Майн Рид
Дяволския остров (53)

Глава осма

Наближавайки брега, търсехме с поглед мястото, където бяхме спрели първия път, защото беше удобно за лагер, ала не можахме да го намерим. В началото бяхме учудени от това, но поразмислили, лесно открихме обяснението. През цялото време бяхме плавали на запад, увлечени от ледовете. Съвсем естествено бе, че се озовахме на голямо разстояние от предишното място.

Не обърнахме внимание на този факт, ала той показваше, че сме се отдалечили доста от „Летящият облак“.

Беше време да се погрижим и да открием място за нощуване, тъй като се стъмваше. Не можехме да бъдем претенциозни — едничкото ни желание бе да намерим малко сухо място, където да се разположим. Но въпреки нашата непретенциозност доста време загубихме в търсене. По целия бряг почвата беше наситена с вода — същинско блато.

Дълго време обикаляхме по покритите с мъх буци, от които излизаха пръски, щом ги настъпиш; пръскаше така, както би пръскал сокът от стиснат портокал. Най-после попаднахме на едно издигнато и сухо място. Голяма скала привлече вниманието ни; тя беше единственият камък, който се виждаше наоколо. Гранитен блок с отвесни стени и площадка отгоре като пиедестал, който очаква да бъде поставена статуята. Камъкът се издигаше върху възвишение, а почвата наоколо бе доста суха и плътна, така че имахме възможност спокойно да се разположим за спане.

За огън не можехме и да помислим, защото нямахме дърва с изключение на веслата и дръжките на китоловните ни копия. Пък и нямаше какво да приготвим на него — бяхме си взели храна само за един ден и за всеки случай малко сухари. Беше останало съвсем малко и всекиму се падна по едно парченце.

Ала не гладът ни причиняваше най-голямото притеснение. Когато напуснахме „Летящият облак“, бяхме далеч от мисълта, че ще прекараме нощта на суша или пък където и да било другаде, откъснати от нашите удобни легла на кораба. Ето защо не взехме със себе си нито одеяла, нито дори пелерините си. А вятърът, гаврейки се с нашата беззащитност и лекомислие, духаше от североизток все по-силно и ни вледеняваше до костите.

Бяхме така премръзнали, щото от време на време ни идваше мисълта да разбием пейките на лодките, за да накладем огън. Някой дори изрече това на глас и си мисля, че щяхме да го приемем, ако не беше станал един инцидент, който погълна цялото ни внимание и ни накара да забравим глада и студа.

Минаваше полунощ, а никой от нас не спеше. И нима можеше да се спи, когато зъбите ни тракаха от студ? Все пак някои бяха легнали на земята, а други скачаха по скалата, за да се стоплят. Заговорихме за глада и неволно възникна въпрос какво ще ядем утре.

— Какво ще ядем! — извика Гроуър, който познаваше тази страна. — Деца мои… нищо! В тази проклета страна няма нищо за ядене, нито животно, нито растение. Единствените животни, които съм срещал в тази част на Сибир, са полярните мечки. Срещал съм ги понякога на цели стада, но не зная с какво се хранят тук.

— Бих желал поне една от тях да дойде тук сега — каза млад китоловец, който изпитваше вълчи глад.

— Защо? — попита го друг моряк.

— Защо ли? Защото с удоволствие бих вечерял с мечешка шунка или по-точно да закуся, тъй като времето за вечеря отдавна е минало. В такъв случай струва си трудът да се счупят пейките, за да запалим огън. Що се отнася до мен, чувствам се способен да изям цяла сурова мечка.

— Само при условие, че тя няма да ви изяде — насмешливо забеляза Гроуър. — Ясно е, млади човече, че съвсем нямате представа какво значи сибирска мечка. Иначе не бихте търсили запознанство с нея. Шт!… Ето нейния рев! Да, кълна се, че това е мечка!

Едва бе изрекъл това и всички разговори секнаха. Започнахме с безпокойство да се вслушваме. Звукът, дето чухме, не приличаше нито на рев, нито на хъркане. Това беше характерен звук, който би заблудил неопитните, ако старите китоловци единодушно не бяха ни заявили — гласът е на полярната мечка.

