Иван Ефремов
Атинянката Таис (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
СИЛАТА НА ОБОГОТВОРЕНИТЕ ЗВЕРОВЕ

В Мемфис, наричан от египтяните Теглилка на Двете земи, имаше много елини, които живееха отдавна тук. Таис обикна този град, един от най-старите градове на древната земя, разположен на границата между Делтата и Горен Египет, извън дъждовната зима по долното течение на Нил и летния зной в южните части на страната.

Гърците в Мемфис, особено младежите, се развълнуваха при идването на двете красавици от Атина. Поети, художници и музиканти се опитваха да завоюват сърцето на Таис, посвещавайки и стихове и песни, молейки я да им стане модел, но атинянката се появяваше навсякъде или заедно с Егесихора, или съпровождана от срамежливия великан, само при погледа на когото изчезваше всяко желание за съперничество с него. А царствената спартанка здраво се бе свързала с началника на лаконските наемници и не се увличаше от нищо освен от своите нечувано бързи коне. Тук за първи път виждаха жена, която управлява тетрипа. Младите египтянки се покланяха на Егесихора почти като на богиня, виждайки в нея олицетворение на онази свобода, от която те бяха лишени дори в най-знатните домове.

Таис понякога се съгласяваше да участвува в симпозиуми като танцьорка, но ги напущаше, когато компанията ставаше буйна от сладкото вино на Абидос. Много често тя излизаше от Мемфис, за да иде в прочути градове или храмове, бързаше да се запознае със страната, която с много легенди и приказки блазнеше елините още от детинство. Не бързаше да си намери богат любовник и харчеше парите си за пътешествия из страната с безгрижие, което учудваше Егесихора и Хезиона, продължаваща да се счита робиня на Таис.

Мнема, майката на всички музи, бе прибавила за Таис към даровете на Афродита великолепна памет. Памет, която побираше в себе си всички подробности от света, неизбежно пораждаща любознателност като тази, която имаха знаменитите философи на Елада. Новото и необичайното посрещаха Таис на всяка крачка и все пак първото й впечатление от страната не се промени и за учудване упорито възкресяваше в паметта й едно от ярките видения от далечното детство.

Майка й беше я завела в Коринт да я посветят на храма на Афродита и да я дадат в училището за хетери. В града, разположен в подножието на голяма планина, бе много горещо. На малката Таис много й се пиеше, когато се изкачваха с майка си към горната част на Коринт. Завинаги запомни дългата тясна галерия — която водеше към известния в цяла Елада свещен извор. Вътре в едва засенената галерия духаше слаб ветрец, а от двете страни високото слънце изливаше по каменистите склонове море от светлина и жега. Отпред под кръгъл покрив, поддържан от двойни колони, нежно ромонеше и се разливаше бистра и студена вода. А по-нататък, зад басейните, където започваше стръмно планинско разклонение, отразената светлина заслепяваше очите. Горещината и задухата от напечените скали бяха по-силни от влажното дихание на извора.

Ето я и Египетската галерия от вода и зеленина между двете огнено горещи пустини, простираща се на десетки хиляди стадии — огромно пространство за малките държави на Елада. Градини, храмове, храмове и градини, ниви, близо до водата, а от външния западен край на тази ивица живот безкрайни некрополи — градове на мъртвите — с безчетни гробове. Тук няма паметници, но затова пък се строят домове за покойниците: с размери на обикновено човешко жилище за богатите и знатните, с размери на кучешка колиба — за бедните и робите. А трите царски гробници — пирамиди с титаническия сфинкс на седемдесет стадии на юг от Мемфис — просто поразяваха въображението. Таис много бе слушала за гробниците на фараоните, но не можеше дори да си представи тяхното истинско величие.

Геометрично правилни грамади, облицовани с огледално полирани камъни, поставени толкова плътно, че следите на шевовете между отделните блокове бяха едва забележими. В утринните часове всяка от големите пирамиди отпращаше в сивкавото небе вертикална колона розова светлина. С постепенното възхождане на слънцето огледалните страни на каменните грамади горяха по-ярко, докато по пладне пирамидата се превръщаше в звезда — средище на четири ослепителни лъчисти потока, които бликаха светлина над равнината по всички посоки. При залез над гробниците на фараоните се издигаха широки ивици червен пламък, пронизващи лилавото вечерно небе. Под тях като наточени огнени остриета горяха ръбовете на гробниците на царете-богове на Черната земя, както египтяните наричаха своята страна. Тези с нищо несравними творения сякаш бяха създадени от ръцете на титани, макар знаещи хора да уверяваха Таис, че пирамидите са построени от най-обикновени роби.

— Ако човек здраво го бият — цинично усмихвайки се, казваше хелиополският жрец, който познаваше историята, — той ще направи всичко, което ще изглежда невъзможно за неговите потомци.

— Най-големите постройки са в Египет — значи, хората тук са ги биели по-силно, откъдето и да е — ядовито каза Таис.

Жрецът остро я погледна и присви устни.

— Нима елините не бият своите роби?

— Бият ги, разбира се. Но този, който много бие, има лоша слава!

— Ти искаш да кажеш, жено… — започна жрецът.

— Нищо не искам! — бързо възрази Таис. — Всяка страна си има свои обичаи и човек трябва дълго да живее в нея, за да ги разбере.

— И какво не разбираш ти?

— Голямата сложност на властта. У нас всичко е просто: или си свободен, или си роб. Ако си свободен, то или си богат, или си беден, прославен или с изкуство, или със знание, или с военна и атлетическа доблест. А при вас всеки свободен е с някаква си степен по-високо или по-ниско от другиго. На един е позволено нещо, на другиго по-малко, а на трети — съвсем нищо и всички са изпълнени със завист, всички са затаили обидата си. Струва ти се, че тук има само роби, затворени между две пустини като в голяма клетка. Аз почти не срещнах хора, които да са били в други страни на Ойкумене. Наистина тук съм отскоро…

— Ти, елинке, си наблюдателна, дори прекалено — в думите на жреца, който говореше гръцки с леко мляскане, се мярна заплаха. — Аз по-добре да си отида…

Храмовете на Египет поразиха въображението на Таис с резкия си контраст е Елада.

Всеки гръцки храм, с изключение може би на най-древните, беше издигнат на високо място, открит, лек и светъл, той сякаш литваше в пространството, в морето и небето. Статуите на богини, богове и герои привличаха погледите с вълшебството на красотата. Границата, която отделяше боговете от простосмъртните, изглеждаше съвсем тънка, незабележима. Струваше ти се, че боговете се навеждат над тебе и слушат внимателно молбите ти и ей сега ще слязат от своите пиедестали, както в ония легендарни времена, когато те са дарявали с внимание всички хора — и земеделците, и войниците, а не са общували само с жреците като сега.

