Майн Рид
Дяволския остров (54)

Глава девета

Горещо благодарихме на Рансъм, като го поздравихме за сполучливия двоен удар. Имаше много основания за нашата благодарност. Освен че ни избави от смъртна опасност, като уби мечките, той ни снабди и с провизии.

Но отново бяхме в затруднение. Още не бяхме стигнали до такава степен на глада, че да ядем сурово месо, а нямаше с какво да запалим огън. Пак стана въпрос да вземем дървените пейки от лодките и накрая решихме да изгорим няколко от тях.

Въпреки измъчващия ни глад ядохме малко, защото месото на полярната мечка, която се храни с риба, има отвратителен вкус.

Вечерята беше по-скоро закуска. Още не бяхме свършили, когато небето на изток се обагри в розов цвят. Изглеждаше като позлатено и обещаваше блестящ изгрев. От все сърце желаехме ясен ден. След като се избавихме от преживения ужас и като отпочинахме от вълнението, отново, дори повече от преди, бяхме обхванати от тревога за по-нататъшната ни съдба. Къде беше „Летящият облак“?

В коя част на леденото поле и точно на кое място беше той сега? Близо ли е до брега? Ако това не беше така, то ние се излагахме на страшна опасност. По-старите добре разбираха това. Небето едва се озари и всички погледи се насочиха към морето. Някои от моряците се покачиха на върха на скалата. Между тях бяха и двамата офицери, взели своите далекогледи.

Ала нито с просто око, нито с далекоглед можеше да се забележи „Летящият облак“. Виждаха се бреговете, свободното море, после леденото поле и плаващите блокове, виждаше се ясно как те се удряха един о друг. По-нататък по всички посоки, до дето стигаше погледът, се разстилаше зелено море. На хоризонта нямаше нито брегове, нито платна.

Картината остана същата, когато слънцето се издигна високо. След като се убедихме, че нашият кораб и сега не се вижда, ние почувствахме нещо като смъртен удар. Който може да вникне в трагичната същност на положението ни, ще разбере, че това е напълно естествено. Някои от нас все още не разбираха изцяло нещастието си, докато не им го обясниха. От неопитност не искахме да повярваме в сериозността на състоянието, както преди, когато ни говореха за мечките. Та какво от това, мислехме си — ако не намерим „Летящият облак“, ще спрем в някое селище, все едно дали при диви или при цивилизовани хора, а оттам по някакъв начин ще се върнем в родината си.

Бяхме слушали за племената от тези страни и нямаше основание да се боим от тях. Знаехме, че не били злобни, нито свирепи.

— Вие говорите за дивите племена! — каза старият Гроуър, опитвайки се да ни обясни заплашващата опасност. — Не бива да се боим от тях наистина. Не бих желал нищо по-хубаво от това, да ги срещнем тук. Ала тях ги няма в тази проклета страна! Тук не можеш да видиш нищо подобно на човешко същество. Няма, няма! Тук не от хора и животни трябва да се безпокоим. Погледнете наоколо — докъдето погледът стига, не се вижда нищо друго освен пустинна, негостоприемна земя. Можем да вървим дни, седмици, без да намерим храна, достатъчна за котка. На хиляди километри едно и също: черна кал, блатиста пръст, покрита със суха трева.

Гроуър беше безспорен авторитет и никой не мислеше не да му възрази, а дори да се обърне към другите северняци за потвърждение на думите му.

Дори и най-неопитните китоловци вече разбраха, че никога не ще видим „Летящият облак“. Уви! Постепенно губехме всяка надежда. Параходът беше пуснал котва, когато нашите три лодки го напуснаха. Една от тях се върна, но какви известия му е занесла? Дори да беше оптимист Лидж Кофън, какво утешително би могъл да каже там?… А ако беше песимист? За последен път ни видя зад себе си, когато отчаяно се борехме с ледовете. Тъй като и той бе изпитал същите ужаси, минавайки през канала, навярно е помислил, че сме загинали. Сигурен съм, че това е казал на Дринкуотър.

Не беше трудно да се предвидят последствията и колкото повече мислехме за това, толкова повече се смятахме за загинали. За още по-голямо наше нещастие небето отново се покри с облаци и от изток към нас се приближаваше гъста мъгла. Същото нещо както и вчера, но сега мъглата започна час по-рано. През този ден дори на обед не видяхме слънцето. Обви ни мрак, обхвана ни отчаяние, губехме и последния си лъч надежда.