Луната изгря и стана светло. Вече можехме да виждаме далеч наоколо, ала не забелязахме нищо подобно на мечка или на друго четирикрако животно. Може би щяхме да съзрем, ако всичкият сняг се бе стопил.

Но заснежената тук-там земя изглеждаше като одеяло, из пъстрено с черни и бели петна, които ни пречеха да виждаме добре. Но това, дето ни караше да подозираме присъствието на хищника около нас, бе странният звук, приличен на хъркане или кашлица.

— Мечка е, аз съм уверен — произнесе Гроуър, — и са най-малко две — бързо добави той, като внимателно разглеждаше околността, осеяна със снежни петна. — Навярно са мъжка и женска; и нека ме изяде вълк, ако след тях не тича малко мече. Приближават насам. Сега внимание, деца мои! Ако идват с лоши намерения, ще си имаме разправии.

Видяхме двете мечки с малкото мече. Техните сенки се очертаваха на светлината на луната. Не бяха се озовали тук случайно, а бяха дошли по следите ни. Изглежда, ни бяха усетили, тъй като вървяха по страната, от която духаше вятърът, и по всичко личеше, че имат лоши намерения, както казваше Гроуър.

Какво да правим? Трябваше веднага да решим, тъй като не ни даваха време за колебание. В ръцете си имахме само една пушка — двуцевката на Рансъм, и едно копие, което Гроуър носеше със себе си повече за бастун, отколкото за нападателно осъзнавайки своето безсилие, решихме да отстъпим към лодките, но за нещастие хищниците настъпваха точно от тази страна. Да се опитаме да се промъкнем до лодките, би значело сами да влезем в устата на вълка, както се казва.

Не знаехме какво да предприемем. Макар да виждахме ясно цялата опасност, не ни беше възможно да я избегнем и вече си мислехме, че някой от нас положително ще стане жертва на тези зверове. Те много лесно можеха да отрежат пътя на нашето отстъпление и оставахме в тяхна власт. Нашето положение още повече се влоши след една постъпка на Рансъм. За да спре зверовете, той два пъти гръмна — по всяка от мечките. Ала тъй като пушката беше напълнена със сачми за птици, изстрелите имаха толкова успех, колкото ако беше гръмнал с халосни патрони. Греша, като казвам, че щяха да имат същия успех. Разбира се, че по-добре би било да гръмне с празен патрон. Случи се това, което лесно можеше да се предвиди.

Раната беше доста незначителна, за да повали хищниците. Но тя беше достатъчна, за да ги разяри. Те се затичаха, ревейки от ярост и болка.

Вече бяхме готови да бягаме накъдето ни видят очите, оставяйки на случайността да реши кой от нас ще загине, когато изведнъж се разнесе вик:

— На скалата, момчета! Там ще бъдем в безопасност!

Тази щастлива мисъл бе дошла на стария Гроуър.

Преди да се разположим за нощуване, някои от нас вече се бяха изкачвали на скалата по една крива пътека. Друг път нямаше. Не чакахме да ни се повтори този съвет и започнахме да се катерим с бързината на човек, който пълзи по дърво, за да се спаси от рогата на разярен бик. Нямаше и време да се бавим; женската мечка, много по-бърза и по-разярена, буквално ни следваше по петите. Последен бягаше Гроуър. Той протегна ръка и я удари с копието си по муцуната. Тя изведнъж спря и ни даде възможност да достигнем върха.

Първата ни мисъл, след като се видяхме в безопасност, бе да се поздравим със спасението си. Извикахме гръмко „ура“, както умеят да крещят китоловците. Вероятно ехото на този пустинен бряг никога не е повтаряло подобен вик. За втори път през този ден избягвахме голяма опасност, ала този път нашата радост беше много по-силна.

Но много скоро се уверихме, че сме избързали с радостта си. Наблюдавайки какво става долу, забелязахме, че мечките неспокойно обикалят около скалата и не мислят да си отиват. Те яростно ревяха в подножието, като повдигаха към нас муцуните си. От отворените им уста излизаха облаци пара като от парна машина.

