Иван Ефремов
Атинянката Таис (6)

ПЕТА ГЛАВА
МУЗАТА НА ХРАМА „НЕЙТ“

Върнала се рано от храма, Таис лежеше по очи на своето широко ложе, сложила глава на ръцете си, и размахваше крака във въздуха, докато Клонария разтриваше гърба й с орехово масло, а обидената Хезиона се занимаваше в ъгъла да преправя по тялото и току-що купената ленена дреха — линостола.

Както винаги Егесихора не влезе, а влетя, пръскайки мирис на розово масло и сладка арабска смола.

— Ти пак ли си тичала в храма „Нейт“ — предизвикателно запита тя приятелката си, — скоро ли ще свърши това? С нетърпение чакам идването на македонците — те ще те оправят…

— Спартанците не успяха ли? — подразни я Таис.

— Днес елинските художници и поети в Мемфис устройват симпозиум — отминавайки закачката на приятелката си, каза Егесихора, — само да не дойдеш.

— Какво ще стане?

— Тогава не бих ти завидяла. Те могат така да те подиграят с песни и рисунки, че има дълго да ги помниш.

Таис се замисли.

— Имаш право. Ще ида.

— Мисли му. И ще трябва да танцуваш, така че сега дай да си отпочинем хубаво!

Егесихора се изтегна до Таис и повика с ръка Хезиона. Тя просто засия, захвърли ленената дреха на масата и обилно поливайки с масло спартанката, захвана усърдно да я масажира.

Двете приятелки се отпуснаха в полудрямка и заспаха, покрити с едно одеяло от мека кападокийска вълна.

Симпозиумът в просторната къща с голяма градина, собственост на най-богатия гръцки търговец в Мемфис, събра нечуван брой гости въпреки лошото време. Надменните персийски аристократи, които доскоро презираха елините, а след нахлуването на Александър и битката при Граник ги отбягваха, сега, когато царят на царете претърпя жестоко поражение при Исос, започнаха да търсят компанията на влиятелните гърци. Появата на Хризосфира и Аргиропеса („Златоногата“ и „Среброногата“), както бяха нарекли Таис и Егесихора техните поклонници — поетите, предизвикаха възторжени викове. Двете приятелки дойдоха, придружени от спартанските военачалници, начело със стратега Еоситей.

В стъклени кратери с причудливи извити разноцветни ивици виночерпци смесваха с вода гъсто виолетово вино от лозята в Горен Египет, и светлорозово, доставяно от Сирия през Навкратис. Чуваше се тиха музика, обединявайки в едно тъгата на двойните елински флейти и резките стонове на египетските, загадъчният като далечен призив звън на систрони, бръмчащите струни на китара, лира и голяма арфа. Нарядко се обаждаха хорово египетски мандолини с кръгъл гриф и звънчета, заглушавани от ударите на дайретата. Подчинявайки се на изкусния ръководител, целият сбор от разногласни инструменти създаваше печален ритмичен хор със звънливи, възторжени изблици на високите ноти и с грубовато звънтящи удари, под чийто ритъм толкова хубаво и проникновено играеха танцьорки от Елада, Египет и Финикия.

Двете знаменити хетери се появиха в еднакви прозрачни сребристобели хитони, но с различни накити, подчертаващи по своему и мургавината на Таис, и божествено златната прическа на Егесихора. Огърлие от огненочервен гранат (пироп или нофек) — камъкът на есенното равноденствие — обвиваше високата шия на атинянката, а дълги обици от едри аметисти — амулети срещу опиване святкаха от двете страни на кръглото и весело лице. Егесихора също носеше такива обици от берил — морски камък, а широката египетска огърлица от лапис-лазури и бял сирийски зеленикав ахат означаваше скорошното идване на лятото за този, който разбира езика на скъпоценностите.

Симпозиумът започваше, както е прието в Елада, с лека закуска, после танци, изпълнения на певци, поети и разказвачи, заедно с това опиянението и гуляят постепенно нарастваха и тогава уважаваните хетери и артистки напускаха разпалената мъжка компания. Но още бяха далече от загубване на чувството за мярка и красота. Гостите жадно слушаха и гледаха, забравяйки да допиват чашите си. Елините смятаха, че са по-горе от варварите, тоест от всички чужденци, дори само за това, че отбягваха да преяждат. Диви и грозни изглеждаха на гърците обичаите на сирийци и перси — през цялото време да ядат или да пият, да чупят орехи и да цъкат семки, да се шегуват и да приказват неприлично, да прегръщат първата попаднала им жена, вместо спокойно да размислят, да се вглъбят в себе си, радостно да се наслаждават от красотата.

Под звъна на звънчетата и систроните бавно и плавно се разгъваше звездния танц на египетските девойки: с червени венчета във високо вдигнатите коси, в дрехи с дълги дипли от много тънък лен, те вървяха в редица, стройни като стебла, съсредоточени и тържествени. Тяхната редица завиваше надясно към слънцето — в „строфе“, и представяше движението на звездите. Разкъсвайки редицата, се движеха в „антистрофе“ — наляво, по-бързите девойки, чието одеяние се състоеше само от препаска с пъстри стъклени мъниста. Танцьорките в бяло се навеждаха, докосваха пода с протегнати ръце, а между тях, вдигнали сключени ръце под главите, се извиваха с плавни змийски движения смугли тела. Внимателно и благоговейно се изпълняваха древните египетски танци — нито едно некрасиво, рязко или просто излишно движение, нищо не нарушаваше прелестта на тези струящи и навеждащи се млади тела. Елините замряха в нямо и почтително възхищение.

Но когато под стремителния тътен на струните и ударите на дайретата се втурнаха аулетридите, за да сменят египтянките, и започнаха да се въртят, да извиват и да люлеят бедрата си с движения от апокиниса — любим танц на хетерите с еротична смелост и свобода, силата на Ерос възпламени елините. Чуха се възторжени викове, по-високо се вдигнаха чашите с вино, разливаха се по пода в чест на Афродита.

— Гъркините тук танцуват възхитително — възкликна Еоситей, — но аз чакам твоето излизане — и властно прегърна Егесихора.

Тя послушно се притисна до рамото му и възрази:

— Първа ще бъде Таис. И ти се лъжеш, като мислиш, че аулетридите танцуват хубаво. Погледни, наред с изпълнените със съвършенство движения те имат доста груби, некрасиви пози, рисунъкът на танца е безреден, претрупано разнообразен. Това не е много високо изкуство, като у египтянките. Те са над всяка похвала.

— Не знам — избоботи Еоситей, — аз, изглежда, не обичам танц, ако в него няма Ерос.

— И в тях има, само че не в тази форма, каквато ти разбираш — намеси се Таис.