Храмовете на Египет! Мрачни, притиснати от дебели стени, по-често от масивни колони, изпъстрени и покрити с много рисунки и знаци. Светилището е скривало от просторите на небето и земята, от вятъра и от облаците, от ромона на ручеите и плисъка на вълните, от човешките песни и гласове. Мъртвешко и страшно мълчание цареше в храмовете, които неусетно преминаваха в подземия. С всяка стъпка чезнеше умиращата светлина, сгъстяваше се мракът. Човек като че ли потъваше в тъмнината на минали векове. Докато в храмовете на Елада само една граница отделяше простосмъртния от обитателите на светоносния връх на Олимп, то тук ти се струваше, че има само една стъпка до царството на Аид, където от незапомнени времена в тъмнината бродят душите на умрелите. Това усещане на безкрайната нощ на смъртта потискаше младата жена. Таис бързаше да излезе навън при светлината и живота. Редици страшни в своето еднообразие статуи на лъвове с човешки очи или овчи глави пазеха храмовете и дворците. Образът на сфинкса, ужасната мъчителка от легендите на Елада тук в Египет беше приела мъжки образ, беше станала любим символ на власт и сила. Не само сфинксовете — всички богове на Египет, дори и най-висшите, имаха образ на зверове и птици, странно съчетали човешки и животински черти. Таис и по-рано беше виждала египетски амулети, статуйки и скъпоценни украшения, но винаги мислеше, че египтяните са искали да предадат с образа на животното само особеното предназначение на талисмана или на малката дреболия. В действителност излезе, че образите на боговете само в редки случаи имаха човешка външност. Много по-често вярващите се прекланяха пред полухора-полузверове или птици, понякога карикатурно уродливи като хипопотамообразния Туерис. Хипопотамите и крокодилите вдъхваха страх и отвращение на Таис и атинянката считаше недостойно да им се отдават божествени почести. Не бяха красиви и Анубис с глава на чакал, Тот с дълъг клюн на Ибис, злата лъвица Сехмет, кравата Хатор, овчето въплъщение на Хнум. Къде по-величествено впечатление правеха огромните статуи на хищни птици — ястреба Ра и сокола Хор, както ги изобразяваха в най-стари времена. Сложната йерархия на боговете тъй си и остана неразбираема за атинянката, както и многобройните чинове и звания по сложната стълбица на обществените отношения на египтяните. Във всеки що-годе значителен град начело стоеше местен бог, а големите храмове, които владееха много земя и много роби, също така отдаваха предпочитание на едно от множеството божества, които в течение на хилядолетното съществуване на страната много пъти сменяха или губеха своето челно място.

Таис най-много се учудваше на звероподобието на боговете. И то у един народ, пред чиято мъдрост и тайни знания елините се прекланяха! Тя знаеше, че в Саис са се учили големите мъдреци на Елада — Солон, Питагор и Платон. И Херодот беше почерпил много знания в Египет. Но как можеше един жител на Египет да се прекланя пред чудовища като крокодил — просто и гнусно животно? Нима не може да се изрази характерът на бога другояче, а не като се постави на човешко тяло глава на чакал или ястреб? Ако египтяните не бяха толкова умели художници, човек можеше да помисли, че не знаят други начини да изразят духа на божеството.

Ала скоро Таис видя и живо божество — свещения бик Апис, въплъщение на Птах — върховния бог на Мемфис. Като се ръководеха от двадесет и девет признака, жреците издирваха Апис сред хиляди бикове, които мирно пасяха по ливадите на страната, и му отдаваха божествени почести чак до смъртта му. След това търсеха ново въплъщение, а умрелия балсамираха също както другия жив бог — фараона. Мумиите на свещените бикове погребваха в огромен храм — „Серапейон“, пазен от стотици каменни сфинксове.

По таблиците, изписани по стените на погребалните камери, може ще да се проследят множеството поколения на богове-бикове от толкова стари времена, че „Серапейон“-ът беше почти наполовина засипан от пясък.

И сега в Мемфис процъфтяваше почитането на черния бик с бяло петно на челото. Местните гърци се опитваха да очовечат култа на Апис, сливайки го в едно божество с Озирис под името Серапис. Религията на елините беше се откъснала доста от първобитното почитане на зверове-богове, дори на Крит, който по древност съперничеше с Египет, гигантски свещени бикове бяха почитани само като символи на Посейдон. Убиваха ги, пренасяха ги в жертва на олтарите или на игрищата. В Египет пък Апис беше считан за истинско божество, както и отвратителният крокодил или папуровата котка, която вие нощем. Всичко това бе несъвместимо с утвърдената вяра в собствената мъдрост на египтяните. Атинянката дръзна да изрази своите съмнения пред главния жрец на Птах на приема, устроен в нейна чест от елинските почитатели на Серапис. В разгара на спора тя доста остро изказа отвращението си към Себек, обоготворения крокодил. Присъствуващите при спора двама служители на този бог възнегодуваха. А Таис се засрами. В Коринт я възпитаваха да уважава религиите на източните страни. Само че преживените в Атина години посяха у нея презрение към всичко чуждо и неразбираемо за елините. Таис не можеше и да подозира колко тежко ще трябва да плати за това неподобаващо й изразяване на атинското превъзходство над цялата останала Ойкумене.

Скоро след това Таис реши да отиде в нома Бяла Антилопа в горното течение на Нил, за да види второто чудо на света, описано от Херодот — Египетския лабиринт. Приятелката й решително се отказа и Таис потегли, съпроводена от Хезиона и верния Менедем, пуснат от стратега по молба на Егесихора.

Те не плаваха дълго — само четиридесет стадии нагоре по реката и около стотина — по канала към прочутото езеро Мерид. По това време на годината съединителният канал и ръкавът на реката се изпълваха с тиня и пътят ставаше непроходим. Таис и спътниците й се принудиха да напуснат кораба и да се промъкват по плитчината с лека лодка, лавирайки между тръстикови храсталаци.

За щастие есенно време липсваха комари — бичът на речните храсталаци и езерата в Египет.

Специално наетият за пътешествието преводач — мемфиски грък, тревожно се озърташе, твърдейки, че в околностите на Крокодилополис има много зухоси — въплъщения на бог Себек, някои от които са дълги по двадесет лакти. А два сиви крокодила по тридесет лакти живеят тук от незапомнени времена.

Менедем наивно попита защо след толкова години не са убили вредните чудовища. Той научи, че ако по време на неочаквано намаляване на водата загиват крокодили, особено младите, затъвайки в засъхващата тиня, труповете им се балсамират. Цели складове от крокодилски мумии се пазят в особени помещения в храмовете на Себек в Крокодилополис, древния Хетеп-Сенусерт, и дори в Лабиринта.

Колкото и да бързаха лодкарите да заведат пътниците по-рано в Лабиринта, за да го разгледат, преди да се стъмни, те стигнаха там едва по пладне. Тук, на свещената земя не се позволяваше на чужденци да пренощуват, разрешаваха им да отсядат само в ксенон — гостоприемница — на осем стадии на север на същия провлак между блатото и реката, където бяха Лабиринтът и двете пирамиди. Ученият жрец от Хераклеополис беше казал на Таис, че Аменемхет Трети е изградил Лабиринта като погребален храм за себе си. Великият фараон умрял според изчисленията на жреца четиристотин години преди разрушението на Кносос и възцаряването на Тезей в Атина, шест века преди Троянската война и хиляда и петстотин години преди раждането на Таис.

Не е чудно, че смелата хетера с трепет влезе в безкрайните анфилади от стаи на Лабиринта, който достигаше до бялата пирамида, двойно по-малка от мемфиските. Огромен коридор разделяше Лабиринта на две половини. Стените му бяха украсени с удивителни рисунки, чиито ярки бои никак не бяха избледнели в течение на петнадесетте века. Тук нямаше познатите канонически фигури на богове и фараони, които приемат даровете, убиват враговете си, унижават пленниците. Вместо тях имаше съвсем естествени битови сцени, нарисувани поразително живо и изящно: лов, риболов, къпане, гроздобер, животни на паша, танци и празнични сборища с музиканти, акробати и борци.

С една дума, Таис се беше намерила в Египет от онова време, отразено от даровити художници по заповед на мъдрия цар.