Останалата част от деня прекарахме в пълно бездействие. Даже когато мъглата ни даваше възможност от време на време Ла зърнем хоризонта, пак не правехме нищо — до такава степен ни беше обхванала апатия. Мъглата, покриваща небето и земята, ни даваше възможност да виждаме не повече от двадесет метра около нас. Тя покриваше всичко през цялата втора нощ, която прекарвахме на тази негостоприемна земя. Но дори и да можехме да видим нещо, пак не бихме имали никаква полза. „Летящият облак“ би трябвало да хвърли котва там, където го настигне мъглата. И така, той не можеше да се доближи до нас, а ние не можехме да го видим.

И все пак продължавахме да се вслушваме с надежда да чуем сигнален изстрел от оръдието му. Ала нищо не се чуваше освен дивите и жални крясъци на морските птици, които сякаш ни оплакваха.

Нощта беше толкова студена, колкото и предишната, но този път поне не бяхме на скалата, пронизвани от ледения вятър. Събитията от миналата нощ дадоха възможност на трима от нас да си легнат на топло. Те се бяха сетили да си направят одеяла от кожите на убитите мечки, като обърнаха козината навътре.

Не страдахме вече от глад, но трябваше да принесем в жертва още няколко пейки от нашите лодки, за да си накладем огън. Сега по-лесно се решихме на това и бяхме готови не само да унищожим веслата, но и самите лодки, напълно уверени, че вече няма да са ни необходими.

Почти бяхме стигнали до това решение. Едничката мисъл, дето все още ни крепеше, бе, че капитан Дринкуотър ще направи всичко възможно, за да ни спаси.

Когато не беше пиян, той наистина бе извънредно изобретателен и не беше склонен да изпада в отчаяние. Сит или гладен, никога не губеше надежда и не оставяше свой другар да бедства, който и да е той. Ако дори някое чираче от кухнята бъде отнесено от вълните или го заплашва някаква друга опасност, той веднага се втурваше да го спаси и му помогне, все едно, че се отнася за първокласен моряк. В подобни случаи правеше всичко, дето беше по силите му.

Тъй като добре познавахме Дринкуотър, вярвахме, че ще направи възможното, за да ни намери. Страхувахме се само от едно — да не ни сметне за безнадеждно изчезнали.

Нашата вяра в капитана се оправда едва на следващата сутрин. След полунощ мъглата се разкъса и точно на разсъмване чухме топовен гърмеж. Веднага познахме гласа на единственото оръдие на „Летящият облак“.

Облекчението и радостта ни нямаха граници, когато забелязахме кораба. Бяха му поставени платната и по всичко изглеждаше, че изследва леденото поле и свободното море между ледовете и брега.

Като безумни се завтекохме към върха на скалата с неописуема бързина. Държахме се като през онзи ден, когато ни заобиколиха мечките или когато танцувахме, за да си стоплим краката. Но този път вече наистина танцувахме от радост. Някои оглушително крещяха.

Старите бяха по-спокойни и проявяваха предпазливост; в края на краищата все още не се знаеше дали сме забелязани от екипажа на кораба, защото разстоянието между нас и него бе голямо. Ние добре го виждахме, но нима можеха дванадесет души да се мерят с един кораб с платна. Ако минеше, без да пи забележи, положението ставаше безнадеждно, защото, щом веднъж е изследвал това място и леденото море, отново няма да се върне тук. Тогава ще бъдем завинаги изоставени. А не можехме да минем през леденото поле и да отидем до „Летящият облак“, още повече че нашите лодки бяха вече изгубили по-голямата част от пейките си.

Тази мисъл изведнъж отрови радостта ни. Някои бързо изпаднаха в другата крайност и почти се отчаяха. По-сдържаните се оказаха и по-твърди в такъв важен момент. Старият Гроуър окачи една мечешка кожа на върха на копието си и се покачи с него на скалата. Застанал на най-високото място, той го повдигна във въздуха.

Люлееща се от вятъра, кожата приличаше на знаме и можете да привлече вниманието на нашите другари. За по-голяма сигурност Рансъм застана до Гроуър и започна да стреля с пушката си. Изстрелите следваха един след друг. Кое привлече вниманието на „Летящият облак“? Дали изстрелите, барутният Дим или мечешката кожа?

