Иван Ефремов
Атинянката Таис (1)

ОТ АВТОРА

Романът „Атинянката Таис“ е изграден върху известен от антични източници исторически епизод: опожаряването на Персеполис — една от столиците на персийското царство — от знаменитата атинска хетера, участвувала в похода на Александър Македонски. Този епизод някога се отричаше от буржоазните историци, между които и от такъв голям познавач на Александровата епоха като В. Тарн.

Съвременните изследователи, между които и такъв авторитет като М. Уилър, възстановяват достоверността на епизода. М. Уилър в своята неотдавна публикувана и току-що излязла на руски книга „Пламъци над Персеполис“ дава нелишено от хумор обяснение за премълчаването на ролята на Таис от Тарн и други учени като него. Пуританските възгледи на Тарн, лицемерният буржоазен морал не са му позволили Да придаде толкова голямо значение на „жрицата на любовта“, както по негово време са гледали на гръцките хетери.

Трябва да отбележим, че по-рано, в края на осемнадесети век, в същата тази Англия възгледите по този повод са били далеч по-свободни и исторически по-правилни. За това свидетелствува например картината на Дж. Рейнълдс от 1781 г., която изобразява артистка с факел в ролята на Таис, подпалваща Персеполис.

В превъзходната художествено-историческа биография на Александър Македонски, написана от Г. Лемб, в монографията на А. Бонар на Таис се отделя полагащото и се място, тъй като няма основание да се съмняваме в достоверността на Плутарх, Ариан, Диодор и други древни автори, които я споменават.

Почти няма сведения за съдбата на Таис след смъртта на Александър — за завръщането й в Египет с Птолемей. А. Бонар, Г. Лемб и други са положителни, че Танс „е играла ролята на императрица в Мемфис“.

Изборът на епохата за този роман не е случаен и преди всичко е под влиянието на удивителната личност на Александър Македонски. Интересуваше ме неговото време като преломен момент в историята, преход от национализма на петия-четвъртия век преди н.е. към по-широките възгледи за света и хората, към първите прояви на общочовешкия морал, появили се в третия век със стоиците и Зенон.

По това време човек е получавал второто си име по месторождението си или по местожителството си: атинянин, аргиец, белтиец, спартанец. Затова в романа читателят често ще се сблъсква с такива полуимена.

През тази епоха са станали също и големи религиозни кризи. Широко разпространеното заменяне на древните женски божества с мъжки, все повече остаряващият култ към олимпийските богове, влиянието на индийската религиозно-философска мисъл са водели към развитие на тайни религиозни култове. Потъването в „нелегалност“ на вярвания, в които живата човешка мисъл се опитвала да намери изход за разширяващите се представи за вселената и човека, сковани от изискванията на официалната религия, са много малко изследвани в историческите трудове, които изобилствуват с дати, смени на царства, войни, а пренебрегват духовното развитие на човечеството.

Видя ми се интересно да представя най-древните религиозни култове — остатъци от матриархата, свързани с великата женска богиня, които изчезват, по-точно загубват влияние в епохата на елинизма. Затова главно действуващо лице у мен трябваше да бъде жена, допусната до тайните обреди на женските божества и, разбира се, достатъчно образована, за да не страда от тесногръд религиозен фанатизъм, да разбира това, което става.

В епохата на Александър такава жена е могла да бъде само хетера от висша класа. Таис като реално историческа личност най-добре подхожда за тази цел. Хетерите, особено атинските, са били жени с високо образование и способности, достойни другарки на най-велики умове и на деятели на изкуството през това време. Самата дума „хетера“ значи „другарка“, „приятелка“. По новите правила трябва да се пише „хетайра“, но аз се принудих да оставя предишното название, а „хетайри“ да наричам близките приятели на Александър Македонски, за да избягна смесването.

Като съвременните гейши в, Япония, хетерите развличали, утешавали и просвещавали мъжете, без да се налага непременно да търгуват с тялото си, а по-скоро щедро да ги обогатяват със знания.

Лоша услуга на хетерите е направил Лукиан от Самосата, известен писател на древността, Волтер на античността, подложил на грозно осмиване много древни обичаи и представил хетерите като вулгарни блудници, а Афродита като богиня на разврата. За съжаление под негово влияние това става традиция, която мнозина от късните автори възприемат.

