Майн Рид
Дяволския остров (41)

Глава четиринадесета

Нощта не мина съвсем спокойно. Конете на няколко пъти се плашиха от неизвестни животни. Маренго, който не се боеше от вълци, също диво ръмжеше. От време на време сред вълчия вой се чуваше страшният рев на друго животно, който караше Жанет да се приближава разтреперана до самия огън, а също и Маренго. Не беше ли това рев на кугуар или, което е още по-ужасно — на сива мечка?

Последното беше доста вероятно, тъй като се намираха в местност, където имаше много мечки.

Ако бяха уверени в това предположение, тримата братя едва ли биха могли да заспят. Те решиха да караулят поред. Прибавиха дърва на огъня, за да може да осветява възможно най-голямо пространство. Така измина нощта, а с идването на деня се поуспокояха. Те пуснаха конете да пасат, изкъпаха се в ручея и приготвиха закуската. Забелязаха, че им остава месо само за два дни, и това малко ги обезпокои. Тук нямаше нищо друго освен антилопи, които не беше лесно да се убият. Ако не им се случеше да попаднат на бизон, щяха да умрат от глад.

Ето защо решиха да се задоволят само с половин порция месо и да го изразходват по-икономично. След закуската взеха да обсъждат по-нататъшното си пътешествие. Мненията бяха различни, затова решиха да се изкачат на хълма, по-добре да разгледат околността и чак тогава да изберат посоката.

Взеха пушките и тръгнаха да търсят удобно място за изкачване на хълма. Но от западната страна, където бяха, скалите се издигаха съвсем отвесно, тъй че изкачването по тях беше невъзможно.

Те дълго вървяха без никакъв резултат. Когато достигнаха до най-западната точка на възвишението, видяха в далечината скалист гребен или редица ниски планини, които се простираха от север към юг. Това беше източният склон на платото Ляно Естакадо. Тримата братя често бяха чували за това плато от ловците и веднага го познаха, но продължиха пътя си. Сега те обикаляха южната част на хълма, която се оказа също тъй непристъпна, както и западната. Скалите тук бяха като че ли още по-високи, на места се надвесваха напред, украсени с хоризонтално растящи по тях дървета.

Момчетата бяха спрели да разгледат отвесните скали, когато забелязаха на самия край на пропастта странни животни, каквито никога не бяха виждали. Големи колкото елени, цветът им бе възчервеникав на гърба, белезникав на шията и долната част на тялото. Напомняха елени, но по формата на главата и муцуната по-скоро приличаха на овни. Най-характерното бяха рогата им, по които момчетата познаха дивите овни. Тези рога растяха над очите и се извиваха назад, а после се обръщаха отново напред и достигаха почти до челюстите. Някои рога бяха по-дълги от метър и придаваха внушителен вид на животните, които стояха над пропастта. Бяха около дванадесет на брой.

Момчетата веднага се прицелиха. Овните забелязаха това движение и изведнъж изчезнаха.

Младите ловци останаха на същото място повече от петнадесет минути с надежда, че овните отново ще се покажат. Но те никъде не се виждаха и братята продължиха да търсят пътека, по която може да се излезе горе.

След като видяха овните горе на хълма, желанието им да се изкачат се усили, ала въпреки внимателното търсене никъде не намираха удобно място.

— И все някъде трябва да има пътека, която да ни изведе — каза Франсоа. — Иначе как ще попаднат там овните?

— Може би горе са се родили — забеляза Базил.

— Не — възрази Люсиен. — Горе очевадно няма вода, а без нея не биха могли да съществуват. Овните непременно слизат отнякъде при ручея.

— Тогава тук трябва да има пътека — каза Франсоа.

— За тях без съмнение, но не и за нас. Тези животни могат да пълзят по склона не по-зле от котки и да скачат като катерици. Това им позволявала се спасяват от вълци, пантери и други хищници…

Разговорът бе прекъснат от възклицанието на Базил. Приближиха до източния склон на хълма, който имаше съвсем друг вид. Той беше разрязан от дълбока падина, през която към върха се виеше пътека. Тя се изкачваше сред отломки от скали, кактуси и акации. В дъното на падината се виждаха камъни и течеше ручей, заобиколен от буйна трева и върби.

Когато момчетата дойдоха при ручея, вниманието им бе привлечено от следи, оставени по меката кал. Те имаха продълговата форма и бяха по-дълги от човешки стъпки.

По дълбоките ямички от пет нокти лесно можеха да се познаят стъпките на мечка. Това откритие поизплаши ловците и ги поразколеба да се качат горе на хълма, но тъй като мечката не се виждаше наблизо, храбрите момчета решиха да тръгнат.

