Майн Рид
Дяволския остров (48)

Глава трета

Екипажът на „Летящият облак“ не се нуждаеше от това обещание, за да се реши.

Капитанът едва бе свършил, когато на кораба се разнесе вик:

— Отлично! Готови сме!

— Лодките в морето и право срещу него. Сто долара на първата лодка!

След няколко мига лодките бяха спуснати в морето и екипажите тръгнаха.

Случайно попаднах в лодката на старшия офицер. Бяхме шестима. Четирима, в това число и аз — гребци, един на кормилото и старшият офицер. Сгрявани от надеждата да вземем сто долара, всички вършехме чудеса. Четиримата гребци бяха млади и силни момчета. Освен това при нас беше най-добрият кормчия от целия екипаж. Благодарение на него, когато се приближихме до кашалота, най-близката лодка беше на сто метра. След минута нашият кормчия се изправи, застана здраво на мястото си, прицели се със своето копие и дълбоко го заби в шията на кашалота. Ние бяхме първи, заслужихме си стоте долара и викахме радостно, за да събудим завист у другите лодки. Изведнъж върху лицето на Кофън се показа уплаха и той извика:

— Настрана! Настрана!

Започнахме да гребем с всички сили и ненапразно. Трябваше да избегнем удара от опашката на кашалота който разпени около себе си морската повърхност. Ударите на огромната опашка следваха един след друг.

— Внимание, той се отдалечава!

Едва се чу този вик и чудовището полетя по посока на вятъра. То се носеше с бързината на кон, скъсал юздата, като отнасяше копието, а болката го вбесяваше.

Нашето въже се размотаваше със страшна бързина. Щом стигна края си, то рязко се обтегна и лодката се понесе много бързо. В продължение на цял час буквално летяхме по повърхността на морето, все по посока на вятъра. Скоро изгубихме от погледа си другите лодки, а също и „Летящият облак“. Започна да ни става страшно. Самият кормчия показваше безпокойство. Що се отнася до Лидж Кофън — той бе съвсем спокоен. Един от нас предложи да се отреже въжето и да се пусне кашалотът на свобода, но Кофън не обърна никакво внимание на това.

— Не! — бавно произнесе той с дълбок глас, сякаш се готвеше да запее псалм. — Няма да го изпуснем току-тъй. Той получи вече един удар, сега трябва да получи и втори. Може би цял месец няма да ни се случи такъв хубав лов, а времето след месец не ще е много благоприятно да се обикаля нос Хорн. Погледнете, той няма да издържи дълго. Не забелязвате ли, че кръвта му изтича.

Наистина беше така. Погледнахме стария кашалот и видяхме, че излизащата от гърлото му вода имаше червен цвят. Това беше ясно доказателство, че копието беше засегнало важни кръвоносни органи на животното. Бяхме толкова уверени, че ще го хванем, щото съвсем забравихме за другите лодки и за кораба. Цялото ни внимание бе съсредоточено върху предсмъртните мъки на ранения гигант. От минута на минута той намаляваше бързината си. Чувствахме това по хода на лодката. Накрая кашалотът спря.

— Най-после! — с тържествен глас извика командирът. — Теглете въжето, момчета! Теглете по-силно!

Ние оставихме веслата и започнахме бавно да събираме въжето. Това скоро съвсем ни приближи до животното. Лидж Кофън, с копие в ръка, се приготви отново да прободе животното. Ударът бе така добре насочен, че кръвта избликна от чудовището. Кашалотът направи последни усилия да се скрие във водата, но отслабнал от загубената кръв, слабо удари с опашката си и едва можа да се потопи на няколко метра дълбочина. В следващия миг отново изплува на повърхността на водата като парче дърво. Едва се забелязваше слабо вълнение, предизвикано от последните конвулсивни движения на тялото му. Сега, когато беше вече мъртъв, трябваше да се върнем назад, за да помолим другите лодки да ни помогнат да домъкнем лова до кораба или да съобщим корабът да дойде тук. Но и в двата случая трябваше да се означи мястото, за да не се лутаме и лесно да го намерим. Кормчията скочи върху тялото на кашалота, покатери се по врата му и заби малко знаме. После измъкна копието, ние намотахме въжето и вече се готвехме да отплаваме назад, когато се раздаде вик:

— Кит!