Ние не си задавахме тези въпроси. Важното бе, че бяхме забелязани. Каква радост бликна в нас, когато видяхме, че корабът спря и неподвижно застана в открито море. Бяхме спасени.

За да отидем до „Летящият облак“, сега нямаше защо дори Да минаваме през леденото поле, което ни отделяше от свободното море. Оказа се, че на изток от нас има проход, който не бяхме забелязали, ала от кораба го видяха.

„Летящият облак“ ни уведоми със сигнали да останем на мястото си. Ако не бяхме разбрали, доста бихме се изплашили, защото корабът вдигна платна и направи маневра, като че ли се отдалечаваше.

Но след като измина няколко километра, отново тръгна към нас и доколкото можахме да видим, спусна лодки. Нашите офицери следваха всичките му движения с далекогледите си. Те ни съобщиха, че една лодка се отделя от кораба и се насочва към леденото поле.

Разбрахме загадката на всички тези тайнствени маневри, когато Кофън приближи с лодката си до нашите и започна да вика:

— Момчета, мислехме, че сте на дъното на полярния океан! Щастлив съм да видя, че всичко е свършило благополучно. Качете се на вашите лодки и карайте след мен!

— По кой път?

— Ах, дявол да го вземе! По същия, по който дойдох дотук. Вижте, на изток има проход сред ледовете — по него ще се върнем назад.

Не чакахме да ни молят — веднага наскачахме в лодките. Ала не без труд следвахме Кофън: трудно е да си представи човек как гребяхме без пейките, служещи за опорна точка. Но както и да е, най-после стигнахме и стъпихме на палубата на „Летящият облак“. Нашият смел капитан сърдечно стисна ръцете на всички ни.

Вече изпитвахме отвращение от полярното море и кръглоглавите китове, а капитан Дринкуотър не по-малко от другите. И той реши да търси щастие другаде.

Бристолският залив на север от Алеутските острови се славеше сред китоловците като твърде изгодно място за лов и ние се отправихме натам.

Връщайки се по стария път, повторно минахме през Беринговия пролив и казахме „сбогом“ на полярното море. Съжалявахме, задето бяхме дошли тук. Надявахме се да бъдем по-щастливи в Тихия океан и това наистина ни беше необходимо. „Летящият облак“ още не беше натоварен добре с мас, а екипажът беше твърде заинтересован от печалбите.

Досега не успяхме да покрием дори разноските си, а сезонът вече беше към своя край и не можехме да разчитаме много на успех. Изкарвахме си яда, като целия ден проклинахме, кой както може, кръглоглавия кит, причина за нашите бедствия.

Бристолският залив щедро ни възнагради и ние си наваксахме изгубеното време в полярния басейн. Плоскоглавият истински кит се среща в изобилие в северната част на Тихия океан и ние имахме такъв улов, че печките на „Летящият облак“ горяха непрекъснато за топене на маста.

Не ни достигаше още един кит, за да допълним товара си. Ала открихме и него и три лодки се насочиха към животното, командвани от трима офицери.

И този път попаднах под началството на Рансъм. Жадувайки да се отличи, този млад офицер ни заставяше да работим пряко силите си. Дори ни обеща награда, ако изпреварим другите лодки и му предоставим удобен случай пръв да хвърли копието си.

Естествено, стараехме се с всички сили; когато наближихме, Рансъм хвърли копието си, което дълбоко се заби в тялото на кита.

Този кит беше от лошите „северозападни“ животни. Не обичаше да се шегува. С цялата скорост, на която беше способен, той заплува напред, завличайки й нас заедно с лодката. След няколко минути останалите лодки бяха вече далеч зад нас. Те само от време на време се мяркаха в далечината, когато някоя вълна ги подемеше на своя гребен. Морето беше неспокойно и видът на небето предвещаваше още по-голямо вълнение.

Но Рансъм не обръщаше ни най-малко внимание нито на морето, нито на небето, нито пък на останалите лодки, които вече не можеха да съперничат на нашата. Корабът все още се виждате и това му беше достатъчно. Ала постепенно „Летящият облак“ се скри зад вълните — виждахме само върха на главната мачта. А Рансъм не искаше да отреже въжето и да се откаже от кита, който беше ранил. Чудовището продължаваше своя бесен бяг. От време на време кормчията Гремел предупреждаваше командира за опасността, на която излагаше всички, в това число и себе си.