Пред пируващите се появиха няколко разнообразно облечени юноши и зрели мъже. Предстоеше излизането на поетите. Еоситей се изтегна на ложето и прикри очи с ръка. Таис и Егесихора станаха от местата си и седнаха пред масата. Поетите принадлежаха към циклистите, посветили се на цикъла омировски сказания. Те се събраха в кръг и хорово изпяха поемата за Навзикая със съпровод на две лири. Сравнявайки се с Леех Митиленски, поетите строго следяха за напевността на хекзаметричната форма и увлякоха слушателите със силата на стиховете за подвизите на Одисеи, близки от детинство на всеки автохгонен — роден елин. Едва бяха заглъхнали последните думи от ритмичната декламация, когато отпред излезе весел млад човек в сиво-синя дреха и черни сандали, с високо, по „женски“ преплетени каишки на глезените. Той се оказа поет-рапсод, другояче казано, певец-импровизатор, акомпаниращ си на китара.

Рапсодът се приближи до Таис, наведе се, докосна коленете й и важно се изправи. Зад него се появи свирец на лира в тъмен хитон, със старомодна гъста брада. Подчинявайки се на кимването на юношата, той удари струните. Силният глас на рапсода се разнесе из залата, построена по изискванията на акустиката. Поемата — възпяваща прелестите на Таис — предизвика весела възбуда сред гостите. Започнаха да припяват на рапсода, а поетите-циклисти отново се събраха в дитирамбен кръг и образуваха хоров акомпанимент. Всеки нов епитет в края на строфата на импровизирания химн, подхващан от деветки яки гърла, гърмеше из залата. Анаитис — възпламенителка, Тарготелея, Анедомаста — с дръзки гърди, Киклотомерион — кръглобедрена, Телхорион — чаровница, Панторпа — даваща най-голяма наслада, Толмеропис — с дързък поглед…

Еоситей слушаше, мръщеше се, поглеждайки Егесихора. Спартанката се смееше и пляскаше с ръце от възторг.

— Косите на Таис — продължаваше поетът — това е дека оймон меланос кианойо (десет ивици враненочерна стомана) по доспехите на Агамемнон! О сфайропигеон телктерион (пълна с обаяние)! Киклотерезоне…

— О моя Хризокома Егесихора! — прекъсна го с могъщия си бас Еоситей… — Левкополоя — носеща се на бели коне! О филетор евнехис — любима с прекрасни обятия! Мелибоя — наслада на живота.

Гръм от ръкопляскания, смях и одобрителни възгласи заглушиха двамата. Смутеният рапсод замря с отворена уста. Таис скочи, смеейки се, и протегна ръце на поета и акомпанятора, целуна и единия, и другия. Брадатият свирец на лира задържа ръката й и с очи сочеше пръстена на делоския философ.

— Утре вечер ще бъдеш в храма „Нейт“.

— Ти откъде знаеш?

— Аз ще те придружавам. Кога да дойда и къде?

— После. Сега трябва да танцувам за всички.

— Не, не си длъжна! — властно каза брадатият акомпанятор.

— Говориш глупости! Как може? Аз трябва да се отблагодаря за рапсодията, да покажа на поетите и гостите, че не са пели напразно. И без това ще ме принудят…

— Мога да те избавя. Никой не ще моли и не ще те принуди!

— Иска ми се да видя невъзможното.

— Тогава излез, уж за да се преоблечеш, постой в градината. Може да не си сменяш дрехите, никой не ще поиска да танцуваш. Аз ще те извикам…

Настоятелните гласове „Таис, Таис!“ се засилваха. Изгаряща от любопитство, атинянката избяга в страничния коридор, закрит с тежка завеса. Въпреки съвета на брадатия тя не слезе по четирите стъпала в градината, а остана да наблюдава леко открехнала плътната тъкан.

Брадатият остави лирата и направи знак на притичалите помощници.

— Докато Таис се приготви, аз ще ви покажа чудеса от източните страни — гръмко обяви той.

Близко до масата поставиха две стъклени кълба. Кръгли огледала хвърлиха върху тях снопове лъчи от силни светилници. Запалени със златиста светлина, кълбата започнаха да се движат от ремъци, теглени от помощниците. Други с леки удари по металически огледала изтръгваха дълъг, равномерно вибриращ, идващ отдалече звън. Брадатият разпери ръце и веднага помощниците му поставиха две кадилници отдясно и отляво. Той устреми в гостите бляскави, пронизващи очи и каза:

— Който иска да види Тюхе, богинята на Щастието, и да поиска от нея да изпълни желанието му, нека гледа, без да откъсва очи, в едното от кълбата и да повтаря името и в такт с ритъма на огледалата.

Скоро цялата зала хорово викаше: „Тюхе, Тюхе!“ Кълбата се завъртяха по-бързо. Изведнъж брадатият пъхна двете си ръце в кожения си пояс и изсипа две шепи благовония върху въглените. Дим със силен мирис, подет от лекото течение във въздуха, бързо се разнесе по залата. Брадатият отстъпи назад, огледа пируващата тълпа и каза:

— Ето, пред вас е Тюхе в сребърнотъкана дреха, със зъбчата златна корона върху червеникави коси! Виждате ли я?

— Виждаме я!

Мощният хор от гласове показваше, че в странната игра бяха взели участие всички гости.

— И така, какво искате: да танцува Таис или милост от Тюхе?

— Тюхе, Тюхе! — така дружно зареваха гостите, протягайки ръце към нещо невидимо за Таис.

Брадатият отново хвърли благовония върху въглените, направи няколко странни жеста — и хората се вцепениха. Тогава той рязко се извърна и прекрачи зад завесата. Таис едва успя да отстъпи. Брадатият каза:

— Да вървим!

— А те? — тихо запита тя загадъчния човек.

— Скоро ще се свестят. И тези, които бяха по-далеч, ще свидетелствуват, че не са искали тебе и са призовали Тюхе.

— Тя наистина ли им се яви?

— Те виждаха това, което им заповядах.

— Ти къде си научил изкуството така да заповядаш на тълпата?

— Сетеп-са е отдавна познат в Египет, а аз съм бил и в Индия, където владеят това изкуство по-добре.

— Кой си ти?

— Приятел на този, който ще те чака утре след залез слънце. Да вървим, ще те заведа до дома ти. Не бива Таис да се разхожда сама през нощта.

— От какво да се страхувам, щом съм с такъв повелител на хората?

— Съвсем не е така, но засега ти няма да разбереш това. Моята власт е затворена само в развита леме (воля), а тя може да бъде приложена само в подходящ и подготвен момент.

— Сега разбирам. Твоето магьосничество е само непознато за нас изкуство. А аз помислих, че си син на Хеката, богиня на нощните привидения.

