Иван Ефремов
Атинянката Таис (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
МЪДРОСТТА НА ЕРИДУ

Свърши топлата вавилонска зима. Близкото лято заплашваше с горещини. Все още нямаше вести от Александър. Лизип реши да извърши пътуването до Ериду. На шега ваятелят казваше, че Ериале и Ерис са тръгнали за Ериду с Ерифил. Четирамата приятели заплаваха надолу по Ефрат. Хезиона остана в къщи да чака Неарх, макар и да се кълнеше, че това ще е за последен път или тя ще го напусне завинаги. На юг реката се разделяше на много ръкави, пресъхнали корита и протоци и образуваше грамадно блато на едно пространство от петстотин стадии — гъсто море от тръстика и острица. В този лабиринт само много опитни кормчии можеха да открият главното русло, отклонило се на запад, където лепкава глина и осолени почви пазеха източната част на сирийската пустинна степ. Те преплаваха около петдесет парасанга или хиляда и петстотин стадии за три дена, без да спират нито за час на брега. По-нататък Ефрат течеше в широко русло с посока на изток. След още двадесет и пет парасанга реката заизвива от север покрай камениста висока равнина, където са били разположени някога най-старите градове на Месопотамия. На левия бряг на североизток, и изток се простираха блата и осолени земи. Непрекъснато пространство тиха вода, блата и тръстики, обитавано от диви свине, достигаше до руслото на Тигър и още по-далече към хиляда стадии.

На петия ден от плаването привечер те спряха на старинно, полуразрушено пристанище със стълба от огромни каменни грамади на десния бряг на реката. Оттук широк път, потънал в горещ прах, ги поведе отначало към развалините на град от дълбока древност, а после, след тях, по-нататък на югозапад до малко градче на плосък хълм. Величествени развалини и бедни нови жилища заедно с голяма гостоприемница заобикаляха три великолепни храма. Два от тях, по-точно единият, повече запазен, напомни на Таис главната сграда от светилището на Кибела и подобни постройки във Вавилон и Суза. Третият храм със следи от многократни възстановявания се отличаваше с особена архитектура. Платформа със заоблени ъгли, облицована с тухли, крепеше основата му. Широка стълба по средата й водеше до портик от три колони с тежък пирамидален покрив. Зад това помещение се издигаше на голяма височина кръгла кула с няколко наклонени издатини.

Предупредени за идването на гостите, жреци и служители посрещнаха екбатанци на платформата, като им се кланяха с достойнство и смирение. Между тях преобладаваха тъмнокожи като познатите на Таис индийци, които бяха идвали в Екбатана.

След церемонията на приветствията изпратиха тортите в странична пристройка, явно пригодена за почивка и нощуване, поднесоха им орехи, фурми, мед, ечемичени питки и мляко. Пътниците се измиха и нахраниха. Влезе висок жрец в бяло облекло с гъста до очите брада и приседна на скамейката, като избягваше обаче досег с чужденците.

Таис видя, че Лизип начерта във въздуха знак и посочи с очи към нея. Жрецът, явно развълнуван, стана и тогава Лизип повторно очерта във въздуха овал. Жрецът ги покани с жест и поведе Таис и Лизип през висок и тесен проход в едно помещение вътре в кулата. По пътя към тях се присъединиха още двама жреци: единият тъмнокож, широкоплещест, явно много силен, а другият облечен в цветни вавилонски дрехи, с тъпо подрязана тясна брада и с грива къдрави коси. Излезе, че този последният е преводач. След размяната на някакви сведения (Таис разбра, че посветените орфици имат достъп до тайните на храма) двамата жреци изразиха готовност да служат със своите познания на елините.

Сякаш в желанието си да им докажат това, заведоха Таис и Лизип в много дълъг коридор, по чиито стени блестяха отвесни редици силно опънати сребърни струни с различна дължина. Високият жрец вървеше и докосваше ту една, ту друга група струни, които отвръщаха с красив продължителен стон, отекващ из каменния проход.

— Това звучи във всеки човек, съединява поколенията през векове — обясни жрецът — и преминава в неизвестните простори на бъдещето. Ако разбирате този символ, не е необходимо да ви обяснявам другия — жрецът посочи дълбоки канавки напряко на коридора, покрити с дъски, по които имаше изображения на зверове или приказни чудовища. Таис предположи, че това е разделяне на поколенията с тъмнина и невежество, които водят човека до озверяване. Тя не се поколеба да попита индиеца. Жрецът любезно се заусмихва.

— Първите капки дъжд не напояват земята, но предвестяват поройния дъжд на плодородието — каза вторият тъмнокож жрец — и вие също сте капки. Да отидем за разговор в място, където нищо не нарушава покоя.

В една кръгла, ниска зала, върху издатини на квадратни полуколони, горяха някакви чудновати факли без дим и нагар. Големи възглавници от мека, тънка кожа бяха разпръснати върху рогозки. Тук имаше още две малки осмоъгълни маси и корави табуретки от тъмно дърво, на които седнаха двамата жреци.

Таис забеляза между колоните цветни рисунки на зверове: тигри, носорози, зубри. Най-чести бяха рисунките на слонове, исполински животни, известни в Месопотамия и довеждани понякога във Вавилон, но нерисувани никога в местните храмове, дворците или на врати като вратата на Ищар. Тежък ароматен дим се стелеше в синкава омара из залата от две бронзови кадилници.

— Каква тема на разговор искате да подхванете? — запита тъмнокожият жрец, очевидно по-старши по положение от величествения висок жрец.

— Моята ученичка неведнъж в продължение на няколкогодишната ни дружба ми е задавала въпроси, на които аз не можах да отговоря. Може би вие, които притежавате хилядогодишна мъдрост, ще благоволите да просветите и двама ни — скромно каза великият художник.

— Знанието е като богатството — отговори старият жрец, — не трябва да се пилее за щяло и не щяло. Като богатството или военната сила и знанието, ако попадне в негодни ръце, ще служи за глупаво възвеличаване на един народ и за унизяване на други народи. Освен това — и то е много важно — великите открития като например, че Слънцето е кълбо, около което се движат планетите, и че Земята също е кълбо, а не е плоска, и виси в пространството, могат да разбият вярата в онези богове, които са създадени само от човешкото въображение. Познанието няма да сломи вярата на умния във величието на света и целесъобразността на законите му, които поетите и художниците толкова добре чувствуват. Глупецът ще загуби всякаква вяра и ще се свлече в черния трап на безсмислено животинско съществуване. За щастие тъпотата на невежата спасява непредпазливите откриватели на истината — на тях просто не им вярват или ги осмиват, както стана с вашия философ Анаксагор, който пръв в Елада е учел, че Слънцето е огнено кълбо. Поради тази „смешна заблуда“ дори великата му мисъл за „нус“ — вселенския разум, която съвпада с нашата философия, не оказа видимо влияние върху елините. Още по-рано вие сте имали един исполин на мисълта Анаксимандър, който учел, че човек е произлязъл от дълга верига животински поколения от първичните рибообразни същества. Същият е разбрал, че космосът и населените светове са безгранични. Имало е един лекар, ученик на Питагор, Алкмеон, който преди два века е открил, че мозъкът е орган на разума и на възприятието на чувствата. Същият е узнал, че планетите се движат по орбити и също така е бил изложен на присмех. Но орфическото учение, индийско по дух, е взето или от нас, индийците, или от нашите общи прадеди, и вие сте свободни да приемате мъдростта без тъпо самовъзвеличаване.

