Майн Рид
Дяволския остров (49)

Глава четвърта

Около десет минути плувах след Кофън. Той се движеше все направо, помагайки си с копието. Уморен, отчаян, едва го следвах.

Мисля, че за него щеше да бъде облекчение, ако ме видеше да потъвам. Уверен в своята сила и в умението си да плувам, вярвах, че още дълго ще мога да издържа. Но неволно се питах, защо е всичко това? Като че ли някакъв магнетизъм ме влечете подир този човек въпреки моята воля. В дълбочината на сърцето ми се таеше странно чувство. Ако ми беше съдено да умра, то предпочитах да стане пред очите на този човек, отколкото да бъда самотен сред ужасната водна пустиня, изоставен от всички. Изпадах в ужас, че мога да загина самотен, погълнат от вълните, без някой да чуе сетните ми думи, моето последно сбогом!

Когато двамата отчаяно се борехме с вълните, нашите погледи често се срещаха. Дори ми се стори, че по лицето му проблесна лъч на състрадание. По натура Кофън не беше нито зъл, нито жесток. Разбрах, че избягва близостта ми не по липса на човеколюбие. Сега в нас говореше най-могъщият инстинкт — инстинктът за самосъхранение. И в дълбочината на душата си не го осъждам за неговото поведение, ала през онези страшни минути аз също се борех за своя живот. У мен също говореше инстинктът за самосъхранение. Неговият поглед, устремен към мен, като че ли казваше:

„Да, мило момче, ние, мъжете, се борим и аз съм отчаян, че не мога да ви помогна. Виждате добре, дървото не може да издържи двама ни. Не очаквайте, разбира се, че ще пожертвам себе си, за да спася вашия живот!“

Той не произнесе тези думи, но аз се заклевам, че ги е изрекъл на себе си. Ето защо му казах, отговаряйки на мислите му:

— Знам прекрасно, че дървото не може да издържи двама ни, но вие сте по-високо във водата и може би ще забележите нещо, което ще ме спаси. За Бога, погледнете наоколо! Може би ще видите весло или парче от лодка.

Той се съжали над моите молби и внимателно разгледа повърхността на морето. Аз жадно следях погледа му и се мъчех да отгатна по израза на лицето му дали има някаква надежда. След малко той ме погледна и разочаровано произнесе:

— Нищо не се вижда!

— Погледнете пак — казах с отчаяние. — Огледахте ли цялата линия на хоризонта? Може би се вижда кораб или знамето, дето забихме върху кашалота?

— Така бих искал и аз да видя нещо — отговори той унило. — Следя всичко, защото това отдавна интересува и мен. Господ да ни пази, ала още нищо не виждам.

Сърцето ми отново се сви, но продължавах с отчаяни усилия да плувам след Кофън, като спазвах същото разстояние между нас. Съвсем инстинктивно погледът ми беше прикован върху лицето му и забелязах, че моето присъствие продължаваше да му е неприятно. Той все още се боеше, че в последния момент ще се уловя за неговото дърво и ще изложа живота му на опасност, ала аз съвсем не мислех за това.

Неочаквано той трепна и погледът му с голямо внимание се устреми към един предмет, плаващ по повърхността на водата.

— Какво има там? — попитах, без да се надявам, че ще ми каже.

— Ето там има нещо подобно на весло.

— Кажете ми точно къде е, в коя посока?

— Ето там, вдясно. Плувайте от тази страна.

Не дочаках последните му думи и воден от първите му указания, смело заплувах към предмета. Да, там далече се мяркаше нещо. Но когато доближих, видях, че не е весло, а купчина трева. Вълната я хвърли към мен и тя ме омота с дългите си стебла, пречейки на движенията ми. Вече предчувствах своя край, когато най-после успях да се освободя и започнах отново да плувам. Гневът и ненавистта ми избухнаха отново. Кофън знаеше добре, че това не беше весло, а трева. Насочи ме към нея, за да се избави от мен, като избегне ново убийство. Сега реших да се боря, за да завладея дървото, и дори не помислих, че всички шансове за успех са на негова страна. Той беше силен и смел. Беше въоръжен и имаше опорна точка, на която можеше да се закрепи и да действа със своето страшно оръжие. Аз не притежавах никакво оръжие освен ръцете си, без помощта на които не бих могъл да се задържа на водната повърхност. Вероятно съвсем бях обезумял, за да се реша на такава постъпка.