Таис, Менедем и Хезиона неуморно бродеха от зала в зала между бели колони, изпъстрени с релефни изображения в обичайния египетски стил, по украсени коридори, по стаи с фризове и орнаменти с необикновена красота — сини зигзаги, бели и лилави шарки, подобни на грубо изтъкани пътеки с още по-сложни пъстроцветни рисунки. Уморените очи не можеха да се ориентират сред изкусно сплетените спирали, извивки на колела с дванадесет спици, приказни лотоси с червени чашки на високи стъбла. Умело направените прорези по каменните плочи на таваните допускаха достатъчно светлина, така че в горните помещения на Лабиринта нямаше нужда от факли. Според думите на преводача долните помещения на Лабиринта повтаряли горната част на храма и там се пазели мумиите на свещените крокодили и имало особено интересни старинни светилища, изписани с изображения на сега изчезнали вече животни — гигантски хиени — бории и еднороги. Свещеникът, който ги развеждаше в Лабиринта, не им показа долните помещения, като обясни това със старинна забрана: там не пускаха чужденци. Денят започна да гасне. В залите и особено в коридорите стана тъмно. Време беше да се излезе от тази постройка с хиляда стаи. Жрецът ги поведе към изхода и уморените пътешественици на драго сърце го последваха. Близо до северната главна стълба, където от широките отвори, на стената свободно проникваше вечерна червеникава светлина, Таис се спря да разгледа релефното изображение на млада жена, изсечено в жълтеникавия камък с необичайно дори за Египет изкуство. Облечена в много тънко прозрачно облекло, завързано на възел под разголената й гръд, жената държеше неизвестен музикален инструмент. В обкръженото й от гъста мрежа схематично изобразени коси лице безсъмнено имаше етиопски черти и същевременно такова благородство, каквото Таис не беше виждала дори у знатни египтянки. Докато хетерата мислеше към кой народ да причисли древната музикантка, спътниците й бяха отишли напред. Леко докосване до голата й ръка я накара да потрепне. От полумрака на тъмния проход едва се бе подала жена с обичайната за египтянките бяла платнена стола — дълга дреха. Зад нея стоеше жрец с огърлица от сини порцеланови и златни мъниста. Той тръсна остриганата си глава и прошепна на завален език: „Долу там може, аз ще водя.“ Таис се приближи до жената, кимна й, че е съгласна, и се обърна да повика Менедем и Хезиона — те бяха стигнали до края на коридора. Обаче не успя — изотзад я стиснаха силни ръце, запушиха с парцал устата й, заглушиха вика й и я понесоха. Таис се бореше отчаяно, но я подхванаха други, извиха ръцете й, свързаха я с ивици от разкъсаното й облекло и тя се остави без съпротива да я мъкнат по-нататък. Похитителите явно знаеха пътя и тичешком бързаха в непрогледната тъмнина, без да имат нужда от факли…

Слаба светлина едва разсейваше мрака отпред, замириса на влажна трева и на вода. Най-после махнаха парцала, който я задушаваше, и я доведоха до каменна стена. Наблизо, не по-далеч от петнадесет метра, в последните лъчи на вечерната заря блестеше неподвижна тъмна вода. Добила възможност да говори, Таис гневно и с учудване питаше похитителите на гръцки и на развален египетски език какво искат от нея. Но тъмните фигури — те бяха шест, все мъже, с неразличими в слабата светлина лица, упорито мълчаха. Жената, подмамила Таис, бе изчезнала някъде.

Изправиха на крака атинянката до самата стена, развързаха я и едновременно смъкнаха последните остатъци от облеклото й. Таис опита да се брани и получи удар в корема, от който дъхът й секна. Похитителите развързаха звънтящите предмети, които носеха със себе си — тънки, но яки каиши с токи като на конска сбруя. Привързаха китките на Таис за зазиданите в стената пръстени на височина на гърдите, обвиха кръста й, прекараха каишите между краката й и ги завързаха за скобите зад нея. Изумена, хетерата отново започна да ги пита какво ще правят с нея.

Тогава един от хората се приближи до Таис. По гласа тя позна жреца, който бе заедно с жената и говореше на гръцки.

— Братята заповядаха да поставим теб, богохулствуващата по събранията, пред лицето на бога. Да познаеш неговата мощ и да се преклониш пред него в последния си час!

— Какъв бог? За какво говориш ти, злодей?

Жрецът не отговори. Обърна се и каза няколко непознати думи на спътниците си. Шестимата заедно тръгнаха към водата, коленичиха и вдигнаха ръце. От гръмко произнесените провлечени като химн думи Таис разбра само едно: „О, Себек… ела и вземи…“, но и това бе достатъчно. Внезапна догадка я накара да занемее. Почти загубила съзнание, тя завика дрезгаво и слабо, после все по-силно и звънко, викаше на помощ Менедем, които и да са хора, неподвластни на тия мрачни фигури, наведени край водата в тържествено песнопение. Жреците станаха. Говорещият гръцки каза:

— Викай по-силно, Себек ще чуе! Ще дойде по-скоро. Няма да се измъчваш в очакване.

В думите на жреца нямаше нито насмешка, нито злорадо тържество. Пълна безнадеждност обхвана Таис. Да моли за милост, да заплашва, да се опитва да убеждава тези хора, бе толкова безполезно, колкото и да моли зловещото животно, на което те служеха, полузвяр-полуриба, неподатливо на никакви чувства. Жрецът още веднъж огледа жертвата, направи знак на спътниците си и шестимата безшумно изчезнаха. Таис остана сама.

Тя се дръпна, усети непреодолимата здравина на ремъците и отчаяно оброни глава. Разпуснатите й коси покриха тялото й и Таис потрепера от тяхното топло докосване. За първи път преживяваше смъртна мъка. Близостта на неизбежната гибел превърна целия свят в съвсем мъничко зрънце надежда. Менедем! Менедем, опитният и безстрашен воин, пламенно влюбен, не може да я остави на произвола на съдбата!

Очите на Таис можеха добре да виждат в тъмнината. Тя се вгледа и разбра, че е вързана за пиедестала на някаква статуя в полукръгло разширение на подземен коридор, който излизаше на езеро или ръкав на реката. По-надалеч вдясно се очертаваше гигантска статуя. Това бе една от двете колосални седящи фигури, които стърчаха тридесет лакти над водата недалеч от пирамидата. Таис съобрази, че галерията е обърната на северозапад и се намира недалеч от северния вход. Стоплилата я искрица надежда започна да се разгаря. Тревогата от страшната опасност я поугаси, щом атинянката си спомни, че Лабиринтът има три хиляди стаи. Дори и да намерят път към нея, го ще бъде след много време, когато чудовищата зухоси я разкъсат на парчета и след като я изядат, и изчезнат във водораслите.

Таис се замята, мъчейки се да се освободи от веригите си, цялата и млада плът протестираше против заплашващата я смърт. Болката от яките ремъци я отрезви. Стиснала зъби, тя сдържа риданията си и отново взе да се оглежда, инстинктивно търсейки спасение. Подът в разширения край на галерията се спускаше полегато към тясна ивица на мокрия бряг. Два тънки стълба подпираха стреха, поради която не можеше да види небето. Очевидно галерията стигаше до водата. Но защо без стъпала? Отново див ужас прониза Таис. Тя съобрази защо е наклонен този под, който стига до водата.

— Менедем, Менедем! — звънко, с все сила закрещя Таис. — Менедем! — и изстина, спомняйки си, че при виковете й ще дойде този, за когото е предназначена. Тя млъкна, увиснала на ремъците. Камъкът смразяваше гърба й, краката й изтръпнаха.

Когато загаснаха последните отблясъци светлина върху черната вода, Таис загуби представа за времето.

Стори й се, че долавя слабо пляскане в непрогледната тъма на тръстиките, някъде там, където прекъсваше мъжделивото блещукане на отразените звезди. Глух басов рев, приличен на мучане, се понесе над блатото. Далечен и приглушен, той бе особено отвратителен с притаената в него заплаха, съвсем различен от всички звукове, издавани от познати на човека животни. Тръпнеща, стиснала юмруци, Таис напрягаше всичките си сили, за да не позволи на безумния страх да я овладее. Безкрайна бе храбростта на борещите се с бикове нейни прадеди, на неподдаващите се на рани амазонки, на твърдите като Леена^[1] атинянки. Но те всички са се сражавали свободни, в открит бой!… Освен Леена, свързана като нея и непредала се на хората, лъжливи представители на закона…

А тук, сред самотата и бездушното мълчание на блатото, в очакване на чудовището, Таис отново започна да се блъска в своите окови, докато укротена, губеща съзнание, не се подпря на студения камък. Нощта мълчеше. Повече не се чуваха плясъци в блатото.