— Ти говори за осмиването — плахо започна Таис. — Ние имаме бог Мом, рожба на Нощта и на бездната на Тартара, който всичко отрича и на всичко се присмива, унищожава дори покоя на олимпийските богове. Аз видях тук народи, основата на чийто живот е осмиването и разрушаването на всичко старинно, велико и прекрасно. Те осмиват и Ерос, като измислят долни кълчения и принизяват божествената страст до животинска похот. В техните очи аз съм например само блудница, която трябва да бъде пребита с камъни.

— Съгласен съм с тебе за вредата, която нанася невежественото осмиване — отговори високият индиец, — но причината за това според нас не е, че има някакъв си бог, който се занимава с това. Малките народи, които живеят помежду силни държави в Египет и Месопотамия, винаги са били унизени. Ако няма сила, човек винаги си отмъщава за унижението с присмех на тогова, който го е унижил. У малките народи животът на хората е несигурен и краткотраен, няма нищо постоянно и твърда вяра и философия не успяват да се създадат.

— Към това ще добавя приликата с маймуните — каза старшият жрец, — в нашата страна ги има твърде много и някои се смятат свещени! Маймуните са най-големите безделници от всички животни. Понеже живеят в безопасност по дърветата, в гори, изобилствуващи от плодове, маймуните не губят време и сили да търсят храна, както другите зверове — тигърът, който упорито преследва плячката си, слонът или бикът, които са принудени дълго да пасат трева, докато нахранят огромното си тяло. Затова те ценят времето си и не го пилеят за глупости. А безделните маймуни се насищат бързо и търсят забава с пакости. Хвърлят орехи в окото на тигъра, омърсят върху главата на слона, и после им се подиграват, превиват се от кикот на безопасна височина. Те чувствуват своето нищожество и непотребност и си отмъщават за това на всички други достойни животни.

Елините се разсмяха, но индиецът говореше сериозно и Лизип и Таис смутени млъкнаха.

Вечерта отдавна беше настъпила, а разговорът продължаваше, докато се разделиха след полунощ. Таис разбра, че трябва да погостува тук няколко дни. Тя предчувствуваше, че няма да й се падне друга възможност да научи древната мъдрост на далечната страна.

Ерис седеше в обичайната си поза, подвила крака, и чакаше Таис. Атинянката уморено се отпусна на възглавницата и потъна в сън, изпълнен с фантастични образи на незнайни богове.

През следващите дни Таис научи за дванадесетте Ниди или Причините на Битието. Всяка от тях произтичаше от предшествуващата и беше причина за следващата. Великата природа, или другояче — изворът на сила Шакти, много малко се различаваше от Великата майка на пределинските вярвания с женско божество начело. Шестият знак на зодиака Кания или Дева, представяща Шакти — Силата на Природата или Махамайя — Голямата илюзия, показва, че първичните сили трябва да отговарят на числото 6 и да бъдат в такъв ред:

1. Парашакти — върховната сила на топлината и светлината, която създава всичко на земята.

2. Джнанишакти — силата на разума или мъдрото знание — тя е двустранна: Смрити или паметта — огромна сила, способна да съживява предишни представи и бъдещи очаквания, и втората страна: ясновидство — прозрение през завесите на Майя във Времето, което е единно във всичките си три аспекта — минало, сегашно и бъдеще — и е много по-сложно, отколкото онова, което човек възприема по ударите на сърцето си.

3. Ичхашакти — силата на волята, напрежение на токове вътре в тялото за изпълнение на желание.

4. Крияшакти, или силата на мисълта, която е материална и с енергията си може да действува.

5. Кундалини-шакти — жизнен принцип на цялата Природа. Тази сила се движи със змиевидна извивка и обхваща двете големи противоположности на привличането и на отблъскването, поради което се нарича още змия. Кундалини уравновесява вътрешната и външната страна на живота. Нейното устремно движение вътре в човека дава сила на Кама-Ерос и води към превъплътяване.

6. Мантрикашакти, или силата на словото и на музиката, на знаците на буквите.

От цялото това изреждане на майчинските сили най-много хареса на елините Кундалини-шакти, близко и на двамата им понятие, на художниците и поетите по дух, сродно с диалектиката на Хераклит Ефески, на Анаксагор и на Антифонт. Лизип каза, че мъдрите философи на еврейските народи считат змията за сила на злото, което е унищожило щастливия живот на първите хора.

Двамата индийци се усмихнаха и старшият каза:

— Нашата свещена книга Айтарея нарича вашата Гея-Земя Сарпораджини, царица на змиите, майка на всичко, което се движи, защото змията е символ на движението в играта на противоположните сили. Според нашите предания някога е имало раса на змиевидни хора или Наги на брой не повече от хиляда. Сега съществува нова порода хора, пета поред, чийто символ са Бик и Крава. У вас на Запад е свещен бикът, а у нас — кравата. От нагите е преминала у моя народ способността да имат надмощие над страшните отровни змии в Индия. Тук в нашия храм има една жрица, която извършва обреда целуване на свещената змия. Никой простосмъртен дори от висша каста не може да извърши този обред и да остане жив!

Пламнала от любопитство, Таис изтръгна обещание от старшия жрец, че ще и бъде показан страшният обред.

И за Таис, и за Лизип много неща от разказите на индийците останаха неразбрани. Огромната продължителност от време, което те брояха от сътворението на света, коренно противоречеше на изчисленията на египетските, финикийските, еврейските и питагорейските мъдреци. Най-кратко бе пресметнато то у евреите — шест хиляди години. По индийски данни първите истински хора са появили на Земята преди осемнадесет милиона шестстотин и шестнадесет хиляди петстотин и шестнадесет години. С такава страхотна точност индийците бяха пресметнали и мрачния период от нещастия в историята на човечеството, настанал след голямата война в Индия, където преди две хиляди седемстотин и седемдесет години загинал цветът на човечеството. Тази епоха, или както те я наричат Кали-Юга, трябвало да продължи още четиристотин двадесет и девет хиляди години.

— Други мъдреци я изчисляват много по-кратка — каза високият индиец, — само малко повече от пет хиляди години.

Лизип и Таис се спогледаха. Такова голямо различие противоречеше на точността при предишните колосални цифри. Забелязали недоумението на елините, индийците продължиха да разказват за точните изчисления, направени от техните математици. В книгата за „слънчевата наука“ времето се деляло по особен, непознат на елините начин. Един час бил равен на 24 минути по елински, а минутата или викала — на 24 секунди. По-нататък времето се дробяло последователно 60 пъти и това надробяване достигало до кашта, недостижима за човека краткотрайност на миг от една тристамилионна от секундата. На запитването на Лизип защо са измислени числа, които не можем нито да измерим, нито да си представим, индиецът отговори, че човешкият ум има две степени на съзнанието. На висшата степен, наричана „будхи“, той е способен да осмисли толкова малки величини и да проникне в строежа на света от съвсем дребни частици, центросили, вечни и непоклатимо здрави, макар и да са само точки на енергията.

Елините научиха за големия лекар Дживак, живял преди триста години, притежател на камък, който осветявал органите вътре в тялото, за друг лекар, който можел да предпазва хората да не заболяват от едра шарка, като им натривал в малка раничка кръв, взета от човек, прекарал болестта.

— А защо сега лекарите не прилагат навсякъде този начин — възкликна Таис, — и вие говорите за тези неща като за нещо полузабравено?