Приближих към човека, когото смятах за свой враг. Неговите очи бяха устремени към мен и лесно прочетох в тях, че бе отгатнал намерението ми. Вдигна копието от водата и със заплашителен глас проговори:

— Още веднъж ви предупреждавам да стоите по-далеч! Ако имате намерение да идвате към мен, то Бог да ви е на помощ! Спомнете си за Бил!

Нито заплахите му, нито страшното му лице, нито ужасният спомен за Бил биха ме спрели. Не, задържа ме по-благородно чувство и мисъл, която внезапно ме озари. Дали наистина този човек искаше да ме измами, като каза, че видял весло? Може би беше станал жертва на оптическа измама, а е бил искрен и аз греша, като мисля лошо за него? Ако победя в тази борба, а после разбера, че е невинен, нямаше ли да ме измъчва съвестта за това убийство? Без съмнение, ако му отнема парчето дърво, той ще загине. Всички знаеха, че Лидж Кофън е посредствен плувец. Реших отново да го оставя на мира, ако съумее задоволително да ми обясни как е могъл да помисли тревата за весло. Запитах го:

— Мистър Кофън, когато ми казахте да се приближа до онзи предмет, знаехте ли, че не е весло?

— Не, не знаех това. Така ми се стори. Казвам ви съвсем искрено.

— Ако това е истина, мистър Кофън, бихте ли могли да се закълнете?

— Казвам ви самата истина, но нямам обичай да се кълна в глупости. Няма за какво да ви лъжа, пък не виждам смисъл да се кълна. Може би си мислите, че се боя да не ми вземете дървото? Въоръжен с това копие, не се боя от вас. Дори и сега е достатъчно само да пожелая, за да ви убия, ала не бих го сторил. Вие се държахте добре. Съжалявам само, че с нищо не мога да ви помогна. Ако се опитам да ви спася, сигурно ще загина аз, без да мога да ви помогна.

Това обяснение разсея всичките ми лоши съмнения и ако в този момент Лидж Кофън се бе хвърлил във водата, за да ми отстъпи своето дърво, в никакъв случай не бих приел жертвата.

По всичко личеше, че моята драма е към своя край. Бях така изтощен, щото едва бих могъл да се задържа няколко минути на повърхността на водата. Още веднъж помислих, не е ли по-добре сам да свърша със себе си, като отида изведнъж на дъното. Така поне бих прекратил своите мъки.

Вече почти бях решил. Достатъчно бе да престана да движа ръцете си, за да потъна. Това щеше да бъде самоубийство, предизвикано по неволя, но все пак е тежък грях. Нима мога да кажа, че Бог съвсем ме е изоставил? Не, не можех още да повярвам!

В това време чух гласа на Кофън. В него усетих вълнението на човек, трогнат от нещастието ми. Може би той също е мислел за греха от егоизма, който го караше да ме изостави на неумолимата съдба. Повика ме по име и каза:

— Меси! Ако се закълнете, че ще ми върнете дървото, щом го поискам, ще ви го отстъпя, за да си отпочинете малко. Плувам лошо, ала все пак бих могъл известно време да се задържа на повърхността. Може би ще загинем и двамата, а възможно е и да се спасим. Вятърът утихва и струва ми се, че сме близо до убития кит. На него спокойно ще дочакаме кораба или някоя лодка, изпратена да ни търси… Ще се закълнете ли?

— Да.

— Закълнете се във всички ваши надежди за спасение.

Едва имах сили да повторя клетвата след него.

— Стига! — извика той, хвърли се във водата и блъсна настрани дървото.

След миг аз възседнах дървото, но тъй като бях по-лек от него, то се издигна над водата. Сега разбрах, че то в никакъв случай не би издържало и двама ни и повече не се учудвах защо Кофън по-рано не ми позволяваше да се хвана за него. Бях дълбоко трогнат от постъпката му, ала още повече ме порази неговата благородна доверчивост, когато ми протегна копието и каза:

— Вземете това копие и гребете все направо, с лице към слънцето. Мисля, че нашият кораб се намира в тази посока.

Той нищо не рискува, като ми повери копието си. По-скоро бих пронизал сърцето си, отколкото да погубя неговия живот! Известно време плувах в посоката, която той ми показа, като се страхувах да не би да се движа много бързо и той да изостане. После му отстъпих мястото и заплувах отново. Така се сменяхме няколко пъти. А през цялото време погледите ни изследваха хоризонта. Който беше върху дървото, изпълняваше ролята на часови. Плувахме около един час, когато настъпи развръзката: бързам да добавя — щастливата развръзка. Тогава повярвах в провидението, както вярвам и сега. Беше мой ред да възседна дървото и да наблюдавам морската повърхност.