Първите глави на романа могат да се сторят претрупани с битови подробности и древногръцки думи особено за човек, зле запознат с античната история. Същото впечатление за претрупаност изпитва всеки, който за първи път попада в чужда страна с непознати обичаи, език, архитектура. Ако той е достатъчно любознателен, бързо ще надвие трудностите на първото запознаване и тогава завесата на незнанието ще се вдигне, разкривайки му различни страни от живота. Именно затова, за да се вдигне тази завеса, в моите произведения аз винаги претрупвам първите две-три глави със специфични подробности. Когато ги преодолее, читателят се чувствува в новата страна опитен пътник.

На читателя е известна социалната страна в античността, че древногръцките държави са били или робовладелски демокрации, или тирании.

На съвременния читател може да изглеждат прекалено много храмовете, статуите, преувеличено значението на художниците и поетите. Трябва да се знае, че целият духовен живот на това време се въртял около изкуствата и поезията, и по-малко около философията. Елините не са могли да си представят своя живот, без да се любуват продължително и многократно на предмети на изкуството и да съзерцават прекрасни постройки. Нещо подобно виждаме в съвременна Япония: съзерцаване на камъни, на цветя, самовглъбено сливане с природата в чайните над лотосови езера, под шума на течащи води и звънтенето на бамбукови камбанки.

Още по-голямо значение за елина е имало съзерцаването на човешката красота и преди всичко на живи хора, а не само на статуи, картини и фрески. Твърде много време те посвещавали на атлетите си, на хетерите и танцьорките. Значението на художниците, хора, които въплъщават красотата, и на техните живи модели е било огромно и не е имало аналогия в по-късните времена и страни, с изключение на Индия през първото хилядолетие от нашата ера.

Трудно е да си представим броя на скулптурите в храмовете, галериите, по площадите и градините, без да говорим за богатите частни къщи. Във всяка декада, на века са изпъквали десетки художници, създали стотици произведения (например Лизип с неговите хиляда и петстотин скулптури, Праксител — с 600, Фидий — с 800). Общият брой на художествените произведения, предимно скулптури, натрупани за няколко века разцвет на елинското изкуство, е колосален. Незначителна част от това огромно художествено наследство е дошло до нас само чрез римски мраморни копия. Металните скулптури в по-късни времена са били претопени от невежи завоеватели в оръдия и снаряди. Например от толкова плодовития скулптор, какъвто е Лизип, до нас не е дошла нито една оригинална статуя, защото той е работил предимно с бронз. Тези особености в историята на елинското изкуство трябва да се имат пред вид при четенето на романа ми. Знаменитите храмове са били центрове на култа на едно или друго божество и едновременно един вид школи за религиозни вярвания с особени мистерии за възпитаване на поколения от жреци и жрици.

Читателите, добре запознати с географията, не трябва да се учудват на различията в географските описания в романа от съвременността. Четвърти и трети век преди н.е. са били период с много по-влажен климат. Цяла Азия изобщо не е била толкова суха, както сега. С това се обяснява отчасти, че са се водили сражения и са минавали в поход множество хора там, където сега няма вода и храна дори за един кавалерийски полк. Либийската пустиня е била богата с дивеч, а могъщите древни гори на Елада, Финикия, Кипър и Малоазиатското крайбрежие още не са били унищожени от изсичане, а по-късно пък опасани от безброй кози.

Аз съм убеден, че търговските и културни връзки в древността са много по-силни, отколкото ние си представяме по непълната историческа документация. Нашата беда е главно в лошото познаване на историческата география на Изтока, която едва сега започва да се открива от европейците. Всяко голямо археологично откритие донася неочаквано „задълбочаване“ на културите и усложняване на търговските връзки между отдалечените и мъчно достъпни области на обитаваната суша — Ойкумене.

Особени изненади крият в себе си методите за антропологично изучаване на скелетния материал при погребенията. Преждевременно починалият наш антрополог и скулптор М. М. Герасимов сложи началото на портретна реконструкция на отделни типове древни хора и това веднага доведе до много интересни открития.

От едно много древно неолитно погребение на двойка, което съдържа останки от мъж и жена, М. М. Герасимов възстанови два различни портрета: на жена с тънки монголоидни черти, по всяка вероятност китайка, и на европеид от южен тип — арменоид. Китайката и арменоидът, погребани заедно във Воронежка област, са прекрасен пример за това колко далече може да се търси смесването на народите от незапомнена древност. На писателите остава да отгатнат кои са били тези двама: пленници или знатна двойка — мъж и доведена от далеко жена, и да напишат интересна историческа новела.

Реконструкциите на М. М. Герасимов от погребение в южните зони на СССР показаха наличие на дравидски и дори малайски видове хора от епохата на ранния неолит, бронзовата ера и края на първото хилядолетие преди нашата ера.