Таис се съвзе поради гърчове в отеклите си крака. Колко време бе минало? Поне да види небето над главата си, пътя на съзвездията. Тъпчейки на едно място, извивайки се, тя възстанови кръвообращението си. Отзад в подземната галерия и се стори, че долавя бавни, прокрадващи се стъпки. Кръвта нахлу в главата на Таис. Парна я радостна надежда. Менедем? Не, нима Менедем ще се прокрадва, замирайки на всяка стъпка, той ще връхлети като бесен бик, помитайки всичко по пътя си! И отново звънко охкане се понесе над нощното блато. Какво е това? Като че ли слаб ответ. Таис затаи дъх. Не, нищо! А стъпките отзад! Подставката на статуята прикриваше входа на галерията. Таис се ослуша и разбра, че в прохода няма никой; звуковете идваха от блатото и ехото ги отразяваше в подземието. О, могъща Афродито и Зевсе пазителю! Стъпки от тежки лапи по меката глинеста почва някъде зад стълбовете на портиката, която излизаше на езерото. Рядко и неравномерно шляпане на дълги паузи. Под самия бряг изплува назъбен гръб, пламнаха с мътен червен блясък две очи под издадени кости над веждите. Много бавно, така че на мигове чудовището изглеждаше неподвижно, на ниския бряг изпълзя безкрайно дълго тяло, което се извиваше наляво и надясно в такт с широко разперените лапи. Грамадната опашка беше още във водата.

Червените светлинки изчезнаха: крокодилът бе повдигнал главата си и очите му не се виждаха. Разтвори се огромна уста, осеяна със смътно белеещи се зъби. Чудовището замря за дълго, вслушвайки се като че ли в нещо. Таис се напрегна, тресеше я, но главата й като никога бе ясна: преживяла първия смъртоносен страх, тя малко се успокои. Смътна надежда още блещукаше в нея. О, ако не я задържаха ремъците, тя знаеше как да се изплъзне от исполинския зухос! Зиналата уста се затвори с трясък, отново припламваха червени точки. Таис почувствува върху себе си студен и равнодушен поглед. Крокодилът не бързаше, вглеждаше се в тъмнината на галерията и сякаш изучаваше Таис. Много пъти през своя дълъг живот той беше поглъщал тук привързани безпомощни жертви. Зухосът се привдигна на лапи, като със звучно жвакане откъсна търбуха си от тинята. Гадните чудовища и по суша тичаха бързо, какво му струваше да притича едно разстояние, малко по-дълго от собственото му тяло? Като че ли доловил мислите й, крокодилът направи две бързи стъпки към пея. Таис така запищя, че чудовището отново се просна по корем, а след това изведнъж се обърна надясно. От тъмнината се дочу шляпане на бързи стъпки. Страшен нечовешки вик разкъса тишината на подземието: „Таис, аз съм тук!“

За миг неясен силует се мярна пред входа.

— Менедем! — като насън извика Таис.

Наистина това бе Менедем. Лакедемонецът веднага се намери в подножието на статуята, напипа завързаните ремъци и ги дръпна с бясна сила. Веднага се скъса ремъкът на лявата ръка, десният ремък не се поддаде, но затова пък старата бронзова халка не издържа. Третият каиш разяреният Менедем разкъса като конец. Освободена от оковите си, Таис падна от слабост на колене и за секунда загуби съзнание. Менедем се обърна към чудовището. Без всякакво оръжие, гол, беше захвърлил дрехите си, за да тича по-бързо, целият покрит от глава до пети в мръсотия. Яростта на воина бе толкова голяма, че той направи две крачки към чудовището, разперил безоръжните си ръце, като че ли се канеше да удуши крокодила като куче.

Чу се плясък от бягащи по калта крака. Червеникава пътека се проточи по водата край брега. Светлината блесна по-ярко и изведнъж пред портика се появи с факел в ръка Хезиона, полумъртва от непосилния бяг и страх. Вик на ужас се изтръгна от девойката, като видя чудовищния крокодил. А той сякаш не я забеляза, вперил упорит поглед в Менедем. Факелът в ръката на Хезиона потрепера и тя от страх и слабост падна на колене като господарката си.

— Свети! — с все сила изрева Менедем. Той шареше с очи на всички страни и търсеше какво да е, с което да срещне нападението на чудовището. И изведнъж се досети. С един скок Менедем се намери до Хезиона, измъкна от нея факела, замахва с него към зухоса и той се стъписа. Менедем хвърли обратно факела на Хезиона, ала изправилата се на крака Таис го подхвана. Спартанецът дръпна към себе си дървения стълб на портика, раздаде се трясък. Менедем натисна с всичка сила. Старото сухо дърво не издържа. Всичко последвало стана толкова бързо, че остави само неясен спомен у Таис. Крокодилът се насочи към Менедем, а той му нанесе силен удар по муцуната с парчето от стълба. Чудовището не отстъпи, а се хвърли срещу воина с разтворена муцуна. Менедем само това и чакаше. С все сила заби стълба в гърлото на пълзящото влечуго, но естествено не можа да възпре напора на тежкия зухос, дълъг двадесет и пет лакти, и загуби равновесие, ала все пак успя с ритник да насочи свободния край на дървото към стената на пиедестала. Крокодилът с все сила блъсна гредата в твърдия камък и натика дървото още по-дълбоко в гърлото си. Яростните удари на опашката му разтърсиха галерията. За миг вторият стълб на портика стана на трески, стряхата рухна. Крокодилът с гърчене се преметна настрана, но тутакси се надигна и се гмурна в блатото, като изхвърли с опашката си цял поток кал.

Менедем и Таис стояха, разтърсвани от нервни тръпки. Опомнила се, Таис се спусна към Хезиона. Момичето лежеше по очи до самия вход на подземието, цялото в лепкава кал, закрило с ръце лице и уши. Едва се докосна до нея, и Хезиона скочи с вик, но като видя господарката си невредима, хвърли се към нея.

Менедем ги хвана за ръце.

— Да бягаме! Това е проклето място. Зухосът може да се върне пак или ще дойде друг. Или жреците…

— Накъде?

— Там, откъдето дойдох: покрай брега, като заобиколим храма.

И тримата тръгнаха по калта покрай външната страна на Лабиринта. Скоро бреговата ивица се разшири, земята там беше суха, можеше да се върви по-леко, но тогава силите изоставиха Таис. И Хезиона не беше в по-добро състояние… Като знаеше, че е опасно да остават тук, Менедем прихвана и двете жени под бедрата, умело ги метна на рамената си и угасил факела, затича в ситен тръс далеч от мрачната грамада на Лабиринта, натам, където едва се мяркаше светлинка в далечината от Дома на поклонниците, отдавна превърнал се в ксенон — гостоприемница.

…Таис, която от цялото си облекло беше останала само с гривата на косите си и по сандали, се скри зад палмите, за да не привлича внимание. Менедем и Хезиона, след като се измиха набързо при кладенеца за напояване, й донесоха облекло от нещата, оставени преди това в ксенона от водачите им, Гъркът преводач беше изчезнал някъде, изплашен от изчезването на Таис и гнева на Менедем.

Хезиона, разтривайки с лечебна мазнина раните на Таис, й разказваше, че спартанецът след безрезултатни търсения в горните стаи на Лабиринта, сграбчил някакъв си жрец и като го ударил в колоната, заклел се в Ереб, че ще го осакати, ако не му каже как е могла да изчезне елинката и къде може да я търси. Той успял да изтръгне нещо като признание, нещо като предположение, че са я отвлекли тези, които служат на Себек. Те принасяли жертви в подземията, които излизали до езерото в западната част на светилището. Ако заобиколят Лабиринта откъм страната на езерото и вървят наляво от главния вход, могат и да попаднат на изходи от галериите в долния етаж. Без да губи нито миг, Менедем се съблякъл, за да тича по-леко по водата, и се втурнал покрай масивните стени на храма. Нямало откъде да вземе оръжие — своето бил оставил на преводачите, за да не наруши законите на храма. Извикали подире му, че трябвало да вземе непременно светилник, но Менедем вече бил далече. Тогава Хезиона грабнала два факела, които били оставени в бронзови подставки, докоснала единия до пламъка на нишата-светилник и се втурнала да догони Менедем, лека и бърза като антилопа. По такъв начин тя тичала в сгъстяващия се здрач, ориентирайки се по мрачната стена отляво, непрекъснато завиваща от запад на юг. Останалото е известно на господарката…

Таис силно разцелува вярната Хезиона. С още по-нежна награда бе удостоен Менедем, върху разкървавените длани на когото бяха завързани снопчета лечебна трева и ръцете му наподобяваха лапите на зухоса, едва не погубил Таис.