Брадатият кротко се засмя. Той мълчаливо доведе Таис до дома й, уговори се за срещата и изчезна. Слугините спяха, само Хезиона бе край светилника и шиеше, чакайки господарката си. Тя очакваше, че Таис ще се прибере на разсъмване с факли и шумна тълпа спътници. Чула гласът и в нощната тишина, Хезиона с тревога и недоумение изтича на входа. Таис успокои своята доброволна робиня, изпи меденото питие и си легна. Извика до себе си Хезиона, каза й за десетдневното си заминаване и даде на тиванката нареждания за времето на отсъствието си. Девойката помоли да иде с Таис и отказът на господарката й я хвърли в отчаяние.

— Ти ме отхвърляш, господарке, отиваш без мен. Аз нямам никого на света освен теб, а сега не съм ти нужна. Какво да правя като те обичам повече от живота? Ще се убия!…

Досега Хезиона рядко бе плакала. Сдържана, малко сурова, тя рязко отказваше да взима участие в танци или симпозиуми, отхвърляше мъжките домогвания.

Таис каза на Хезиона да легне до нея, милваше я по главата и страните и когато риданията стихнаха, обясни на тиванката причината, поради която не можеше да я вземе със себе си нито миналия път, нито сега. Хезиона се успокои, седна в леглото, гледаше господарката си с възхищение и някакъв страх.

— Не се страхувай, няма да се променя — разсмя се Таис, — и ти ще бъдеш с мен както и преди. Но не завинаги — ще дойде и твоят ред, ще се появи този, заради когото ще идеш където ти видят очите. Ще познаеш сладостта и мъката на мъжката любов.

— Никога! Аз ги мразя!

— Така ще бъде, докато не се излекуваш от ударите на войната. Любовта ще вземе своето. Ти си здрава и красива, смела, не е възможно да избегнеш мрежите на Афродита!

— Аз ще обичам само теб, господарке!

Смеейки се, Таис я целуна.

— Аз не съм трибада, богинята не ме е надарила със смута на двойната любов. И тебе също. Затова. Еросът на мъжката любов за нас е неизбежен. Той непременно ще раздели жените, а съдбата ще ги разпилее. Бъди готова за това! Но нашите имена означават слуги на Изида. Може би пък и да ни е съдено да бъдем заедно?

Хезиона се спусна на пода, упорито сви вежди, щастлива от мисълта, че Таис не я отблъсва. А тя веднага заспа, уморена от впечатленията през дългия ден.

 

 

Таис и вчерашният поет-вълшебник седяха надвечер на стъпалата на храма „Нейт“, над тъмната река, очаквайки възхода на Стража на Небето.

Брадатият поет каза, че делоският философ е забранил да се знае името му. Той е велик мъдрец, макар че е известен само на тези, които знаят учението на орфиците, питагорейците и гимнософистите. Няколко месеца е живял на запад в Либийската пустиня, където открил запустелите срутили се древнокритски светилища. Именно оттам е тръгнал през всички елински страни култът на тройната богиня Хеката, богинята-змия на Крит и Либия. Нейните прекрасни жрици-прелъстителки, или Ламии, са станали в Елада страшни демони на нощта. Демон е станала и богинята-сова, превърнала се при жителите на Сирия в Лилит — първата жена на първия човек. Сирийската лунна богиня също е изобразявана с тяло на змия, а в Египет понякога с лъвска глава. Нейт всъщност е тази същата трилика змия — богинята на Либия. Главната богиня на Атика — Атина Мъдрост — се е родила край брега на езеро Тритон в Либия, като тройна змия-богиня. Навсякъде в древните религии главна е трояката богиня на Любовта, оттам са и трите Музи, трите Нимфи. В късните митове тя непременно бива сразена от мъж-бог или герой, като Персей.

Делосецът казва, че когато богините и боговете на древните религии преминават у нови народи, те винаги се превръщат в зли демони. Трябва да се опорочи миналото, за да се утвърди новото. За съжаление такива са хората…

Великата Богиня-Майка или Ана, която съчетава в себе си образите на Мъдростта, Любовта и Плодородието, се е обърнала сега към хората от друга страна: станала е богиня на Злото, Разрушението, Смъртта. Но паметта на чувството е по-силно от всичко, древните вярвания постоянно изплуват на повърхността изпод прикритието от новите. Образът на Ана се е разделил и са се създали богините на Елада: Ур-Ана е Афродита, Ди-Ана е Артемис, Ат-Ана е Атина. Артемис, богиня на Луната, най-древна от всички, е запазила своя троен облик и е станала Хеката, богиня на злите чарове, нощните кошмари, предводителка на нощните демони, а брат и Аполон убиецът е станал светлият бог на слънцето и лечението…

— И не се страхуваш да говориш за боговете, като че ли са хора? — разтревожено попита Таис, която дотогава слушаше брадатия, без да го прекъсва.

— Делоският учител вече ти каза… освен това аз съм поет, а всички поети се покланят на женската богиня. Без нея поетът не съществува, той се обръща само към нея. Тя трябва да се покори на истината в неговите думи. Защото поетът търси истината, опознава неща, които не интересуват нито Музите, нито Любовта. Тя е богиня, ала същевременно е и жена като теб!

— Ти ми говориш така, като че ли аз…

— И затова е поет — раздаде се зад тях тих, слаб, но ясен глас.

Двамата скочиха и се наведоха пред делоския жрец.

— Вие дори не забелязахте, че Никтурос вече се огледа във водата на реката.

Брадатият, изгубил изведнъж важния си вид, промърмори нещо за оправдание, но делосецът със знак го прекъсна:

— Поетът винаги трябва да бъде начело, това е неговата същност. Ако нещо, в което има още сили, е презряло, вкочанясало — то трябва да бъде разрушено, и поетът става разрушител, насочва натам своя удар на присмеха. Ако нещо хубаво е още слабо, неукрепнало или дори унищожено — то трябва да се създаде отново, да му се влее сила. Тогава поетът става мечтател, възхвалител и творец! Затова той постоянно има две лица, още по-добре, ако са три, като на Музата. Но тежко на него и на хората, ако то е само едно. Тогава той разнася вреда и отрова.

— Осмелявам се да, ти възразя, мъдрецо от Делос — брадатият вдигна глава. — Защо говориш само за поетите? Нима философите не са също толкова отговорни за своите думи?

— Аз не говоря за степента, която е еднаква за всички. Ти знаеш колко по-силна е магията на словото и звука от тихия глас на софиста. Властта на поета над хората е много по-голяма, затова и…

— Разбрах, учителю, и още веднъж се прекланям пред мъдростта ти. Не хаби повече думите си.

— Не, виждам, че ти все още не си обладан изцяло от дълбоката сила на поета, макар и да си посветен в Петте Листчета на Лотоса… Понятието „стих“ произлиза от корена на думата „борба“, но поетът в своето друго значение непременно трябва още и да разделя воюващите. Той е помирител, както е било от древно време. Защо е така?

