Майн Рид
Дяволския остров (57)

Глава дванадесета

С такова парче дърво моряците означават чий е определен предмет.

Когато убият някой кит и бъдат принудени да го изоставят заради нова плячка, те хвърлят този белег в морето. С нажежено желязо върху него е издълбано името на кораба и пристанището, откъдето е излязъл. Малкото знаме, дето моряците забиват върху гърба на кита, служи само за указание, а парчето дърво, поставено на животното, е един вид марка, каквато се поставя на добитък. Тя ясно говори на всички, които я забележат, че тези животни имат собственик и дава да се разбере кой е той.

Често минават няколко дни, докато се върнат собствениците на кита. Понякога ловците не се връщат повторно. Мъглата или бурята са най-честите причини да не могат да приберат плячката си. В такъв случай знакът предупреждава всеки китоловец, който го срещне по пътя си: „Не пипай!“ И никой не го докосва. Този обичай се спазва строго във всички места, посещавани от китоловци.

Когато вълната обърна дървото с надписа към нас, командирът успя да прочете: „Хайлендер, Абърдин“. Това бе името на един шотландски кораб, който срещнахме в полярното море. Той също като нас напусна онези места, за да се отправи на юг. Но какво го бе накарало да хвърли тук знак? Дали пънчето не е палнало случайно от борда?…

— Този знак може би е закрепен за тялото на кит, който се е скрил във водата.

— Много е вероятно — продума Рансъм, — още повече че дървото някак особено се клатушка и може да се предполага, че е завързано за нещо. Сега ще узнаем.

Когато приближихме до дървото, Рансъм се наведе и го извади от водата. То беше вързано с връв. В началото свободна, тази връв изведнъж се опъна, щом изминахме известно разстояние. Дървото се изплъзна от ръцете на офицера, падна във водата и ни опръска.

По заповед на Рансъм четирима гребци натиснаха веслата и доближиха лодката до мястото. Рансъм отново го хвана, но много по-здраво, отколкото първия път, и успя да се убеди, че на другия край има нещо, което се съпротивляваше на всички наши усилия. Невъзможно беше да го изтеглим на повърхността.

— Сигурен съм, че е кит — каза Рансъм, — „Хайлендер“ навярно е бил тук или наблизо, и то неотдавна. В противен случай китът би изплувал на повърхността. Как мислите, Гремел?

— Напълно съм съгласен с вас, мистър Рансъм. На другия край на връвта има риба.

Старият Гремел упорито наричаше кита „риба“ въпреки всички заключения на зоологията.

— И този кит е отскоро тук, както казахте — добави той, — иначе би изплувал на повърхността. Няма повече от седмица, откакто шотландският кораб е напуснал мястото. А може и да е още някъде наблизо.

Тези негови думи съживиха у нас надеждата. Погледите ни пак се устремиха към безкрайната шир на океана.

Ала там срещнахме същия отговор: нищо, нищо освен хаоса на сърдитите вълни; нищо освен безспирното движение на водата.

Нашият командир отново заговори за знака:

— Все едно! Добре, че поне намерихме този знак. Ще завържем нашата лодка за връвта. Все едно, че сме пуснали котва. Надявам се връвта да издържи.

Без повече разговори дървото бе измъкнато и закрепено към лодката, която изведнъж застана в спокойно положение. Бяхме на котва, по всяка вероятност прикрепени към потънал кит.

— За нас ще бъде по-добре да останем тук на котва и да се приготвим да посрещнем бурята, отколкото да я избягваме.

Командирът сметна за необходимо да ни даде това обяснение, за да сме наясно с мерките, дето бе решил да предприеме.

— Вижте сами, ураганът едва сега започва. Вълните приличат на хълмове, но ще станат като планини.

Той беше прав, ние самите виждахме това от множеството предвестници на бурята: небето стана страшно, вълните се разпениха, с радостни крясъци прелитаха буревестници. По всичко изглеждаше, че започващата буря ще бушува до пълно изтощение.

Лодката се държеше и ние се погрижихме да я поставим с кормилото срещу вятъра. Плашеше ни само едно — да не се скъса обтегнатата връв.

