Иван Ефремов
Атинянката Таис (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
КЕОСКИЯТ ОБИЧАЙ

Животът на Таис в Екбатана, след като Клеофрад започна да моделира нея, а Ехефил — Ерис, потече еднообразно. И двете трябваше да стават още с първите лъчи на зората. Ваятелите, както и лично Лизип, обичаха утринните часове, когато слънцето едва се подаваше иззад източните хълмове и облаците над гигантския гранитен хребет на запад порозовяваха и се разпръскваха от силата на Хелиос. Ехефил не бързаше, работеше бавно и не уморяваше много Ерис. Но Клеофрад се трудеше яростно, сякаш обзет от вдъхновено безумие. Избраната от него поза не беше никак лека дори за така добре развита физически жена като Таис.

Лизип, който бе преградил за ваятелите част от верандата, неведнъж идваше да спасява приятелката си.

Учудващо малко вести идваха от Птолемей. Той престана да пише дълги писма и само на два пъти извести за себе си чрез устни донесения на военачалници, които се завръщаха в столицата на Персия болни или ранени. Всичко се развивало благополучно. Двата отряда, на които се разделила армията — на Хефестион и на Александър, преминали по различни пътища ледените проходи на страхотна височина, където човек не можел да се стопли и страдал от сънно замайване. Сега войските се спущали към желания Инд.

Веднъж Лизип отведе Таис в своите покои. Там, зад грижливо прикритата врата имаше абсида с висок като пролука прозорец, който напомни на Таис мемфиския храм „Нейт“. Тесен лъч от обедното слънце падаше върху плоча от чисто бял мрамор и хвърляше върху Лизип ивица светлина. Суровата сериозност и тази светлина върху главата на ваятеля му придаваха вид на жрец на тайно учение.

— Нашият велик и божествен учител Орфей е открил овомантията, или гадаенето по яйце. Може понякога да се разпознае бъдещето на птица, вложено в белтъка и жълтъка. Онова, което тя трябва да понесе в своя живот, след като се роди. Разбира се, могат да предсказват само просветени хора, които са способни да открият знаците и после да ги разгадаят чрез многостепенни математически изчисления. Разните птици имат различно назначение в живота. За това, което искам да узная аз, трябва яйце на птица, която дълго живее и високо лети, най-добре от грифон. Ето го — ваятелят взе от парче овча вълна голямо сиво яйце, — на помощ му идва друго яйце, от планински гарван! — Лизип умело разсече с остър кинжал яйцето на грифона по дължина и остави съдържанието да потече по мрамора. Яйцето на гарвана той изля върху черна лакирана плочка. Като се взираше внимателно в едното и в другото, той ги съпоставяше, шепнеше си нещо и пишеше непознати знаци в края на мраморната плоча. Без да смее да помръдне, Таис наблюдаваше това, което ставаше, и нищо не разбираше.

Накрая Лизип започна да пресмята и да съпоставя. Таис се наслаждаваше на почивката след тежките сеанси при безмилостния Клеофрад и не забеляза как слънчевият лъч се измести наляво и слезе от дъската. Лизип бързо се изправи, изтривайки потта от голямото си плешиво чело.

— Индийският поход е обречен на неуспех!

— Как? Всички ли са загинали там? — стресна се Таис, тя не разбра изведнъж смисъла на думите, казани от ваятеля.

— За това няма и не може да има указания. Развитието на съдбата е неблагоприятно и пространството, което те възнамеряват да преодолеят, в действителност е непреодолимо.

— Но нали Александър има карти, опитни географи, криптии, водачи — всичко, каквото можеше да му дадат елинската наука и ръководството на великия Аристотел.

— Аристотел се оказа сляп и глух не само за древната мъдрост на Азия, но дори и за собствената наука на елините. Впрочем така става винаги, когато прославен, преуспял по своя път човек забравя, че той е само ученик, който върви по един от многото пътища на познанието. Забравя необходимостта да си отваря очите, да пази в паметта си древното, като съпоставя с него новото.

— Какво е забравил той например?

— Демокрит и Анаксимандър Милетски, питагорейците, Платон, които учеха според нашите орфически предания, че земята е полукълбо и дори кълбо. Ето защо всички пресметнати на плоска земя разстояния по картата на Хекатей са неверни. Евдокс Книдоски, който е живял в Египет, е изчислил според звездата Канопус големината на кълбото на Гея на триста и тридесет хиляди стадии в окръжност. Тези мъдреци са писали, че разстоянията до звездите са непостижимо големи за човешкия ум, че има тъмни звезди и има много земи, обитавани както нашата Гея. Че освен известните планети има още далечни и ние не можем да ги видим с нашето зрение, както не всеки вижда рогата на планетата на Утрото, посветена на твоята богиня.

Таис се озърна тревожно, сякаш се страхуваше, че ще види зад гърба си някого от разгневените олимпийци.

— Как е могъл да научи Демокрит за планети, които остават невидими за него?

— Предполагам от учители, които са владеели познанията на древните. В един вавилонски храм ми показваха малка кула с меден купол, който се въртеше на дебела ос. В купола беше направено прозорче от изпъкнало парче прозрачен планински кристал, великолепно полиран. Този кръгъл прозорец, с диаметър три подеса, още от старо време се е наричал от хелдейците Окото на света. С него жреците са открили в нощното небе четири малки звездички край най-голямата планета и са видели въззелена планета по-далече от мрачния Хронос. Виждал съм я и аз…

— И Аристотел нищо ли не е знаел за това?

— Не мога да ти кажа дали го е пренебрегнал, или не е знаел. Първото е по-лошо, защото за един философ това е престъпно! Че Земята е кълбо, пише и той самият, обаче е оставил Александър в неведение.

— Какво още не знае учителят на Александър?

— Ти задаваш недопустим въпрос за един орфик, който вярва в безкрайността на света и познанията!

— Прости ми учителю! Аз съм невежа и винаги се старая да черпя от извора на твоите знания.

— Аристотел е трябвало да знае — омекна Лизип, — че преди няколко столетия финикийците са извършили по заповед на фараон Нехо плаване около бреговете на Либия; като са използували за този подвиг две години и половина, те са доказали, че Либия е остров който по големина надминава всякакво въображение. Те не са срещнали края на света, богове или духове, само слънцето почнало някак странно да се държи на небето. То изгрявало на падне право над главите им, по-нататък отново сянка с наклон, макар че мореплавателите продължавали както преди да се насочват на юг. След това слънцето започнало да изгрява не отляво, а отдясно.

— Не разбирам какво значи това?

— Преди всичко, те са заобиколили Либия и плавайки все покрай бреговете, са завили на север. А изменението на мястото на слънцето по пладне по време на плаването им ту на юг, ту на север, свидетелствува само за едно, което отдавна вече знаеха орфиците и жреците на Индия и Вавилон, които бяха избрали за символ на света колелото.

— Но Земята е като колело и върху картата на Хекатей!

— Плоско. Орфиците отдавна знаят, че това колело е сфера, а индийците отдавна смятат земята за кълбо.

— Но щом е така, Александър се стреми да стигне на края на света, без да знае истинският му строеж и размери. Тогава Аристотел…

— Хиляди мними пророци са измамвали хиляди царе, уверени във верността на своите бедни знания.

— Трябва да ги убиват!

— Толкова ли си кръвожадна?!

— Ти знаеш, че не съм! Онези, които проповядват лъжливи знания, без да познават истината, ще докарат страшни бедствия, ако имат за последователи такива могъщи завоеватели и царе като Александър.

— Аристотел още не е докарал нещастие на Александър. Даже напротив. След като го е убедил, че краят на света не е далече, той го е накарал да се стреми с всички сили към тази цел. Александър притежава частица от лудостта на своята майка-вакханка. Той е впрегнал тази частица в своите божествени сили и способности на пълководец.

— А когато разкрие истината, ще му прости ли Александър неговото невежество по география?

— Отчасти то вече е разкрито. Не току-така Александър се отклони към Индия по пътя на Дионис. Може би е научил за Срединната империя?

— Ти щеше да ми покажеш един човек оттам?

— Добре! Утре! А сега иди при Клеофрад, иначе той ще изпотроши цялата ми сбирка египетски статуйки. Имах непредпазливостта да я оставя в ателието.

Наистина, докато я чакаше, атинският скулптор се мяташе по верандата като леопард. Таис беше наказана да позира до вечерта. Отдавна освободената Ерис се измъчи да я чака в градината на Лизип.

— Кажи, господарке — запита я Ерис, като си отидоха в къщи, — какво те кара да служиш покорно за модел и да се изморяваш повече от каквато и да е друга работа, да губиш толкова много време? Или ти плащат много? Не вярвам Клеофрад да е богат.

— Разбираш ли, Ерис, всеки човек си има свои задължения, според каквото му е дала съдбата. Колкото по-високо е дарованието, толкова повече трябва да бъдат и задълженията. Царят се грижи за своите поданици, за процъфтяването на страната му, художникът — да създаде онова, което ще достави радост на хората, поетът…

— Всичко разбрах — прекъсна я Ерис, — учили са ме, че щом ми е дадена красота, по-голяма от тази на другарките ми, то моето служене трябва също да бъде по-голямо и тежко.

— Ти сама отговори на въпроса си. Ние сме надарени от Афродита и трябва да служим на хората, иначе божественият дар ще изчезне, преди да изпълним предназначението си. Има много ваятели и художници, които биха ни заплатили шепа злато за всеки час позиране, но аз ще бъда послушен модел на Клеофрад дори без един обол. А ти?