Брадатият смутено разпери пръсти, показвайки с този жест, че той е от Митилене, и делосецът се усмихна.

— Тогава слушай и ти, Таис, защото това ще ти помогне да разбереш много неща. След възцаряването на мъжките божества, дошли от север заедно с ахейските, данайските и еолийските племена, които покорили пеласгите — „морския народ“, преди петнадесет века, неспокойният самоуверен мъжки дух сменил реда и мира, характерен за женското господство. Герои-воини сменили чудните владетелки на любовта и смъртта. Жреците обявили война на женското начало. Но поетът служи на Великата богиня и затова става съюзник на жената, която, макар и сама да не е поет все пак е Муза.

Новите народи отделят слънцето от луната. Мъжкото божество на Анатхи-Ищар, дарявайки го с най-голямо могъщество, смятайки го начало и край на всичко живо. Ти току-що казваше Таис, и то съвсем правилно, че боговете на старата религия стават зли демони в новата. Ще добавя още, че богините като владетелки на злите магии все повече биват измествани настрана. Това става и на изток, и на запад, и в Елада. Заедно с богините си отива и поезията, намалява и броят, и силата на поетите. Предчувствувам, че това ще донесе нещастие в далечното бъдеще.

— Защо нещастие, мога ли да те попитам, отче? — каза Таис, която досега стоеше мълчалива.

— Единната същност на човека се разкъсва на две. Мислителят поет все по-рядко се среща. Все по-силно преобладава разумът — Нус, Фронема, много по-свойствен на мъжете, вместо паметта — Мнема, Естесис и Тимос — чувството, сърцето и душата. И мъжете, загубвайки поетическата си сила, заприличват на питагорейски изчислители или на отмъстителните и пресметливи божества на сирийските и западните народи. Те обявяват война на женското начало, а заедно с това загубват духовното общение със света и с боговете. Разплащайки се с божеството, те пресмятат като пари своите заслуги и грехове и вместо опрощение получават пагубното чувство за вина и безсилие.

— Кога е започнало това, отче? Защо е станало така?

— Много отдавна! Когато човек загубил вяра в себе си и започнал да се надява на измислените от него инструменти, като все повече се откъсвал от обществото и губел вътрешните си сили. Жената е живяла другояче и повече се е запазила, станала по-силна от мъжа по дух, в любовта и в познанието на собствената си същност. Така смятат орфиците… Но стига толкова. Нощта настъпи, време е да вървим…

Учестеното дишане показваше вълнението на Таис. Тя тръгна след мъжете през малко дворче към каменен пилон, издигнат над галерията, която водеше в склона на хълма. Известно време вървяха мълчешком и внимателно стъпваха в тъмнината. После Таис дочу как брадатият поет попита делоския философ:

— Трябва ли да разбирам казаното от теб, че ние, елините, нарочно не се стремим да създаваме нови оръдия и машини, за да не се разделяме с чувствата на Ерос, красотата и поезията?

— Струва ми се, че е така, макар може би и да не съзнаваме това.

— Умно ли е това?

— Ако цял свят отива към разрив между поета и философа, между чувствата и разума, към приемане на всеразумния и всемогъщия бог, който наказва, от живата природа към градовете, под закрилата на стени и машини, тогава нашият път ще ни изведе до гибел.

— Но ще бъде славна гибел! Ще ни възпеят во веки веков!

— Прав си, за хиляди години в бъдеще Елада ще си остане прекрасна мечта за всички що-годе умни хора Независимо от всички наши недостатъци и грешки! Стигнахме.

Делосецът се спря и се обърна към Таис. Хетерата замря. Философът се усмихна одобрително, хвана я за ръка и прошепна нещо на поета. Той изчезна в един страничен коридор, а философът отведе Таис в много високо кръгло помещение, осветено с димящи факли от ароматично дърво. Философът махна с ръка и веднага загърмяха невидими барабани. Те биеха гръмко, ускорявайки темпа, скоро гърмящият водопад от звуци връхлетял върху Таис, я накара да потреперва с цялото си тяло, като я увличаше с ритъма и силата си. Философът се наведе към атинянката и повишавайки глас, й заповяда:

— Свали всичко от себе си! Сандалите също.

Таис се подчини, без да мисли. Делосецът одобрително я помилва по косата, каза да измъкне гребена и да свали лентата.

— В тебе тече кръвта на Великата богиня. Застани в центъра на кръга!

Таис застана в центъра все още потръпваща от тътена, а делоският мъдрец изчезна. Внезапно като че ли от стената се появиха девет жени с венци от червени цветя върху разпуснатите си коси, голи като Таис; не бяха египтянки, нито елинки, от неизвестна на Таис народност. Една от тях, най-възрастната, яка, с широки гърди, с калпак ситно къдрава коса, с тъмнобронзова кожа, изтича до Таис. Останалите се наредиха в кръг около тях.

— Прави като нас! — заповяда старшата на хубав гръцки език и хвана атинянката за ръка.

Жените тръгнаха във верига, като високо вдигаха колене и се държаха една друга за отпуснатите коси. Темпът се ускоряваше и премина в тичане. Разделяйки се, те се въртяха като пумпал — стробилос, замряха, после се заизвиваха в игдибме — дивия танц на Троянската богиня, бясно закършиха бедрата си и отново се понесоха, отметнали глави и прострели ръце, като че ли бяха готови да прегърнат цялата Ойкумене. Грохотът на барабаните се превърна в непрекъснат рев, танцьорките правеха сложни движения, понякога извикваха хрипливо нещо с пресъхнали уста. Една след друга жените падаха на пода и се търкулваха към стената изпод краката на танцуващите. Таис, отдала се всецяло на дивия ритуал, не забеляза, че са останали двете със старшата танцьорка. Другите осем се бяха проснали на пода в изнемога. Старшата продължаваше да танцува, обляна в пот, и учудено гледаше Таис, която не изоставаше от нея, и само беше пламнала с гореща руменина. Неочаквано танцьорката се спря, вдигнала високо ръце. Музиката, ако можеше да се нарече така този неимоверен грохот, също така внезапно млъкна. Старшата се поклони ниско на Таис и остро изстена. Лежащите по пода танцьорки веднага се вдигнаха. Атинянката остана сама, все още тръпнеща от възбуда.

Някъде отгоре се чу гласът на делоския философ:

— Съвземи се, върви надясно!