Но тя, слава Богу, издържа! Почувствахме облекчение, защото вече имаше вероятност да преживеем бурята, а после ще видим какво да правим.

Измъчван от мисълта, че е виновен за нашето нещастие (което всъщност беше така), Рансъм се шегуваше, за да ни поуспокои, ала тонът на гласа му противоречеше на думите — той беше загрижен. Не беше трудно да се забележи това. И имаше защо. Бурята ревеше и свиреше бясно, а нашето положение ставаше опасно.

Стремителните вълни в това не много дълбоко море, засилвани от вятъра, подхвърляха лодката ту на една, ту на друга страна като черупка от яйце. Всяка минута вълните ни заливаха и постоянно изтребвахме водата от лодката. Касаеше се за живота ни. Ала съзнавахме, че положението би било още по-критично, ако се опитвахме да избегнем бурята. Нашата необикновена котва сега ни се струваше като безопасно пристанище.

Въпреки силния вятър и буйните вълни тя се държеше яко в продължение на цял ден и на част от нощта. Към полунощ с нея настъпи щастлива за нас промяна, предизвикана от странен и съвсем неочакван случай. Трябва да призная, че апатията и отчаянието отново ни завладяха, колкото повече се стъмваше. Не вярвахме, че ще можем да устоим на бурята до сутринта. Бяхме се уморили непрекъснато да изхвърляме водата от лодката, която веднага пак се пълнеше. Някои отказаха да работят повече и искаха да предоставят всичко на съдбата.

Изведнъж командирът извика:

— Връвта вече не е обтегната, движим се по посока на вятъра! Или връвта се е скъсала, или пък копието е излязло от тялото на кита. В такъв случай Бог да ни е на помощ! — добави той.

— Не мисля, че е така — обади се Гремел. — По-вероятно е, че сме измъкнали кита и той е изплувал на повърхността. Неведнъж съм виждал подобни случаи.

— Събирайте връвта и ще разберем! — извика Рансъм. Хвърлихме се към връвта и започнахме да я събираме. Ала едва бяхме започнали и старият китоловец радостно се развика:

— Ура! Моите думи се потвърдиха: ето кита.

Всички погледи се обърнаха на онази страна, откъдето духаше вятърът. Забелязахме, че върху водната повърхност плуваше огромна тъмна маса. Това беше тялото на кита. То се виждаше само наполовина. До ушите ни достигнаха сухи и резки звукове, които много напомняха плющенето на бич. От време на време тези звукове напомняха свирката на парна машина.

Китът изплува на повърхността, тъй като бе умрял преди няколко дни и вече бе започнал да се разлага. Образувалият се газ при разлагането намалил тежестта на тялото му и то започнало да се издига, като преодоляло съпротивлението на водната маса. Но без съмнение бурното море и дърпаното от лодката въже ускориха това.

Появата на кита ни даваше надежда да спасим живота си и да се избавим от това ужасно положение; без него, лодката всяка минута рискуваше да потъне. Едва чудовищното тяло на кита спря, като застана между нас и бурята, когато три грамадни вълни се разбиха в тялото му. Дори най-малката от тях бе достатъчна, за да ни погълне.

— Момчета! Няма от какво да се страхуваме вече! — извика командирът, ала този път е истинска радост. — Зад този кит сме в такава безопасност, все едно, че сме в Бедфордското пристанище. Погледнете как изведнъж наоколо стана спокойно!

И наистина край нас стана нещо необикновено. Случи се това, дето става всеки път, когато на повърхността на развълнуваното море е разляно масло.

От разложеното тяло на кита течеше мас, която под влиянието на вятъра се разливаше на много по-голямо пространство от това, дето заемаше самият кит. И в това покрито с мас пространство вълните бяха безсилни. Бурята беснееше, вятърът свиреше, вълните ревяха. Но ние слушахме спокойно и равнодушно този невъобразим вой. Не ни се струваха зловещи крясъците на морските птици, които се тълпяха около нас повече от всеки друг път; едни от тях кацаха върху кита, други търсеха убежище зад него като нас. Ние не обръщахме внимание на ледения полярен вятър, нито на миризмата, изпускана от тялото на убития океански обитател. При други обстоятелства тя би ни се сторила непоносима, но сега я търпяхме примирени и дори не мислехме да се оплакваме от близостта на кита; въпреки всички неприятности това огромно тяло беше мощната преграда между нас и смъртта.