Старият жрец продължително и мълчаливо я изгледа, а младият извика недоволно:

— Не бива така да говориш, прекрасна посветена! Всичко това и още много други неща е тайна, заключена в древните книги. Щом тя е забравена, значи, така е угодно на боговете и на Карма. Когато ние, жреците от висшата каста, научим, че четенето на свещените книги е подслушал човек от долна каста, наливаме в ушите му разтопено олово!

— Ами тогава как се грижите за разпространяването на знанията? — запита малко язвително Таис. — Току-що слушах думи за нещастия от невежество.

— Ние се грижим не за разпространяване, а за запазването на знанията сред ония, на които подобава да ги притежават! — отговори високият жрец.

— Сред една каста? А какво ще правят другите — нека тънат в невежество ли?

— Да. И да изпълняват предназначението си. Ако добре го изпълнят, то в бъдещия живот ще се родят в друга, по-горна каста!

— Знание, пазено в тесен кръг, неизбежно ще отслабва и ще се забравя — намеси се Лизип, — а затворените среди на кастите са добри за отглеждане на животински породи, но не и за хора. Спартанците се стараеха да създадат порода войници, дори постигнаха голям успех, но в живота всичко се изменя по-скоро, отколкото очакват хората. И военният живот докара лакедемонците до гибел.

— Ние имаме не една, а много касти за всичко, което е необходимо за живота на човека — възрази индиецът.

— И все пак, струва ми се, че по-последователно е елинското отношение към хората. Във висшите свещени книги и творбите на философите вие считате хората за равни на боговете, а на дело ги отглеждате като животни, понеже ги държите в невежество — строго каза Лизип.

— Нима елините не признават благородството по произхода? — начумери се старшият жрец.

— Признават. Има една разлика, и то много важна. Ние считаме, че благороден може да се роди всеки и той заслужава и знания, и изкуство, и майсторство, каквото би могъл да постигне и да приложи. Ако той си намери също такава добра прилика, от такъв човек ще започне благородно потомство, все едно дали е роден в дворец в Атина или в къщата на земеделеца от Халкидика. И на едното място, и на другото може да се роди и добро, и лошо. Обикновено се смята, че много красиви хора се раждат с участието на богове или богини.

— Но вие не смятате робите за хора и ги унищожавате като животни! — възкликна индиецът.

Таис искаше да възрази. Лизип я възпря с незабележимо стискане на ръката й. Той стана, остави атинянката сама с индийците, излезе по познатия път до своята килия и се върна с голяма кутия от виолетова амарантова дървесина със златни обковки по ъглите. Ваятелят внимателно я постави на осмоъгълната масичка и отвори ключалката. Вътре имаше странен механизъм — преплетени зъбчати колела и лостове с различна големина. На посребрени обръчи бяха нанесени букви и знаци.

Заинтригуваните индийци се наведоха над кутията.

— Един ученик на питагорейците, Хераклит Понтийски, близък на Аристотел, откри, че кълбото на Гея се върти като пумпал около себе си и че оста на този пумпал е наклонена спрямо плоскостта, в която се движат планетите и Слънцето.

Това е машина за изчисляване на движението на планетите, без което не може да има нито предсказване на бъдещето, нито сигурно мореплаване. Тук разумът се е наложил един път, след като е създал машината, а след това вече работят само ръцете и наръчните таблици, написани на капака. Човекът се освобождава от продължителни пресмятания и може да се отдаде на възвишените си мисли.

Поразени, жреците мълчаха. Лизип използува смущението им и каза:

— Ние, елините, вместо да наказваме с разтопено олово тези, които се стремят към знание, широко отваряме колонадите и градините на нашите академии, философски школи. И ви настигаме, вас, които много хилядолетия по-рано сте започнали да разсъждавате за света.

— То е, защото вие сте малко и сте принудени да щадите учениците си, за да осигурите предаването на факела на знанието! А пък ние сме твърде много! Ако разгласим високо знанието сред площада, то непременно ще бъде изопачено от невежите и ще бъде обърнато срещу истинските мъдреци. Ние открихме тайните на личната сила в Крияшакти и в Кундалини и много старателно пазим техниката на обучението и използуването й. Нещастие ще е, ако това знание попадне у човек с несъвършена Карма!

И Таис научи за Закона на Карма, или възмездието, в сравнение с която изглеждаше наивна, мъничка и слаба Немезис, Дъщерята на Нюкта (Нощта) — богинята на справедливото възмездие у елините.

Колосален космически механизъм, чието действие е положено в основата на света! Всичко на света — и богове, и хора, и зверове зависят от Карма. Те трябва да изживеят грешките си, несъвършенството си, а още повече престъпленията си в поредици от следващи превъплъщения, чиято съдба или се влошава, или се подобрява в зависимост от личното и общественото поведение. Лъжата и измамата, особено когато са написани в книги, са страшни престъпления, защото влекат след себе си вредни последици за много хора и могат да бъдат изживени едва след хиляди години. Унищожаването на красотата също така се счита за една от най-тежките постъпки. Да забраниш някому нещо, означава, че запретителят поема върху себе си Кармата на подчинения, каквато и да е тя.

— Значи, понеже не позволявате на низшите касти знание, вие поемате върху себе си тяхното невежество? На милиони хора? — внезапно запита Таис.

Старшият жрец даже се сепна, а в очите на високият проблесна злоба.

— Също както и вие, елините, не позволявате на робите да учат — отвърна по-възрастният индиец, — вие свободните сте малко, а те са твърде много и стават все повече. Вашият свят ще загине скоро от това, въпреки вашите големи завоевания.

И отново Лизип възпря атинянката, която понечи да възрази. Таис се укроти, сети се, че всяка вяра си има свои слабости. Освен това уместно е да се нападат в публичен диспут, но не и в мирна беседа. Вместо да спори, атинянката, реши най-после да зададе въпрос, който отдавна я мъчеше.

— Моят учител, великият художник Лизип, тежко ме укори за една простъпка и ме отстрани от себе си за цяла година. Красотата е единственото нещо, което привързва хората към живота и ги кара да го ценят, да се борят с трудностите в него, с болестите и опасностите. Хора, които унищожават, обезобразяват или осмиват красотата, не трябва да остават живи. Трябва да ги унищожават като бесни кучета, носители на смъртоносна отрова. И художниците вълшебници които въплъщават прекрасното, отговарят много строго, по-строго от нас, които не виждаме, защото те виждат ясно. Така ми каза Лизип преди три години.

— Твоят учител е съвсем прав, напълно по закона на Карма — каза тъмноликият.

— Следователно, понеже разруших прекрасните дворци на Персеполис, аз подлежа на страшно наказание в настоящия и във всички видове бъдещ живот? — тъжно попита Таис.

— Ти ли си била онази жена? — Индийците любопитно впериха очи в своята гостенка. След като мълчаха доста дълго, по-възрастният заговори и тежките му и непоколебими думи успокоиха атинянката.

— Тези, които желаят да властвуват, строят капани за лековерните хора. И не само лековерните, защото на всички ни, от мало до голямо, е присъща жаждата за чудеса, която поражда влечение към необикновеното. Онези, които искат да властвуват над ума на хората, устройват капани с игра на цифрите, знаците и формулите, сферите и звуковете, като ги уподобяват на ключове на знанието. Желаещите да властвуват над чувствата, особено над чувствата на тълпата, както деспотите и политиците, строят големи дворци, които принизяват хората, завладяват чувствата им. Попаднал в този капан, човек губи своята личност и достойнство. Дворците на Портипора, както наричаме ние Персеполис, са тъкмо такъв капан. Ти правилно си отгатнала и си станала оръдие на Карма, също както Злото при наказание понякога служи на доброто. Аз бих снел от тебе обвинението на Лизип.

