Майн Рид
Дяволския остров (60)

Глава петнадесета

Излязохме на север от Мозамбикския пролив, за да опитаме щастието си във водите на изток от Мадагаскар.

Капитан Дринкуотър се отказа тази година да отиде до островите Кергелен; първо, за това, че сезонът беше в разгара си, а също, защото бе узнал, че при Маскаренските острови се бяха появили голямо количество китове.

Това той бе узнал от човека, у когото бе нощувал и който току-що се беше върнал от остров Мавриций. Капитанът бе решил да се възползва от неговите сведения.

Ала едно нещо вече бе решил твърдо — да не спира на португалските пристанища.

Този път не се излъгахме. Макар че когато се говори за лов на китове, никога не се споменава за Индийския океан на изток от Мадагаскар, там ние срещнахме много китове. Провървя ни и „Летящият облак“ бе така натоварен, щото неговата ватерлиния бе по-ниско от повърхността на водата.

Вече мислехме за връщане и подреждахме в трюма нашия лов. Обикновено с това се занимава вторият офицер, който е и отговорен за неговата изправност.

Но капитан Дринкуотър не искаше да довери никому тази работа и се зае сам с нея.

Облечен с платнен костюм, той влезе в трюма. Вече бяха наредени няколко тона, когато чух вик:

— Меси, изпратете ми номер четиридесет и две!

— Да — отвърнах аз и започнах да търся четиридесет и втори номер между бъчвите.

Вятърът в това време беше силен, морето неспокойно и вълните гонеха напред „Летящият облак“. Още неравномерно натовареният кораб чувствително се наклоняваше на едната си страна. Когато спуснах поисканата бъчва, корпусът му изпращя и в трюма се чу бумтеж, после викове. Разбрах, че се е случило нещастие.

Затичах се към входа, за да видя какво се е случило, когато чух глас, който отчаяно казваше:

— Той е ранен, опасно ранен!

— Кой? — извиках аз от входа. — Кой е ранен?

— Капитанът, мистър Меси, върху него падна бъчва!

С един скок бях долу при моряците. Те с мъка отместиха тежката бъчва, стремейки се да освободят крака на капитана, притиснат между бъчвата и стената на кораба.

Нямаше нужда да питам какво се е случило. Очевидно при рязкото завиване на кораба една от горните бъчви се е търкулнала върху крака на капитана. Неговото инстинктивно движение настрани го е спасило от смъртта, но кракът му беше стиснат като в преса.

Раната беше тежка, в това нямаше никакво съмнение. Капитан Дринкуотър не беше слаб човек, който лесно се плаши. Само стоновете му, след като го освободихме, говореха колко ужасни са страданията му.

Най-предпазливо го пренесохме в каютата му, а аз го последвах.

Тъй като бях живял по-дълго заедно с него, отколкото старшият офицер, бях по-близък с капитана и поех задължението да се грижа за него. Но когато го разсъблякох, за миг пожелах друг да е на моето място. Раната беше ужасна: кракът се оказа счупен по-горе от коляното. За щастие коляното и ходилото бяха здрави.

Само по вида на раната можеше да се предположи, че костта е строшена.

— Да, тя е раздробена на хиляди парченца — произнесе стенещ капитанът. — Ето на какво станах след двадесет години китоловна работа. Ужасно е да завършиш така, като мишка в капан! Кълна се в Йосафата!

— О — извиках аз, — не говорете за смърт. За това и дума не може да става. Успокойте се, ще се поправите.

Да си призная, сам не вярвах на думите си. Гледайки този подут, зачервен крак, имах много малка надежда за неговото оздравяване. Още повече че на борда нямаше нито един човек, който да има поне малко понятие от хирургия.

Чувствах пълно безсилие. Старшият офицер също не знаеше какво да прави. Най-после решихме, че ще бъде най-добре да отидем до най-близкото пристанище. Там щяхме да намерим хирург. Насочихме се към остров Свети Мавриций.

