Иван Ефремов
Атинянката Таис (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
АФРОДИТА АМБОЛОГЕРА

Александрия порази Таис с бързината, с която се изграждаше. През тези няколко години, които тя преживя без да напуска Мемфис, градът беше станал по-голям от древната столица на Египет, беше придобил великолепна крайбрежна улица, вечерно време изпълнена с шумна весела тълпа. Множество съдове се полюшкваха в пристанището, а по-надалече над морето се издигаше подставката на исполинския маяк, издигнат на Фарос. Градът не беше египетски. Таис откри в него голяма прилика с Атина, вероятно нарочна, а не случайна. Дори една стена, прилична на Керамик, отделяше аматунтската част на града от къщичките в Ракотис. На нея също така пишеха покани до известни хетери, както в Атина, Коринт и Клазомене. Музейонът и Библиотеката Птолемей беше строил по-бързо от другите съоръжения и те се издигаха над покривите, привличайки погледа с белия камък и величаво простата си архитектура. Палми, кедри, кипариси и явори се извисяваха в градините и около къщите, розови храсти бяха изпълнили склоновете на високата част на града. А най-красиво от всичко беше искрящото със синевината си море. В простора на неговите шумящи вълни се разсейваше умората от еднообразието на последните години и тревогата, породена от неизвестния бъдещ живот. Сега тя никога вече няма да се раздели с морето! Сдържайки желанието си веднага да се хвърли в зелената край брега вода, тя се отдалечи от морето до хълма с гробницата на Александър. Таис беше свалила всички знаци на царско достойнство. И въпреки това минувачите се взираха в тази невисока жена с необикновено чисто и гладко лице, чиито правилни черти учудваха даже тук, в една страна, където не бяха рядкост красивите, добре очертани лица, характерни за древните народи на Изтока и Елада. Нещо в походката, в меднооцветения загар, дълбочината на огромните очи, във фигурата, която се очертаваше през хитона от съвсем тънка египетска вълна, караше минувачите да я изпращат с очи. След нея малко по-назад накуцваше Ройкос, рамо до рамо с големия си син, въоръжени и бдителни, дали клетва на Ерис да не се озъртат настрана.

Както и преди няколко години, атинянката се приближи до изкуствена могила от морски камъчета, споени с вар, облицована с плочи от сив сиенски гранит. В преддверието от тежки блокове стоеше стража от декеархи със стотник (лохагос) начело. Бронзовите врати биха издържали удара и на най-тежката обсадна машина. При предишното посещение Птолемей бе показал на Таис остроумното съоръжение. Достатъчно беше да се подкопаят опорите и огромната маса камъчета щеше да рухне отгоре и да скрие гроба. За една нощ беше възможно да бъде залят със смес от вар и яйчен белтък и да бъде покрит с предварително подготвени плочи. Таис показа на лохагоса пръстена си с царски печат и той ниско й се поклони. Десет воина открехнаха бронзовата врата, запалиха светилници. В центъра на гробницата беше изправен златният, добре познат на атинянката саркофаг, украсен с барелефи. Както и по-рано, сърцето й се сви от мъка. Тя взе каната с черно вино и флакона със скъпоценно масло, донесени от Ройкос, извърши възлияние в чест на сянката на великия пълководец и се вцепени в странно, подобно на сън, състояние. Причуваше й се шумолене на бързо летящи птици, плясък на вълни, глух тътен, сякаш далечен тропот на хиляди коне. Сред тези призрачни звукове на Таис й се стори, че властният, дочут само от сърцето й глас на Александър й каза една единствена дума: „Връщай се!“

Връщай се, но къде? В родните брегове на Елада ли, в Мемфис или тук в Александрия? Златото на саркофага отговаряше само със студа на докосването. Не успяваше да съсредоточи мислите фигури на миналото. Тя хвърли прощален поглед върху златните фигури на барелефите, излезе и се спусна надолу от могилата, без нито веднъж да се обърне. Изпитаното за първи път в храма „Ериду“ чувство на освобождение се затвърди окончателно. Тя изпълни последния си дълг, това беше последното, което тормозеше нейното съзнание с нещо незавършено…

Таис се върна в бялата къща под кедрите, която й бяха дали по заповед на Птолемей, след като тя отказа да живее в двореца. Атинянката в пълно царско одеяние потегли заедно с Ерис с колесница към величествената къща на Птолемей. Таис преди всичко поиска среща насаме. Царят, който беше приготвил празнично посрещане и пир, с нежелание се подчини. Обаче когато нубийският роб внесе и разпечата кожения вързоп със златната юздечка, Птолемей забрави недоволството си.

— Ето подаръка, изпратен ми от твое име по младия тракийски роб — каза Таис.

— Не съм го изпращал, макар и да обичам такива майсторски изработени неща.

— И тези две борещи се пантери на начелника нищо ли не ти говорят?

Птолемей, макар да чувствуваше, че Таис е сериозна, все пак пожела да отвърне с шега.

— Сигурно са изпратени от някой от твоите безбройни обожатели.

— Възможно е. От такива, които искат аз да съм мъртва!

Птолемей скочи ядосан и учуден.

— Заповядай да занесат това нещо на учените лекари в Музейона, за да определят те отровата, от която загина Боанергос, а моят живот бе изправен на края на пропастта към Тартара. Отдавна бих била вече там, ако не беше тя — атинянката посочи Ерис.

— От мое име ли? — развика се Птолемей и удари с крак. Мощният му глас прокънтя из двореца. Притичаха воини с дрънчене на оръжие.

— Не се гневи напразно. Нито аз, нито Ерис дори за миг не сме помислили за тебе. Но това е изпратено от човек от твоята среда. Не се съмнявай!

— Не може да бъде!

— Помисли сам, разгледай изображението на пантерите, мъдри ми Птолемей. И още едно нещо — ти определи за наследник сина на Береника, а не своя най-голям син — Птолемей Светкавицата. И не моя Леонтиск. Благодаря ти за това: момчето не ще умре от ръка на убиец. Ала майката на Птолемей Светкавицата слезе в Аид, а аз още съм жива и царувам…

— Береника?! — Гласът на Птолемей пресекна като у смъртно наранен човек.

— Не! — подарявайки му живота прозвуча твърда дума. — Ето! — Таис му подаде табличката с името.

Птолемей сви рамена.

— Попитай Береника. Аз мисля, че името трябва да й е известно, макар тя да не е участвувала в долната постъпка.

Птолемей излезе вбесен и се върна след няколко минути, влачейки след себе си смутената Береника, която очевидно се бе обличала за пиршеството. Нейното изтънчено смъртнобледо лице беше обезобразено от уплаха, а черните й очи блуждаеха от Таис към мъжа й.

— Познаваш ли го? — Птолемей изтръгна от Таис съдбоносната дъсчица. Береника прочете името и падна пред краката му.

— Това е мой братовчед по майчина линия. Ала кълна се в Стикс и мрачините на Аменти…

— Не се кълни, царице — Береника примря, като чу ясно произнесената титла от Таис, — ние знаем, че ти си невинна.

Атинянката вдигна Береника и тя, макар да беше по-висока на ръст, изглеждаше малка пред мемфиската царица.

— Ще заповядам веднага да хванат негодника — извика Птолемей и удари с металическия диск.

— Напусто. Той, разбира се, се е скрил, щом като е получил вест за неуспеха на покушението. Но ти го запомни, царю! — почти със заплаха каза Таис и се отстрани от Береника, като с повелителен жест отпрати притичалите на призива слугини. — Отменям празника! Днес ще говоря с моя мъж насаме!

Птолемей не посмя да й противоречи.

Те останаха насаме до разсъмване, след като бяха оставили Ерис да легне в една от стаите. Никой не узна за какво разговаряха царят и царицата. На разсъмване Таис постави пред Птолемей свещения уреос, свали многоцветните царски мъниста и египетската дреха, облече любимата си жълта екзомида и огърлицата от нокти на черен лешояд.

От огромната тераса на двореца се откриваше изглед към безкрайното море, осветено от розовия поглед на Еос.

Птолемей сам донесе пурпурночервено вино от критски лозя и наля в две тънки чаши, направени от планински кристал още преди първите фараони на Египет.

— Хелиайне, царю! Нека те пазят всички богове на Елада, Египет и Азия в твоите славни деяния — на строител и колекционер! — Таис вдигна чашата, плисна по посока на морето и я изпи.

— С тия думи ти откъсваш частица от сърцето ми — каза Птолемей, — с мъка се разделям с тебе.

С хитра усмивка атинянката почука по шишето за вино от рога на индийски еднорог звяр с баснословна цена.

— Ти пиеш само от него защото се страхуваш от отравяне ли?

Птолемей слабо почервеня и нищо не отговори.

— Ти си вече на възраст. Време е да избереш само една царица. И ти си я избрал! Защо ще скърбиш?

— Незабравимо е великото минало, когато аз придружавах Александър и ти беше с нас в Месопотамия.

— Незабравимо, но не може да се живее само с миналото. Кога ще бъде готов корабът?

— Ще дам заповед веднага да приготвят кръгъл кораб със силна охрана. След два-три дена ти можеш да отплаващ, кажи само накъде да насоча кормчията.

— В Кипър към Патос.

— Мислех, че ще се върнеш в Атина.

— Победена от покойния Антипатър, със затворената от македонците Мунихия, с пресния гроб на отровилия се Демостен? Не, аз няма да отида там, докато вие с Касандър, Селевк и Лизимах не завършите войната срещу Антигон. Ти, разбира се, знаеш, че военачалникът на Касандър в Аргос е изгорил живи петстотин души, а в отговор на това един стратег на Антигон напълно е разорил и опустошил свещения Коринт?