Спартанският воин дълго обръщаше поглед към Лабиринта, който се издигаше недалече в първите лъчи на разсъмване. Отгатнала мислите му, Таис каза:

— Не трябва нищо повече, мили. Кой може да намери негодниците в три хиляди стаи сред коридори и подземия?

— Ако целият отряд на Еоситей дойде? Ние ще ги изгоним оттам като диви лисици от дупките.

— Защо? И без това ние сме чужденци, които ядат крави, нечестиви в очите на местните жители на Египет. Само ще оскверним твърде много тяхната светиня. Тези, които са виновни, ще избягат, ако не са избягали, а наказанието както винаги ще падне върху тези, които нищо не знаят и в нищо не са виновни. Преди всичко съм виновна аз самата. Не трябваше да споря с жреците, да изразявам елинско презрение към чуждоземците и тяхната религия. И освен това трябва по-внимателно да скитаме из храмовете, пълни със засади, зли хора, страшни божества, на които още продължават тайно да принасят човешки жертви.

— За първи път слушам най-после прави думи. Отдавна е време, мила моя! Ти не си ни радвала с твоите танци повече от месец, а забрави да яздиш още от идването ни тук.

— Ти си прав, Менедем! И танците, и язденето изискват постоянни упражнения. Иначе ще станеш тромав като Туерис.

— Туерис!

Менедем дълго се смя, изтривайки сълзите си с опакото на превързаната си ръка, като си представи тази египетска богиня, седнала на дебели задни лапи, с невероятно увиснал корем и грозна глава на хипопотам.

Новини от Изток очакваха Таис в Мемфис. На финикийското крайбрежие край река Исос бе станало сражение между Александър и Дарий. Пълна победа на македонците. Великият цар на персите бе се показал страхливец. Беше избягал навътре в страната, изоставяйки целия си имот, шатрите и жените си. Александър се движел на юг из Финикия, завладявайки град след град. Всичко се прекланя пред победоносния герой, син на богове. Необикновени слухове изпреварват македонците. В Долен Египет дошли богати търговци, избягали от крайморските градове. Те образували съюз и закупуват кораби, за да отплават в далечния Картаген. Сатрапът на Египет Мазахес е изплашен, а самозваният фараон Хабабаш заповядал на спартанските наемници да са готови. Отрядът бил изпратен в Буастис, където сред сирийските войници започнали вълнения.

Привържениците на младия македонски цар виждат в него избавление от властта на персите. Той с могъща ръка ще подкрепи слабия, преклонил се пред Дарий син на наследствения фараон Нектанебо.

Егесихора, пламнала от вълнение, поверително съобщи на Таис, че флотата на Александър се командува от Неарх и корабите му са в Тир. Древният Библос с прочутия храм на Афродита Ливанска или Анахит се предал почти незабавно, както и Сидон. Всички говорят, че Александър непременно ще дойде в Египет. Еоситей е мрачен, продължително се съвещавал с приближените си и изпратил бързоходец 9 Спарта…

Таис изпитателно погледна приятелката си.

— Да, аз го обичам — отговори Егесихора на неизречения въпрос, — той е особен човек, единствен между всички.

— А Еоситей?

Егесихора присви пръстите си с жест, който между хетерите означаваше равнодушие към поклонника: „Ако не оня, тогава тоя.“

— И ти го чакаш?

— Чакам го! — призна Егесихора.

Таис се замисли. С Александър ще дойде и Птолемей — според слуховете той сега бил сред най-добрите пълководци на македонския цар, едва ли не най-близкия му човек, с изключение, разбира се, на Хефестион. Птолемей!… Сърцето на Таис се разтуптя, приятелката й бе не по-малко проницателна и веднага запита:

— А Менедем?

Таис не отговаряше, мъчейки се да се справи с преживяванията си — мисълта за миналото, объркването на чувствата й през последната година в Атина, новото, което дойде с беззаветната любов на лаконския атлет, доверчив като дете и мъжествен като митичен герой.

— Не можеш ли да решиш? — подразни я Егесихора.

— Не мога. Знам само едно: или единия, или другия. Никога не ще мога да лъжа.

— Ти винаги си била такава. Затова не си имала и няма да имаш богатство като Фрина или Теро. На теб то не ти и трябва — ти просто не умееш да харчиш пари. Малко прищевки и въображение.

— Наистина малко! Нищо не мога да измисля, с което да поразя съперничките или поклонниците си. Затова пък е по-леко, когато…

— Да, Менедем не е богат, да не кажа, че просто е беден!

С бедността Таис се бе сблъскала, когато намисли да купува яздитни коне. Продаваше се рядка с тъмносив косъм кобила от Азир — от онази порода либийски коне, които уж били докарани още от хиксите. Конете от Азир се славеха с издръжливост при жега и безводие. Салмаах, както наричаха кобилата, не бе много красива — с пепеляв цвят, дълги предни крака и увиснала задница. Обаче това означаваше за конника мека походка и дори блясването на бялото на очите в ъглите, признак на лош нрав, не пропъждаше купувачите. Но когато етапа ясно, че Салмаах е триабема, тоест върви с особен „трикрак“ тръс, веднага един танийски търговец я купи на много висока цена. Таис хареса дивата либийка и Салмаах усети у атинянката онази спокойна, покоряваща и добра воля, към която животните и особено конете са чувствителни. В края на краищата Таис сполучи да размени коня с хризолита, онзи същия, който бе предназначен за Аристотел, за да помогне на Хезиониния баща.

Менедем намери кожа от пантера, за да покрие хълбоците на коня над малкия потник, употребяван от ездачи с бойни наколенници или с тесни азиатски гащи. Таис яздеше боса като древните жени на Термодонт и непременно щеше да нарани коленете си. Конската пот при яздене в горещини в допир с кожата на човека предизвиква възпаление и рани.

Меката кожа на хищната котка, приятна при докосване, все пак затрудняваше язденето. Амазонската стойка на Таис, със силно свити крака, така че петите й почти достигаха до задницата на коня, опрени в бедрените кости, изискваше особена сила в коленете. Ездачката се държеше, притискайки с крака горната част на конското туловище. Меката хлъзгава кожа на пантерата изискваше удвоени усилия от краката при препускане. Впрочем Таис бе дори доволна от това. След двуседмични страдания предишната й желязна хватка на коленете се възвърна, за което учителят и по езда, пафлагоиец, я нарече истинска дъщеря на Термодонт. Макар че тръсът на Салмаах бе равен, Таис предпочиташе да препуска в галоп, съревновавайки се с неукротимите коне на Егесихора, които се чувствуваха блестящо в благодатно сухия климат на Египет. По главните пътища около Мемфис винаги бе тясно от кретащи магарета, коли, процесии на поклонници, натоварени с кошници роби-носачи. Но те имаха щастието да открият водещия на юг по долината на Нил свещен път, засипан само тук-таме с пясък. На чистите участъци можеше да се язди безпрепятствено в продължение на сто стадии и Егесихора с увлечение се впускаше в лудешка езда. Когато Таис възсядаше своята Салмаах, Егесихора вземаше в колесницата Хезиона.

Беше краят на четвъртата година от сто и десетата олимпиада.

В Египет бе настъпило времето на петдесетдневния западен вятър — диханието на свирепия сет, който изсушава земята и озлобява хората.