До върха стигнаха много трудно. Катереха се, като се хващаха за скалите и корените. Вървяха по едва забележими следи, оставени от овни или други животни. Към средата на пътя стигнаха до отвор подобен на вход на пещера, но отсъствието на растителност и утъпканата трева наоколо показваха, че тук е леговището на някакво животно. Тримата братя мълчаливо отминаха страшната пещера, като страхливо се оглеждаха и бързаха да стигнат върха колкото е възможно по-скоро. След няколко минути видяха плосък връх, покрит с борове, сред които растяха акация, треви, кактуси и алое. Но по-голямата част от площта беше гола и можеше цялата да се обгърне с поглед.

Тук момчетата отново видяха дивите овни, незабелязващи приближаването им, тъй като братята навреме се прикриха в храстите. „Сега трябва да им осуетим достъпа до пътеката и така цялото стадо ще бъде в ръцете ни“, мислеха ловците.

Като оставиха Люсиен и Маренго да пазят пътеката, Базил и Франсоа дебнешком тръгнаха към овните. Пълзяха и се криеха колкото е възможно, дойдоха наблизо и се прицелиха. В това време един от овните изведнъж изчезна зад скалата. Момчетата помислиха, че е паднал долу, стреляха веднага и убиха две животни. Останалите се спуснаха да бягат, но като видяха, че пътят им е отрязан, се хвърлиха в пропастта.

„Сигурно са се убили“, помислиха Базил и Франсоа. Извикаха и Люсиен на мястото, откъдето бяха изчезнали овните. Долу се простираше равнина, но по нея не се виждаше нито един овен.

— Ето ги! — извика Франсоа и показа как бягат далеч в прерията.

Тогава Люсиен забеляза няколко издатини по скалите, по които животните вероятно се бяха спуснали надолу.

Щом стадото изчезна от погледа им, ловците се върнаха при убитите животни и вече се готвеха да ги одерат, когато Базил и Франсоа си спомниха за овена, паднал от скалата. Като се наведоха над издатината, видяха дърво, в клоните на което се блъскаше овенът. Закачен с грамадния си рог, той висеше над пропастта. Тежко беше да се гледат страданията на нещастното животно. Базил стреля в него. И убит, овенът остана да виси в същото положение.

Младите ловци извадиха ножовете… Нарязаха месото на късове, за да го носят по-удобно. Всеки взе част от товара и се насочиха към пътеката. Като видяха, че слизането ще бъде още по-трудно от изкачването, решиха първо да хвърлят долу месото. То нямаше да пострада, а ако се поизкаля — ще го измият на реката.

Като хвърлиха няколко къса в пропастта, момчетата се върнаха и за останалото месо.

Но какви бяха учудването и ужасът, който изпитаха, като видяха долу грамадна космата мечка, която се движеше между късовете месо. Животното беше два пъти по-голямо от обикновена мечка и доста се различаваше от нея. Имаше щръкнали уши, по-зли очи, главата и муцуната му бяха по-широки, ноктите по-дълги. Тя беше толкова заета е вкусното овнешко месо, че дори не забеляза момчетата.

Братята се хвърлиха за пушките си, но когато се върнаха обратно, за свой ужас видяха на дъното на пропастта не една, а три мечки — цяло мечо семейство. Малкото беше съвсем черно, докато родителите му бяха сивокафяви.

Всички с голямо удоволствие гълтаха месото. Старият мечок ръмжеше към мечето, но майката тикаше към него най-хубавите късове.

Момчетата бяха в ужас, толкова разкази бяха чували за свирепостта на тези мечки. Знаеха, че нито един ловец без кон не се решава да нападне американската мечка и дори конникът я напада само когато е уверен в бързината на своя кон, а пространството пред него е открито. Такава мечка можеше да преследва няколко ловци, след като са стреляли в нея. Имало е случай, когато в животното се забиват дванадесет куршума и то пак продължава да се бори. Всичко това се въртеше в обърканите глави на момчетата.

Оказали се бяха в много опасно положение. Не можеха да се върнат в своя лагер от друго място освен по пътеката, където бяха застанали мечките.

На Базил му минаваше през ума да стреля в една от големите мечки, Франсоа, разбира се, одобри тази мисъл, но Люсиен беше против. За да се убие мечка, казваше той, трябва да се улучи в мозъка или сърцето. А от височината, на която се намираха момчетата, на това не можеше да се разчита. Можеше само да се раздразни животното. Но даже и да успеят да убият едната, то другите веднага ще се хвърлят да отмъстят за смъртта й, а за всички нямаха достатъчно патрони.