— Какво от това, война е!

— Война на диваци. Подивели са и войниците, и техните началници, щом могат да си позволят такова нещо на земята на Елада, каквото не бяха посмели и чужденци. Ако всичко тръгне така, не чакам, нищо добро за Елада!

Птолемей гледаше Таис и внимателно я слушаше.

— Ти говориш същото, което говорят новите философи, дошли неотдавна в Музейона. Те се наричат стоици.

— Слушала съм за тях. Те се опитват да намерят нова нравственост, която почива на равенството на хората. Пожелавам им щастие!

— Щастие няма да има! На Запад се засилва Римската държава, готова да доведе целия свят до робство. Неизвестно защо, те особено мразят евреите. Римляните подражават на елините в изкуствата, но по природа са злобни, надяват се само на военната си сила и са много жестоки към децата, жените и животните. Вместо театри те имат грамадни циркове, където убиват животни или се убиват помежду си за развлечение на ревящата тълпа.

— Те обичат да принасят кървави жертви, нали? — запита Таис.

— Да. Откъде знаеш?

— Знам едно пророчество. Страни, където хората принасят кървави жертви, уподобявайки своите богове на хищни зверове — Елада, Рим, Картаген, — ги чака скорошна гибел, разрушение на всичко създадено и пълно изчезване на тези народи.

— Трябва да разкажа това на моите философи. Искаш ли да поговориш с тях в Музейона.

— Не. Малко време имам. Искам да се видя с Леонтиск.

— Той плава край бреговете на Либия, но още вчера, отгатнал твоето желание, аз изпратих бърз кораб.

— Ето преимуществото да си царски син. Благодаря ти още веднъж, че си решил да направиш от него моряк, а не наследник, наместник или друг някакъв владетел. Той прилича на мен и не подхожда за тази роля.

— Ти си му предала с критската кръв безкрайна любов към морето. А какво искаш за Иренион?

— Да се възпитава у Пентанаса, моя приятелка от старинен род, чието име е изсечено с кипърска писменост върху паметниците на острова. Искам да направя от нея една добра жена. Тя притежава твоя здрав поглед, предпазливост в постъпките и, струва ми се, предвидливост. Разделянето на империята на Александър и избора на Египет и досега ми служат за образец на твоята държавническа мъдрост!

— Аз избрах Египет и по още едно съображение. Тук аз съм цар сред чужди за мен народи и създавам нова държава по свое схващане, като избирам най-подходящите за властта хора. Във време на бедствия винаги ще бъдат за мен защита тези, чието благоденствие е свързано с моето царуване. Няма да се повторят дребнавата завист, клеветата, свадите и съперничеството на силните, но невежи хора от старинните родове, които не позволиха на Елада да разцъфти, както би могла с един такъв велик народ. Нейните най-добри синове винаги бяха клеветени и опозорявани. Благодарността на благородниците към най-издигнатите хора се изрази в наказания, изгнание, предателство и затвор. Припомни си Перикъл, Фидий, Сократ, Платон, Темистокъл, Демостен!… Още една чаша. Сега за мен прощална! — Птолемей вдигна кристалната чаша, вдигна я и внезапно спря. — През всичките тези години аз няма за какво да те упрекна освен за едно. Искаш ли да знаеш?

Таис заинтересувано кимна.

— Как позволи да продадат сребърната Анадиомена, за която ти беше модел? Нима не знаеше колко обичам тебе и красотата на жената, и всичко, което е свързано с тебе?

— Нищо не съм позволявала. Така нареди съдбата. Лизип бе определил статуята за Александър, но отначало царят нямаше време, а после наскоро умря. На теб тогава не ти беше до скулптури. Но аз се радвам, че Анадиомена попадна в Индия. Там отношението към женската красота е съвсем особено, а при сегашното състояние на Елада аз не съм уверена, че статуята от сребро ще остане непокътната, дори ако я бяха поставили в храма.

— Щом е така, ти си права и аз се отказвам от своя упрек. Тук му е мястото, Селевк ми говореше за своите планове за поход в Индия, когато търсеше спасение при мене. Посъветвах го да се откаже и да отстъпи своята част от Индия на Чандрагупта. И той каза, че ще я отстъпи, ако му даде петстотин слона!

— Мил е този гигант и колекционер на гиганти!

— От мъжко гледище не е чак толкова мил. Слоновете са мощна бойна сила, подвижна, по-добра от фалангата и от тежката конница. Селевк ненапразно събира слонове за своята армия. Ние с него сме приятели, но дали неговият наследник ще бъде приятел с мен и с моите наследници?… Ще се наложи, за да се противопоставя на неговите слонове, да си завъдя и аз. Индия е недостъпна за мен, затова ще търся слонове от Либия. И тук наистина събраните от тебе сведения за пътищата на юг, особено за плаванията в Пунт, са неоценими. Аз вече заповядах да приготвят кораби, те ще отплават по Еритрейско море към Носа на благоуханията и по-нататък, откъдето египтяните са докарвали всякакви зверове. Слоновете в Либия са други, различни от тези в Индия, те са с големи уши, грамадни бивници и полегати гърбове, много по-диви и по-мъчно се опитомяват. Обаче за сражение те са дори по-добри от индийските, защото са много по-злобни и по-дръзки. Нима не са забавни капризите на съдбата? Ти си помогнала на Селевк да получи слонове с твоята статуя, а на мен още повече, да узная местата, където могат да се намерят. Още веднъж ти благодаря!

— Вече е ден! — напомни Таис на увлеклия се цар. — Береника се е изтормозила, пък и на мен ми е време.

Птолемей и Таис направиха възлияние на боговете, прегърнаха се и се целунаха като брат и сестра. Атинянката разбуди Ерис, заспала под ромона на фонтана. Те тръгнаха пешком към дома си, будейки същия възторг у минувачите, както и преди много години. Никой не би могъл да даде повече от двадесет и пет години нито на четиридесетгодишната Таис, нито пък на тридесет и пет годишната черна жрица.

— Ако знаеш колко ми е леко с екзомида! — възкликна Таис. — И няма нужда да внимаваш за жестовете си, думите си, израза на лицето, за да не смутиш поданиците си. Сега аз нямам поданици и никому не съм длъжна! Мога да пея, макар отдавна да не съм пяла, пък може да съм загубила и гласа си.

— Една поданица ти винаги имаш. — Ерис със смях се поклони ласкателно по азиатски, маниер.

Атинянката спря, разглеждайки приятелката си. Ерис вдигна вежди в недоумение.

— Ти ме подсети за нещо много важно. За малко щях да го забравя!

— За какво?

— Ще видиш! Знам, че е безполезно да те дразня с недомлъвки. Просто още не съм го обмислила напълно.

Уморена след нощното бдение, Таис с наслада се отдаде на блаженството от банята и силния йонийски масаж. Тя спа целия ден до мръкване, а половината от нощта прекара на терасата, обмисляйки срещата със сина си. Сега Леонтиск е на около, петнадесет години. Почти възрастта на ефеб. Таис реши свиждането със сина й да стане заедно със срещата с морето. Те ще отидат на Фарос, там, където Неарх бе й показвал критските развалини сред храсти и пясък. Там тя беше се гмуркала под плясъка на вълните и виковете на чайките на пустинния бряг… Сега тя ще вземе със себе си и Ерис. Не е разбрала, още какво е отношението на приятелката й към морето. Жалко ще е, ако тя се отнесе към него другояче, не както самата Таис. Малко ли хора има, които морето тревожи, прилошава им от него, просто ги плаши…

Атинянката нямаше защо да се безпокои. Този ден за нея стана истински празник. Лебедовобяла лодка пореше сините вълни, които гальовно и леко люшкаха малкия съд. Леонтиск беше строен като майка си, със същите сиви очи и меден загар като на Таис, вече с лек мъх над горната устна; по целия път до северния бряг на Фарос синът й не откъсваше от нея възторжени очи. Част от крайбрежието беше вече заградено с грижливо подредени камъни, положени върху гигантските грамади от някогашното критско пристанище. Като оставиха лодката на западния кей, Таис, Леонтиск и Ерис тръгнаха към самотния край на крайбрежието. Под стръмната стена тъмнееше дълбока вода. Неволно повтаряйки жеста на Александър, тя изля в морето смес от вино и ароматно масло и заповяда на Леонтиск да захвърли надалече златния лекитион.

— Сега да се отдадем на Тетис^[1] — весело извика тя.

Леонтиск не се смущаваше от голотата си, както и майка му. Момчето се съблече и се гмурна. Ритмично напиращите талази близо до острова се раздробяваха на малки бързоструйни вълни, които блестяха като аметистови огледала под високото слънце.

— Мамо, ела! — повика я Леонтиск и със силен замах отплува все по-далече, където вълните бяха по-бавни и по-страшни, надигаха се като тежки грамади. Стадо делфини, показвайки ъгловатите си плавници и черните гърбове, се приближаваше към къпещите се. Затаила дъх, Таис се спусна в плътната, тежка вода. Най-сетне! За няколко мига тя дори забрави Ерис. Навела глава, Ерис внимателно се взираше в дълбочината.

— Ерис, миличка, плувай насам! — извика Таис и дори се изплаши от светкавичната бързина, с която черната жрица се хвърли в морето. Атинянката знаеше, че Ерис плува някак си без желание, без бурната радост, която обхващаше Таис във водата. А тук Ерис със своя боен вик: „Ериале! Ериале и Ерис!“ плуваше, догонвайки Леонтиск, без никак да се плаши от глухия заплашителен шум, с който се издигаха и спускаха талазите в открито море.

