Майн Рид
Дяволския остров (47)

Глава втора

На следващия ден в десет часа аз се явих в хотел „Кораб и котва“. Разделих се с капитана едва след като вече бяхме подписали договора и вече бях член на екипажа на „Летящият облак“. Капитанът ми посочи къде ще намеря кораба и ми заповяда веднага да тръгна.

След двадесет и четири часа бях в Ню Бедфорд, на борда на „Летящият облак“, а една седмица след това вече плавахме в Атлантическия океан по посока на нос Хорн. След като го минахме, навлязохме във водите на Тихия океан, който, както тогава, така и сега си остава главното място за лов на китове.

На борда на „Летящият облак“ имаше още неколцина младежи като мене, които за пръв път излизаха в морето. Но с бързината и схватливостта, характерни за американците (простете ми тази лека проява на национално тщеславие), те в скоро време се научиха да понасят трудностите. Бързо постигнаха всичко, което е необходимо да се знае при маневрирането на един кораб. Още не бяхме стигнали до нос Хорн, и екипажът вече се справяше отлично с всичко. Ала върху цялата тази картина имаше едно петно. Нашият капитан съвсем не беше такъв, какъвто трябваше да бъде.

Дринкуотър, преведено буквално, означава водопиец. Никой не би могъл да има по-неподходящо име. Много повече на капитана би прилягало името „дринкрум“ т.е. — ромопиец. Може да се каже, че той изпитваше ненавист към водата и не пиеше нито капка от нея. Всъщност не беше лош човек. Беше великодушен, добър и щедър, но под влияние на рома неговата необузданост стигаше до крайност, като можеше да бъде сравнена само със страстта му към любимото му питие, рома „Санта Крус“. Неведнъж тази му страст ставаше причина да излага на опасност не само себе си, но и екипажа, и кораба. Той много обичаше да се хвали, че „Летящият облак“ е най-добрият от всички кораби, че може да плава с всичките си платна, макар вятърът да е като ураган. И наистина корабът имаше добър ход. Но аз познавах кораби, които можеха да му съперничат по бързина и сигурност, дори нещо повече. Но всеки, който би имал смелостта да каже тази истина, веднага и завинаги щеше да бъде изключен от списъците на капитана. Когато беше под влиянието на рома, той виждаше враг, който иска да го изпревари, във всеки срещнат по пътя кораб. Тогава той зарязваше всяка работа, заповядваше да се вдигнат всички платна и гонитбата започваше. В такива случаи той хвърляше такава енергия, като че ли гонеше награда.

Бяхме на лов за кашалоти. Насреща ни се беше задал един и приготвихме лодките за спускане в морето, когато на хоризонта се показа наш съперник — друг китоловен кораб. Движеше се по вятъра и също бе излязъл за кашалоти. Кашалота, който другият кораб искаше да улови, беше много по-голям — мъжки — от този, когото ние преследвахме.

— Кълна се в Йосафата! — извика капитан Дринкуотър. Това беше едно от любимите му възклицания. Поставяйки до очите си далекогледа, той продължи: — Ако не се лъжа, това е „Смелата Сара“… Да, гръм и мълния! Това е тя! Напред, юнаци, да покажем на стария Босток как се ловят китове!

Неговата заповед бе изпълнена веднага, защото, трезвен или пиян, капитан Дринкуотър не допускаше ни най-малко противоречие. Веднъж дадена, заповедта се изпълняваше, дори и при най-лоши последствия за нас. В дадения случай капитанът не бе удовлетворен, защото „Летящият облак“ се компрометира в своята бързоходност.

Преди да доближим „Смелата Сара“, тя пусна лодките си, кашалотът бе убит и вдигнат на борда на кораба.

Когато бордовете на двата кораба се доближиха, капитан Босток ни извика:

— Много късно, Дринкуотър, много късно! Ако знаех, че „Летящият облак“ идва след мен, бих му хвърлил въже, за да го взема на буксир. Най-добре ще сторите да се върнете при вашия кашалот, който, струва ми се, преследвахте. Само трябва да бързате, за да успеете да го заловите!

Никога досега не бях виждал такова разочарование по лицето на нашия капитан.

Докато маневрирахме, за да се върнем пак при кашалота, който не ни беше съдено да видим отново, капитан Дринкуотър заповяда да му донесат ром и така — чаша след чаша, докато не се наложи да го отнесат до каютата му, тъй като не можеше да се движи сам.

За щастие на кораба имаше един офицер, който по навици и темперамент беше пълна противоположност на капитана. Това бе помощникът на капитана — Елидж Кофън, но по силата на фамилиарността, царуваща на кораба, всички го наричаха Лидж Кофън.