— Бог се смили, като ни изпрати този кит — произнесе Гремел, убеден, че вече сме в безопасност.

Остатъка от нощта прекарахме до същия заслон, като си мислехме за бъдещето. Какво ще ни донесе то?

Все тези водни планини, разбиващи се с ужасно еднообразие, ли ще виждаме около нас? Или погледите ни ще зърнат най-сетне кораб? Дори той да бъде пострадал от бурята, все ще имаме надежда да се спасим, тъй като ще види тялото на кита и не ще забрави да потърси няма ли нещо зад него, както обикновено се прави.

Ту ни сгряваше надеждата, ту отново ни обземаше страх. При изгрева на слънцето надеждата надделя. Ала вместо да ни донесе радост, слънцето озари само гонените от вятъра бушуващи вълни. Струваше ни се, че ураганът никога няма да изтощи своите сили.

В настроението, в което бяхме изпаднали, ние си противоречахме всяка минута и сами опровергавахме собствените си доказателства. Като решихме, че няма никакъв шанс да срещнем какъвто и да било плавателен съд, изведнъж започнахме да си внушаваме, че вероятно някой кораб бяга от бурята и трябва внимателно да разгледаме морето наоколо. Кой знае? Може би ще видим нещичко? Колкото и слаба да беше тази надежда, все пак започнахме наблюдение.

Както винаги първи се изкачи на наблюдателницата Рансъм, после отстъпи мястото на Гремел, ала и двамата не откриха нищо.

Тогава се заехме с въпроса за провизиите, който ставаше все по-сериозен.

При добро време и благоприятен вятър можехме да стигнем със запасите си до Лисичевите острови, ала ни задържа бурята, която съвсем не влизаше в сметките ни. Сега нашите шансове съвсем бяха намалели.

Докато брояхме сухарите и мерехме водата, Рансъм, който имаше безгранична вяра в моето прекрасно зрение, отново ми подаде далекогледа и каза:

— Идете, Меси, и погледнете!

Току-що бях доближил далекогледа до очите си, когато изведнъж почувствах, че сърцето ми се изпълва с безгранична радост. Мисля, че и сърцата на всички мои другари по нещастие забиха също така силно, когато извиках:

— Платно!…

Не беше точно така. Видях кораба да се люлее върху гребените на вълните с привързани платна.

— От коя страна? — попита Рансъм.

— Отдясно.

И аз последователно му предавах всички корабни маневри. Изслушвайки ме внимателно, командирът отново попита:

— Но какво е това? Кораб или шхуна?

— Шхуна, голяма шхуна.

Моят отговор го разочарова, той за миг бе допуснал, че това е нашият кораб.

— Как маневрира?

Още веднъж му предадох всичко, което виждах.

— Слезте — каза той, — искам сам да видя. Слязох и му подадох далекогледа.

Той застана на моето място, погледа няколко мига към шхуната и извика:

— Кълна се в Юпитер! Това е шотландският китоловен кораб, същият, чийто знак намерихме. Познавам неговите принадлежности до последната му връвчица. Той идва срещу вятъра; толкова по-добре, приближава се към нас.

Излишно е да казвам, че бяхме възбудени до крайна степен. Още един път имахме щастливия случай да се спасим, ако бъдем забелязани от кораба.

Но дали ще ни забележат? На този въпрос още не можехме да си отговорим. Морето беше така бурно и покрито с вълни, щото нашата лодка би им се видяла като точка. Но за щастие огромното тяло на кита можеше да привлече вниманието на екипажа.

— Издигнете знаме! — започна да вика Рансъм. — То чудесно може да ни помогне — ако се проясни небето, вятърът ще го развява.