Таис забеляза тесен като процеп изход от кръглата зала и тръгна натам, едва пристъпвайки като в мъгла. Зад нея с тежък звън се хлопна врата и стана съвсем тъмно. Протегнала ръце, Таис направи няколко предпазливи крачки. Изведнъж, някъде отгоре върху нея се изля поток солена вода с мирис на море. Зашеметената атинянка отстъпи, но си спомни затворената врата зад себе си и отново тръгна. Проходът извиваше под прав ъгъл, един-два пъти. След втората извивка едва забележима светлина просветна в ъгъла. Мокра от глава до пети, още неизстинала, Таис с чувство на облекчение забърза напред и се спря, окаменяла от страх. Тя се намираше във висока без покрив зала, издигаща се като кладенец към нощното небе. Цялата площ на пода бе заета от басейн с вода. Само там, където бе Таис, имаше тясна ивица от истински морски камъчета, която полегато водеше към водата. Вълните тихо се плискаха в камъчетата, отнякъде духаше вятър, разклащаше и се мъчеше да загаси пламъка на единствения факел, който хвърляше червени отблясъци върху черната вода. Зъбите на Таис изтракаха няколко пъти, тя зиморничаво присви рамене, мъчейки се да спре треперенето, но потискащото чувство на необясним и неволен страх не изчезваше.

— Не се страхувай, дъще моя! Аз съм с теб. — Делоският философ се показа на отсрещната страна на басейна и бавно започна да го обхожда по облицования с гранит край.

— По ритуала трябва да те приковем и към скалата, за да те изяде морското чудовище. Обаче ти вече се изложи на къде по-страшно изпитание в Лабиринта и ние решихме да отменим първата степен. Тук аз ще разсипя въглища от три свещени дървета — дъб, орех и върба, те се употребяват за погребална клада и означават власт; мъдрост и очарование. Ти ще нощуваш върху въглищата като върху мъртвешко ложе. Вземи — философът взе от нишата в стената наръч черна овча вълна и я даде на Таис, — ще прекараш тук сама нощта и ще лежиш ничком до ранни зори. Като се развидели, иди обратно в галерията, ще свърнеш наляво по мъждукането на светилника и ще влезеш в тъмна пещера, където ще прекараш деня. Като чуеш звън, иди отново върху чакълестия насип — до следващото зазоряване. Този път лежи по гръб, гледай небето и повтаряй древния химн на Гея. Така ще бъде още две нощи. Аз ще дойда да те взема. Налага се да постиш. Вода за пиене има в пещерата, в амфора до леглото. Хайре!

Таис, разтърсвана от треска, разстла част от вълната върху чакъла и след като трудно се настани на това необикновено ложе, опита да се покрие. Едва доловимото плискане на вълните я приспиваше…

Тя се събуди от студ, чувствуваше болка от впилите се в тялото камъчета. Миришеше на овца, черната вода в басейна изглеждаше нечиста, косите й бяха разбъркани и сплъстени от соления душ. Таис вдигна глава и видя, че небето е загубило кадифената си чернота и започва да посивява. Спомнила си заповедта на делосеца, тя събра вълната накуп, внимателно разтри изтръпналото си тяло и тръгна към подземието. Усещаше глад, устата й беше пресъхнала, струваше й се, че е много мръсна. Таис недоумяваше. Нима в тези тъй прости неудобства се състоеше изпитанието за посвещение? Посвещение в какво? Внезапно атинянката си припомни, че философът не беше й казал нищо за това. И тя нищо не попита, обзета от детинско доверие към чудния старец. Щом той смята за необходимо да я посвети, значи, така трябва! Но неудобствата през нощта, след която нищо не се случи, я настроиха скептично. Тя просто спа, наистина спа на отвратително ложе, в мрачен странен кладенец. Защо? Какво се промени у нея?

За свое учудване атинянката намери в подземието леген за измиване и всичко нужно за тоалета си. След като се изми и с мъка разчеса гъстите си коси, Таис пи вода и въпреки глада се почувствува много по-добре. Светилникът догоря и угасна. Настъпи непрогледна тъмнина. Таис опипом се добра до леглото, покрито с мека тъкан, и дълго лежа в дълбок размисъл, докато сънят не я обори. Събуди се от звънък удар върху мед и тръгна към басейна, постла по-удобно вълната и легна на скърцащите камъчета, загледана в яркото звездно небе.

Наспала се още през деня, тя лежа цялата нощ будна, без да откъсне очи от звездите. Неусетно я обхвана странно чувство на полет. Земята заедно с нея се понесе стремително към небето, готово да я приеме в обятията си: „Радвай се, майко на боговете, жена на многозвездното небе!“ — припомни си тя разбрани по новому думите на древния химн. На Таис и се струваше, че се е сляла с щедрата широка Гея, чакаща сливане с черната искряща от звезди безкрайност. Като че всеки миг великата тайна на света щеше да й се открие. Таис разпери ръце, цялото й тяло се изпъна, стон на мъчително нетърпение се откъсна от устните й. А черното покривало на нощта както и преди висеше над нея като неизмерима бездна, загадъчното блещукане на светлината не се приближаваше. Рязкото спадане на нейния порив не огорчи, а обиди атинянката. Тя се видя отстрани, жалка, мъничка, гола в дъното на кладенеца, в безизходния кръг на високите и гладки каменни стени. Мнимото й сливане с Гея бе дръзко светотатство, непостижимо остана миналото, бъдещето не обещаваше величие и светлина. На Таис й се прииска да скочи и да избяга далече като самозванка, която се е втурнала в нещо забранено и най-после е разбрала собственото си нищожество. Нещо още я задържаше на място, може би волята на делосеца.

Постепенно Таис се покори на покоя на звездната нощ и чувството на увереност в себе си замени предишното й смущение. Обаче когато се прибра в пещерата, за да се унесе в тревожен сън, безпокойството й се върна, засилено от глада и неразбирането защо я карат да върши всичко това.

Третата нощ насаме със звездите край брега на символичното небе започна другояче. След прекараните два дни в тъмнина звездите изглеждаха особено ярки. Една от тях прикова вниманието на Таис. Нейният остър лъч проникна през очите й в сърцето и се разля по тялото й със синкавия огън на чудодейна сила. Устремила поглед към звездата, съсредоточена, тя си припомни магическите възгласи при обредните танци, които спомагат да обединиш в едно сили и чувства, и започна да повтаря: „Гея-Таис, Гея-Таис, Гея-Таис…“ Безредният поток от мисли стана муден, почвата под Таис се люшна и я понесе неусетно плавно като кораб по море нощем.

Най-после Таис разбра целта и смисъла на своето изпитание. Без съмнение там, по островите на Вътрешното море човек, оставен насаме с морето в нощната тишина, по-лесно бива обзет от първобитното сливане с природните сили на Гея, като се унася във вечното плискане на вълните.

Жалката символика не й позволи бързо да се отдаде на дълбоко чувство, да влезе в потока на времето, както Ахелой-Аргиродинес^[1], който влачи сребърните си вълни от неизвестността на бъдещето в мрака на подземното минало. Ако още отначало усилията й бяха искрени и силни, можеше да постигне и подем на духа сред този почти театрален декор.