Никога през живота си не съм изпитвал по-голяма радост! Забелязах червено петно, не по-голямо от носна кърпичка. На края на една пръчка се вееше червеното платно, забито в тялото на кашалота. Със слаб глас извиках: „ура!“ Моят приятел беше също така слаб и отчаян, ала никога няма да забравя израза на лицето му в тази минута.

Скочих във водата и подадох на Кофън дървото и копието.

— Да! — възторжено извика той, възсядайки дървото и забелязвайки червеното знаме. — Да, разбира се. Това е нашият знак! Сега вече можем да се надяваме, че ще се спасим. Какъвто и да е, капитан Дринкуотър не е такъв човек, че да забрави Лидж Кофън.

Вече мислехме само за едно — по-скоро да стигнем до кита. Използвахме последните си сили и най-сетне стигнахме. Кофън заби копието си дълбоко в тялото на животното. Използвайки нашето дърво като опорна точка, покатерихме се на чудовищното животно.

Усещайки се в безопасност, тутакси се строполихме върху тялото му от изтощение. В този момент повече приличахме на трупове, отколкото на живи хора. Щом отново дойдохме на себе си, започнахме да обмисляме положението. Всъщност още не можехме да се надяваме на спасение. Когато отново бяхме в състояние да се движим, се покачихме на шията на кита, там, където беше забито знамето. Но каква изненада! Трима от нашите моряци бяха там. Сега целият екипаж от лодката беше налице с изключение на Бил. Всички лежаха като вцепенени. Възклицанията ни ги извадиха от това състояние, те станаха и си разменихме горещи поздрави и ръкостискания. По-късно ни разказаха какво се беше случило с тях. И тяхната история приличаше на нашата… И те като нас забелязали червения флаг и малко преди нас се настанили на кита.

Един от тях, щом забеляза отсъствието на Бил, попита:

— Всички сме тук освен Бил. Къде ли е той? Не знаете ли нещо за него?

Беше ми много неудобно да отговоря на този въпрос, още повече че питаха Лидж Кофън. Погледнах го. Нашите очи се срещнаха, а погледът му ме заклеваше да пазя тайната.

— Мисля, че се е удавил — уклончиво отговори Кофън. — И нас ни очакваше същата участ, ако не беше това парче от лодката, което ни помогна да се задържим над водата. Но разкажете, как вие стигнахте дотук?

Той се стремеше да отвлече вниманието им, да ги накара да забравят отсъствието на Бил.

Тяхната история не беше много дълга. Бяха преживели същото като нас. През цялото време след катастрофата се мъчели да бъдат заедно и били малко по-щастливи от нас, защото по-рано забелязали червеното знаме. Тъй като и тримата бяха много добри плувци, достигнали целта без каквато и да е помощ, ала сега бяха съвсем капнали. Радостните ни излияния скоро се замениха с меланхолия и ние сериозно се замислихме за по-нататъшната си участ. Какво ни очакваше? В края на краищата каква полза, че сме намерили трупа на кита? Не беше ли това само едно отлагане на гибелта, каквото понякога се дава на осъдените на смърт, без ни най-малка надежда за помилване… Ако някоя лодка или кораб не ни дойдат на помощ, ще загинем. Всичко беше против нас. Дъждът ни измокри съвсем, а след него падна гъста мъгла. Не откъсвахме поглед от хоризонта. За съжаление далекогледът на Кофън беше изчезнал в момента, когато се счупи лодката. Не виждахме нищо освен вълнуващото се море с прекрасен син цвят, ала за настой беше печален и еднообразен.

Настъпи коледната нощ. Каква нощ за петима нещастници, дето можеха да се смятат за забравени от Бога и от хората… Какъв мъчителен контраст между сегашното ни положение и онова, което можеше да бъде, ако не се бе появило това чудовище! Пребити от умора, примиращи от глад и жажда, ние дори не можехме да мислим за радостите на коледната нощ, нито за хубавото пиршество. Бяхме заети с нашето мрачно и зловещо настояще и още по-мрачно и зловещо бъдеще. Слънцето залезе. Въпреки мъчителния глад, имайки под себе си цяла планина от месо, все още не се решавахме да посегнем за късче и да го сложим в уста.