— Света Майко на боговете! Колко леко се плува в тази гъста вода! Тука я няма тъмнината на блато, както в река или езеро. Морето те държи и те милва — радостно споделяше Ерис с приятелката си.

И Таис ликуваше.

От изток връхлетя вятър, погаси бляскащите огледалца по склоновете на талазите, притисна заострените им върхове и на Таис й се стори, сякаш невидими нереиди ги бяха заобиколили, удряйки ги с пестници по шията и рамената, закачливо плискаха лицата им, милваха тялото им с нежни ръце. Тя сподели това с Леонтиск и отново я учуди погледът на момчето, което внимателно я следваше.

Ерис скоро се умори, тя още не беше възстановила напълно своите сили. Таис и Леонтиск непрекъснато се гмуркаха надълбоко, плуваха и се премятаха, като подражаваха на делфините, които се носеха редом с тях, поглеждаха ги с малките си дружелюбни очи и подаваха усмихнатите си бяло-черни муцунки.

Уморени, най-после те излязоха на гладките гранитни плочи. Ерис обля приятелката си с прясна вода, изми солта от нея и й помогна да разчеше черните си коси. Леонтиск, който беше застанал малко по-надалече да се суши, срамежливо се приближи до майка си, наведе се до краката й и прегърна силните й колене.

— Кажи ми истината, мамо богиня ли си?

Посрещнала умолителния поглед на ясните сиви очи, Таис отрицателно поклати глава.

— Но ти не си простосмъртна? Ти си нереида или нимфа, милостиво отдала благоволение на моя баща. Слушах, че слугите в двореца си шепнеха нещо такова. Недей да отхвърляш молбата ми, мамо, кажи ми! Аз искам само да знам!

Ръцете на момчето, укрепнали в работата с весла и платна, здраво стиснаха коленете на майката. Пламенната вяра на момчето накара сърцето на Таис да трепне. Тя си спомни Александър. Само един намек на майка му беше му вдъхнал необходимата вяра в себе си. А същевременно срещу измамата се надигаше постоянното чувство за истина.

— Прав си, момчето ми! — неочаквано каза застаналата наблизо Ерис. — Майка ти не е простосмъртна, но не е и богиня.

— Така си и знаех. Тя е една от дъщерите на Тетис от простосмъртен. И този малък пояс със звездата на тебе нали е заклинание на простосмъртния живот? Както поясът на Иполита ли? Така ли?!

Таис само успя да прошепне:

— Така!… Аз не съм безсмъртна, не притежавам власт на богиня и не мога да ти дам магическа сила или неуязвимост в сражения — побърза да добави атинянката, — но аз ти вдъхнах любовта към морето. Тетис ще бъде винаги милостива към тебе.

— Мила, мила, мамичко! Ето защо си ти тъй божествено прекрасна. Истинско щастие е, че съм твой син! Благодаря ти. — Леонтиск обсипа с целувки коленете и пръстите на Таис.

Тя вдигна сина си, приглади къдрите на черните му коси и каза:

— Иди се обличай. Време е да вървим!

Лицето на момчето се изпълни с тъга.

— Не може ли да ме вземеш със себе си? Ще ни бъде много хубаво заедно.

— Не мога, Леонтиск — отвърна Таис и почувствува как някаква топка заседна в гърлото й. — Ти трябва да бъдеш с баща си, а не с майка си. Ти си мъж, моряк. Побеждавай морето за радост на хората, а не за тяхната гибел. И ние заедно с Тетис ще бъдем винаги с тебе!

Леонтиск се обърна и отиде при дрехите си. И тъкмо навреме, иначе би видял майчините сълзи.

След къпането в морето Леонтиск сякаш израсна. На връщане той още по-високо държеше гордата си глава с тънки критски черти на лицето. Лодката се приближаваше към пристанището, когато момчето докосна майка си и шепнешком попита, посочвайки Ерис:

— И тя ли?

— Още повече от мене! — също така шепнешком отвърна Таис.

Леонтиск внезапно взе ръката на черната жрица, докосна до нея челото и страната си и я целуна по дланта. Неизразимо учудена, Ерис го целуна по двете страни — милост, която досега никому не беше оказвала. Таис си помисли колко хубаво би било за момчето да има до себе си такъв приятел. Понеже не беше богиня, тя не можеше да знае, че след пет години в голямото морско сражение при Саламин, в дълбокия залив на Фамагуста на източния край на Кипър, Птолемей ще понесе пълно поражение, а Леонтиск ще бъде пленен. Впрочем благородният победител, любимецът на атиняните, Деметрий Полиоркет скоро ще върне сина на Птолемей и сам ще бъде разбит от него. Паметникът на победата на Деметрий — статуята на крилатата Нике на остров Самотраки — хилядолетия наред ще предизвиква възторг у хората от всички народи и езици!…

Морето сякаш приветствуваше връщането на своята дъщеря и удивително спокойно носеше „Кирка“ — корабът на Таис на североизток от Александрия към остров Кипър. Атинянката си припомняше някогашните плавания. Всяко беше характерно с много хубавото си време. Как тогава да не повярваш в особената милост на Тетис?

— Пресмятат, че до Патос на Кипър има петстотин египетски схена — казваше началникът на кораба на Таис, опитен кормчия от Астипалайя, — а аз измерих повече — две хиляди и осемстотин стадии.

— Как може да се измери морето? — запита удивена Ерис.

— Има няколко начина, но аз използувам най-простия. — Началникът на кораба присви очи, вперил поглед в далечината. — При такова хубаво време и слабо вълнение. Гледай сама!

По заповед на пача тика на палубата излязоха двама възрастни моряка, единият с огромен лък и връзка съвсем тънка връв другият — с морска клепсидра^[2], издръжлива на люшкане. Превързан с широк пояс, морякът с лъка увисна над водата, опрял боси крака в борда на кораба, пусна стрела, която изтегли връвта с навързани по нея разноцветни рибени мехури. Два пъти връвта падаше безуспешно, на третия път излетя в права посока. Щом като носът на кораба се оказа в началото на връвта, кормчията удари меден диск и вторият моряк пусна клепсидрата. Вторият удар се разнесе, когато носът на кораба измина края на връвта.

— Колко капки? — извика кормчията.

— Тридесет и една — последва отговор.

— Ето така — поясни началникът на Ерис, — връвта, дълга половин стадии, падна право, не се изкриви от вълните поради опитността на моите моряци. Корабът я измина за трийсет и един удара на сърцето или капки на клепсидрата. Изчислението трябва да се приспособи според вълната и извивките на връвта. Като пример ще кажа: нашата „Кирка“ изминава около шейсет стадии на час — много добър ход със средно платно, без весла. Пресметни колко време ще бъде необходимо да стигнем до Патос, само че наум — да не гневиш морския старец! За да измерим правилно разстоянието, през време на плаването трябва да направим много пъти измервания. Изменя се силата на вятъра, течението — пътят е далечен!…

Кормчията беше избрал време, когато етесиите — летните ветрове, които духат към Египет — за кратко време изменят направлението си и повдигат вълни от северозапад. Морето притъмня, придоби цвят на хиоско вино, а по неговата притъмняла шир препускаха в редици белогривестите коне на Посейдон. Силен вятър смъкваше пяната от техните гребени, блеснала на слънцето под безоблачното небе. Такъв изглед на морето е нещо обикновено за всеки елин, а силата на ветровете не смущаваше мореплавателите — те знаеха, че привечер тя ще намалее и най-страшното — нощна буря — няма да се случи.

Таис и Ерис, акомпанирайки си на систрон и на китара, пееха на носа на кораба най-различни песни: елински — тъжни и мелодични; провлечени и жални персийски; отсечени и резки — финикийски и египетски; пееха песните на либийските пирати с диви провиквания и подсвирвания, като предизвикваха голям възторг сред моряците и вбесяваха кормчията, защото мореплавателите ставаха невнимателни.

За игри и разговори с дъщеря си Таис се усамотяваше в едно закътано място, между задната надстройка и края на палубата, оградено с тръстикови плетеници от вятър и пръски. В една от поредните сърдечни беседи малката Ирана смая Таис с мечтата си да стане хетера. Ирана с детска наивност разказваше за богатите дарове, които хетерите получават, за пировете с музика и танци, за преклонението на мъжете, паднали пред краката на хетерата само от един неин поглед.

Колкото повече се мръщеше майката и все по-весело се усмихваше Ерис, толкова по-красноречиво момиченцето се стараеше да докаже своята правота. Стигна се и до възхвалите за целувките и нежните прегръдки на мъжете.

Ядосаната Таис разбра по чии думи говори момичето, но се сдържа и се зае търпеливо да обяснява на дъщеря си, че са й разказвали невероятни приказки всичко в живота, с каквото и да се занимава човек, а особено жена, не става така леко и безбурно.