— Ехефил ме запита, но аз отказах, разбирам, че служа на Великата майка, а за това, както знаеш, не бива да се вземат пари. Макар че понякога ми се иска да имам много пари!

— Защо? — учуди се Таис.

— За да ти направя подарък, скъп, много скъп, от красив по-красив!

— Ти отдавна си направила това, като ми подари себе си.

— Не е така. Ти ме купи, по-точно размени ме, когато бях осъдена.

— Не разбираш ли това ти, жрица на Всевишната богиня, на Царицата на Земята и на Плодородието? Случайност е, че съм те намерила и придобила. Така би могла да бъде получена коя да е робиня. Ноти не стана робиня, а съвсем друга, неповторима и без да приличаш на никого. И тогава повторно те придобих аз, а ти — мене.

— Щастлива съм, че разбираш това, Таис! — тя я нарече по име за първи път през годините на съвместния им живот.

Имаше моменти, когато Клеофрад беше просто човек: истински атинянин, общителен, весел, жаден за нови неща. Без съмнение такъв беше и в деня, когато приеха гостенина от Далечния Изток, жълтолик, с още по-изпънати и тесни очи, отколкото на жителите в източните простори на Азия. Лицето му с изтънчени черти приличаше на маска, изрязана от дървесина на кисел трън. Дрехите му, износени и избелели, бяха ушити от дебела и плътна материя, серика или коприна, много рядко срещана и скъпа по бреговете на Мала Азия и Финикия. Свободна блуза се развяваше върху слабото му тяло, а широките панталони, макар и да бяха част от варварско облекло, много повече се различаваха от скитските, впити в тялото. Дълбоките бръчки свидетелствуваха и за възрастта на пътешественика, и за умората от неизброимите трудности при скитането. Тъмните очи гледаха проникновено, остро и умно, дори до известна степен неприятно проницателно. Таис не запомни сложното му име с необичайно съчетани звуци. Гостът доста свободно говореше на стар персийски език, като интересно повишаваше глас и преглъщаше звука „ро“. Един приятел на Лизип, учен персиец, лесно се справяше със задачата си на преводач, а и лично Лизип и Таис вече бяха свикнали да разбират персийски.

Пътешественикът твърдеше, че са минали осем години, откакто е напуснал родната си страна, преминал за това време през невероятни пространства, планини, степи, пустини и гори, населени с различни народи. Според неговите пресмятания, той е пропътувал пешком, на кон и по вода три пъти по-голямо разстояние от онова, което преминал Александър от Екбатана до Александрия Есхата.

Таис и Лизип се спогледаха.

— Ако добре съм разбрал почтения пътешественик, той казва, че отвъд Александрия Есхата населената суша — Ойкумене — се простира много по-далече, отколкото на картата на Хекатей, според която до нос Тамарос, там, където огромната стена от снежни планини опира до бреговете на Източния океан, има само двадесет хиляди стадии, и то необитавани.

Сдържана усмивка се отрази на лицето на госта.

— Моята страна на Небесата, както другояче ние наричаме Срединната, се простира според вашите мерки на двадесет хиляди стадии източно от Реката на пясъците. Ние, нейните жители, сме повече, отколкото съм видял по целия път заедно с Персия.

— А какво знаете за Източния океан?

— Нашата империя стига до неговите брегове и моите съотечественици ловят риба във водите му. Ние не знаем колко е голям океанът и какво се простира отвъд него, но оттук до бреговете му има приблизително шестдесет хиляди стадии.

Лизип зяпна от изненада и учудване, а Таис почувствува, че я побиват студени тръпки по гърба. Та нали вчера Лизип разказваше за огромните пространства на Либия, простиращи се от юг, а днес странният жълтолик човек, с несъмнена правота говори за невероятно огромната населена суша — Ойкумене. Пътуването на Дионис в Индия, възприета от детинство като дело на могъщ бог, излезе нещо мъничко в сравнение с това, което беше извършил този среден на ръст възрастен човек с тънки кости и набраздено от бръчки жълто лице, който беше дошъл от страни, далеч отвъд предполагаемите обиталища на боговете.

И остра мъка преля в сърцето на Таис за Александър, който със свръхчовешки героизъм си пробиваше път през пълчища врагове и все още се намираше на двойно по-голямо разстояние от досега преминатото. Ученикът на великия философ не допускаше, че го води един невеж слепец. Може би овомантията на Лизип беше вдъхнала увереност у Таис, че и в Индия пределите на Ойкумене ще излязат много по-далече от посочените на елинските карти.

Излиза, че светът е много по-сложно изграден и много по-голям, отколкото са мислели съратниците на Александър и неговите философи. Как да се съобщи това на Александър, който не иска да чуе дори собствените си криптии, които бяха узнали за голяма пустиня и дълги планински вериги, които се простират на изток от Покрива на света. Ако не бяха упоритите в сраженията скити, той би отишъл далече на Изток, отвъд Александрия Есхата. Годеницата на Смъртта, която отвлече Леонтиск! Невъзможно е да се отнеме на Александър мечтата пръв от смъртните да стигне края на света. А къде е този край? Милионите жълтокожи жители в Империята на небето на Източния океан, съдейки по думите на пътешественика с мъчното име, владеят високи за варвари познания и изкуства.

Тъй си мислеше атинянката, като гледаше госта, който си почиваше в дълбокото персийско кресло, сплел тънките си пръсти. На драго сърце прие той поканата да остане в къщата на Лизип, преди да замине за Вавилон, където смяташе да се запознае със столицата на мъдреците и маговете на Западна Азия, а после да се срещне и с Александър.

През тези няколко дена, докато пътешественикът гостуваше у Лизип, Таис узна много неща които би сметнала за приказка в родината си. Небесната империя бе възникнала в също такава дълбока древност, както Египет, Крит и Месопотамия. Пътешественикът разказваше за точния календар, изчислен две хиляди години преди построяването на Партенона. Според неговите твърдения, държавата била основана още преди други две хиляди години от установяването на този календар. Той разправяше за опитни занаятчии и художници, за астрономи, съставили карти на небето, за механици, създали сложни водоснабдителни устройства, необикновени високи мостове, храмове кули от желязо, фарфор и бронз, за дворци върху хълмове, насипани от човешки ръце, за изкуствени езера, издълбани от хиляди роби.

Мъдреците на Небесната страна измислили машина за предсказване на земетресенията и откриване на местата, където те са ставали. Пътешественикът цветисто описа разкрасената с труда на хората природа, хълмовете с храмовете по върховете, до които построили широки стълби с хиляди стъпала, заградени с вековни дървета; пътища от сини тухли, залети с небесносиня глазура, които водят до свещени кътове, алеи от високостволи борове с бяла кора, еднакви и по височина, и по възраст, проточили се на стотици стадии.

Синът на Небесната страна разправяше за опитни лекари, които лекували със златни иглички, забивани в болното място. На елините им се видя невероятен разказът за две огледала от стъкло и метал, които се намирали в императорския дворец. С тяхна помощ лекар могъл уж да гледа през човека и да открива вътре в тялото поразените от болестта места.

Таис, която бе спечелила уважението на пътешественика с ненаситното любопитство и умните си въпроси, получи подарък малка фарфорова чашка, с необикновена синя рисунка на камъш и летящи птици, завита в парче коприна с удивително златист цвят.

Атинянката не се поскъпи да подари на мъдреца с продълговати очи чинийка от черен фарфор, какъвто той не беше виждал, макар че бе пропътувал през много страни. С досетливостта на грижлива жена Таис накара пътешественика да приеме кедрова кутия със златни статери, току-що отсечени, с профила на Александър по модел на Лизип. Мъдрецът много се трогна — явно беше притеснен парично и се беше надявал на помощ от Александър. Лизип също му даде значителна сума, за да довърши пътуването си. Сега жълтоликият можеше спокойно да отпътува за Вавилон и да чака Александър, ако ще, две и три години.

Тогава той донесе на Таис обици с чудесна изработка, очевидно последната оцеляла през дългия път скъпоценност. Обиците от прозрачен бледозелен камък, необикновено твърд, бяха направени от пръстенчета и мънички мъниста едно в друго, изрязани от цял къс, без да се накърни монолитния камък. Закачени на ушите със златни кукички, обиците нежно и тихо звъняха като ехо на далечен повей по сухи тръстики. С тайнствена лунна светлина просветваха през прорез вкарани вътре в мънистата мънички розетки от шлифовани късчета камък, наричан в далечната империя „тигрово око“. Изкуството на гравьорите на камък в страната на жълтоликите надминаваше всичко видяно от елините досега и ги караше да вярват на разказите на пътешественика. Атинянката дълго се любува на творбата от нечувано далечната страна и се страхуваше да носи често такава рядкост.

Жълтоликият учуди Лизип и Таис с легендата за раждането на първите същества от яйце, което Богът на небето Тян изпуснал в Големите води от небесата на земята. Тази легенда напомняше доста орфическото учене за началото на началата.