Още в същия миг на върха на мачтата се развя знаме, разгъна се в цялата си ширина и заплющя на вятъра така, като че ли някой удряше с бич.

Но не ни отговориха. Очевидно шотландският кораб не беше ни забелязал.

Вятърът продължаваше с такава скорост, щото бяхме обхванати от ужас. Надеждата, която току-що се беше породила в нас, започна да гасне. Лесно преминавахме вече от една крайност към друга и отново бяхме готови да изпаднем в отчаяние. Ако вятърът продължава да носи кораба със същата бързина и той изчезне от очите ни, какво ще стане с нас?

Никой не произнесе този въпрос, ала той беше в сърцето на всеки и отговорът беше само един. Знаехме, че смъртта витае над нашите глави, защото дори да не потънехме, все едно, щяхме да умрем от глад и жажда. И при това твърде скоро, тъй като запасите от храна съвсем бяха намалели. Останала бе храна само за още един път. Предстоящият обед вероятно ще бъде наш последен обед.

Вече виждахме добре кораба и не можехме да се съмняваме, че действително е шотландският китоловен кораб „Хайлендер“ от Абърдин. Лесно можехме да го познаем и без далекогледа, тъй като го бяхме виждали няколко пъти в полярния океан, а веднъж той мина така близо до нас, щото имахме възможност да си разменим няколко думи. Ако Бог би го изпратил и сега така близо до нас, какво не бихме дали, за да бъдем уверени, че сме забелязани.

Ала всички тези въпроси оставаха без отговор. „Хайлендер“ не издигна знамето си, с нищо не измени своите маневри, нито пък платната. Той бързо бягаше пред бурята, дори по-бързо от нас, тъй като ние също се носехме по вятъра заедно с огромния кит. Скоро „Хайлендер“ се отдалечи, отнасяйки със себе си всичките ни надежди за спасение.

По-нетърпеливите от нас съветваха да прережем връвта, която ни задържаше при кита, и да се опитаме да приближим до „Хайлендер“, използвайки платната и веслата.

— Невъзможно — проговори командирът. — Сред този хаос от разярени вълни лодката не може да се съпротивява и минута. Остава ни само едно — да стоим зад кита. Много странно е, че корабът не го забеляза; може да се помисли, че…

Той изведнъж спря и в продължение на няколко мига мълча. Когато заговори отново, тонът на гласа му беше съвсем друг.

— Мисля, че ни забелязаха или пък нищо не разбирам от техните маневри… Ако това не е случайност. Погледнете, Гремел.

— Това не е случайност, мистър Рансъм — отвърна полугласно китоловецът.

Изглеждаше, че говори умишлено бавно, за да възбуди нашето нетърпение.

— Разбира се, че те са забелязали тази спокойна част от морето, а също и кита и лодката. Сега маневрират, за да се убедят.

С какво нетърпение следяхме и най-малките движения на „Хайлендер“! Дори и да се съмнявахме досега, изведнъж всички съмнения се разпръснаха: корабът обърна нос към нас.

— Ура!

Това „ура“ не беше гръмко, защото бяхме много изморени и отпаднали, ала не вярвам някога да е викано по-радостно от хора, загубили всяка надежда.

— Видяха ни, другари! — извика младият ни командир радостно. — Спасени сме, ако шотландският кораб успее да се доближи до нас. Неговият екипаж е един от първокласните; истинска наслада за окото на моряка!

Всички охотно се съгласихме, че зрелището е великолепно. Каква наслада беше за нас да наблюдаваме как този прекрасен тримачтов кораб ту се издигаше величествено на гребените на вълните, ту се спускаше като в долина, приближавайки всеки миг към нас благодарение на маневрите, дето правеха чест на капитана и на изкуството на екипажа.

Сега вярвахме в нашето спасение и всяка нова маневра извикваше у нас викове на радост. Бяхме изпълнени с възхищение към тези хора, които бързаха да ни окажат помощ, излагайки на опасност живота си. И наистина при такова бурно море всяко движение на кораба ги заплашваше със сериозна опасност.