Роден в Нова Англия, той бе истински китоловец в пълния смисъл на думата. Самото му име сочеше това: Фенимор Купър, кръщавайки един от смелите си герои „Дългия Том Кофън“, бе взел името от живота. И наистина, по целия бряг на Масачузет, от Ню Бедфорд до Бостън, няма да се намери село, в което да не се среща фамилията Кофън.

Няколко месеца плавахме из Тихия океан на лов за кашалоти, които се срещаха често там. Специално за такъв лов беше пригоден и „Летящият облак“.

Тогава петролът още не беше открит и спермацетът струваше много скъпо. Ето защо ловът на кашалоти докарваше добри пари. Ние попаднахме на добро място на осемстотин километра от Чили. Почти всеки ден срещахме кашалоти и убивахме поне по един.

Нашият капитан продължаваше да пие, вкусът му към рома се засилваше паралелно на нашите успехи. Тази прогресия криеше известна опасност за екипажа, но, както и да е, потръгна ни. Към Коледа имахме толкова китова мас, колкото можеше да носи „Летящият облак“. Още стотина бурета и нашият товар щеше да бъде пълен. Естествено, бяхме в отлично настроение, затова решихме да отпразнуваме Коледа тъй весело, както някога са празнували на корабите този голям празник.

Сутринта на Рождество Христово палубата бе почистена, всички струпани по нея предмети бяха вдигнати, след това бе измита и изтрита с пемза, също както на военните параходи.

След свършване на работата моряците облякоха най-хубавото си облекло, което пазеха в куфарите си. Някои така се бяха издокарали, че можеше да се помисли, че ще има бал и на Него непременно ще присъства кралицата на Сандвичевите острови.

Само един от екипажа стоеше настрана и изглеждаше, че невзема никакво участие в трескавите приготовления за празника — офицерът Елидж Кофън. В това радостно коледно утро, когато всички си подхвърляха шеги и се смееха от сърце, Елижд Кофън беше по-мрачен отпреди. С една дума, този ден външният му вид отговаряше на името му^[1]. Но никой не му обръщаше внимание. Той обикновено не взимаше участие в развлеченията на екипажа. Ако ставаше въпрос за молитви обаче, той на драго сърце би се включил, дори би поел инициативата. Трябва да се отбележи, че въпреки студения му и сдържан характер Лидж Кофън не събуждаше у екипажа неприязън.

Слънцето премина зенита и апетитната миризма от кухнята ни напомни, че наближава обяд. Вече започвахме да се облизваме, когато един познат вик прозвуча отгоре и изведнъж промени физиономиите ни:

— Кит!

Не искам да лъжа и смело мога да потвърдя, че никога друг път този възглас не е възбуждал по-малко ентусиазъм на борда. По някои лица се изписа израз на истинско отчаяние. Да се заемем веднага с лова на кашалота, би означавало да се откажем от всички удоволствия през този ден, но капитан Дринкуотър не беше човек, който ще обърне внимание на тези съображения и не би си позволил да пропусне щастливия случай. Дори да допуснем, че той би проявил благосклонност този път, неговият помощник не би закъснял да му напомни професионалния дълг. Едва думата „кит“ замря в ушите ми, и един глас попита:

— От коя страна?

Този зловещ глас беше на Лидж Кофън, който тичаше към кормилото.

— Отдясно — отговори дежурният. — Ето го пак.

Моряците от „Летящият облак“ не биха били истински китоловци, ако запазеха хладнокръвие в подобни минути. След десет секунди всички се струпаха край борда, като се взираха напрегнато в океана.

Когато китът за втори път изпусна своя фонтан от солена вода, беше на повече от километър от кораба. Съдейки по това, че струята беше само една, разбрахме, че пред нас е кашалот, и то много едър.

— Кълна се в Йосафата! — извика капитанът. — Той има сто тона мас! Това тъкмо ще допълни нашия товар, стига да го хванем.

— Момчета — продължаваше той, — на работа! Това е едно прекрасно животно! Погледнете как се движи — бавно, като работен вол. Сякаш ни казва: преследвайте ме, ако смеете! Още сега спуснете лодките, трябва да го хванем!

При всеки друг случай капитанът не би говорил с такъв възторжен тон, а просто би извикал: „Лодките в морето!“

Сега той виждаше, че екипажът не е склонен да лови кашалота, появил се така неочаквано. Миризмата от кухнята привличаше по-силно, отколкото китът. Освен това всички бяха облечени празнично и в такъв случай не искаха да се занимават с друга работа. Ако този кашалот беше животно с обикновени размери, едва ли би представлявал голямо изкушение. Но този екземпляр, от който можеше да се извади сто тона мас, не можеше да ги остави безучастни. Кой китоловец би устоял на такова силно изкушение?

— Момчета — извика капитанът, — непременно трябва да го убием! Да отложим за малко обяда и да уловим животното! Обещавам ви двойна порция от моя най-добър „Санта Крус“.