Гуан-Ин, майка на милосърдието и познанието, равна по могъщество на мъжкото божество на Небето и Гръмотевицата, приличаше на Великата майка в Крит и в Мала Азия. Накрая пътешественикът огорчи Таис с убеждението си, че всичко в света има две начала — Ян и Ин. Всичко светло, дневно, небесно било свързано с мъжкото начало Ян, всичко тъмно, нощно, земно — с женското Ин. Ин трябвало да бъде строго подчинена на Ян. Тогава животът щял да се насочва към светлината и небесата. Възмутената Таис предсказа на жълтоликия, че неговата империя ще бъде винаги в духовно развитие на по-ниско стъпало, отколкото онези страни, където женското начало се признава за благотворно и градивно. Освен това страни, където женската половина на човешкия род е подтисната, никога не са се отличавали с доблест и мъжество във война и в борба с врагове. Заробването на жените неизбежно води след себе си раждането на робски души у мъжете.

Лизип припомни на разгорещилата се атинянка някои имена на Кибела, Великото женско божество, като например Владетелката на Долната бездна, Царицата на Земята, които съвпадаха с характера на Ин. Таис сърдито отвърна на това, че Великата майка има много образи, но въпросът не е в тях, а в последиците от обществения строй, които мъжете създават и с които се опитват да докажат своето първенство. За учудване на атинянката жълтоликият внезапно се омърлуши. Ярките пламъчета в тесните му очи угаснаха в тъга. Въпреки голямото могъщество на страната, изкуството на майсторите, трудолюбието на народа, Небесната държава в действителност била разкъсвана от междуособни войни и от чести нападения отвън на способни в сраженията скитнически племена.

Животът ставал непоносим от жестокостта на управниците, откъснати от живота на народа и равнодушни към постоянните му бедствия — неплодородни години, наводнения или суша. Неговите съотечественици отдавна да са се разбунтували, да са смъкнали злобните управници й да са унищожили жестоките закони, ако бяха имали повече храброст, поне дотолкова, колкото у най-слабия воин от армията на Александър. Или съвсем малко мъжество, за да избягат от страната, където те живеят в теснотия, понасят лишения и неправда тъкмо поради многолюдието си.

Елините разбраха, че приказната империя, макар и да има гордо наименование, никак не е по-добре от всички онези многобройни страни, в които се шири тирания. Таис съвсем се разочарова от още една откровеност на пътешественика. Подтикнала го да пътува на запад легендата за рая, обитаван от Драконите на мъдростта, намиращ се някъде по средата на Азия сред най-високи планини. Той минал през цяла Централна Азия, през всичките й каменисти пустини и стигнал тук в Месопотамия, където западните предания посочвали мястото на друг рай на безоблачно щастие. Но излязло, че тук няма нищо подобно. Просто приказка, измислена от еврейските мъдреци, за да изведат своя народ от робския живот в Египет и да го поведат на изток.

Нищо, че не е намерил рая, все пак се бил срещнал с мъдрост, която много се различавала от целия начин на мислене на неговия народ — така се утешаваше жълтоликият.

Таис без желание се раздели с пътешественика. Той отказа да начертае каквито и да е карти и да означи разстоянията, преди да се е видял с Александър.

И пак неотразимото очарование на атинянката сломи сдържаността на пътешественика. Той поверително й каза, че вместо рай и Дракони на мъдростта е срещнал благоразположени, добри хора, които живеели в каменни сгради по склоновете на много високи планини, при изворите на най-голямата река в Небесната страна — Синята. Тези хора се считали за последователи на велик индийски мъдрец, който учел да вървят винаги по средния път между две крайности, между доброто и злото, между светлината и сянката, защото всичко на света се променя с време. Онова, което е добро, става лошо и, обратно — злото се превръща в добро. Той искал да остане ученик на мъдреците, но те го изпратили по-далече на запад, там, където нищо не знаят за големите страни на Изток, но се бил явил човек, който имал силата да съедини Изтока със Запада чрез върховете на мъдростта у единия и у другия. Той трябвало да види този човек, великия пълководец Александър, да му разкаже за пътищата и страните, които се простират отвъд Покрива на света, ако той бил толкова умен и прозорлив, както били слушали за него последователите на Средния път!

— Ами ако не е? — бързо запита Лизип.

— Тогава няма да откривам нищо — безстрастно отговори пътешественикът.

— Могат да узнаят със сила — настояваше ваятелят.

Жълтоликият се усмихна презрително.

— Пътят е дълъг, разстоянията огромни, планините и пустините безводни, със страшни ветрове. Една малка неточност в указанията ще се открие едва години по-късно, а ще ги отклони на хиляди стадии към гибел — и пътешественикът се разсмя неочаквано с писклив, пресеклив смях.

 

 

Неочаквано в Екбатана пристигна огромен керван, изпратен от Александър иззад най-високия хребет на Парапамиза. В подножието на блестящи от лед върхове, двойно по-високи от Олимп или още по-грандиозни, за всеобщ възторг македонската армия, по-точно онази част от нея, начело на която беше лично Александър и Птолемей, попаднала на обрасли с бръшлян хълмове. Сред тях бе разположен град Ниса. И бръшлянът, и името на града доказваха, според мнението на Александър, че тук се е бил спрял бог Дионис в края на своя път към Индия. Жителите на тукашните места не бяха тъмни, а с леко медно оцветяване на кожата, не приличаха на другите племена, без съмнение бяха дошли от запад. Македонците бяха поразени и от многобройните стада прекрасен добитък, особено биковете — с дълги рога, огромни и на петна. Керван от тези бикове царят незабавно изпрати на запад за Македония. Само три четвърти от животните стигнаха в Екбатана. Таис с примряло сърце обикаляше да гледа биковете, развълнувана повече от тях, отколкото от писмото на Птолемей. С мъка атинянката се откъсна от великолепните бикове. Те щяха да си отпочиват два месеца на планинското екбатанско пасбище преди да предприемат прехода до Тир и да отплават за родината на Александър.

Биковете приличаха на знаменитата критска порода, използувана за свещените игри. Пришълците от Запад, според преданието на индийския ваятел, са могли да бъдат критяни. Лизип се съгласи, че е възможно подобно тълкуване. Митовете за Дионис водят началото си от толкова дълбока древност, колкото и Крит. Великият художник добави, че може би и пътешествието на Дионис в Индия не е нищо друго, освен бягството на спасилите се от Крит хора. Атинянката заскача от възторг и разцелува Лизип за интересното мнение.

Тя отиде у дома си да прочете писмото на Птолемей. В писмата му от Согдиана и Бактриана се беше отразило натрупалото се раздразнение и умора. Последното писмо, напротив, напомняше предишния Птолемей, Без цветисти мечти, предчувствувайки бъдещите сериозни работи, военачалникът, който стоеше сега начело на съветниците на Александър, очакваше, че походът скоро ще завърши.

И наистина след празненствата в Ниса и светкавичното превземане на планинската крепост Аорнос те отминаха тривърхата планина Мера, много близка до границите на Ойкумене според изчисленията на географите и водачите и се спуснаха в Сват. Там дошъл пратеник на Хефестион, довел своите конни и пехотни сили и обози под началството на Кратер до брега на Инд. Хефестион се заел както обикновено с направата на плаващ мост през немного широката тук река, която според мнението на Аристотел и Александър изтичала в Източния океан. Неарх с конницата агриани побързал да стигне там, като събрал всички опитни в корабостроителството финикийци, йонийци и киприоти, за да построи съдове за плаването на изток.

Планът на Александър бил прост: след като премине Инд, армията ще прехвърли още две-три хиляди стадии ненаселена суша до бреговете на океана, а флотата на Неарх ще бъде готова да превози всички по океана на запад до Нил и Александрия на Вътрешното море. „Чакай ни сега не от изток, а от запад — пишеше Птолемей, — ние ще доплуваме в Тир, а през Дамаск по царския път ще стигнем до Вавилон. За това ще е необходимо не повече от половин година, дори да се наложи да спираме по пътя. С милостта на Афродита, осем месеца след като получиш писмото ми, ела да ме посрещнеш във Вавилон. Това ще бъде краят на азиатските походи, съвсем завинаги. После ще воюваме само във Вътрешното море, за да превземем Либия, Картаген, италийските градове — всичко до Херакловите стълбове!

Съгласни са да плават с нас до Египет и новите отреди конница, от персийската аристокрация, и отличните конни стрелци от Согдиана и Бактриана. Успяхме да образуваме конница, не по-лоша от храбрите тесалийци. Твоите поклонници аргироаспидите толкова се изтощиха в боевете със скитите и бактрийците, че сега преминаха в охраната на Александър и са включени в състава на Агемата и хетайрите. Само пехотата — фалангата от ветерани, остана предишната, обаче нарасналата до сто хиляди армия се състои наполовина от конница и много намаля значението на пехотата, най-важната някога опора в боевете. Несъкрушимата преграда от щитове и дълги копия, която помиташе редиците на най-храбрия враг, тук, в безкрайните равнини или в лабиринта от планински долини, попадаше под обстрела отдалече на бързите като вятъра конни стрелци…

Александър успя за година и половина да преустрои армията съобразно условията на войната в Азия.

Издигнаха се нови военачалници, между които Селевк, с грамаден ръст и много по-силен от Черния Клейт, но весел и несравнимо по-умен от нещастния брат на Ланиса“.

Птолемей пишеше, че колкото повече напредват в Индия, планините стават все по-високи, все повече снегове и ледници срещат по мъчно преодолими преходи, все по-буйни са реките, задръстени с огромни камъни. В трудностите, които нараствали, Александър съзирал предвестие за близкия край на похода. Точно така трябвало да бъдат препречени границите на Света, недостъпни за простосмъртните. Отвъд тези препятствия живеят полубоговете в градини, където растат дървета с плодовете на Вечната мъдрост, по бреговете на Водите на живота, в чието лоно почива слънцето. Тези води дават безсмъртие на богове или титани. Пък и не са ли титани и жителите в последните краища на света?

