Майн Рид
Дяволския остров (37)

Глава десета

С настъпването на нощта младите ловци налягаха около огъня. Тъй като стана много студено, обърнаха крака към топлината. Когато на краката е топло, цялото тяло се сгрява. Така стоплени, скоро заспаха. Огънят, цял ден поддържан за сушене на месото, продължаваше да гори и да пращи, а късовете месо бяха по пръчките, на които се сушаха.

Не помислиха и да караулят през нощта. Никога не правеха това, когато ходеха на лов по блатата на Луизиана, и сега го смятаха за излишно.

Само страхът от индианци кара пътешествениците в прериите да дежурят по цяла нощ, но нашите млади ловци почти не мислеха за това. Из тези места досега не бяха се случвали стълкновения между бели и индианци, а освен това в случай на нападение Базил носеше своя тайнствен талисман.

Не спали и половин час, момчетата скочиха, събудени от някакво ръмжене, и уплашено се огледаха. Но не видяха нищо особено. Стеблата, покрити със сребрист мъх, блестяха от светлината на огъня. Зад дърветата беше пълен мрак. Вятър нямаше, не трепваше нито един лист, чуваха се само гласовете на щурците и дървесните жаби. Ала не това беше обезпокоило Маренго, който скочи с диво ръмжене. Братята продължиха да се вслушват. Тъмната гора оживяваше от светулките, чийто ярък блясък предвещаваше буря.

Но други светлини привлякоха вниманието им. Те бяха кръгли, зеленикави и горяха почти на повърхността на земята, като ту изчезваха, ту отново се появяваха на различни места. Момчетата бързо съобразиха, че това бяха очи на диви зверове, но на какви точно, не знаеха. Можеха да бъдат мечки, пантери или нещо друго… Братята говореха шепнешком, готови за нападение, а Маренго продължаваше да ръмжи. Дивите обитатели без съмнение вече ги бяха видели на светлината на огъня.

Блестящите очи ставаха все по-големи и по-големи. Изведнъж се раздаде кучешки лай, който премина в дълъг, жален вой. Ясно бе, че не лае куче, а вълк. Воят, подзет от другите вълци, се разнесе по цялата гора. Момчетата разбраха, че са обградени от койоти.

— А — каза Базил, — това било само глутница вълци. Техният вой не е страшен.

Успокоиха се. Те не се страхуваха от степните вълци. Тези животни, кръвожадни при нападение на елен или ранен бизон, много се страхуват от човек и обикновено се крият, ако той покаже враждебни намерения.

— Радвам се, че са вълци, а не нашите приятели пекарите — отбеляза Люсиен.

— Още не се знае кое е по-добре — отговори Базил. — Сега трябва да не спим и да пазим месото, иначе до сутринта нищо няма да ни оставят.

— Прав си — съгласи се Люсиен, — но защо ще пазим всички? Вие с Франсоа легнете, пък аз ще дежуря!

— Не — възрази Базил. — Вие с Франсоа спете, аз ще пазя.

— Съвсем не искам да спя — заяви Франсоа. — Позволете ми да карауля.

— Не, не! — извикаха Базил и Люсиен.

Решено беше всички да пазят по два часа. Първо беше ред на Базил, който седна до огъня. Другите двама си легнаха отново и бързо заспаха, завити в одеялата.

Базил едва успяваше да остане буден. Отвред го гледаха вълчи очи, ала той не се боеше от тях. Привличани от миризмата на мечото месо, те се приближаваха все повече, докато се озоваха при костите и бързо ги разграбиха. Базил слушаше хрущенето и гледаше хищниците, които, щом свършиха, отново се върнаха на предишните си места.

На Базил много му се спеше, но вълците все повече се приближаваха. Трябваше да се спасява месото и като не желаеше да хаби куршумите, а също и да стряска братята си с гърмежи, Базил измисли нещо друго.

Взе ласото и здраво завърза всички късове на единия край, а другия преметна през висок клон, издигна месото на три-четири метра височина, а свободния край на въжето завърза за стеблото.

Като свърши всичко това, момъкът се загърна в одеялото си и спокойно заспа.

Ала вълците го надхитриха. Щом разбраха, че спи, те смело се промъкнаха към висящото месо. Отначало се мъчеха да го достигнат със скачане, но това се оказа невъзможно и те избраха друг метод. Прегризаха възела на ласото върху дънера.

Тежкият товар шумно падна на земята. Маренго, който не спеше, събуди братята със силен лай. Базил скочи, грабна пушката и се спусна напред, а след него се втурнаха Франсоа и Люсиен.

Стреляйки, и тримата се хвърлиха върху вълците, убивайки три от тях. Другите се събраха месото и Базил пак го закачи на ласото, ала този път завърза края на въжето за висок клон. Като знаеха, че вълците не се катерят по дървета, сега бяха спокойни.

След като прибавиха дърва на огъня, те отново се сгушиха в одеялата, надявайки се, че този път вече нищо няма да ги безпокои.