— За нас, жените, боговете не са дали толкова много пътища в живота — тихо казваше тя на дъщеря си, милвайки правите й кестеняви коси и взирайки се в сериозните й кафяви очи, — и всеки път трябва да се избира много предпазливо. Необходимо е да знаеш и да претегляш всички способности, които са ти дали боговете, и възможността да ги подобриш. Пътят на хетерата е един от най-трудните. Той прилича на живота на художника, на музиканта, на архитекта. Кой мъж ще е толкова глупав да стане музикант, без да има слух? А момичетата често мислят, че младежкият чар, мелодичният смях и леката походка са вече достатъчни средства за успех. Не, не е вярно! Една-две години и след това всичко завършва със свински живот в пиянства с груби чужденци, подобни на скотове в пристанищните бърлоги. Ако даже имаш съвършено тяло, красиво лице, великолепни коси и горе-долу способност на певица и танцьорка — всичко това стига само за една второстепенна актриса, често пъти награждавана с юмруци от ръководителя на трупата. Но за да станеш добра хетера, освен външност и грация ти трябва да имаш силна памет, да Четеш на трите наречия^[3], да обичаш и да помниш историята, да знаеш основите на философските учения. Тогава ти ще говориш с поети и философи като равна и ще бъдеш по-високо от по-малко надарените мъже. Но и това е малко! Ти трябва да притежаваш безпогрешен вкус в облеклото, да разбираш от изкуството на скулптурата, на живописта, може би дори и сама да рисуваш. Ти трябва да разпознаваш хората от пръв поглед, да покоряваш мъжете, без да насилваш волята им, да бъдеш домакиня на симпозиумите. Освен това ти трябва да се занимаваш с атлетика, и то такава, при която можеш да съперничиш с мъже. Мен ме считат например за добра ездачка и още по-добре плувам, в това, виж, аз мога да изляза насреща с кой да е мъж. Да не ти говоря и за другото, че ти би трябвало да притежаваш поне издръжливостта на спартанец, издръжливост на вино като у варварин, здравето на критски бик. Ако ти, притежавайки по малко от всичко дотук изброено, завършиш от шест до тринайсет години школата в Коринт и тези седем години бъдат оросени от твоите детски сълзи на обида, изпитания, труд и наказания — едва тогава ще станеш наистина знаменита хетера! Ако, разбира се, ти провърви, ако не се разболееш и ако преждевременно не повехне красотата ти.

Таис се облегна на облегалото на плетеното кресло и затвори очи, сякаш уморена от спомени. Укротената Ирана дълго мълча, притисната до майка си, и каза:

— Разбрах, мамо! Не искам вече да бъда хетера.

— Ти си умна и предпазлива, дъщеря на цар, прославил се със своята изискана мъдрост. Иди да спиш, настъпва горещо време. И ми изпрати бавачката.

Щом момиченцето излезе, Таис скочи и няколко пъти се разходи нетърпеливо по палубата. Ерис я прегърна, разбирайки добре настроението на приятелката си.

— Нищо не е станало, просто момичето е съзряло за женитба, и глупостите, които й замайват главата, тя разправя на Ирана.

— Малко съм се занимавала с дъщеря си, щом като…

— Ами че това е твоя вина, а не на бавачката! — усмихна се Ерис.

Таис тропна с крак и неочаквано се засмя.

— Ти си права. Но аз ще й покажа една хетера!

— Късно се сети да се показваш свирепа като царица. Ако искаш да знаеш и тук пак ти не си догледала.

— Какво, богиньо на справедливостта!

— Пропуснала си. Време му е на момичето. Тя се пилее в напразни копнежи, твърдите й гърди ще се отпуснат без любов. Кой ще е виновен? По-възрастната! Тя живее при тебе, тогава бъди й вместо майка.

— Цяло нещастие е да имаш работа с грамотни момиченца от добри семейства. Рано се е начела!

— Може би за твоите похождения? Не са малко вече написаните книги за Александър и неговите приближени…

Дотича бавачката, пълногръда пъргава девойка, с черни мечтателни очи и дълги ресници.

— Извикай Ройкос! Кажи му да донесе и една връв.

Старият тесалиец дойде и следеше с очакване Таис.

— Събличай се! — заповяда атинянката на бавачката, която учудено опули очи в господарката си.

Ерис с прикрита усмивка дръпна връзките на хитона й. Като истинска елинка, девойката не носеше нищо друго освен горна дреха.

Таис докосна гърдите на девойката, поклати глава и запита:

— Мазала ли си ги със сок от цикута? Дълго ли?

— През пианепсион ще стане пети месец от втората година — промълви бавачката.

— Глупачка! Да беше се посъветвала с мен. Сега те ще останат такива каменни!

— И нека! — опря се момичето.

— Толкова ли е вълшебен цикутовият сок? — учуди се Ерис.

— Ако гръдта е малка, той спомага да порасте и завинаги я затвърдява. Само че трябва строго да се спазва мярката, а, струва ми се, нашата глупачка се е престарала.

— Пак твое недоглеждане — строго каза Ерис, — господарката трябва понякога да заменя майката.

— Да, справедлива моя приятелко, ти си права — каза Таис и критически огледа цветущото тяло на бавачката.

— Царице… господарке… не знам с какво…

— Не, ти знаеш! — прекъсна я Таис, като се стараеше да направи гласа си колкото се може по-свиреп. — Ти си се размечтала за любов, искаш да станеш хетера и си натъпкала със своите глупости главата на моето момиче.

— Господарке, аз само разказвах каквото бях прочела!

— Не е истина! Добавила си и собствените си мечти. Аз ще ги изпълня. Иди така, както си, там, където са настанени нашите моряци. Ще ги радваш до края на плаването. Ще започнеш своя път в служба на Афродита. Мореплавателите са жадни за жени, целувките им са силни, телата им яки, прегръдките неизтощими. Какво още ти трябва?

— Царице!

— Бях забранила да се споменава моята титла! Забрави я!

— Господарке, смили се! Не съм мислила… Не съм искала…

— Не искаш да служиш на Афродита ли, като отдадеш твоя пояс на кораба? Тогава ти си смущавала престъпно моята дъщеря! Думите ти са били лъжа и трябва да те дадем на морския старец.

Таис заповяда на тесалиеца с тайно смигане:

— Ройкос! Вържи ръцете и краката й и я хвърли в морето!

— Чичо Ройкос! Вие няма да го сторите! — закрещя девойката.

— Ще го сторя! Дай си ръцете! — отвърна старият воин, като заплашително се озъби.

Девойката падна в краката на Таис, разтреперана и разплакана.

— Стига. Играта е свършена! — изведнъж се разсмя атинянката. — Стани. Занапред десет пъти помисли, преди да разказваш каквото и да е на Ирана.

— Ах, госпожо, ти си се шегувала! Не ми ли се сърдиш?

— Сърдя се! Но не мога вече да те мъча. И него — посочи тя в ъгъла на постройката, където по-бял от вар стърчеше големият син на Ройкос, свил се, готов да скочи.

— Мога ли да си ида? — запита момичето, навеждайки се да вдигне хитона си.

— Иди си! И ето ти това за ум! — Таис така плесна бавачката, че на кожата й се отпечатаха пръстите и момичето изпищя.

Ерис й удари втора плесница и я блъсна в гърба. Момичето се втурна в отделеното за жените помещение.

— Недей да стърчиш като загубен — каза Таис на сина на Ройкос. — Бъди мъж, иди я утешавай!

Сякаш вятър помете младежа.

— Ти я удари до болка — укори я Ерис.

— Не знам кого повече го боли — отвърна Таис, духайки на пръстите си, — каква яка девойка! А сега, моя мила Ерис, да се заемем с тебе.

— Ти днес царуваш, лъвице — пошегува се Ерис малко със страх, поглеждайки приятелката си.

— Сега ти ще се превърнеш в лъвица — обеща й Таис и поведе приятелката си в своята килийка, чиято врата излизаше на кормилната палуба, а не в кабината на кормчията, пригодена по време на плаването за жените.

— Застани пред мен и вземи огледалото. Не, не така, обърни го към себе си! Затвори очи!

Ерис се подчини, понеже знаеше страстта на Таис към неочаквани и винаги забавни задявки.

Таис извади грижливо скритата кутийка от гравирано сребро, измъкна диадемата от две змии, сплетени от ивици зелено злато. Главите на влечугите, широки като главата на Наг в храма „Ериду“, бяха кръстосани и всяка имаше в отворената си уста топче сардоникс на ивици бял и черен ахат. Атинянката постави украшението върху главата на Ерис. То беше като по мярка — и не случайно. Бяха го направили по поръчка на Таис за три дни най-добрите майстори на Александрия. И от техните ръце вместо диадема или стефане излезе корона на някаква етиопска княгиня.

— Сега погледни!

Ерис не можа да сдържи възглас на учудване.

— Заповядах да направят очите от сапфири, подобни по цвят на твоите, а не от рубин, както амулетите на еврейските красавици — каза доволна Таис.

Диадемата възхитително подхождаше на черните коси и тъмнобронзовата кожа на приятелката й.

— Това за мене ли е? Защо?

— Намислих това още в Александрия. Тогава не ти казах. Ние отиваме в страна, където хора с такъв цвят на кожата като тебе стават или роби, или гости на царски род. Така че за да не те считат за робиня, ти ще носиш украшението, присъщо само на много високи особи. Помни това и се дръж като княгиня. А вместо варварското огърлие от отровни зъби на наг…

— Няма да го махна него! Този отличителен знак е по-скъпоценен от всичко друго!

— Добре, само че отгоре му слагай това. — Таис извади от кутийката огърлицата от небесносини берили и я закачи на шията на Ерис.

— Докато го носиш, никой няма да се усъмни в твоето положение. То е истински царски дар!…

Настана моментът, когато наближиха Кипър. Атинянката притисна ръце към гърдите си, признак на особено вълнение. Корабът наближаваше до един роден кът на Вътрешното море, макар и настрани, но приличащ на всички други острови на Елада. След толкова години, прекарани в чужди страни, бе настъпил час за среща с родината. Върхът на Тризъбия Олимп, обикновено скрит зад облаци, ясно изпъкваше над синкавата омара на покритите с гъсти гори планини. По нареждане на Таис началникът на кораба не се отправи в многолюдния Патос, а заобиколи Северния нос и влезе в Златния залив, където бяха имотите на приятелите на атинянката.