Непознаващите вятъра сет елинки продължаваха излетите си. Веднъж ги връхлетя червен облак с горещ повей на жар като от пещ. Завъртяха се, заиграха пясъчни вихри, стъмни се, изплашените коне на Егесихора се изправиха на задните си крака. Едва се справиха с конете, и то чак след като Хезиона скочи от колесницата и смело хвана двата коня до процепа за халките на юздата и помогна на Егесихора да ги обърне на север към града. Салмаах остана съвсем спокойна, послушно обърна гръб на бурята и побягна със своя мек тръс успоредно с колесницата, която скоро започна да скърца от попадналия в главините на колелата пясък.

Конете постепенно се успокояваха. Бегът им стана равномерен. Егесихора препускаше сред шума и свистенето на вятъра, изпреварвайки пясъчните облаци като войнствената Атина. Те стигнаха мястото, където пътят заобикаляше в тъмно дефиле. Тук имаше полуразрушен погребален храм, на чиито стъпала те понякога почиваха. Таис първа забеляза на белите камъни човек в дълга платнена египетска дреха. Той лежеше, закрил лице с присвита ръка, а с лявата закриваше главата си. Атинянката скочи от коня и се наведе над тежко дишащия старец. Дадоха му малко вино, разредено с вода, и той седна приведен. За учудване на приятелките старецът обясни на съвсем чисто атическо наречие, че му е прилошало от пясъчната буря и той, не виждайки помощ, решил да изчака.

— По-скоро да дочакам своя край, тъй като вятърът сет духа с упоритост, достойна за този бог — завърши старецът.

Три чифта силни женски ръце го наместиха в колесницата, Хезиона се настани на Салмаах зад Таис и четиримата благополучно се добраха до Мемфис.

Старецът помоли да го заведат до храма „Нейт“, намиращ се до големия парк на брега на реката.

— Нима си жрец в този храм? — запита Егесихора. — Но ти си елин, макар да си с египетска дреха.

— Тук аз съм гост — отвърна старецът и с повелителен жест повика Таис. Атинянката послушно се приближи до стъпалата, по които бавно, се изкачваше старецът.

— Ти ли си атинската хетера, хвърлена на крокодилите и спасила се? Какво търсиш в храмовете на Черната земя?

— Сега вече нищо. Мислех да намеря мъдрост, която да насити душата ми повече, отколкото философските разсъждения за политика, война и познания на нещата. На тях съм се наслушала в Атина, но на мен не ми трябва война или държавна уредба.

— И не намери ли нищо тук?

Таис презрително се засмя:

— Тук се покланят на зверове. Какво да чакам от народ, чиито богове още не са станали хора?

Старецът изведнъж се изправи, изразът на очите му се промени. Таис почувствува как погледът на непознатия прониква в скритите глъбини на душата й, безмилостно разголва тайните й мисли, надежди и мечти. Атинянката не се уплаши. В краткия и живот, въпреки изобилието от впечатления и срещи, нямаше нищо срамно или недостойно, нямаше нито подли постъпки, нито злобни мисли. Любов, радост от това да се чувствуваш винаги красива, винаги желана, нестихваща любознателност… Нейните сиви очи без страх срещаха острия като копие поглед и старецът за първи път се усмихна.

— Като преценявам ума ти, ти си заслужила малко повече знания, отколкото биха ти дали жреците на Египет. Бъди благодарна на името си, че те са благоволили да разговарят с тебе.

— На моето име ли? — възкликна хетерата. — Защо?

— Нима не знаеш, че като дъщеря на Елада носиш много древно име. То е египетско, означава „Земя на Изида“ и свръх това е дошло от древния Крит. Слушала ли си за Бритомартис, дъщеря на Зевс и Карма? Ти ми напомни нейното изображение.

— Колко интересни неща казваш, отче! Кой си ти, откъде си?

— Аз съм от Делос, елин, философ… Но виж, приятелката ти едва удържа конете, пък и Салмаах е нетърпелив.

— Ти знаеш дори името на коня ми?

— Не бъди наивна, дете. Още не съм загубил слуха си, а ти двадесетина пъти го назова.

Таис се изчерви, засмя се и каза:

— Бих искала да те видя.

— Това е нужно. Ела в който ден искаш, рано сутрин, когато намалява беснеенето на сет. Застани под навеса на портика, плесни три пъти и аз ще дойда при теб. Хайре!

Рижите и белите коне шеметно се понесоха по безкрайната палмова алея към северната част на града. Салмаах, облекчена от двойния товар, весело препускаше край тях. Таис замислено гледаше оловната вода на великата река, чувствувайки, че срещата със стария философ ще бъде от значение в нейния живот.

Егесихора полюбопитствува с какво толкова слабият и незначителен старец заинтересува приятелката й. Щом научи за намеренията на Таис отново да „броди по храмовете“, както се изрази спартанката, тя заяви, че Таис в края на краищата ще намери собствената си гибел. Дали да помоли Менедем да не я пуска по храмовете, или да не я спасява повече, когато я хвърлят на лъв, хипопотам, огромна хиена или на каквото да е още от божествените чудовища? Но и това средство не ще помогне: атлетът, независимо от страшния му вид, е влажна глина в пръстите на своята хубавица!

Егесихора имаше право. Срещата с философа разпали любопитството на Таис. На следния ден тя дойде в храма „Нейт“, когато току-що се разпалваха червеникавите отблясъци по оловното небе.

Философът или жрецът се яви веднага щом се чуха плясканията на мъничките длани под навеса на портика. Философът бе облечен в предишното бяло памучно одеяние, което отличаваше египтяните и особено египтянките от всички други чужденци. Кой знае защо, идването на Таис го зарадва. Като я прониза отново с острия си като копие поглед, той й направи знак да го следва. В дъното на стената от огромни камъни вляво минаваше проход, осветен само от тесничка пролука отгоре. Досадното свистене на вятъра не се чуваше тук, покой и усамотение придружаваха Таис. Светлината напред изглеждаше ярка. Те влязоха в квадратна стая с тесни като процепи отвори на прозорци. Тук не се усещаше вкусът на праха, както бе в този час по целия град. Високият таван, боядисан в тъмни цветове, създаваше впечатление на нощно небе. Като се оглеждаше, Таис каза:

— Странно са строили египтяните!

— Строили са отдавна — поправи я философът, — несъвършено, но са се грижили за тайнствеността на усамотението, загадката на мълчанието и съкровените мигове на неочакваното.

— Нашите храмове, съвсем открити и светли, са сто пъти по-прекрасни — възрази атинянката.

— Ти грешиш. Там също има тайна, само че не такава, която се губи в тъмнината на миналото, а тайна на единение с небето. Със слънцето — денем, със звездите и луната — нощем. Нима ти не си чувствувала просветление и радост сред колоните на Партенона, в портиките на Делфи и Коринт?

— Да, да!

Свитъци папирус, пергамент, изписани дъсчици лежаха върху масивни сандъци. В средата на стаята имаше голяма широка маса с петолъчни звезди и спирали, яркосини върху сивия фон на каменната плоскост. Делоският философ поведе атинянката към масата и я настани да седне насреща му върху неудобна египетска табуретка. Философът дълго мълча, упорито вгледан в Таис. И странно, удивително спокойствие се разля по цялото й тяло. Таис се почувствува така добре, че с цялото си сърце се устреми към сериозния навъсен, скъп на думи старец.

— Ти ме учуди със забележката си за обоготворените зверове на Египет — каза философът, — какво знаеш ти за религията? Посвещавана ли си в някакви тайнства?

— Никога. Нищо не знам. — Таис искаше да бъде скромна пред този човек. — Аз съм хетера от ранна възраст и не съм служила в никакъв храм освен в този на Афродита Коринтека.

— Откъде тогава знаеш, че боговете се издигат заедно с човека? Та това значи, че човек търси боговете в себе си, а за такива убеждения ти се излагаш на опасност, и то много сериозна.

— Ти напразно ме смяташ толкова умна, мъдрецо. Аз просто…

— Продължавай, дъще моя. На мен, който нямам потомство, не току-тъй ми се ще да те нарека така. Това свидетелствува за близост на нашите души.