— И аз разбрах и и простих — съгласи се скулпторът.

— И не си ми обяснил това? — упрекна го Таис.

— Не с ума си, а с чувствата си, едва те ни обясниха това с думи, учителите от Индия, които знаят Кармата. — Лизип им се поклони по азиатски обичай, поставил ръцете си на чело.

Жреците му отговориха е още по-нисък поклон.

Този ден Таис се прибра по-рано от обикновено.

Ерис премести пред нея масичка с храна, почака, докато атинянката се насити, и с усмивка само в погледа си я покани да тръгне след нея. Тя безшумно доведе Таис до стъпаловидния преход от предната част на храма в главната кула. На широко възвишение със стълби от две страни Артемис Аксиопена стоеше пред тъмна, дълбока, неосветена ниша. От две странични прозорчета високо горе падаха лъчи светлина, кръстосваха се отпред на статуята и усилваха тъмнината зад нея. Бронзът остро блестеше, сякаш Артемис току-що беше излязла от тъмнината на нощта по следите на някакво престъпление. В подножието й седеше Ехефил, вдигнал молитвено поглед към своето създание. Потънал в мисли, той не помръдна и не усети идването на жените. Таис и Ерис беззвучно отстъпиха и се върнаха в килията си.

— Ти го погуби, халкеокордиос (медно сърце) — рязко каза атинянката, вперила гневно очи в черната жрица. — Сега той вече не може да прави скулптури.

— Той сам се погубва — с безразличие продума Ерис, — на него му трябва да ме моделира като статуя, според собствените си желания.

— Тогава защо му позволи…

— От благодарност за изкуството, за светлата му мечта за мене!

— Но не бива голям художник да се мъкне след тебе като прислужник!

— Не бива! — съгласи се Ерис.

— А какъв е изходът за него?

Ерис само сви рамене:

— Аз не моля за любов!

— Но самата ти я предизвикваш като меч, който покосява живота на мъжете!

— И какво ми повеляваш да правя, госпожо? — с тон на някогашната робиня попита Ерис. Атинянката прочете тъжно упорство в сините й очи.

Таис я прегърна и прошепна няколко мили думи. Ерис доверчиво се притисна до нея като към по-голяма сестра и за миг изгуби богоподобния си покой. Таис помилва буйните й непокорни коси и отиде при Лизип.

Великият ваятел сериозно се обезпокои от жалката участ на най-добрия си ученик и поведе Таис пак при жреците.

— Вие говорехте — започна той, когато четиримата отново седнаха в кръглата зала — за знанието като за спасение. Според вас в света не би съществувала и най-малката частица от това страдание, което сега съществува, ако хората повече се замисляха върху мъките, които невежеството поражда. Това съвсем вярно твърдение се съчетава у вас с нечовешките закони за тайна на знанието. Обаче освен разум съществуват и чувства. Какво знаете вие за тях? Как да се справим с Ерос? Загива велик скулптор, създателят на статуята, закупена за вашия храм.

— Ако ти говориш за богинята на нощта Ратри, то тя не е за храма и стои тук на път за Индия.

— Ние я смятаме за богиня на луната, здравето и на младите жени, равна е на Афродита — каза Таис.

— Нашата богиня на любовта и на красотата Лакшми е само едната, светлата страна на божеството. Тъмната страна е богинята на разрушението и смъртта, отмъстителката Кали. Някога в старо време, когато всяко божество е било едновременно и благосклонно, и враждебно, и Двете са се сливали в образа на богинята на нощта Ратри, която почитам аз — каза тъмнокожият жрец.

— Как можеш да почиташ само женско божество, щом като вашите богове изпращат небесни красавици, за да погубят могъществото на мъдреците? — попита Лизип. — Тук вече вашата религия ми се струва едновременно и възвишена, защото поставя човека наравно с небесните богове, и низка, защото нейните божества използуват красотата като оръжие за недостойна съблазън.

— Не виждам нищо недостойно в такава съблазън — усмихна се жрецът, — нали не съблазнява една проста якшини, похотлив демон, а слънчева красавица, с дарби за изкуство и възвишен ум, нещо като нея — погледна той към Таис.

Дълго сдържаната палавост внезапно избухна в нея и тя насочи дълъг, пламенен поглед към жреца.

— За какво говорех? — жрецът разтърка челото си, като се мъчеше да си припомни.

— Има два пътя за усъвършенствуване и възвисяване, и двата тайни. Единият е аскетизмът, пълно отказване от желанията, път на вдълбочена мисъл, която сплотява низшето съзнание с висшето. И преди всичко унищожаване и на най-малките помисли за това, което вие наричате Ерос. В този случай жената със своята сила е враг!

— Както при евреите, където тя е причина за първородния грях, за загубата на рая и другите злочестини.

— Не, не е така. Освен това ти явно не познаваш цялата дълбочина на тяхната религия, която тайно се води по вавилонската мъдрост, не знаеш Кабала. Както при нас във висшата философия на свещените Упанишади няма личен бог, а само Парабрахман — реалният всеобхващащ Космос, така и в Кабала го няма страшният личен Йехова, а има Ейн-Соф, — безкрайното и безгранично битие. Откровението на Истината се представя във вид на гола жена, скрита под името Сефира. Сефира заедно с мъдростта Хокма, мъжкото начало, и женският разум Бина образуват троица или короната Кетер, главата на Истината. Достъпът на жените в светилищата не е забранен. Девойките Кадешим са свещени в своята голота, посветени са на бога както нашите храмови танцьорки — финикийските и вавилонските храмови жени, без да споменаваме вече вашите служителки на Афродита, Рея и Деметра. Има много общо във всички древни вери, които започват от едно и също начало и са насочени към едно и също.

— Защо тогава бесните еврейски проповедници крещят, наричат ни идолопоклонници, мразят нашите закони и вярвания?

— Има елахически писания с висша мъдрост и писания, съставени пет столетия по-късно за всемогъщ единствен бог, зает само с хорските работи, нещо като върховен управител на Земята. Религия, насочена към едничката цел — да запази старинен и малоброен народ сред обкръжение от врагове. Точно у тях ще намериш преди всичко понятието „грях“, еднакво непознато и на вас, елините, и на нас, индийците. Естественото предназначение на любовта за продължаване на рода у нас е свещен дълг на човека. От най-дълбока древност жените никога не са били отделяни от мъжете и са били свободни като тях. Така пише в нашите свещени Веди. Как може да считаме за нечиста една естествена като живота страст, в чийто пламък се раждат бъдещите поколения.

— Тогава защо вашите богове пречат на мъдреците да се издигнат в по-високия свят чрез страстта на апсарите — небесните хетери? — Таис посочи нагоре и предизвика усмивката на двамата жреци.

— Ние казваме висок свят не защото се намира някъде горе, а защото го окачествяваме в сравнение с околната среда — каза тъмноликият. — Аз ти заговорих за двата различни пътя за стигане до съвършенство. Първият път, повтарям, е пътят на ясната мисъл — това е унищожаването на всички физически желания, дори и на желанието да продължаваш живота. Но тъмнокожите древни обитатели на Индия, към които принадлежа и аз, са разработили друг път, една много стара философия за цялата индийска мисъл и особено подходяща за съвременната епоха на невежество, завист и злоба, наричана Кали-Юга. Тя съдържа най-дълбоките познания и най-голямото умение да подчинява силите на човешкото тяло. Нарича се Тантра. Накратко, нейната същност е, че човек трябва да изпитва всички значителни желания в живота при най-голямо напрежение, за да ги изживее <за кратко време и да се освободи от тях.