Лъчезарният въздух, лазурният залив, врязан като амфитеатър в пурпурните хълмове, пренасяха Таис в родната Атика. Каменно пристанище, бял път към планината, по склоновете на която бяха накацали измазаните с възрозова глина къщички под клонести кипариси, чинари и борове. Бистра изворна струя падаше отвисоко в плосък басейн на брега и се разбиваше на дребни капки. Над къщите се редяха ивици тъмнозелени миртови храсти, изпъстрени с бели цветове, признак на горещата половина на лятото. Неповторимият мирис на морски бряг в слънчев летен ден будеше детски спомени за живота й в Атическото селище под нежната грижа на възрастни хора. И Таис, след като изпрати обратно кораба с благодарствено писмо до Птолемей, сякаш потъна отново в своето детинство.

Всеки ден заедно с Ирана, бавачката и Ерис те отплаваха на западната страна на залива, защитен с дълъг нос, протегнал се в морето като гръб на дракон. Къпеха се до припадък, катереха се по скалите, дъвчеха любимите в детството сладки кафяви рошкови и се замеряха с твърдите им с металически отблясък зърна. Излезе, че приятелите на Таис имаха цяло ято момиченца от осем до дванайсет години — техните дъщери и племенници, децата на слугите и робите им. Според старинния обичай всички те играеха заедно. Лудешки се гонеха, плетяха венци и танцуваха бесни танци, обвити с гирлянди, под знойното слънце или съвсем голи, при ясна луна; гмуркаха се, като се опитваха да намерят кътче с останали от ловците гроздове кървавочервен корал. Или в нощите на пълнолуние се състезаваха кой по-далече ще отплува по лунната сребърна пътечка с чаша в ръка, за да направи възлияние на Тетис, Посейдон и Хеката.

Таис и Ерис вземаха участие в тези забави, като че бяха на тринадесет години — тайнствената възраст, когато в телата на момичетата настъпва равновесие в развитието във всяко отношение и Геа-Земята пробужда сили на ясновидство и несъзнателно проникване в съдбата, когато укрепват връзките с Великата майка, Артемис и Афродита.

Понякога Таис и Ерис взимаха дребни, но яки кончета от кипърска порода, които добре се катереха по планините. След като загина Боанергос, атинянката вече не искаше да има собствен кон. Или както някога в Екбатана с Хезиона се изкачваха пешком в планината по стръмни пътеки, избираха някоя много надвиснала скала, на страхотна височина във въздуха, и се разполагаха отгоре й.

Височината опияняваше Ерис. С блеснали очи, с отметната глава черната жрица пееше странни песни на неизвестен и за нея самата език, научени през ранно детство в храма, а може би още по-рано в забравената сега от нея родина. Тъжната мелодия се лееше без начало и без край и изведнъж припламваха съзвучия на думи, пълни със страст и гняв, и се издигаха в ясното небе като стон за правда. Ноздрите на Ерис се издуваха, зъбите й блясваха, диво потъмняваха очите й. У Таис всичко отвътре започваше да отвръща на този порив. От омагьосващата песен се появяваше желание да застане на края на скалата, да разпери широко ръце и да се хвърли долу в тъмната зеленина на крайбрежните гори, които оттук изглеждаха като мъхеста покривка.

Таис не се страхуваше от височината, но се чудеше на хладнокръвието на Ерис, която можеше да застане гърбом към пропастта, съвсем на края на скалата, й дори да показва на приятелката си нещо, което бе зърнала.

Въоръжени с копия, те потегляха и на по-далечни пътешествия. Таис искаше да даде възможност на приятелката си да почувствува цялото очарование от горите и планините на Кипър, сходен с природата си на Елада, скъпа на сърцето й.

Горички от борове с широки корони, с дълги игли, дъбове с кръгли листа, много тъмни, ситно назъбени и с червена кора се редуваха с огромни кестени, лешници и липи — всичко това Ерис виждаше за първи път, също както и горите с високи хвойнови храсти, със силен аромат, подобни на кипариси, или черните мрачни храсти от друг вид хвойнови дървета, които също издаваха остър ободряващ аромат.

Таис лично за първи път виждаше гори от много високи кедри, различни от тези по Финикийското крайбрежие — стройни, с много къса зеленикавосинкава хвоя. Морето от кедрови гори се простираше по хребетите, чезнейки на изток и на юг в тишината и полумрака на безкрайни колонади. По-долу, на скалистите склонове, бликаха кристални извори и растяха явори с гъсти закръглени корони зеленина, подпрени от сплетени черно-сиви дънери.

Таис обичаше облените със слънце каменисти плата, обраснали с тъмни храстчета финикийска хвойна и дъхав розмарин, с пълзящите стъбла на тамяна и сребристите снопчета пелин. Въздухът, наситен с топлия мирис от множество дъхави растения, ги караше да дишат с пълни гърди. Слънцето само се вливаше в жилите, отразено от белите грамади мрамор, който се подаваше на ивици не много високо по склоновете.

Ерис лягаше по гръб, устремила в небето синевата на мечтателните си очи, и казваше, че сега не се учудва защо в Елада има толкова художници, красиви жени и защо всички хора, които среща, излиза, че по един или по друг начин ценят прекрасното. Природата тук е светъл и ободряващ свят с ясно очертани форми, който те влече към размисъл, думи и дела. Същевременно тези сухи и каменисти крайбрежия, бедни на вода, съвсем не насърчават към лек живот, а изискват непрекъснат труд, майсторско земеделие и смело мореплаване. Животът не глезеше хората, но и не отнемаше изцяло времето им за препитание и защита от стихии и неудобства. Ако не беше злобата, войната и вечната заплаха от поробване. Даже в толкова красива част на Ойкумене хората не бяха успели да създадат живот с божествено спокойствие и мъдрост.

Ерис се обръщаше по корем и вперваше поглед в далечните гори или в гълъбовото сияние на морето, мислеше за безбройните роби, които създаваха тази красота — великолепни бели храмове, колонади, стои и стълби, кейове и вълноломи. Какво донася тази красота? Дали смекчава тя нравите на хората, намалява ли насилието и жестокостта, стават ли повече хората, подобни на Таис и Лизип, справедливи и човечни? Накъде върви животът? Никой не знае. А да получиш отговор на този въпрос, би значило да разбереш накъде вървят Елада, Египет и другите страни. Дали към по-добро, към разцвет и справедливост, или към жестокост и гибел?

Съвсем други мисли вълнуваха Таис. За първи път от много години свободна от задълженията и бремето на високото положение, загубила интерес към това, че хората са се възхищавали от нея, непринудена повече да се упражнява постоянно за далечен поход, атинянката се отдаде на съзерцание, към което винаги имаше склонност. Всичко около нея беше родно. Тялото й от само себе си поемаше искрящата светлина от небето и лазура, мириса и сухата топлина на земята, а от време на време и суровата синевина на морето.

Таис имаше желание да преживее така много години, без да зависи от никого, без да бъде задължена никому. Но измина лятото, измина дъждовната и ветровита зима, отново покрай пътища и пътечки се залюшкаха белите цветни гроздове на асфоделиите. И живият ум, силното тяло на атинянката я потеглиха към дейност, към нови впечатления и може би към любов.

Завършваше сто и седемнадесетата олимпиада и Таис за първи път почувствува напълно значението на думата „аметоклейтос“, приложена към съдбата: неумолима, неотвратима и невъзвратима. Нейното египетско огледало започна да отразява сребристи нишки в гъстите, черни като нощ коси. И върху гладкото си, прилично на полирана ефеска статуя тяло Таис забеляза първите бръчици, там, където по-рано ги нямаше и не трябваше да ги има. Даже нейното несъкрушимо младо тяло отстъпи пред напора на времето, което отнася всичко! Атинянката никога не бе мислила колко тежко ще я нарани това откритие. Тя остави настрана огледалото и се скри в лавровите храсти, за да потъгува насаме и да се примири с неизбежното.

Точно тук я намери и Ерис, за да й предаде бързо писмо от Птолемей. Да, всичко беше станало точно така, както беше предвидила Таис още във Вавилон, когато обясняваше на Ерис коварната съдба на царските деца!

Касандър заловил майката на Александър Олимпиада и я обвинил в някакъв си заговор, заловил вдовицата на Александър Роксана и дванадесетгодишния син на слънцеликия пълководец, наследника на Македония, на Елада и на Азия Александър IV. Жестокият тиранин заповядал да пребият с камъни майката на великия цар, бившата върховна жрица в Пела, и да убият вдовицата и сина му. Войниците не посмели да вдигнат ръка срещу Александровата плът. Тогава Касандър завързал заедно сина и майката и лично ги удавил. Цяла Елада, всички останали живи диадохи и войници на Александър се възмутили от отвратителните злодеяния. Но както става обикновено, престъпникът останал безнаказан. Никой от тези, които имали власт и военна сила, не вдигнал оръжие срещу него. Злодеянията на Касандър не свършили с убийството на кръвните роднини на Александър. Тиранинът на Македония извършил още много жестокости.