— Както виждате, мистър Рансъм — с почтителен тон говореше старият китоловец, — вече настъпва нощта и едва можем да различим върха на мачтите. Загубим ли кораба от погледа си, Бог знае какво може да се случи. Не е ли по-благоразумно да отрежем въжето?

— Никога — упорито отговори вторият офицер. — Върховете на мачтите още се виждат. Как мислите, Гремел — че ще позволим на кита да се подиграва с нас — точно в минутата, когато трябва да му нанесем последния удар? Погледнете само този бяг, — убеден съм, няма да продължи дълго.

— Не искам да ви гневя — отвърна Гремел, — но изглежда, още дълго ще се държи… Той има доста сили, за да ни създаде грижи. Виждате ли го?

Китът изхвърляше вода през дихателните органи, и то толкова нависоко, щото вятърът донесе капки от нея чак до нас. Младият офицер се обърна и лицето му изразяваше недоволство и разочарование, когато видя, че мачтите на „Летящият облак“ вече изчезват от хоризонта. Той се колебаеше между нежеланието си да зареже кита в такъв благоприятен момент и страха да извърши голямо безразсъдство, като си позволи да бъдем отвлечени по-нататък.

— Аз не мога да се реша да отрежа въжето, когато на края му има кит — с недоволен тон отговори той, — още повече че копието е много добре забито. Вярвам, бихме свършили с жертвата само за минута, ако той пожелаеше да спре.

Ала китът нямаше намерение да спира. Лодката продължаваше да се плъзга по вълните, като ги разпенваше със своя остър нос.

Офицерът се обърна още веднъж, после внимателно погледна небето и най-после извади своя китоловен нож, като произнесе разочаровано:

— Мисля, че друг изход няма. Рискуваме да загубим кораба от погледа си, особено сега, когато слънцето залязва… Сами виждате това, момчета!

Той като че ли предварително се извиняваше, задето се гответе да прекрати лова.

— Този път ще трябва да се откажем. Ах! Към нас идва мъгла. Възможно ли е подобно нещо?

Всички обърнахме погледите си към морето. Синкава пара се надигаше от водата в посока срещу вятъра и бързо идваше към нас.

— Това е мъгла! — извика кормчията разтревожен. — Режете, мистър Рансъм, по-скоро режете!

Офицерът не се бави повече и с един удар преряза въжето.

Китът, сякаш празнуващ своята победа и своето освобождение, удари по водата с огромната си опашка, бързо се гмурна и повече не се показа.

— Управлявайте, Гремел! — изкомандва офицерът. — Пригответе мачтата, поставете платното. По-живо! Да определим мястото, за да не объркаме пътя, по-скоро!

Но той едва бе успял да извади компаса от кутията и да разгърне картата, когато мъглата ни обгърна. Компасът повече не ни беше потребен. Той, разбира се, ни сочеше къде е север и къде е юг, но не можеше да ни определи мястото, където се намирахме.

— По-скоро поставете платното! — извика офицерът. — На веслата, момчета! Работете бързо и енергично; най-добре ще бъде да плаваме по посока на вятъра, защото китът ни мъкнеше все срещу вятъра. Да беше се позабавила тази проклета мъгла само с пет минути, щях да определя къде се намира корабът. Вече е късно и сме в много лошо положение.

— Наистина сме зле — отговори кормчията. — Друго не може да се каже. Доколкото си спомням, друг път не съм изпадал в по-лошо положение.

Единствената ни надежда за спасение беше да намерим „Летящият облак“. Но как да го намерим? Не разполагахме с никакви данни за определяне на посоката освен вятъра. А и той е капризен, както и мъглата — всяка минута можеше да промени посоката си. Може и да я е променил вече, докато се колебаехме. Уповавайки се на него, има опасност да се отдалечаваме от кораба.

Само онзи, който е изпадал в нашето положение, може да Разбере как ни измъчваше тази неизвестност, докато продължавахме мълчаливо да гребем. А нощта, за да направи самотата ни още по-пълна и неизвестността ни още по-мъчителна, ни оборна с тъмнина подобна на траурен креп, като ни караше да потръпваме от ужас.