— И ти си последовател на Тантра? — попита Таис.

Жрецът отговори с утвърдителен жест.

— И завинаги си се освободил от съблазън и желания? — Тя погледна жреца толкова изразително, че всички мускули на могъщото му тяло се изпънаха. Той пое въздух с цели гърди и продължи:

— Тантра не отхвърля желанията, особено на Ерос, понеже признава у него движещата сила на живота и възможност за духовно извисяване. И ние никога не се отказваме да помогнем другиму в това извисяване, помнейки историята на Брахма.

Индиецът разказа прекрасна легенда за любовта на една небесна апсара към главния бог на индийската троица Брахма. Погълнат в съзерцание и усъвършенствуване, той не отвърнал на нейния зов. Тогава апсарата го проклела и му предрекла, че верующите ще го почитат по-малко от всички други богове. Брахма отишъл при друг бог от троицата Вишну и той му обяснил, че е допуснал тежък грях, за чието изкупление Брахма трябва да стане любовник на апсарата и да изпълни още тридесет други покаяния за очищение защото жената е най-голямата скъпоценност и дясна ръка на Природата — Шакти. Мъж, който отблъсне страстта на жена, която и да е тя, върши голям грях. Затова последователите на Тантра се кланят на Шакти и са много изтънчени в Ерос.

— И мъжете, и жените ли?

— Разбира се! — отговори жрецът. — Необходимо е действие. Само желание не е достатъчно. За да се издигнат до голям духовен подем, който освобождава от низки преходни желания, той и тя, които участвуват в обреда, или поне единият от тях трябва да премине през продължителна подготовка на тялото и чувствата.

— Ние също дълго се обучаваме — забеляза Таис.

— Не зная как — каза тъмноликият, — ако ти видиш целувката на змията, сама ще разбереш силата на нашите тантрически методи.

— Кога може да видя това? — нетърпеливо попита Таис.

— Ако щеш и сега.

— Може ли да повикам другарката си?

Таис, Лизип и Ерис се спуснаха по тясна стълба в широко подземие под кулата. Преводачът остана горе. Елините задоволително разбираха персийски, а индийците свободно говореха този език.

В широко квадратно помещение, силно осветено с бездимни индийски факли, ги посрещнаха две светлолики и една тъмнокожа дребна и здрава млада жена на тридесет години, която приличаше на възрастния жрец.

— Моята сестра — каза той, досетил се за мислите на гостите, — тя е именно нашата Нагини, господарката на змията.

— Посветена ли е в Тантра? — попита Таис.

— Без това — сигурна смърт! — строго отвърна жрецът. — Тя не само изпълнява обреда, но и цялата подготовка за него! Седнете!

Те седнаха край стената на възстудена каменна скамейка. Влезе четвърто момиче с голяма плитка чаша топло ухаещо мляко и стиска дъхава трева. Повелителката на змията се съблече. Момичето изтри цялото й бронзово тяло с натопената в млякото трева, вчеса високо косата й и превърза мека кожена престилка, която стигаше от ключиците до под коленете й. Без да поглежда посетителите, повелителката на змията, спокойна и сериозна, отиде пред тежка металическа врата, като държеше в ръка златна чашка, пълна догоре с мляко. По неин знак се спусна гъста решетка, която я отдели от помощничките й и от гостите. Момичетата вдигнаха до устните си подобни на флейта инструменти. Едната засвири провлечена, тиха мелодия, втората я пресичаше с ритъма на съскащи звуци. Дребната тъмнокожа жрица запя на висок глас и вместо припев изсвирваше с уста остро и вибриращо. Тя отвори вратата и разпери ръце като кръст, продължавайки да държи чашата в ръка. Зад вратата зееше пуста тъмна пещера.

В дъното й смътно просветваше цепнатина, явно там имаше тесен проход на светло. Известно време жрицата пееше под акомпанимента на флейтите, много дълго, както се стори на Таис в напрегнато очакване на нещо страшно. Изведнъж тъмнокожата жена се наведе и остави чашата зад прага на вратата. Флейтистките млъкнаха. Дочу се ясно шумолене от плъзгането на тежко тяло по каменния под. От тъмнината на пещерата се подаде плоска глава с много широк врат. Две ясни с пурпурен оттенък очи остро изгледаха всички, както се стори на Таис. Главата с квадратни люспи като на брониран нагръдник на воин се потопи в млякото. Жрицата я повика с мелодичен съскащ звук. В подземието изпълзя гигантска змия двадесет лакти дълга с възчернозелен гръб, тук-таме по-долу отстрани наситен сиво-зелен цвят. Смелата атинянка почувствува студенина по гърба си, напипа ръката на Ерис и тя и отвърна с тревожно стискаме на пръстите.

Змията се сви на кръгове, устремила безжалостен и безстрашен поглед в жрицата, която почтително й се поклони. Продължавайки песента, тя вдигна високо над главата си ръце със събрани длани и като се издигна на пръсти, започна да се люлее и извива върху тясно сбраните си крака, като пазеше удивително равновесие. Клатушкането зачестяваше; Грамадната змия се размърда по пода в такт с него, извиваше се и се изправи така, че главата й достигна до прическата на жрицата. Едва сега Таис видя заплетени в косите на момичето три превръзки с редици блестящи полирани острия. Змията се клатушкаше в такт с жрицата и бавно приближаваше. Внезапно жрицата протегна дясната си ръка и помилва чудовището по главата, като неусетно бързо отскочи от разтворената муцуна, която удари на мястото, където за частица от секундата преди това беше лицето на жрицата.

Клатушкането и песента отново започнаха, жрицата пристъпваше боса красиво и отмерено като танцьорка и се приближаваше към змията. Издебнала момента, тя хвана с две ръце главата й, целуна я и пак отскочи. Змията се спускаше с неуловима за окото бързина, но винаги повелителката й точно долавяше нейното намерение и още по-бързо отскачаше. Три пъти младата жена целуна змията по главата, непостижимо леко отбягваше нейното ухапване или подлагаше на змията края на престилката си, в който тя забиваше дългите си отровни зъби. Най-сетне раздразнената змия се нави на спирала, нападна девойката, не улучи, замря, заклатушка се и отново се прицели. Жрицата се изви, плесна с отпуснатите си ръце и със светкавичен скок напред за съвсем кратък миг притисна устни към змийската муцуна. Змията удари в същата секунда. Този път тя не спря, а подгони жрицата. Невероятно как успя тя да се изплъзне и да се промъкне зад решетката през тясната врата, навреме отворена и захлопната от четвъртата девойка.

Трясъкът на метала, тъпият удар от тялото на змията и съскането на озверената гадина отекнаха със стихийна сила върху опънатите като струна чувства на Таис.

— Какво ще стане сега? — високо извика тя на атическо наречие и индийците учудено се вторачиха в нея.

Лизип преведе и по-възрастният жрец се усмихна.

— Нищо. Ще си отидем, ще угасим факлите и Наг ще се върне у дома си, в пещерата. Там има пригодена площадка, където той изпълзява да се прилича на слънце. А в това време ще затворят вратата.

— Много ли е отровен? — запита Таис.

