Майн Рид
Дяволския остров (32)

Глава пета

От Крокодиловия басейн ловците се отправяха на запад, през прериите Опелузас. Не разчитаха да срещнат тук бизони, понеже знаеха, че по това време вече са отишли на запад. Целта на младите ловци бе да проникнат колкото е възможно по-далеч на запад. По пътя си трябваше да пресичат многобройни ручеи и реки, които течаха на юг, към Мексиканския залив. Плитките места прегазваха, а дълбоките преплуваха на конете си.

След няколко дни достигнаха река Сабина, отделяща Луизиана от Тексас. Местността тук беше съвсем друга — по-висока и хълмиста. Растителността също рязко се измени. Горите станаха по-редки и вече не се виждаха кипариси. Замениха ги борове.

Момчетата преплуваха Сабина и се разположиха на западния бряг, решили да прекарат тук цял ден, за да изсушат намокрените си вещи. Лагерът им беше на открито място, където растяха само редки, ниски дървета.

Земята беше покрита с килим от всевъзможни цветя. Лози и други увивни растения оплитаха дърветата, а големите червени цветове на бегонията изпъкваха сред всичко.

Ловците разпънаха палатката си и закачиха вещите да съхнат на яркото слънце.

— Мисля — обади се Люсиен, — че на това място някога е имало стар индиански град.

— Защо? — попита Базил.

— Ето тези купчини пръст, обрасли с храсти, може да са гробове на индианци или останки от изгнили постройки. Освен това обърнете внимание на дърветата — нима не забелязвате нищо особено?

— Абсолютно нищо — отговориха двамата братя. — Погледнете добре.

— Всички тези дървета ми се струват познати — отбеляза Базил. — Ето черничеви дървета, чер орех, портокали, сливи, лози, магнолии.

— Да, но виждал ли си някога всички да растат на едно място? Ето защо смятам, че някога тук е имало индианско селище и тези дървета са посадени от индианците — разбира се, не от днешните, а от древното племе натчеси.

— Натчеси? Така се казва един град на брега на Мисисипи, но не знаех, че има такова племе.

— То сега не съществува, ала едно време е населявало цяла Луизиана. Натчесите, подобно на мексиканците и перуанците, били доста цивилизовани, умеели да тъкат платове и да обработват земята.

— А какво е станало, че са изчезнали?

— Никой не знае точно. Някои испански писатели казват, че племето било унищожено от южноамерикански индианци. Но по-вероятно е да са били покорени от племената крик и чикасо, дошли от югозапад. Колкото били останали от натчесите, се смесили с победителите. Твърде вероятно е тук да е имало тяхно селище, а дърветата да са отглеждани от тях.

Люсиен искаше да продължи своя разказ, но му попречиха редица случки, за които ще ви разкажем по-нататък.

Близо до палатката, между две дървета, висеше гъста мрежа от виещи се лози. Тя пъстрееше от различни цветове, сред които изпъкваха кръглите чашки на червената бегония.

Слушайки брат си, Франсоа гледаше цветовете. Вниманието му беше привлечено от кацналите на тях колибри. Макар че ги има много в Америка, рядко се случва да се видят тези птици. Те са толкова малки и така бързо прелитат от цвят на цвят, щото лесно може да не ги забележите. Люсиен прекъсна разказа си и тримата тихо приближиха към колибрите.

— Ето червеношийка — посочи Люсиен. — Цветовете на бегонията са любимата й храна. Чуйте как бръмчат крилцата й — също като на голяма пчела.

— Гледайте — извика Франсоа, — ето и друга, но тя не е така красива. Навярно е женска — перата й не са толкова ярки… Да ги хванем ли?

— Могат да се хванат само с мрежа, а ние нямаме.

— Да стрелям по тях със сачми?

— Не — каза Люсиен, — сачмите ще разкъсат тези мънички същества на парчета. Убиват ги е макови семена или с вода. Искам да го наблюдавам. Можем да потърсим гнездото им, то навярно не е далече.

Базил и Франсоа отидоха да търсят гнездото, а Люсиен се зае да провери един спорен въпрос: колибрито с насекоми ли се храни или с медоносен прашец. Успя да проследи борбата на едно колибри с пчела, която събираше прашец. Накрая победената пчела трябваше да се отдалечи.

Наблизо се чу възклицанието на Франсоа, който намери гнездото. То беше на един от долните клони на дървото и бе свито от тънки нишки испански мъх, а вътре постлано с мек пух. Представляваше полукълбо с диаметър три сантиметра и лесно можеше да бъде сбъркано с издатина по кората на дървото.

Момчетата пак се върнаха при птичките, продължаващи да прехвръкват от цвят на цвят. Люсиен скоро забеляза, че колибрите се нахвърлят на сините мухи и ги кълват. За него беше ясно, че колибрите са насекомоядни.