Ерис горчиво съжаляваше, че не е сред близките на Касандър и не живее в Македония. Тя би го убила незабавно, впрочем тя не се съмняваше, че боговете ще накажат злодея. И нейното пророчество за скорошния край на Касандър излезе вярно. Известието за подлата постъпка порази Таис с много силна душевна криза, може би защото съвпадна със съзнанието и за отлитащата младост. Сега вече Ерис я забавляваше: водеше я на потайни женски танци при лунно осветление в чест на Хеката, търсеше с нея бои на изток от Златния залив, където в планините се подаваха зелени и сини жилки малахит и азорит, извънредно наситени и чисти.

През есента Таис реши, че твърде дълго е живяла в самота на село и се накани да отиде в Патос. Оживеният град, център на търговията с мед, кедър и с особено влакно за фитили на лампади, което не изгаряше в никакъв огън, беше прочут в целия свят с храма на Афродита Анадиомена. Тук, край Патос, богинята беше се появила от морската пяна и от звездната светлина, поради което носеше прякора Патия или Киприда (родена в Кипър).

Свещеният път от храма водеше до една част от крайбрежието, отделена със стена от пристанището. Девет мраморни колони в чест на деветте качества на Афродита заобикаляха открита колонада на крайбрежието от кубически грамади тъмен тежък камък, докаран от Тризъбия Олимп. Две стъпала водеха до залята с рода площадка от същия камък. Прозрачните зелени вълни прииждаха от морето, разбиваха се на плитчините и дълги ивици бяла пяна се въртяха със странни извивки над равната повърхност на площадката. По тези извивки жриците на богинята се стараеха да разчетат пророческите предзнаменования, защото според много старинни предания точно тук златоногата Афродита, радост за боговете и хората, била излязла от пяната.

Красавиците от острова — жени от знатен род, хетери, дъщери на земеделци и пастири — се къпеха тук след молитва в храма, вярвайки, че богинята ще ги дари с частица от своята неотразима и привлекателна сила. В петия ден на неделята, посветен на Афродита, тук се събираха любопитни кандидати за женитба, художници с принадлежности за рисуване, моряци от корабите, които пристигаха в пристанището от всички острови на Елада, от Финикия, Иония, Египет, Сицилия и дори от Картаген.

След известно колебание Таис също реши да изпълни този обред. Ерис разгледа критически приятелката си и я увери, че е достатъчно красива, за да се къпе денем. Въпреки мнението и Таис отиде да се къпе нощем един час преди полунощ, времето, посветено на Ерос.

Първата луна светеше над водата на първото стъпало, която достигаше едва до коленете, когато двете приятелки принесоха безкръвна жертва в храма и влязоха в морето.

Замислена и натъжена, Таис стоеше в лунното море и дребни вълни плискаха наоколо й, милваха я по рамената, сякаш богиня Тетис искаше да я утеши. Атинянката вдигна с внезапен порив ръце към небето и зашепна: „Родена от пяната на това място, където си дошла на света, дай ми знак какво да правя по-нататък? Не ще мине много време и аз ще престана да радвам хората, да подлагам на изпитание силата и стремежа им към прекрасното… ще престана да ти служа! Кратък е животът! Докато събереш мъничко знания и видиш как трябва да живееш, вече не можеш да вървиш по-нататък. Моля те, златонога, покажи ми път или ме убий! Добави една нежна смърт към всички твои предишни безценни дарове, за да ме изпрати твоята божествена воля отвъд Реката.“

Таис дълго стоя, загледана в проблясващото тъмно огледало на морето, понякога вдигаше глава, за да погледне забуленото с тънко покривало небе. Нито знак, нито дума, само вълните си шепнеха около тялото на Таис.

Неочаквано възторжени викове, удари в малки дайрета и плисък на вода заглушиха учудените жени. Те попаднаха в кръг от млади момичета и момчета, които с весел хоровод ги повлякоха на второто стъпало на площадката, където водата беше над раменете им. На излизане от морето младите хора — художници, поети, техните модели и любими, — без да дадат възможност на приятелките да се наметнат, оплетоха Таис и Ерис с гирлянди от посребрени от лунната светлина бели цветове и без да обръщат внимание на протестите им, ги поведоха на симпозиум като почетни гостенки. Таис успя да изтръгне дрехите си и дойде на пира облечена за разочарование на скулпторите, които бяха слушали много за красивите тела на атинянката и етиопската княгиня. По време на симпозиума Таис крадешком следеше кой повече привлича възхитени погледи: тя ли с простата си прическа, с три сребърни ленти и огърлица от орлови нокти, която открито и весело се смееше, или Ерис, затворена, гордо вдигнала глава, увенчана с короната от страшни змии, с високата си шия, обкръжена от сините берилови камъни, сияещи на тъмната й кожа.

„Гледат повече Ерис!… Не, като че ли мене?… Не, Ерис…“ И така, без да се увери коя е първа, Таис се увлече в песни и танци — та това беше първият истински след много години симпозиум на елински поети и художници! Дори Ерис се поддаде на атмосферата на веселие и младежка обич, предизвиквайки със своите танци просто бесен възторг у гостите.

Но увлечението на атинянката не трая дълго. Таис седна настрана, подпряла с ръка страната си, с удоволствие наблюдаваше младежта и същевременно изпитваше странно отчуждение.

Няколко пъти тя улавяше внимателния поглед на домакина, висок йониец, с доста посребрени нишки в гъстата грива на вълнистите си коси. Той сякаш правеше усилия да разбере и да претегли какво става в сърцето на Таис. Неговата жена, знаменита по-рано певица, ръководеше симпозиума като опитна хетера. Подчинявайки се на едва забележим знак на мъжа си, тя излезе между масите по средата на залата за пируване. Пошепна си нещо с музикантите, те взеха първите акорди на отсечен акомпанимент и в настъпилата тишина гласът на домакинята се извиси като освободена птица.

Таис трепна, мелодията проникна до самото й сърце. Това беше песен за Великия праг, който неизбежно се изпречва по пътя на всеки мъж и жена, на всички кръстопътища на живота. Издига го Хронос след осъдените от Ананке — Съдбата години. За много хора те са щастливи. Прагът е само едно мъничко възвишение. Прекрачват го почти без да забележат мирните земеделци. Старите войници в последните си сражения също така не виждат Прага. А хората с променлива, пълна със събития жизнена пътека — създатели на прекрасното, пътешественици, изследователи на нови страни — срещат нещо като преграда, а отвъд нея бъдещето, тъмно дори за много прозорливи хора. Този Велик праг някои или не го преминават, очаквайки пред него края на своите дни, или смело се втурват в неизвестното бъдеще, като изоставят назад всичко: любов и омраза, щастие и нещастие.

Певицата пееше на еолийско наречие, като се обръщаше към Таис, сякаш съзираше в нея тази, която се е изправила пред прага и е застанала в благородно безстрашен размисъл.

Песента трогна и младежите, които бяха още доста далече от Прага на Съдбата. Неговата сянка легна върху пламенната радост на симпозиума като знак за завършване на празника. На двойки и на групи гостите изчезваха в лунната нощ. Угаснаха люкносите между портика на входа и залата за пируване. Таис и Ерис станаха и благодариха на домакините.

— Вие сте гости на нашия град — каза домакинът, — благоволете да си отпочинете тук под нашия покрив. Гостоприемницата е далеч от Свещения път и вече е късно.

— Благородни домакине, ти даже не знаеш кои сме ние — отвърна атинянката, — дойдохме без покана. Доведоха ни насила твоите приятели. Те бяха мили и ние не искахме да ги обидим…

— Напразно мислиш, че жителите на Патос не познават Таис — усмихна се домакинът, — дори да не бяхме слушали за тебе, стига ни твоята красота и държането ти на симпозиума. Празник е посещението на моя дом от теб и от твоята царствена приятелка. Продължи го, като останеш да нощуваш!

Таис остана, без да подозира за голямата промяна в собствената си съдба, която й готвеше посещението на този дом, близо до брега на Киприда.

На другия ден, когато се къпеше с жената и дъщерите на домакина, атинянката научи за светилището на Афродита Амбологера. Досега тя, както и много, атиняни, мислеше, че въплъщението на Афродита, Неприятелка на старостта, е само един от символите на многоликата богиня. Може би най-младежкият от нейните образи, подобен на статуите на едва разцъфнала девойка от прозрачен родоски розов мрамор. Скулпторите го обичаха, а строгите пазители на каноните не го допускаха в храмовете.

Тук, в Кипър, родината на Афродита, имаше старинен храм на Амбологера, Неприятелка на старостта. Посещаваха го любимци на богинята, жени или мъже, които спокойно се приближаваха към Великия праг на Общата майка. Принасяха жертви, изслушваха пророчества, избираха нов път на живота и си отиваха у дома, ободрени или навели тъжно глава, загледани в праха на пътя под своите сандали.

Храмът на Афродита Амбологера беше на три дни път пешком от Патос, на границата на старинната финикийска колония в югоизточната страна на острова. Казваха, че храмът уж бил построен задружно от елини и финикийци, също така поклонници на Неприятелката на старостта. Таис бе обхваната от горещо желание да го посети.

— Това не ще ти даде спокойствие или щастие — уверено каза Ерис, с желание да предпази приятелката си.

Таис отговори, че тя сега не притежава нито едното, нито другото и че няма да го притежава, докато не намери пътя по-нататък.

— Нима и ти не чувствуваш това?

— Не чувствувам. Аз никога не съм се разделяла с тъгата и затова не съм загубвала пътеводната звезда в живота — загадъчно отвърна Ерис.