Превързахме както можахме раната и се помъчихме да ускорим пътуването. За нещастие френският остров се намираше на повече от петстотин километра и ако вятърът беше благоприятен, пътуването щеше да трае няколко дни. Ако пък вятърът се обърнеше, можеше да плаваме и няколко седмици.

Нищо не разбирам от рани, но ми се струваше, че положението на капитана се влошаваше с всеки час — появиха се и признаци на възпаление.

Офицерите се съветваха с най-опитните хора от екипажа и дойдоха до убеждението, че единственото средство да се спаси капитанът, е да му се отреже кракът.

Но кой щеше да извърши операцията? Този въпрос дълго стоя без отговор.

Най-после събрахме всички хора от екипажа и по предложение на старшия офицер аз се обърнах към тях с въпроса:

— Момчета, не е ли присъствал някой от вас на ампутиране на крак?

Мъртво мълчание се възцари за няколко секунди. После задните редици се раздвижиха, измежду моряците излезе напред черна къдрава глава.

— Аз, мистър Меси, съм видял ампутация, да!

Това беше нашият готвач от Виржиния, почтеният негър, когото на смях наричаха доктора.

— Аз съм присъствал на една ампутация — продължи той, — когато бях готвач на „Свобода“.

— И помните как я извършиха? — попитах го аз.

— Помня, мистър Меси. Ампутацията извърши старецът, самият капитан на „Свобода“, Гренер. Аз му помагах! Подавах му инструментите, да! Да, аз превързвах жилите! Да, да! Аз вършех всичко това.

— И пациентът се оправи?

— О, да, да! В края на краищата не е трудно да се отреже крак, да!

Негърът говореше с такава увереност, че ни внуши мисълта да предоставим на него да направи ампутацията. Самият капитан беше на това мнение и ни молеше само да не го мъчим дълго. Той беше уверен, че ще умре, ако не му отрежем строшения крак.

Ние се решихме на операцията.

Никога в живота си не съм поемал, струва ми се, по-тежка отговорност. Разбира се, не взех сам това решение, но според мълчаливото съгласие бях длъжен да наблюдавам тази операция. В случай че бъде несполучлива, щяха да ме обвинят в престъпление, а дори да станете сполучлива, то какво ужасно зрелище би било да видиш този мъжествен моряк да куца с дървен крак. За него това беше равносилно на смърт.

Но втори изход нямаше. Капитанът сам не виждаше друго спасение, освен кракът му да бъде отрязан.

След като свършихме съвещанието, влязох в неговата каюта, съпроводен от „доктора“ и един или двама помощници. Правех усилия, за да се овладея. Но това ми се удаваше лошо. Ръцете ми трепереха, когато изваждах инструментите.

В това време негърът, за да ме ободри, ми разказваше подробно как старият капитан направил ампутацията. Ако се вярва на негъра, капитанът на „Свобода“ станал хирург по неволя. Ала негърът напразно ме ободряваше. Колкото повече наближаваше решителният момент, толкова повече аз се обърквах.

Почти ми стана лошо, когато видях разположените на масата уреди на мъчението.

Като виждаше моята нерешителност, „докторът“ се обърна към мен с безобиден тон:

— Как мислите, мистър Меси, да изпием ли нещичко, за да добием храброст?

Казах да ни донесат две чаши грог.

Изпивайки своята чаша, се почувствах по-добре и бях готов да започнем. Негърът вече чакаше. Изтръпнах при мисълта с какво равнодушие ще работи с триона. Несмутим, той като че се готвеше да реже дърва за печката.

— А вие не мислите ли, че на пациента трябва да се даде да пие? Това би го ободрило.

Съгласих се. Капитанът изпи жадно поднесеното му питие, знаейки защо го карат да пие.

От него ни отделяше само една полуотворена врата и той можете да чува всяка наша дума, да вижда нашите приготовления.

— Сега — произнесе негърът с дяволска усмивка — мисля, че можем да започнем.

Той говореше с авторитетен тон, гледайки на мен като на свой помощник. Очевидно бе, че приемаше върху себе си цялата отговорност.