Всички тръгваха вече към палатката, когато Люсиен ги спря и им показа някакво странно животно, дето ту пълзеше, ту скачаше между листата. То беше голямо колкото колибри. Тялото му се състоеше от две части, съединени по средата, покрито цялото с остри червеникавокафяви косми. Животното имаше десет дълги криви крака, също покрити с косми, две блестящи очи, чифт пипала като клещи и два рога зад тях. Всичко това му придаваше отблъскващ изглед, характерен за паякообразните. Това беше тарантул — птицеядец, който дебнеше колибрите. Той внимателно следеше една птичка, която прехвръкваше над цветовете, и когато тя кацнеше, припълзяваше още по-близо до нея. Най-после птичката кацна на цветче пред него. Той скочи и обхвана телцето й със своите пипала.

Колибрито започна отчаяно да се блъска; крилцата му бяха още свободни и момчетата мислеха, че ще хвръкне заедно с тарантула. Птичката действително политваше ту на една, ту на Друга страна, но нещо задържаше полета й. При по-внимателно вглеждане забелязаха копринена нишка, която се точеше от дървото до колибрито. Това беше паяжина, която му пречеше да се издигне във въздуха.

Скоро малките крилца престанаха да трепкат и птичката падна заедно с паяка надолу, като увисна на нишката. Малкото колибри беше мъртво и тарантулът жадно се впи в червената му шийка.

Противното насекомо започна да се люлее на нишката, за да се изкачи с плячката си до своето гнездо, скрито в дървото.

Момчетата още следяха тарантула, когато нещо блестящо, движещо се по грапавата кора на лиана, привлече вниманието им. Това беше много красив гущер. Но страшният му вид, пронизващите очи, а главно мисълта, че някои гущери са отровни, възбуждаха по-скоро отвращение и страх, отколкото възхищение. Гърбът на гущера беше златистозелен, а коремчето му зеленикавобяло. Очите на животното горяха като въглени, а малките зеници блестяха подобно на брилянти. Базил и Люсиен познаваха това животно под името зелен гущер или хамелеон.

Хамелеонът или не забелязваше момчетата, или пък не им обръщаше внимание, тъй като не се бои от хора. Отначало не виждаше и тарантула, но щом го зърна, спря и промени цвета си. Шията му стана първо бяла, след това пепелява, а зеленото му тяло се превърна в тъмнокафяво, като съвсем се сля с цвета на кората на дървото. В този вид гущерът се приближи почти незабелязано до гнездото на тарантула. Не подозирайки присъствието на врага, тарантулът тръгна с убитата птичка към гнездото си. Хамелеонът се хвърли върху него, откъсна му единия крак, след това прегриза и главата му.

Момчетата забелязаха, че в момента на нападението над паяка кожата на хамелеона пак прие своите ярки цветове.

Гущерът вече се готвеше да завлече жертвата в дупката си, когато възникна неочаквано препятствие.

— Гледайте, гледайте — извика Франсоа, — ето гущер скорпион!

От тъмна, кръгла дупка — напуснато гнездо на кълвач, подаваше навън червената си глава друг гущер.

Скорпионът е наистина отблъскващ гущер. Тялото му има маслинен цвят, очите му са тъмни, блестящи. Той въртеше глава на всички страни и се готвеше да скочи долу, ала като чу как хамелеонът се катери по сухите листа, изскочи върху стеблото на дървото и с бързината на мълния се хвърли върху хамелеона.

А той, не очаквайки внезапното нападение, изтърва паяка и понечи да избяга, но като видя, че врагът е само малко по-голям от него, се разяри и реши да влезе в бой.

Стояха един срещу друг с искрящи очи, като двама юмручни борци. Най-после се хвърлиха и се развихри продължителна борба, която свърши с това, че хамелеонът трябваше да отстъпя с откъсната опашка (най-уязвимото място в тялото му) и се скри под купчината съчки. Този изход на борбата все пак беше щастие за хамелеона.

Още по време на двубоя в клоните над главите на борците се чу шум и надолу с главата увисна червена змия.

— Вижте! — извика Франсоа. — Никога не съм виждал такава змия!

— Аз също — прибави Базил.

— И аз не съм виждал — каза Люсиен, — макар да съм чувал за тях много. Познавам я по описанието: това е червената змия на Скалистите планини. Знам за нея от ловци. Много рядко влечуго, може да се срещне само в Далечния запад.

Като видя змията, скорпионовият гущер позна в нея опасен враг и опита да се скрие, ала вместо да се покачи по дънера, се спусна да бяга по открито място. Змията падна от дървото и се насочи към него с повдигната глава и отворена уста. Настигна го и бързо го умъртви.

Люсиен беше във възторг от наблюденията и спираше поривистия Франсоа, който искаше да се хвърли напред. Криейки се зад храстите, тримата приближиха към змията, за да я разгледат по-добре.