Най-после! Нашите изпитания свършваха, тримачтовият гигант приближи към нас. Ловко ни хвърлиха въжето. Хванахме се за него, като се готвехме да го издърпаме, преди да сме отрязали връвта, дето ни съединяваше с кита. Но нашата лодка много трудно можеше да се доближи до кораба срещу вятъра и трябваше голямо внимание. Преди още здраво да сме уловили въжето, то се изплъзна от ръцете ни и изчезна.

Екипажът се беше събрал на палубата и по бордовете. Тези загрубели и брадясали хора ни гледаха с израз на симпатия. Те ни протягаха ръцете си, като се стремяха да използват всеки удобен момент за прехвърляне при тях. Понякога движението на вълните издигаше кораба на седем-осем метра над нас. Минута след това те идваха тъй близо, че можехме да си подадем ръце, но разстоянието бе все още твърде голямо, за да ни се окаже каквато и да била помощ.

С протегнати шии и напрегнат поглед очаквахме удобния момент. Най-после корабът достатъчно се доближи с борда си и ясно чухме ободрителни думи:

— Внимание! Качвайте се!

Маневрата бе изпълнена с такава точност, щото всички в един миг се намериха на борда на кораба. Всички освен аз.

В бързината се препънах и паднах зад пейката. Но скоро забелязах над себе си същите любезни лица, протегнатите им ръце, готови да ме уловят.

От борда ми хвърлиха половин дузина въжета, на края на които имаше възел. Улових се за едно от въжетата, вързах се през кръста и направих знак с ръка. Веднага бях издигнат и вече се намирах на безопасно място на борда.

Бях спасен, но ако бях закъснял дори и една минута, щеше да бъде късно. Корабът удари с едната си страна нашата лодка. Тя изпращя и се напълни с вода. Когато корабът тръгна, нашето въже се скъса като конец и малката ни лодка, която така дълго и мъжествено се бори е разбеснялото се море, сега бе подхвърлена с такава сила, че се разби на парчета.

Сърцата ни се свиха от жалост, сякаш тя бе живо същество, принесено от нас в жертва на разярените вълни.

Шест седмици след това, когато „Хайлендер“ пусна котва в пристанището Хонолулу, забелязахме един кораб да заобикаля пое Диамант и веднага познахме „Летящият облак“. Късно през нощта по шума на веригите разбрахме, че „Летящият облак“ хвърли котва и се намира близо до „Хайлендер“. Капитанът на „Хайлендер“ веднага отпусна лодка и без да губим време, се запътихме право към нашия стар кораб.

— Хей, вие от лодката! — извика дежурният офицер. — Кой е там?

— Претърпелите катастрофа от „Летящият облак“ — отговори Рансъм.

— Слава Богу! — извика капитан Дринкуотър. А след малко видяхме и него.

— Нима това е възможно? Рансъм, вие ли сте?

— Да, да, аз съм!…

— Ами другите? Всички ли са с вас?

— Всички, капитане! Те са с мен в лодката.

— Слава Богу! — повтори с развълнуван глас капитанът.

Може би в този момент той си спомни за другата лодка, разбита от кита, екипажът на която се спаси с изключение на бедния Бил, изчезнал така тайнствено. Навярно същите спомени възкръснаха и в душата на Кофън, защото го чухме да произнася с благоговение: — Амин!

Веднага се озовахме на палубата сред нашите другари, които ни прегръщаха от радост. След като изслушаха нашите преживелици, те ни разказаха какво са предприели след нашето изчезване. Няколко дни обикаляли около мястото, където ги оставихме, уверени, че ще ни намерят. След като изгубили всяка надежда, изоставили търсенето, вярвайки, че нашата лодка е разбита от бурята.

Освен радостта, че се завърнахме на борда, бяхме щастливи да се убедим още един път какъв благороден и достоен човек беше капитан Дринкуотър. В очите му имаше сълзи, когато ни приветстваше с добре дошли и ни целуваше поред. Вероятно никой от нас не ще забрави този миг, както и Божието милосърдие, на което дължахме живота си.