Като че ли измина много къса нощ и пъстротата на звездите започна да изстива, посребрена от близкото разсъмване. Подчинявайки се на внезапно желание, Таис стана и устремена с цялото си тяло, се хвърли в дълбините на черната вода. Чудна топлина я заля, водата, която преди й изглеждаше застояла, нечиста, по свежест съперничеше на морската. Едва доловимо течение като с гальовна ръка милваше, успокояваше раздразнената й кожа. Таис се обърна по гръб и отново устреми поглед в небето. Зазоряването струеше от източната пустиня, а Таис не знаеше дали трябва пак да се оттегли в мрака на пещерата, или да чака знака тук. Смущението й бе прекъснато от познатия удар върху меч. На чакълестия насип се появи старият философ.

— Ела при мене, дъще! Време е да започнем обреда.

Почти едновременно с думите му буйната зора на ясния ден се издигна високо в сумрачното небе, отрази се в гладките стени на кладенеца и Таис се видя в кристалнопрозрачната вода на басейна от полиран тъмен гранит. Като се обърна, тя бързо изплува до чакълестия насип. Заслепена от дългия престой в пещерата и полумрака на нощите, тя излезе от водата и се прикри с мокрите си вълнисти кичури коса.

Зад гърба на делосеца се появи брадатият поет с някакъв черен камък в ръка.

— Ти трябва символично да бъдеш поразена от гръм и пречистена от него, той ще те удари с камък паднал от небето. Отметни косите си назад, наведи глава.

Таис мълчаливо се подчини — тъй голямо бе станало доверието й към стария философ.

Удар не последва. С шумна въздишка поетът отстъпи назад, закрил лице със свободната си ръка.

— Какво ти е, митиленецо? — извиши глас старецът.

— Не мога, отче, толкова е прекрасно това създание на творческите сили на Гея. Виж какво съвършенство е! Помислих, че ще оставя белег и ръката ми отмаля.

— Разбирам чувствата ти, но обредът трябва да се изпълни. Помисли къде белегът най-малко ще се забелязва.

Виждайки нерешителността на поета, делосецът сам взе камъка.

— Отметни ръце зад главата си! — отсечено заповяда той на Таис и нанесе рязък удар с острия край на камъка върху вътрешната страна на ръката, по-долу от мишницата. Таис леко извика, потече кръв. Жрецът събра малко кръв и я смеси с водата в басейна. Превързвайки ръката на атинянката с ивица платно, доволен, той каза:

— Виж, за този белег ще знае само тя и ние двамата.

Поетът с наведена глава подаде на Таис чаша козе мляко с мед, напитка, с която божествената коза Амалтея откърмила Зевс в пещерата на Крит. Таис внимателно я изпи до дъно и почувствува как гладът й преминава.

— Тази напитка означава възраждане към живота — каза философът.

Поетът постави върху главата на Таис венец от силно дъхави петолистни бели цветове и подаде светлосиня стола, по чиято пола вместо обичайните ресни се нижеше украса от пречупени кръстове, която се стори зловеща на атинянката. Делоският философ както винаги отгатна мислите й.

— Това е знакът на огненото колело, пренесен у нас от Индия. Виж, краищата на кръстовете са отворени против слънцето — обратно на въртенето на слънцето. Колелото може да се върти само по слънцето (по въртенето на слънцето) и означава добрина и благосклонност. Но ако ти видиш подобни колела-кръстове с краища, които са препънати по слънцето така, че колелото да се върти само срещу въртенето на слънцето, да знаеш, че имаш работа с хора, които са избрали пътя на злото и нещастието.

— Като танца на черната магия, който танцуват през нощта обратно на слънцето около този, на когото искат да напакостят ли? — запита Таис и делосецът кимна утвърдително.

— Ето трите цвята на триликата богиня-муза — каза поетът, препасвайки Таис с пояс от плат на бели, сини и червени хоризонтални ивици. Той направи на атинянката нисък египетски поклон, докосвайки с длан дясното си коляно, и безмълвно излезе.

Делосецът поведе Таис от подземието през залято от ослепителна светлина дворче към горния етаж с пилон над вратата.

Следващите седем дни и нощи бяха запълнени със странни упражнения в съсредоточаване и отпускане, с напрежение и блажена почивка, редуващи се с откровенията на мъдреца за такива неща, каквито добре образованата Таис никога не бе и подозирала. Изглеждаше, че в нея беше настъпила голяма промяна — към добро или към по-лошо, тя още не можеше да прецени. Във всеки случай от храма „Нейт“ на свобода ще излезе друга Таис, по-спокойна, по-мъдра. Тя никога никому не разказа за суровите дни, за необикновените чувства, избухнали като пламък, който изпепели овехтелите одежди на детската й вяра. За страданията, поради изчезването на очарованието от успехи, които й се струваха толкова важни, за постепенното утвърждаване на нови надежди и цели тя би могла да разкаже само на дъщеря, която прилича на нея. Животът вече не се простираше над нея като капризно лъкатушещ път, който минава през неизброими завои от светлина към тъмнина, от горички към рекички, от хълмове към морски брегове. И навсякъде я чака нещо незнайно, ново, примамливо.

Сега Таис си представяше жизнения път прав като полет на стрела, пресичащ равнината на живота, в началото широк и ясен, после все по-тесен, мъглив и накрая изчезващ зад хоризонта. Но удивително еднакъв по цялото протежение като открита галерия, оградена от еднакви колони, която се простира оттатък в далечината до края на живота на Таис…

Дейра, „Знаещата“, както тайно се наричаше Персефона, се вмъкна в душата й, където досега неоспоримо господствуваха Афродита и нейният палав син. Това необикновено чувство не напускаше младата, пълна със здраве жена през цялото време на пребиваването й в храма „Нейт“ и по странен начин спомагаше да възприема ясно поученията на делоския философ. Старецът и откри учението на орфиците, наричани така, защото считали възможно излизането си от подземното царство на Аида, като Орфей, който, спасил своята Евридика.

Учение, възникнало далеч в минали векове от смесването на мъдростта на Крит и Индия, съединило вярата в превъплъщаването с отричането на безизходицата от кръговете на живота и съдбата. Великият принцип „всичко тече, изменя се и отминава“, отразен в името на великата кримска богиня Кибела-Рея, се сблъсква с въпроса — ще има ли възвръщане към миналото?

— Да, ще има винаги! — отговаряли мъдреците от Сирия и Питагор — знаменит ученик на орфиците, Пеласт от остров Самос, който отклонил орфиците настрана от древната мъдрост, увлякъл се в играта с числата и знаците под влиянието на мъдреците от Ур-Салим.

— Няма да има — казваха философите от старото орфическо течение. — Не колело, което вечно се върти само в кръг, а спирала — ето истинското течение за промяната на нещата и в него е спасението от колелото.