— Приближи се до сестра ми — отвърна жрецът.

Почтително и с малко страх атинянката доближи до жената, която стоеше спокойно и без да позира, гледаше любопитно елините. Усетила остра миризма, подобна на смачкан лист чемерика, Таис видя, че престилката на повелителката на змията е залята с жълтозелена течност, която бавно капеше на пода.

— Отрова! — обясни жрецът. — При всяко нападение, готов да ухапе, Наг я изпръсква от зъбите си.

— А силна ли е отровата? — попита Лизип.

— Това е най-голямата и най-отровната змия в Индия. Кон и слон умират за една минута, човек и тигър живеят по-дълго — две минути по ваше време. Тази отрова ще стигне за три десетки хора.

— Опитомена ли е малко? — запита Ерис.

— Невъзможно е да опитомиш Наг! Тази твар не знае благодарност, привързаност, страх, или тревога. Тя е лишена почти от всички чувства, присъщи на животно с топла кръв, и в това отношение прилича на хора от най-долна тълпа. Само необикновеното изкуство на нашата Нагини я спасява от смърт, която я дебне всеки миг.

— Тогава защо прави това? — Таис погледна жрицата, която внимателно сгъваше опръсканата с отрова престилка и сега съвсем приличаше на старинна бронзова статуя със силни форми на жена, привикнала на земеделски труд.

— Всеки от нас изпитва необходимост отново и отново да изпробва себе си в изкуството, особено ако то е опасно и неизпълнимо за други хора. Освен това надежден щит й дава силата на тантрическата подготовка!

— Щом като Тантра толкова силно въздействува върху чувствата, сърцето и тялото, можещ ли тогава да излекуваш младия художник от прекалена и безнадеждна любов към моята приятелка?

— Художниците са по средата, между последователите на аскетизма и на Тантра. Поетичната мисъл не се страхува от изкушението, защото самата тя се подхранва от любовта, която е желание, а желанието е надежда, че животът продължава. Истинската поезия отхвърля всичко фалшиво и по това прилича на аскезата, ала същевременно изгаря в пламъка на Ероса към любимата или към Музата. Тази двояка способност на художника затруднява лечението. Все пак ще опитаме.

— Какво е лечението?

— Всяка мисъл се проявява външно, ако силно се съсредоточи вниманието върху нея. Напрегнатото желание ще предизвика необходимо следствие.

— Ти имаш предвид сетепса, хипноза?

— И него. Обаче много по-важно за художника е да изостри копнежа си за Кхадо-Лилит, стаен в сърцето на всеки мъж. Също както вие, елините, и ние имаме предание за няколко поколения хора, които са Живели преди днешните. Елините вярват, че е имало хора от златен, сребърен и меден векове, което доказва общия произход на митовете. Една съществена разлика — ние считаме предишните хора повече за небесни, а вие — повече земни, отколкото съвременните и следователно по-несъвършени.

— Ти не си прав, жрецо — намеси се Лизип, — нима титаните и титанидите са по-лоши от съвремениците ни? Прометей и неговите подобни са жертвували себе си, за да спасят хората от невежество.

— И само са им добавили страдание с осъзнатата отговорност, понеже са им вдъхнали мечти за свобода на волята, но не са ги изтръгнали от мрака на потиснатия живот — прибави високият жрец.

— Според нашите легенди Кронос поглъща децата си от Рея-бея. Уран също ги унищожава. С други думи, Времето и Небето изтриват своите плодове от лицето на Земята. Дали тази легенда означава негодността на Земята, на Природата или Шакти да създаде истински богоравни хора?

— Означава, че човечеството трябва в крайна сметка да се пресътвори, като се усъвършенствува в познанието си и в самоизвисяването. Нашите свещени книги говорят за предишните поколения хора — за духове. Няма да говоря за първите три, те са много далечни за нас. Непосредствено преди нас е било четвъртото поколение с прекрасни жени от небесен произход. Еврейската митология не признава редуването на няколко поколения, а веднъж създадена двойка хора, еднакви със съвременните ни. Обаче и те имат предание, че уж първият човек Адам имал преди своята човешка жена Ева още една — Лилит. Преданието я описва като вредоносен демон, прекрасен, но който по всякакъв начин пакостил на Ева, докато бог не изпратил три ангела, които прогонили Лилит в пустинята.

Индийските Лилит са съвсем други. И те могат да летят във въздуха, но са безгранично добри към хората. Царицата на всички тези първи жени, които ние наричаме Кхадо, се именувала Сангие Кхадо и по красота надминавала всяко въображение. Кхадо, за разлика от апсарите не се отличавала с ум, а само с чувства. И мечтата на прекрасното човешко тяло и нечовешката сила на Ерос е у нас жив спомен за тези Лилит.

— Аз съм слушала от източни хора легенда за пери, небесни красавици, създания на огъня. Те също летят по въздуха и са благосклонни към простосмъртни избраници — каза Таис, спомнила си посещението на езерата край Персеполис.

— Без съмнение това е също отзвук от спомена за Лилит — съгласи се възрастният жрец, който ставаше все по-внимателен към Таис. — Нашата задача е да разбудим този спомен в душата на художника, да го обхване той и да предоставим на особено изкусни в своето призвание свещени танцьорки да довършат останалото и да пропъдят от сърцето на художника гибелната му страст към модела, който не желае да свърже съдбата си с него!

— Аз видях истинска Лилит на древните месопотамци на Ефрат. — И Таис разказа за малкото светилище на пътя през превала с изображението на крилатата жена в нишата на олтара. — Мисля, че от всички много старинни женски изображения тази богиня имаше най-съвършено тяло. А може ли да видя особено изкусните танцьорки?

Възрастният жрец добродушно се усмихна, удари малък бронзов диск и същевременно заповяда с властно кимване на преводача да излезе от залата. Вавилонецът се засуети, докато поглаждаше брадата си. Явно избраните танцьорки на храма не се показваха на всекиго. Ерис, досетила се внезапно за нещо, побърза да се прибере.

От скрита между слоновете врата влязоха две момичета с еднакви металически украшения върху смуглите тела с гладка кожа, широки пояси от злато, косо препасани, огърлици, гривни на краката, обеци с големи халки и искрящи с едри рубини диадеми върху късите им твърди коси. Неподвижните им като маски лица с много дръпнати и тесни очи, къси носове и широки уста с дебели устни си приличаха като близнаци. Приличаха си и телата на двете момичета със странни фигури. Тесни рамена, тънки ръце, малки, дръзки вирнати гърди; тънък стан. Тази почти моминска нежност беше в пълен контраст с долната половина на тялото: масивна, с широки и дебели бедра, силни крака, която малко оставаше да се превърне в тромава мощ.

Таис изказа съмнение дали могат да танцуват.

— Жени с малък ръст винаги са много по-гъвкави, отколкото онези, които приличат на величествени статуи. Съвсем не познавам тези народи от далечните източни планини и степи, където не са прониквали крачещите скитници на Александър.

Къса заповед и едно от момичетата седна на пода, кръстосало крака, и ритмично запляска ръце, звънтейки с гривните, които блестяха под светлината на факлите. Другата започна танц толкова изразително, колкото може да го стори талант, обработен с много години обучение. За разлика от танците на Запад краката вземаха слабо участие в движенията, докато ръцете, главата, тялото извършваха поразително изящни извивания, пръстите се разперваха като цветя.

Таис избухна в одобрителни ръкопляскания. Танцьорките спряха и по знак на жреца изчезнаха.