Викаше кормчията, който бе забелязал нов кашалот. Лесно е да си представи човек вълнението, което ни обхвана. Едва бяхме убили един кашалот, а ето, насреща ни идваше друг. Какъв триумф щеше да бъде, когато съобщим, че сме убили два.

— Охо — извика нашият командир, — те са два. Майка със своето малко. Идват към нас. Внимание! Бил, хвърлете най-напред на малкото!

Тези думи се отнасяха до кормчията, който стоеше прав, с копие в ръце. Офицерът даде този съвет, защото беше уверен, че майката ще остане около малкото си. Тогава и тя можеше да бъде убита. След няколко минути тя се изравни с нас. Рожбата й плуваше редом с нея и изглеждаше като истински кашалот, ала в умален вид. За наше щастие малкото беше откъм левите плавници на майка си, от страната на нашата лодка. Копието полетя. Смъртно ранено, малкото остана неподвижно във водата. Когато се приближихме, нещастната майка изведнъж спря поразена. Без да й даде време да се опомни, Кофън на свой ред хвърли копие, което дълбоко се впи в тялото й.

— Добре я ударих! — извика той.

Но вместо да остане при рожбата си, както очаквахме, китът направи скок нагоре и със страшен шум падна назад, после се втурна напред, влачейки със себе си силно опънатото въже. Ние отново полетяхме. Лодката се движеше много по-бързо от първия път. Скоро загубихме от поглед убития кашалот. А когато най-после раненото животно реши да спре, знамето вече съвсем не се виждаше. Спряхме и започнахме да събираме въжето, ала този път бяхме особено внимателни. Знаехме, че няма нищо по-страшно от яростта на кита майка, на която сме убили малкото. Приближихме до нея. Тя беше съвсем неподвижна. Сметнахме я за мъртва, тъй като бе загубила много кръв, но се излъгахме. Когато дойдохме на разстояние, от което можеше да й се нанесе нов удар с копие, видяхме как конвулсивно се свиваха мускулите на гърба й. Почти в същия миг опашката й се повдигна във въздуха.

— Пазете се от удара на опашката! — извика кормчията. — Сега тя ще се скрие във водата. Пазете се да не строши лодката!

Докато той говореше, кашалотът вдигна във въздуха цялата задна част на тялото си, изправи се перпендикулярно на водата, с главата надолу, и потапяйки се, изчезна от очите ни. Знаехме какво означава това и разбрахме, че ни очаква голяма опасност. С всички сили налегнахме веслата като хора, които искат да си спасят живота. Но вече беше много късно… След миг лодката получи силен удар, придружен от трясък. Стори ми се, че нещо се троши, а аз излитам нагоре. Едва осъзнах това, когато почувствах, че падам надолу, после, че се потапям във водата, и то така дълбоко, щото едва не се задуших. По това колко дълбоко потънах във водата, разбрах, че преди съм бил изхвърлен високо във въздуха. След миг отново бях на повърхността. Отворих очи и се огледах, за да видя къде е лодката. Нямаше я! А какво ли стана с другарите ми? Наоколо нямаше никаква следа нито от лодката, нито от екипажа й… Дори кашалотът беше изчезнал в дълбините. Бях сам сред безбрежния простор, бях сам или поне така ми се струваше. Вятърът, който духаше, започна да се усилва, повърхността на морето се покри с вълни. Ту тук, ту там по гребените им се показваше пяна. Не можех и не можех да видя остатъците от нашата лодка. Бях уверен, че тя е разбита на парчета и моите другари са паднали в морето. Всички знаеха да плуват и може би сега като мен се бореха с вълните. Извиках, колкото ми позволяваха силите. Отговор не последва. Голяма морска птица с крясък прелетя над мен. От време на време напрягах сили, за да се повдигна колкото се може по-високо и да огледам морето.