Атинянката не я послуша. Придружени от нови приятели, те пътуваха по лъкатушещия каменист път, изкачваха се на планината през високи борови и тъмни кедрови гори. След тишината и сухия смолист въздух на топлата южна страна на хребета пътниците излязоха на открито сред степно плато. Синкави камъни се подаваха сред навеждащите се от вятъра сребристи треви. Пред тях се издигаше хълм, разсечен на две от широка долина, в горния край на която беше разположено светилището. В устието на долината преди е имало постройки, сега напълно разрушени. От тях бяха останали само широки изравнени вдлъбнатини, заградени с грамадни камъни и плочи и обрасли с посадени от човешка ръка дървета. Многовековни орехи, кестени и чинари се възправяха в есенна цветна украса, а пред тях като порти с резките си очертания два гигантски кедъра, чиито хоризонтални клони бяха толкова гъсти, че задържаха падащите от височината малки камъчета.

Огненозлатиста алея водеше дълбоко в долината. Усещане на чудна яснота и спокойствие беше обхванало Таис. Хората утихнаха, говореха полугласно, стараеха се да не смущават шепота на есенните листа и ромоленето на потока, който струеше по дъното на долината, преливаше на малки водопади през краищата на стъпаловидни басейни сред покрити с мъх плоски камъни.

През пролуките между дърветата се извисяваха скали, покрити с мъха на столетия, със смътния чар на отминали времена.

В долината се редяха напряко тъмни кипариси, сред които изпъкваха със своя пурпурен цвят пирамидални тополи.

Мирисът на напечена есенна шума и борови игли беше свеж, горчив и сух едновременно, без ни най-малък дъх на прах от планински пътища. Назад долината се разширяваше и се простираше долу в лъчите на вечерното слънце, изпълнена със спокойствие и топлина. Там сред устрема на полските борови върхове се кълбяха пурпурните корони на дъбове, брястове и кленове.

Храмът на Афродита Амбологера приличаше по-скоро на крепост. Стени от сиви камъни навлизаха в усоето и обгръщаха от запад превала на върха. Фронтонът на светилището с колонада беше обърнат на изток, издигнат над широко плато, засадено с лозя и плодови дървета. Приятелите от Патос ги помолиха да почакат, минаха през тесен тъмен проход и удариха трикратно по един бронзов лист, окачен на къса верига. Скоро те се върнаха с две явно високопоставени жрици.

Едната от тях в светлосиво облекло строго и сериозно огледа Таис и Ерис, изведнъж приветливо се усмихна, прихвана и двете за рамената и като кимна леко на патосците, поведе жените навътре в храма.

Последваха обичайните обреди на вечерен пост, измиване и ново бдение в мълчание на пода пред вратата на светилището.

На разсъмване дойде старшата жрица, нареди им да изядат по една ябълка, да се съблекат и поведе приятелките при богинята Неприятелка на старостта — Афродита Амбологера. Нито атинянката, нито черната жрица, макар и много пътували, никога досега не бяха виждали такъв храм. Триъгълна пролука в покрива хвърляше сиянието на светлото небе върху съединените отпред стени с посока към изток.

На стените, с цвета на слънчоглед, бронзови гвоздеи крепяха грамадни, не по-малко от десет лакти широки дъски, избичени от цяло дърво. Само хилядогодишни дървета като ливански кедри можеха да имат такива дънери. Върху тях бяха изрисувани две богини от художник, по-гениален от Апелес, с чисти минерални бои за вечни фрески.

Лявата, с горещите тонове на червена земя и пламенеещ залез, представяше жена в разцвета на земна сила, на плодовитост и здраве. Нейните пълни устни, гърди и бедра бяха така напращели от желание, сякаш щяха да се пръснат от бурния прилив на страст и да пролеят тъмната кръв на Великата майка, Владетелка на бездната. Протегнатите към зрителя в неудържим копнеж ръце държаха тъмна роза, символ на женственото естество, и квадратен лекитион със звезда, добре познат на Таис.

— Лилит! — каза Таис с едва видимо движение на устните, безсилна да откъсне поглед от картината.

— Не! — едва чуто отвърна Ерис. — Лилит е добра, а тази е самата смърт!

Жрицата вдигна вежди, доловила шепот, и с рязко махване на ръка посочи стената вдясно. И атинянката неволно въздъхна с облекчение, като видя въплътена собствената си мечта.

Синя гама от цветове сливаше море, небе и нисък хоризонт. На този фон тялото на богинята бе придобило бисерен бледожълт оттенък на ранна зора, когато едрите звезди още искрят във висините, а опаловото море плиска вълните си върху розовия пясък. Урания вървеше, едва докосвайки земята с пръстите на босите си нозе, протягайки ръце към просветналото небе, вятъра и облаците. Лицето на богинята, полуобърнато през рамо, насочено едновременно в далечината и към зрителя, обещаваше утеха с погледа на сивите си като на Таис очи. На челото между веждите светеше огън, без да гаси погледа.

Пред всяка от картините върху нисък жертвеник димеше почерняла от времето кадилница.

— Дали са ви казали за двата образа на Амбологера? — попита жрицата.

— Да! — едновременно отговориха Таис и Ерис, като си спомниха вечерния разговор с философа на храма.

— Нито олимпийските богове, нито самата Велика майка не могат да отменят телесната старост на простосмъртните. Всичко на света се подчинява на течението на времето. Ала има избор. Той е пред вас. Да изгориш съвсем с последния пламък в служба на Афродита. Или да пренесеш този пламък на всеотдайна любов, призоваваща към небето, като служиш на Урания с неуморна грижа за щастието на деца и възрастни. Поставете пред тази, която сте избрали предмет, който не е необходимо да бъде скъп по стойност в пари, но да е най-скъпоценен за всяка от вас.

Таис без колебание отиде при Урания, откопча верижката, коланчето със звездата, дар от Александър, и го постави на жертвеника.

Ерис не помръдна. Жрицата на Амбологера учудено я изгледа.

— Нима няма среден път? — запита Ерис.

— Има! — усмихна се жрицата с разбиране и трикратно плесна ръце.

Бавно се разтвориха тежките крила на стените между картините.

Високо над мирната долина с лозя, маслини и пшеничена нива се подаваше полукръгъл балкон. В прохладната утрин мъже и жени се трудеха и отглеждаха плодовете на Гея-Деметра. Сред тях имаше и множество стари хора, белобради мъже и жени с дебели дрехи и тъмни забрадки.

— Мирният труд на земята в тишина и покой през последните години от живота е благороден завършек за земеделеца — каза жрицата.

— Тогава има и четвърти път! — отвърна Ерис.

— Защо си дошла ти при Амбологера? — Жрицата разпери ръце, сякаш преграждаше на Ерис пътя назад в светилището.

Черната жрица, изправена горда и строга, се стори на Таис внушителна като никога. Сините й очи погледнаха жрицата много уверено, без предизвикателство и без присмех, и тя се успокои.

— За какво ми е да обиждам чужда вяра? — запита Ерис. — Ти посочи три пътя и трите са за самотни мъже и жени. А човек напуска само със смъртта си човешкото общество. Трябва да има още един път да служиш на хората не само с лично съвършенство, но и с пряко действие в тяхна полза!

— Тогава ти не си разбрала същината на показаните Ти символи. Средният път дава на хората храна, защото земеделецът винаги има излишъци, за да нахрани художника и поета, и по този начин да умножи красотата в света. Пътят на Урания е за умна и нежна жена. Той е израз само на любов и помощ на хората. Онова, което жената винаги трябва да прави и прави за сърцето. Затова Урания е облик на жените, затова великият Платон е изтъкнал тази богиня като най-главна за бъдещото човечество.

— И е забравил мъките и стоновете на робите, които погубват живота си като впрегатни животни, за да могат поклонниците на Урания да отдават любовта си на също такива високопоставени ближни! — гневно отговори Ерис и атинянката с почуда се взря в приятелката си. — Не! — навеждайки се напред като статуята на Аксиопена, възкликна Ерис. — Не са възможни никаква небесна любов и възвисяване до небето нито по труповете на победени, нито по гърбовете на роби. Вие, хората от Запад, достигнали висините на философията и надменни със свободата си, не схващате основната грешка във всички свои разсъждения. Вие си представяте силата само с убийства и жертви. Силни, следователно прави са само онези, които по-майсторски убиват. Такива са боговете, образите на героите ви, такива сте и вие самите. Това е проклятието на Великата майка, което вие ще носите докрай, докато съществуват народите на Запад. Затова вторият образ на Амбологера, Урания, е измама за поетите и несретните любовници!

— А другият образ? — със задавен глас запита поразената жрица.

— Богиня на Тъмния Ерос! Тя е самата истина и аз някога й служех с всичката пламенност на младежка вяра. И това е добър път за онези, у които има много животинска сила…

— За онези, които още не разбират Урания — намеси се в защита Таис.

— Преди хиляди години Великата майка се е явявала пред хората в същите два образа — на разруха и изграждане, на смърт и вечност. Само че на нас вечност не ни е дадена и не трябва да мамим себе си и другите с този символ на стремежа в сърцето ни. Това е само прикритие за жестоката истина на Великата майка. Всички ние знаем и това знание е дълбоко вътре в нас, — че вечните сили на природата са винаги готови за разрушение. И ние създаваме в своите мечти — възвишени и чисти, ниски и тъмни — множество богове и богини, за да се оградим с тях като с тънки завеси от остър вятър от силите на Великата майка. Слабите молят за чудеса като просяци за милостиня, вместо да действуват, вместо да си проправят път със собствена сила и воля. Бремето на свободния и безстрашен човек е голямо и печално. И ако не се стреми да го прехвърли върху бог или върху легендарен герой, а сам го носи, той става наистина богоравен, достоен за небето и звездите!