— Те са много странни, тези девойки — каза Таис, — ала аз не чувствувам очарованието им. Липсва хармония, подобието на Харити.

— А аз го чувствувам! — внезапно каза мълчалият през цялото време Лизип. — Да, така е. Мъжът знае, че у тези жени са обединени двете противоположни сили на Ерос.

— И ти приемаш това, учителю? — усъмни се Таис. — Защо тогава винаги спазваш съвършенството в своето изкуство?

— В изкуството на красотата — да — отвърна Лизип, — но законите на Ерос са различни.

— Като че ли разбирам — сви рамене Таис, — и ти мислиш, че и Ехефил е на това мнение?

— Изглежда, че момичетата с дръпнати очи ще го излекуват — усмихна се Лизип.

— И Клеофрад ли щеше да ги хареса? Той толкова се труди с Анадиомена, след като избра мене. Защо?

— Не мога да говоря вместо онзи, който е преминал Реката на Забравата. Лично аз мисля така: ти не си Лилит, а апсара, както наричат те своите небесни хетери. Съдено е само на малцина, които са способни на това, да те обладават и да вземат от теб всичко, което можеш да дадеш. За другите остават само безгранично снизходителните, безумните и пламенни Лилит. Всеки от нас може да бъде техен избраник. Съзнанието, че Лилит са щедри към всички мъже, вълнува сърцата ни и непреодолимо ни влече към тях със спомена от дълбоки векове.

— А според тебе Ерис каква е?

— Само не и Лилит. Тя е немилостива към слабостите и неумолима към непохватността. Ехефил се увлече в носителката на образа. За негово нещастие и статуята, и моделът излязоха едно и също.

— Клеофрад говореше, че е влюбен в мене.

— За него това е още по-лошо, отколкото за Ехефил. Ехефил поне е млад…

— И според тебе аз вече не мога да бъда любима? Благодаря ти, приятелю мой!

— Не се опитвай да ме укоряваш, че се постарах да си обясня твоето настроение. Добре знаеш, че само да пожелаеш, всеки ще падне в краката ти. Този жрец, много познал и много превъзмогнал, е сразен от тебе. Колко просто с това за такава като тебе! Само няколко погледа и пози. Напразно — ти няма да му отговориш като Лилит. У тебе е останало като забито острие на копие изпитано от тебе достойно за апсара чувство. Предполагам, че си била любима на Александър и си му отдала всичката сила на Ерос!

Таис цялата се изчерви.

— Ами Птолемей?

— Ти му роди син — значи, неговият Ерос към тебе е по-силен, отколкото твоят към него, иначе би се родила дъщеря.

— Ами ако е еднакъв?

— Не знам тогава. Може да бъде и така, и иначе… Нашите домакини учтиво изчакват да си идем.

Благодариха на жреците, повторно помолиха за Ехефил и тръгнаха през тъмния храм към своите килии. Четири запалени в преддверието факли бележеха времето, останало до разсъмване.

— Благодаря ти, Лизип. Когато съм с теб, не се страхувам, че ще извърша глупости — каза Таис на раздяла, — твоята мъдрост…

— Мъдростта, атинянке, не е много приятна за нейния собственик. Малко са мъдрите хора. Мъдростта се натрупва постепенно у онези, които не се увличат от похвали и отхвърлят лъжата. Минават години и ти изведнъж откриваш, че ти липсват предишните желания и не разбираш своето място в живота. Настъпва самоограничаване, предпазливост в действието, предвиждане на последиците й ти си станал мъдър. Това не е щастие по твоето поетично разбиране, съвсем не е. Хората се лекуват от тревога и гняв с песен и танци, без нищо да знаят за тяхната същина. Не трябва много да разискваме за опознаването на боговете и хората, защото мълчанието е истинският език на мъдростта. Това много добре го разбират откровените сърца. И никак не е мъдро да казваш истината на хора, които предпочитат чудеса и успехи по най-кратки пътища, каквито не съществуват, а има само постепенно изкачване. Но ето какво ще ти кажа като най-голяма мъдрост: за тогова, към когото е насочено, преклонението е най-бързата поквара.

— Имаш пред вид преклонението пред жената ли?

— В никакъв случай. Това е естествена дан на красотата и на Ерос. Говоря за раболепието пред царете, пълководците, в чиито ръце се намират, без значение дали за дълго или за миг, човешките съдбини.

— Имаш пред вид Александър, нали?

— Представи си за минутка човек, пред когото се прекланят милиони хора — най-различни: честни и измамници, благородни и робски души, храбреци и страхливци. Действително трябва да притежаваш божествена сила, за да не се пречупиш и да не измениш на собствените си мечти.

— Да измениш на съдбата си?

— У всички народи предателят на собствената си страна заслужава смърт. Но защо хората не виждат предателите на собствената си душа? Че такива изменници не притежават вече честност. За нищо не можеш да разчиташ на такъв човек. Той ще върви от лошо към по-лошо, а вътре в него злото ще нараства. Който не е честен спрямо най-големите неща, скоро ще загуби всякакво достойнство. Много са говорили за моята честност. Аз наистина се стремя да бъда постоянно честен, никога не разгласявам тайни и не търся да узная онова, което не искат да ми кажат. Голямото престъпление израства от редица дребни грешки и простъпки, а голямото достойнство, равно на боговете, се поражда от неизброими постъпки на сдържаност и обуздаване на собствената си личност.

— И ти мислиш…

— Преценявай само сама себе си, а това е много трудно, пък за оценката на големите, още повече на великите хора, предостави въпроса на времето и на народа. Не е достатъчно да постъпваш правилно, трябва още да различиш времето, когато следва да постъпиш така. Не можеше да се качиш на лодка, която вече е отплавала край нас, нито на онази, която още не е пристигнала. Да знаеш как да постъпиш е половината от работата, другата половина — да знаеш времето, кога да направиш постъпката. За всяко нещо в света има подходящо време, но най-често хората го пропускат.

— И Александър ли го е пропуснал?

— Не, аз подозирам, че твърде рано е извършил своето. Но ти пак ме караш да давам преценка за оногова, който най-много от всичко на света те интересува. Иди да спиш!

Таис го послуша. Тя разказа на Ерис как жреците на храма Ериду имат намерение да избият от сърцето на Ехефил неговата безумна любов към нея. Черната жрица не изрази нито радост, нито огорчение. Таис се опита да се постави на нейно място. Тя би била мъничко натъжена от загубата на един макар и нелюбим, но все пак голям и предан поклонник. Ала Ерис мислеше само за Нагини, повелителната на змията. Невъзмутимата й душа беше смутена от страшния обред с такава грамадна и отровна змия, за каквато тя даже не бе чувала. Още щом затвореше очи, преди да заспи, и съвсем ярко, сякаш в редица бронзови статуи се изправяше пред нея младата индийка и колосалната змия в смъртоносния танц…

Бяха изминали няколко дни от техния престой в храма Ериду, когато задуха горещ западен вятър. Таис спеше лошо в знойната нощ. Вятърът от Сирийската пустиня шумеше отегчително еднообразно и свиреше през многобройните отвори и прозорчета по таваните на храма, носеше със себе си отмала за телата и потискаше душата. Той продължи и през следващото денонощие, без да се засилва и без да утихва. Меланхолия обзе атинянката. Нейното съществуване започна да й изглежда безцелно: споменът за загиналите, дълбоко погребаната любов, продължителното очакване на Птолемей, ролята на стопанка на голяма къща и пазителка на общите богатства, фактически на част от награбените през войната съкровища. Тя можеше да умножи съкровищата, но защо? Тя можеше… какво ли не можеше, и винаги пред нея се изпречваше въпросът „защо?“. Дали беше се уморила от своя постоянен устрем, с който се залавяше за всяко нещо, от изблика на силни чувства? Може би тя неусетно беше застаряла и вече не можеше да се увлича пламенно както по-рано, да препуска презглава, да сдържа сълзите си на възхита при среща с прекрасното, да слуша със затаен дъх разкази и песни?