Аристотел с нарочни пратеници изпратил на ученика си своите научни съчинения. По време на тежкия поход по височините на Парапамиза и Бактрия Александър нямал време да ги прочете. Сега разсъждавал върху писаното от великия философ и споделял съмненията си с Птолемей. Аристотел по-рано насърчавал по всякакъв начин устрема на пълководеца на изток, да срещне колесницата на Хелиос, а в последните си трудове предпазвал Александър от сляпа вяра в древните митове, към които синът на Олимпиада бил толкова привързан. Аристотел пишел, че едва ли Александър щял да се срещне със свръхестествени същества, защото никой от действителните пътешественици не бил срещал богоподобни хора или човекоподобни богове из цялата известна Ойкумене.

Александър само се подсмивал. За него следите на Дионис, които намерил в Ниса, били по-убедителни от софистичните разсъждения на стария мъдрец…

Птолемей още веднъж напомняше на Таис за среща във Вавилон и я молеше да не води сина му там в горещия климат. Обещаваше, че ще й разкажа много интересни неща за страни, които никога не са били видени дори и от митични герои.

И сега дори той е отишъл по-далече от Дионис, а плаването на аргонавтите в Колхида според пресмятанията на Неарх било три пъти по-кратко от разстоянието, изминато от армията по суша през много по-тежки препятствия и съпротивата на далеч по-многобройни врагове.

Птолемей пишеше от долината Сват, където „сутрин мъглите искрят с милиони бисери над горички от ниски дървета, обсипани с гъсторозови цветове. Бързотечна река излива изумрудена вода върху лилави камъни, бреговете са обточени с широка ивица яркосини цветя, която се простира до полегати склонове, обрасли с невероятно големи дървета, каквито няма никъде в Елада и може да се сравняват само с кедрите във Финикия и Киликия. Но онези растат на ширина, а тези — на височина, издигайки своите тъмнозелени върхове на повече от половин стадий. И тук, както преди, елите и боровете много приличат на македонските и пристъп на тъга по родните планини свива сърцето“. Таис много съжаляваше, че не участвува в толкова необикновено пътешествие, но скоро се утеши, разбрала колко трудно би било за Птолемей да се грижи за нея в тежкия дори за закалени, силни мъже поход. Пък вече ги няма и нейните верни тесалийци и милият Леонтиск, винаги готов да й се притече на помощ.

Птолемей пишеше за Роксана, която придружавала царя. Тя е жена на велик пълководец, на божествения Александър! Цялата армия е на нейно разположение, а ако забременее от царя, всеки воин ще отдаде живота си, за да запази наследника на великия владетел на Азия!

А какво е Таис? Хетера, чиято любов Александър и желае, и бяга от нея, и я отхвърля пред очите на всички. Жена на Птолемей, ала след колко любимки на този колекционер на красота? Даже веселият тон на писмата му навява мисълта, че Птолемей е намерил в Бактриа и в долините на Инд прекрасни момичета и е събрал добра плячка от скъпоценни камъни. Разбира се, от последното все нещо ще получи и тя, очевидно като откуп за първото…

Не, Птолемей познава нейното равнодушие и от време на време се измъчва от този признак на безразличие. Ала то и за него е удобно.

Преди биковете на Дионис да бяха успели да се поохранят из пасбищата на Екбатана, ето че дойде Хезиона, която нямаше известие за Неарх и жадно препрочиташе писмото на Птолемей. Личеше си, че критският началник на флота отново бе обхванат от своята стихия на водач, съставител на карти и строител на кораби. „Родената от змия“ вече се беше оправила от неудобствата на съвместния живот с неспокойния мореплавател и в своето розово вавилонско одеяние беше станала пак красива както преди. Таис я покани у Лизип, но Хезиона предпочете сутрешните часове, когато ваятелите се занимаваха със своята работа, да остане у дома и да се занимава с Леонтиск. За неудоволствие на атинянката към бездетните обожателки на сина й се добави още една. Неарх не искаше деца, понеже мислеше, че той не може да им бъде опора: съдбата на моряка е много невярна! На въпроса на Хезиона какво мисли той за нея, Неарх с пресилена усмивка отговори, че тя е достатъчно умна, красива и богата, за да се погрижи за себе си, ако той загине. Хезиона се опитваше да внуши на критянина, че освен материална осигуреност тя има нужда от него в много отношения, само от него и от никого другиго на света. Началникът на флотата казваше на тиванката, че е напълно свободна, обаче той би се радвал, ако тя изчака завръщането му, защото за свое учудване не бил намерил никъде по-добра жена от нея.

— А търсил ли си? — запита Хезиона.

— Ние всички не се отказваме при случай — сви рамене мореплавателят.

Постепенно тиванката бе разбрала, че избраникът на сърцето й също е завладян от мечти по съкровения Океан, както неговият приятел от детинство Александър. Без Неарх Александър не се чувствуваше добре и се стараеше да му намира винаги работа край себе си, наричайки го главен водач на своята армия. В края на краищата Хезиона толкова продължително оставаше сама в голямата къща, че захванаха да я спохождат мисли да се раздели със своя знаменит, изчезнал в недостъпни простори мъж.

„Родената от змия“ питаше как се помирява Таис с още по-продължителните отсъствия на Птолемей. Приятелката й отговаряше, както и преди, че на нея Птолемей не й е така необходим, както Неарх на Хезиона.

— Сега го очаквам с голямо нетърпение — каза Таис — заради сина. Докато ти и такива като тебе не са го съвсем развалили. Леонтиск трябва да бъде откъснат от майчиния си дом.

— Ще ти е мъчно! — възкликна Хезиона.

— Не повече, отколкото на всяка елинска майка, а за да облекча мъката си, ще си родя момиченце. Тя ще бъде осемнадесет години при мене, а дотогава и аз ще привърша моите скитания и ще се заема с къщата.

— На Птолемей ли?

— Едва ли. Колкото повече ще остарява (и аз, разбира се), толкова по-млади ще бъдат неговите любимки. На мен ще ми бъде мъчно да понасям цветуща младост до себе си, когато освен със знаменито име и положение няма да има вече с какво друго да й съпернича. Ако пък остане само името и положението, то предишния живот е свършен. Ще бъде време да започна друг…

— Какъв?

— Отде да зная? Задай ми този въпрос след… петнадесет години.

Хезиона се разсмя и се съгласи, без да знае, че съдбата и на двете им готви съвсем различни и необикновени пътища, които ще ги разделят скоро и завинаги.

Приятелките се разхождаха на своите предишни коне, а за Ерис намериха един вран, без нито едно петънце, черен като нощ партянски жребец. Ерис, станала вече опитна ездачка, владееше силния кон. Вечер се изкачваха в планините по склонове, обраснали с пелин и мащерка, по които изпъкваха изгладени от вятъра ребра и редки тераси от монолитен тъмен камък. Оставили конете да пасат, трите жени избираха голям плосък камък и се излягаха върху него, усещайки приятната топлина на поелата слънчевия пек скала. Отгоре откъм гората смолистият аромат се смесваше с пресния и остър мирис на тревите в повея на прохладния вятър по каменистата долина. Грамаден снежен връх рано скриваше слънцето на запад и топлата милувка на скалата беше добре дошла. Понякога бледи звездици успяваха да припламнат на вечерното небе и бриасът — самотният бухал, няколко пъти да избоботи, преди ездачките да се завърнат в града.

На тези мълчаливи планински седенки всяка от приятелките се държеше по свой начин. Ерис сядаше, обхванала коленете си и подпряла брада на тях, гледаше назъбените скали на хребета или трептящата бисерна омара в далечната степ. Хезиона се промъкваше съвсем накрая на терасата, надвиснала над долината, и легнала по корем, се взираше да види планински кози, наблюдаваше играта на потока в дъното на клисурата, издебваше появяването на мармотите, които като пънчета изникваха до своите дупки и си подсвиркваха със съседите. Таис лягаше по гръб, разперила ръце и подгънала едното коляно, гледаше небето, по което плуваха редки бавни облаци и се мяркаха силни орли-лешояди. От съзерцаването на небето я обхващаше някакво вцепенение и Хезиона под око наблюдаваше тази, която считаше за образец на жена и се учудваше на промените в израза на лицето й, докато тялото оставаше съвсем неподвижно. Това й припомняше тайнственото чувство на египтянките, които умееха да придадат смяната на настроенията дори у статуи от твърд полиран камък.

Загледана в небето, Таис неочаквано се усмихваше и в същия миг се превръщаше в олицетворение на дълбока печал или пък с израз на сурова упоритост предизвикваше съдбата с едва доловими движения на устните, клепачите, веждите и ноздрите на правия си, изрязан като че по линийка на ваятел нос с критска трапчинка до веждите, която смекчаваше тежката основа на носа от класически елински тип.

Веднъж, когато Таис се стори на Хезиона по-тъжна и по-замислена от всякога, тиванката се осмели да попита:

— Все още ли продължаваш да го обичаш?

— Кого? — без да обръща глава, попита Таис.

— Александър, че не е ли той най-голямата ти любов?