Ала и тези надежди не се оправдаха. Сред отдалечаващия се вой на вълците изведнъж се чу друг вик подобен на мяукане на дива котка, но по-силен и по-страшен. Това беше кугуар.

Младите ловци веднага познаха крясъка, който и по-рано бяха чували в горите на Луизиана. Те познаваха кръвожадността на кугуара и бяха ужасени. Крясъкът приближаваше.

— Да бягаме оттук — каза Базил.

— Но не знаем накъде да вървим — обади се Люсиен, — може точно на него да се натъкнем.

— Какво да правим? Да се качваме на дърво, няма смисъл, кугуарите се катерят като катерици.

Люсиен мълчаливо размисляше.

— Чел съм — каза той най-после, — че кугуарът, както повечето животни, не скача през огън, макар да има и изключения. Да опитаме.

Гласът на кугуара отново се чу.

— Чувате ли? Той е още далече, ще успеем да направим огнен пръстен.

Оставиха пушките си и започнаха да събират съчки, от които бързо направиха кръг от огньове. Гласът на кугуара се чуваше все по-близо, заглушавайки всички други звуци, а воят на вълците съвсем затихна. Изведнъж конете изпръхтяха уплашено. Ловците бяха забравили нещастните животни, ала да ги спасяват, сега беше късно — кугуарът се намираше само на сто метра от лагера.

Тримата застанаха в центъра на огнения пръстен. За щастие нямаше вятър и димът не ги притесняваше, а се издигаше право нагоре. Стискайки заредените пушки, братята можаха да различат две жълти животни, които бродеха около месото. Кугуарите можеха лесно да се познаят по кръглата глава, дългия извит гръб и меката червеникава козина.

Младите ловци чак сега разбраха каква грешка са направили, като не свалиха месото — новите хищници щяха да се задоволят с него и да си отидат.

Няколко минути кугуарите се въртяха около дървото. Понякога скачаха, мъчейки се да го уловят, но опитите им останаха безуспешни. Най-после един скочи на клона, на който беше закачена скъпоценната плячка, но не успя да я свали. Тогава кугуарът хвана с нокти въжето и започна да го тръска, ала и това не помогна. Липсваше му хитростта на вълка, за да се сети да прегризе въжето със зъби.

Така измина около час. Пламъкът се увеличаваше, огънят се разгаряше и в своя тесен огнен пръстен момчетата започнаха да се задушават от горещина.

— Не мога да търпя повече! — извика Базил. — Да стреляме в тях и да излезем оттук!

— Почакай малко — възрази Люсиен, — може би сами ще си отидат.

В това време кугуарите се приближиха към огъня дебнешком като котки, спряха се на няколко крачки от него, снишиха се към земята и явно се готвеха да се хвърлят напред към вкусната плячка. Видът на тези кръвожадни животни беше ужасен. Оголените им зъби, острите нокти и искрящите очи се виждаха ясно на ярката светлина на огъня, но измъчвани от горещината, момчетата надмогнаха страха си.

— Аз не мога да издържам повече! — извика Базил. — Ние ще изгорим тук. Нека да стреляме. Вие се целете в този, аз в другия.

Чуха се три изстрела, след което братята изскочиха от кръга. Базил бе успял да рани кугуара и щом напуснаха обръча, разяреният хищник скочи през огъня, като се тресеше в предсмъртни мъки. Маренго се спусна върху него и двамата се озоваха в горещата пепел, ала кугуарът скоро се опъна безжизнен и кучето го остави.

В това време отново се чу пръхтене на конете и цвилене на мулето, което продължи няколко минути, после всичко утихна.

„Горката Жанет! — помислиха си братята. — Кугуарът навярно е вечерял с нея.“

Страхувайки се, че вторият нападател ще се върне, момчетата караулиха до разсъмване. Изведнъж заваля силен дъжд, който изгаси огньовете. Братята застанаха под дърветата, завити с одеялата си.

На разсъмване нашите ловци с учудване видяха Жанет да пасе, а до нея лежеше трупът на кугуара. Смъртта му не беше последица от куршум, тъй като бяха му строшени ребрата. Момчетата дълго се чудиха, докато разберат какво точно е станало. Най-после разбраха. Когато кугуарът се е хвърлил върху Жанет, която се е мъчила да избяга в тъмнината, тя така силно се е блъснала в едно дърво, че е смазала хищника.

По гърба и шията на Жанет се виждаха следи от ноктите и зъбите на звяра. Ако тя не бе се ударила в дървото, той навярно Щеше да изсмуче всичката й кръв, както прави обикновено.

Младите ловци не бяха спали цяла нощ и се чувстваха много уморени, ала искаха по-скоро да се махнат от това свърталище на опасни хищници, които се събираха тук, при разлива на реката.

Оседлавайки Жанет с дрехите, одеялата и месото, ловците тръгнаха на запад. След няколко минути излязоха от гората и се озоваха в открита прерия.