„Боговете не са създали вселената, тя е произлязла от естествените физически сили в света — така учеха орфиците. — Космосът е преди всичко порядък. От Хаоса, Хронос (Времето) и Етера (пространството на ефира) се образувало яйцето на Вселената. Яйцето започнало да се разширява, едната му половина образувала небето, другата — земята, а между тях възникнал Биос — животът.“

Задоволявайки потребностите на мислещите хора на своето време, орфиците не подозирали, разбира се, че след двадесет и шест века много големи умове на гигантски израсналото човечество ще приемат подобна концепция за произхода на Космоса, изключвайки само Земята като център на Вселената.

Дванадесет века преди Таис се родил митът за Самсон, ослепен юнак, прикован към мелница и осъден вечно да върти колелото й. От старо време още хората сравнявали небосвода с мелница. Как да се освободят от колелото, от безизходните кръгове на живота и съдбата?

Орфиците решили този проблем по своему. Досега може да се намерят техните поучения върху златните медальони, които те надявали на шиите на своите покойници. Когато измъчваната от жажда душа на умрелия се лута из подземното царство по полетата на белите лилии — асфоделий, тя трябва да помни, че не трябва да пие вода от река Лета. Нейната вода, тъмна от засенчващите я по брега високи кипариси, носела забрава за миналия живот. Душата ставала безпомощен материал до цикъла на ново раждане, разруха, смърт и така безкрай. Но ако се напие от свещения извор на Персефона, скрит в горичка, тогава душата запазва паметта и знанията си, напуща безизходното колело и става господар на умрелите.

Заедно с дошлото от Азия учение за превъплъщаването орфиците запазили древните местни обреди.

— От теб — каза делоският философ — се иска да запомниш от учението на орфиците, че духовното бъдеще на човека е в негови ръце, а не е подчинено всецяло на бога и съдбата, както вярват всички, от Египет до Картаген. По този път не трябва да правиш отстъпки и отклонения, иначе, като глътка вода от Лета ще изпиеш отрова от зло, завист и алчност, които ще те хвърлят в далечните бездни на Ереб. Ние, орфиците от Йония, учим, че всички хора са еднакви по пътя на доброто и равноправни в постигане на знания. Различието между хората по рождение е огромно. Да се преодолее то, да се съединят всички хора, а така също да се преодолее различието между народите, е възможно само по един общ път — пътя на знанието. Но трябва да гледаме какъв е пътят, който обединява народите. Тежко, ако той не е насочен към добро, и още по-зло, ако някой народ смята себе си над всички останали, за избраник на боговете, определен да господствува над другите. Такъв народ ще накара другите да страдат, обграден с ненавист от всички страни, и ще хаби всичките си сили, за да постигне цели, нищожни в сравнение с необятността на живота. Ние, елините, неотдавна тръгнахме по този път на диващина и злоба, по-рано са минали по него египтяните и жителите на Сирия, а сега на запад зрее още по-лошото владичество на Рим… То ще достигне много голямо могъщество. И това могъщество ще бъде по-лошо от всички други, затова, защото римляните нямат елински начин на мислене, те са невежи, устремени към онова, което имат за цел военните завоевания и ситият живот с кървави зрелища.

— Да се върнем към теб — прекъсна се сам старият философ, — не можеш да бъдеш орфик от нашата степен, ако покрай целта забравяш цената, с която хората са постигнали всичко. Не говоря за обикновени неща, достъпни за ръката на занаятчията, а имам пред вид големите постройки, храмове, градове, пристанища, кораби, всичко, за което е нужно усилието на много хора. Никакъв храм, дори и най-прекрасният, не трябва да те пленява, ако е построен върху костите и мъките на хиляди роби, ничие величие не може да бъде достойно, ако за постигането му са били убити хора, има умрели от глад или загубили свободата си. Не само хора, но и животни, защото техните страдания също натежават върху везните на съдбата. Затова много орфици не ядат месо…

— Отче, а защо боговете искат кървави жертви? — запита Таис и цялата се сви, зърнала гневен пламък в очите на учителя.

Той помълча, после каза грубо и отсечено, съвсем различно от предишната му спокойна реч:

— Диви жертви на диви богове принасят убийци…

Таис се смути. Неведнъж — по време на разговорите с делосеца тя имаше чувството, че нахлува в нещо забранено и кощунствува, като дърпа завесата, която отделя простосмъртните от боговете.

— Да не говорим за това, за което ти още не си готова!

И делоският философ отпрати Таис.

През следващите дни той я учи на правилно дишане и как да развива особена гъвкавост на тялото, която да й дава възможност да заема пози за съсредоточаване и бързо съвземане. От дете калена физически, чудесно развита, въздържана в храна и питие, тя се оказа толкова способна ученичка, че старецът се тупаше по колената от удоволствие, въодушевявайки атинянката.

— Аз мога да те науча само на похвати. По-нататък, ако искаш и ти се удаде, ти сама ще вървиш, тъй като пътят не се измерва с една година! — добавяше той, докато проверяваше колко добре запомня Таис.

На шестия ден — числото на живота у питагорейците — старецът най-подробно разказа на Таис за прамайката на всички божества — Великата Богиня. Вероучителите лъжат, когато се мъчат да докажат, че още отначало божеството е било мъж. Преди хилядолетия всички народи са се покланяли на Великата Богиня, а в семейството и рода начело стояли жените. Когато първенството преминава към мъжа, пътищата се разделят. Древните религии били заличени от лицето на Гея или просто се опълчили с ненавист срещу жената, като я нарекли извор на злото и всичко нечисто.

На Изток, безкрайно далеч оттук, има огромна средна страна, съвременница на унищожената критска. Там жълтоликите хора с полегати очи считат мъжкото начало Ян за олицетворение на всичко светло, а женското начало Ин — олицетворение на всичко тъмно на небето и земята.

В знойните долини на Сирия обитава не по-малко древен, мъдър народ, който в началото се покланял на Рея-Кибела като критяните. После женското име на богинята се превърнало в мъжко — Йехова. Доскоро в Горен Египет съществувал култ към Йехова и двете богини, негови жени: Ашима-Бетхил и Анатха-Бетхил. След време жените изчезнали и останал един бог. На Изток съвместното поклонение на великата богиня Ашторет или Иштар, и на Йехова се разделило на две различни вери. Първата взела много от обожествяването на жената в Крит, от критската колония Газа и древния град на мъдростта Библос. Знаменитият храм „Соломон“ е построен по подобие на критските дворци с помощта на строители от Гебал-Библос.