— Веднъж Лизип ми каза, че опитен ваятел може с едни и същи линии да представи могъщо и тежко като грамада тяло и може да вдъхне на своята творба вътрешен плам и желание с необичайна сила. В един и същи образ… почти в един.

— Не те разбрах добре, подивяла съм сред блатата и корабостроителите — усмихна се Хезиона.

Атинянката остана сериозна.

— Ако човек иска да подражава на боговете, то неговата любов трябва да бъде също така свободна, както у тях — продължи Таис, — а не непреодолима сила, която ни смазва и разкъсва. Но странно нещо, колкото по-силно завладява тя своите жертви, колкото по-слаби са те пред нея, изцяло заробени от своите чувства, толкова повече поетите превъзнасят тези жалки хора, готови на всякакви унижения и долни постъпки — лъжа, убийство, кражба, клетвопрестъпление… Защо така? Че това ли иска сияйната и сребронога Афродита?

— Разбрах. Никаква надежда няма и за тебе?

— Отдавна зная. Сега узна и ти. Тогава защо да ридая под звезда която, все едно, не мога да сваля от небето? Тя ще върви по пътя, който и е начертан. А ти върви по своя.

Те посещаваха симпозиуми, които персите, увлечени от примера на художниците, бяха обикнали много. Само Ерис решително отказа да присъствува на тези симпозиуми — изпитваше отвращение да гледа хора, както много ядат и пият.

Таис също си призна пред Хезиона, че се отвращава от лакомници, още от дете била много чувствителна към всяка проява на грубост, а сега изобщо не можеше да ги търпи. Просташкият смях, долните шеги, неумереното ядене и пиене, жадните погледи, които преди се плъзгаха, без да я досягат, сега я вбесяваха. Атинянката реши, че застарява. Оживените разговори, разпалени от виното, поетичните импровизации и любовните танци бяха почнали да изглеждат глупаво занимание. А беше време, когато и нея, и златокосата спартанка ги наричаха царици на симпозиумите.

— Не е старост това, красива моя приятелко — отвърна Лизип на въпроса на атинянката и леко я щипна по гладката буза, — наречи го мъдрост или зрялост, ако първата дума ти се стори твърде тежка. Всяка година ти все повече ще се отдалечаваш от забавленията на младостта. Ще се разширява кръгът на твоите интереси, ще се задълбочава твоята взискателност към себе си и към хората. Непременно отначало към себе си, а после вече и към другите, иначе ще се преобразиш в придирчива аристократка, недъгава сърдечно и умствено… И ще умреш… Не физически! С това твое здраве ти можеш дълго да живееш. Ще умреш духом и само външният образ на Таис ще ходи по земята, а по същина — един труп. Ти едва ли имаш представа колко такива живи мъртъвци тъпчат образа на Гея. Те са лишени от съвест, чест, достойнство и добрина — всичко, което съставлява основата в душата на човека и което се стремят да подбудят, да усилят, да възпитат художниците, философите и поетите. Те пречат на живите да живеят, без външно да се отличават от тях. Те са ненаситни само на празните и най-прости желания: ядене, пиене, жени, власт над другите. И се стремят към това по всички начини. Знаеш ли ти спътниците на Хеката?

— Ламиите, мормо или как още там ги наричат? Тези, които нощем ходят с нея и пият кръвта на срещнатите по кръстопътищата? Вампирите ли?

— Това е простонародна символика, а в тайната наука рожбите на Тартара, които смучат жива кръв, са именно мъртвите ненаситни хора, готови да грабят и да грабят всичко, което може, от полиса, от общината, от хората — от чужди и свои. Те са, които изтезават до смърт робите си с тежка работа, стига само да получат повече злато, сребро, къщи, коне, нови роби. И колкото повече грабят, толкова по-алчни стават, опиянявайки се от труда и потта на поробените от тях хора.

— Страшни думи, учителю! — Таис дори зиморничаво сви рамене. — Сега аз неволно ще се вглеждам у всекиго…

— Тогава моите думи са постигнали целта си.

— Какво да правим с тези живи мъртъвци?

— Разбира се, би трябвало да ги убиваме, да им отнемаме фалшивия жив облик — след като помисли, каза Лизип. — Нещастието е, че тях могат да ги разпознават само малко хора, стигнали до такова милосърдие, че даже нямат вече сили да убиват. Струва ми се окончателната равносметка с вампирите е въпрос на далечно бъдеще; когато се възцари хомонойа — равенство на хората по ум, броят на тези редки хора ще се увеличи многократно.

Натъжена и замислена, Таис отиде в ателието. Клеофрад я чакаше пред глинения модел. През последните дни ваятелят почна да се бави със завършването на работата, рано я освобождаваше или изведнъж спираше, забравил модела си, и се замисляше за нещо съвсем друго. И днес той не й направи обичайния нетърпелив знак да се качи на куба от тежко дърво, а я спря с простряна ръка.

— Кажи, обичаш ли парите, атинянке? — строго и със стеснителност попита Клеофрад.

— Защо ми задавате този въпрос? — учуди се натъжена Таис.

— Не бързай, аз не умея да говоря, умея само да работя с ръце.

— Не само с ръце, но е глава и сърце — възрази Таис — и затова кажи, защо отвори дума за пари?

— Ами ти си богата като Фрина, но Фрина е била лудешки разточителна, докато ти при своето охолство и положение на жена на първия военачалник при Александър живееш скромно.

— Сега говориш по-разбрано. — Тя с облекчение въздъхна. — Ето моя отговор: парите не са цел, а възможност. Ако гледаш на тях като на сила, която дава разни възможности, ти ще цениш парите, но те не Ще те заробят. Затова аз презирам скъперниците, ала не по-малко ме отвращава просташкото прахосване. В парите има много човешки труд и ако ги пилееш, е все едно да хвърляш хляб. Ще предизвикаш гнева на боговете, а себе си ще опустошиш, ще умреш, както казва Лизип.

Клеофрад я слушаше навъсено и изведнъж се реши:

— Ще ти кажа. Намислил съм да отлея статуята от сребро, но не съм събрал достатъчно, а нямам време да чакам, докато насъбера още. През хекатонбейон ще навърша шестдесет години!

— Защо искаш да употребиш толкова скъп метал?

— Мога да ти отговоря като младеж: нима ти не заслужаваш? Друго ще ти кажа — това е най-доброто произведение в живота ми и най-добрият модел. Би се осъществила мечтата ми да завърша достойно жизнения си път! От Лизип ли да искам? И без това много нещо му дължа. Освен това този творец на атлети и конници признава само бронза и дори — страх ме е да кажа — използува телмеска сплав^[1].

— Колко сребро ти трябва?

— Аз не употребявам чисто сребро, а в сплав с четиринадесет части червена кипърска мед. Такова сребро не избива на петна, не помътнява, както казваме ние, от прашна роса, запазва политурата си както тъмният египетски камък. За отливката ми трябват дванадесет таланта чисто сребро, а пък съм събрал малко повече от четири и половина. Грамаден недостиг!

— Трябва да добавим още седем и половина таланта, така ли? Добре, утре ще наредя да ги съберат, а в други ден ще изпратя за всеки случай осем.

Клеофрад замря. Дълго гледа своя модел, после обгърна с длани главата й и я целуна по челото.

— Ти не знаеш цената на своето благодеяние. Това не е само извънредно голямо богатство, то е… Ще разбереш след хекатонбейон. След отливането, когато започне гравирането, ще се наложи още да позираш. Гравирането е почти най-важната работа за ваятеля, но бърза — завърши той с обичайния си отсечено делови тон. — И аз лично много бързам.

Таис не разбра смисъла на последните думи на Клеофрад. Атинският скулптор и Ехефил завършиха почти едновременно своята работа, младият йониец — десет дена по-рано. Клеофрад покани Таис и Ерис да дойдат по-късно в дома на Лизип да прекарат края на нощта до утрото. Дойдоха няколко приятели да ги съпровождат, за да не им се случи нещо толкова късно. Късната половина на луната ярко осветяваше светлосивите излъскани камъни на улицата и им придаваше синкав оттенък на небесната пътека между тъмните стени и шумолещите листа на градината.

На вратата ги посрещнаха Ехефил и Клеофрад в празнични светли дрехи. Те сложиха на своите модели венци от ароматни жълти цветя, които слабо проблясваха на луната сякаш със собствена светлина. Всеки хвана своя модел за ръка и го поведе със себе си в тъмнината на неосветения дом, като оставиха придружителите им в градината. Пред входа на обляната с лунна светлина веранда, чиито завеси бяха дръпнати изцяло, Клеофрад накара Таис да затвори очи. Придържайки я за рамената, той настани на подходящо място атинянката и й позволи да гледа. Така постъпи и Ехефил с Ерис.

Пред тях, застанала на пръстите си на единия си крак и отметнала другия назад в лека стъпка на бяг, се възправяше от поресто като пяна сребро гола Афродита Анадиомена, с тялото и главата на Таис. Вдигнатото лице, протегнатите към небето ръце изразяваха едновременно полет към висините и гальовна, пълна с любов прегръдка към целия свят.