— Изучавайки митовете, аз забелязах как боговете на Елада са ставали постепенно по-добри и по-добри от древността до наши дни. Артемис, ловджийка и убийца, станала лечителка. Аполон, брат й, в старо време безмилостен палач, убиец, алчен и завистлив, сега е лъчезарен бог-животворец, пред когото хората радостно се прекланят. Моята богиня — Афродита, в древните храмове е била с копие като Атина. Сега е станала Урания, която носи на хората светата небесна любов. — Страните на Таис пламнаха.

Жрецът-философ я погледна още по-приветливо и Таис доби смелост.

— Четох и Анаксагор. Учението му за „Нус“ — за световния разум, за вечната борба на двете противоположни сили: злото и доброто, приятелското и враждебното. Антифон, който е учил, че хората са равни и предупреждавал елините да не презират чуждите народи… — Таис се запъна, спомняйки си собствените грешки, за които едва не плати с живота си.

Философът се досети.

— А сама не можа да надвиеш това презрение — каза той, — заради което и попадна при крокодилите.

— Не можах и не ще мога да приема безсмисленото почитание на богове в животински образ: уродливи хипопотами, отвратителни зухоси, глупави крави, птици без ум. Как могат мъдри хора, пък и които и да било хора със здрав разум…

— Ти забравяш, по-скоро не знаеш, че религията на египтяните е няколко хилядолетия по-стара от елинската. Колкото по-надълбоко в тъмнината на вековете, толкова повече тъмнина има около човека и в неговата душа. Тази тъмнина се е отразявала във всички негови чувства и мисли. Безброй животни са го заплашвали. Зависим от случая, той дори не схващал съдбата, както я схващаме ние елините. Всеки миг би могъл да бъде последен. В безкрайна върволица са минавали пред него богове за всеки миг — зверове, дървета, камъни, ручеи и реки. После едни от тях изчезнали, други се запазили до наши дни. А нима ние, елините, не се покланяхме доскоро на реки, които имат такова важно значение за нашата маловодна страна?

— Но не и на зверове!

— А също на дървета и на животни.

За учудване на Таис жрецът-философ й разказа за култа към свещените кипариси на Крит, свързани с Афродита. Но повече от всичко я порази древното поклонение на богини с образ на кон. Дори Деметра или критската Рея от светилището във Фигария на река Нед в Аркадия е изобразена с конска глава. Свещената кобила е имала особена власт нощем и била вестителка на гибел. Нито философът, нито Таис можеха да подозират, че след повече от две хиляди години от тяхната среща на един от най-разпространените езици в света страшен нощен сън кошмар ще се нарича както някога „нощна кобила“.

Богинята-кобила се превръща в триликата богиня-муза. Нейните три лица отговарят на Мисълта, Паметта и Песента. Едва по-късно, когато женските божества отстъпили на мъжките, триликата муза станала Хеката, Девите-музи се увеличили на девет и били подчинени на Аполон, ръководителя на Музите.

— Сега разбирам защо древните имена на нимфите и амазонките били такива: Левкипа — бяла кобила, Меланипа — черна, Никипа — победителка, Айнипа — милостиво убиваща кобила.

— А по-късно, когато животните-божества загубват своето значение, имената се променят — потвърди философът. — При Тезей вече има Иполита, Иподамия — владетелка, укротителка на коне, жени-героини, а не нимфи, подобни на животно по образ. Тук също е станало извисяване на религията, както ти вярно забеляза.

— Но тогава… — Таис се спря.

— Говори, на мене можеш всичко да кажеш.

— Тогава защо образът на Богинята-Майка, Великата богиня, е нежен и ласкав, макар че е много по-древен от мъжките божества-убийци?

— Ти пак грешиш, като считаш, че тя е само богиня на любовта и плодородието. Нима не си слушала за басаридите — опиянените от свещени листа полубезумни жени от Тесалия и Тракия, които в своя бяс разкъсвали на парчета агнета, козлета, деца и дори мъже. Жените вилнеели, размахвайки елови клони, обвити с бръшлян — символ на Артемис или Хеката. Същото е било в Атина през време на Ленейските игри — празненство на „дивите жени“ през дните на зимното слънцестоене през месец Посидеон. Образът на богинята-разрушителка, богиня на смъртта, се противопоставя на образа на майката. Съединително звено между тях е бил образът на любовта — единственият, който ти знаеш.

Таис сложи пръст на слепоочията си.

— Много е сложно за мен. Нима в далечните тъмни времена Дори женските божества са били толкова свирепи, както по-късно мъжките?

— Свирепи не. Но безмилостни като самия живот, защото какво друго са били те, ако не отражение на живота, на висшите сили на съдбата, които властвуват еднакво и над боговете, и над хората… Едновременно безмилостни и милосърдни.

Таис седеше объркана и притихнала. Философът стана и постави голямата си топла длан върху непокорните къдри на челото й. Отново необичайно успокоение се разля по тялото на хетерата, доверие и чувство на пълна безопасност изостряха съзнанието й.

— Слушай внимателно, атинянко Таис. Ако разбереш това, което ще ти кажа, ще станеш моя духовна дъщеря… Можеш да вярваш във всичко, каквото ти харесва, но вярата става религия едва тогава, когато здраво се свързва с правилата на живота, с преценката на постъпките, с мъдростта на поведението, с поглед, устремен в бъдещето. Ние, елините, сме още твърде незрели — нямаме морал и не разбираме човешките чувства, както в Далечния Изток. Вярата на египтяните никога не ще узрее да стане религия, но и у нас има философи — ти сама спомена двамина, забрави Платон и още няколко мъдреци…

— Не съм забравила Платон. Но великият мъдрец, създавайки план за идеалната държава, забрави жените и тяхната любов. Струва ми се, че той е признавал любов само между мъжете — затова не го смятам за нормален човек, макар и да е прочут философ, олимпийски борец и държавник. Но ти си прав, аз забравих Аристотел, макар че с него съм лично позната — загадъчно се усмихна Таис.

Делосецът се понамръщи.

— Не. Този познавач на явленията в природата е не по-малко див от египтяните по моралните въпроси. Можеш да го изключиш. По-важно е друго: само в началото на възникването си всяка религия живее и властвува над хората, дори и над най-умните и силните. После вместо вяра започва тълкуване, вместо праведен живот — обреди. И всичко свършва с лицемерието на жреците в борбата им за живот в ситост и почит.

— Какво говориш, отче?!

— Това, което чуваш, Таис! Не е ли все едно — женско божество или Аполон, Артемис или Асклепий? Красив живот на земята без страх, просторен на шир и длъж, като светъл, постлан с мрамор път — ето каква е моята мечта и грижа.

— И ти дойде от Делос в Египет.

— За да науча корените на вярата ни, произхода на боговете ни, да разбера защо Досега елините живеят, без да разбират задълженията и целите на човека сред другите хора и заобикалящата ги Ойкумене. Ти разбра вече, че в Египет няма защо да се търсят морални закони — няма ги в религията на древните ловци, запазила се у земеделците край Нил. Но има други народи… — Философът замълча и прекара ръка по челото си.

— Ти се умори, отче. — Таис стана и докосна с поклон коленете му.

— Ти разбра! Силите ми отпадат. Чувствувам, че не ще видя моя Делос и не ще напиша всичко, което научих в Египет.

— Не се измъчвай, почини си, яж тукашното розово грозде и вкусните плодове на бодливата палма — загрижено каза хетерата и старецът се усмихна. — Да, да, аз ще ти донеса следващия път. Кога ще ми позволиш да те посетя отново?

Без да получи отговор, Таис тръгна самичка по тъмния проход, който страшно й напомняше преживяното в Лабиринта.