Дори Ерис заприлича на атинянката. И двете се излежаваха голи върху кожените възглавници, подложили кръстосани ръце под главите си и вперили безмълвно поглед в боядисаната в синьо стена.

Лизип се бе спотаил дълбоко някъде в храма, а Ехефил бяха отвели „да му избият любовта“, както грубовато се бе изразил учителят.

Бяха изминали няколко дни. Или цял месец? За Таис обикновеното пресмятане на времето беше престанало да важи. Много нещо, свързано с него от миналото, настоящето и бъдещето, беше загубило значение. В уравновесеното сърце на Таис се беше смесило всичко това еднакво спокойно, без тъга и увлечение, копнежи по радост, парещи спомени и съжаления по несбъднатото…

Лизип дойде, усмихнат по някаква причина, намери и двете лениво излегнати една до друга и унищожаващи с голям апетит питка с каймак. Ваятелят се взря в тях и не намери някакви промени освен малко хлътнали бузи и наистина олимпийско спокойствие и у двете.

— На какво се смееш, учителю? — равнодушно попита Таис.

— Излекували! — Лизип се разсмя открито.

— Кого? Нас ли?

— От какво да ви лекуват вас? Ехефил! Той решил да остане в Ериду.

Заинтригувана, Таис се приповдигна на лакът. Ерис обърна поглед към Лизип.

— Да остане в Ериду и тук да направи статуи на тези — как ги казват, — с една дума на теснооките Лилит.

— Наистина са го излекували! — засмя се Таис. — А все пак, ти загуби един свой ученик, Лизип.

— Той не е загубен за изкуството, това е важното! — отвърна ваятелят. — А, досетих се навреме, те искат да купят Клеофрадовата Анадиомена. Дават два пъти теглото й в злато. То сега е станало по-скъпо от среброто. За един статер, който по-рано струваше две драхми, сега дават четири драхми с кукумявка. Мнозина търговци в Елада се разоряват.

— Че продай я! — спокойно рече Таис.

Лизип я погледна учудено.

— А желанието на Александър?

— Струва ми се, че ако се върне, на Александър няма да му е до Анадиомена. Спомни си какво голямо множество хора го чакат във Вавилон. А освен хората — камари документи, молби, отчети от цялата му огромна империя. Ако пък се прибави и Индия…

— Тя няма да се прибави! — уверено каза Лизип.

— Аз нямам представа колко може да струва Анадиомена.

— Много! Макар и да не дадат сигурно толкова, колкото за Дивдумен на моя учител Поликлет. Цял свят знае, че за него са платени сто таланта в предишните времена, когато парите са били по-скъпи. Анадиомена е толкова красива, че заедно със стойността на среброто за нея ще дадат не по-малко от тридесет таланта.

— Че това е извънредно висока цена! А колко изобщо вземат ваятелите? — попита учудена Таис.

— За модели и парадигми един добър ваятел взема две хиляди драхми, за статуи и барелефи — до десет хиляди.

— Че това е само талант и половина.

— Та нима може да се сравнява необикновената творба, създадена от Клеофрад, и една хубава, но все пак обикновена работа? — възрази ваятелят. — И така да изчакаме ли все пак за Анадиомена?

— Да изчакаме — съгласи се Таис, замислена за нещо друго, и Лизип се учуди на липсата на каквито и да е признаци на вълнение, каквото предизвикваше по-рано споменаването на Александър.

Атинянката взе даденото й от възрастния жрец сребърно звънче и го тръсна. След няколко минути лично той дойде в килията и спря на прага й. Таис го покани да седне и попита как е със здравето неговият по-млад събрат.

— Той се е разболял сериозно. Не го бива да изпълнява висшите обреди на Тантра с нея — той Кимна към Ерис.

— Имам голяма молба към тебе, жрецо. Време е да напуснем храма, а аз бих искала да се подложа на още едно изпитание.

— Кажи.

— Да получа целувката на змията както вашата повелителка на нагите.

— Тя си е загубила ума! Направили сте от нея менолис. Обхваната от болезнена възбуда менада! — развика се толкова високо Лизип, че жрецът го погледна укорително.

— Чувствуваш ли се достатъчно силна да изпълниш страшния обред? — сериозно запита индиецът.

— Да! — уверено рече Таис с отдавна познатото на Лизип безгрижно безстрашие.

— Ти я погубваш — каза ваятелят на жреца, — ти си убиец, ако й позволиш.

Жрецът поклати глава.

— Нейното желание не е възникнало без причина. Преди изпълнението на задачите в живота, необходимо е човек да съгласува своите сили, защото животът е изкуство за отворените очи и сърца, а не хитрост. Възможно е тя да загине. Значи, така е предопределила Карма — да прекъсне нейния живот в тази възраст. Ако не загине, изпитанието, ще увеличи силите й. Така да бъде!

— Аз също ще опитам! — Ерис застана до Таис.

— Иди и ти, не се съмнявам в твоето желание.

Лизип, загубил дар-слово от страх и възмущение, сграби собствената си брада, сякаш беше брадата на жреца.

Таис и Ерис слязоха в подземието. Повелителната на змията ги съблече съвсем голи и свали украшенията им, изтри телата им с мляко и пелин, нахлузи им престилки. Музикалната атинянка само за няколко минути научи простия напев. За Ерис беше необходимо повече време, но като танцьорки и двете схванаха ритъма веднага.

Повелителната на змията извика своето чудовище и Таис първа започна опасната до смърт игра. Когато змията се надигна и наведе надолу люспестата си муцуна, Таис дочу шепот на непознат език, притисна устни до носа на чудовището и светкавично отскочи. Змията нападна и пръсна отрова по престилката, но разтрепераната от преживяното Таис беше вече на безопасно място. Дадоха на змията да пие мляко и напред излезе Ерис. Черната жрица не изчака и едва змията се издигна на опашката си, тя шумно я целуна по носа и отскочи, без дори да й позволи да я опръска с отрова. Повелителната на змията извика от изненада и разяреното чудовище се нахвърли върху нея. Индийката избягна ухапването, плисна в муцуната на змията мляко от втора чашка, която държеше в ръце, изблъска Таис и Ерис зад решетката и въздъхна облекчено. Таис я разцелува и й подари скъпа гривна. Същата вечер възрастният жрец окачи на Ерис необикновено рядка огърлица от отровните зъби на най-големите змии, уловени някога в индийските гори. Таис получи друг подарък — огърлица от нокти на черни лешояди, обковани със злато и нанизани на верижка.

— Това е украса на закрилницата на неприкосновените пътеки, които водят на изток отвъд планините — обясни жрецът.

— А моята?

— Както подобава — символ на безстрашие, неуморимост и възмездие — отвърна индиецът на черната жрица с поглед, в който имаше много по-голямо уважение, отколкото по-рано.

Освен това възрастният жрец подари на Таис чаша от прозрачен халцедон с гравирано върху нея изображение на змийския танц.