Аз приемам много по-широко разпространението на дравидските народи (най-старите народи в Южна Индия), отколкото това обикновено се прави, и причислявам към тях най-старите народности, населявали някога Крит, централната част на съвременна Турция, южните области на нашата Средна Азия, протоиндийската цивилизация. Без съмнение и Източна Азия в доисторически времена е била много повече открита за взаимни влияния например с Китай и Западните краища, отколкото по-късно, когато става самоизолацията на Китай.

В романа изцяло е запазена сега съществуващата историческа документация. Аз съм създал само неизвестната съдба на исторически лица, въвел съм някои нови персонажи, например началника на тесалийската конница Леонтиск, делоския философ, Ерис, Менедем, Еоситей.

Единственото хронологично нарушение в романа е, че отнасям създаването на статуята на Афродита Милоска (Мелоска) към края на четвъртия век преди н.е. Традицията я датира във втори или трети век. Обаче точната датировка не е установена и до ден-днешен. Някои удивителни находки, неизвестни на предишните историци, аз считам само като първи свидетелства на твърде големи умозрителни открития на предишните цивилизации. Изчислителната машина за планетните орбити в действителност съществува; кристални лещи със съвършена шлифовка са намерени в междуречието и дори в Троя; изчислението на времето у индийците, постиженията в лечението, астрономията и психофизиологията са известни по исторически свидетелства и от древните философски книги.

Описанието на най-древното светилище, на Великата майка и съпровождащите го обекти — шлифовани огледала, статуйки, фрески — аз съм заел от най-новите открития на неолитни селища в Централен Анадол: Чатал-Хююк, Хачилар, Алишар-Хююк, възникнали в десетото-седмото хилядолетие преди нашата ера, а може би и в още по-древни времена. Храмът в Хиераполис нееднократно се споменава от древните автори.

Някои случки в романа може да изглеждат на читателя невероятни, например обредът с целуването на Змията. Обаче аз съм го описал документално. Има филм за обреда, снет през тридесетте години на нашия век в Северна Бирма от известния кинопътешественик Арманд Денис.

Издръжливостта и здравето на елинските и македонските воини според нашите съвременни мерки са също така невероятни. Достатъчно е да се видят статуите на Дорифор, Апоксиомен, Дискобол, тъй наречения Диадох (или „елинистическия принц“), или да се припомнят разстоянията, изминати в непрекъснат поход от македонската пехота. Често се налага да чувам, че маратонският вестител на спартанския цар Леонит е пробягал маратонското разстояние и паднал мъртъв, а нашите спортисти бягат на по-голямо разстояние и остават живи. Познавачите на спорта обаче забравят, че младежът е пробягал своето „разстояние“ въоръжен, след цял ден ръкопашен бой, което вече е същински подвиг. А преди това, както свидетелствуват античните източници, той е „пробягал“ от Атина до Спарта и обратно, тоест пробягал е по обща сметка двеста километра!

Накратко казано, суровият подбор на много поколения и живот, в който физическото развитие се е смятало за най-важно, са създали може би не само необикновено силни, но и извънредно издръжливи хора. Самият Александър и неговите приближени са останали в течение на вековете като поразителни образци на подобна издръжливост на рани и лишения, жизнена устойчивост в боеве и походи, да не говорим за тяхното мъжество, което не отстъпва на легендарната спартанска храброст.

Според най-новия речник на древногръцки език от С. И. Соболевски (1967 г.) аз пиша дифтонгите (освен омикрон-ипсилон равно на у) двузвучно, без латинизация. Поради това разликата в четенето с някои общоизвестни думи не бива да учудва читателя. Навсякъде, където е възможно, аз се отказвам да предавам „тета“ със звук „ф“, „ета“ — с „и“ и „бета“ — с „в“, както това е било прието в стара Русия според четенето на тези букви по църковнославянската традиция, възникнала въз основа на южнославянските езици. Досега ние пишем „Вифлеем“, а не „бетлеем“, „алфавит“, а не „алфабет“, „Тива“, а не „Теба“. До неотдавна дори пишехме вместо „библиотека“ — „вивлиофика“.

Позволявам си да припомня известния езиковедски анекдот за беотийските овци, нагърбили се с ролята на филолози. След яростна дискусия как да се чете „бета“ и „ета“ било намерено стихотворението на Хезиод за овчето стадо, което слизало от планината. Блеенето на овцете, предадено с буква „бета“ и „ета“, сложило край на спора, защото дори по време на Хезиод овните не можели да блеят на „ви“.