Доводите на Люсиен подействаха: момчетата продължаваха да стоят тихо над пропастта, като наблюдаваха мечките. Така измина около половин час. През това време животните изядоха месото и вдигнаха глави нагоре, откъдето то бе паднало. Момчетата не успяха да се скрият и мечките ги видяха.

Първата мисъл на младите ловци беше да бягат и те скочиха на крака. Но изнервеният Базил гръмна, а братята последваха примера му. Мечето се търколи по-надолу в пропастта, а най-голямата мечка с яростен рев се хвърли нагоре. Момчетата нямаха време да напълнят отново пушките си и затичаха по площадката.

След малко спряха и се огледаха: ранената мечка току-що се беше покачила на скалата и се канеше да ги преследва.

Беше ужасен миг. Мечката стоеше на не повече от триста метра зад тях! Какво да правят?

— На дърветата! — викна Базил, като си спомни, че сивите мечки не се катерят по дърветата.

Всички се хвърлиха към първите попаднали им дървета. Нямаше време да избират, раненото животно беше вече на двадесет крачки. Момчетата бързо се изкачиха по стеблата.

Мечката ревеше от ярост и тичаше от едно дърво към друго, като се мъчеше да хване долните клони, изправена на два крака. Тя силно клатеше дървото и драскаше с нокти по кората. Дървото, на което седеше Франсоа, беше ниско и мечката така силно го клатеше, че Франсоа можеше да бъде свален на земята, но момчето, ободрявано от братята си, мъжки се държеше. След като не успя, мечката отиде да тръска дърветата, на които седяха другите двама братя. Тя обели цялата кора и така дълбоко забиваше зъбите си в стеблото, че момчетата се страхуваха да не прегризе стеблото. Разбира се, мечката лесно би могла да го направи, ако се беше сетила.

Най-после тя се отчая от неуспеха, започна да ходи напред-назад под дърветата, а после се изтегна на земята и се престори на заспала.

Но какво стана с майката и мечето? Никой от тях не се показваше на върха. Дали не бяха и двете убити? Маренго благоразумно избяга на другия край на площадката, като старателно се криеше от мечката.

Положението на младите ловци сега беше по-лошо от когато и да било. Не можеха да слязат от дърветата, без да рискуват Да попаднат в лапите на мечката, а да седят дълго на тънките клончета на борчетата, беше много мъчително. А слънцето печеше силно и те изнемогваха от горещина. Ако мечката останеше дълго под дървото, те трябваше да избират: или да бъдат разкъсани веднага от нея, или да загинат горе от глад и жажда.

Пушките на момчетата останаха на земята и те не се решаваха да слязат за тях. И точно в това непоносимо положение, като че напук, за пръв път успяха да видят бизони — целта на тяхното дълго пътешествие.

В югозападната част на прерията, сякаш за да дразни момчетата, се движеше тъмна маса от тези огромни животни. Бизоните отиваха на север и дори да успееха да се спасят, момчетата не биха могли да стигнат стадото. Това зрелище хвърли ловците в още по-голямо отчаяние, особено като си представиха, че в огромното стадо можеше да има и бели бизони. Момчетата продължаваха да наблюдават тъмната маса, когато изведнъж се чу радостният вик на Базил:

— Ето там, там, гледайте в средата! Как блести на слънцето! Бял! Наистина бял!

И тримата радостно завикаха, като временно забравиха за опасността, в която се намираха. Техните викове събудиха мечката, която лениво се изправи на крака и пак започна да реве. Видът на страшния звяр върна момчетата към грозящата ги опасност.

Минаха няколко часа, а ловците все още стояха на дърветата и гледаха ту мечката, ту движещата се маса бизони. Два пъти им се стори, че виждат белия бизон, но очите им се измориха от напрежение и вече не можеха да мислят за нищо освен за болката, която усещаха от неудобното седене по тънките борови клони. Те умираха от жажда, изгубили всяка надежда за спасение.

След известно време мечката отново легна и заспа. Базил не беше в състояние да търпи повече мъки и реши да опита да намери изход от трудното положение.

Като направи знак на братята си да стоят спокойно, той се смъкна по дървото и тихо, като котка, тръгна към пушката си. Щом я грабна, Базил отново скочи към дървото.

Мечката се събуди от пращенето на клончетата, скочи на крака и се спусна към бора. Ако това бе станало преди миг, Базил би си изпатил, защото муцуната на мечката почти достигна краката му. Но той беше спасен и сега спокойно седеше на дървото, като пълнеше пушката си.