Вярата на поклонниците на Йехова обявила жената за нечиста, злодейка, която с греховете си е причина за изгонване на хората от първобитния рай. От страх пред смъртно наказание жената не смее да се покаже дори на мъжа си гола, не смее да влезе в храм… Колкото една вяра е по-безсмислена, толкова по-здраво се вкопчват за нея непросветените хора, колкото е по-тъмна душата им, толкова те са по-фанатични. Непрекъснатите войни, кланетата между най-близки народи са резултат от възшествието на мъжете върху престола на боговете и на царете. Всичко поетично, свързано с Музата, изчезва, поетите стават придворни ласкатели на жестокия бог, философите оправдават действията му, техниците създават нови бойни средства.

Ако пък царят е поет и се покланя на Музата в образа на прекрасната си любима, то тя бива убита. Такава е била историята на комагенския цар Соломон и Суламита. Тя трябвало да бъде убита, защото нарушила забраната и не скривала голотата си.

— Но у нас в Елада толкова много поети и художници възпяват женската красота — каза Таис.

— Да, при нас женските и мъжките богове не са се разделили много и там е щастието на елините, за вечна завист на всички народи. В Елада светът е открит за жените и затова те не са така невежи, както другите народи, и децата им не израстват диваци. У нас не убиват тези, които с цялата си красота позират на художници и ваятели, а ги прославят, понеже се смята, че да се предаде красотата на хората, не е по-малко почетно, отколкото майсторът да я въплъти във фреска или в мрамор. Елините са разбрали силата на Ерос и голямото значение на поезията за възпитание на чувствата. Ние не можахме да направим така, че жените да съчетаят всичките си качества в едно лице, но поне създадохме два вида жени, в двата нейни най-важни облика: стопанка на къщата и хетера — приятелка.

— Коя от тях е по-важна?

— И двете. И двете са единни във Великата Богиня-Майка, Господарка на Дивите Зверове и Растенията. Но помни, че Великата Богиня не живее в градовете. Нейна обител са хълмовете и горите, полята и планините, населени със зверове. А също и морето, тя е и морска богиня. Пророците от Сирия смятали морето за прародина на всичко греховно, с него е свързана Рахаб — съблазнителка и наследница на вавилонската богиня Тиамат. Те възклицавали: „Стига вече море!“ И египтяните също се страхуват от морето…

— Колко е чудно! Струва ми се, че не бих могла дълго да живея без море — каза Таис, — а и град, който е на морски бряг, не ме плаши.

— А нима ти не знаеш кой облик да избереш? — усмихна се философът. — Не мисли! Съдбата те е избрала за хетера, докато си млада. Ще поостарееш и ще станеш майка и много ще се промениш, но сега ти си Цирцея и си длъжна да изпълняваш своето призвание.

На въпроса на Таис какво призвание, делосецът й обясни, че женското божество — Музата, макар и да не е кръвожадна, съвсем не е толкова добра, както изглежда на влюбените в нея поети. Всред обикновените хора има такава поговорка — да бъдеш поет, да обичаш поет или да му се надсмиваш, е еднакво пагубно. Древните лунни богини на Крит и Сирия били украсявани със змии, за да напомнят, че прекрасните им образи скриват Смъртта, а лъвовете дебнат своите жертви в краката им. Такива са и сестрите им: богинята-сова, с горящи от мъдрост очи, летяща нощем, възвещаваща смърт като „Нощната кобила“ Деметра или безпощадната соколица Кирка (Цирцея), вестителка на гибел, владетелка на острова на плача — Айайя, на север от Вътрешното море. Кирка — вълшебница на любовта, която превръща мъжете в зверове според техните качества — свине, вълци или лъвове. Артемис Елате (Ловджийката), грижеща се за здравето на всички диви зверове и за хората, като унищожава слабите, болните, малоумните и грозните.

Великата богиня Муза е гола като дарителка на истината, не е свързана нито с дадено място, нито с времето. Тя не може да бъде, но ти овладяваш силата да не се подчиняваш сляпо нито на хората, нито на любовта, нито на измамните думи, на лъжливите приказки и писания. Защо ще се страхуваш от несподелена любов? Тя само ще утвърди твоя път, възбуждайки скрити сили. Ами аз тъкмо за това те обучавах!

— Ами страшните спътници на Антерос — отмъщението и разплатата?

— Защо ти е да ги следваш? Не бива да унижаваш и мъчиш мъжа, така както и ти да не се унижаваш. Придържай се към тънката граница на умното поведение, иначе ще изпаднеш до положението на унижавания, и двамата ще се блъскате в тинята на презрения живот. Спомни си за народите, които смятат себе си за избрани. Те са принудени да подтискат останалите било с военна сила, с глад или лишаване от знания. Неизменно в душите им нараства чувство за вина, неосъзнато, сляпо й толкова по-страшно. Затова те се лутат да търсят божество, което опрощава вината. Като не намират такова сред мъжките богове, нахвърлят се на древните женски богини. А други трупат в себе си вината и като се озлобят, стават мъчители и палачи на другите, тъпчат достойнството и красотата у човека, завличайки го в мръсотията, в която затъват те самите. Тези са най-опасни. Някога орфиците имали неметори — тайни жреци на Зевс Метрон, Зевс Измерител, задължението на които било своевременно да отравят подобни зли хора. Но отдавна вече го няма култа на Зевс Измерителя, няма ги неговите тайни жреци. А броят на мъчителите в Ойкумене расте. Понякога ми се струва, че дъщерята на Нощта Немесия^[2] задълго е заспала, упоена от своя венец от нарциси, които даряват забрава.

— Ама ти знаеш ли тайната на отровата?

— Не. И ако я знаех, нямаше да ти я разкрия. Ти си определена за друго. Не трябва да се съчетават различни пътища. Това ще доведе до грешки.

— Ти си ме учил: орфиците не погубват хората. Искаше ми се да узная, в случай…

— Случай няма! За всичко е необходимо Разбиране и Разкриване — двете големи съставки на Справедливостта. Каквото и да ти се случи в живота, никога не стъпвай на черен път и се мъчи да отклоняваш хората от него. За това ти си достатъчно въоръжена! Може да си идеш в къщи. Уморих се, дъще моя! Хелиайне!

Таис падна на колене пред учителя. Изпълнена бе с благодарност и на лицето на делоския философ се отрази успокоение, когато тя целуна ръката му.

— Ако тук си се научила на скромност… не, ти си се родила с този щастлив дар на съдбата! Радвам се за теб, прекрасна Таис! — Делосецът с мъка се изправи от креслото.

Остра печал, предчувствие за дълга раздяла с любимия наставник накара Таис да забави излизането си. Тя тръгна към главния вход, но спря, като се досети за странното си и ярко облекло. По улиците не бива да върви с него. А може би тези дрехи са й дали временно? Като в отговор насреща й изтича през двора познатото момче, служител на този безлюден храм. То се поклони ниско и я отведе в страничния притвор, където бе отишла първия път. Там тя намери своите дрехи и сандалите. Момчето каза:

— Ще те придружа до дома ти.