Още минута и капитан Дринкуотър щеше да се прости с крака си. Но неочаквано се раздаде вик: „Кораб!“

С един скок бях вече горе. Започнах да се вслушвам така внимателно, като че ли моят живот зависеше от това, дето щях да чуя.

Чух само неясен говор. Караулният беше твърде високо над мен. Ала първият офицер се наведе и извика:

— Кораб, Меси! Голям кораб. Часовият предполага, че е военен. Подадох сигнал, че желаем да говорим с тях.

— Слава Богу! — извиках аз в порив на радост. Приличах на човек, който се пробужда от ужасен кошмар.

Ако това бе военен кораб, то, разбира се, на него щеше да има хирург или който и да е друг, способен да оперира капитан Дринкуотър.

Когато се върнах да съобщя на капитана какво става, негърът ме попита дали вече да пристъпи към работа. Това човекоядско нетърпение ме накара да изляза от кожата си и му отговорих, че скоро ще дойде истински хирург.

Неговото лице стана мрачно и недоволно като на доктор, когото заменят с друг.

Това вече съвсем ме възмути и без да се церемоня повече с него, го изпратих в кухнята при неговата готварска печка.

— Драги капитан Дринкуотър, нося ви добро известие. Видяхме кораб, очевидно военен, така че, ако днес ви е съдено да загубите крака си, ще го загубите по всички правила на хирургическото изкуство.

— Това е все пак утешително, мили мой!

Неговото лице се проясни при мисълта, че ще бъде опериран правилно. След като оставих при болния домакина на кораба, аз отново се качих на палубата, за да видя какъв е корабът. Той действително се оказа малък военен кораб с френски флаг.

Скоро вече бяхме на разстояние, от което можехме да говорим.

— Ей, какво желаете? — закрещяха от военния кораб.

— Доктор.

— Веднага ще изпратим.

Отговорът бе достоен за тази нация, стояща начело на цивилизацията. Веднага бе спусната лодка, която се отправи към нас. След десет минути се доближи до борда. В лицето на човека, седящ в задната част на лодката, познах ученика на Ескулап. Никога в живота си не бях срещал такъв хирург. Нисък, съвършено плешив, с огромна брада. Но в очите му блестеше ум и аз разбрах, че можем да му се доверим.

Когато му протегнах ръка, изпитах желание да го притисна до сърцето си, тъй като в неговите ръце бе животът на капитана, който ми бе така скъп, както моят собствен живот.

Поведох го към каютата на капитана и пътьом му обясних каква е работата. Но нямаше нужда да се впускам в подробности. Той от пръв поглед разбра всичко. В дълбочината на душата си мислех, че прегледът трябва да бъде по-внимателен. Дали не сметна случая за безнадежден? Ала изразът на лицето му не оправда моите опасения.

— Е — казах аз, като го заведох в съседната стая. — Можете ли да извършите ампутацията?

— Ампутация! — с учудване извика той. — Защо? Защо става дума за ампутация?

— Нима не е необходима ампутация, за да го спасим?

— Не, господине. Така, както не е нужна ампутация на главата му.

— Не са ли счупени костите?

— Разбира се, че не. Костта е цяла. Една хубава превръзка, ето всичко, което е необходимо. После почивка и търпение. Бъдете спокойни, господине. След месец ще бъде напълно здрав.

Въпреки неговата ужасна брада този път здраво прегърнах дребния човек и го целунах по двете страни. Думите му, може да се каже, ми върнаха живота.

Докторът превърза капитана и нареди да му се дава от лекарството, приготвено собственоръчно от него. След това ни даде точни и ясни инструкции как да се грижим за болния и накрая се сбогува.

Неговото предсказание се изпълни. След месец капитан Дринкуотър вече беше на капитанското мостче на „Летящият облак“ и дори не можеше да се определи със сигурност кой е бил болният му крак.

От всички тези събития аз запазих дълбока признателност към дребничкия брадат хирург и непреодолимо желание да набия нашия готвач винаги, когато видех неговото черно лъскаво лице.