Слисаната жрица на Амбологера скри лицето си в ръце.

— Съществува вечно превъплътяване! — Таис реши да й открие малко орфическата тайна.

— Като отплата за миналото ли, когато вече не можеш нищо да поправиш? — продължи Ерис. — В Ериду ме учеха да възприема Карма и аз повярвах в нея. И заради това за мене е толкова труден четвъртият път. Бих могла да убивам всички, които причиняват страдания, и онези, които с измамни думи водят хората в бездната на жестокостта, учат ги да убиват и разрушават уж за благото на човечеството. Вярвам, ще дойде време, когато ще се появят много такива като мене и всеки ще убие десетина негодници. Реката на човешките поколения с всяко столетие ще става все по-чиста, докато не се превърне в кристален поток. Готова съм да посветя живота си на това, но ми е необходим учител. Не учител, който само заповядва. Тогава аз бих станала само обикновена убийца като всички фанатици. Учител, който ще покаже кое е правилно и кое неправилно, кое е светло и кое е тъмно, а крайното решение ще предостави на мене. Нима не може да има такъв път? И такъв учител, който знае как да различи мъртвата душа от живата, знае кой е недостоен да тъпче един час повече земята! За да може човек да поеме тежкото задължение да наказва, той трябва да притежава божествено точен прицел. Само подкрепеното от мъдър учител много високо съзнание би помогнало да се избегне онова, което винаги става при насилие. Режат здраво дърво, а оставят гнилото, убиват скъпоценните кълнове на бъдещи герои, а подпомагат да избуяват хорски бурени…

Жрицата на Амбологера не смееше да вдигне глава под палещия поглед на Ерис.

Таис приближи и когато прегърна приятелката си, почувствува, че всеки мускул у нея трепери.

— Не мога да ти отговоря, макар и да гребнах от старинната мъдрост в храма „Ериду“ — тъжно каза атинянката, — може би ти и такива като тебе ще бъдат оръдия на Карма и няма да се обременят с отговорност. Малко знам аз и не съм много умна. Ала чувствувам, с такива като тебе къде по-малко мъка и зло би имало в Ойкумене.

— Не знам откъде си дошла ти, обагрена от слънцето — заговори най-после жрицата на Амбологера, — и кой е вложил в устата ти думи, за които аз не знам отговор. Възможно е ти да си първовестителка на нови хора, изпратени при нас от бъдещето, а може би си отломка от това, което е отишло в миналото. Твоите мисли за Урания са неверни и некрасиви. Твоята приятелка ще каже, че може много да се направи за Небесната любов, когато заемаш високо положение!

— Виждам, ти никога не си стигала на високо стъпало! — усмихна се Таис. — Владетелката е много по-безпомощна от другите. И не само защото е скована от правила за поведение, от предписания на религията и обичаите, и е ограничена от царствена недостъпност. Над тебе стоят съветници, които казват: „Това е изгодно, а това — не.“ Изгодно за властта, изгодно за трупане на съкровища, изгодно за война. И съвсем не става дума какво е изгодно за сърцето, за твоето и за сърцата на другите хора. Ти каза какво жената трябва да прави за сърцето. Аз бях царица и колко малко успях в това отношение. Аз не можах да спася дори своето дете от мъжкото възпитание, което превръща младежа в бойна машина, а не в служител на Урания!

Таис си спомни за Леонтиск, неговата детинска вяра в красиви нереиди и очите й се наляха със сълзи.

Ерис тихо продума:

— Ние сме свикнали да си представяме боговете като завистливи същества, които погубват съвършенството на хората и на техните творби. Че способен ли е истинският ценител на прекрасното на подобно нещо? Значи ли това, че човекът е по-високо от всички богове? Разбира се, не! Само това, че боговете са измислени и са им приписали най-лоши човешки черти, които отразяват цялата опака страна и липса на достойнство на нашия живот, в който съдбата, тоест самите ние, изтръгва от живота добрите, а опазва лошите. Такава съдба трябва сами да я оправим и ако не можем да спасим добрите, то поне можем да изтребим човешката напаст, да не й позволим да живее по-дълго и по-добре.

Жрицата на Амбологера стоеше смутена до двете необикновени жени, каквито тя срещаше за първи път, толкова различни и толкова приличащи си в своето вътрешно величие!

Тя дълбоко им се поклони, което никога и пред никого не беше правила, и скромно каза:

— Вие нямате нужда от моите съвети и от помощта на Амбологера. Благоволете да се облечете и да слезете долу. Аз ще повикам мъдреца, приятел на нашия философ. Той наскоро дойде от Йония тук и разправяше странни неща за Алексарх, брата на Касандър.

— Братът на долния убиец ли? Какво добро може да се очаква от такъв човек? — остро изрече Таис.

— И все пак, струва ми се, вие двете трябва да научите за Уранополис, небесния град, място за дейност на хора като вас…

И приятелките научиха за нещо небивало, нито веднъж нестанало досега нийде в Ойкумене, неотбелязано в здравата памет на каменните надписи, в народните предания и в пергаментите на историците. Алексарх, син на Антипатър и по-малък брат на Касандър, получил от брат си, управителя на Македония, парче земя в Халкидика, на онзи провлак зад планината Атон, където някога си Ксеркс заповядал да копаят канал. Там Алексарх основал град Уранополис, в окръжност от тридесет стадии. Алексарх като учен, добър познавач на словесността, измислил особен език, на който трябвало да говорят жителите на града. Той не бил заповядал да го наричат цар, приел само титлата Висш съветник в Съвета на философите, управителите на града. Собственият му брат, който някога бе обявил Александър за луд, нарекъл Алексарх безумец. Тогава Алексарх изоставил строежа в Халкидика и пренесъл Уранополис в Памфилия^[4]. От предишния град той извел потомци на пелазгите, които живеели край планината Атон. Към тях се присъединили свободолюбиви ефесци, клазоменци и карийци. Всички жители на Уранополис са като братя и сестри, с равни права, гордо наричат себе си ураниди — Деца на небето. Почитат Небесната дева — Афродита Урания, както атиняните почитат Атина Дева, и секат монетите си с нейния образ. И други богове на градските жители — слънцето, луната и звездното небе — са изобразени също върху монетите наред с най-известните граждани. Алексарх мечтае да разпространи по цялата Ойкумене идеята за братство между хората под сянката на Урания, всеобщата любов. А преди всичко иска да премахне разликата между езиците и вярванията. Той пишел писма до Касандър и други управители на езика, изобретен за града на небето. Мъдрецът видял две такива писма, никой не можел да ги прочете…

Чутото измени всички намерения на Таис.

Това, за което бе мечтала през безсънните нощи в Атина, в Египет, Вавилон и Екбатана, бе станало! Сякаш топъл полъх повея отгоре й от планините на Ликия. Любовта, която не служеше на завистливи божества, не се мъкнеше след войски, беше станала опора на град-държава на Афродита, дъщеря на Небето, върховно божество на мъдростта и надеждата!

Тя има цел, тя има къде да приложи своето изкуство, да вдъхновява художници и поети и собствените си мисли за пътищата към Урания! И тази цел е толкова близка, през морето, на север от Златния залив, само на някакви си хиляда стадии! Хвала на Амбологера! Без нея никога не би могла да узнае за съществуването на града от нейните вълшебни сънища!…

Няколко месеца по-късно Таис, след като събра всичките си богатства и остави Ирана да се възпитава в Кипър, се намери с неразделната си приятелка на кораб, който бързаше към широкия Адалийски залив. На хоризонта се надигаха от лазурното море планините на Ликия с тежките си каменни куполи, с шапки от ослепително бял сняг, като обещание за особена чистота. Корабът бавно заобиколи острата скала, появи се малък син залив и на дъното му устието на бързотечна речица. На западния й бряг в лъчите на изгряващото слънце, зад ниска стена розовееха къщите на Уранополис. Кипариси и чинари бяха успели да израснат покрай улиците и фасадите на малките къщи. На централния площад личеше отдалеч блесналата с наскоро издялан бял варовик и с цокъл от синкав камък сграда на Небесния съвет, завършена неотдавна.

Корабът влезе в пристанището.

Таис обгърна с поглед недостатъчно мощните стени, правите улици, ниския полегат хълм на Акропола. Като вихри се мярнаха призраците на грамадните седем и деветстенни внушителни градове на Персия, по Финикийското крайбрежие, обградените със знойни пустини градове на Египет, паднали пред завоевателите, оплячкосани и опустошени. Бялото величие на Персеполис, превърнато по нейна собствена воля в овъглени развалини… Изведнъж Уранополис й се стори като нетраен жертвеник на небесната мечта на човека, несигурно издигнат в края на враждебния свят. Дълбока тъга и чувство на обреченост стисна с тежка ръка сърцето на Таис и когато погледна Ерис, тя прочете тревога и на нейното лице. Не беше възможно да преживее дълго Градът на небето, но атинянката не изпита нито съмнение, нито желание да потърси сигурно място за живот в Кипър или в Александрия, или в някой от усамотените кътове на Елада. Градът на небето, нейната мечта и смисълът да живее по-нататък. Изчезне ли той, какво ще остане, щом вече е обрекла изцяло себе си в служба на Децата на небето. В отговор на мислите й Ерис здраво стисна ръката й и я подтикна към мостика на кораба.

Таис и Ерис слязоха на пристанището. Под надзора на Ройкос моряците понесоха тежките денкове и сандъци със скъпоценните дарове за делото на Алексарх и Урания…