криеше лицето си, протегна ръце към Таис по копринената завивка.

Таис силно притегли Хезиона към себе си, целуна я няколко пъти по сгорещените страни и като я отдалечи леко от себе си, погледна в кестенявите й очи с безмълвен въпрос.

— Да, да, да! — страстно зашепна тиванката. — И той ми сложи тази гривна и този пръстен. Лично ги е купил в Навкратис, да не си помислиш, те не са онези, не са на Егесихора!

— И пак ли ще идеш при него?

— Ще ида. И то ей сега!

— Почакай малко. Ще те науча как да станеш още по-красива. Макар че ти и така си хубава… Свали епоксидата!

Таис измъкна комплект бои за тялото и дъхави есенции. Тя критически огледа приятелката си и запита лукаво:

— Чак толкова лоша ли е мъжката любов?

— О, не! — горещо възкликна тиванката, почервеняла и добави: — Само че не зная какво трябва, за да му е добре на него.

— Както муза на поет, ти трябва да се приближаваш до него като богиня, готова да се отдадеш на свещения обред без страх и без край, и без предел. Ако ти така…

— Да, да! Аз знам, той е началник на флотата при великия Александър, а аз?! Ала все едно. Аз съм щастлива, а после каквото реши съдбата! Кой може да спори с нея?

— Дори боговете не могат и не смеят — съгласи се Таис. — Само ние, простосмъртните, за да не загинем, трябва да бъдем силни духом.

— А какво дава тази сила?

— Дългата подготовка, здрава закалка, строго възпитание.

— И за хетерите ли е същото?

— За нас — още повече. Доста девойки, надарени от Афродита много повече от другите, са се издигали, приемайки поклонението като царици, а са свършвали като жалки робини на мъжете и на виното, като прекършени цветя, Всяка хетера, станала знаменитост, ще загине, ако не бъде отрано душевно закалена — в това се състои и смисълът на обучението в храма на Афродита Коринтска.

— Не разбирам.

— Скоро ще разбереш. И когато разбереш, че не трябва да бъдеш прославена единствено само с любов, не ще е късно да се заемеш с танците, с изкуството на весел събеседник-разказвач.

— Колко бих искала да стана танцьорка като тебе!

— Защо не, ще се погрижа. Знам в Мемфис една финикийка, тя ще те научи на тайните.

— О, не ми трябват тайни. Аз обичам Неарх и освен него никога никого не ще обичам.

Таис втренчено погледна тиванката.

— И това се случва, но много рядко!