Колкото и да е странно, но мечката сякаш разбра какво й се готви и застана по-далеч от дърветата. Като обикаляше наоколо, тя намери остатъците от убитите овни и започна да яде. За точен изстрел не беше достатъчно близко, но в желанието си да я накара да се приближи или да я прогони въобще Базил стреля. Куршумът попадна в плешката, звярът зарева от болка, но все пак продължаваше да яде. Базил стреля отново и този път улучи мечката в главата, което страшно я разяри.

Животното остави месото, изтича до дърветата и пак започна да друса ту едно, ту друго. Когато мечката се приближи до дървото на Базил, момчето напълни пушката и стреля, като изпразни целия заряд в разтворената уста на мечката.

Когато димът се разпръсна, момчетата видяха животното, простряно неподвижно на земята.

Всички веднага слязоха от дърветата. Франсоа и Люсиен се втурнаха за пушките, напълниха ги и тримата се насочиха към пропастта. Измъчвани от жажда, те не се бавиха да разглеждат убитата мечка, а искаха по-скоро да се спуснат при ручея.

Момчетата се надяваха, че майката и мечето са убити и пътят е безопасен. Но какво беше разочарованието им, когато видяха долу мечката!

Положението не беше се подобрило много. Пътят им беше отрязан от мечката, която можеше да остане там дълго време. Да останат горе и да я чакат да си отиде, беше почти невъзможно — измъчваше ги непоносима жажда.

Тогава на Люсиен му хрумна щастлива мисъл. Като погледна големите кръгли цветове на кактусите, той си спомни, че те често са облекчавали жаждата на пътешествениците. Момчетата изтичаха към растенията, резнаха ги по малко с ножовете и се освежиха от скритата в тях влага. Мечката продължаваше да стои на същото място и беше невъзможно да се върнат в лагера. Оставаше да се надяват, че през нощта тъмнината ще им помогне да се промъкнат незабелязано.

За нещастие нощта бе лунна и слизането по пътеката беше не по-малко опасно, отколкото през деня.

До момчетата достигаше хъркането на мечката, край която не можеха и да се надяват да минат незабелязано, но дори и да я нямаше, слизането по такъв стръмен склон през нощта беше много опасно. Затова решиха да чакат утрото.

Цяла нощ те не спаха. Долу се чуваха цвиленето на конете и ревът на Жанет, на които отговаряха вълците. Всички тези звуци, особено зловещото хъркане на мечката, не оставяха момчетата да дремнат нито минута.

Мечката все още стоеше долу на пътеката, сякаш пазеше своето мъртво дете. Братята, особено Базил, започнаха да губят търпение. Изпитваха глад и жажда, която сокът на кактусите не можеше да утоли, а само временно облекчи. Мечтаеха за глътка студена вода. Бизоните безследно изчезнаха и ловците може би нямаше да имат друг случай да ги срещнат, да получат това, за което толкова много изтърпяха. Трябваше на всяка цена да се измъкнат. Базил предложи да предизвикат мечката да ги нападне, като стрелят в нея. Вероятно тя ще се изкачи горе, където ще я сполети участта на първата мечка. Люсиен предложи двама от тях да обиколят площадката, за да видят дали няма още някое удобно място за слизане, а през това време третият да наблюдава мечката.

— Жалко, че нямаме въже с нас — каза Франсоа, — бихме могли да се спуснем по него.

— Колко сме глупави! — извика Базил. — Как не се сетихме за това по-рано! Елате, сега ще наглася всичко.

С тези думи той бързо тръгна към мястото, където бяха убити овните. Извади ловджийския си нож и започна да прави ивици от кожите. Люсиен разбра какво ще прави брат му и започна да му помага, а Франсоа отиде да наблюдава мечката.

Момчетата здраво завързаха нарязаните ивици, като пъхнаха във възлите пръчки от боровите дървета. Скоро направиха стълба, дълга около тридесет и пет метра.

След това в края на хълма намериха бор, завързаха единия край на стълбата за дървото, а за другия привързаха Маренго, трите пушки и един голям камък, за да изпитат здравината й.

Когато товарът бе спуснат благополучно долу, от тежестта на камъка стълбата се удължи още повече. Пръв се спусна Франсоа, като си почиваше на пръчките, които му помагаха да се хлъзне много бързо надолу. Втори се спусна Люсиен, а трети — Базил. След по-малко от половин час и тримата бяха в прерията и без да губят време, се отправиха към лагера си. Там набързо накладоха огън, подкрепиха се с малко мечешко месо, оседлаха конете и продължиха пътя си.