Играта на лунна светлина върху полираното сребърно тяло придаваше на богинята вълшебна прозрачност. Родената от пяна, изтъкана от звездна светлина, бе възникнала от морето на брега на Кипър, за да издигне очите на простосмъртните към звездите и красотата на своите любимки, като ги изтръгне от всекидневната нужда на Гея и от тъмната власт в подземията на Кибела. Ореолът на душевна телесна чистота, присъщ на Таис и многократно усилен, обгръщаше богинята с нежен бликащ отвътре блясък. Таис, елинка, обкръжена от първите си стъпки на живота със скулптури на хора, богове и богини, хетери и герои, без които никой не можеше да си представи Елада, никога до сега не бе виждала статуя, която да вдъхва такова могъщо очарование.

А заедно с нея, на половин стъпка назад Артемида Аксиопена, отлята от много тъмен, почти черен бронз, протягаше напред лява ръка, отстранявайки пред себе си невидима завеса, а с дясната бе посегнала към кинжала, скрит в навитите й на тила коси. Отражението на лунните лъчи върху непреклонното лице подсилваха неудържимия устрем на цялото тяло, така както подобаваше на богинята Отмъстителна според деянията.

Безсилна да превъзмогне вълнението си, Таис изхлипа. Този тих звук по-добре от всякакви хвалебствени думи предаде на Клеофрад успеха му в замисъла и в творбата. Едва сега атинянката забеляза Лизип, седнал в креслото недалече от нея, присвил очи и кръстосал ръце. Великият ваятел мълком наблюдаваше двете жени и най-после доволен кимна.

— Радвайте се, Клеофрад и Ехефил! Две велики творби се появиха на свят за слава на Елада тук, на хиляди стадии от родината. Ти, атинянино, затъмни всичко, създадено от тебе досега. А ти, ученико, отсега се нареди сред най-големите художници. Радостно е за мене, че двете богини не са фокус на нещо модно, не са в угода на преходния вкус на поколенията, а са образци на вечната красота, които толкова мъчно се удават на художниците и са толкова необходими за правилното разбиране на живота. Да седнем и да помълчим до разсъмване…

Таис, увлечена в съзерцание на двете статуи, не забеляза кога луната залезе. В предутринния здрач очертанията на скулптурите се измениха. Аксиопена сякаш се оттегли в сянка, Анадиомена се стопи във въздуха. Изведнъж смайващо неочаквано припламнаха иззад хребета розовите очи на Ерос — сияйната планинска зора. И още едно чудо стана. Пурпурната светлина заигра върху полираното сребърно тяло на Анадиомена. Богинята изгуби звездната си безплътност на лунната нощ и се възправи пред благоговейните зрители в светоносно могъщество, почти физически осезаемо. И в съперничество с нея по сила и красота на ясните и мощни очертания на тялото Артемида Отмъстителка не изглеждаше вече като заплашителна черна сянка. Тя беше изправена като бранник, устремена без ярост и гняв към целта си. Всяка и най-малка черта на статуята, направена от Ехефил по-сурова, отколкото скулптурата на Клеофрад, отразяваше неизбежност. Силата на устремената Анадиомена звучеше в хармония с червеникавочерното въплъщение на съдбата. Двете страни на живота — красивата мечта и неумолимата отговорност за извършеното — застинаха една до друга така смайващо, че Лизип заклати глава и каза, че богините трябва да бъдат разделени, иначе щели да предизвикат объркване и раздвояване на чувствата.

Таис мълком свали венеца си, сложи го на Клеофрад и смирено коленичи пред ваятеля. Развълнуван, атинянинът я изправи и целуна. Ерис последва примера на приятелката си, но не коленичи пред своя много по-млад скулптор, а го прегърна здраво и го целуна в устата. Целувката беше дълга. Атинянката за първи път виждаше непристъпната жрица като жена и разбра, че ненапразно бяха излагали и жертвували живота си мъжете, които търсеха висше блаженство в храма на Майката на боговете. Когато беше ред на Таис да целуне Ехефил, ваятелят едва отвърна на докосването на нейните устни, задъхан от бясно разтуптяното си сърце.

Лизип предложи „обредът благодарност на Музите“, както нарече той постъпката на Таис и Ерис, да продължи на трапезата, където вече бяха поставили тъмно хиоско вино с аромат на розови цветове, рядко дори за дома на „славата на елинското изкуство“, и съдина ойнохое с вода от току-що разтопен планински сняг. Всички вдигнаха скъпи стъклени чаши за слава, здраве и радост на двамата ваятели Клеофрад и Ехефил и за майстора на майсторите Лизип. Те отговориха с възхвала на своите модели.

— Онзи ден един пристигнал от Елада художник ми разказа за нова картина на Апелес, йониеца, изписана в храма на остров Кос — каза Лизип. — Също така една Афродита Анадиомена. Картината вече се прочула. Мъчно може да се прецени по описание. Живопис може да се сравнява със скулптора само по степента на въздействие върху чувствата на човека.

— Може би защото съм скулптор — каза Клеофрад, — ми се струва, че твоят портрет на Александър е по-дълбок и по-силен, отколкото неговият рисуван портрет от Апелес. А преди, през миналия век, Аполодор Атински и Парасий Ефески можеха само със скица да предадат прекрасното далеч по-добре от много скулптури. Нашият голям живописец Никий много е помагал на Праксител, като е оцветявал мрамора с горещи восъчни бои и му е придавал вълшебна прилика с живото тяло. Ти обичаш бронза и не ти трябва Никий, обаче невъзможно е да признаеш, че при мрамора сътрудничеството на живописеца със скулптора е действително добро нещо!

— Сами по себе си картините на Никий са хубави — каза Лизип, — неговата Андромеда е същинска елинка в съчетанието на смелостта пред смъртта и младежкото желание за живот, макар че според легендата, тя е етиопска царска дъщеря както Ерис. Тази сребърна Анадиомена е може би по-силна и по майсторство, и поради бляскавата красота на модела. А колкото за Артемис, то подобна още не е имало в Елада, дори и в ефеското светилище, където най-добрите майстори са се съревновавали в продължение на четири столетия да създават образа на Артемис. Там има седемдесет нейни статуи! Естествено в предишните времена не са владеели съвременното майсторство…

— Виждал съм една великолепна Артемида в Лерос — каза Клеофрад, — струва ми се, че по идея тя прилича на Ехефиловата, макар и да е от един век по-рано.

— Каква е тя? — попита Ерис с нотка на ревност.

— Не е като тебе! Тя е девойка, още непознала мъжа, но вече разцъфнала от първия пристъп на женска красота, изпълнена е с чувствен плам и гърдите и всеки миг ще се пръснат от неутолимо желание. Тя е застанала също така наклонена напред и протегнала ръка, както и твоята Артемис, но пред грамаден критски бик. Чудовището, още напрегнато, но вече победено, начева да прегъва предните си крака.

— Според старата легенда жена, омъжена жена побеждава бика от Крит — каза Таис, — бих искала да видя такава скулптура.

— По-скоро ще видиш битката при Граник — разсмя се Лизип, загатвайки за величествената група от двадесет и пет конни фигури, които той все не успяваше да завърши за неудоволствие на Александър, който искаше да я постави в Александрия Троянска.

— Дълго се колебах дали да не представя Ерис, моята Артемида, с изваден кинжал — замислено каза Ехефил.

— И добре си направил, че не го показваш. Музата може да бъде с меч, но само за защита, а не за нападение — каза Лизип.

— Аксиопена, както и Черната жрица на Кибела напада за наказание — възрази Таис, — знаеш ли, учителю, едва тук аз разбрах истинското значение на прекрасното — тук в Персия, където както в Египет художникът се признава само като майстор за възхвала на царе. Без него душевен подем не съществува. Трябва да издигаш хората над обикновеното равнище на всекидневието. Когато твори красота, художникът дава утеха в надгробна плоча, опоетизира миналото в паметника, възвисява душата и сърцето с изображения на богове, жени и герои. Не бива да се осакатява прекрасното. То ще престане да дава сили и утеха, душевна устойчивост. Красотата е нещо преходно, твърде кратка е връзката с нея, затова когато изживяваме загуба, ние по-дълбоко разбираме и ценим срещнатото, по-старателно търсим в живота прекрасното. Ето защо е красива тъгата в песните, картините и надгробните плочи.

— Ти надмина себе си Таис! — възкликна Лизип. — С твоите уста говори мъдростта. Изкуството не може да вдъхва отвращение и да опорочава! Тогава то вече не е изкуство в нашия елински смисъл. Изкуството или тържествува в блясъка на прекрасното, или тъгува по неговата загуба. Това е то!

И четиримата, които посрещнаха разсъмването в неговия дом, завинаги запомниха тези думи на великия скулптор.

Таис съжаляваше за отсъствието на Хезиона, но, като поразмисли, разбра, че на този малък празник трябваше да присъствуват само художниците, техните модели и главният вдъхновител на цялата работа. Хезиона видя статуите на другия ден и се разплака от възторг и странна тревога. Тя се затвори в мислите си и едва през нощта, когато си лягаше в стаята на Таис (така правеха приятелките, когато им се искаше да се наговорят до насита), тиванката успя да разгадае настроението си.

— Когато видях толкова хармонични и одухотворени произведения, изведнъж ме връхлетя страх за съдбата им. Толкова невярна, колкото и бъдещето на всеки от нас. Ала нашият живот е толкова кратък, а тези богини трябва вечно да пребъдат, да преминат през идните векове, както ние през духащия насреща ни ветрец. А Клеофрад… — Хезиона млъкна.

— Какво Клеофрад? — попита развълнувана Таис.