Светлината и зноят на пладнето отведнъж я заляха с гореща вълна, уморителният вой на „петдесетдневника“ отначало дори й се стори приятен. Но надвечер в нейния изцяло пронизван от течение дом сред тревожния бяг на сенките на разлюлените от течението пламъци на светилниците нещо отново потегли Таис към тъмнината на храма, към странния стар елин, който за първи път в живота й даде светлия покой на освобождението. Като момиче Таис бе сънувала Афродита Урания. Тя си припомни съня, който бе се повтарял, няколко пъти през последните години: Таис, боса и гола, се изкачва по необятно широка стълба към зелена стена от гъсти миртови дървета, промъква се между техните преплетени клони и излиза сред силна светлина, но не пронизваща, топла, но не знойна. Тя се приближава до статуята на Афродита Урания. Богинята от полупрозрачен розов родопски мрамор, обляна от небесна светлина, слиза от пиедестала и прегръща раменете на Таис със сияйна, невероятно красива ръка. Урания се вглежда в лицето на Таис. Чувство на необичайна радост и покой изпълват младата хетера. Но тя не обича този сън — с течение на годините все по-остра бе разликата между чистия покой на обич, излъчван от Урания, и налудничавото изкуство и тегоба на онази любов, която създаде славата на Таис, образована хетера и прочута танцьорка на най-учения народ в света, за какъвто се мислеха атиняните. И ето че радостният покой, изпитан преди само в полудетинските сънища за Урания, споходи Таис наяве при срещата и с философа.

А в Мемфис се носеха слухове за божествения син на македонския цар Филип. Александър обсаждал Тир, жителите упорствували, но изкусни македонски техници решили да направят провлак между материка и острова, на който се намира градът. Гибелта на древното финикийско пристанище била неизбежна. Когато Тир падне, освен Газа няма кой вече да се съпротивява на победоносния Александър. Трябва да го очакват в Египет.

Флотата на Александър, отрязвайки Тир, прониква все по-далече на юг и неотдавна един елински кораб отиващ към Навкратис, срещнал пет кораба уж под личната команда на Неарх.

Егесихора стана дръзка и нервна, нещо, което по-рано не се бе случвало с лакедемонката. Може би горещият либийски вятър с неотслабващата си сила проникваше в душите на хората и ги правеше нетърпеливи, сприхави, нечувствителни и груби. Таис отдавна бе забелязала, че понася жегата по-леко от Егесихора. Вятърът сет по-слабо й влияеше и тя се стараеше по-рядко да се среща с приятелката си, за да не предизвика случайно кавга. Заедно с вярната Хезиона или с Менедем Таис отиваше край брега на реката. Там тя дълго седеше на плаващия пристан. Изобилието на течаща вода хипнотизираше елините и всеки потъваше в своите мисли — дълбоки, скрити, неясни…

Веднъж Таис получи покана от делоския жрец, предадена устно от момче, служител в храма „Нейт“. На другия ден в ранни зори Таис с вълнение се готвеше да тръгне, облякла скромна дреха.

Делоският философ седеше на спускащите се към Нил стъпала на храма, потънал в съзерцание на удивително тихото развиделяване.

— Била ли си в Тива, която ние, елините, наричаме Диосполис? — посрещна той атинянката с въпрос и след утвърдителното й кимване продължи: — Видяла ли си там подставката на златния кръг, открадната от Камбис преди два века при завоюването на Египет?

— Виждала съм я. Обясниха ми, че кръгът бил от чисто злато, тридесет лакти в диаметър и един лакът дебелина. Възможно ли е това?

— Да. Кръгът е тежал около тридесет хиляди таланта. На Камбис са били нужни пет хиляди камили, за да го отнесе, насечен на десет хиляди парчета в Персия.

— Защо са отлели такава безсмислена грамада злато?

— Глупаво е, но не е безсмислено. Най-големият фараон-завоевател е искал да докаже на цялата Ойкумене вечността на Египет, на неговата власт, на вярата му във великия кръговрат на нещата. Възцаряването на владетели-мъже, богове и герои предизвикало безразсъдно желание за увековечаване. Жените знаят колко е крехък животът, колко е близка смъртта, а мъжете мечтаят за безсмъртие и убиват непрекъснато по всякакъв повод. Такова е древното, противоречие; то е неразрешимо. И човекът създава за себе си, за другите, ако може, за цялата страна затворен кръг, където той е в центъра, а най-горе — всемогъщият и страшен бог.

— Какво искат да постигнат с това?

— Непоклатимост на властта и благополучие за царете и велможите, сила на вярата за жреците, устойчивост на мислите у народа, безропотно покорство у робите.

— И затова ли Египет запази своята вяра през хилядолетия?

— Не само Египет. Има страни, които са се затворили в себе си, за да запазят своите царе, богове, обичаи и живота си за хилядолетия. Аз ги наричам затворени в кръг. Такъв е Египет, а също Персия, Сирия. На Запад — Рим, а много далеч на Изток — Средната страна на жълтокожите хора с полегати очи.

— А ние в Елада? Нали съществува у нас разбирането, че всичко тече?!

— Като се почне от Крит, цяла Елада, Йония, а заедно с нас и Финикия — сме отворени страни. За нас не съществува кръг, който затваря живота. Вместо него има спирала.

— Слушала съм за сребърната спирала…

— Знаеш ли? Не е дошло време да говорим за това. Огромна област заема наследството на изчезналите деца на Минос. В Либия на запад се простира тя и много далече на изток, където на десетки хиляди стадии отвъд Хиркания се намират древни градове. И отвъд Паропамизиите, отвъд пустинята Арахозия, до реката, наричана Инд. Казват, че от тях са останали само развалини, както в Крит, но откритата душа на тези народи живее у други хора след хилядолетия.

— Защо ми откриваш това знание, отче? С какво ще мога да ти помогна аз, служителката на Афродита?

— Ти служиш на Ерос, а в нашия елински свят няма по-могъща сила. В твоята власт са срещите, разговорите, тайните думи. Ти си умна, силна, любознателна и мечтаеш да се извисиш духовно…

— Откъде знаеш, отче?

— Много нещо ми е разкрито от сърцата на хората и мисля, че ти скоро ще тръгнеш на изток с Александър в недостъпните простори на азиатските степи. Всяка умна жена е поет по душа. Ти не си философ, нито историк, не си и художник — всички те са заслепени, всеки от своята задача. Не си и завоевателка, защото у теб от амазонките е останало само изкуството да яздиш и смелостта. Ти по природа не си убиец. Затова си по-свободна от който и да е човек в армията на Александър и аз те избирам за мои очи. Ти ще видиш това, което аз никога не ще мога. Близка смърт ме очаква.

— Как ще ти разкажа тогава?

— Не на мен. На други. Край теб винаги ще има умни, издигнати хора, поети, художници, защото тях ги привлича твоята същност. И това ще бъде още по-хубаво, отколкото ако разказвах аз. Ще остане в паметта на хората, ще влезе в песните на поетите, в писанията на историците, ще се разнесе в легенди из Ойкумене и ще стигне до тези, които трябва да знаят.

— Страхувам се, че грешиш, отче. Аз не съм тази, която ти трябва. Не съм мъдра, невежа съм, Ерос, танците, песните, възхищението на мъжете, завистта на жените, бясното препускане ми замайват главата.

— Това са само временни белези на силата ти. Аз ще те посветя, ще ти предам вътрешния смисъл на нещата, ще те освободя от страха.

— Какво трябва да правя?

— Утре вечер ще дойдеш облечена в нова линостола, придружена от спътник, и ще почакаш на стъпалата, докато Никтур, Пазачът на небето, не се огледа във водите на Нил. Ще уредиш работите си така, че да отсъствуваш девет дни.

— Слушам, отче. Но кой ще бъде спътникът?

— Ще се появи в определеното време. Твоите месечници съответствуват ли на лунните?

— Да — със заекване след известно колебание призна Таис.

— Не се смущавай. Няма тайни и нищо недостойно в здравото тяло на жената освен само за глупците. Дай ми лявата си ръка.

Таис го послуша. Делосецът сложи дланта й на масата, разтвори пръстите й и няколко секунди се рови в малко сандъче от слонова кост. Той извади пръстен от електрон с червен хиацинт с необикновен наситен розов оттенък. На плоския камък бе издълбан равнобедрен триъгълник с широка основа, с върха надолу. Поставяйки го на показалеца на Таис, философът каза:

— Това е символ на властта на великата женска богиня. Сега си върви!