Червената змия се беше опънала в тревата и с наслада ядеше гущера. Зъбите на змиите не са приспособени за дъвкане, а само да хващат и убиват жертвата. Червената змия не е отровна и вместо два големи зъба има двоен ред остри дребни зъби; тя е много пъргава и може лесно да се свива, нещо, което отровните змии не могат да правят.

Ала освен момчетата змията наблюдаваше и един ястреб с бяла глава и бели гърди, с широко разперени крила и раздвоена опашка. Той започна да описва кръгове над нея. По красотата на летенето ни една птица не може да се сравни с ястреба. Той изглеждаше ту бял, ту черен — черните му крила ярко блестяха на слънцето. Базил и Франсоа се чудеха защо не се хвърли веднага върху змията, както другите хищни птици. Но Люсиен знаеше, че това могат да направят само онези хищници, които имат нераздвоена опашка, даваща им възможност веднага да се спуснат, без да се ударят о земята. Ястребът имаше раздвоена опашка и не беше пригоден за подобно нападение.

Ястребите почти винаги се вият из въздуха, дори се хранят във въздуха, така много по-лесно откриват плячката си.

Докато Люсиен съобщаваше всичко това на братята си, хищникът се спусна толкова ниско, щото можеха да се видят червените му блестящи очи.

Заета със скорпиона, змията чак сега видя своя враг. Тя мигновено измени цвета си, скри глава в тревата, мъчейки се да заблуди хищника. Ала беше вече късно. Ястребът се спусна плавно, хвана я в ноктите си и заедно с нея се издигна високо над дърветата. Но колкото по-високо се издигаше, движенията на крилата му ставаха все по-несигурни, като че ли нещо пречеше на летенето му.

Змията вече не висеше в ноктите на ястреба, а се беше обвила около него и червеникавата й кожа блестеше върху бялата перушина на птицата.

Изведнъж ястребът започна да трепери, едното му крило се отпусна и той падна заедно с влечугото почти на същото място, откъдето беше полетял. Завърза се ожесточена борба — той се мъчете да се изтръгне от здравата прегръдка на змията, която виждаше в това единственото си спасение.

Борбата продължи дълго. Ястребът не можеше да я убие, тъй като не успяваше да я достигне ни с човка, ни с нокти, а тя здраво го стискаше, макар да нямаше сили да го удуши. Това би могло да продължи много дълго, докато някой от тях не се изтощи от глад. В това надмощието би било на страната на змията, която току-що погълна гущера, докато ястребът очевидно беше гладен — иначе не би се хвърлил на такава голяма змия. Обикновено се задоволява с хамелеони или малки зелени змии.

Младите ловци решиха да сложат край на сражението, когато положението на противниците рязко се измени. Ястребът успя най-сетне да достигне с човка главата на змията и се мъчеше да я хване за челюстта. Той се обърна по гръб — в това положение му беше най-лесно да се бори. В същото време змията с всички сили се мъчеше да го захапе, като отваряше уста и откриваше два реда остри зъби. Най-после ястребът хвана с човка долната й челюст. Влечугото веднага затвори уста, но не можеше да строши твърдата човка. Продължавайки да държи змията здраво в човката си, ястребът се изправи, замахна със свободното си крило и като привлече към себе си змийската глава, силно я стисна с нокти. Това реши борбата.

Влечугото постепенно отслаби натиска си и изпусна ястреба, а след няколко минути вече лежеше на тревата в предсмъртни гърчове. Победителят повдигна глава, разпери криле и с радостен крясък полетя нагоре, отнасяйки в ноктите си дългото туловище на змията.

В този миг се чу друг крясък, по-силен и пронизителен. Момчетата се досетиха, че това е белоглав орел. Скоро те видяха орел с голяма опашка и широко разперени криле, който летеше право към ястреба с намерение да му отнеме плячката.

Ястребът чу крясъка, събра всичките си сили и се помъчи да се издигне колкото е възможно по-нависоко. Той беше решил да не отстъпва трудно завладяната плячка или поне да се бори за нея. Не всички орли летят еднакво бързо. Ястребът се надяваше, че ще успее да избяга, напрегна всички сили и се устреми бързо нагоре. Ала орелът се оказа млад и силен и се издигна след него. Описвайки кръгове, птиците се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, накрая съвсем изчезнаха от погледа…

Изведнъж се чу шум, приличен на фучене на летяща ракета, и на върха на едно дърво, чупейки клоните, падна мъртвият окървавен ястреб.

След него с крясък се появи орелът, държащ в ноктите си змията, и се стрелна към дървото. Базил грабна пушката да го застреля, но до дървото можеше да се стигне само с кон. Той възседна своя чер сокол, скоро долетя звук от изстрел и орелът падна на земята.

Това беше последната брънка от веригата изтребления, която момчетата наблюдаваха.