Спомних си, че когато убихме кашалота, към нас бързаха две лодки. Надеждата за помощ ме ободри. След като огледах мястото, където ние бяхме ударени, заплувах в посоката, в която смятах, че ще намеря „Летящият облак“. Ала скоро разбрах, че надеждите ми са глупави. Невъзможно беше с плуване да достигна кораба. Когато привършвахме с лова на кашалота, силуетите на лодките едва се виждаха. А докато преследвахме женската, нашата лодка съвсем се отдалечи. „Летящият облак“ беше много далече. Не бих могъл да го достигна дори ако ме водеше небесна звезда или огньове, запалени на мачтите. Слънцето залязваше. Пресметнах, че до кораба трябваше да има най-малко двадесет километра. Двадесет километра плуване! За нищо на света не ще мога да ги измина. Започнах да се отчайвам. Направих усилия да хвърля последен поглед на разпенените водни гребени. Очите ми не виждаха нищо друго освен вълни и само вълни… Обърнах се по гръб, този път в пълно отчаяние. Вече ми беше безразлично дали ще продължа да плувам, или ще изчезна в бездните на океана…

Отчаян, дълго лежах почти неподвижно, като правех само леки движения, за да се задържам на повърхността. Но много добре си спомням това, което ме извади от безразличието. Това беше трупът на човек, дори забелязах голяма рана, нанесена с хладно оръжие. Вълната го пренесе покрай мен, ала аз видях само гърба му. След малко го видях целия, видях дори и лицето му. Веднага познах Бил, нашия кормчия. Обхванат от ужас при това страшно зрелище, се обърнах настрани, но се намерих лице с лице с друг моряк. Той беше жив. Забелязах го на повърхността, потопен до гърди, сякаш се държеше за нещо. Висока вълна го издигна и тогава открих, че беше възседнал дебело дърво. Нямаше съмнение, че това бе остатък от нашата разбита лодка. Човекът беше самият Кофън. В едната си ръка още държеше копието, с което се готвеше да удари кашалота в момента, когато лодката се разби. Това копие бе стар образец и съвсем случайно попадна у нас. В единия си край беше много широко и сега Кофън го използваше вместо гребло. Не можах да се сдържа, извиках радостно и заплувах право към Лидж Кофън.

Смятах се вече за спасен! Ала достатъчни бяха само няколко мига, за да разбера, че се мамя. Когато доближих ла такова разстояние, че вече можех добре да виждам лицето му, забелязах, че той искаше да избегне срещата с мене. Започна усилено да гребе, за да увеличи разстоянието между нас. Челото му се помрачи, а на лицето му се четяха думите: „Нямам работа с теб!“

Но аз бях в положение, което не ми позволяваше да се колебая. Отнасяше се до спасяване на живота и аз не желаех да пропусна този единствен случай. Отново събрах сили и заплувах към дървото. Стремях се към него така, сякаш това беше брегът. Той забеляза устрема ми, престана да гребе с копието и го вдигна над главата си. Ако все още не бях разбрал какво означаваше този жест, то думите му разсеяха всякакво съмнение.

— Назад! — извика с глух, ала зловещ глас. — Само да се приближите, ще ви убия. Назад, ако ви е мил животът!

Погледът му, заплашителният тон, изразителният жест — всичко това ясно говореше за решението му наистина да ме убие, ако още малко се доближа. Точно каква участ ме очаква, разбрах, когато една вълна отново докара до мен трупа на Бил. Вълната го подхвърли между мен и Кофън. Щом го видя, старшият офицер ми го посочи с рязък жест и каза:

— Вижте го! Той сам е виновен за смъртта си. Поиска да седне заедно с мен на това дърво, но понеже то може да издържи само един човек, принудих се да му кажа, че няма да го пусна.

Бях заставен да направя това, за да спася своя живот… Вие ме разбирате. Още веднъж ви предупреждавам, не се приближавайте!

Отчаянието ми беше толкова голямо, щото не бях обърнал голямо внимание на заплахите на Кофън, ала неговото страшно признание ме накара да изтръпна от ужас. Престанах да плувам след него и се оставих да ме носи водата. Но за да избягна съседството с нещастния Бил, започнах отново да плувам. По-скоро инстинкт, отколкото желание, ме накара да правя това и отдалеч да следвам Кофън, макар да бях изгубил всяка надежда за помощ от негова страна. Ясно беше, че не е в състояние да ми помогне, защото рискуваше сам да загине. И въпреки всичко продължавах да го следвам от разстояние, възпиран от грозното оръжие, което сега му служеше за гребло.