— Отлял е твоята статуя от сребро вместо от бронз. Няма съмнение, че такъв материал е великолепен. Но среброто само по себе си е скъпо, то е пари, цена за земя, къща, добитък, за роби. Само много силен полис или владетел може да си позволи да лежат без употреба дванадесет таланта. А колко алчни негодници има, които освен това не вярват в нашите богове? Без да се колебаят, ще отрежат ръка на Анадиомена и ще я занесат на търговеца като парче мъртъв метал!

— Ти ме разтревожи! — каза Таис. — Наистина аз не помислих за непостоянната съдба не само на хората, но и на цели държави. През няколкото години от походите на Александър ние с тебе видяхме как рухват стари устои, хиляди хора губят мястото си в живота. Съдбините, вкусовете, настроенията, отношението към света, към вещите и един към друг — всичко е разклатено и бързо се променя. Какъв съвет ще дадеш?

— Не знам. Ако Клеофрад я подари или продаде на някой прочут храм, ще бъде много по-сигурно, отколкото ако тя отиде у някой любител на скулптура, па макар и да бъде богат като Мидас.

— Ще поговоря с Клеофрад! — реши Таис.

Атинянката не успя да изпълни това си намерение скоро. Скулпторът показваше Анадиомена на всички желаещи. Те отиваха в градината на Лизип, където бяха поставили статуята в един павилион, и дълго не можеха да откъснат очи от нея. После пренесоха Анадиомена в къщи, а Клеофрад изчезна някъде. Той се завърна в хекатонбейон, когато вече беше горещо дори и в Екбатана и снежният калпак на югозападния хребет се беше превърнал в тясна като облаче ивица.

— Моля те — посрещна го Таис — да кажеш какво искаш да правиш с Анадиомена.

Клеофрад продължително я гледа. Една тъжна, почти нежна усмивка не слизаше от неговото обикновено сурово, начумерено лице.

— Ако всичко на света се подреждаше според мечтите и легендите, то трябваше да те моля аз, а не ти. И за разлика от Пигмалион пред мене е живата Таис, а не само сребърната богиня. И всичко е много късно…

— Какво е късно?

— И Анадиомена, и Таис. И все пак аз те моля. Приятелите уреждат симпозиум в моя чест. Ела непременно. И тогава ще се разберем за статуята. У нея е не само твоята красота, но и твоето сребро. Не мога самостоятелно да се разпоредя с нея.

— Защо там, а не сега?

— Рано е!

— Ако си решил да ме мъчиш с гатанки — мъничко ядосано каза атинянката, — смятай, че напълно си успял в тази неблагодарна работа. Кога е симпозиумът?

— В хебдомерос. Доведи и Ерис. Нали винаги сте неразделни. И приятелката на Неарх.

— На седмия ден от първата декада ли? Това значи в други ден?

Клеофрад мълком кимна, вдигна ръка и изчезна в лабиринта на голямата Лизипова къща.

Симпозиумът започна рано вечерта в градината, където се събираха близо шестдесет души на различна възраст, почти всички елини, пред тесни маси в сянката на грамадни чинари. Имаше само пет жени. Таис, Хезиона, Ерис и два нови модела на Лизип, и двете йонийки, които изпълняваха ролята на домакини в неговата ергенска къща. Таис добре познаваше едната, дребна, с много висока шия, кръгло шеговито лице и постоянно усмихнати пълни устни. Тя много напомняше на атинянката една кора в Делхи пред входа на Ситнийската съкровищница при Аполоновия храм. Другата, пълна противоположност на първата, явно показваше широкия вкус на стопанина — висока, с много полегати очи на удълженото лице, с уста — извит полумесец с рогчетата си нагоре. Тя скоро се бе появила у Лизип и хареса на всички с бавните си плавни движения, със скромния си вид и красиво облекло от тъмнопурпурна тъкан.

Лично Таис беше облякла смайващо ярка жълта екзомида, Ерис — небесносиня, а Хезиона дойде в странна драпировка от сиво и синьо — облекло от Южна Месопотамия. Прелъстителната петорка зае място отляво на домакина, отдясно седяха Клеофрад и другите ваятели: Ехефил, Лептинес, Диосфос и Стемлос. Отново тъмно хиоско вино, сред което имаше и розово книдоско, се размесваше с ледена вода и събраните ставаха все по-шумни. Многословието на ораторите се стори на Таис не съвсем обичайно. Те говореха един след друг и вместо тостове разказваха за дейността на Клеофрад, за военните му подвизи, за създадените от него скулптури и го хвалеха без излишно ласкателство. По молба на Клеофрад новият модел му пя с вибриращ нисък глас странни тъжни песни, а Хезиона — химна на Диндимене.

— Бих те помолил да пееш гола, както подобава да се изпълняват химните, откъдето иде и названието им — каза Клеофрад, когато благодареше на тиванката, — но нека бъдат химни на красотата танците, за които моля Таис и Ерис. Това е моята последна молба.

— Защо последна, Клеофраде? — запита нищо неподозиращата атинянка.

— Само ти и твоите приятелки не знаете още целта на този симпозиум. Ще ти отговоря със стихове на Менандър: „Има у кеосци обичай чудесен, Фания: зле не трябва да живее онзи, който не живее добре!“

Таис трепна и побледня.

— Ти не си от Кеос, Клеофраде. Ти си атинянин!

— От Кеос съм. Атика е моята втора родина. Пък и не е далеч от моя остров до Сунион, където знаменитият храм със седемте колони е издигнат към небето над отвесни мраморни бездни до осемстотин лакти височина. От детинство той остана за мене символ на душевна висота у създателите на атическото изкуство. А когато пристигнах в Сунион, видях оттам копието и гребена на шлема на Атина Промахос. Бронзовата дева, висока двадесет лакти, стоеше на огромна поставка на Акропола между Пропилейте и Ерехтейона. Аз доплавах по нейния зов, видях я горда и силна със стройна шия и висока, силно изпъкнала гръд. Това беше образът на жена, пред който се преклоних завинаги. И така станах атинянин. Всичко това вече няма значение. Бъдещето се слива с миналото, а за това — танцувай за мен!

И Таис послушна като модел, импровизираше сложни танци от високо майсторство, в които тялото на жената твори, превъплътявайки се, мечта след мечта, приказка след приказка. Накрая Таис капна от умора.

— Като те гледах, спомних си атинския ти прякор. Наричаха те не само „Четвърта харита“, а още и „Ериале“ (Вихър). А сега нека Ерис те смени!

По знак на Клеофрад Ерис танцуваше както пред индийския художник. Когато черната жрица замря в последното движение и Ехефил наметна леко покривало върху разгорещената танцьорка, Клеофрад стана с голяма златна чаша в ръка.

— Аз навърших шестдесет години и не мога да направя повече, отколкото направих: последната моя Анадиомена. Не мога да любя жени, да пея бодро песни. Чака ме духовно беден, жалък живот, а ние кеосци от памтивека сме забранили на човека да изпада така, защото той трябва да живее само достойно. Благодаря ви, приятели, че дойдохте да ме почетете в последния ми час. Радвайте се, радвайте се всички, и ти великолепна Таис, как бих искал да те любя! Прости ми, не мога! За статуята ще се погрижи Лизип, предадох я нему. И позволи ми да те прегърна, богоравни приятелю!

Лизип прегърна ваятеля, без да крие сълзите си.

Клеофрад се отдръпна, вдигна чашата си. В същия миг всички вдигнаха своите докрай напълнени с животворно вино чаши, и Таис вдигна своята, само Хезиона с разширени от ужас очи продължи да стои неподвижно и Ерис възхитено следеше всеки жест на атинянина.

Като отметна глава, той на един дъх изпи отровата, залитна и се изправи, опрян на рамото на Лизип. Чашата с едва чут звън падна на земята. Другите гости дружно изпиха и хвърлиха чашите си, чупейки на парчета стъкло, фаянс, керамика. Ще насипят тези чирепчета под бъдещия надгробен камък.

— Хайре! Лек път през Реката! Ние с мислите си сме с тебе, Клеофраде! — разнесоха се гръмки възгласи от всички страни.

Ваятелят с посивяло лице, с неволно потръпващи устни направи последно огромно усилие, широко се усмихна с вперени пред себе си очи, които вече бяха видели тъмнината на Аид, и рухна по гръб.

В същия миг, поне така се стори на Таис, слънцето се скри зад хребета и лекият летен здрач обгърна застаналите мълчаливо хора.

Между гостите имаше двама лекари. Те прегледаха Клеофрад, положиха го на носилка. Поставиха на главата му венец като на победител в състезание. Пък и нима той не беше преминал като победител трудностите по пътя на живота? Понесоха ваятеля под светлината на факли и на луната към гробището на елините и македонците.

Високо над града, в горичка с дървовидна хвойна, ниските дървета със своята траурна хвоя, сякаш изрязана от бронз, засенчваха малкото гробове. Атинският ваятел беше помолил да го погребат в земята и да не издигат погребална клада. Гробът беше предварително изкопан. Отгоре поставиха временна плоча, докато приятелите на покойния скулптор намислят и изработят надгробния камък.

Участниците в тъжната церемония се върнаха направо от гробището в дома на Лизип за полунощен поменен пир. Наближаваше да се съмне. Покъртена и уморена, Таис си спомни едно друго разсъмване, когато тя се любуваше на големия талант на току-що отишлия В Аид ваятел. Сякаш отгатнал мислите й, Лизип повика Ерис и нея заедно с Ехефил и неколцина приятели в осветената с алабастрови лампиони работна стая.