Бяхме убедени, че няма да успеят да се покатерят по скалата, дори и да им хрумне. Освен това, със своето оръжие в ръка, Гроуър стоеше на пост при единствения проход. Но как ще свърти всичко? Ето въпросът, който сериозно ни безпокоеше.

Този въпрос занимаваше най-много старите китоловци, защото те най-добре знаеха какво ни предстоеше. Ние бяхме още неопитни, бяхме слушали само за полярната мечка и трудно повярвахме на онова, дето ни разказваше Гроуър за това ужасно животно. Сега за пръв път имахме възможност сами да изпитаме свирепостта на бялата мечка и нейната злопаметност към онзи, който възбуди нейния гняв.

Както сивата мечка, обитателка на Скалистите планини, така и нейната посестрима, полярната мечка, се нахвърля свирепо върху този, който я нарани, без да мисли за последствията. И ако не може веднага да си отмъсти, с диво упорство го чака цели дни.

Макар да не знаехме тези подробности, ние, по-младите, също имахме причини да бъдем мрачни и недоволни. Бяхме дванадесет души върху едно пространство от осем квадратни метра и бяхме принудени през цялото време да стоим прави, тясно притиснати един до друг, като стадо зад оградата на пазар.

Изгладнели, някои от нас едва се държаха на краката си от слабост. Но всичките ни страдания от глад бяха нищо в сравнение със страданията, дето ни причиняваше студът.

Североизточният вятър сякаш искаше да ни свали — понякога неговият студен дъх ни прерязваше като с нож. За да се постоплят, някои от нас започнаха да подскачат, като че обхванати от лудост.

Положението ставаше нетърпимо, ала нищо не можехме да направим. Бихме положили усилия да потърпим още малко, ако поне имахме надежда да се спасим след известно време от това ужасно положение. Ала такава надежда нямаше. Гроуър и другите северняци постоянно ни повтаряха, че мечките ще ни държат в обсада вероятно още няколко дни.

Само гладът можеше да ги накара да си отидат.

Страшна и отчайваща бе тази перспектива. Наложеше ли се да останем така още два дни например, щяхме да загинем. Без храна, без вода, измръзнали до мозъка на костите, без да сме затворили дори за миг очите си, принудени през цялото време да стоим прави — нима можехме да издържим повече на подобни мъки?

Всяка следваща минута напрежението ни растеше. Някой заяви, че е по-добре да слезем от площадката и да се спасяваме кой накъдето види. Жалко за тези, които бъдат догонени от врага, но другите ще се спасят.

Това беше смела мисъл, или по-точно безумна, но ние бяхме преживели толкова много, че ни се виждаше съвсем обикновена. Мнозинството от нас беше почти готово да я последва, когато изведнъж Рансъм закрещя:

— Постойте, момчета! Още малко! Струва ми се, че намерих по-добър изход.

— Какъв? — извикаха няколко гласа, в които вече не се чувстваше уважение към авторитета на Рансъм.

Подчинените лесно губят уважението си към по-старшите в подобни ситуации.

— Да се промъкнем към нашите лодки — отвърна Рансъм. — Надявам се да успеем да го направим без особена опасност. Малко търпение и ще видите.

Досега той не се бе възползвал от оръжието си, защото нямаше капсули. По невнимание ги беше забравил в лодката.

Ние напрегнато чакахме да видим какво ще направи. Той зареди пушката, но този път с куршуми. Радост и надежда ни вдъхна откритието, че Рансъм бе намерил в джобовете си две забравени капсули. Те бяха достатъчни, защото беше отличен стрелец, както и опитен хвъргач на копие. Когато повдигна пушката си, вярвахме, че обсадата е свършена и ще бъдем свободни.

Надеждата не ни излъга. На лунна светлина Рансъм можеше да стреля, като че е денем, освен това мечките бяха наблизо. Раздадоха се два изстрела един след друг. Двете стари мечки подскочиха и започнаха да се гърчат в предсмъртни конвулсии. Само мечето остана живо.

След няколко мига и то се присъедини към тях. Гроуър имаше зъб на полярните мечки, както на старите, така и на младите. Не го трогваше нито младостта, нито невинността насреща му. Той промуши мечето с копието си.