Най-утвърдените думи са оставени в предишния правопис. Избягвам формите на женските имена с окончание „ида“, възприета поради желание да се запази поетичният размер в старите преводи — Лаида, Елида. Окончанията „ида“, „ид“ са аналогични на нашето бащино име и означават принадлежност към даден род: Одисеи Лаертид (син на Лаер), Тезей Ерехтеид (от рода на Ерехтей), Елена Тиндарида (дъщеря на Тиндар). Географските названия, завършващи на „ета“ от времето, когато тя се е четяла като „и“, са принудили да се дава множествено число на наименованията: Гавгамели, Сузи. В действителност трябва да се пишат русофицирани окончания, подобно на всички женски имена, които завършват на „ета“: Елена, Атина, Хера, или с други думи Гавгамела, Суза. Изключение правят наименованията, които завършват на дифтонга „ай“: Атини, Тиви. Те са най-близо към руското название за принадлежност: Атинско, Тиванско (Тебайско). Обаче, както и други вкоренили се думи, тяхното поправяне е въпрос на бъдещи специални трудове.

Постарах се да изложа тук някои особености на моите възгледи върху описваната епоха съвсем не за да обоснова романа си като научно изследване. Това е литературно произведение, със свои възможности за използуване на материала.

За разчитане на думите и разбиране на термините, които нямат пряко обяснение в текста, служи следващата по-долу.

СПРАВКА ЗА ЧИТАТЕЛЯ

I. Всички старогръцки думи и имена, с малки изключения, трябва да се произнасят с ударение на предпоследния слог. В двусложните думи и имена ударението пада фактически на първата сричка: Таис, Ерис. Изключенията в повечето случаи са привидни: в русифицираните или латинизирани думи — хоплит (хоплитос), Александър (Алексйндрос), Менедем (Менедемос), Неарх (Неархос), в които са премахнати гръцките окончания.

II. Елинската Нова година се пада в първото новолуние след лятното слънцестоение, тоест в първите десет дена на юли.

Календарът по олимпиади започва от първата олимпиада през 776 година преди н.е., по четири години във всяка олимпиада. Годините се наричат според олимпиадите от първата до четвъртата: първата година на 75-а олимпиада значи 480-а година преди н.е. За да се изчисли според олимпиадите по наше време, трябва да се знае, че всяка гръцка година отговаря на втората половина на съответната наша година и първата половина на тази, която идва след нея. Трябва да се умножи числото на миналите олимпиади на четири, да се прибави намалената с единица число на годините на текущата олимпиада и получената сума да се извади от 776, ако събитието е станало през есента или зимата, и от 775, ако е станало през пролетта или лятото.

Изчисление на атическите месеци през годината:

 

Лято

1. Хекатомбейон (средата на юли — средата на август)

2. Метагейтнион (август — първата половина на септември)

3. Боедромион (септември — първата половина на октомври)

 

Есен

4. Пюанепсион (октомври — първата половина на ноември)

5. Маймактерион (ноември — първата половина на декември)

6. Посидеон (декември — първата половина на януари)

 

Зима

7. Гамелион (януари — първата половина на февруари)

8. Антестерион (февруари — първата половина на март)

9. Елафеболион (март — първата половина на април)

 

Пролет

10. Мунихион (април — първата половина на май)

11. Таргелион (май — първата половина на юни)

12. Скирофорион (юни — първата половина на юли)

 

III. Някои мерки и парични единици.

Стадията е дълга 178 метра, олимпийската — 185 метра; египетският схен, равен на персийската парасанга — 30 стадии, около пет километра; плетър — 31 метра; оргия — 185 сантиметра; пекис (лакът) — 0,46 метра; подес (стъпка) — 0,3 метра; палайста (длан) — около 7 сантиметра; епидама, равна на 3 палайсти — 23 сантиметра; кондилос, равен на два дактила (пръста) — около 4 сантиметра.

Талант е тежина от 26 килограма, мина — от 437 грама; като парични единици: талантът е равен на сто мини, мината е равна на 60 драхми.

По-разпространени атически монети: сребърна дидрахма (две драхми) е равна на един златен персийски дарик. Тетрадрахмата (четири драхми) с образа на кукумявката на Атина е главната атическа единица за плащане (като сребърна, златото е влязло в обращение през епохата на Александър, когато цената на таланта и драхмата силно е паднала.

Мерки за течности са хоес (кана), равно на малко повече от три литра, котиле (котленце), равно на около 0,3 литра.

IV. Гръцкият поздрав „Хайре!“ („Радвай се!“) отговаря на нашия поздрав „Здравей!“. На сбогуване са си казвали или „Хайре!“, или при по-дълга раздяла — „Хелиайне!“, равно на „Остани със здраве!“ (просторечиво у нас: „Е, хайде със здраве!“).