— Ти чу от Клеофрад, че ми е дал Анадиомена — каза Лизип, обръщайки се към Таис. — Още преди това той ми каза за твоето щедро пожертвование за завършването на статуята. По такъв начин ти и аз сме съпритежатели на Анадиомена, наследници на Клеофрад. Кажи какво би искала, ти: да получиш статуята си, да я оставиш при мене или да ми възложиш да продам скулптурата на богинята. Нейната стойност, без да става вече дума за материала, е грамадна. Аз едва ли бих могъл да ти изплатя твоята част. Ти сигурно ще можеш да ми дадеш моята, но струва ми се, че подобна статуя не подхожда за теб, пък и за всеки човек, който разбира, че едно чудо на изкуството и една богиня не може да остане за лично владение.

— Ти си прав, както винаги, учителю. Позволи ми да се откажа от моята, както ти я наричаш, част и да оставя статуята у тебе.

— Щедра моя Таис! — доволен възкликна Лизип. — Може би няма да има нужда и от твоето великодушие. Признавам ти, че някога бях говорил с Александър за намерението на Клеофрад да те изобрази и…

Сърцето на Таис се разтуптя, тя дълбоко си пое дъх.

— И той каза — невъзмутимо продължи Лизип, — че ако по мое мнение статуята излезе сполучлива, той ще бъде първият купувач на Клеофрад. Тогава го запитах, защо просто не я поръча на ваятеля? А той така ме погледна, сякаш му бях задал нескромен въпрос. Предполагам, че ти ще се съгласиш да продам Анадиомена на Александър. Той ще я изпрати в Елада, може би в Атина, може би в Китера.

Таис притвори ресници и мълком наведе глава, после запита, без да вдигне очи:

— А какво е решил Ехефил за своята Аксиопена?

Младият ваятел упорито заяви:

— Ще задържа при себе си Аксиопена дотогава, докато Ерис не се съгласи да бъде моя!

Ерис сърдито и високо отговори:

— За това не се уговарят пред всички както с блудница на пазар. Великата майка изисква нощта за своето тайнство. Онези, които се осмеляват да нарушат нейните завети, се уподобяват на животни, които не знаят, че любовта е свещена и има нужда от подготовка на душата и тялото. Или вие, елините, сте забравили повелите на Майката на Бездната, на Кибела?

Таис изумена погледна черната жрица. Какво я накара да произнесе такава тирада? Досетила се, тя се усмихна и весели искрици се мярнаха в тъжните й очи.

— Ехефил или по-добре да те наричам Ерифил, а? Ако ти не беше художник, бих се помъчила с всички сили да те отклоня от безумния стремеж, който означава твоята гибел. Даже и на художника, създателя на Аксиопена, казвам: пази се, пази се и пак се пази! Щастие няма да постигнеш, но ще опознаеш Ерос такъв, какъвто го срещат с цената на смъртта, и то само редки хора.

— Какво говориш, госпожо? — остро се извърна към нея Ерис. — Насърчаваш ли го?

— А защо не? Отдавна е време да отхвърлиш тъмнината, която те е покрила в храма на Кибела. Дали ти искаш това, или не, но знай, че част от тебе вече е взета в статуята.

— И ти ми предлагаш да служа на мъж?

— Тъкмо обратното. Мъж ще служи на теб. Гледай, той едва сдържа желанието си да прегърне с молба коленете ти.

— Не мога да наруша обета си и да те напусна!

— Това вече е твоя и негова работа да се споразумеете. Ако ли не, по-добре го убий, спаси го от мъки!

— Съгласен съм, госпожо Таис! — засиял извика Ехефил.

— Не се радвай — строго го прекъсна Ерис, — нищо не е станало.

— Ще стане! — уверено каза Таис и помоли за извинение Лизип, който следеше с любопитство „семейната сцена“.

Така или иначе, след като изминаха няколко дни, Артемис Аксиопена напусна къщата на Лизип, купена за грамадна сума и дори не от елин, а от един от онези индийски художници, който беше гост на Лизип. Той купи статуята за един старинен храм на странна религия, който се наричаше Ериду и се намираше в долното течение на Ефрат, край най-древния град в Месопотамия. Ваятелят виждаше в името на храма, почти еднозвучно с неговата любов, особено щастливо предзнаменование.

Завинаги остана под покривалото на нощта онова, което се бе случило между него и Ерис. Наблюдателна по природа, Таис забеляза, че бързите движения на Ерис станаха малко по-плавни, а сините й очи понякога изгубваха студения си синкав блясък.

Два месеца след продажбата на статуята Ехефил дойде при Таис много съкрушен и я помоли да излязат в градината. Близо до каменната ограда, там, където ручеят от басейна протичаше през малка яма, скулпторът, без да пази изгладеното си облекло, скочи във водата, която стигаше до кръста му. Застанал на колене, Ехефил потопи и двете си ръце на дъното на ямата и ги извади събрани в шепа. На слънцето засвяткаха едри рубини, смарагди, сапфири, сардоникси, златни и сребърни гривни, колани, украсена с тюркоази златна чашка.

Разбрала каква е работата, Таис се разсмя и посъветва младият ваятел да събере даровете си в торба, да ги отнесе у дома си и повече да не се опитва да предлага никакви скъпоценности на Ерис. Тя нямало да приеме нищо от него освен от Таис.

— Защо така?

— Ние сме свързани с нея на живот и смърт чрез взаимно спасяване, ако много желаеш, подари и сандали със сребърни каишки — едничкото нещо от облеклото и украшенията, което тя не е в състояние да откаже. И не само на тебе, на който и да е, който би пожелал да й направи подарък.

След смъртта на атинския художник започна нова олимпиада. Времето бързо наближаваше определения от Птолемей срок. В Екбатана през зимните нощи съвсем захладня. Таис прекарваше дълги вечери в разговори с Лизип и неговите учени приятели.

От Александър и от неговите съратници не идваха никакви вести. Нито кервани с плячка, нито обози с болни и ранени. Може би наистина великият завоевател бе успял да осъществи своята голяма мечта и да излезе отвъд пределите на Ойкумене, на неприкосновения край на света?

Хезиона се тревожеше, а Таис се позамисляше за живота си без Птолемей, ако той не пожелае да се върне от Градините на Мъдростта, след като е опитал Водите на живота. Леонтиск на четири години вече смело яздеше малко конче, докарано отвъд Иберия, от Морето на птиците, и се надпреварваше да плува с майка си в завирено езеро. На Таис никак не и се искаше да се разделя със сина си. И все пак се налагаше да изпълни молбата на Птолемей и да го остави под сигурните грижи на македонския ветеран Ройкос, на жена му и преданата на детето робиня сирийка. Преди още да се е научил да чете, Леонтиск говореше на три езика — атически, македонски и арамейски.

През месец гамелион Таис напусна Екбатана. Заедно с нея пътуваше Лизип, за да посрещне своя покровител и главен клиент, а към него се прилепи Ехефил, уж от желание да види своята Аксиопена, защото Лизип беше обещал едно пътуване в Ериду. Паднаха му се доста „леуса дрегма драконтос“ — подхвърлени му змийски погледи, както Таис наричаше враждебните погледи на Ерис. Ваятелят храбро ги понесе.

Вавилон ги посрещна с огромна сбирщина хора, с викове по пазарите, с говор на всевъзможни езици, със смесица от чудновати облекла. Пратеници от разни страни очакваха Александър, а от него все така не идваха вести. Нещо повече, пуснаха се слухове, че е загинал — отначало във водите на Инд, после уж по планинските височини. Наместникът на Александър във Вавилон заповяда незабавно да залавят разпространителите на слухове и да ги водят на разпит при него, за да може със заплаха от бичуване или дори със смърт да разбере извора на сведенията. Нишките водеха към чуждоземни търговци или политици, които възлагали надежда да предизвикат смут и по някакъв начин да се облагодетелствуват.

Таис разбра, че чакането може да продължи и реши отново да наеме къщата в Новия град на отвъдната страна на Ефрат, край вратите Лугалгири, където беше живяла по-рано. Тя беше просто изумена, когато не намери там предишната къща. Непокътнати бяха останали само градината, старият дървен пристан и пътечката към него. На мястото на къщата бяха построили красив павилион, облицован с полупрозрачен розов мрамор, с колони от много син камък, със злато по страните на правоъгълен басейн с чиста течаща вода. Всичко това беше собственост лично на Александър и се пазеше от двама скити с дивашки вид, които грубо изгониха Таис. Разгневената Ерис предложи веднага да ги довърши на място. Атинянката, трогната от доказателството, че Александър я помни, изрично забрани на Ерис да прави каквото и да било. В края на краищата всички екбатанци се настаниха заедно у Хезиона за голяма радост на Ехефил. Градът се оказа препълнен.

Таис намери и други нови неща във Вавилон. Грамадният театър на Дионис, за който бе научила от Хезиона, все още стоеше недовършен. Според слуховете материалът за него от разрушената кула Етеменанки бил откупен, от жреците в храма на Мардук. Александър бе разрешил да го възстановят въпреки съвета на стария гадател Аристандър. Старецът предвещаваше голямо нещастие лично за Царя след възраждането на зловещия храм. Обаче Александър не го послуша, той се стараеше да засили навред своето влияние с помощта на жреците от различните религии.