Майн Рид
Дяволския остров (8)

Глава осма
Белоглавият орел

Тръгнахме малко след изгрев, но скоро попаднахме на бързо течение, което близо до острова стана дори опасно.

Да спрем край брега, бе почти невъзможно — пречеха корените и водовъртежите. За щастие забелязахме едно повалено дърво, наполовина потопено във водата. Спряхме край него и здраво привързахме лодката. Това бе едно исполинско памуково дърво, толкова тежко, щото течението не можеше да го отвлече.

Опирайки се на дънера, скочих на твърда земя. Не знам защо, но ми се струваше, че гнездото трябва да бъде някъде наблизо и че скоро ще го намеря.

Тъй като виждах нежеланието на негъра да слезе на брега и ми помогне в търсенето, аз се съгласих с предложението му да пази лодката. Неговото поведение ми се виждаше чудно, но не настоявах — бе ми все едно ще дойде ли той с мене, или не. Островът не изглеждаше голям и можех да го обиколя по всички посоки. Стига да има тук птици, непременно щях да ги видя или чуя. Дори по-удобно ми бе да вървя сам, тъй като Джек нямаше ловджийски наклонности и лесно щеше да ги изплаши.

Веднага забелязах, че съвсем не е така лесно да се премине целият остров, както отначало ми се струваше. Огромни памукови дървета и кипариси, преплетени с лиани, а също и цяла гора от дребни храсти ми пречеха да вървя. Освен това гъстите листа спираха лъчите и макар слънцето да бе изгряло само преди четири часа, струваше ми се, че скоро ще мръкне. Клоните също бяха оплетени с лиани и испански мъх и заедно с листата образуваха здрав покрив.

Скоро се отчаях, че ще намеря орлите, тъй като не виждах дори слънцето.

Почти бях решил да се върна назад, когато съзрях недалеч лъч светлина, промъкваща се през гъстата растителност. Помислих, че съм стигнал другия край на острова, и като исках да се убедя в това, тръгнах към светлината.

Излязох на малка поляна, образувана под едно мъртво дърво, което позволяваше на слънчевите лъчи да осветяват земята, като се промъкват между изсъхналите му клони. Това бе един грамаден рододендрон, ударен някога от гръм. Насекомите, хранили се дълги години с неговата кора, пълзяха в изобилие наоколо. Огромните побелели клони се протягаха към небето като ръцете на скелет. Макар и пречупен, върхът му се издигаше над другите дървета. В една негова цепнатина съзрях няколко вейки от други дървета. Вгледах се по-добре в здраво сплетените клони и разбрах, че точно това е гнездото, което търсех.

Докато го разглеждах с вдигната глава, чух странен звук. Приличаше на скриптенето на резец в мрамор и на смеха на някой избягал от килията си луд. Ехото мигновено поде този звук и островът като че ли изведнъж се насели е демони. Но този шум не ме уплаши. Знаех откъде иде той: белоглавите орли крещяха. Едва успях да си напълня пушката и ето че четири грамадни птици се появиха над главата ми, като закриха светлината с тъмните си крила. Това бяха родителите и децата, за които ми бяха разправяли.

Чаках да се спуснат над гнездото, за да се прицеля по-точно, но те не се спускаха. Страхувах се да не отлетят и реших да стрелям. Но те ме забелязаха и новият крясък бе сигнал за тревога. Какво бих дал сега да имах карабина с едри сачми. Но аз имах само едноцевка. Орлите продължаваха да се въртят около сухото дърво. Само два от тях имаха бели опашки и глави. Другите два бяха съвсем тъмни. Това бяха младите.

Избрах си по-големия от първите два орела, прицелих се и гръмнах. Птицата, ранена в крилото, падна до краката ми, но преди да я хвана, с плясък на здравото си крило се хвърли в храсталака. Втурнах се след нея и едва на стотина метра успях да я достигна и умъртвя с един удар на приклада. Беше женската, с прекрасни пера.

В това време другите отлетяха с пронизителни крясъци.